Джоан Ейкън
Ема Уотсън (11)

11

— Вие ли сте мис Ема Уотсън? О, толкова ми е ви видя!

Облечената в износени дрехи несресана жена говореше със силен ирландски акцент, което разсея последните съмнения на Ема.

— Тук ли мисис О’Браян?

— Да! Ама е много зле, мис! Честна дума, честна дума, направо ще се побъркам! Тя има толкова силен дух, та не иска да викам никого от вас, а, кълна се в душата си, тя е на ръба на гроба, освен ако нещо незабавно не се предприеме! Но качете се горе, мис, и вижте сама, моля ви…

— Добре, но… само за секунда, искам да известя моя зет, че съм попаднала, където трябва.

Ема се върна на улицата и каза на доктор Хардинг:

— Това наистина е моята леля О’Браян, сър… Още не съм я видяла, но прислужницата ми съобщи, че състоянието й е много тежко, така че нямам думи да изразя благодарността си, задето ме докарахте при нея. Определено трябва да остана и да се грижа за леля. Още веднъж ви благодаря и ще съм ви признателна, ако осведомите за тази новина сестрите ми Пенелъпи и Елизабет. И Сам, когато го видите.

— Ще го направя — отвърна той. — Но… вижте… ако бедната жена е в бедствено положение, може би ще са ви нужни пари — той бе поровил из джобовете на панталоните си и сега сложи сгъната банкнота в ръката й. Изглеждаше малко засрамен, сякаш съзнаваше, че трябва да окаже по-действена помощ, но просто му липсваше воля или енергия. Изразът на Маргарет разкриваше единствено нетърпение да се измъкне от положение, което можеше да се окаже неловко. Затова Ема без възражения прие банкнотата. Изрече:

— Благодаря ви, сър, много сте любезен. Ще ви пиша и ще ви известя как съм. Благодаря ви още веднъж. Довиждане!

Тя измъкна чантата си и побягна нагоре по тесните стълби. На горната площадка се изправи пред две врати. Едната стая, малка тясна гостна, гледаше към улицата. Прислужницата й даде знак да влезе в другото помещение, тъмна и също така мъничка спалня, в която имаше само тясно легло, маса и стол.

— Лельо Марая? — прошепна Ема.

На леглото, подпряна на възглавници, лежеше измършавяла дама.

— Лельо Марая? Ти ли си?

Тя отвори очи.

И тогава вик, изпълнен с толкова болка и ликуване, разцепи тишината, че Ема бе принудена да стисне ръце и да поеме дъх, за да не избухне в сълзи.

— Ема! Моята малка Ема! Ти ли си наистина! Възможно ли е?

— О, лельо Марая!

Ема не се осмеляваше да докосне леля си — толкова изтощена, крехка и слаба бе станала от болестта. Трябваше да се задоволи с лека целувка по бузата и погалване, подобно на допир на крилата на пеперуда, на стопените до кости пръсти. Стори й се опасно да задава въпроси какво е докарало леля й до това положение.

— Толкова съм щастлива, че те намерих — каза Ема. — Не трябва да те уморявам с много приказки. Би ли пийнала малко вино, ако ти донеса? Или малко говежди бульон?

Няколко сълзи се търкулнаха по бузите на мисис О’Браян.

— Говежди бульон! — прошепна тя. — О, да! Бриджит е добро, много добро момиче, само че не умее, никой от ирландците не умее да приготвя говежди бульон.

Ема отиде в другата стая, където състави списък на нещата, които трябваше да се купят, и даде малко пари на Бриджит.

— Можеш ли да доведеш и лекар?

— Да, мис, с удоволствие. Гуспожата не ми позволяваше, защото я беше страх, че няма достатъчно пари да му плати. А е ясно, че й е нужен доктор, страшно много.

— Знаеш ли от какво боледува?

— От ревматизъм, мис, хвана го в Нока. А после в Дъблин се влоши. И след това… господарят…

— Добре, ще ми разкажеш всичко това, когато се върнеш. Донеси ми необходимото. Но най-напред повикай лекар. Мисля, че хората в аптеката ще те упътят къде да го намериш.

Когато докторът пристигна, той потвърди диагнозата — остър ставен ревматизъм и предписа натриев салицилат и калиев йодид, които да се взимат на всеки три часа, освен това порто, говежди бульон и разбити яйца. Тъй като имаше голяма опасност да бъде засегнато сърцето, препоръча да прибегнат до услугите на професионална медицинска сестра, която да помага на Ема в грижите за бедната й леля, и обеща да изпрати такава.

За Ема започна странно, безмълвно и отначало ужасно тревожно време. Най-малко седмица не бе сигурно дали болната ще оживее. Ема си намери стая наблизо и се грижеше за леля си наравно с прислужницата Бриджит и сестрата Флечър, мила и разумна жена.

За щастие Ема разполагаше с доста пари: сгънатата банкнота, дадена от доктор Хардинг, се оказа от петдесет лири. Без нея тя не можеше да си представи как щяха да се оправят, защото се оказа, че средствата на горката мисис О’Браян са напълно изчерпани. Пътуването от Ирландия до Англия и с пощенска кола до Епсъм бе погълнало последните остатъци от богатството й.

Малко по малко Ема научи какво се е случило: отчасти от Бриджит, отчасти от леля Марая, когато силите й започнаха да се възвръщат.

— Никога не се омъжвай за човек, който се увлича по хазарта, миличка. Тези хора са най-опасните. Всъщност това е по-лошо от порок, то е пристрастеност като към силен опиум. А трябва да кажа, че горкият капитан О’Браян имаше ужасяващо лош късмет — направо не бе за вярване! Само трябваше да заложи на някой кон и конят си счупваше краката. Колко пъти съм му казвала: „Любов моя, онова, което трябва да правиш, е да си избереш кон и да не залагаш на него — по този начин със сигурност ще спечелиш.“ Но… той никога не обръщаше внимание на онова, което му казвах. Мислеше, че е най-умният.

След като в продължение на няколко седмици слушаше разказите на леля си, в крайна сметка Ема стигна до изненадващия извод, че макар капитан О’Браян да се бе отнасял към жена си нехайно и да бе пропилял цялото й състояние, тя не таеше никаква омраза към него. Всъщност продължаваше да го обича.

— Ах, какъв чаровник беше! Толкова мил мъж — въздъхна тя. — Винаги бе изпълнен с добри намерения, Господ да му даде вечен покой. Той не бе лош човек, ни най-малко. Само тая ужасна склонност към хазарта. „Този път — казваше той, — този път ще ти възвърна състоянието, Марая.“ Само че така и не успя, милият.

— Какво се случи с него? — осмели се накрая да попита Ема.

— Пусна си куршум в главата, горкичкият. „Марая — каза ми, — нищо добро н’виждаш с мен, абсолютно нищо“. И после се застреля.

Очевидно по време на съвместния живот на мисис О’Браян бе усвоила донякъде акцента на съпруга си.

— Чувствах се толкова потисната за бедния човек, а и бях зле със здравето. Мислех, че непременно ще умра. Но имах огромно желание да умра в родината си, не в Ирландия, която, трябва да кажа, скъпа, макар там да живеят някои мили хора, е най-мръсният, запуснат и окаян малък остров, който някога съм имала нещастието да посетя.

— Но защо избра Епсъм? — попита Ема, когато леля й поукрепна.

— А, ще си помислиш, че причината е глупава приумица, миличка, но капитан О’Браян винаги бе имал огромно желание да посети Епсъм заради дерби надбягванията. Помислих си, че ще оставя костите си да лежат там, където той бе искал да дойде някой ден.

— Но защо не ми изпрати съобщение?

— О, не! Не можех да те натоваря с подобна тежест, бедно дете! Та ти беше устроила живота си така хубаво и уютно сред братята и сестрите си.

Ема още не бе решила да просвети леля си относно пълната липса на такива семейни чувства сред въпросните братя и сестри, които да носят нещо хубаво и да създават уют. Досега единственият, който прояви съчувствие и даде практически съвети, бе Сам. Ема бе написала бележки на Робърт, Пенелъпи и Елизабет, но не получи отговор. Но Сам дойде на кон от Гилфорд, обсъди състоянието на леля Марая с Хенфорд, доктора, одобри предписаното лечение и ободри болната с приятелски разговор. Даде на Ема и малко пари.

— Бих искал да ти отделя повече, Ема — каза той, — но хвърлих по-голямата част от моето наследство в проекта на Тикстаф за канала. Той твърди и аз се надявам да се окаже прав, че парите ми ще се утроят за една година. Мисля обаче, че Хардинг ще ти помогне, ако изпитваш нужда. Той е мил човек и се чувства виновен, че не е направил повече. Не бих разчитал на Робърт. Джейн твърде скъпернически контролира разходите му. Но той може да направи нещо по юридически път — да заведе дело срещу семейството на капитан О’Браян за всичките пари, които е измъкнал от леля.

— Не бих разчитала на това — отвърна Ема.

Сам изглеждаше отслабнал, уморен и измъчен. Ема въздъхна болезнено, докато той се отдалечаваше на коня си. Още не бе обявен годежът на мис Едуардс и лорд Озбърн, но само за това се говореше и се очакваше да стане всеки ден.

От сестрите си в Клисъкс Ема най-накрая получи писма, които я разочароваха, но не и изненадаха. Пенелъпи твърдо отказваше да направи какво и да е за мисис О’Браян.

 

„Тя никога не си е мръднала пръста за мене. Ти беше онази, която тя избра да осинови, и ако си решила да й помагаш сега, това е изцяло твоя работа. Пък и доктор Хардинг казва, че е направил, каквото е могъл — повече, отколкото тя заслужава, смея да твърдя, ако се разбере истината. Така че отсега нататък тя трябва да се оправя, както може.“

 

Елизабет пишеше, че съжалява, но има само стоте лири, наследени от баща си, и по нейно мнение била длъжна да ги пази за непредвидени случаи в бъдеще. „Значи е отхвърлила Том Мъсгрейв“ — помисли си Ема.

 

„Но веднага щом ми се удаде възможност, ще донеса малко сладка и вино от иглика, приготвени миналата година в Стантън, както и някои дрехи“ — се казваше в писмото.

Робърт сурово порицаваше Ема в изпратения отговор.

 

„Няма да влизам в подробности относно твоето чудовищно държане към проявилата толкова добрини към тебе твоя снаха Джейн — пишеше той, — макар от всяка гледна точка то да е достатъчно възмутително. Но твоето настаняване в квартира под наем с опозорената си леля по такъв бедняшки начин неизбежно хвърля петно върху цялото семейство и ужасно ни принизява в очите на обществото. Как можа да паднеш толкова ниско и да заживееш над аптека (защото, както научих, на такова място си се установила)? Това е достатъчно, за да посрамиш името Уотсън. И да предлагаш уроци по музика върху табелка, изложена на витрината на хлебарница! Напълно съм отвратен от тебе, Ема, и се опасявам, че сега съм принуден да прекъсна всякакви връзки с тебе. Твой и т.н.“

 

— Ех, той наистина пише като надменен и надут човек — въздъхна мисис О’Браян, когато в края на краищата Ема не успя да намери начин да избегне разказа за този отговор на своята молба за помощ. — Трябва да ти кажа, че според мен не е никаква загуба да се лишиш от неговото приятелство. Но какво щастие, скъпа Ема, че твоите уроци по пиано се ползват с успех. А сега и уроците по арфа, както ми казваш?

Табелката във витрината на хлебарницата бързо бе привлякла голям интерес към уроците. Изглежда, че младите дами в Епсъм изгаряха от желание да бъдат обучавани да свирят на арфа и пиано. За своя собствена изненада Ема бе успяла да се снабди с пиано под наем и сега имаше малки, но постоянни и непрекъснато нарастващи доходи, така че голяма част от петдесетте лири на доктор Хардинг оставаше все още неизразходвана. Мисис О’Браян се бе възстановила достатъчно, за да може да посещава топлите бани три пъти седмично, което оказваше изключително благотворно въздействие върху нейните подути и болни стави.

Един ден Ема бе приятно изненадана от посещение на мис Озбърн, която, притеснена и изчервена, се поинтересува дали не би могла да помогне в плащането на наема за арфата.

— Мама не знае, че съм тук — призна тя. — Не съм сигурна, че напълно ще одобри постъпката ми. Но мисля, че вие сте изключително смела, мис Ема! Уверена съм, че и мистър Хауард е на същото мнение.

За свое собствено задоволство Ема установи, че вече е в състояние да пита за здравето на мистър Хауард без онова ускорено биене на сърцето, което някога съпровождаше подобни въпроси.

— Ами… ние не го виждаме често в последно време. От Антигуа се завърна един братовчед на мама — лорд Руфъс Бънги. Той е страшно колоритна личност, много е забавен, а и донесе такова количество странни предмети със себе си, че вниманието на мама е изцяло заангажирано. Тя загуби пари след отмяната на търговия с роби — обяви наивно мис Озбърн, — затова се радва, че може да иска съвети от братовчеда Руфъс…

Мисис О’Браян се бе оправила достатъчно, за да прекарва всеки ден част от времето си в гостната и й бе много интересно да се запознае с мис Озбърн.

— Познавах баща ви, мила, преди много години, когато бях суетно палаво момиче на баловете в Доркинг, а той бе красив млад лорд, всепризнатият франт в балните зали. Ох, ама че репутация имаше! Кажете ми, кога почина той?

— О, преди петнайсет години, госпожо. Почти не си го спомням.

— А брат ви прилича ли на вашия баща?

— Мисля, че по външен вид много, ако се съди по портретите на татко — колебливо отвърна мис Озбърн, — но не и по характер. Брат ми е стеснителен и сдържан в обноските си.

— Лорд Озбърн наистина ли има намерение да се ожени за мис Мери Едуардс? Обявено ли е вече? — попита Ема, мислейки за бедния си брат Сам.

Мисис О’Браян се стресна и изпусна чашата порто, която поднасяше към устните си.

— О, милостиви Боже! Колко ужасно непохватна съм. Боя се, че още съм доста слаба. Ах, колко вино разлях. Много съжалявам…

— Моля те, не обръщай внимание, лельо, ще почистя всичко за минутка…

Мис Озбърн стана да си върви, като се извиняваше и изказваше опасенията си, че е преуморила една болна жена. Но когато си отиде, мисис О’Браян възкликна:

— О, Боже! Брак между младия лорд Озбърн и Мери Едуардс в никаква случай не бива да се допуска. Та те са брат и сестра!

— Какво? Не, не, не мога да го повярвам!

— Истина е. Клара, майката на Мери, бе моя много, много добра приятелка в ония далечни дни на нашата младост. Тя бе сестра на този мистър Едуардс, когото ти познаваш. А лорд Озбърн беше неин любовник. О, по онова време той бе буен момък! Естествено, когато детето се роди, нищо не се разбра, всичко бе потулено и тя напусна страната. После почина, горкото момиче, а семейство Едуардс прояви огромна човечност, взе и отгледа детето като свое собствено. Но кой би си помислил, че нещата ще се извъртят така? Подобна женитба не бива да се допуска, в никакъв случай не бива да се допусне. Най-добре е да напиша писмо на Хенри Едуардс, той би умрял от ужас, ако разбере какъв риск поемат. Предполагам, че бедната Клара изобщо не му е казала. Тя се доверяваше единствено на мене…

— Велики небеса — промърмори полугласно Ема. — Като си помисля сега, съществува доста силна прилика между лорд Озбърн и Мери Едуардс — те и двамата имат светла кожа, бистър тен и сини очи…

Мисис О’Браян поиска писалка и лист и се зае да твори своето изключително трудно писмо. В същото време Ема си мислеше: „Колко странно, направо потресаващо откритие! Колко различно трябва да са се държали хората тогава, за разлика от сега, когато всичко е толкова порядъчно, гладко, стриктно подредено. Но, скъпи Сам, тази новина наистина подобрява изгледите ти за успех!“

Щом мисис О’Браян установи, че е в състояние да се придвижва без чужда помощ, да се разхожда из стаите и после да излиза смело на собствените си два крака на улицата, Ема предложи да си намерят по-удобна квартира и откриха приятен апартамент над пекарница на Бъръхийт Роуд. Тук Ема можеше да си установи собствена приемна с пиано и арфа за уроците по музика, без да безпокои мисис О’Браян.

— Макар че всъщност, когато те слушам да свириш на пианото, скъпа Ема, се чувствам много щастлива, защото се връщам в старите времена.

Сега, когато мисис О’Браян бе на път да оздравее, тя и племенницата й с най-голямо удоволствие и в пълно разбирателство възстановяваха онези прекрасни отношения, които бяха основата на радостния им живот през цялото детство на Ема. Единствената пречка за пълното им щастие бяха угризенията и съжаленията на лелята заради загубата на богатство, така безсмислено пропиляно.

— Толкова ми се иска да съм в състояние да внасям пари в домакинството — отново и отново въздишаше тя.

— Скъпа лельо, не се безпокой за подобна дреболия. Помисли си колко обич и грижи си ми дала, както и скъпо струващото музикално образование, от което сега бера полезни плодове.

Преместиха се в новото жилище и започнаха да ги посещават повече приятели — стари приятели, някои от тях познати от далечното време на детството на мисис О’Браян: семейства Хънтър, Нортън, Френшъм, Девърел.

— Според мене имаме късмет — каза Ема. — Брат ми Робърт ще сметне, че е още по-позорно да живееш над пекарница, отколкото над аптека. Няма вероятност той да ни дойде на гости.

— Не мога да го понасям — отвърна мисис О’Браян. — Той не притежава и половината от достойнствата на милия си баща.

На Ема й бе мъчно, че не вижда сестра си Елизабет, нито Пенелъпи или доктор Хардинг. Опасяваше се, че те също са я отхвърлили. Не направи второ посещение и мис Озбърн. Все пак тя получи вести за семейство Озбърн, като един ден, докато пазаруваше на главната улица, срещна мистър Хауард.

Той изглеждаше малко смутен и обясни, че е паднала подковата на коня му и очаква да го подковат.

— Бихте ли дошли да се запознаете с леля ми? — предложи Ема.

Той започна да мънка, поколеба се, но накрая прие поканата. Мисис О’Браян напълно бе възвърнала стария си дух — беше весела, оживена и проявяваше интерес към хората и обществените дела. Само бръчките по отслабналото й лице издаваха премеждията, които бе преживяла.

— Мистър Хауард! Чух, че сте бил голям приятел на бедния ми брат. Много ми е приятно наистина да се запозная с вас.

Мистър Хауард изглеждаше доста блед и потиснат, но лицето му просветна при това сърдечно посрещане.

— Аз също съм много щастлив да се запозная с вас, мисис О’Браян — каза той. — Особено след като бях свидетел на дълбокото безпокойство, което терзаеше вашата племенница през месеците, когато нямаше вести от вас. Чудесно е, че накрая пак сте заедно. Всъщност нося на нас и мис Ема окуражаваща новина. Публикуването на проповедите на вашия брат има забележителен успех. Първото издание е вече изчерпано и се подготвя второ. Скоро ще ви предам чек, мис Ема, за над двеста лири.

— Двеста лири! Та това е цяло богатство! С тази сума леля и аз можем да живеем без никакви притеснения безкрайно дълго.

— Не е само това, мис Ема. Издателите настояват за втори том, след като чуха от мене, че публикуваната поредица е само малка част.

— О, милостиви небеса! — възкликна Ема. — Наистина ли? Това е чудесно. Но всички книжа и книги на татко сега са у брат ми Сам в Гилфорд — помислихме, че след смъртта на татко така ще е най-добре, тъй като, въпреки че аз действително наследих авторските права, по това време не бе ясно къде ще се установя.

— Съвсем вярно, съвсем вярно — потвърди мистър Хауард, леко смутен.

— Ще пиша на Сам и ще го помоля да пренесат книжата тук. Така с леля ще имаме чудесно вечерно занимание — да преглеждаме и подбираме втори том.

— Точно така! — възкликна мисис О’Браян.

Настроението на мистър Хауард се развали, сякаш очакваше тази задача да бъде предложена на него.

— Е, с нетърпение ще чакам да ми се обадите — каза той след миг-два, — когато сте готови с подбора.

— Да, да — каза Ема, — но сега ще ти трябва да ви отпратя, мистър Хауард, защото съм сигурна, че конят ви е подкован, а вече мина времето, когато леля трябва да изпие горещата си бира с разбито яйце.

С неохота, но примирен, той се сбогува.

— О, между другото — неловко каза той на стълбата, — има новина, която може би не сте чули. Лейди Озбърн ще се омъжи за братовчед си, лорд Руфъс Бънги. Той неотдавна се завърна от чужбина. Те са стари приятели от времето на детските си игри.

— Наистина ли? — попита Ема, съвсем смаяна. — Но… — Тя преглътна остатъка от думите си и остана да го наблюдава как се отдалечава бавно и с наведена глава по улицата.

Когато се върна горе с горещата бира с разбита вътре яйце, мисис О’Браян веднага каза:

— Този мъж възнамерява да се върне и да ти направи предложение, мила.

— Така ли мислиш? — със съмнение запита Ема. — Въпреки нашето по-ниско обществено положение?

— Целият му вид го показва — мисис О’Браян говореше с авторитета на жена, която на времето си бе имала множество флиртове, довели до две женитби.

— Но той неизбежно ще се чувства неудобно при неговото положение, след като е известно, че е бил тъй дълго във всяко отношение собственост на лейди Озбърн…

— Ах, мила, един мъж скоро ще забрави подобно дребно неудобство. Важният въпрос обаче е: смяташ ли ти да се омъжиш за него?

Ема си помисли за писмото в чантата си, за книгата за сакските крале до леглото си. Тя все още не бе споменала за тия неща пред леля си. Нямаше и намерение да го прави. Чувстваше се като птичка с едно-едничко драгоценно, крехко яйце. Не искаше да поема никакъв риск, не искаше да предизвиква съдбата.

„Каква глупачка все пак се оказах — помисли си тя. — Би било съвсем в реда на нещата да попитам мистър Хауард дали има някакви известия от братовчеда си.“

— Не, — бавно произнесе тя. — Не, не смятам.

— Но той изглежда прекрасен човек, мила — свещеник, от добро семейство, със стабилно материално положение…

Ема упорито изрече:

— Липсва му решителността, която искам да виждам у един мъж. Прекалено дълго се остави лейди Озбърн да се разпорежда, с него, както си пожелае. А тя е отвратителна жена. Харесва ми, когато мъжът е деен и сам взима решенията си.

— Да, мила, но ти можеш да осигуриш цялата решителност — каза любещата леля.

* * *

Следващата събота пристигна Сам с огромен пакет книжа и бележници в отговор на Еминото писмо.

Това не бе веселият, нежен Сам от предишното посещение. Сега изглеждаше пребледнял и потресен.

— Виждам, че не сте чули новината? — бяха първите му думи.

Лелята и племенницата се вторачиха разтревожено в него, после една в друга, изпълнени с догадки.

— Не, Сам, какво се е случила?

— Проектозаконът за канала не успя да мине в Парламента — петицията бе отхвърлена. И, което е много по-лошо, компанията „Главен канал“ обяви банкрут, тъй като партньорът на Тикстаф е избягал с целия й капитал. Хардинг е разорен.

— О, Сам, а ти?

— Е, аз загубих, каквото вложих — въздъхна той. — Финансовото ми положение не е много по-лошо от онова, което беше миналата година по това време. Но съм лишен от всякаква надежда, да се оженя за Мери Едуардс. Мислех си, че ще мога да й предложа достатъчно пари, ако проектът се бе развил успешно, тъй като, по неизвестни причини, годежът й с Озбърн не се осъществи.

— Милостиви небеса! Доктор Хардинг разорен! Ще му се наложи ли да продаде Клисъкс?

— Смятам, че да — мрачно отвърна Сам. — Но това не е всичко. Маргарет избяга с Тикстаф.

— Какво?

— Невъзможно! — изтръгна се едновременно възклицание от гърдите на Ема и мисис О’Браян.

— Не, не, Сам, сигурно грешиш. Нали смятахме, че Пенелъпи и Тикстаф заговорничеха, поне така твърдеше Маргарет.

— Е, това е самата истина. Току-що идвам от Клисъкс. Пенелъпи е направо побесняла, уверявам ви — хвърля цялата вина върху Маргарет и нейните умилкващи се маниери. Що се отнася до мене, аз мисля, че за Хардинг е добре, дето се отърва от Тикстаф — тоя човек никога не ми е харесвал. Естествено, бих искал да го видя в затвора, защото не се съмнявам, че и той се е облагодетелствал с парите за тоя проект. Говори се обаче, че с Маргарет са заминали в чужбина, той имал братовчед във Филаделфия. Горкият Хардинг е направо като безумен.

Сам си тръгна скоро, заявявайки, че сега трябва да упражнява професията си още по-енергично, след като е загубил възможността да спечели състояние от инвестиции.

Ема съпровождаше Сам до улицата, когато Том Мъсгрейв се приближи на кон до вратата и, след като Ема му кимна, се заизкачва по стълбите. Сам се вторачи в него с подчертано неодобрение.

— Той идва на посещения тук? Този недостоен човек!

— Е — отмерено каза Ема, — надява се да спечели вниманието на Елизабет и аз го насърчавам. В края на краищата той е доста състоятелен и силно привързан към нея. Ако Хардингови са се разорили, Елизабет може да изпадне в много по-лошо положение. А Том и леля Марая се разбират отлично — не забравяй, че той е роднина на първия й съпруг, мистър Търнър. Освен това я кара да се смее и й разказва истории за коне, което много я забавлява, тъй като капитан О’Браян е бил страшно запален по конните надбягвания…

Но Сам поклати глава и отново заяви, че Том Мъсгрейв е недостоен човек.

— О, Сам, ставаш зъл като Робърт. Небеса! Сега Робърт няма да може да се търпи! Ще разправя на всички как през цялото време ги е предупреждавал какво ще стане.