Джоан Ейкън
Ема Уотсън (12)

12

Пролетта, закъсняла тази година, настъпваше буйно. По голите клони меко се очертаха контурите на светли, блестящи листа. Цигани продаваха букети от иглика по уличните ъгли в малкия град. Плодовите дръвчета в градините потънаха в гъст цвят: първо крушите и черешите, после ябълките и дюлите. Ема тайно въздишаше за овощните градини и ливади в Стантън. Беше й тясно сред къщите и улиците. Мисис О’Браян с тревога забеляза, че племенницата й бе отслабнала и станала по-бледа. Ема имаше обаче много ученици, а на двете дами не им липсваше и общество: семействата Хънтър, Томлинсън, мисис Нортън и мис Стайлс не бяха забравили старите си връзки с мисис О’Браян и идваха да пият чай и да си спомнят отминалите времена. Том Мъсгрейв ги посещаваше редовно, макар и не толкова често.

Два пъти в седмицата мисис О’Браян все още ходеше да лекува с топли бани ревматичните си стави. Отначало две момчета я пренасяха на носилка срещу възнаграждение от шест пенса. Кладенците се намираха в павилион, разположен в тесен горист дол на общинската земя на Епсъм, докъдето от жилището на Ема и мисис О’Браян можеше да се стигне пеша за около петнайсет минути. В последно време дамата пътуваше дотам с файтон, а племенницата й вървеше редом. Близо до самите кладенци с техните преградени басейни, извори с гореща и студена вода, отделни кабинки с вани за мъже и за жени, както и фонтана, откъдето можеше да се налива минерална вода в чаши, се бе оформила къса редица от магазини за чай и заемни библиотеки, където се продаваха и евтини бижута, декоративни гребени, кърпички и други забавни неща. До остъклената сграда, в която сред наситения с пари въздух се виждаха листа на палми и други тропически растения, имаше открита тераса с малки масички и столчета, където в топлите пролетни сутрини можеше да се изпие чаша чай, кафе или друга напитка.

Едно от най-големите удоволствия на мисис Марая бе да поседи тук при хубаво време и да наблюдава как идват и си отиват, как се приближават и отдалечават клиенти и пешеходци.

— Толкова обичам — казваше тя — да гледам новите шапки, новите стилове и сегашните разнообразни прически. В Ирландия нямаше такива неща. Там младите момичета носеха косите си доста дълги, без никаква прическа — оставяха ги да падат свободно. Как биха се взирали във всички тези къдрици, плитки, обвиващи главата като диадеми, и гръцки кокове.

Една сутрин, както седяха, пиеха на малки глътки лимонада и мисис О’Браян съчувствено слушаше Ема да описва своите успешни усилия да направи хубава косата на Елизабет и последвалия неочакван печален завършек, поглеждайки през рамото на племенницата си, тя тихо прошепна:

— Миличка, някаква важна дама се приближава към нас. Изглежда, че те познава. Но изразът й е много суров. Коя ли би могла да бъде?

Ема се обърна и видя, че между масите към тях идва лейди Озбърн. Не бе преувеличение изразът й да се нарече суров. Тя направо кипеше от яд.

Лейди Озбърн спря до тяхната маса и изрече:

— Мис Ема Уотсън, осведомиха ме, че понякога идвате тук. Предполагам, че дамата с вас е леля ви.

Ема потвърди.

— Ще ви бъда задължена, ако ми отделите няколко минути за разговор насаме. — Тя се огледа. — Да се поразходим ли по павираната пътека от онази страна? Изглежда доста безлюдна.

Учудена, с лоши предчувствия, наполовина досещайки се какво ще последва, Ема помогна на леля си да стане и те последваха лейди Озбърн към павираната пътека, покрай която се стелеха широки ивици подрязан плет.

Лейди Озбърн започна направо:

— Мисис О’Браян? Правилно ли съм разбрала името ви? Научих, че от вас е излязла злобната лъжа за член на нашето семейство, която се носи из околността.

Мисис Марая отвърна спокойно:

— За моето писмо относно родителите на младата дама, известна като мис Мери Едуардс, ли говори Ваше благородие?

Лейди Озбърн кимна намръщена, със стиснати устни.

В продължение на един миг тя сякаш бе онемяла от гняв. Блясъкът и изяществото, младежката жизнерадост, които можеха да й придадат лъчезарно излъчване и да я направят да изглежда двайсет години по-млада от истинската й възраст, бяха изчезнали. Сега тя изглеждаше като някоя отмъстителна валкирия.

С нисък, режещ глас възкликна:

— Как смеете? Как се осмелявате да очерняте името на семейство Озбърн? С такава нагла лъжа?

— Ваше благородие трябва да ме извини — без да се горещи, отвърна мисис О’Браян. — Написаното не бе лъжа. Аз лично познавах на времето майката на въпросната млада дама — бедната Клара Едуардс бе най-скъпата ми приятелка и съм в състояние да убедя всеки, който се интересува, в пълната истинност на думите си. Бих се изправила в съда и бих ги повторила без ни най-малко колебание. Освен това у мене има писмо, написано от ръката на самата мис Клара, което ги потвърждава…

— С тази злобна измислица вие създадохте най-злощастна преграда пред един напълно подходящ и желан съюз! — продължи лейди Озбърн, без да обръща внимание на казаното от мисис О’Браян.

— Едва ли бих могла да се съглася по този въпрос с Ваше благородие. Нито един съюз не може да се смята за подходящ или желан, щом въвлича участниците в действие, което е изрично забранено в Светото писание.

За момент лейди Озбърн не намери какво да отговори на тези решителни думи. Но после продължи:

— Нещо повече, вашата измислица — защото аз продължавам да твърдя, че е измислица — хвърля съвсем незаслужено петно върху името на прекрасен джентълмен и християнин, който, уви, не е жив, за да се защити. Върху моя съпруг, предишния лорд Озбърн. Как имахте безочието да отправите срещу него такава клевета? И кой изобщо би повярвал на подобно възмутително твърдение?

— Що се отнася до това — леко се усмихна мисис О’Браян, — познавам няколко души, които все още са живи и могат да потвърдят моите думи. Например старата мисис Ранмор, която сега живее у мисис Хардинг в Клисъкс.

— Нашата бавачка? — изненадано попита Ема. Но после нещо блесна в паметта и тя добави: — Да, спомням си, тя наистина изглеждаше ужасена, когато чу, че лорд Озбърн и мис Едуардс ще се оженят.

Лейди Озбърн не намери думи да отговори. Мисис О’Браян продължи:

— Несъмнено в края на живота си вашият съпруг е бил образец на всички добродетели и тогава е могъл да се нарече прекрасен джентълмен и християнин. Но на по-млади години, когато аз го познавах, макар описанието „прекрасен“ напълно да му прилягаше, боя се, че с останалите определения не бе така. Когато бях на двайсет години, той имаше достатъчно скандална репутация, за да си заслужи прякора „женкаря Ралф“ (и още един, който не се решавам да произнеса). И други, освен мене положително си спомнят тия факти.

Лейди Озбърн видимо потрепери. Очевидно тия прозвища не й бяха непознати.

Бяха стигнали до края на павираната пътека. Лейди Озбърн се извърна и натъртено каза:

— Ако незабавно не вземете мерки да опровергаете тази история и изложите цялата й несъстоятелност, ще се погрижа нито един почтен човек да не се доближи до вас и до вашата племенница. Ще се окажете отхвърлени от доброто общество — разорени и опозорени като вашите роднини в Клисъкс. Ще ви презира цялата околия. Ще се постарая, освен това да не можете да си изкарвате прехраната в тази част на страната. Никой няма да иска да има нищо общо с вас.

— Ако Ваше благородие е в състояние да направи това — простичко отвърна мисис О’Браян, — предполагам, че ще бъдем принудени да се преместим на друго място. Аз имам добри приятели в Шропшир, където разпорежданията на Ваше благородие не се зачитат. И все пак се опасявам, че изобщо не съм в състояние да опровергая историята за мис Едуардс, защото е истина.

Лейди Озбърн забърза обратно по пътеката. Не че размаха юмрук, но така изглеждаше от движението на ветрилото й. После се скри от погледите им.

— О, Господи! — въздъхна мисис О’Браян. — Виждам, че трябва да е много мъчително за бедната жена тая позорна стара история за съпруга й да излезе на бял свят тъкмо сега. Но какво можех да направя?

— Нищо друго, освен онова, което стори — увери я Ема. — А що се отнася до нейните заплахи, не им обръщам голямо внимание. Не мога да си представя как ще успее да убеди всичките ми ученици или дори част от тях да ме напуснат.

— Аз обаче изпитвам неудобство пред семейство Едуардс. Хенри Едуардс изобщо не отговори на писмото ми. Опасявам се, че би искал никога да не се бях връщала в тоя край, за да наруша спокойствието и осуетя плановете му.

— Лельо Марая, ти направи това, което ти продиктува съвестта.

— Много уморена се чувства, мила — след миг унило каза мисис О’Браян. — Струва ми се, че е по-добре да намериш файтон и да ме отведеш вкъщи.

Ема така и стори, дълбоко загрижена да не би този бурен разговор да е влошил отново здравето на леля й. Лекарят бе казал, че поради предишната силна изтощеност и най-лекото неразположение може да доведе до тежки усложнения.

За щастие при връщането си вкъщи откриха, че ги очакват две писма, които пощальончето бе оставило на прислужницата Бриджит. Едното от тях, адресирано до мисис О’Браян с пощенско клеймо от Доркинг, се оказа от мистър Едуардс. Писмото приличаше на човека, който го беше писал: изпълнено с достойнство, учтиво и, за огромно облекчение на дамата, без никакъв гняв заради разкритието, което бе се почувствала длъжна да направи. Напротив, той й изразяваше дълбоката си признателност, че е предотвратила толкова ужасен, макар и неволен грях, и че бе изпълнила много тежък дълг и бе дала отговор на отдавнашна и смятана за неразрешима загадка.

„Моята бедна сестра ми бе обещала, че един ден ще ми разкрие името на съблазнителя, но смъртта я прибра, преди да успее да го направи. Нашето неведение направи два пъти по-трудно за нас да бъдем сигурни, че при отглеждането на Мери действаме по най-добрия за нея начин. Съобщеното от Вас, което се потвърждава от много черти във външността и характера на Мери, както и от някои мои собствени спомени, ще ни даде здрава основа за взимане на по-нататъшните ни решения и ние сме Ви безкрайно признателни.“

— Е, това е отлична новина — каза мисис О’Браян с дълбоко облекчение. — Хенри Едуардс ми изглежда разумен човек. Смятам, Ема, че имаме основания да храним малка надежда за скъпия Сам… ама, дете, какво има?

Ема бе пребледняла от смайване, и държеше отворено писмо в треперещата си ръка.

— Писмото е от един господин… преподобния Джеймс Кларк… той пише от Карлтън Хаус… той е библиотекарят на Уелския принц…

— О, Боже! — в изумлението си мисис О’Браян изпусна писмото на мистър Едуардс. — Библиотекарят на принца? Какво има да ни каже той?

— Пише, за да ме осведоми, че неговият господар, принцът, е прочел проповедите на татко с огромен интерес и е извлякъл от тях значителна морална поука. Също и да изрази надежда, че се подготвя нов сборник с бащините ми проповеди. Известява ме, че ако действително се готви втори том, мога, ако желая, да го посветя на Негово Кралско Височество.

— Мили Боже! — възкликна мисис О’Браян, вдигна писмото на мисис Едуардс и взе да си вее с него като с ветрило. — Господи, милостиви Боже!