Джоан Ейкън
Ема Уотсън (4)

4

В продължение на няколко дни косата на Елизабет бе измивана, изплаквана с розмарин и мазана със смес от трагаканта, бадемова есенция, зехтин, розова вода и отлежал ром с цялото усърдие, на което беше способна Ема, водена от горещата си любов. И ето, подобрението, бе осезателно особено когато тези грижи бяха съчетани с втриване на бренди в кожата на главата три пъти седмично. Косата ставаше много по-гъста, придобиваше блясък и великолепие. Елизабет изглеждаше по-млада, а самочувствието, което й вдъхваше съзнанието за настъпилата промяна, придаваше допълнителна живост и топлота на цялото й поведение и външен вид.

— Ех, ако само имах малко от „Розовото мляко“ на леля, за което тя твърдеше, че прави чудеса с тена на лицето — въздъхна Ема, като се вглеждаше в страните на сестра си, чиято загрубяла кожа остро биеше на очи. — Но за него са необходими галони розова вода, и бензое, и бадемово масло.

— Жителите на Доркинг са свикнали с моя тен — спокойно изтъкна Елизабет.

— Тъкмо затова искам да ги изненадаме.

Ема трябваше да се задоволи с лимонени кори, с които два пъти дневно търкаше лицето на сестра си.

— Освен към останалите членове на семейството ти имаш задължения и към себе си — кореше я тя. — Не желая да те виждам повече с това ужасно вехто боне, с което приличаш на перачка. Дай го на бавачката, за да бърше прахта с него.

Оставаха малко повече от две седмици до следващия бал в Доркинг и Ема бе твърдо решила, че сестра й поне веднъж трябва да забрави грижите и тревогите около пасторския дом, най-вече да се освободи от сърдечната си болка по Първис и да прекара една щастлива вечер, като по възможност участва във всички танци. Елизабет бе отлична танцьорка, грациозна, с лека стъпка и в по-младите й години танците бяха нейното любимо развлечение.

— Само да имаше нова рокля — тъжно сподели Ема пред мисис Блейк. С тази дама бе завързала постепенно непринудено приятелство. При хубаво време често се разхождаха заедно в парка Озбърн, придружени от децата, а когато вън бе неприятно, седяха в гостната на мисис Блейк, шиеха или кърпеха детските дрешки.

Макар винаги да я канеха, Елизабет рядко можеше да бъде убедена да се присъедини към тях. За разлика от Ема не обичаше особено разходките. Имаше прекалено много работа вкъщи, и й липсваше Емината лекота в общуването с децата. Елизабет бе сигурна, че Ема и мисис Блейк имат да си говорят за хиляди неща — за книги, поезия, история, живопис — все теми, по които тя не се чувстваше особено уверена. Предпочиташе да прекара малкото си свободно време в полезни занимания в градината, тъй като не обичала да оставя баща си твърде дълго сам… Накратко, не успяваха да я изкушат да се разходи в парка или да посети Уикстед Котидж.

При Ема бе различно. Тя не отричаше пред себе си, че предпочита при възможност да избяга от пасторския дом, особено в дните, когато можеше да се очаква мистър Хауард да ги посети и да поседи при мистър Уотсън. Поради някаква неизвестна причина Ема вече не се чувстваше уютно в компанията на мистър Хауард, всъщност изпитваше неловкост в негово присъствие. Не можеше да си обясни защо се получи така. Единствената кратка среща с лейди Озбърн с неопровержима убедителност я бе навела на мисълта, че мистър Хауард не е свободен човек, че морален дълг го държи прикован към неговата благодетелка. Затова Ема предпочиташе да не си е у дома, когато той ги навестяваше.

Често след някое от тези посещения мистър Уотсън отбелязваше с мекия си глас:

— Мистър Хауард пита за тебе, Ема. Каза ми, че не те е виждал през последните две седмици и половина. Струва ми се, спомена, че му липсваш.

А Ема неизменно отговаряше:

— Мистър Хауард не идва да види мене, татко. Онова, което го води насам, е твоето присъствие и разговорите с тебе, както и прословутото желание да представи твоите проповеди пред по-широка публика.

— Хм! Хм! Може и така да е.

Когато Ема сподели с приятелката си мисис Блейк, че сестра й няма нова рокля, веднага последва отговор:

— Ако сестра ви няма да се обиди, аз имам рокля от тъмносиня персийска коприна. Купих я за един бал в Портсмут преди година, но точно тогава съпругът ми получи заповед да отплава след два дни и не съм я обличала. Мисля, че с помощта на парче черен тюл и един откраднат следобед бихме могли много лесно да приспособим от тази рокля вечерна наметка за сестра ви. Толкова много съм била лашкана по света от една моряшка квартира в друга, че съм придобила доста голяма сръчност с игла в ръка да създавам впечатление за модерно облечена жена…

— О, мисис Блейк! Това ще преобрази старата синя муселинена рокля на Елизабет!

Лесно успяха да откраднат следобеда и наметката бе измайсторена. Елизабет, висока и стройна, с бухналата си лъскава коса и новата наметка, която прикриваше недостатъците на старата й муселинена рокля, бе обявена едновременно за елегантна и привлекателна.

— Наистина не разбирам защо трябва да полагате всички тия старания заради мене — не преставаше да протестира тя.

„Защото ти непрестанно се трудиш за другите, а животът ти е напълно лишен от веселие, а може да стане и много по-лош, при това твърде скоро“ — помисли си Ема.

— Сравни собственото си положение с всички онези години, които аз прекарах в къщата на леля Марая, където ми угаждаха и ме глезеха.

— О, бедната леля Марая. Толкова ми се иска приятелят на мистър Хауард да успее да прати новини за нея.

За съжаление досега приятелят на мистър Хауард нямаше какво да съобщи.

Четири дни преди бала в Доркинг Ема извървя пеша разстоянието до Уикстед Котидж, с намерението да се поразходи в парка с мисис Блейк и децата. Уговорката бе направена два дни предварително с условието, че всичко ще зависи от състоянието на времето и здравето на по-малките, които кашляха. Действително, когато Ема пристигна в нарочения час, установи, че според мисис Блейк е твърде студено и Джордж, Франк и малката Софи не могат да рискуват да се покажат навън. Поради силния мраз имаше скреж, твърд като камък, който покриваше локвите, а по-отдалечените части на Озбърн Парк бяха забулени в мъгла.

— Всъщност, честно казано, съвсем не ви очаквах, мис Ема, но знам, че не се боите от нищо, стане ли дума за разходки. Междувременно Чарлс вече излезе в парка с мис Озбърн, но вие лесно може да ги настигнете.

— Мис Озбърн! — Ема силно се изненада, когато чу, че дама от замъка се е оказала толкова любезна.

Мис Блейк обясни:

— Мис Кар, жената, която живее при тях, е на легло, защото пръстите й са измръзнали и са се подули. Затова мис Озбърн, която ненавижда да остава сама, се нуждаеше от компаньон, а Чарлс, разбира се, полудя от радост при възможността да излезе с нея, тъй като я обожава повече от всички други на света. Но вие ги последвайте, мис Ема, едва ли са се отдалечили много, а и не вървят бързо. Взеха дървените купи и топката — донякъде против моята воля, трябва да призная, тъй като мис Озбърн е толкова разсеяна, че положително ще загубят топката и после брат ми жестоко ще ме мъмри, но на нея не е възможно да се откаже.

— Няма да ме искат — възрази Ема. — Малкият Чарлс ще бъде напълно щастлив с високопоставената си придружителка. А пък съм съвсем сигурна, че мис Озбърн не се интересува от моята личност.

— Тъкмо напротив, скъпа, тук грешите. Тя на няколко пъти прояви любопитство да се запознае с вас. Откакто ви е видяла на последния бал, мис Озбърн смята, че изглеждате възхитителна и интересна. Майка й е онази, която… както навярно сте осъзнали — мисис Блейк направи деликатна пауза, — майка й има причини да изпитва… може би ревност, враждебност… макар и напълно неоснователни, сигурна съм.

Дълбоко смутена, Ема със запъване изрече някакъв несвързан отговор, в който можеше да се чуе името на мистър Хауард сред собствените й желания да не засяга никого… нито пък да се осмели да си въобразява… или да предизвика каквито и да е необосновани, безпочвени предположения…

Мисис Блейк се усмихна малко тъжно.

— Брат ми е най-милият човек на света — каза тя. — И… притежава изключително, бих казала… непоклатимо чувство за чест. Не, не го укорявам. Но това означава, че той се смята за сгоден… за длъжен да изпълни своя морален дълг… не съм сигурна дали въпросната дама счита себе си обвързана в същата степен, но тя дава ясно да се разбере, че на него трябва да се гледа като на сгоден мъж. Той не е свободен да си позволява увлечения, нито да установи други връзки, от какъвто и да е характер. И през цялото време трябва да бъде извънредно предпазлив в поведението си. Накратко… е, не е нужно да се впускам в подробности. Виждам, че с присъщия ви здрав разум отлично сте схванали положението и взимате реални мерки да не се срещате прекалено често с брат ми. Мъжете са учудващо слепи за собствените си чувства. Както и за чувствата на другите — добави замислено тя. — Няма да скрия от вас, скъпа мис Ема, че не мога да се радвам от сърце на това състояние на нещата. Лейди Озбърн е чаровна, изискана, с блестящо положение и, ако събитията се развият така, както изглежда, може да се очаква да въведе брат ми в онова общество, до която в противен случай не би имал никакъв достъп, обаче… обаче… обаче…

— Вие не сте сигурна, че ще бъде щастлив с нея — запита прямо Ема.

— Брат ми Адам има толкова благ характер, че със сигурност ще се примири с всяко положение — с въздишка изрече мисис Блейк. — Но не, трябва да призная, че бих почувствала огромно облекчение, ако се появи някое честно средство, чрез което да може да се освободи от тази връзка. Но не виждам изход. Той пък притежава безброй скрупули и дори не се замисля за подобна възможност.

— Разбирам ви — каза Ема. — Иска ми се само да можех да разговарям с лейди Озбърн и да я убедя в пълната невинност на моите намерения.

— Мисля, че това едва ли ще успокои тревогите й — през смях отвърна мисис Блейк. — Но позволете ми да не забавям повече вашата разходка, скъпа мис Ема. Чарлс и мис Озбърн поеха по пътеката към езерото.

Докато вървеше бързо по замръзналата пътека, Ема размишляваше върху чутото. Нищо в него не бе ново за нея, но неизречените предположения, въпросите, оставени да се въртят в ума единствено като недооформени мисли, след като изведнъж се изрекат с думи, могат да причинят огорчения и болка. За миг изпита унижение, че е допуснала неясни надежди и желания да се родят в сърцето й, въпреки волята й. Но една истинска дама може да си наложи подобни безумни надежди да угаснат. Ема твърдо реши от този момент нататък да не се поддава на чувствата си.

„Мистър Хауард не бива да се подлага, на каквото и да е недоволство от страна на лейди Озбърн заради мене — строго се зарече тя. — Ще дам да се разбере възможно най-ясно, че той не означава нищо за мен. Не желая да приличам на сестра си Пенелъпи, която е способна да предяви претенции към всеки мъж, да опита да отнеме кандидатите, на която и да е друга жена. Подобни постъпки не ми подхождат!“

Когато се изкачи на покрития със скреж хълм, тя забеляза, че двойката, която търсеше, не се бе спряла до езерото, а бе продължила по пътечката, отклоняваща се вдясно покрай миниатюрна горичка. Двамата вървяха доста бързо, а едно малко кученце, което ги съпровождаше, тичаше напред в преследване на нещо, което непрекъснато му подхвърляха.

Ема си спомни за често изразяваното желание на Чарлс да отиде до ледницата, намираща се на разстояние, което общо взето по-малките му братя и сестра нямаха сили да извървят пеша.

„Мисля, че натам са се запътили“ — помисли тя и си постави за цел да ги настигне, като вървеше напред с бързо темпо и се оглеждаше наоколо с известно разочарование, защото тази част на парка, в която не бе идвала преди, този ден бе почти скрила погледа от ледената мъгла.

„Мис Озбърн — помисли Ема — вероятно познава парка от детинство, така че няма опасност да изгубят пътя. Иначе би било възможно в тази гъста мъгла.“

Най-после двойката пред нея спря и Ема успя да я настигне.

— Мис Ема! — весело извика Чарлс. — Мама си помисли, че няма да тръгнете на разходка днес, защото е много студено. Затова излязох с мис Озбърн. Но съм страшно щастлив да ви видя! Гледайте, ето я ледницата, която исках да ви покажа.

Ема се усмихна на младата дама, която стоеше редом с Чарлс и каза:

— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Ема Уотсън, а вие, мисля, сте мис Озбърн. Мисис Блейк ме изпрати след вас с наставления да не позволя на Чарлс да загуби топката.

— Много ми е приятно — каза мис Озбърн. — За мене е щастие да се запозная с вас.

Гледана от близо, тя беше тъничко момиче, надхвърлило средния ръст, но много слабо, с прозрачно светъл тен, подобен на този на майка й и брат й, но лишена от блестящите очи на майка си и нейните ярко очертани вежди. Лъскавата й червена коса този ден бе скрита под топла шапка с пера. Изглеждаше доста дружелюбно настроена, но твърде стеснителна.

— Топката е в пълна безопасност, както виждате — изрече мис Озбърн след кратък миг. — Подхвърляме я на Файдо. Чарлс искаше да играем на ловене на топка с купи, но пръстите ми са премръзнали.

На ръката й висеше чанта, в която имаше две дървени купи с прави дръжки.

— Вие ще играете ли сега, мис Ема? — попита с надежда Чарлс. — Чудесно умеете да улавяте топката.

— Да, благодаря ти, но в градината и в хубав ден — със смях отвърна Ема. — Но тук, в мъглата и скрежа, не мисля, че условията са добри. Значи това е прочутата ледница, за която толкова често ми говореше? Много се радвам най-накрая да я видя. Изглежда като пещера от „Хиляда и една нощ“.

Ледницата представляваше тухлена постройка с кръгъл свод, вградена в изкуствен хълм. Около нея бяха посадени дървета, разраснали се в горичка, така че тя бе придобила тайнствен вид и приличаше на езически храм или пещера, което впечатление още повече се подсилваше от зеления мъх, покрил тухлите, и от огромната купчина мъртви листа в ниския сводест вход, плавно спускащ се надолу към тъмната вътрешност.

Файдо, малкият териер на мис Озбърн, изглеждаше възбуден от този подобен на тунел проход и високо джафкаше, като риташе и драскаше по мъртвите листа, изпращайки ги да летят на облаци надолу.

— Може би тук живеят язовци или зайци — предположи Чарлс.

— В такъв случай тази постройка не се използва повече за съхраняване на лед?

— Не, изкопаха друга ледница, по-близо до замъка и по-удобна — отвърна мис Озбърн. — Това място пустее още от детските ми години. Всъщност братята ми и аз едно време я наричахме „нашата бандитска пещера“.

— Ех, де да съм бил тук тогава! — с искрящи очи възкликна Чарлс. — Колко е дълбока, мис Озбърн?

— Вътре е съвсем кръгла като тухлен басейн, построен в земята. Предполагам, че дълбочината й е десетина фута. През зимата я пълнеха с лед, който после през лятото вадеха, за да приготвят ледени пудинги.

— Да, знам — каза Чарлс. — Виждал съм как вадят лед от новата. Страхотно ми се ще да вляза вътре. Мислите ли, че мога?

Той с копнеж се вгледа в тъмния сводест проход, който бе висок едва три-четири фута.

— Не, изключено! Повече от сигурна съм, че майка ти не би желала да вършиш подобно нещо — твърдо произнесе Ема и мис Озбърн я подкрепи.

— Наистина не бива, Чарлс. В никакъв случай! Първо, сега няма въже, с което да те изтеглим от пещерата, а тухленият наклон вътре сигурно трябва да е ужасно хлъзгав заради леда…

— Въже? — Чарлс погледна недоумяващо.

— Едно време имаше младо бъзово дърво, сега вече го няма, което растеше близо до входа, и брат ми Чилтън винаги връзваше за стъблото единия край на въжето, преди да влезем, за да ни послужи като средство да се измъкнем навън от ямата. Разбирате ли, доста е стръмно. Братята ми имаха навика да ме блъскат отзад. Понякога си играехме на миньори и си представяхме, че влизаме в златна мина — обясни мис Озбърн и изведнъж придоби доста тъжен вид.

— Мисля, че трябва да се връщаме — каза Ема. — Чарли, ти започваш да трепериш. Прекалено студено е, за да стоим тук и да разговаряме. Някой път, когато с теб е вуйчо ти Адам и е донесъл въже, ще можеш да се спуснеш в пещерата.

— О, моля ви, моля ви, не можем ли да изиграем една игра на топка? Ето чудесно равно място пред пещерата! Само да се сгреем!

— Две улавяния, не повече — твърдо каза Ема. Тя почувства, че Чарлс, разочарован в явния си копнеж да влезе в ледницата, се нуждаеше да се изпълни поне едно от желанията му.

Преизпълнен с радост, Чарлс взе дървените купи от мис Озбърн и подаде едната на Ема.

— Аз ще поема обратно — обяви мис Озбърн. — Прекалено студено е, за да стоя и да ви гледам. Хайде, Файдо!

Ала Файдо, като видя, че топката се подхвърля напред и назад между Чарлс и Ема, реши, че намерението им е да си поиграят с него и го обхвана луда възбуда. Той тичаше от единия до другия, джафкайки и подскачайки. Кучето не обръщаше внимание на повикванията на господарката си, която в крайна сметка си тръгна без него.

— По-добре да спрем, Чарлс — каза задъхана Ема, като отскочи встрани и ловко улови в дървената си купа топката, която той й бе хвърлил. — Файдо мисли, че ние по този начин го дразним. А и мис Озбърн си тръгна.

— Само още един път, мис Ема… о, дявол да го време! — Чарлс се бе подхлъзнал върху участък заледена трева и неволно бе изпратил топката встрани, много по-далече от мястото, където Ема би могла евентуално да я стигне. Топката падна на земята, непосредствено до входа на ледницата и Файдо като светкавица се устреми след нея, хвърляйки се под свода сред купчината мъртва листа.

— Файдо! Върни се! Ела тук, бързо!

Но Файдо не се върна с топката. Изведнъж джафкането му започна да се чува доста по-слабо, сякаш бе паднал на значително разстояние под земята.

— О, милостиви Боже! Боя се, че навярно се е свлякъл на дъното на ледницата. По-добре да отида и да видя какво е станало — смело каза Чарлс.

— Не, Чарлс! Почакай! Почакай!

Но мис Озбърн, тичайки назад, извика: „Файдо? Къде изчезна Файдо?“ така жално и с толкова уплаха в гласа си, че това надделя над възраженията на Ема и Чарлс бързо запълзя под ниския тухлен свод.

— Файдо? Къде си? Ела тук — чуха го да вика, а след това последва глухо тупкане и силен вопъл на изненада.

— О, помощ! Не мислех, че е толкова стръмно!

— Господи, Чарлс! Долу на дъното ли си? — извика мис Озбърн.

— Да, но не се бойте, не се ударих. Тук има цял куп мъртви листа. И Файдо е страшно щастлив. Мисли, че това е нова игра.

— Протегни ми ръката си и ще опитам да те изтегля — каза мис Озбърн и на свой ред запълзя под свода.

— Момент, мис Озбърн! Почакайте — извика незабавно Ема. — Почакайте, умолявам ви — хванете се за ръката ми. Иначе също може да пропаднете долу! — Тя се втурна напред и протегна ръка. Мис Озбърн, спускайки се надолу по наклонения проход, все пак успя да улови ръката на Ема. И точно тогава се случи онова, от което Ема се боеше. Под мъртвите листа в тунела се бе образувал коварен леден слой и мис Озбърн също като Чарлс и кучето се подхлъзна надолу и безпомощно полетя към дълбоката тухлена бездна.

— О, не, не! — пронизително изпищя тя, обезумяло дърпайки китката на Ема. И тогава, за късмет на Ема, но за свое собствено нещастие, тя се пусна и падна върху Чарлс.

Ема с болезнено чувство на ужас усети как нещо изщрака в китката й при това жестоко дърпане. Мина й през ум, че е получила тежко увреждане.

Като се стараеше с всички сили да не обръща внимание на болката, тя коленичи до входа на тунела и извика:

— Мис Озбърн! Чувате ли ме? Наранихте ли се?

— Не… не — чу се след малко. — Нищо ми няма, нито пък на Чарлс, а Файдо лудува наоколо, сякаш всичко е една голяма шега. Само че по никакъв начин не можем да се измъкнем от тази отвратителна дупка. Тухлените стени са покрити с лед. Като че ли сме в стъклен басейн. Вие не се приближавайте повече, мис Ема, иначе може също да паднете в този капан. Вървете за помощ — тичайте в замъка, той е най-близо. Или ако срещнете случайно някой от прислугата в имението, кажете веднага да дойдат с въжета и да ни изтеглят.

— Да, точно така ще направя — каза Ема. — Много съжалявам, че не мога сама да ви извадя, но не е по силите ми. Ще вървя с цялата бързина, на която съм способна.

Без да спомене наранената си китка, тя се отправи към замъка Озбърн, до който може би имаше половин миля разстояние. Ема приблизително знаеше къде се намира той — от другата страна на изкуственото езеро, макар да не го виждаше в мъглата.

— Ще тичам с всички сили! — отново извика тя.

Крачейки бързо, тя свали ръкавицата си и неспокойно разгледа китката, която бе започнала да се подува. Чувстваше остра болка, но се стараеше да отвлече мислите си от нея и да съсредоточи вниманието си върху друго: да отгатне как ще я посрещнат в замъка и кои от обитателите му ще са вкъщи. Ема усърдно се оглеждаше наоколо с желанието да се появи някой градинар или пазач на дивеч, който да й спести принудата да влиза в благородническия дом, но никой не се мяркаше. Тя прекоси дъговидния мост над езерото (което не беше лесно, защото той също бе покрит с лед и много хлъзгав), а после се спусна по дългия полегат склон, водещ към замъка.

Китката й пулсираше тъй силно, че тя с огромен труд успяваше да сподавя стоновете на болка, докато си налагаше да бърза на предела на своите възможности.

Предната фасада на замъка бе импозантна. В приземната част под огромна прецизно оформена балюстрада имаше зазидан вход — несъмнено първоначалната главна порта. Сега посетителят трябваше да се изкачи по една от двете симетрично разположени високи и широки каменни стълби, водещи към по-високото ниво. Ема разбра, че няма спасение и с труд се заизкачва по стълбата от дясната страна. Докато вървеше нагоре, долови чаткане на копитата по чакъла под нея. Не обърна внимание на този звук, тъй като в момента всичките й мисли бяха съсредоточени върху едно — необходимостта да извести за случилото се на някого — и върху наистина свирепата болка в лявата китка, която неудържимо пулсираше. От тази болка започваше да й се гади и усещаше някакво замайване в главата си.

Ема прекоси широка каменна тераса към двойната предна врата, на която висеше камбанка с шнур, но преди да го дръпне, вратата рязко се отвори от прислужник, вероятно видял приближаването й от страничен прозорец.

Поемайки дълбоко въздух с облекчение, Ема започна да обяснява защо е дошла.

— О, моля ви… мис Озбърн… и младият мастър Чарлс Блейк… и малкото кученце… паднаха… не могат да излязат от старата ледница… може ли бързо да изпратите там хора със стълби и въжета…

В този миг чу зад себе си бързи стъпки по каменните плочи и настойчивия разтревожен глас на мистър Хауард:

— Мис Ема! Какво е станало? Как сте се озовали тук?

Но Ема не бе в състояние да отговори. Облицованият с ламперия вестибюл шеметно се завъртя пред нея и с кратък жален стон тя политна напред, като силно удари главата си, падайки върху черно-белите мраморни плочи.

* * *

Когато Ема дойде в съзнание, се огледа смаяно наоколо и за миг остана с впечатлението, че сънува. Установи, че лежи върху меко канапе. Това положително не беше, осъзна тя, ниската стаичка, която делеше с Елизабет в пасторския дом. На няколко фута от себе си видя устремно виещите се нагоре пламъци на буен огън, а над него висока полица на камина, върху която бяха подредени различни предмети от искрящо стъкло и позлатен порцелан.

Опитвайки да се повдигне на лакът, Ема простена, тъй като движението бе разтърсило китката й.

— Моля ви, не се вълнувайте, мис Уотсън. Останете за малко напълно неподвижна, ако обичате!

Озадачена, Ема си помисли, че разпознава гласа на мистър Синдел, аптекаря — услужлив, вежлив човек, който редовно посещаваше пасторския дом, когато мистър Уотсън се нуждаеше от грижи.

— Мистър Синдел! — немощно, но с облекчение произнесе тя. — Къде съм? Какво се е случило?

— Спокойно, спокойно, мис Ема. Изкълчили сте си китката, но не е нещо сериозно. Наместих я, сложих й компрес и ще ви мине като летен дъжд. След като сте в съзнание, ще ви дам лекарство за успокояване на болката. Ето, изпийте това, дете, и скоро ще бъдете бодра като кукуряк.

— Благодаря ви… ух… какъв отвратителен вкус.

Ема изпи горчивата смес и отново се отпусна без сили върху купчината възглавници, а в съзнанието й бавно проникваше фактът, че лежи върху канапе в огромна и разкошна гостна. В далечния край на стаята гореше друг огън и там седеше малка група хора. Една фигура пристъпи напред и трепетно запита:

— Тя по-добре ли е, мистър Синдел? Помогнахте ли й да се оправи?

Ема позна гласа на мис Озбърн. Младата дама приближи и коленичи до нея, втренчила поглед в лицето й.

— Бедничката, бедничката мис Ема! Толкова съжалявам за китката ви. Вината трябва да е моя, защото си спомням как силно я дръпнах, докато падах, а после, както каза мистър Синдел, сте си ударили главата, когато сте припаднали в нашия вестибюл.

— Май така е станало — каза Ема, след като вдигна здравата си ръка и докосна огромна подутина на челото си. — Не мога да си представя как е могла да ми се случи такава нелепост. Няма значение. Моля ви, не се извинявайте. Съвсем скоро всичко ще ми мине. А вие… скоро ли дойдоха хора да ви избавят? Ами Файдо? Чарлс?

— О, много скоро — заговори мис Озбърн, но в този момент бе прекъсната от долетелия сребрист глас на майка си.

— Скъпа Хариет, ти наистина не трябва да засипваш мис Уотсън с въпроси, защото така тя никога няма да се оправи достатъчно, за да отпътува за вкъщи. Всъщност това е била изключително глупава авантюра, напълно непростима, но трябва да сме благодарни, че никой не е пострадал особено. И нека това да бъде урок за всички участвали никога повече да не вършат такива неща. — Тя се засмя невесело и смехът й прозвуча като леден звън. — Надявам се така да бъде!

— Уверявам ви, Ваше благородие, бе чиста случайност — заговори слабо Ема. — Кученцето се впусна след топката, която бе се търкулнала в прохода…

— Истина е, мамо, точно така се случи — пламенно се намеси мис Озбърн. — И после Файдо се подхлъзна вътре, тъй като проходът бе заледен, а Чарлс тръгна да го вади и също се подхлъзна…

— Стига сме говорили за това, Хариет — студено изрече лейди Озбърн. — Не желая да чуя нито дума повече на тая тема. Това е скандално неподобаваща за една дама авантюра. Учудена съм от теб. Що се отнася до момчето, заслужава да го изпратят в леглото без вечеря.

— Не се съмнявам, лейди Озбърн, че сестра ми вече го е смъмрила, както подобава — намеси се мекият глас на мистър Хауард. Ема не можа да се въздържи и леко трепна при този звук — до този момент не бе разбрала, че и той е в стаята. Но сега мистър Хауард и ниската светлокоса жена, за която тя знаеше, че е мис Кар, се присъединиха към групата около канапето.

— Как се чувствате, мис Ема, по-добре ли сте? — вежливо запита той. Ема долови известна принуденост в тона му.

— Благодаря ви… да… много съжалявам, че създадох цялото това безпокойство на всички ви…

Ема с усилие овладя гласа си. Усети остро, че с нея не се отнасят както подобава. В края на краищата, инцидентът не бе станал по нейна вина, бързала бе с всички сили да намери помощ и въпреки това сякаш държаха нея отговорна за цялата случка.

— Имахте голям късмет, че мистър Синдел беше в замъка, за да предпише лекарство за подутите ми премръзнали пръсти — утешително й каза мис Кар. — Така че той можа веднага да прегледа китката ви и да вземе нужните мерки, за да я оправи. След няколко минути, щом почувствате, че сте посъбрали малко сили, ще ви откара вкъщи с каретата си, както сам предложи.

— О, благодаря ви! — възкликна Ема, като стана прекалено бързо и притисна ръка до челото си, защото стаята се завъртя около нея. — Много ще съм благодарна. Сестра ми Елизабет ще се безпокои, ако не се прибера вкъщи до… извинете, колко е часът?

— Не се тревожете, мис Ема. Още няма три и половина. Не бързам — любезно изрече мистър Синедл.

Но Ема знаеше, че той положително искаше час по-скоро да се отправи на оставащите му визити при неговите пациенти. Пък и тя не желаеше друго, освен да избяга от замъка Озбърн, където се чувстваше нежелана и натрапена. Цял късмет беше, помисли тя, че лорд Озбърн и неговия приятел Том Мъсгрейв отсъстват. Шумните им излияния и забележки на фона на ледената атмосфера, създавана от неприязънта и недоволството на лейди Озбърн щяха да направят положението още по-неловко.

— Сигурна съм, че след минутка ще се чувствам достатъчно добре, за да измина разстоянието до вашата карета, мистър Синдел — каза тя, като се опитваше гласът да й звучи твърдо и делово.

— Ако подадете ръка на младата дама, Синдел — студено заяви лейди Озбърн, — а някой от прислужниците я подкрепи от другата страна…

Със силно залитане Ема се изправи на крака.

За нещастие тъкмо в този момент лорд Озбърн и Том Мъсгрейв се появиха, оплаквайки се един на друг на висок глас от някакво младо куче, което развалило лова им, защото вдигнало птиците по-рано от необходимото.

— Охо! Та това е мис Уотсън, кълна се във всички светии! — весело обяви Том Мъсгрейв, докато мис Озбърн изтича при брат си, говорейки:

— Само си представи, Седрик! Какво нещо! Преживяхме такова приключение! Малкият Чарлс и аз паднахме в ледницата! И мис Ема бе принудена да отиде за помощ! Освен това ужасно нарани китката си и трябва да бъде откарана вкъщи с каретата на мистър Синдел!

— Паднали сте в ледницата? — учудено повтори лорд Озбърн, като почесваше обърканите си руси къдрици. — Но как, за Бога, е могло да се случи?

Том Мъсгрейв, който бе по-съобразителен и успяваше по-бързо да схване всяко положение, извика:

— Е, Озбърн, пристигнали сме точно в подходящата секунда. Можем да помогнем и да свалим младата дама долу до каретата, нали? Мисля, че тя е лека като перце, така ли е, мис Ема? Стойте настрана, Синдел, ние ще я отнесем до каретата за миг.

В този момент откъм другата камина хаплив старчески глас препоръча да се даде възможност на младата дама да сложи наметалото и шапката си, преди да излезе навън.

— И се опитай да не се правиш на по-голям глупак, отколкото Всевишният те е създал, внуко. Същото се отнася и за тебе, Том Мъсгрейв!

За първи път на Ема бе дадено да разбере, че възрастната съсухрена дама, увита в шалове и седнала на дивана до втората камина, бе вдовицата на дядото на лорд Озбърн.

— Нека да ви разгледам, мис — отсече старата дама, докато двамата млади мъже носеха Ема към нея. — Да! Вие действително донякъде приличате на майка си. Виждам го. Тя бе доста разумна жена. Вслушвах се в онова, което казваше. Но днес никой от младите не притежава и капка здрав разум. Всички са празноглави глупаци. Несъмнено вие сте същата като останалите.

— Надявам се, че не съм, госпожо — задъхано произнесе Ема, докато я отнасяха по-нататък. По-младата лейди Озбърн бе останала в дъното на стаята с израз на студена незаинтересованост редом с дъщеря си, мис Кар и мистър Хауард. Ема съжаляваше, че не й дадоха възможност да се сбогува и да изрече някаква благодарност.

След като двамата млади мъже я настаниха в каретата на мистър Синдел — по-внимателно, отколкото бе очаквала — тя се обърна към лорд Озбърн:

— Моля ви, милорд, предайте моята благодарност на майка си… и й кажете всичко, което се полага, за нейното гостоприемство.

„Не че бе нещо изключително — мислено си рече Ема. — Всичко, което лейди Озбърн направи, бе, че ми позволи да използвам канапето й и разреши на мистър Синдел да сложи компрес на китката ми в нейната гостна.“

— О, разбира се — отвърна лорд Озбърн. — Не се безпокойте за това. Надявам се скоро да се оправите, мис Ема! Жал ми е да ви гледам в толкова окаяно положение. Хайде, Мъсгрейв, мисля, че Синдел иска да ни прати по дяволите.

Докато караше каретата на връщане, мистър Синдел даде воля на чувствата си и каза:

— Учудвам се, че лейди Озбърн не ви покани да прекарате нощта в замъка! Ако не бяхте вие, дъщеря й можеше да остане много по-дълго затворена в ледницата! Но лейди Озбърн е високопоставена личност, тя изобщо не се замисля, че може да предложи помощ на онези, които стоят по-ниско от нея. Изненадан съм обаче, че мистър Хауард не настоя дамата да ви покани.

— Не бих искала да прекарам нощта в замъка — бързо изрече Ема. — За нищо на света! Не се чувствах добре там.

Когато сестра й бе докарана в пасторския дом, Елизабет изказа мнение, подобно на това на мистър Синдел, но много по-бурно:

— Ей Богу! — извика тя. — Лейди Озбърн ме изумява! Може ли да е толкова неблагодарна! Ти спасяваш дъщеря й от една нощ в ледницата, защото са могли да минат часове, преди някой да отиде да я търси, ако не си била ти, и цялата благодарност, която получаваш, е да те укоряват за неподобаващо на дама поведение. Всеки друг в околните петдесет мили би те настанил на легло и оставил да пренощуваш в дома му; всеки друг би те нагостил с вечеря, би полагал грижи и би се държал най-ласкаво с тебе. Казваш също, че и мистър Хауард присъствал? Защо той не е настоял, че състоянието ти не позволява да пътуваш? Развалих си мнението за него. Не мога да приема подобно безсърдечие!

— Но, Елизабет, аз не исках да остана в замъка. Бих се тревожила до смърт за тебе и татко.

— Хората от замъка можеха да ни пратят известие по някой от прислугата. Или по мистър Синдел.

— Но лейди Озбърн е толкова студена и отблъскваща. Много по-щастлива съм вкъщи. Нищо не би ми било по-омразно, от това да прекарам нощта под нейния покрив и да се чувствам задължена.

— Сега — тъжно каза Елизабет — никога няма да разберем дали наистина чаршафите във всичките им легла са копринени и дали господата действително ядат печени омари и пържени в тесто стриди на закуска, както Бетси е чула от сестра си.