Тери Пратчет
Страта (6)

Зората ги свари да летят над полупустиня, тук-таме покрита с шубраци. Веднъж подминаха керван от камили, почти невидим, ако не беше хилавата му, трепереща сянка върху пясъка.

През нощта се бяха отклонили леко от курса и, доколкото Марко можеше да прецени, се носеха над долината на Тигър и Ефрат.

— Значи се намираме над Югоизточна Турция — констатира Марко и додаде мечтателно: — Значи, Багдад… Колко ми се иска да видя Багдад!

— Защо? — поинтересува се Кин.

— О, ами като бях малък, моите осиновители ми купиха една книга с фантастични истории за… абе за духове и за вълшебни лампи и други такива. Направи ми страхотно впечатление.

— Недей да предлагаш да кацнем — сряза го Кин. — И през ум да не ти е минало даже.

Но по-нататък прелетяха над град от ниски каменни къщи, отрупани около дворци, и сгради със странни куполи. Зад стените на града се беше разпрострял квартал от шатри. Реката, край която се беше ширнал градът, надолу по течението си очевидно променяше своя цвят, а водите й бяха толкова плитки, че говореха ясно за суша.

Сега, когато слънцето се беше издигнало доста нависоко, земята блещукаше.

Една миля по-нататък коланът на Силвър сдаде. Изобщо не можеше да става и дума за катастрофа — вместо това цялата сила, която я тласкаше напред, излиня и намаляващите ергове на батериите я спуснаха леко на земята.

Другите двама я последваха и кацнаха в горичката от преплетени дървета, излъчващи сладък аромат. Щом Кин си свали шлема, жегата я халоса като дъха на Ада. Твърде горещо беше — реши тя. Нищо чудно, че нивите изглеждаха като опърлени. Оттук реката се виждаше като кървавочервена змия, виеща се немощно сред отломъци от напукана кал.

— Е… — рече тя неопределено. С което искаше да каже, Дотук беше.

— Съвсем не знам какво да правя — обади се Марко и припряно се дръпна в дебелата сянка под дърветата.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакъв план?

— Ти какво намекваш?

— О, зарежи. — Кин пийна глътка вода от резервоара на скафандъра. И с нея трябваше да внимават.

Силвър бе подпряла гръб на един ствол, вперила мътен поглед в града. Зад нея Слънцето бе меден нит върху небето — нажежено желязо.

След малко тя отбеляза:

— Току-що излетя някакъв апарат.

 

 

Беше старец, поне наглед — лицето му беше сбръчкано като спаружена ябълка. Побелялата му брада беше вчесана много сложно. Очите му като че си нямаха нито белтъци, нито израз. Съвсем сигурно не изглеждаше изненадан.

Строител на Диска? Докато Кин ги наблюдаваше как си приказват двамата със Силвър — седяха по турски един срещу друг под дърветата, — тя мислеше трескаво и усилено. Дрехите му не внушаваха нищо друго освен варварско великолепие, но не тя определяше модите на Диска. Леталото му беше дело на напреднали технологии и той знаеше как да го използва — в момента въпросният апарат беше сгънат в кесия и закачен на пояса на спътника му, едър, плещест мъж, който нямаше върху себе си нищо друго освен препаска на слабините и намусено изражение. В ръцете си държеше дълга, извита сабя и не отлепяше очи от Марко.

Кин се приплъзна към кунга.

— Чудя се къде ли си държи бластера? — подметна тя. — Марко, нали се сещаш, на вас двамата със Силвър ви беше хрумнала една такава идея, че бих могла да оцелея на Диска с помощта на секс?

— Да, ти имаш това предимство.

— Зарежи я ти тая работа.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ами просто я зарежи. Нашето приятелче, дебелака с меча, е… — тя млъкна, побесняла от това, че се усети как се изчервява. — Марко, не можеш ли да си помниш още нещо от оная книга с приказки?

Известно време Марко гледаше като пукел. После физиономията му се изкриви в гримаса.

— Ох, да бе — възкликна той. — Искаш да кажеш, такова, уникален.

— За това време и за това място не ще да е чак толкоз уникален — забеляза Кин и се обърна към Силвър. Шандата я погледна.

— Езикът като че е арабски — осведоми я тя. — Не бях чувала досега как се говори. Пробвах с латинския — според мен той като че го разбира, но не се издава. Единственото, което досега успях да установя, е, че иска скафандрите ни.

Кин и Марко се спогледаха. По лицето на кунга плъзна почти ехфтско коварство.

— Кажи му, че са много ценни — рече той. — Кажи му, че не бихме ги заменили дори за неговото летало. Кажи му, че се налага много бързо да стигнем до брега.

— На това надали би се хванал — отвърна Кин. — Пък и без това коланите съвсем са сдали багажа.

— Това си е негов проблем — отвърна Марко. — Имам план. Но първо бих искал да го видя как точно управлява онова хвъркатото чердже. Кажи му, че тук е твърде горещо и не можем да преговаряме — то това, тъй или иначе, си е вярно.

Последва продължителна размяна на дрезгави думи и фрази, повтаряни на различни нива на вбесяване. Най-накрая човекът кимна, изправи се и махна на прислужника си.

Бабанкото пристъпи напред, бръкна в кесията и подаде на господаря си… ами, да го наречем…

По дяволите, помисли си Кин, това нещо си е летящо килимче и нищо друго. Само че не ни се иска да го кажем, защото звучи налудничаво.

Килимът беше с размер горе-долу два на три метра, покрит със сложни, заплетени шарки в синьо, зелено и червено.

Проснат на земята, той меко обгръщаше буците и дупките.

Човекът каза някаква дума. Вдигна се прах, килимчето се опъна, замря и се вдигна на педя от пясъка. Кин дочуваше леко жужене.

То не трепна дори и когато Силвър му се покачи отгоре. Мъжагата с меча се настани зад тях. Земята безшумно пропадна надолу.

— Една повърхност може да се покрие с гъвкави подемни елементи — обади се Марко след малко. Гласът му храбро потреперваше. — Но захранването с енергия? Откъде ще намериш толкова тънки батерии?

И в ума на Кин се въртяха подобни мисли, откакто бе забила поглед в килима между коленете си — да не би случайно да се плъзне към ръба и отвъд. Усети как Марко се приплъзна към нея като на тръни.

— И на тебе ли ти е нервно? — попита го тя.

— Съзнавам, че това под мен са тънък някакви си милиметри неизвестен и неизпробван летателен апарат — отвърна той.

— С летателния колан не се нервираше.

— Да, ама те са с безусловна стогодишна гаранция. Ако някой колан се повреди, колко още би могъл производителят му да се задържи в бизнеса?

— Според мен дори и някой нарочно да се опита да падне от това нещо, надали ще може — обади се Силвър. Тя шляпна въздуха с лапа и се чу шум, все едно някой бе шляпнал по желе с всичка сила.

— Защитно поле — отбеляза тя. — Пробвайте го.

Кин плахо размаха ръка през ръба на килимчето. Като че бъркаше в петмез, а щом бръкна по-надолу, все едно опря в скала. Али Баба се обърна, ухили й се и каза нещо.

Щом килимчето най-накрая се изопна отново в хоризонтално положение и продължи да лети, се възцари мълчание. Най-накрая Марко изтърси:

— Кажи на тоя смахнатия, че ха се е опитал пак да направи същото, ха съм му видял сметката.

Кин отпусна мъртвата хватка, с която се бе вкопчила в шарената тъкан.

— Бъди по-дипломатичен — посъветва го тя. — Карай по-тактично. Кажи му, че ако го повтори, аз ще го осакатя.

Два лупинга и тройно претъркаляне!

Тук, в гравитационното поле, генерирано от Диска, бяха успели да натикат ограничените силови полета и прякото командване с глас в едно-единствено спретнато хвърчащо килимче.

Кин се зачуди как ли си мислеше Марко, че ще успее да го открадне.

Плъзнаха се ниско над плоските градски покриви. Кин забеляза как хората по тесните, претъпкани с народ улички поглеждат нагоре, а после се обръщат и продължават да си гледат работата. Тук явно им бяха свикнали на вълшебните килимчета.

Спряха над един от по-малките дворци — бяло, тантуресто здание с централен купол и две живописни кули. Зад декоративните решетки имаше градина… е, това последното наистина си беше за чудене.

— Сигурно си има собствен водоизточник — каза тя на глас.

— Защо? — учуди се Марко.

— Всичко наоколо е прегоряло. Това е единствената зеленинка, която съм мярнала днес.

— Не би било изненада, ако той е от строителите на Диска — отбеляза Марко. — Но мен това нещо ме съмнява.

— И мен — изръмжа Силвър. — И все пак той се оправяше с килимчето съвсем прилично, а нашите летателни колани събудиха у него само предпазлива алчност, не и страхопочитание. Склонна съм да мисля, че той вероятно принадлежи към някакъв херметичен орден, в който машините и реликвите, останали от строителите на Диска, се препредават от поколение на поколение, без членовете му наистина да разбират механизма им на работа — също както един дивак би могъл да шофира умело сухопътна кола и в същото време да мисли, че я задвижват малки кончета, затворени в мотора.

Али Баба направи идеално кацане — килимчето бавно прелетя над един балкон, после през една арка и влезе в стая с висок таван. Увисна на педя над хитроумната мозайка на пода и се спусна долу.

Старецът скочи и плясна с ръце. Докато другите си разгънат крайниците или — в случая с Марко — отпуснат стоманената си хватка, в стаята нахлу отряд прислужници. Носеха хавлиени кърпи и големи тасове.

— Най-добре ще е да е вода — изръмжа Марко, — щото ще го пия.

Той шумно топна глава в таса пред него и предизвика леко стъписване сред прислугата. Силвър вдигна своя тас, подуши го оттук-оттам, после отвори уста като фуния и изгълта течността на една глътка. Кин пийна от своя, доколкото можа, като истинска дама и използва останалата вода, за да измие праха от лицето си.

После се възползва от възможността да поразгледа наоколо.

Мебели почти нямаше. Стаята представляваше просто натруфен сандък — стените бяха украсени с геометрични и цветно-растителни мотиви, а в единия й край имаше няколко големи паравана. До приземилото се килимче имаше ниска масичка, която очевидно бе направена от една дебела монолитна кристална плоча.

Али бе изчезнал нанякъде заедно с прислугата. Силвър се огледа из стаята.

— Водата беше леденостудена — отбеляза тя. — С ледени кристали вътре. Покажете ми вода с лед и аз ще ви покажа цивилизация.

— Навсякъде другаде това би означавало хладилник — съгласи се Кин, — но тук бас ловя, че във всички стаи си държат охладителни и отоплителни демони.

Марко се приближи до килимчето и го огледа внимателно. После стъпи отгоре му и произнесе онази дума.

— По мое мнение би трябвало да е настроено на гласовите характеристики на притежателя си — обади се Силвър, без дори да го погледне. Марко изруга под носа си.

Али Баба се появи иззад параваните, следван от двама въоръжени със саби мъже. На червена възглавничка носеше малка черна кутийка.

Погледна изкосо Силвър и произнесе няколко думи на латински, като се запъваше.

— Щял да, хм, да призове онова, що говорело всички езици — преведе тя. — Поне аз това мисля, че каза.

Те видяха как старецът постави кутията на пода и отвори капака. Отвътре той извади нещо, което озадачи Кин. Приличаше на малък сплескан чайник от нископробно злато.

Онзи го потърка с ръкава си.

— Няма Ли Поне За Малко Да Ме Оставиш На Спокойствие, Магьоснико?

ОНОВА се беше появило на няколко стъпки от тях — размит образ сред облак от пурпурен дим. На Кин веднага й стана ясно защо външният вид на Марко изобщо не бе притеснил стареца — щом беше свикнал на същества като това, значи нищичко не можеше да го стресне.

Демонът беше висок колкото човек или поне щеше да бъде, ако изправеше гръб. Но той беше прегънат почти одве и двете му дебели ръце, покрити със златни люспи и с длани като лопати, му служеха като втори чифт крака. По врата му растяха туфи космалак. Лицето му беше продълговато, леко конско, увенчано с чифт заострени уши и украсено с два мустака, които се влачеха по пода. На главата си носеше малка остра шапчица.

— Нека Всички Знаят, Че Аз Съм Азрифел — заговори той напевно. — Пустинният Джин, Ужасът На Хиляди, Бичът На Милиони И, Да Си Го Кажа Откровено, Роб На Лампата. Та Какво Ще Искаш Този Път, Господарю?

Магьосникът дръпна продължителна реч. Джинът се обърна и застана с лице към тройката.

— Моят Господар Абу Ибн Мнфра Ви Поднася Почитанията Си И Ви Приветства В Неговата Скромна Обител И Такива Ми Ти Работи. Ако Ви Се Яде, Само Кажете На Масичката. Вашето Желание Е Заповед За Нея. Тука Въобще Си Е Така — добави той.

Кин приклекна до масичката и я огледа по-подробно. Представляваше монолитен кристален блок, но сега, когато я разгледа по-внимателно, вътре в нея сякаш имаше още нещо — приличаше на мърдащо пересто облаче или струйка дим.

Помисли си за краставици, зелена паприльонова салата и за канеления сладолед, който си купуваше от Стъриннътъ Дроугериа на Грнх в Чудни Брегове, онзи, чиято рецепта Грнх отказваше да продаде на програмистите на сложи-масички. Отгоре винаги имаше бучната черна треалска черешка. Споменът за този вкус така я преизпълни, че й потекоха лигите.

И тогава сладоледът изникна върху масичката. Стори й се, че в кристала нещо се завихри — и ето ти го на, цял заскрежен, а над него се вие мъглица.

И отгоре му — бучната черна треалска череша. И… Кин вдигна картончето и се облещи.

Беше отпечатано в познатото синьо, черно и бяло и на него бе изрисуван антропоморфен пингвин с боне на готвач. Отстрани пишеше: Стъриннъ Дроугериа, ъгъла на Скрейл и Главната, Горния Квартал, Чудни Брегове 667548. Трегин Грхн и Рода, препоръчано. НАШИЯТ СЛАДОЛЕД Е ВАШИЯТ КЪСМЕТ.

Марко се втренчи в картичката, после се вгледа в извиващите се сенки в кристала.

— Не знам ти как успя да го направиш — рече той предпазливо, — но на мен ми се върти в главата специалитетът Синьо блюдо, който сервират в Кунгската закусвалня на Хенри Коня в Ню…

И млъкна, защото специалитетът вече се мъдреше върху масичката. Тежка керамична купа, в която нещо бълбукаше и се тресеше от вътрешни взривове под оранжевожълта коричка.

— Телепатия трябва да е — рече той неуверено. — Просто сложимасичка-телепат. Хайде, Силвър. Гладен съм.

— Гладен бил! — тросна се Силвър. Тя забарабани тежко по края на масичката и колебливо изрече:

— Намислих си… блюдо с обреден трудук.

Сянката се за вихри, после се изгуби. Силвър продължаваше да барабани.

— Пушен гуаракук с гринци? — предложи тя.

Над кристала се мярна смътен силует и само след миг се разсея.

— Дадуги в брин? Сладки хапки чаки? Ксиква? Сушен кумкум?

Кин въздъхна и бутна купата със сладолед, неначената.

— Проблем Ли Има? — обади се Азрифел.

— Масичката не може да достави шандски белтъчини — обясни Силвър, отпусна се тежко на пода и придърпа колене към брадичката.

— Какво Е Белтъчини?

Абу Ибн Инфра се настани удобно на отсрещния край на масата, протегна ръка и сграби кристалната чаша с биеща на розово течност, която се материализира току пред него. Щом заговори, Азрифел се размърда и кимна.

— Моят Господар Иска Да Говори С Вас За Летящите Ви Дрехи И Други Такива. — Последваха нови консултации. — Моят Господар Поднася Почитанията Си На Своите Колеги-Събирачи И Предлага В Замяна На Всичките Три Костюма Огледало, В Което Всичко Се Вижда Ако Не Е Много Много Далече И Две Бездънни Кесии.

Кин усети, че другите двама я гледат.

— Нека оставим засега настрана неговите донякъде унизителни предложения. — Имаше чувството, че липсата на дух за пазарлък би била отметната като признак на обща слабост. — Ние идваме от много далече и не разбираме много добре какво имаше предвид той под „събирачи“. Събирачи на какво?

Щом изслуша превода, Абу Ибн Инфра се намръщи. После изплю отговора си. Кин не подозираше, че е възможно да изплюеш няколко дълги-предълги изречения, и то наведнъж, но той успя, и още как.

— Господарят Ми Е Озадачен. Вие Притежавате Божии Дарове, Но Не Знаете За Събирачите. И Казва: Как Е Възможно?

— Виж какво, демоне — сопна му се Кин. — Ти това си го знаеш. Ти си проекция, също като Сфандор. Нали?

— Забранено Ми Е Да Отговоря На Този Въпрос Точно Сега — рече лукаво Азрифел. — Доколкото Разбирам, Яката Сте Го Закършили. Ако Си Мислите, Че Ще Се Измъкнете Живи, Ето Какво Ще Ви Кажа Аз: Хо-Хо-Хо!

— Ще го убия — надигна се Марко от мястото си. Стражите зад Ибн Инфра се размърдаха.

— Сядай долу — изсъска му Кин. — А ти, демоне, отговори на въпроса. Какви са тия събирачи?

— Господарят Ми Казва, Че Това Не Е Тайна. Той Самият Някога Е Бил Скромен Рибар, Докато Един Ден Хванал Една Риба И Открил Вътре Божи Дар, А Именно, Лампата, В Която Съм Заробен, За Срамотиите. Аз Съм Азрифел От Деветия Доминион На Прокълнатите. Всичко Мога Да Намеря — Дори И Сили Да Говоря С Вас. Такава Е Моята Власт. Пет Години Усилно Се Трудих За Тая Свиня Тук, Парвенюто Му Недно, Бивш Рибар Смотан, И Мъкнах В Тоя Бая Претенциозен Дворец Всякакви Божи Дарове, Непоискани От Други Събирачи Или Собственост На Събирачи, Извадили Кофтия Късмет Демоните Им Да Са По-Слаби От Мен. Изръшкал Съм Морските Дълбини И Търбусите На Вулканите, Пребъркал Съм…

— Задръж — прекъсна го Кин. — Летящото килимче, масичката, тия проклети кесии — те са Божии дарове, така ли?

— О, Да. Килима Освободих От Един Търговец В Басра, Масичката Намерих Цяла Облепена С Миди На Морското Дъно…

— Но господарят ти не знае как работят? Искам да кажа, те за него са просто вълшебни предмети?

— Че Да Не Би Да Не Са? — ухили се демонът.

— Точно както си го мислех — тросна се Марко. — Невежа, който познава природата на Диска не повече от всеки друг по тези краища. Ще измъкна навън тия стражи, после ще го насметем, яхаме килима и дим да ни няма.

— Чакай малко! — сопна му се Кин.

— Какво да чакам? Той не знае нищо освен как да управлява играчките, които това чудовище му намира!

Кин поклати глава.

— Само веднъж. Хайде да опитаме с дипломация. Демоне, кажи на господаря си, че ние не сме събирачи. Ще му дадем летящите колани за колекцията му, ако ни превози с летящото килимче до кръглия остров край брега на югоизток оттук.

Усети се, че е казала нещо, което не е трябвало да казва, веднага щом думите излязоха от устата й. Щом Азрифел млъкна, лицето на Абу пребледня.

Марко въздъхна и се изправи.

— Айде стига толкова дипломация — рече той и скочи.

Азрифел също. Сивожълто размазано петно изникна във въздуха. Екна не много силен гръм. После демонът се появи отново цял и невредим.

— Какво му направи? — възкликна Кин.

— Биде Преместен На Сигурно Място. Нищо Му Няма, Освен Може Би Няколко Изгаряния От Триене.

— Разбирам. И откупът са нашите летателни колани, така ли?

Абу заговори. Демонът преведе:

— Не, Моят Господар Казва, Че Е Разбрал, Че Сте Дошли От Друг Свят. Преди Известно Време Оттук Мина И Друг Такъв Пътешественик, Който…

— Джаго Джало? — възкликна Кин. Абу я изгледа кръвнишки.

— Тъп идиот! — изфуча Силвър.

— Така Се Казваше — съгласи се демонът. — Откачалка. Обиди Гостоприемството Ни. Окраде Колекцията. И Той Търсеше Забранения Остров.

— Какво стана с него? — попита Кин. Демонът сви рамене.

— Избяга Оттук С Килимче, Бездънна Кесия И Наметало С Необикновени Свойства. Дори И Аз Не Успях Да Го Намеря. Но Според Господаря Ми Не Всичко Е Загубено.

— Така ли?

— Той Има Три Нови Летала, Двама Демони-Пленници И Вас.

Кин скочи. На балкона бяха дотърчали още стражи — и то въоръжени с лъкове. Помисли си дали да не включи колана до дупка и да се метне през прозореца. Можеше да се удари. Съмняваше се дали медицинските услуги на Диска са на задоволително ниво. Пък и без туй това надали щеше да реши проблема на Силвър.

И тя се свлече на пода, потънала в неутешими сълзи.

 

 

Чу как демонът и господарят му си размениха няколко думи. Извикаха две прислужници да я отведат.

Преди да я изведат от стаята и да я поведат сред лабиринт от натруфени арки и паравани, тя мярна безстрастното лице на Силвър. Зад нея вървеше страж с гол меч в ръката.

Жените й дърдореха загрижено. Щом стигнаха една врата с арка, стражът ги остави и застана на пост пред портата. Тълпа дребни тъмнооки жени в оскъдно облекло наобиколи Кин за миг, но по-възрастната от придружителките й ги разпъди. Усети как грижливи ръце я настаняват на една пейка. Седна и се вторачи напред.

По-късно една жена на средна възраст й донесе храна. Кин я погледна с благодарност. Под странния грим жената я гледаше с простодушие съчувствие.

Тъй че Кин тихичко й се извини, след като я фрасна по възможно най-милия и любезен начин. Жената изпусна дъх и се строполи на земята, но Кин вече беше скочила на крака и се юрна да тича.

Притича през няколко просторни стаи с нисък таван и остана със смътното впечатление за някакви фонтани, пойни птички и крайно отегчени жени, насядали по големи възглавници. Щом минеше покрай тях, те вперваха в нея силно гримираните си очи, а когато Кин събори някаква прислужница с табла в ръце, се разпищяха.

Далече зад нея нова серия писъци й подсказа, че някои страж по неволя е нахълтал в сарая.

Кин изскочи на един балкон, огледа двора долу и се покатери на декоративната решетка. Решетката се разлюля, въпреки че Кин беше съвсем лекичка. Тя се изкатери върху плоския покрив — обедното слънце там печеше с всичка сила.

Крясъците долу означаваха, че някой страж е стигнал чак до балкона. Кин залегна. Гърдите й се повдигаха тежко. Надяваше се той да си помисли, че е избрала леснината и е скочила в двора. Обаче той не си го помисли. Последва внезапна тишина, нарушавана от тежко дишане.

После изпука дърво. Извиси се стон, който завърши със звук като от мъж, паднал отвисоко върху корави каменни плочи.

Тя притича по покрива до по-близката от двете пронизващи го кули. Изборът й никак не беше умен, но за друго не можа да се сети. Там имаше арка без врата и тъмно вито стълбище, което й се стори леденостудено след онзи пек на покрива.

Стълбището водеше до кръгла наблюдателница с прозорци без стъкла, които гледаха към града. Кин се огледа в мрака. Като че се намираше в някакъв склад. До стената бяха подредени няколко навити килима, а до тях — криво-ляво нахвърляни купчини от сандъци. Висока бронзова статуя в облекло, което смътно напомняше средиземноморска носия, бе подпряна на трикрака масичка, по която бяха пръснати като че останки от як запой. Имаше няколко меча, включително и един, който изглеждаше… Кин не повярва на очите си, но по-внимателният оглед потвърди първоначалното впечатление — мечът беше забит в наковалня.

Посред стаята имаше статуя на кон, отлята от някакъв тъмен на цвят метал. Мускулатулата му бе добре изваяна, но позата никак не беше вдъхновяваща. Жребецът просто си стоеше на четири крака, забил поглед в пода.

— Боклуци — подметна Кин. Опита се да издърпа един обкован с желязо сандък през входа на стълбището, после се отказа и седна отгоре му. Не последва никакъв звук.

— Човек може да изкара тук седмици наред — помисли си тя. — Така де, ако има храна и вода.

Храна! Сети се с копнеж за вълшебната масичка, че дори и за сложи-масичката. Но не можеше да яде, когато Силвър я гледаше жално-милно отсреща и когато знаеше, че след два дни Шандата напук на себе си ще се превърне в побесняло кръвожадно животно.

— Марко? Силвър? — прошепна тя.

На петия опит Марко се обади.

— Кин! Къде си?

— Горе в… Има ли някой при вас?

— Сложиха ни в зоопарк! Направо да не повярваш! Трябва да ни измъкнеш оттук!

— Аз пък попаднах в нещо като тавана на музей — рече тя. — Ще трябва да изчакам, докато се стъмни. Къде точно се намирате?

— Предполагам, че някъде в околностите на двореца. Трябва да действаш бързо. Със Силвър сме в една клетка.

— Тя какво прави?

— Овесила е нос.

— Ох…

— Какво?

Кин въздъхна.

— Ще се постарая максимално — каза тя. Пристъпи до един от прозорците и погледна навън. Нейде в далечината някой крещеше, но покривът под нея беше нажежен и празен. Забеляза, че в небето кръжи черна точица. Едно от Божиите очи, който и да беше тоя Бог.

Повечето мечове едвам успяваше да вдигне с две ръце, така че ги отписа.

— Нека погледнем фактите очи в очи — рече си тя. — Как точно възнамеряваш да осъществиш голямото героично спасение?

— От друга страна — отговори си тя, — те точно това очакват от тебе. Всички галактически раси смятат човеците за необходимите луди.

Тя отстъпи назад и се блъсна в масата. Каната отгоре се прекатури и по масата и по пода в тънка струйка се разля вино, което вонеше на оцет. Кин го погледа, погледа, после внимателно изправи каната.

Каната зашумоля.

Кин погледна вътре и забеляза как тъмната течност се надига. Изчака, докато каната се напълни догоре с бълбукаща червенина, после я сграбчи за дръжката, ливна течността на пода и трясна яко каната върху масичката.

Чу се цвърчене. Лъхна на озон. По пода се посипаха парчета кабелна обшивка.

— Чудесно — прошепна си тя. — Направо прекрасно. Щом не са феите… — От друга страна, Компанията пък не вярваше в телепортацията. Но може би на дъното на каната имаше, да речем, мъъъничка сложи-масичка с една-единствена функция, която всмукваше молекули от обкръжаващия въздух. Тя реши, че би повярвала във всичко, само не и в магия.

Долу, в основата на стълбището, някой се размърда.

Нямаше къде да се скрие. Поправка — стаичката направо бъкаше от скривалища, но никое не обещаваше да изтрае дълго време неразкрито. Кин сграбчи една сабя от купчината наблизо и се замисли дали да не замахне към първата глава, която се появи на стълбището.

Не ставаше. Тя погледна малката капандура в тавана и реши, че ще е по-лесно да оварди нея. Ако извеждаше на покрива, може би гарванът щеше да я види — все едно пък това щеше да оправи нещо. Но пък от такова положение можеше да кълца пръсти.

Приближи се до статуята на коня, покачи се на стремето, изправи се на пръсти на седлото и заопипва капандурата.

Конят забръмча. Кин залитна и се приземи право в седлото, но с такава сила, че дъхът й секна. И тогава усети, че не може да помръдне краката си. Погледна надолу, обзета от паника. От хълбоците на коня се подаваха тапицирани щипки, които придържаха нозете й внимателно, ала здраво. Вратът на жребеца се вдигна нагоре. Главата се завъртя на сто и осемдесет градуса и конят впери в Кин светнали очи подобни на очите на насекомо.

— ТВОЕТО ЖЕЛАНИЕ Е ЗАПОВЕД ЗА МЕН — чу Кин думите му в главата си.

— По дяволите!

— ЗАДАДЕНИТЕ КООРДИНАТИ НЕВАЛИДНИ.

— Ти робот ли си?

Усещаше тракането и бръмченето на чаркове под себе си.

— АЗ СЪМ ЗНАМЕНИТИЯТ МЕХАНИЧЕН КОН НА АХМЕД, КНЯЗ НА ТРЕБИЗОНД.

Кин долови забързани стъпки, които се изкачваха по стълбището.

— Измъкни ме оттук! — прошушна тя.

— МОЛЯ ВИ, ДРЪЖТЕ ЗДРАВО ЮЗДИТЕ. МОЛЯ, НАВЕДЕТЕ ГЛАВАТА НИСКО. В СЛУЧАЙ НА ВЪЗДУШНА БОЛЕСТ МОЛЯ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ПРЕДОСТАВЕНОТО ВИ ПЛИКЧЕ.

Вътре в животното нещо рече „пуф!“, а после затрополиха тежки колела. Конят потегли. Двамата се плъзнаха гладко през прозореца — Кин рязко залегна напред, за да избегне сблъсъка с ръба на стената. А после жребецът се втурна към свободата — краката му препуснаха в галоп из въздуха и той се заиздига в медното небе.

Кин погледна меча в ръката си. Беше черен като нощта и неестествено лек, но все щеше да свърши работа. Много щеше да се изненада, ако Абу вече бе успял да се ориентира как точно се използват летателните колани, така че по всяка вероятност единственото летателно средство, което му беше подръка, беше летящото килимче.

Щом нещата опираха до въздушен полет, то тя предпочиташе коня.

— СЛЕДВАЩОТО ВИ ЖЕЛАНИЕ Е ЗАПОВЕД ЗА МЕН.

— Можеш да започнеш с това да ми обясниш как точно летиш — Кин се загледа в градините под тях.

— АБАНАЗАРД МАГЬОСНИКЪТ МЕ СЪЗДАДЕ. ЛЕТЯ, КАТО ИЗПОЛЗВАМ СЛОЖЕН ПОДЕМЕН ДВИГАТЕЛ, КОЙТО ИЗИСКВА ПОСТОЯННА НАМЕСА НА ДЖИНА ЗОЛА В КРИТИЧНИЯ МОМЕНТ.

— Знаеш ли къде на територията на двореца има зоопарк?

— ДА.

— Тогава кацни в него.

— СЛУШАМ И ИЗПЪЛНЯВАМ, О, ГОСПОДАРКЕ.

Конят се втурна в галоп по низходяща спирала. Кин мярна за миг обърнати към небето лица, когато се втурнаха обратно към двореца на височината на покривите. Размазана редица от прашни дървета трепна покрай тях и Кин осъзна, че се приземяват на широка алея между редици от схлупени клетки, тъмни и заплашителни в сгъстяващия се здрач.

Конят се приземи меко. Копитата му гладко преминаха в галоп от въздушната празнота върху утъпканата пръст. Нещо в най-близката клетка се метна към решетките — тя остана със смътното впечатление за криле и зъби. Много, много зъби.

— Марко!

Най-различни чудовища пищяха и кихаха в мрака на клетките.

— Тук сме!

Кин пришпори коня напред и най-накрая забеляза светещите очи на Марко да надничат нервно иззад решетка от пръти, достатъчно дебели, че да минат и за дънери. Може и да бяха.

Кин преряза решетката и те шумно се приплъзнаха назад. Марко изскочи като на пружина.

— Дай ми меча! — изкомандва той. Кин вече почти му го беше пъхнала в ръката, когато й хрумна, че можеше и да му откаже — но вече беше твърде късно. Кунгът грабна оръжието.

— Това ли ти е максималното старание? — изсъска той. — Тъп е като гюлле!

— Е, и какво? Можех да се чупя и да ви зарежа!

Марко потупа по отворената си длан с тъпото на меча и я погледна замислено.

— Да — рече той накрая. — Можеше. Мечът ще свърши работа. Благодаря ти. Откъде докопа летящия робот?

— Ами влязох в…

— Как се лети с него?

— Той просто се подчинява на… слизай оттам!

Марко се нагласи на седлото, без да й обръща никакво внимание.

— Знаеш ли пътя до двореца, четириноги роботе?

— ДА, О, ГОСПОДАРЮ.

— Тръгвай тогава.

Чатнаха копита, конят се превърна в точица и се стопи в небето. Кин я проследи как изчезна, а после впери поглед навътре в клетката.

— Силвър? — повика тихо тя. В тъмното се размърда бледен силует.

— Хайде — подкани я Кин. — Най-добре да се махаме оттук. Как си?

Силвър се надигна.

— Къде е кунгът? — попита тя дрезгаво.

— Отиде да набие лошите, смахнатият му тъпак с тъпак.

— И накъде ще вървим? — попита Шандата и се изправи със залитане на крака.

— Според мен ще го гоним. Да имаш по-добра идея?

— Не — призна си Силвър. — Мисля, че всички ще бъдат твърде заети, че да ни обръщат внимание.

Излязоха на обградената с клетки алея.

— В оная клетка там има еднорози — посочи Силвър. — Видяхме как ги хранят. И русалки има, мисля — в басейн. Дадоха им риба.

— Май този Абу е роден събирач.

Преминаха покрай бял купол с размерите на храм. Отблизо се видя, че всъщност представлява голямо яйце — една трета от него беше закопана в пясъка. В единия му край имаше малка дупчица.

— Птица ли го е снесла? — посочи го Силвър с палец.

— Отде да знам. Ако е птица, не бих й подхвърляла трошички. Там има още едно. Не…

Не беше. Но пък беше изоставеният корпус на апарат за приземяване на планети от сондите Терминус. В ума на Кин се надигна неканен спомен — от древно копие на още по-древен популяризаторски филм. На живо апаратът изглеждаше по-дребен. В него имаше три дълбоки пукнатини, сякаш някакъв огромен звяр се бе опитвал да го сграбчи.

Може би точно така си и беше. Ако това до него наистина беше яйце, все нещо трябваше да го е снесло.

Вътре беше пълна бъркотия.

— Джало по всяка вероятност се е приземил поне близо до центъра на Диска — обади се Силвър. Кин погледна… ох, добре де, нека кажем, че са драскотини от нокти, може и да бяха.

— Не му завиждам — отбеляза тя. — Нашият Абу е истински ентусиаст, Силвър. Никога нищо не изхвърля.

Дочуха зад гърба си тичащи стъпки, обърнаха се и видяха двама мъже, зяпнали насреща им. Единият стискаше пика. Той плахо замахна с нея към Силвър. Грешка. Шандата просто награби пиката за острието и повали онзи, който я държеше, със злобен замах, а после отново я вдигна и препъна другия, който беше търтил да бяга.

Подир това тя се втурна към двореца, размахала прекършеното острие като боздуган.

Кин се помъкна след нея. Като че нямаше друг избор.

Намериха Марко, като следваха писъците.

Влязоха в двор, пълен с млатещи се мъже, а в средата на тълпата се виждаше размазано петно зад ограда от мечове. Марко се биеше с петима наведнъж и като че им надвиваше.

Един мъж се обърна, откри, че се намира на две-три крачки от Силвър, и замахна към нея с отчаяна храброст. Тя примижа сънено насреща му, а после стовари отгоре му юмрука си със скорост, при която се трошат прешлени.

А мечът през цялото време пееше. Кин беше чувала тази фраза използвана в поетичен смисъл, но този меч тук наистина си пееше — странен електрически вой, гарниран с дрънчене и писъци.

Марко го държеше на една ръка разстояние от себе си и едва ли не се дърпаше уплашено от него. Мечът се движеше самичък, стрелкаше се от острие на острие, от острие към тяло и сякаш не преминаваше във въздуха помежду им. Сини искри пращяха по ръба му.

Силвър прецапа до двама от мъжете и ги ступа здравата. От онези, които се обърнаха да погледат, преди да са си плюли на петите, трима се прекатуриха на земята — Марко се бе възползвал от момента на разсейване.

Щом остана в двора сам — без да броим труповете, — Марко се свлече на земята и изпусна меча. Кин го вдигна и погледна острието. Редно беше да е окървавено. Обаче не беше. Беше просто черно, като дупка през вселената, която отвежда някъде другаде.

— Жив е — кисело измърмори Марко. — Знам, че ще ме презирате, но…

— Тук имаме — обади се Кин на висок глас — просто острие с елиминиращо триенето покритие и електронен остър край. Металното острие е просто проводник. Би трябвало да си виждал подобни неща. Например ножовете за дърворезба?

Последва мълчание. Марко кимна.

— Права си, естествено — рече той.

— Тогава да се измитаме оттук, по дяволите!

Кин се ориентира, доколкото можа, и се завтече към най-близкото стълбище.

— Накъде тръгна? — викна подире й Марко.

— Да намеря магьосника! — Преди ти да си успял да го намериш, добави тя наум. Не искам да бъде убит. Той е единственият начин да се измъкнем оттук.

Тя търчеше из празните коридори, все по-нагоре. Едно късо стълбище й се стори познато. Изкачи се по него и там, в края на сводестия коридор, намери стаята на магьосника.

Абу Ибн Инфра седеше по турски в умислена поза върху вълшебното килимче и я наблюдаваше внимателно над тънките си заострени пръсти. Малко по-близо бе приклекнал и разперил пръсти Азрифел с конската физиономия.

Кин се огледа из стаята. Нямаше друг освен тях. Абу Ибн Инфра заговори.

— Защо Вие, Чудовища, Нападнахте И Избихте Хората? — преведе Азрифел.

— Очаквахме по-добро отношение — обясни Кин.

— Защо? Ти Идваш От Земята На Крадците И Лъжците С Двама Демони — Изменници…

— Те не са демони! — сопна се тя. — Те са разумни живи същества. Просто са от други раси. А сега по повод онова летящо килимче…

— Демони Са.

Кин усети лек повей от дъното на стаята — тъкмо навреме, за да забележи как две фигури се присъединяват към тях.

Бяха кунги. Несъвършени копия, може би, а и се движеха много странно, сякаш онзи, който ги беше създал, беше гледал да докара формата на кунг, без изобщо да разбира от кунгска анатомия.

Абу бе призовал демони, за да се справят с нея, а някой някъде бе забелязал, че кунгските тела са добри за бойци…

Беше добавил и характерни за Диска щрихи. В битка кунгите обикновено не носеха у себе си нищо друго освен къс меч и малък бластероотражател и си оставяха две ръце за свободно душене. Тези стискаха по едно оръжие във всяка ръка, различни оръжия при това. Един дори си връткаше звездичка за замеряне.

Все едно да попаднеш между блъскащи се сенокосачки.

Кин се втренчи в двете безизразни лица, мъртви лица, и потисна порива си да побегне. Ако побегнете, щеше да търчи надолу по стълбите с тия двамата по петите й.

Вдигна меча с надежда.

Нещо се сгърчи под дланта й. В ръката й избухна такава болка, че зъбите й затракаха. Щом двамата кунгообразни се юрнаха към нея в галоп, мечът изпращя.

Движенията на всички се забавиха. През розово сияние видя как демоните забавят ход, като че са се нахакали в пихтия, но никакъв звук не се чуваше. Омразата я обгърна уютно като в сън и тя започна да наблюдава с интерес как мечът се надига.

Никак не се шокира, когато той премина през острието на една брадва и продължи, за да прониже и ръката — плътта беше сива, без кръв и без кости, — а после преряза острието на един меч.

Тя се дръпна от копието, което я приближаваше със скоростта на охлюв, сви се и подскочи дълго и бавно във въздуха, като пътем посече един врат.

Залюля крака тъкмо навреме, че да се приземи леко, да се огъне и да остави меча да замахне като коса.

Беше се появил и трети враг, който отстъпваше в червената мъгла. Мечът подскочи, Кин също. Усети как тялото й се извива подир острието като опашката на комета. Мечът прониза гърдите на врага и тя го остави там.

Оттласна се назад, сблъска се със стената и усети леко боцкане. После лениво започна да се свлича на пода, няколко мили по-надолу от нея.

Тоя под нямаше право да я удря толкова силно.

 

 

Чувстваше се така, сякаш едната страна на тялото й представляваше една-единствена цялостна контузия. Мускулите на раменете й крещяха. Ръката й се чувстваше като прекарана през сито.

Няколко блажени мига тя успя да наблюдава сблъсъка на усещанията си обективно, вперила поглед в калейдоскопа вътре в собствения си мозък. После субективността устремно я връхлетя.

Зад нея като че нещо се подхлъзна и тупна меко на земята. Доста мъчително, тя извърна глава и видя Абу проснат до стената, а над него — продълговато червено петно.

Кин лежеше и се радваше, че подът е толкова хладен. После посегна с лявата си ръка, която просто я болеше ужасно, нищо повече, й я придвижи полекичка към отпуснатата ръка на магьосника. Разгъна пръстите, които стискаха лампата, и я придърпа към себе си, докато лампата не застана пред очите й.

— Аз Съм Азрифел, Роб На Лампата — обади се напевно демонът. — Вашето Желание Е Заповед За Мен.

— Докарай ми доктор — рече Кин със свито гърло. Демонът изчезна.

Една агония по-късно той се появи отново. В ръцете му немощно риткаше и хленчеше дребничък, бял-пребледнял мъж, облечен в черна тога.

— Квой тва? — попита Кин.

— Йоханес Ангелего от Университета в Толедо.

Кин стисна лампата и я трясна о плочките. Азрифел изквича. Дребничкият учен се обади като ехо след него и припадна.

— Имах предвид лекар бе, кон такъв! — смънка Кин. — Върни си човечеца обратно и ми докарай свестен доктор. Представлява сандък, дълъг два метра и петдесет, демоне, с лампички и шайбички по него. Загря ли? Дяволите да го вземат, дори и човек-доктор пак ще ми свърши работа.

Тя пак фрасна лампата. Азрифел изквича и изчезна.

Този път се позабави повече, но когато се появи отново, мъкнеше „на конче“ на раменете си човек, а в ръцете си държеше голяма чанта с инструменти. Кин огледа с мътен поглед познатия зелен гащеризон на стажант в Медицинския център на Компанията. Човекът скочи и се приземи на пода с цялата атлетична грация на лице с ограничен достъп до подмладителните процедури.

Кин разпозна Джен Теремилт — лицето му трепна леко и болката отново я обля. Добрият стар Джен — тя без малко не се омъжи за него преди сто и четирийсет години. Щеше да се издигне високо в медицинската история на Компанията, ако не бе умрял при лов на чаки на Сестрата. Хладните му пръсти се протегнаха към нея.

 

 

Макар че килимът съвсем лесно би понесъл и тримата — Азрифел като че изобщо нямаше тегло, — Марко настоя да наредят на летящия кон да ги следва отблизо.

— Готови ли сме? — попита той.

Слънцето още не се беше показало над Диска, но перлената светлина преди зазоряване бе достатъчно силна, че да се виждат Кин и Силвър, седнали на килимчето в средата на хладния покрив.

— Готови ли сме? — попита Марко.

Ръката на Кин беше изтръпнала. Тя потрепера.

— Да вървим — подкани ги тя и потърка лампата. Азрифел се появи до нея.

— Е? — рече той. — Ся Кво?

— А какво стана с „О, Господарке“ и т.н. ? — възкликна изненадано Кин.

Марко изсумтя нетърпеливо.

— Добре Де, Не Се Засягай. Тия Работи При Него Вървяха — Но Ми Се Стори, Че Ти Си По-Демократична.

Един урок по етикеция отпреди сто и деветдесет години сръчка претоварената памет на Кин: джентълмен е този, който винаги казва „благодаря“ на робота си.

— Тази лампа — рече тя. — Ами ако ти я дам?

Демонът примига и се замисли. След малко от устата му се стрелна зелен език и облиза устните му.

— Бих Я Взел И Бих Я Метнал От Края На Света, О Господарке — рече той. — И Тогава Ще Намеря Покой.

— Закарай това килимче до центъра на света и ще ти я дам — обеща Кин. Азрифел се ухили. — Виждаш ли кунга на коня? — додаде тя. — Забелязваш, че вълшебният меч е у него. Ще дам лампата на него. Ако по какъвто и да било начин ни предадеш, не се и съмнявам, че той ще я повреди по всякакви интересни начини…

Демонът потръпна.

— Взех Си Бележка — рече той мрачно. — Няма Ли Доверие На Тоя Свят?

Килимът се надигна и се плъзна над тъмния град. Марко ги следваше плътно, яхнал летящия жребец.

Кин гледаше към къщите надолу и си мислеше: Нещо наднича в мислите ни. Вълшебната масичка ни поднесе храната, за която просто си помислихме. Когато си помислих за доктор, то изпрати при Азрифел тъкмо мъжа, за когото се бях сетила, но автодоктор не произведе. Защо?

Азрифел продължаваше да клечи до нея без работа. Силвър се взираше с празен поглед в нищото отпред.

— Азрифел — обади се Кин. — Донеси ми… о, донеси ми напълно оборудван МТФЛ кораб, оборудван с матричен пилот и с най-последния модел сложи-масичка.

Чу кикота на Марко по канала за комуникация.

— Не — рече демонът.

— Това отказ ли е? Лампата ти е у нас.

Азрифел поклати глава.

— Не Е Отказ — обясни той — Просто Си Е Така. Стридите Не Могат Да Летят. Аз Не Мога Да Осъществя Желанието Ти. А Сега Разбий Лампата, Ако Трябва.

— Не се допускат анахронизми — рече Марко. — Това ли е проблемът?

Демонът се позамисли, преди да отговори, все едно се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Ако човек го погледнеше внимателно, и той беше леко размазан — като тривизионно изображение посред лош ден за слънчевите петна, помисли си Кин.

— Нахронизми Не Може — съгласи се той.

— Но човекът на име Джало е напуснал този свят и е стигнал на двеста светлин… на много, много мили оттук — поправи се Кин. — Как?

— Не Знам.

— Корабът на Джало е на далечна орбита — обади се Марко. — Можем да адаптираме системата за поддържане на живота, да използваме разни парчетии от нашата совалка и да се приберем с него.

— Много време ще отнеме!

— Може би няма.

— Ами енергия?

— Хиляда от тия летящи килимчета, закачени едно за друго?

— Навигация?

— Всичко е точно. Ще се прицелим в сфера с диаметър петдесет светлинни години от разстояние сто и петдесет години. Никакъв проблем.

— Хитро. Ами Силвър?

Марко си замълча.

Когато Слънцето изгря, то беше с лек зеленикав оттенък.

 

 

Прелетяха над пясъчна буря, половин миля висока, която се сипеше над чифлици и градове като адски сняг.

Марко не приказваше много, а Силвър вече изобщо не приказваше. Лежеше свита на кравайче върху килимчето и гледаше небето.

Преминаха с гръм и трясък над едно пристанище, което се наричаше Басра. Греди от попилени кораби бяха задръстили улиците, а побеснялото море методично унищожаваше града.

— Нещо блести на хоризонта — обади се Силвър.

Кин се зачуди дали не вижда някакво слабо сияние на границата на полезрението си. Десет минути по-късно беше сигурна.

Силвър се размърда пак.

— Махни се — рече тя. — Кунгът да дойде тук. С мечове.

— Марко…

— Чух. Спри килима. Можеш да се прехвърлиш на коня.

— Но не разбираш ли какво иска тя!

— Много добре разбирам. Ако положението се влоши съвсем, ще се наложи да я убия.

— Как можеш да бъдеш толкова безчувствен?

— Защо? По-добре мъртво разумно същество, отколкото жив звяр. Съгласен съм с нея.

— Ами после?

Той присви устни.

— Предполагам, че ще се прероди на Диска. По-добре жив човек, отколкото мъртва ша…

— Престани да говориш така!

Блестящото нещо се оказа висок купол, вграден над скалите върху обширен остров, като че покрит предимно с черен пясък. На Кин й се стори, че различава останките на няколко кораба, полузатрупани от пясъка.

Заобиколиха острова, отначало на миля разстояние, а после по-отблизо. Кин забеляза как един черен силует се спусна, кръжейки, от небето и кацна върху купола.

— Това е то — обади се тя. — Марко, аз влизам вътре.

В отговор кунгът изсумтя сподавено. Кин се извъртя на седлото.

Няколко метра по-нататък Силвър отстъпваше назад по килима; на едната от лапите й имаше яркооранжево петно — там, където острието на меча я беше промушило. Държеше Марко през кръста, а той я душеше с единия си чифт ръце. Мечът пищеше помежду им.

Килимчето продължи да лети. Кин мярна изкривеното лице на Силвър и оголените й зъби, окъпани в слюнка.

Сграбчи лампата. Азрифел се появи във въздуха и се загледа с интерес в двамата, които се бореха в мълчание.

— Разтърви ги — нареди му Кин.

— Не.

Марко се откъсна от Силвър със салто, хвана с три от ръцете си лапата й и я метна през рамото си. Костите на краката му се огънаха като пружини. Силвър се намери извън килима.

Но не падна. Висеше под невъзможен ъгъл от защитното му поле, ръмжеше и се мяташе във въздуха.

— Не?

— Не Смея Да Се Приближа Толкова До Купола.

— Лампата е у мен, демоне.

— Предлагам Ти Да Не Я Използваш.

Кин видя как Марко вдигна меча и се разколеба. Чистият въздух даде нови сили на Силвър и тя се метна към него.

Шандата, кунгът и килимчето изчезнаха.

Кин се втренчи в празното пространство. Под нея ревеше морето. Наоколо не се виждаше нищо освен море, небе, куполът и демонът с конската физиономия, увиснал над празнотата.

Най-накрая Кин се обади:

— Демоне, какво ще стане, ако пусна лампата в морето? Искам истината!

— Понякога О Нея Ще Се Отъркват Риби И Раци. Желанията Им Са Прости И Лесно Изпълними.

— Какво стана с килима?

— Изчезна? — предположи демонът колебливо.

— Това го знам. Защо?

— Така Става С Нещата, Които Се Приближат Твърде Много До Центъра На Света.

— Това не си ни го казал.

— Не Сте Ме Питали.

— Къде изчезват?

— Къде Ли? Просто Изчезват. Само Това Знам.

— Скоро ще узнаеш и повече — рече Кин. Прибра лампата обратно в джоба си и пришпори коня напред, към купола. Азрифел изхленчи.

След малко и Кин изчезна.

 

 

Кин дойде в съзнание в сърцето на галактика, натикана вътре в рубин. Поопипа наоколо и разбра, че лежи на под, направен от нещо като полиран метал. Едно старо, ала безименно чувство я увери, че се намира вътре в нещо. Сграда. Може би пещера.

Наоколо й сияеха милиард яркочервени точици. Те се простираха наоколо, групирани в сложни съзвездия, катереха се на десетки метри по невидима стена и се събираха в мрака горе. Понякога рисунъкът им се променяше за миг и се заменяше с нещо също толкова червено и зловещо. Поантилистката представа за ада.

Кин се размърда.

Шаш и паника. Точките се посипаха от стените и се струпаха около нея. Тя се изправи и тропна с крак за проба. Проба, това беше думата, и тя се вкопчи в нея. Бъди разумна. Недей да откачаш.

Мислеше си, че е подготвена за всичко. Роботи, лазери, строителите на Диска — с продълговати глави и в сребристи скафандри, разумни плужеци — каквото щеш. Но не и за тези светлинки. Те сякаш не осветяваха нищо освен себе си.

— Измъкнете ме оттук! — изръмжа тя.

Проблясък. Сега бе застанала сред сводест коридор, а ноздрите й изпълваше мирисът на машини — нажежено желязо, озон и бензин. Тунелът бе ярко осветен от една непрекъсната светеща ивица горе. Покрай стените се виеха като змии тръби и кабели, а подът представляваше линеен лабиринт от релси. Някъде далеч се носеха бумтене и трясъци и навсякъде жужаха щъкащи насам-натам електрони.

Кин си избра една посока и тръгна нататък, като внимателно избягваше всичко с вид на нещо под високо напрежение.

„Значи това било — рече си тя. — Намирам се сред зъбчатките на Вселената. Но нищо не е както трябва. Техниката изглежда съвсем допотопна. Зъбчатки като че си е съвсем точната дума. Мале мила!“

Беше стигнала до средата на нишата, която се отклоняваше от главния тунел. Там вътре нещо мърдаше. Кин хукна да се крие, но после си помисли — да става каквото ще!

Беше робот — голям, с най-добрата възможна форма за робот: квадратен. С една от ръцете си човъркаше нещо в една квадратна дупка в металната стена. На пода лежеше квадратен панел.

Ръката се измъкна оттам. Държеше нещо мъничко, което не успя да види както трябва, и го пусна в контейнер, завинтен отстрани на робота. Над контейнера се отвори чекмедже и този път Кин добре видя какво имаше в тапицираната му вътрешност. Ръката колебливо увисна над джаджите, после предпазливо избра една и я пъхна в дупката.

Докато машината беше заета с тайнствената си дейност, мина напред и извади от чекмеджето една от джаджите. Беше голяма колкото яйце. Единият й край беше целият в стотици иглички, а вътре имаше филигранна плетеница от жици, тръбички и решетки.

Кин беше виждала подобни неща в музея. Това беше вентил, един вид неолитна интегрирана елверига. Само че този вентил тук беше вентил, какъвто би направил някой, който така и не е успял да измисли транзистора и затова е влагал все повече и повече изобретателност в усъвършенстването на наличната техника.

Това подсети Кин за ехфтските компютри. Ехфтите така и не бяха открили електрониката, но имаха нужда от компютри за сложните си религиозно-банкови организации. Така че ехфтският компютър представляваше хиляда добре обучени ехфти, всеки от които беше голям спец по една отделна частичка от математиката. Вършеше работа.

Но тя по-скоро би се потопила в кучи лайна до врата, отколкото би повярвала, че Дискът се състои от термионно-вентилна техника.

Ръката на робота се измъкна от стената с бръмчене. Той вдигна панела и го нагласи на мястото му учудващо бързо. И преди Кин да успее да реагира, новият й приятел се завтече нататък по тунела с дрънчене. Крачката му беше бърза. Тя го последва.

Щеше да оцелее. Ако искаха да я убият, Те вече щяха да са я убили. Щеше да живее. Ясно, че не биваше да разчита на това, но щеше да живее. Пътьом подминаха друг кубообразен робот, който бърникаше с някакъв инструмент в едни оголени жици. Инструментът можеше да е и поялник, а жиците — запечатана верига. Кин не можеше да сдържи догадките си.

Роботът на Кин стигна до една ниша в стената с форма на робот. Кин мярна в дъното на нишата някакви фасунги. Роботът се вмъкна вътре внимателно като бодливо свинче, когато мърсува с някое себеподобно. Престана да жужи — явен знак, че механикът бе задрямал.

Кин се замисли. Тунелите сякаш бяха безкрайни. Можеше да обикаля дни наред из тях. И накрая да умре. Но имаше и друга възможност… Тя се върна по тунела и намери робота с поялника. Доста трудничко й беше да отвинти една от ръцете му, но успя. А после се захвана да го млати с нея, докато онзи спря да бръмчи. За десерт метна ръката върху голите жици. Доста добри искрички излязоха. И зачака.

Когато след няколко минути се появи едно малко роботче с формата на полукълбо, тя го катурна с краката нагоре. То избръмча укорително.

Следващият беше буца с крушовидна форма, цялата покрита с лещи, която се плъзгаше по релса, окачена на тавана. Кин се опита да я смъкне долу с помощта на няколко чарка от робота, но тя припряно се люшна встрани.

Но поне присъствието на Кин беше станало осезаемо. Все някой трябваше да поправи роботите, които поправяха роботите, които поправяха роботи. Беше само въпрос на време. Минаха часове, преди да довтаса нещо подобно на танк. Машината беше цялата нащърбена и части от обшивката й липсваха, а от корпуса й стърчаха най-различни допълнителни манипулатори. Това сигурно е началникът на ремонтната бригада, помисли си Кин. Навярно самото време го беше очукало така.

От друга страна, фактът, че Марко беше седнал отгоре му и държеше във всяка от ръцете си по един роботски крайник, стиснал наръч жици, които се влачеха отзад, също можеше да има нещо общо с тая работа.

 

 

— Може би просто няма такива машини, които да се оправят с хора, попаднали сред чарковете — предположи Кин.

Марко изсумтя, но не вдигна поглед от онова, което вървеше. Той процедираше по неолитному с едно парче роботски черва, като използваше малкото полусферично роботче за чук.

— Трябва да има — възрази той. — Този свят сигурно целият е във въздушни канали, вентилатори, шахти за подаване на енергия. Човеците си врат гагата къде ли не. Пък и без това ни вкараха нарочно тук, спомняш ли си? Следователно ще е крайно неучтиво да ни пренебрегват.

Той се изправи.

— Ти идваш ли?

— Къде?

— Където и да е, но да има фини жици. Това тук — той размаха един роботски крайник — е изолирано. Става за предизвикване на къси съединения.

— Ами онова другото? — попита Кин със свито сърце.

Онова другото беше скачени един за друг сегменти от роботски ръце, които завършваха с грубо, ала смъртоносно острие. Марко го претегли на ръка за проба.

— А? Оръжие е, то се вижда.

— Да не би да очакваш да срещнеш недружелюбно настроени роботи? — попита Кин с леден глас.

Марко имаше достатъчно чувство за приличие, че да не я погледне в очите.

— Мислех си за Силвър — рече той кахърно. — Е? Според теб тя намерила ли си е нещо за ядене? Да имаш някакви по-добри идеи?

Той тръгна по един страничен тунел и подметна през рамо:

— Няма как да не си забелязала обаче, че тунелите са осветени. На роботите осветление не им трябва.

Кин сви рамене. Може пък на роботите, които работеха с поялници, да им трябваше осветление. Да причиниш няколко леки разрушения, колкото да привлечеш вниманието към себе си, при тези обстоятелства си беше едно интелигентно действие. Но Марко като че се канеше да попилее целия Диск.

Видя го как кълца кабелите в далечината. Това не беше действие с цел да привлече внимание — това беше Марко срещу цялата Вселена.

Какво ли ставаше на повърхността? Връхлитащи рояци мухи? Или пък дъжд от жаби? Дали всички морета не пресъхваха? Или пък птицата додо измираше?

Втурна се да тича. Марко — ужасяваща фигура, обвита в дим — кълцаше една яка канара от жици, размер като за планета. Нервните му движения казаха на Кин всичко, което й трябваше да знае. Марко беше луднал. Или поне съвсем беше кунгясал.

Острието му мина на косъм от гърлото й и тя се спря.

— Игрички ще си играят, а? — изхъхри той. — Турили ни тук да ни наблюдават реакциите, а? Ще ги науча аз!

С една от свободните си ръце той стовари боздугана върху едно елтабло и то избухна.

— Ще видят те!

Кин отскочи назад, без да изпуска върха на острието от очи. После нещо мръдна вдясно от персоналния облак дим на Марко и я накара да погледне нататък. Марко забеляза изражението й и се поколеба — частица от секундата по-дълго, отколкото трябваше.

Силвър скочи. Марко изчезна, а огромните лапи като лопати се сключиха в прегръдка, която можеше кокалите да ти смели. После той се появи отново, млатейки с три ръце шандата по главата. Силвър писна, а после протегна ноктестата си лапа към врага, за да го изкорми. Червата на Марко заедно с останалата част от него обаче вече се бяха устремили към очите на Силвър. Докато Шандата се клатушкаше по пода и размахваше лапи към покачилия се на главата й демон, Кин видя как четвъртата ръка на Марко замахна с пиката.

Пиката се завъртя грациозно, острието преряза нажежения въздух като косата на смъртта и се заби в един електрически кабел.

Разнесе се звук, като че цвърчаха скакалци. За миг Силвър и Марко заприличаха на жива картина — всяко косъмче на Шандата беше щръкнало и тя се бе превърнала в голяма рунтава топка.

Кин заопипва пода — търсеше антидисковото оръжие на Марко с изолираната дръжка. Наложи се да напрегне всички сили, за да избие от ръката му треперещото копие. То отхвърча и двамата пришълци се строполиха на пода.

Пришълци, помисли си тя. Нарекох ги пришълци. Мамка му. Тя коленичи и затърси признаци на живот. В гърдите на Силвър като че ставаше нещо, но си нямаше никакво понятие къде трябва да търси Марковите сърца.

Светлините отгоре помръднаха и се превърнаха в гадно оранжево сияние. Кин чу стъпки зад гърба си — странни тътрещи се стъпки. Обърна се, без да се изправя, и съзря появилата се зад гърба й длъгнеста фигура.

Най-много й се наби на очи оръжието, което замахваше към нея. Тя инстинктивно замахна с онази си ръка, която продължаваше да стиска боздугана на Марко. Косата се фрасна в него и се разпадна на парченца.

Кин се разсмя. Нещото пред нея беше скелет, облечен в черна хавлия за баня, който объркано се хилеше срещу дървената дръжка, останала без острие. Кого бяха тръгнали да плашат Тия?

Дръжката на косата в белите нокти на Смъртта се спусна плавно надолу. Беше се превърнала в нещо, което ставаше поне за ерата на геноцида, и на Кин й стигна времето да се зачуди откъде ли са изнамерили модела Тези. Два реда треперещи зъби и малко пъргаво моторче.

Коса с ядрен двигател. И Кин беше използвала такива, за да разчиства шубраките по новите планети.

Смъртта настъпваше. Да беше ръгнала с дръжката напред, Кин надали щеше да оцелее, но старите навици умират трудно. Вместо това Смъртта замахна. А Кин се хвърли по очи. Чу как косата се стовари на пода зад нея и се търколи по пода, а тя се втренчи в празните очни орбити. Тя ритна нагоре с коляно — безсмислен тактически ход, в резултат на който просто си натърти коляновата капачка и нищо повече. Смъртта нямаше топки.

Огърлица от кокалести пръсти обви гърлото й. Тя замахна с опакото на ръката си и фрасна Смъртта по лицето. Последва нещо като взрив във фабрика за плочки за домино.

Кин стърчеше сам-самичка сред тунела. На пода пред нея беше просната черна хавлия. Наоколо — разпръснати кокали. След поредица от гръмотевички изчезнаха и те. Една помощна гръмотевица отбеляза изчезването на Марко и Силвър.

Кин също изчезна.

Минута по-късно два кубообразни робота се дотътриха по тунела и се захванаха да разчистват мазалото.

 

 

Сега се намираше в…

— Не — каза тя. — Стига вече. Предавам се. Знаете ли откога не съм пила нищо?

Във въздуха пред нея увисна чаша вода. Кин не се изненада особено. Хвана я внимателно и я изпи. Когато се опита да я остави пак във въздуха, чашата се устреми надолу и се разби.

Сега тя се намираше в… да го наречем командна зала. Командната зала на Диска. Нямаше какво друго да е.

Беше учудващо малка. Можеше да се намира на палубата на космически кораб среден размер, само дето тогава щеше да има повече екрани и копчета. Тук имаше един екран и едно табло с копчета пред голямо черно кресло. Над креслото висеше нещо като свързан с компютър шлем.

— О, не! — възкликна Кин. — Няма пък. Това нещо няма да си го сложа на главата!

Екранът трепна и на него светна надпис:

ХА НА БАС?

Кин се приближи и огледа по-добре креслото, формата му беше обезпокоително сложна и то изглеждаше едва ли не като живо.

Онзи, който седеше в него обаче, беше мъртъв. Не обидно мъртъв — въздухът в помещението беше сух и хладен и го беше мумифицирал идеално, но че беше мъртъв, мъртъв си беше. Ако този човечец бе вярвал в прераждането, значи се е преродил в труп.

На едната съсухрена ръка се виждаше стара рана. Не изглеждаше фатална, но по пода имаше стари-престари кървави петна. Може би кръвта му беше изтекла, но що за обидна смърт за един господар на Диска!

Ако наистина беше такъв. На Кин някакси досега не й беше минавало през ума, че господарите на Диска можеше да са и човеци, но мъжът на стола си мязаше достатъчно на човек. Едно яко бръснене, една свежа кожа — и можеше да вика на всекиго „брат’чед“.

Екранът пред креслото се замъгли, а после на него светна дума и увисна пред Кин с жално сияние.

ПОМОЩ.