Мег Блекбърн Лоузи
Децата на новото време (25) (Кристалните деца, Децата индиго, Звездните деца, Ангелите на земята)

Джон Евърет

Някои места, които съм посетила с годините, силно обогатиха и развиха моята практика. Обикновено, когато отивам там, графикът ми е запълнен до последната минута и имам списък от чакащи. Някои познавам отпреди, а други срещам за пръв път. Една вечер се намирах точно на такова място и беше време за последния ми клиент за деня. Знаех малко факти за ситуацията от човека, който беше записал часа. Беше ми известно, че ще работя с момче на около 7 години. Джон Евърет и майка му Франсис дойдоха в уречения час, Франсис изглеждаше малко нервна — явно не знаеше какво да очаква. Джон Евърет беше облечен в червена пижама. Изглеждаше дребен и крехък за възрастта си, а копринено гладката кожа придаваше съвършенство на личицето му. Имаше кестенява коса и леко умърлушен вид. Почудих се защо.

Видението в червено Джон Евърет носеше книга, която бе голяма почти колкото него. Книгата беше за военни самолети и около 5 сантиметра дебела; от онези книги, които обикновено се държат на масичката в хола за красота. Той я държеше някак покровителствено и не я остави, когато седна на канапето. Франсис бе доста бъбрива, веднага се разприказва за Децата индиго и за посветена на тях книга, която бе прочела. Някой й бил казал, че Джон Евърет е Индиго, и тя се погрижила директорът и целият персонал да се снабдят с тази книга, за да знаят как да се отнасят с даровитите деца (ама че борбена натура!). Чувствала се загрижена, понеже бележките на Джон Евърет в училище въобще не отговаряли на очевидната му интелигентност, и тя бе убедена, че нещо при него не е наред. Доколкото усещах, явно имаше желание синът й да бъде нещо като вундеркинд. Намеренията й бяха добри, но по мое мнение тя подлагаше детето на твърде голямо напрежение — или поне така ми се стори тогава.

Отначало Джон Евърет не изглеждаше особено заинтересован да говори с мен, тъй като не ме познаваше. Веднага забелязах, че Франсис току му задаваше въпроси и след това отговаряше вместо него. Поведението й, изглежда, го дразнеше и не мога да не призная, че това раздразнение бе донякъде заразително! Джон Евърет нямаше нужда да говори много. За да установя някаква връзка с него, проявих интерес към книгата за самолетите. Казах му, че баща ми е бил във военновъздушните сили и че не мога да си спомня с какъв самолет е летял. Джон Евърет грейна като коледна елха, отвори книгата на точната страница и започна да каканиже данни за самолета, с който е летял баща ми. След това се впусна в сравнения между този самолет и други, преди и след него. Той знаеше всички подробности за всички самолети — от конструкция, хидравлика и механика до силни и слаби места. Все едно бе ходеща енциклопедия за самолетите. Това обаче бе само началото.

Насочих разговора към училището, като го запитах за преживяванията му там. Бързо усетих, че темата не го интересува особено, и го попитах защо. Вместо да ми отговори направо, той се обърна към майка си и рече: „Мамо, ако трябваше да минеш тест за всичко, което ти се е случило, откакто си се родила, би ли могла да отговориш на всички въпроси? Все пак оттогава си преживяла толкова много неща!“ Франсис доби озадачен вид и ни отне известно време, докато най-сетне осъзнаем какво е искал да каже синът й. Едва бях успяла да смеля информацията, когато момчето продължи: „Вижте, в това училище учителите ни казват да четем за разни неща и ни учат за разни неща. Освен това аз научавам много повече от онова, което са ми казали; все едно че след всяка седмица изживявам по още няколко живота. После учителите очакват от мен да се върна назад и да си спомня всички онези дребни подробности, които вече нямат значение, понеже съм на светлинни години напред. Разбира се, че претупвам тези тестове. За мен те са незначителни, загуба на време! Вече знам всички тези неща!“

Хммм, започваше да ми просветва, че това дете е много по-гениално, отколкото хората около него предполагаха. Може би майка му беше права! Подех с него разговор за онова, което научаваше, и защо то бе толкова по-важно от материала в училище. Докато си приказвахме, Джон Евърет реши да легне на кушетката и ми позволи да поработя с него. Когато се докоснах до полето му, ми стана ясно, че това дете е фино настроен шедьовър и почти няма какво да се работи по него. Енергийното му поле жужеше с много висока честота, почти без вариации. Енергията беше ясна и силна. Не беше нещо необикновено за Звездните деца да проявяват някои характеристики на Кристална енергия в енергийните си полета и Джон Евърет не беше изключение.

Докато работех, разговорът ни се насочи съм по-удивителни неща. Не след дълго вече обсъждахме многоизмерната реалност, черните дупки, паралелните реалности, паралелните вселени, хармоничните връзки, мостове на Айнщайн-Розен и други такива — и всичко в такива подробности, каквито само човек с опит в онези реалности би могъл да разбере. Поразителната широта на познанията му смайваше дори мен. Докато говореше, от всяка негова пора се излъчваха увереност и лекота. Бързо осъзнах, че Джон Евърет бе просто отегчен. Той нямаше с кого да общува. Никой не можеше да разговаря с него за неговата реалност, затова той мълчеше и оставяше майка си да говори вместо него, което му даваше възможност да продължи с попиването на знания и многоизмерните пътешествия.

Джон Евърет очевидно бе Звездно дете и просто ме заплени. Не ми се случва често да мога да разговарям с някого за необикновените си преживявания. И двамата бяхме очаровани, че другият е в състояние да следи разговора. Сетне обясних на Франсис, че Джон Евърет просто трябва да бъде чут от хора, които са в състояние да го разберат, дори това да означава да му уреди участие в срещи в университетски клубове, лекции по астрономия или изобщо каквото би го заинтригувало. Той притежава способността да обработва невероятни количества и комбинации от данни едновременно, а интересите му се увеличават постоянно. Предложих на Франсис да положи повече усилия синът й да се движи сред хора, с които биха могли да си бъдат взаимно полезни, както и да задоволява ненаситното му желание да учи нови неща. Повечето от интересите на Джон Евърет бяха в науките, затова й предложих някои организации, с които можеше да се свърже.

Когато й казах искрено, че детето й си е съвсем наред, тя доби почти учуден вид. Главната причина за това бе, че изобщо не можеше да проумее докъде точно се простира интелектът на Джон Евърет. Да имаш такова дете е истинско предизвикателство! Когато малчугани като него са неразбрани, никой не ги насърчава в тяхната даровитост и понякога гледат на тях като на дефектни. Вниманието, което им се отделя, не е, за да ги насърчи, а по-скоро има за цел да ги класифицира като деца с нарушени функции. Етикетът или диагнозата се превръщат в самоличност на хлапето и то до края на живота си остава отритнато от обществото. По някакъв начин усетих, че ако успея да обясня добре с какво е различен Джон Евърет, майка му ще успее да го разбере. Тъй като я срещах за пръв път, внимавах много да не я изплаша, като разтегна твърде рязко представите й за реалността. Смятам, че лепването на етикет на даден човек го ограничава и възможностите за растеж изчезват, така че се пазех да не давам никакви определения за нейния син. Внимателно й обясних за Децата на новото време, а също така й поговорих за уменията на сина й и причините за тях. Още докато си приказвахме, тя видимо се отпусна и започна да осъзнава, че Джон Евърет не е дете с увредени функции, а по-скоро с хиперфункции. Никой не се сещаше да го попита докъде е стигнал с учението, тъй като способностите му не се поместваха в нормалната структура на обществото. Обвиняваха го в мързел, а той просто бе на светлинни години пред тях.

Наскоро имах възможността да го посетя. Той е израснал като чудесен младеж, с очи, които, ако се вгледаш в тях, те пренасят в други измерения. Работи върху някакви изобретения и просто цъфти. Когато Франсис го отписала от държавното училище, той започнал да напредва с големи крачки в учението, тъй като нищо повече не го задържало, Франсис свърши чудесна работа, като не само осъзна нуждите на сина си, но и го подкрепяше във всичко.

Джон Евърет е само едно от многото подобни деца, с които съм се срещала. Те са толкова блестящи, че рядко се намира кой да ги разбере. Някои от тях прекарват толкова много време, изолирани в своята осъзнатост, че се лутат безнадеждно в дарбите си. А имат толкова много да споделят!