Джоан Ейкън
Ема Уотсън (3)

3

Следващият ден беше неделя и Ема и Елизабет заедно се връщаха от църквата в Стантън след литургията, отслужена от помощника на енорийския свещеник, младия мистър Маршал за щастие старата бавачка се бе възстановила достатъчно, за да поверят мистър Уотсън на грижите й, когато по алеята към пасторския дом за кой ли път ги изненада тропотът на конски копита.

— Ох, дали не е пак Том Мъсгрейв и то тъй скоро? — жално възкликна Елизабет. — Не, невъзможно е! При това в неделя, нали?

За миг Ема бе озарена от спомени и напразни надежди. Спомни си за мистър Хауард, как яздеше към нея в Озбърн парк и как лицето му светна, щом я видя. Знаеше, че това е безумие, тъй като точно в този момент той приключваше собствената си литургия в църквата в Уикстед. Нещо повече — бе твърде вероятно след това да се върне в замъка Озбърн, за да обядва традиционното неделно печено говеждо в компанията на лейди Озбърн и нейното семейство. Не, колкото и често да се появяваше подобна мисъл, за да я мъчи, Ема бе длъжна да изхвърли натрапчивия образ на мистър Хауард от съзнанието си.

В този миг Елизабет радостно възкликна:

— Сам! Мили Сам! Каква прекрасна изненада! Изобщо не очаквахме да те видим. Само дето — малко тъжно прекрати излиянията си тя — татко много ще се огорчи, че си изминал на кон цялото това разстояние в неделя… О, Боже, боя се, че той ще бъде потресен и разстроен от твоята постъпка…

— Ами, ами, Лайза, мисля, че той изобщо няма да обърне внимание — отвърна брат й Сам, като прехвърли крак през лъка на седлото, скочи долу и сърдечно прегърна сестра си. — Обзалагам се, че татко едва ли различава дните, след като почти не излиза от стаята си.

— Не, братко, много грешиш, той стриктно следи календара и с неизменно постоянство чете съответната молитва за всеки ден. Въпреки това съм сигурна, че ще бъде щастлив да те види. Но ти не обърна внимание на сестра ни Ема, която, предполагам, е основната причина за твоето посещение.

— Еми? Ама това ли е нашата малка Еми? — възкликна Сам и се обърна да я огледа. — Аз те взех за някоя високопоставена дама от областта — станала си толкова модерна и красива! — И той с размах й направи дълбок поклон.

— Хайде, стига, Сам! — със смях каза Елизабет. — Не е станала толкова високопоставена, че да не можеш да я целунеш.

— Май наистина започвам да разпознавам личицето на нашата малка Ем — отбеляза Сам и изпълни поръчката на Елизабет с усмивка, в която имаше много обич. Тя също започна да открива в него чертите на своя някогашен другар в игрите. Към Сам, по-младия от братята си, винаги бе изпитвала особена привързаност. Само четири години по-голям от нея, той често взимаше участие в детските й игри, дялкаше й пумпали от дърво, водеше я на разходки и й разказваше приказки. Когато напусна семейния дом, за да бъде осиновена от вуйчо и леля Търнър, Ема дълбоко скърбеше от раздялата със Сам. Той беше обещал да й пише и бе спазвал честно обещанието си в продължение на дълги години. Но по-късно следването и лекарската практика изискваха много време и писмата станаха кратки и не тъй редовни.

Сега Ема изучаваше Сам с непресторена радост и интерес.

Той се бе превърнал в представителен млад мъж. Не беше красавец, но определено бе представителен. Тъмнорусата му коса бе късо подстригана по последна мода. Като брат си и баща см беше донякъде дребен на ръст, малко по-висок от Робърт, със стегната мускулеста фигура и лек загар в резултат на многото часове, прекарани върху седлото. Чертите на Сам не привличаха вниманието, но умните живи сиви очи му придаваха чар, а на изразителното лице бяха изписани такава жизнерадост, прямота и доброжелателство, че, без да го познават, хората инстинктивно го харесваха от пръв поглед. В момента обаче жизнерадостта му бе изчезнала. Сам с любов беше поздравил и двете си сестри, но после усмивката му взе да чезне и той каза:

— Дошъл съм и да получа вашата утеха, Лайза: семейство Едуардс не е съгласно да ме приеме за кандидат на дъщеря им.

— О, Сам! Толкова ми е мъчно! Но — добави доста потресена Елизабет — ти нали не си посетил семейство Едуардс днес, в неделя, за да говориш по подобен въпрос? Това положително не би те издигнало в техните очи.

— Какво можех да направя, Лайза? Зает съм през цялата седмица — обикалям пациентите си по петнайсет часа на ден. Мога да отделя време единствено да хапна нещо. Погледни колко съм отслабнал — той се удари по гърдите. — Здравето на стария мастър Къртис бързо се влошава и цялата работа пада на моите рамене. Мислех си, този факт би ме препоръчал пред мистър Едуардс — той не можа да каже, че не се трудя усилено, но това не било достатъчно. Семейство Едуардс търси по-достоен съпруг за своята Мери от някакъв лекар.

— Господи, Сам, съчувствам ти, наистина ти съчувствам. Но се боя, че онова, което казваш, е вярно. Видя ли лично мис Едуардс?

— Не — горчиво отвърна той. — Дори не ми позволиха да я видя, за да й изкажа чувствата си. Ти знаеш ли, Лайза, дали тя не се интересува от друг мъж?

Елизабет колебливо погледна към Ема.

— Последна я е виждала сестра ни — преди три седмици на бала в Доркинг…

— Подозирам нещо — неохотно каза Ема — на този бал мис Едуардс танцува много с някой си капитан Хънтър. Беше му партньорка в поне четири танца, но родителите й по-късно никак не бяха доволни от поведението й. Майки й остро й се скара, че е позволила да я заобиколят „червени мундири“.

— Е — с надежда изрече Елизабет — това почти нищо не означава. Офицерите със своята униформа могат да завъртят главата на всяко младо момиче. Подобни фантазии рядко водят до трайни последици.

— Но аз с ушите си чух разговора на две дами по време на бала — още по-колебливо продължи Ема, — които твърдяха, че мисис Едуардс се надява да омъжи дъщеря си за лорд Озбърн. Изглежда семейство Едуардс очакват наследство от някакъв брат на дядото, което ще превърне дъщеря им в твърде желана партия.

— Велики небеса! — слисана извика Елизабет. — Мери Едуардс! Наследница! Ема, изобщо не си ми споменала това.

— Не съм, то се бе изпарило от съзнанието ми до тоя момент. За мене не означаваше нищо, тъй като почти не познавах хората, за които ставаше дума. Пък и семейство Едуардс не ми го казаха лично.

— Предполагам, че това ще да е чичото на мисис Едуардс от Плимут, онзи, който се занимава с търговия. Чувала съм да казват, че бил много заможен — неуверено изрече Елизабет. — Мили Сам! Опасявам се, че ако това е истина, мис Едуардс ще стане съвършено недостижима за теб.

— Но защо лорд Озбърн трябва да се нуждае от богата наследница? — попита с негодуване Ема. — Няма ли достатъчно собствени пари?

— Говори се, че баща му, старият лорд, бил голям прахосник и върху именията тежат огромни ипотеки — осведоми я Елизабет.

— Но лейди Озбърн разполага с годишен доход от десет хиляди лири! Джейн го каза.

— Да, но това са нейни собствени пари, оставени лично на нея от баба й и тя предпочита да ги изразходва не за да изплаща дълговете на съпруга си.

„Точно така, а за да спечели благоразположението на мистър Хауард“ — помисли си Ема.

— Тази високопоставена аристокрация невинаги е онова, което изглежда.

— Е, аз мисля, че това е много несправедливо!

— Ах, Сам, ти не си чул нашата новина! — изведнъж си спомни Елизабет, докато вървяха към конюшнята. — Нашата сестра Пенелъпи пристигна тук наскоро и какво, мислиш, е станало? Омъжила се е!

Тази вест напълно изненада Сам и произведе точно онзи ефект, на който Елизабет се бе надявала — отвлече мислите на брат й от собственото му нерадостно положение и ги насочи в ново русло.

— Какво? — възкликна той. — Нашата сестра Пенелъпи се омъжила? Трябва да е положила къртовски труд, за да го постигне, тъй като преди десет дни се видях с Робърт, който беше дошъл в Гилфорд да урежда юридически въпроси, и той не обели дума за подобна възможност. Ама че работа! Никога не съм бил толкова изумен! Сигурна ли си, че е истина? Поразен съм!

— Да, напълно, защото тя беше тук със съпруга си. Заминаха за Нортхамтъншър, но след като се върнат, смятат да се установят в нашата околия, тъй като са купили Клисъкс!

Това още повече смая Сам.

— Съпругът й трябва да е луд! Или пък богат като Крез. Кой е той?

— Някой си доктор Хардинг от Чичъстър.

— Познавам го! Беше един от преподавателите ми в Медицинския факултет. Изключително свестен възрастен човек, при това бе много благосклонен към мене. Тази новина е великолепна. Чудя се дали смята да си създаде клиентела в този район?

— Не мисля — отвърна Ема. — Напълно съм убедена, че Пенелъпи каза, че възнамерявал да се оттегли от професионалните си занимания и да живее като рентиер. Спомена нещо за инвестиции.

— Пени положително би предпочела този вариант. Няма да й е приятно безкрайна поредица от пациенти да идва в нейния дом по всяко време.

Мистър Уотсън беше щастлив да види по-младия си син и макар че, както бе предрекла Елизабет, ласкаво го смъмри, задето в неделя е пропътувал двайсет мили, удоволствието от присъствието на Сам взе връх, а дългите часове усърден труд през седмицата бяха приети като напълно достатъчно извинение.

Сам с голямо въодушевление прие бащините си планове да публикува част от проповедите.

— Чудесна идея! Убеден съм, сър, че по ерудицията, с която са написани, и по изкусния начин на изложение вашите проповеди по нищо не отстъпват на много от книгите, които излизат — „Кеймбриджки проповеди“, „Основи на тълкуването на Стария завет“ и тъй нататък, а са и написани на много по-добър английски, кълна се.

Мистър Уотсън дори слезе долу, нещо, което рядко правеше, за да вечеря в трапезарията с останалата част от семейството. Събрани заедно, всички прекараха времето си чудесно, като си разменяха спомени за отдавнашни случки от ранното детство на Ема, когато живееха в Хампшир и мисис Уотсън бе още жива. И Ема, въпреки щастливите си години с мистър и мисис Търнър, почувства цялото блаженство да се намира отново сред собственото си семейство (като съвсем забрави, че трима от неговите членове отсъстваха).

След като мистър Уотсън се оттеглил в стаята си, Сам каза:

— Този план с проповедите е наистина великолепен, Лизи, и аз съм благодарен от цялото си сърце на Хауард, че го е подсказал на баща ни. Защото татко разговаря с мене горе и изрази огромно безпокойство какво ще стане с вас, момичета, когато той си отиде. А това, няма да се опитвам да крия от вас, може да се случи всеки момент. Той възнамерява, Ема, да ти остави в завещанието си всичките пари, които евентуално могат да дойдат от публикуването на неговите проповеди, тъй като, както казва, си му оказала неоценима помощ…

— О, Сам! — силно пребледняла, извика Елизабет. — Краят наистина ли е толкова неминуем? Толкова скорошен?

— Няма нужда да се опитваме да бягаме от действителността, сестро. Баща ни е съвсем немощен, а сърцето му е в тежко състояние. Дълбоката тревога какво ще стане с дъщерите му след неговата смърт не му помага да се крепи. Но този план ще отвлече вниманието му и ще го поддържа в горе-долу добро настроение. Идеята на Хауард е прекрасна. Той споделил с татко, че му била подсказана от Първис.

— Първис?

Сам хвърли бърз, но изпитателен поглед към сестра си и забеляза:

— Това те изненадва, но Първис винаги е гледал с уважение на баща ни, а според мен цени и други членове на нашето семейство. Нищо чудно, че се е замислил за бъдещето, което чака тебе и сестрите ни, когато татко си отиде. Първис, доколкото разбрах, имал братовчед, който притежава книжарница и издателство на Мейдън Лейн.

— Струва ми си, че близката смърт на татко се обсъжда в цялата околия — изрече Елизабет със задавен глас.

— Вярно е. Робърт и аз, когато се видяхме миналата седмица, също обмисляхме какво ще правим в бъдеще. Роб каза, че би могъл да ви вземе при себе си, след като се наложи да напуснете тази къща. Всъщност съм доста изненадан да намеря Еми все още тук: мислех си, че Джейн е предложила да я поканят в Кройдън…

— Може да е смятала да го направи — сухо изрече Ема, — преди да се запознае с мене, но след като ме видя, много бързо промени решението си.

Сам повдигна вежди, но се въздържа от коментар.

— Е — каза той, — в такъв случай безпокойството на баща ни е напълно основателно. Но той се надява — много силно се надява — че ако се намери издател за проповедите му, парите от продажбите могат да помогнат на двете ви да се издържате, когато той ни напусне.

Ема и Елизабет размениха погледи. В краткия миг, когато се срещнаха, очите им изразиха пълната липса на вяра провидението да им изпрати подобен изход.

— И все пак — каза Елизабет — всичко, което дава надежда и утеха на баща ни през последните му месеци, трябва да се смята за благословия.

— Толкова бих искал — измъчено произнесе Сам — аз да можех да ви осигуря подслон, момичета. Ако се бях оженил за Мери, но… В момента разполагам с две бедно обзаведени стаи над погребално бюро на главната улица в Гилфорд. Немислимо е.

— Не се безпокой, скъпи Сам! Един ден ти ще бъдещ лорд Уотсън от Гилфорд, придворен или свърхдворен лекар на Негово Величество. Тогава Лайза и аз ще се грижим за къщата ти, ще въвеждаме пациентите и ще ти правим чай, запасали престилки от коприна.

Скоро след този разговор Сам се сбогува, тъй като трябваше да язди два часа обратно до Гилфорд. Той нежно се прости с двете си сестри и с баща си и настойчиво помоли Елизабет без ни най-малко колебание да изпрати да го повикат по всяко време, ако нещо в състоянието на мистър Уотсън я тревожи.

— И още, Сам — произнесе Елизабет с треперещи устни, опитай, опитай да не роптаеш срещу съдбата. Помъчи се да прогониш напълно мис Едуардс от мислите си. Това е най-добрият, единственият начин, уверявам те.

— И на тебе всичко това ти е познато? — той й отправи тъжна ласкава усмивка и се метна върху седлото.

— Сам определено е най-добрият в семейството ни — въздъхна Елизабет, докато сестрите наблюдаваха как той язди надолу по хълма. — Но понякога мисля, че на него му се е паднал най-тежкият жребий.

Ема не бе напълно склонна да споделя това мнение.

— Той се труди извънредно много, вярно е, но поне практикува избраната си професия. Тази мисъл сигурно го утешава, ако онези, които е редно да го ценят, се отнасят пренебрежително към него. И нещата няма да останат вечно такива, каквито са сега. Той притежава способност да използва дарбата си. Много е умен и се отдава с такова усърдие на професията си, че съм сигурна, че ще постигне върхове в нея.

— Милият, милият Сам! Как се надявам да стане така!

* * *

— Има писмо от Ирландия за тебе, Ема! — извика Елизабет няколко дни по-късно, след като пощальончето, яхнало изкаляното си пони, бе оставило следи от пръст по алеята. — Може би леля О’Браян е променила мнението си и сега все пак иска да отидеш при нея.

Защото едно от нещата, които по време на посещението си Сам казал на Елизабет насаме, докато Ема стоеше горе при баща им, бе: „По мое мнение, Елайза, несъмнено най-добре за Ема след смъртта на татко би било леля Марая да я покани отново да живее при нея дори без обещаното наследство. При леля Ема положително ще има повече шансове да сключи подходящ брак. Защото леля О’Браян е — или беше — известна като състоятелна и умна дама, около която винаги се събира изискан кръг от приятели. Докато Робърт и Джейн — няма да крия това от тебе, Елайза — изглежда изпитват доста голяма неприязън към бедната Ема. Защо се е получило така, признавам, не мога да разбера. На мен ми се струва изключително обичлива и симпатична млада дама, добра, изискана и нелишена от здрав разум и остроумие. Ала изглежда малко вероятно, те ще положат някакво усилие, за да й помогнат. Робърт ми каза, че Джейн смята Ема за високомерна, груба и самомнителна.“

— Що за безсмислица! — възмутено извика Елизабет. — Та тя е най-милото момиче на света и се държа безукорно учтиво с тях, докато бяха тук, особено с Джейн. Убедена съм в това. Сам, истината е, че тя е прекалено добре възпитана за Джейн, чиито собствени обноски не могат да се сравняват с нейните. А Робърт, разбира се, винаги се води от мнението на Джейн.

— Е — рече Сам, — мога да кажа само едно: не мисля, че Ема ще е щастлива, ако бъде принудена да живее с Робърт и Джейн в Кройдън. Не ми харесват и приятелите им… Може би на Ема ще й е по-добре у Пенелъпи и нейния стар доктор? Между другото, непременно ще отида да го посетя веднага щом се върнат в тези места. Чудя се дали той няма да е в състояние да ми създаде някои по-добри връзки.

— О, Сам, това е отлична идея! Да, да, задължително трябва да го направиш. Пенелъпи несъмнено също ще бъде доволна, ако брат й се издигне в професията си. Но що се отнася до Ема, мислиш ли, че тя и Пенелъпи действително ще се спогаждат? Аз лично силно се съмнявам. Много са различни. Ема е искрена и пряма в отношенията си с хората, докато Пенелъпи е толкова непочтена — не се решавам да употребя думата „коварна“, но трябва да ти призная, Сам, че връщането й в нашия край не ме изпълва със спокойствие…

— От все сърце желая — възкликна Сам — да можех да осигуря дом за теб и Ема. Горкичката Елайза! Ти нищо не искаш за себе си, но знам какво изпитваш пред перспективата скоро да се видиш принудена да напуснеш тази къща, която с упорит труд и любов си превърнала в толкова уютен дом — и не мога да си представя, че ти очакваш с удоволствие съвместния живот с Джейн или Пенелъпи.

Мълчаливото поклащане на глава и плувналите в сълзи очи на Елизабет показаха на Сам съвсем ясно колко малко я радват и двете възможности.

Той сграбчи ръката й, стисна я силно, с много любов и не изрече нищо повече.

Ето защо с най-жив интерес и загриженост няколко дни по-късно Елизабет връчи на сестра си писмото от Ирландия и зачака да чуе съдържанието му. Ема четеше на глас, донякъде затруднена от разкривените, пълни със задрасквания редове.

Моя скъпа племеннице,

Току-що получих писмото ти, написано през октомври. Имам, уви, всички основания да смятам, че кореспонденцията, изпратена до мене, често се губи по пътя или не ми се доставя. Хората, които би трябвало да се грижат да ми е добре, или отсъстват от къщи, или не се интересуват от мене. И ох, колко много пъти, колко много, много пъти съм оплаквала загубата на моята мила, добра, грижовна и услужлива малка племенница с нейното внимание и неизменно нежно отношение. А сега съм заобиколена от груби и невежи хора, на които им е все едно дали съм жива или умряла, и които често ме оставят часове наред самотна, без да се запитат дали не се нуждая от нещо.

Съпругът ми, капитан О’Браян, все още не е изпълнил обещанието си да ме отведе в собствения си дом Карахой в графство Корк. Всъщност понякога започвам да се чудя дали действително съществува подобен дом. Когато повдигнах въпроса пред моя девер, мистър Фъргъс О’Браян, той избухна в гръмогласен груб смях и ми заяви, че „онова място си е направо развалина“ и че тук ми било много по-добре. Както можеш да си представиш, това ме изпълни с най-мрачни предчувствия. Засега ние все още живеем с мистър Фъргъс в неговия дом, замъка Нока. Замък! По-скоро прилича на приют, отколкото на замък. Един Господ знае колко бедняшки семейства се тъпчат в приземния етаж, а пък домакинството на моя девер се води с абсолютна небрежност от една дебела повлекана на име мисис Хегарти, за чиито разностранни задължения мога само да се досещам. Тя се разхожда боса, с провиснало по гърба й огромно валмо черна коса и се държи към мене много неучтиво.

Моя скъпа Ема, колко често, колко твърде често копнея отново да съм с тебе в нашето уютно жилище Форгейт. Колко сигурни, щастливи и доволни се чувствахме, когато посещавахме заемната библиотека, пиехме кафе в „Дъбовете“, срещахме се с познати в Абатството. Тук нямам нито познати, нито посетители, освен отец Малони, който ходи на лов със съпруга и девера ми пет дни в седмицата, и разбира се, няколко невъзпитани хора, които при най-малката възможност нахлуват в долните етажи.

Не зная колко дълго здравето ми ще издържи на този постоянен дъжд, на студените стаи, на отвратителната храна, поднасяна в противно състояние, и на грубо пренебрежение. И моят съпруг не е тъй чаровен като преди, не е така нежен — но по този въпрос съм длъжна да не давам воля на перото си. Устните ми са запечатани.

Не ми пиши на този адрес, мила Ема, защото капитан О’Браян предлага следващата седмица да заминем за град Дъблин, където трябва да присъстваме на конните надбягвания. Надеждите ми за по-големи удобства там са помрачени от пронизващ страх, че съпругът ми ще загуби огромни суми на залагания и в хазартни игри, както стори, когато преминавахме през този град на път за тук.

Ще ти пиша отново, когато съм в състояние да ти дам някакъв сигурен адрес в Дъблин.

Твоята злочеста леля

Двете сестри втрещени се вторачиха една в друга.

— О, горката леля Марая! — прошепна Елизабет. — Спомням си какво каза ти: тонът на предишните й писма те кара да се опасяваш, че тя е започнала да се разкайва за прибързаността си, че не е тъй щастлива, както е очаквала да бъде, но не съм предполагала, че нещата са толкова зле…

— Чувствам се безпомощна, напълно лишена от възможност да направя каквото и да е.

Ема втренчено се загледа в нечетливото и зацапано с черно мастило писмо не леля си, сякаш то можеше да й разкрие някаква следа, която да й подскаже къде се намира подателката в момента.

— Тя вече несъмнено е в Дъблин, но кой знае какъв й е адресът? Нямам никакви пари — не мога да отпътувам за Ирландия. А дори да имах — къде да я търся? Пък и да я намеря, каква помощ бих могла да й окажа? Какво да сторя? Тя е омъжена за този ужасен човек. О, ако само имахме на разположение някой разумен мъж, който да ни помогне и да ни даде съвет; ако само Робърт не бе такъв, какъвто е…

— Или ако можехме да кажем на баща ни, но не бива да го правим — съгласи се Елизабет. — Защото тревогата би влошила състоянието му… Единствената му сестра, която се бе устроила така добре и беше толкова жизнерадостна, да се окаже в подобно тъжно и тревожно положение… Боже, колко ужасно се е променил животът й.

Двете сестри замълчаха, мислейки със смут и дълбока загриженост за своята нещастна леля.

— Не разбирам как може да си тъй убедена, Елизабет — внезапно избухна Ема, — че в женитбата е най-голямата надежда на жената. Та бракът е пълен с несигурност! Стократно бих предпочела да остана стара мома, отколкото да направя някоя ужасна грешка подобно на леля.

— Но — възрази Елизабет — мислиш така, защото не си се влюбвала още, Ема. Когато любовта влиза през вратата, разсъдъкът бяга през прозореца. И в крайна сметка бедната леля Марая е извършила само една подобна грешка. Първият път изборът й е бил както разумен, така и достоен.

— Е, аз съм по-добре осведомена от тебе — отвърна Ема — и мога да ти кажа, че, както леля сподели с мене, вуйчо Търнър не е бил първият й избраник. Ухажвал я е млад лейтенант от флота, в когото тя е била много влюбена, но нейните родители не позволявали да се оженят, преди малко да се издигне в професията си. Не му било съдено на клетия до го постигне, тъй като намерил смъртта си в битката при Сангре Гранде, а после леля била убедена от дядо и баба да приеме вуйчо Търнър. Трябва да кажа, че той се оказа изключително нежен и грижовен съпруг и й остави огромно състояние.

— Което тя е на път да загуби заради скъпия си капитан — въздъхна Елизабет. — Е, струва ми се, че нейната история показва едно — решенията по тези въпроси е най-добре да се оставят на родителите.

— А ако няма родители, с които да се съветваш?

— Тогава някой по-възрастен приятел… — колебливо изрече Елизабет. — Проницателен човек с добро име — може би свещеник, някой като мистър Хауард. Лично аз с готовност бих последвала неговия съвет по всеки въпрос…

— Така ли, Елизабет? Въпреки че той самият изглежда на път да предприеме недотам благоразумна стъпка? Този въпрос бе на устните на Ема, но точно в тоя миг Джеймс докара понито и файтона, тъй като Елизабет се бе оставила да я убедят да направи едно от редките си пътувания до Доркинг: да посети шапкарката, да купи нови дантели и панделки, да вземе унция трагаканта от аптеката и да навести приятелката си Мери Едуардс. Неизречената цел на последното посещение бе да изясни, ако е възможно, истинското положение по отношение на наследството от богатия чичо в Плимут, намеренията на лорд Озбърн, желанията на мис Едуардс и шансовете на Сам.

— Не се тревожи за татко — каза Ема, докато целуваше сестра си за довиждане. — На всеки петнайсет минути ще поглеждам в стаята му. И ще стоя при него, ако се нуждае от компания. Тръгвай! Почини си един ден — заслужила си го. Прекарай приятен час с мис Едуардс и предай всичко, което се полага в такива случай от мое име на нея и родителите й. Не я упреквай, ако действително предпочита лорд Озбърн пред Сам. Между нас казано, за мене Мери Едуардс е глупавичко момиче и подозирам, че от гледна точка на интелекта лорд Озбърн би бил по-подходящ за нея от нашия скъп умен брат.

— О, Ема! — укоряващо възкликна сестра й с полувъздишка, полусмях, докато сядаше в стария файтон и поемаше поводите на понито. — Каква е тази способност да гледаш безпристрастно на нещата!

— Не забравяй трагакантата! — извика след нея Ема и тръгна надолу по алеята.

* * *

Зад алеята, идваща от пасторския дом в Стантън, се намираше доста голямо езеро, около което растяха върби и елшови храсти. Там Елизабет отглеждаше ято патици и неин любим навик бе късно следобед да ги угощава с корички хляб и обелки от картофи, донесени в кошница от кухнята.

След като най-напред се увери, че баща й се бе унесъл в лека дрямка, което все по-често правеше тези дни, Ема закрачи към езерото с кошницата храна и да наблюдава с весело задоволство как патиците, разпознали кошницата, въпреки че благодетелката им бе друга, заплуваха към нея като множество оцветени в кафяво и бяло остриета на стрели, крякайки и лакомо пълнейки човки, щом се приближиха, като зад себе си оставяха ивица пресичащи се вълнички по повърхността на водата. Тя хвърляше храна с пълни шепи и тъй като вечерта бе мека, сякаш по-скоро бе пролет, а не зима, седна на пейката на брега, за да се наслади на залеза, особено красив тази привечер, когато половината небе бе залято с чиста златиста светлина.

Много скоро, помрачавайки с бързината на гръмотевична буря безметежното настроение на Ема, се появи мисълта за леля Малая, отчаяна и нещастна сред безчувствени непознати в окаяно място — за тази скъпа другарка, неизменен източник на утеха и съпричастие, която бе поела ролята на изгубената й майка и постепенно се бе превърнала във възпитателка, довереница, образец за поведение в обществото и дружелюбна приятелка. Именно мисис Малая бе споделяла скръбта на Ема, когато мистър Уиндръш изненадващо се бе оттеглил. Този млад мъж бе започнал да я ухажва съвсем искрено и сериозно, както изглеждаше, но беше променил изцяло държането си, след като бе обявена скорошната сватба на мисис Търнър с капитан О’Браян, той изчезна внезапно и никога повече не бе посети малката къща във Форгейт.

— Миличка — бе извикала леля Търнър, — ако е преследвал единствено състоянието, което се е надявал да наследиш от мене, не е достоен сърцето да те боли и миг за него. Постарай се да го забравиш колкото е възможно по-скоро. Мила Ема, наистина много съжалявам, че в очите на някого твоето бъдеще може да изглежда помрачено от моята женитба за капитан О’Браян, но се надявам все пак да съм в състояние да ти оставя след време известен доход. Познавам те отлично и съм убедена, че ще разбереш необходимостта интересите на съпруга да се поставят на първо място.

— Разбира се, скъпа лельо! И за момент не съм допуснала, че нещата могат да бъдат по-различни! — бе уверила Ема мисис Търнър, при това съвсем искрено. По природа тя бе уравновесена и разсъдлива и след смъртта на вуйчо си гледаше към бъдещето с практичен реализъм. Смяташе за много вероятно леля й, все още красива, жизнена, общителна и преди всичко доста състоятелна, да има много възможности да се омъжи повторно. И действително така стана.

„Само да не бе избрала капитан О’Браян!“

Макар да бе усмихнат, любезен и пълен с ирландски чар, капитанът не успя да заблуди наблюдателната и неподатлива на внушения племенница на жената, която преследваше така усърдно. И на свой ред капитан О’Браян скоро почувства силна антипатия към Ема Уотсън и даде ясно да се разбере от самото начало, че нейното присъствие в дома му след брака ще е неприемливо. Това опечали мисис Търнър, но тя се подчини.

— Миличка, трябва да се учим да се подчиняваме на желанията на съпрузите си. Така се държах със скъпия ти вуйчо и в резултат се радвах на семейно щастие и сигурност в продължение на двайсет две години. Искрено се надявам един ден ти също да ги имаш, любима моя Ема.

„И ти, любима моя лельо“, бе си помислила Ема, но въпреки това беше стаила дълбоки съмнения и опасения, които сега, както изглеждаше, се оказваха напълно основателни. „Твърде късно“, укоряваше се горчиво тя, задето не бе положила повече усилия с намек или директно да изрече своето предупреждение, да настоява поне за отсрочка на сватбата, докато не се изясни по-добре характерът на капитан О’Браян. „Но всъщност нима можех? — помисли си тя. — Не ми прилягаше да го сторя. Млада, зависима, лишена от житейски опит и получила толкова много облаги и помощ, не бях в състояние да призовавам към по-голяма предпазливост. Би изглеждало като нетактичност, намеса в лични въпроси, нахалство. А също и като ужасно користолюбие.“

Нито един от тези доводи не помагаше на Ема да облекчи мъката, която й причиняваше сегашната пълна невъзможност да окаже помощ. Дори не можеше да изпрати на леля си писмо, в което с любов да я утеши.

Даже Елизабет с цялото си състрадание и тревога не бе способна да схване напълно дълбоката скръб на сестра си. Елизабет не беше живяла с леля Марая в продължение на четиринайсет години, не беше другарувала всекидневно с нея, не беше участвала във всичките й занимания и не беше споделяла искрената й скръб от смъртта на мистър Търнър.

„О — мислеше си Ема, — ако само имаше някой, към когото бих могла да се обърна за съвет! Дори Сам, колкото и да е честен и сърдечен, вероятно ще е на мнение, че леля Марая трябва да се подчини на съдбата, и за всичко следва да вини единствено себе си…“

* * *

Мистър Хауард, който идваше по алеята, яхнал сивия си нисък як кон, най-напред зърна Ема в профил и му се стори, че тя си почива на пейката край водата със стиснати в скута ръце и празна кошница в краката си.

Едва когато дойде по-близо, той забеляза сълзите, които се търкаляха по страните й. Тя изобщо не го видя, нито чу, тъй като крякането на патиците, борещи се за коричките хляб, заглушаваше тропота на копитата по обраслия с трева път.

Мистър Хауард се поколеба: трудно му беше да реши дали да прояви съпричастност или да не я безпокои. Но слънцето бе залязло и вечерта ставаше мразовита…

В този миг сивият кон изпръхтя при шума от боричкането на ятото. Ема се обърна и едва сега откри присъствието на посетителя.

— О… мистър Хауард… изобщо не ви чух… трябва да ме извините…

Тя отправи слабо подобие на усмивка, без да прави опит да скрие сълзите, блеснали по бузите й. Тя изглежда, помисли си Хауард, като трагична маска с тези мокри страни, разтворени устни и очи, вперени в някакво далечно скръбно пространство.

Дълбоко разтревожен, той слезе от коня и застана редом с нея.

— Мис Ема! Да не би… случайно… баща ви? Мога ли да помогна с нещо?

Тя поклати глава и като извади кърпичка, с изящен жест избърза страните си.

— Благодаря ви… не… не. Положението на баща ми не се е влошило, слава Богу. Той спи.

— Какво тогава? Не искам да се натрапвам, ако е личен въпрос, но като ви виждам така опечалена…

— О… благодаря. Много сте мил.

Между думите й имаше дълги паузи, защото се бореше да овладее гласа си. Но при следващото изречение той потрепери и отново секна.

— Става въпрос за нещастната ми леля… бившата мисис Търнър… получих толкова отчаяно писмо от нея.

Тук Ема напълно загуби власт над себе си и в продължение на няколко минути плака неудържимо, скрила лице в шепи.

— Горката ми леля — отново поде тя на пресекулки. — Това чувство… съзнанието… че не мога нищо… нищо да направя за нея… дори не зная къде е тя… и не смея да съобщя на баща си… той ще бъде тъй ужасен… толкова напълно смазан…

— Мис Ема, позволете ми да ви отведа в къщата. Чаша вино…? Може би вашата сестра…

— Не… не… Елизабет замина в града. Чувствам се по-добре тук на свеж въздух.

— Става студено.

— След минута ще ми мине. Аз съм… аз съм ви много признателна за съчувствието. — И в отчаян опит да промени положението и да му придаде естественост добави: — Няма ли да влезете вътре и да видите баща ми? Вие сте твърде скъп приятел, за да е нужно да се съобщава за пристигането ви…

— Ей сега — отвърна той. — Аз действително дойдох да видя мистър Уотсън. С Първис заедно обмисляхме… всъщност очаквам го да пристигне всеки момент. Само че, мис Ема, не мога да ви оставя сама така разстроена. Мой дълг като свещеник… и, разбира се, мое искрено желание е да ви помогна. Да ви дам съвет. Не бихте ли могли да ми кажете какво ви тревожи толкова? Какво се е случило с вашата леля?

И той седна на пейката до нея.

Ема се намръщи и леко се отмести встрани.

Първото й чувство при звука на гласа му бе искрено облекчение и радост. Тук бе човекът, на когото най-много сред всички останали би предпочела да се довери. Ала като на приятел, не като на свещеник. Изглежда той се въздържаше да подходи към нея като приятел. Собственическата ревност на лейди Озбърн скоро щеше да отрови всякакви подобни отношения. Приятелство не бе предложено. „Мой дълг е да ви помогна“ — беше казал той.

„Не се нуждая от вашия дълг — помисли Ема. — Няма да ми помогне.“

И все пак тя не можеше да отрече, че самото му присъствие носеше някаква утеха и разведряване.

В този момент съвсем спонтанно, Ема извади писмото на мисис О’Браян и го показа на мистър Хауард.

Той го прочете бавно, мълчаливо, със стиснати устни. После й го подаде обратно.

— Скъпо дете — каза той. — Наистина ви съчувствам най-искрено. Фактът, че леля ви сама си е виновна за трудното положение, в което е изпаднала, не би могъл да облекчи вашите страдания. Но той не бива и да се забравя. А и жените често приемат прекалено сериозно подобни въпроси. Леля ви може би преувеличава. Да се надяваме, че нещата не са толкова лоши, колкото ги описва.

„Какво ви кара да се надявате? — помисли си ядно Ема. — Не виждам основания за подобна оптимистична перспектива.“

Тя каза студено:

— Леля ми няма склонност към преувеличения. Много пъти съм била свидетелка как с лекота посреща трудностите и запазва високия си дух в беда.

— Подобни новосъздадени връзки след време често щастливо улягат. В края на краищата тази двойка не се е оженила много отдавна. Може би й е необходимо приспособяване. И това ще стане.

„От страна на кого? — помисли си Ема. — На мене са ми известни повече неща за семейния живот, отколкото на вас, любезни ми господине. Живяла съм с женена двойка в продължение на четиринайсет години. А вие не сте.“

— Никога не съм харесвала този човек! — избухна тя. — Винаги съм го смятала за неискрен и не съм вярвала на големите му приказки за огромни богатства в Ирландия. Ако само бях намерила някакво средство да разсея заблудата на леля си, да я предпазя, да я възпра от подобна стъпка…

Той бе шокиран.

— Скъпа мис Ема! В никакъв случай не сте имали право да вършите подобно нещо. Вие, младо момиче! При това облагодетелствано от леля си. Да натрапвате своите възгледи — не, изключено. Би било извънредно неуместно.

— Но ако бях убедила някой по-възрастен човек да я предупреди да внимава…

„Някой тъкмо като вас“, бе на път да изрече Ема, но се усъмни дали би приел подобна задача. Следващите му думи сякаш потвърдиха съмненията й.

— Хората рядко се вслушват в подобни предупреждения — каза мистър Хауард. — По-младите, разбира се, е редно да следват съветите на своите по-възрастни приятели, но се предполага, че жена на възрастта на вашата леля съзнава какво прави и трябва да бъде оставена да върши своите грешки. Навярно за поука на всички ни! Хората се учат от уроците на живота. Всичко, което можем да направим за леля ви, е да се молим за нея и това аз несъмнено ще сторя.

— Благодаря ви — със задавен глас продума Ема.

Съвсем други бяха представите й за помощ и утеха. Всичко, изречено от мистър Хауард, й бе прозвучало като механично произнесени, наизустени думи, подсказани от установен и привичен шаблон. За Ема нямаха никаква стойност. Но поне онова, което изрече пред него през това време, беше облекчило сърцето й от товара на неизлятата горест и Ема се почувства малко по-спокойна и способна да се владее по-добре. Тя се изправи и прибра писмото на леля си.

— Все пак мога да предприема една практическа стъпка — каза мистър Хауард, също ставайки. — Тя е да пиша на моя приятел Чарлс Монтагю, който е енорийски пастор на протестантска църква в Дъблин. Ние, свещениците, както знаете, често научаваме за пристигането и отпътуването на хората. Англичанка, наскоро омъжена за някой си капитан О’Браян, може да се озове в неговата църква или пък е възможно той да чуе нещо за нея от свой колега. Не е изключено да получа сведения за леля ви.

— Можете ли да направите това, сър? — светна лицето на Ема. — О, ще ви бъда много благодарна. Просто да зная къде е тя… да мога да й пиша… би било огромно облекчение за мен.

— Скъпа мис Ема, боя се, че позволявате чувствата ви да се развихрят и да ви водят към фантастични идеи. Повярвайте ми: ще се окаже, че вашата леля е щастлива и спокойна, установила се в приличен дом в Дъблин. Струва ми се, че скоро ще получите ново писмо, написано с по-бодър тон.

— Толкова искам тя да беше тук — нещастно въздъхна Ема. — Тук сега, с мене, и да гледа този прекрасен залез.

— Великолепен е, нали? — изрече мистър Хауард, облекчен от възможността да подеме нова, по-приятна тема. Очите му се спряха върху лицето на Ема, той понечи да заговори, но очевидно промени решението си. След миг заяви: — Скъпа мис Ема, знаете ли, ние можем сами да си създаваме залези. Никога не бива светът да ни изглежда напълно сив.

В този момент изразът на лицето му бе тъй пламенен и умоляващ, че тя почти го помоли да обясни по-ясно какво има предвид, но тогава откъм алеята се дочу ведър глас:

— Добър ден!

— Ето го и Първис — бързо произнесе мистър Хауард. — Мисля, че не го познавате, мис Ема? Позволете ми да ви представя.

Ема остана с усещането, че за него прекъсването на разговора им бе цяло щастие. Тя вдигна кошницата си и със сдържан вид излезе на алеята.

Мистър Едуард Първис никак не бе красив, но имаше умно, добро лице и учтиви, сърдечни обноски, особено след като разбра, че го запознават с най-младата мис Уотсън.

— Намирам у вас голяма прилика с баща ви, мис Ема — забеляза той.

Докато отвеждаше двамата свещеници в стаята на баща си — след като най-напред се увери, че той е буден, Ема си мислеше колко неизразимо тъжно и колко нечестно се бе стекъл животът. Елизабет с измама е била лишена от този умен, отличен човек заради кроежите на Пенелъпи. „Никаква, никаква вяра не трябва да имам на Пенелъпи — реши Ема. — Виждам, че този Първис е щял да бъде идеалният съпруг за Елизабет: добродушен, весел, пълен с енергия, жизнерадост и здрав разум. Колко изгубено щастие!“

Двама посетители останаха в стаята на мистър Уотсън три четвърти час. Ема ги остави сами. Целта на посещението беше да се подберат проповедите, които ще предложат на издателя, но мистър Уотсън разрешаваше да се вземат само онези, дето Ема неотдавна му бе изчела. Останалите, каза той, трябвало да почакат, докато също не преминат пред очите й. „Ема чете тъй добре — забеляза с любов мистър Уотсън, — че аз с огромна лекота долавям всичките им достойнства и недостатъци и мога много бързо да направя преценка кои заслужават да бъдат съхранени.“

— Мис Ема е много ценен член на вашето семейство — отбеляза мистър Хауард.

Мистър Първис не продума. Само въздъхна.

Вън, в двора на конюшнята, докато пълнеше коша с дърва за огъня, Ема откри сестра си. Елизабет се беше върнала от Доркинг и бавно отвеждаше понито към яслата.

— Елизабет! Толкова бързо ли се върна? Искам да чуя всичко, което е станало. Но преди това… ти сигурно си забелязала конете им… мистър Хауард и мистър Първис са тук, на горния етаж при татко и разговарят за проповедите.

Елизабет пребледня като платно. Рязко седна на ръба на сандъка с царевица.

— Мистър Първис! О, не! В такъв случай не мога да вляза вътре. Не мога… не мога да се срещна с него. За нищо на света.

Ема бе поразена до дъното на сърцето си. „Никога, абсолютно никога не съм изпитвала нещо толкова силно към мистър Уиндръш — помисли си тя. — Засегнато е било самолюбието ми, не чувствата.“

— Разходи се из овощната градина — меко предложи Ема. — Мисля, че те ще си отидат най-много след десет минути. Мистър Хауард заяви, че не желаел да изморява татко. След като си заминат, ще дойда да те повикам.

И наистина, когато Ема влизаше в къщата през задния вход, чу двамата господа да слизат по стълбите.

Мистър Първис бе хвърлил поглед навън през прозореца на горната площадка.

— Да не би на младите дами да гостува леля им? — чу го Ема да пита Хауард с изненадан тон. — Стори ми се, че я зърнах в двора на конюшнята.

— Не, сигурно си видял по-възрастната мис Уотсън; леля им е в Дъблин. Всъщност мис Ема нещо се тревожи за нея… — долетя отговорът на Хауард, но Първис не изслуша останалата му част.

— Това е била мис Елизабет? Толкова се е променила! Изглежда остаряла! Не бих я познал…

Долу двамата господа приятелски се сбогуваха с Ема и мистър Хауард потупа с ръка дебел пакет, обвит в кафява хартия.

— Част от творбите на вашия баща са на сигурно място у мене, мис Ема, и ви обещавам, че ще се отнасям най-грижовно с тях. Освен това ще наминава за още, докато вие изпълнявате мисията си да му ги четете на глас. Имам големи надежди, че резултатите от този план могат да са много успешни. И — той сниши глас — няма да забравя обещанието си за мисис О’Браян. Още тази вечер ще пиша на моя приятел Монтагю.

— Благодаря ви, сър. Ще ви бъда задължена — кратко отвърна Ема.

Докато наблюдаваше двамата мъже да яздят надолу по алеята, сърцето й се изпълни с гняв. Трудно й бе да определи срещу кого точно е насочен този гняв. Те са много любезни, мислеше си объркано тя, да идват тук и да вършат доброто си дело; те няма да бъдат изгонени от домовете си; те не са подложени на прищевките на съпрузи, които харчат парите им и се държат грубо; те не са лишени от гарантирано положение и бъдеще в резултат на едно емоционално хрумване.

Но после въздъхна, защото си припомни казаното от Сам, че Първис има болнава жена и жалък доход, с който да я издържа; че мистър Хауард по някакъв начин бе обвързан с лейди Озбърн — положение, което не изглеждаше да му вдъхва много радост. Той е щастлив единствено когато е със сестра си и племенниците си, помисли си Ема. И определено проява на дружелюбно отношение от страна на тези двама мъже е, че отделят толкова време и труд за написаното от баща ми, след като едва ли хранят големи надежди за резултата.

Тя навлезе в овощната градина и извика:

— Елизабет! Елизабет! Отидоха си. Спокойно можеш да се прибереш! И нали не забрави да купиш трагаканта?