Джоан Ейкън
Ема Уотсън (7)

7

Погребението отмина, епископът беше произнесъл надгробното си слово и тленните останки на мистър Уотсън бяха предадени на земята в църковния двор на Стантън. Повечето от енориашите на покойника и три от децата му скърбяха искрено. Останалите доста успешно се преструваха на опечалени. Студените блюда след погребението бяха изядени и всички каляски се разотидоха.

— Обсъдих нещата с Пенелъпи, любов моя — много любезно каза Джейн Уотсън на Ема. — Размислихме заедно и решихме, че през следващите няколко дни ти ще си още по-нужна на Пенелъпи, отколкото на мен. Затова най-напред ще отидеш в Клисъкс. Много лесно можеш да стигнеш дотам с товарната кола, която ще отнесе цялото спално бельо и завесите, пък и съвсем сигурно е, че ще окажеш незаменима помощ на скъпата ни сестра през трудния период, когато трябва да се разпределят мебелите в стаите и да се подреждат. Ти и сладката ни Елизабет заедно бързо ще уредите всичко, както подобава. И сетне за тебе ще настъпи времето да дойдеш при нас в Кройдън и да се порадваш на някои градски развлечения и добре заслужена почивка, преди да започнеш да преподаваш на нашата скъпа малка Гюси! Обещавам да ти покажа всички забележителности в Кройдън — болницата „Уитгифт“, нали си чувала за нея, и прочутата черешова градина…

— Разбирам — отвърна Ема.

Истинската причина за тази промяна в плановете бе категоричният отказ на Маргарет да дели една спалня с Ема в „Брезовия склон“, къщата на Робърт.

— Защо не я настаниш в южната таванска стая, Джейн, до стаичката на Кейт, кухненската помощничка? Ема е най-младата от нас и таванска стая е напълно подходяща за нея.

— Но моя сладка Маг, в таванската стая няма абсолютно никакви мебели.

— О, Боже, лесно може да се намери някакво легло, а сред кухненските мебели в пасторския дом — стол и маса. Не виждам какво толкова сложно има.

— Мислех си, че ти и милата Ема ще искате да сте заедно.

— Е, аз не искам! Свикнала съм да живея сама. И никак не ми харесват надутостта и превземките на Ема.

— Истина е и друго — по-късно добави Джейн пред Ема с вид, наподобяващ внимателна загриженост. — Заминаването ти за Клисъкс няма да е толкова тъжно за тебе, тъй като мястото е близко, в същата околия, където е Стантън. Тази промяна ще понесеш по-лесно, нали, а после, когато дойдеш в Кройдън, траурният период ще е малко поотминал, ти ще си в по-добро настроение и ще имаш по-добра нагласа да водиш уроците на нашето малко ангелче и да обогатяваш ума му.

Всъщност Джейн бе сериозно разтревожена от вида на смазаната от скръб Ема през дните, последвали смъртта на баща й, и на няколко пъти попита съпруга си как изобщо ще съумеят да изтърпят подобна печална фигура да живее в къщата им.

— Хайде, хайде — каза той, — след няколко дни нещата със сигурност ще се оправят. А Маг, предполагам, действително има право на самостоятелна стая. Във всеки случай можем да се надяваме, че тя и Хобхаус скоро ще предприемат решителната крачка и тогава поне тя няма да тежи на ръцете ни. Мебелите от стаята на прислужницата в пасторския дом ще свършат прекрасна работа за обзавеждане на таванската стая в „Брезовия склон“ и Ема спокойно може да се настани в нея. Там няма да пречи на никого.

И въпросът бе решен.

Стана така, че Ема не пропътува разстоянието до Клисъкс с товарната кола, а бе откарана от мис Озбърн и мис Кар с каретата на замъка.

— Имах огромно желание да направя нещо за вас, да ви окажа мъничко помощ в тези тъжни времена — пламенно заяви мис Озбърн, у която към Ема се бе породило цялото възхищение, стигащо до обожание, което едно младо момиче, почти дете, доста грозноватичко и непохватно, може да изпитва към по-голяма, по-красива и с повече дарби дама. — Толкова искрено ви съчувствам! Вашият баща бе толкова благ и добър човек! А и вие бяхте завързали тъй силно, огромно приятелство с милата мисис Блейк и сигурно ужасният й край неизразимо ви е потресъл.

— Това бе тежка загуба — каза Ема, трогната от страстната искреност на младото момиче. — Но за… за мистър Хауард трябва да е било най-тежко. Да загуби сестра си… към която бе толкова привързан… по такъв внезапен… и безсмислен начин…

„И — помисли си тя — вероятно да не получава голяма утеха от лейди Озбърн.“

Ема малко се смути, когато, продължавайки да говори, мис Озбърн сякаш повтори като ехо точно тази нейна мисъл.

— Виждате ли, моята майка не би могла да разбере чувствата му… тя почти не познаваше мисис Блейк… и никога не бе одобрявала Том Мъсгрейв за приятел на брат ми… смяташе го за скандален дърдорко. Затова… когато… когато това се случи… тя се разгневи, наистина, че… че по отношение на децата… нейната преценка… тя и мистър Хауард не…

— Мис Озбърн — каза мис Кар, — не смятам, че трябва да подхващате тази тема. Какво прави или мисли лейди Озбърн не може да бъде наша работа. А мис Уотсън не се интересува от този въпрос.

— Е, аз действително се учудих, що се отнася до децата — не се стърпя да не каже без заобикалки Ема. — Както би се удивил всеки. След като знам колко привързан бе вуйчото към племенниците си и колко време бе свикнал да прекарва с тях, бе естествено да очаквам, че ще им бъде предложено да се настанят в замъка, докато капитан Блейк се върне и си ги прибере… Учудвам се, че не стана така.

— Нейно благородие внимателно обмисли въпроса. Тя не предприема нищо, от онова, което прави, без да го премисли внимателно. Стигна до извода, че планът е неприемлив… неприложим. Децата са прекалено малки и замъкът не е подходяща среда за тях. Трябва да знаете обаче, че нейно благородие най-любезно предложи да поеме разноските по пътуването им от тук до Хампшир и да им праща два пъти годишно плодове и зеленчуци, към които да прибавя и някои играчки и книги, използвани едно време от лорд Озбърн, мистър Чилтън и тук присъстващата мис Хариет… Нейно благородие прояви обичайното си великодушие…

— Наистина това е голям жест от нейна страна — сухо произнесе Ема.

Мис Кар, явно считайки, че е най-добре тази тема да се изостави, се зае да изразява с някои и друга забележка подобаващо възхищение от красотата на пейзажа, който дори в средата на зимата с този покрит с дървета хълм, със спокойната, тънеща в мъгла река и с тесния виещ се път би могъл да се смята за равен и дори съперничещ по великолепие на по-прочутите Езерна област и Долините.

— Да, да! Лятно време тук ще бъде толкова романтично! Какви излети, какви разучавания на местността, какви пикници ще правим! — възкликна ентусиазирано мис Озбърн. — Не обичате ли страстно пикниците, мис Ема?

— За съжаление — отвърна Ема — когато настъпи лятото, вече няма да живея тук. Предвидено е щом сестра ми, мисис Хардинг, напълно подреди дома си в Клисъкс, аз да замина и да се настаня при брат си и снаха си в Кройдън. Така реши семейството. Тук остава сестра ми Елизабет.

— О… наистина много съжалявам! — Мис Озбърн изглеждаше сразена от този вест. — Толкова ще ни липсвате! Мистър Хауард много ще съжалява… — изчервена, тя млъкна. — Тоест… сигурна съм, че ще му липсвате. А Кройдън е толкова шумен и изпълнен със суетня с тези кариери за добив на чакъл и фабрика за дървени въглища. Пък и защото е разположен край магистралата и канала. Делови хора от Лондон започват да си строят нови къщи по хълмовете около него. Мама казва… — тя отново млъкна с притеснен вид. — Но там има отличен зъболекар, мистър Пилсбрау, близо до болницата „Уитгифт“ — понякога го посещаваме. Много се надявам, мис Ема, че няма да изчезнете съвсем от погледа ни. Може би, ще идвате на гости на мисис Хардинг в Клисъкс? Очаквам с огромно нетърпение да видя къщата, след като стане обитаема.

Те завиха край хълма и видяха, че Клисъкс наистина изглеждаше обитаем дотолкова, доколкото на прозорците имаше завеси и от комините се издигаше дим. Но пътят към господарската къща все още се извиваше зигзагообразно между купчини дървета и камъни. Беше ясно, че строителните работи не са приключили.

Когато доближиха достатъчно, за да се открие гледка към двора, установиха, че там царят глъч и бъркотия поради множеството извършвани дейности, които взаимно си пречеха. Строителни фургони докарваха материали, коли и товарни каруци стоварваха хора и мебели, строители и носачи си разменяха жлъчни реплики. Пенелъпи стоеше на високите стълби пред входа с буреносен вид. Доктор Хардинг също бе там, но изглеждаше безпомощен сред всички тези опълчили се една срещу друга групи. Елизабет се промъкваше напред-назад, влизаше и излизаше, очевидно пренасяйки ценни вещи, които не бе уместно да се поверят на наемни работници.

— О, свети небеса — промълви Ема. — Виждам, че съм пристигнала доста преждевременно. Ще има доста работа. Чудя се кой ли е този? Някой от надзирателите на строителите вероятно…?

Очевидно ръководейки голяма част от всички тези дейности, в двора стоеше широкоплещест, сравнително млад мъж, облечен твърде изискано за строител, но у когото имаше нещо, неприсъщо на човек с по-добро обществено положение: грубият, невъздържан и все пак весел тон, с който даваше заповеди на подчинените си и на който те отговаряха по същия начин; фамилиарните обноски, може би прекалено фамилиарни, но при все това примесени с някакво угодничество, когато се обръщаше към мистър Хардинг и Пенелъпи. Облеклото му изглеждаше неудачен компромис между опит да следва модата и необходимостта да носи дрехи, по-подходящи са сегашното му занятие. Той постоянно дърпаше вратовръзката си, прекалено стегната за всички онези бързи движения, които бе принуден да прави. А раираните му чорапи представляваха най-неразумният избор при положение, че постоянно минаваше през праха, калта, сламата и безредието, оставяно навсякъде от работниците.

— О, Боже! — тихо промърмори мис Озбърн. Ема с изненада забеляза, че естествено безкръвното й лице бе пребледняло още повече.

— Не сте ли добре, мис Озбърн?

— Не… не. Няма ми нищо. Изобщо нищо. Но виждам, че тук сме напълно de trop, най-добре е веднага да се сбогуваме, моя скъпа мис Ема, и веднага да си вървим. Сега не е моментът да искаме да ни представите на сестра си. Това ли е мисис Хардинг, на стълбите?

— Да, това е Пенелъпи. А белокосият господин зад нея е доктор Хардинг. Надявам се друг път да ми позволите да ви запозная с тях. Много съм ви признателна за вашата огромна любезност… — доста разстроено се извиняваше Ема.

Каретата изви, не без трудност, и Ема и багажа й бяха свалени.

Използвайки благоприятната възможност, създадена от шума на товар от тухли, изсипван от наклонена талига, и виковете на разтоварачите, мис Кар осведоми Ема с тих глас:

— Този едър тъмнокож мъж — оня, който точно сега ругае коларя ей — там — името му е Тикстаф. По едно време изпълняваше длъжностите иконом и надзирател в замъка Озбърн. Но възникнаха затруднения — установи се, че в някои отношения не е подходящ. Повече нищо не мога да ви кажа. Всъщност и не знам. Не бих искала да твърдя нищо в негов ущърб. Но се чувствам малко притеснена, дори разтревожена, че го виждам така свободно да се разпорежда тук, в Клисъкс. Не знам дали трябваше да ви казвам това — нали няма да приемете думите ми като нещо нередно?

— Ни най-малко. Задължена съм ви за предупреждението — отвърна Ема със същия тон.

— Ема! — извика Пенелъпи, съзряла в този момент най-малката си сестра. — Ето те и тебе най-после! Тук има да се вършат куп неща. Направо не зная накъде да се обърна. Хейтроп! Тази разтегателна маса трябва да отиде в голямата предна зала вляво. А двете метални гравюри и слонските бивни, както и картината, на която е изобразено сражение, са за кабинета на господаря. Погрижи се да постелят килима, преди да внесат бюрото. Ема, след като вече си тук, най-добре виж какво можеш да направиш, за да подредят кухнята, както трябва. Тая жена, която доведохме от Чичъстър, се оказа пълна глупачка и няма ни най-малка представа какво да върши.

— Но какво ще стане с моя багаж? Ако го оставя на земята, положително някой ще изпусне дъска или торба с хоросан върху него…?

— Ох! — извика Пенелъпи, сякаш чашата на търпението й преля, а очите й заизпращаха мълнии към якия мистър Тикстаф. — Пърси! Мистър Тикстаф! Моля те, би ли наредил на Багът да занесе чантите на мис Ема до втората площадка?

— С най-голямото възможно удоволствие, мисис Х. — възкликна Тикстаф и дълбоко й се поклони с размах, без да обръща внимание на резкия й тон и поглед. — Но предпочитам сам да се нагърбя с честта да окажа тази услуга. Значи това е малката мис Ема? Перлата на семейството, както виждам! Не казват ли, че малките неща винаги са най-хубави?

Изучаващият поглед, с който мистър Тисктаф обгърна Ема от глава до пети, бе едновременно бърз и всеобхватен, при това придружен с усмивка, успяла едновременно да блесне за миг и да се спотаи трайно върху устните. Ема си помисли, че никога дотогава не бе срещала човек, към когото така бързо да изпита лошо чувство. Това, че можеше да флиртува с жена в дълбок траур, само по себе бе възмутително, какво оставаше за начина, по който го направи.

— Чия бе каретата, която току-що отпътува? — троснато запита Пенелъпи, гледайки над Еминото рамо. — О, дамите от замъка. Много мило от тяхна страна, разбира се, че те докараха до тук, но слава Богу, дето не пожелаха да останат. Щяха ужасно да пречат. Фийлдинг! В името на Всевишния, внимавай как носиш това канапе, ще скъсаш дамаската му.

— Ако нямате нищо против да минете насам с мен, мис Ема, ще ви покажа къде сте настанена заедно с вашата сестра мис Елизабет — каза мистър Тикстаф, умело провирайки се сред мебели, строителни материали и купища багаж. — Ха! Ха! Заварвате ни в най-тежкото положение, понеже сестра ви мисис Х. с изумително настървение се втурна да се премества. Предупредителните ми думи не успяха да я разколебаят, тя настояваше незабавно да се настани. „В противен случай — казваше тя — оная проклетница мисис Джейн със сигурност ще сложи ръка на всички най-хубави вещи…“ О, Господи, ето на, виждам, че предните стълби са препречени от леглото с балдахина и то точно сега, така че хайде да се върнем назад, по този коридор, през облицованата със зелено сукно врата… Но простете, скъпа мис Ема, още не съм се представил, тъй като сестра ви мисис Х. бе твърде припряна в оня момент. Пърси Тикстаф, напълно на вашите услуги.

Той съумя да се поклони отново, докато носеше доста тежките чанти на Ема нагоре по задната стълба с лекота, която подсказваше, силата му.

— Благодаря, сър — едва произнесе Ема, която успяваше да го следва, но се бе задъхала от бързината на изкачването и стръмнината на стълбите.

— Значи мис Хариет Озбърн от замъка ви докара до тук, така ли? — продължи Тикстаф, поемайки по втори, още по-стръмен ред стълби. — Това е напълно в духа на нейното великодушие — тя е очарователна млада дама, не намирате ли? Винаги толкова мила, без сянка от високомерие… за разлика от… но стига толкова! Любопитно ми е да узная дали мис Хариет спомена нещо за мене? Едно време, в дните, когато аз…

Ема понечи да отвори уста и да даде отрицателен отговор, но точно тогава чу гласа на Елизабет от горната площадка:

— Ема? Ти ли си? Ела насам и ще ти покажа къде сме настанени.

Ема почти не бе имала време да разгледа обкръжаващата я среда. Останала бе само с усещането за студ, влага и дълбока древност. Ясно доловимата миризма на старинна каменна зидария и старинно дърво бе изцяло напоила тясната задна стълба. През високите, сводести, все още много мръсни прозорци, които гледаха към окръжаващите ги огромни дървета, се процеждаше мрачна зеленикава светлина. „Това здание — помисли си тя — създава идеална обстановка, в която да се развиват събитията от «Удолфо», «Горския магьосник» или друг мистичен роман. Ах, горката леля Марая, колко много обичаше тези книги! Къде ли е сега, какво ли чете?“

Елизабет я въведе през врата с невисок праг в стая, поне четири пъти по-голяма от онази, която деляха в Стантън. Таванът бе нисък, а светлина в помещението влизаше през редица квадратни прозорци, съставени от множество малки стъкла, които гледаха право към стръмен скат на горист хълм. Надолу по него се спускаше малка рекичка между високи брегове.

— Благодаря ви, мистър Тикстаф, много съм ви признателна — изрекоха едновременно двете сестри.

Дори толкова самодоволен и безчувствен човек, какъвто бе мистър Тикстаф, не можеше да пренебрегне това очевидно безцеремонно отпращане.

— Беше ми много приятно да ви помогна, госпожици — каза той и като се поклони отново, се оттегли.

— Какъв противен човек — рече Ема, след като вратата се затвори.

— Това е човекът, който се занимава с деловите въпроси на зет ми — с безизразен глас съобщи Елизабет. — Ето, Ема, това е моето легло, а това — твоето. Дрехите ни засега ще стоят зад завесата, докато се намери гардероб.

— Едва ли си струва трудът да разопаковам моите — каза Ема, потисната от рязкото държане на Елизабет. — Тук съм нужна за не повече от ден-два.

— Е, както желаеш. По-скоро както те желаят. Трябва да те оставя. От мене се очаква да надзиравам мебелирането на кабинета на доктор Хардинг. Пенелъпи иска ти да се заемеш с кухнята. Слез долу колкото е възможно по-бързо. Там е пълен хаос. О! — Елизабет за момент скри ръце в шепи и възкликна: — Всичко е толкова ужасно! — и бързо излезе от стаята.

Ема съзнаваше, че от нея също се очаква да снове насам-натам като израз на благодарност за гостоприемството на сестра, която нито обичаше, нито харесваше. Но вместо това отиде до прозореца и коленичи до перваза, издигащ се на около фут от пода. Как съвършено тихо бе в тая стая! Долиташе единствено ромоленето на рекичката. „По-тихо е дори от Стантън — помисли тя. — Там можеше да се чуе мученето на кравите в двора, кукуригането на петлите, крякането на патиците. Тук няма никакъв звук. Не достига дори слабо ехо от цялата онази бъркотия, която продължава в предната част.“

„Горката Елизабет — продължи да размишлява Ема. — Тя смята, че съм я лишила от дома й и щастието й. И предполагам, наистина е така. Но при всички случай краят щеше да настъпи много скоро. Месеците на татко бяха преброени. И Сам го каза. А тук, у Пенелъпи, кой знае? Животът на Елизабет би могъл да поеме по някакъв нов път, който сега не можем да си представим. Стига да не се остави да я превърнат в обикновена прислужница. Никога не съм била преди в толкова тиха къща. Не съм уверена, че тя ще подхожда на Пенелъпи. Защо от всички възможни места те избраха тъкмо това за свой дом?“

* * *

Ема без всякакви усилия намери обратно пътя надолу към кухнята, откъдето при приближаването си чу глъч и врява. Вътре три различни групи хора си пречеха, опитвайки се да свършат своята работа — строители монтираха лавици и тръби, носачи вкарваха маси, шкафове и сандъци със съдове за готвене и хранене, объркани прислужници, повечето новопостъпили, се мъчеха да разпределят кухненските прибори по предназначение, да ги подредят и да сготвят. Старата бавачка от пасторския дом, която на теория ръководеше всички тия дейности, не можеше да направи нищо, освен безпомощно да клати глава.

— Е, толкова голяма неразбория не съм виждала през целия си живот. Ама мис Пени си е такава — като беше дете, все не признаваше никакъв ред и щом й хрумнеше някоя идея, още мислила-недомислила, искаше веднага да я осъществи. Господ да ни е на помощ, макар че господарят трябва да е богат като Крузо, ако се пресметне колко пари са отишли само за тая кухня. Та погледнете, мис Ема, чисто новата Румфордова печка, огромния съд за готвене на пара, великолепния порцеланов умивалник и шкафа за поддържане на яденето топло; а пък сладкарското помещение, ами онези лавици в килера — какви стабилни плочи са и колко са красиви. Ясно е, че си играят с пари.

Ема се огледа и бе не по-малко впечатлена. Тя бе в състояние да забележи и влиянието на практичен ум. Доктор Хардинг можеше да изглежда възрастен, невзрачен и объркан, но външността му със сигурност създаваше невярна представа за неговия характера. Интелектът, който бе проектирал тази кухня с нейните съоръжения, положително не принадлежеше на Пенелъпи, напълно способна да пришие ръкав на корсажа с долната част нагоре. Доктор Хардинг можеше по време на семейни спорове да се оттегля в ъгъла, но не беше изглупял старец. Освен ако, разбира се, мистър Тикстаф не бе изготвил плана на кухнята.

Докато тия мисли се въртяха в главата й, Ема бе започнала да организира прислужниците, които бяха много доволни да действат под твърдото ръководство на един човек. Скоро с помощта на старата бавачка редът и спокойствието взеха да надделяват. Вещите не се вдигаха и оставяха двайсет пъти от двайсет различни души, а се подреждаха на подходящите им места или временно се складираха в безопасни хранилища. За щастие изглежда такива имаше в изобилие. Ема, откъсвайки по някой миг за разучаване, откри лабиринт от неизползвани старинни сервизни помещения, залички за обработване и съхраняване на млечни продукти, складове за сладка и конфитюри, килери за дивечово месо, миялни за кухненски съдове, винарски изби и други тъмни влажни малки стаички, чието предназначение си остана неизвестно и неразгадаемо. Те изглеждаха толкова стари, че тя лесно можеше да си представи сакските воини, разположили се в тях със своите щитове, мечове и чаши с медовина. Тази картина внезапно предизвика у Ема топъл спомен за това, как капитан Фриймантъл разказваше с неподправен ентусиазъм за сакските крале и тя неволно се усмихна при тази мисъл.

Измъкна я за миг навън и пред нея се разкриха ширнал се край къщата двор, павиран с тухли и с кладенец по средата, конюшни, помещения за карети и хранилища за конски седла и хамути, както и огромна градина с множество зидове, всичко страшно запуснато. В момента този недостатък се отстраняваше с главоломна бързина от цяло войнство градинари, които копаеха, косяха къпиновите храсти, отсичаха мъртвите клони и засаждаха чимове. На Ема й бе малко мъчно да гледа как скоростно на дивата пустош се придава подреден вид и се надяваше, че дейността на работниците няма да се разпростре прекалено нашироко.

„На татко би му харесало това място — помисли тя, надничайки в стара розова градина, където разперените пълзящи клонки се бяха сплели в гъста мрежа. — Жалко, че нямаше възможност да го види. А може и да е идвал, преди години, когато сър Мелдред е бил жив.“

Раздадоха се призивни викове „Мис Ема! Мис Ема!“ и, обхваната от угризения на съвестта, тя побърза да се прибере и започна да дава нареждания къде да се сложат порцеланът, среброто, гюмовете за мляко и кошовете за непрано бельо.

С непрекъснат труд през следващите пет-шест часа най-накрая бе постигнат удобен и спретнат вид. Ема не бе стъпвала в останалата част на къщата през това време и когато напусна кухненските помещения, с интерес забеляза, че стаите, поставени под надзора на мистър Тикстаф, бяха също така добре подредени. Доктор Хардинг с помощта на Елизабет си бе уредил спокойно убежище от кабинет и библиотека. Ала салоните, будоарите, всекидневните и балната зала, където се разпореждаше Пенелъпи, все още си оставаха в състояние на пълен хаос. Пенелъпи явно бе лишена от образно виждане, не можеше да си представи как една вещ би изглеждала на дадено място, докато не я поставеха там, затова мебелите непрекъснато биваха влачени насам-натам в съответствие с виковете й:

— Опитайте пак по предишния начин! Не, върнете го обратно, но го обърнете! Не, и така не става!

Накрая доктор Хардинг прояви неподозирана дотогава власт и каза:

— Скъпа, мисля, че на всички ни вече дойде премного. Не е ли по-добре да вечеряме? Ето го Бертран, който иска да ни съобщи, че вечерята е готова от половин час.

Бертран, колкото и да се учудваше и съмняваше бавачката, се оказа истински френски готвач и бе приготвил отлично ядене в тази толкова неудобна обстановка.

— Нямах представа, че доктор Хардинг е толкова заможен — промърмори Ема на Елизабет, докато след вечеря двете застилаха леглата си и окачваха пердетата в собствената си стая. (Безсмислено е да очакваме прислужниците да стигнат до помещенията на толкова горен етаж още през първия ден — бе отбелязала Елизабет с обичайния си здрав разум.)

Сега тя простичка отговори:

— Пенелъпи ми каза, че мистър Тикстаф отдавна му бил съветник… съветвал го къде да инвестира. Упътвал го как да натрупа спестявания.

— Явно това е дало резултат. Но аз продължавам да смятам Тикстаф за отвратителен човек.

На масата по време на вечеря мистър Тисктаф, който във всяко отношение се държеше като член на семейството, се бе провикнал:

— Вдигам тост за скъпата мис Ема, която има глава на раменете си, достойна за четката на художник! Пия и за нашата трудолюбива мис Елизабет, която свърши десеторно повече работа от всеки присъстващ тук и дори не ми позволява да напълня чашата й с вино, макар да й предлагам трети път!

Той се поклони и вдигна чашата си, а доктор Хардинг изрече:

— Наистина мисля, че съм имал късмет две толкова забележителни момичета да ми станат балдъзи.

А Пенелъпи стисна устни, вторачи се в чинията си и не пророни дума.

Почти веднага щом свърши вечерята, Ема, която се чувстваше напълно изтощена, отиде да си легне. През целия ден тя бе твърде уморена и измъчена, за да мисли за скърбите си, но сега те я връхлетяха отново: баща й, мисис Блейк, леля й. Потисната и унила, тя се сви на колене до прозореца и се загледа навън. Зимната вечер бе тъмна като в рог. Ема виждаше единствено отблясъка на собствената си свещ върху стъклото, но докато впиваше поглед в тъмнината, към това отражение се прибави нова светеща точка — светлината на фенер, носен от някого, който се изкачваше по хълма. Скоро след това се появи второ пламъче. Двете блещукаха редом в мрака на тъмния хълм — явно бяха двама души, които стояха и разговаряха край малкия водопад.

Кои ли биха могли да бъдат? Кой би си дал труда да излезе тайно да се съвещава в зимния студ и мрак?

Ема се почувства засрамена, че двамата могат да помислят, че тя шпионира срещата им. Отдръпна се от прозореца и се зае с тоалета си. Когато по-късно отново се върна до прозореца, светлинките бяха изчезнали.

Елизабет отдавна бе легнала и бавното й равномерно дишане показваше, че спи дълбоко. Последната мисъл на Ема, преди да заспи бе: кого, какво общество се надяваше Пенелъпи да приема в тая къща с всичките й лавици за чинии и подгряващи шкафове?