Джоан Ейкън
Ема Уотсън (10)

10

— Чудна работа! — възмутено каза Джейн на Робърт една вечер, когато той се прибра вкъщи. — Мисис Томплинсън идва днес с дъщерите си. Какво, мислиш, се говори, из града?

— За заседанието в „Белия елен“ в Гилфорд? Провели са го. Сформирали са комитет от девет души, които да подготвят петицията до Парламента. Сега трябва да се спрат на инженер, който да подбере най-доброто трасе за канала. Няма съмнение, че Хардинг е на тръни.

— Не, не, не става въпрос за тоя скъпоценен канал. За Бога, не желая да чувам повече думата „канал“ или „плаване“ — раздразнително отвърна Джейн. — Става за дума за тази, тази опозоряваща ни клюка за сестра ти Пенелъпи и Пърси Тикстаф.

— Е, какво са направили? — попита неспокойно Робърт.

— Говорят… о, ужасни неща! Много по-лоши от това, че сестра ти Ема е използвала случая, за да ускори смъртта на баща ти.

— Никога не съм вярвал на тия приказки — рече Робърт. — Защо й е било да го направи? За да се озове без покрив на главата си? От подобна постъпка не би спечелила, точно обратното.

— Е, това между другото. Но сега — осведоми го Джейн с дълбоко осъдителен тон, в който имаше и примес на задоволство — се говори, че Пенелъпи и Тикстаф заедно са съставили план тя да се омъжи за доктор Хардинг и така да получи възможност да се разпорежда със състоянието му.

— Не ми се вярва — моментално отвърна Робърт. — Как така Хардинг ще се остави да го използват? Той не е глупак.

— Не е, Робърт, но може би има нещо вярно. Какви писма получавам от Маргарет, откакто тя се премести в Клисъкс. Тя твърди, че Пенелъпи и Тикстаф непрекъснато са заедно, срещат се къде ли не, все се съвещават насаме и че Пенелъпи се държи безобразно с доктор Хардинг, говори му пренебрежително и троснато, нито за миг не обръща внимание на онова, което той казва, не се съобразява с неговите желания, не се грижи да му е добре. А едва ли има шест месеца, откакто са женени!

— Е, Пенелъпи открай време си беше хитра и ловка с усет за благоприятния шанс. Винаги ще се чудя как успя да оплете в мрежите си доктор Хардинг. А за това, че я е взел, никой не му е виновен. Но тя би била глупачка, по-голяма глупачка, отколкото съм предполагал, ако се впусне в някаква безразсъдна авантюра с човек като Тикстаф. Знам, умее да печели симпатии, поне така казвате, вие, жените, макар че аз не съм забелязал подобно нещо. За мене той е една противна личност. Но Хардинг притежава солидно състояние и къща, на която всеки може да завиди, а какво има Тикстаф? Нищо, освен убедителен език и план за свързване на няколко водни пътя, който вероятно никога няма да мине и на първо четене в Парламента.

— Ох, говориш като всички мъже!

— Ами аз съм мъж.

— А представи си, че скъпоценният ти брат Сам вложи наследството си в строителството на канала и загуби всичко? Кой тогава ще го издържа?

— Не и аз — отвърна Робърт. — Но не мисля, че Сам е толкова лишен от мозък, та да го направи.

Камбанката на вратата иззвъня.

— Мили Боже — изрече Робърт, поглеждайки през еркерния прозорец. — Това е червеникавокафявият кон на Том Мъсгрейв. Неговите коне все си ги бива. Но какво би могъл да прави в Кройдън?

— Том Мъсгрейв? — почти изписка Джейн. — Ти нямаш намерение да приемеш този човек, надявам се? След като причини смъртта на онази нещастна жена?

— На тебе не може да ти се угоди, Джейн — забеляза Робърт. — Първо се оплакваш, че лорд Озбърн никога не ни посещава. После се противопоставяш на идването на неговия приятел Том Мъсгрейв. Все пак нищо не ни пречи да разберем какво иска.

Оказа се, че Том Мъсгрейв иска да разговаря с мис Ема Уотсън. Много студено и неохотно мисис Робърт Уотсън даде съгласието си да бъде повикана младата дама (която в една от задните стаи се опитваше да учи малката Гюси как се свири на арфа). Самата тя се готвеше да остане, за да надзирава визитата, но Том Мъсгрейв, който изглеждаше отслабнал, измъчен и състарен, неочаквано събра смелост и поиска разговорът да бъде на четири очи.

С рязко кимане на глава Робърт изведе жена си от стаята.

— Може би в края на краищата той има намерение да й направи предложение! Макар изобщо да не съм знаел, че проявява някакъв интерес към Ема. Той клонеше към Маг… или към Елизабет.

— Но той се опозори! Изненадана съм, че се осмелява да се появи в толкова почтен квартал!

— Все пак, Джейн, в края на краищата той разполага с годишен доход от шест хиляди лири.

Том Мъсгрейв не бе дошъл да прави предложение на Ема. Основното му намерение бе да даде воля на чувството си на срам, съжаление и безполезно разкаяние. Как е могъл да бъде толкова, безразсъден и несръчен проклет глупак, та горката нещастна жена да падне от колата и това да причини края й? И на малкия Чарлс — най-доброто малко момченце, играло някога крикет, вечно готово да се забавлява. Сърцето му се късало, като си помислел за бедния баща, капитан Блейк, който се намирал някъде в Западна Индия, вероятно без все още да е научил за сполетялата го загуба. А мисис Блейк бе винаги толкова добра и разбираща. О, мис Ема…

Всичко това бе задавено излято почти в скута на Ема.

— Моля ви, моля ви, мистър Мъсгрейв, престанете! — замоли го тя. — Безсмислено се терзаете. Не ви виня, наистина не ви виня. Всъщност вие и аз донякъде се намираме в едно и също положение. За мене казват, че съм причинила смъртта на баща си — при това нарочно — и аз трябва да понасям подобни приказки, като знам, че нищо не съм сторила. Затова мога добре да разбера вашите чувства. И ви уверявам, че не тая гняв към вас…

— Вие не ме вините? Вие ми прощавате?

— Всъщност не на мен се пада да прощавам, не съм засегнатата страна — каза Ема. — Но съм сигурна, че… че мистър Хауард ви прощава. Негов дълг е да го направи, след като е свещеник — не се въздържа да не добави доста сухо тя.

— О, вие ми правите такова добро, мис Ема — Том Мъсгрейв кротко избърза очите си. — Толкова съм ви признателен!

Ема неволно почувства особена благосклонност към него. Той много приличаше на твърде израснал за възрастта си ученик.

— Мисля, че сме далечни роднини, не е ли така? Не беше ли първият съпруг на моята леля Марая, мистър Търнър, ваш чичо, втори братовчед или нещо от този род? — добави тя с мило усилие да го окуражи.

— Може би… не съм сигурен… вероятно, да… Но, мис Ема, аз съм дошъл ви помоля и за друго — продължи той и гласът му стана по-настойчив. — Не бихте казали добри думи за мене на сестра си Елизабет? Вас тя ще послуша, сигурен съм, аз обаче не мога да се доближа до нея. Не иска да ме види! Ходих до Клисъкс пет-шест пъти, но без резултат. А толкова, толкова много искам да я видя. Откровено казано, мис Ема, мис Елизабет е жена за мен. Не знам защо толкова дълго съм се лутал насам-натам. Бил съм истински глупак. Когато я видях на последния бал, тя изглеждаше някак толкова променена, толкова усмихната, мила и добра… не знам защо тъй дълго не съм го забелязвал… не съм го разбирал…

„Ето въздействието на балсама за укрепване на косата — помисли си Ема. — И на наметката, направена от персийската коприна на мисис Блейк.“

— После — бързо продължи Том Мъсгрейв — баща ви почина и аз извърших онова ужасно нещо и си помислих, че съм я загубил завинаги. Всички в околията ме мразят и презират. Аз самият се презирам. Не правя нищо друго, освен да стоя вкъщи и да се занимавам с конете си. (Между другото, мис Ема, имам една двойка — чудо и половина!) Не желая да се виждам с хора. Дори Озбърн ме заряза. Той ухажва мис Мери Едуардс, макар, между нас казано, това не му е по сърце. Ако лейди Озбърн не бди над него като валкирия, принуждавайки го да се ожени за пари, той би побягнал като опарен… Какво бях почнал да ви казвам?

— Говорехте за вашето чувство към сестра ми Елизабет.

— Ах! Тя е жената за мене. Но, разбирате ли, не мога да се доближа до нея.

— Дори да можехте — тъжно изрече Ема, — вероятно нямаше да сте в състояние да й направите впечатление. Сестра ми Елизабет има добро сърце, мистър Мъсгрейв, но е съвършено твърда и неотстъпчива, щом веднъж е взела някакво решение. Сама го установих. Тя таи гняв към мене заради смъртта на татко, затова не вярвам моето съдействие да ви бъде много от помощ, мистър Мъсгрейв. Но все пак ще направя, каквото мога. Ще й напиша писмо и ще я помоля да се срещне с вас. Това е всичко, което мога да предложа. Останалото ще зависи от вас.

— О, благодаря ви, благодаря ви, мис Ема. Вие действително сте истинска приятелка.

Той обходи с поглед безрадостната, претъпкана с вещи стая, в която разговаряха, и сериозно каза:

— А ако случайно, мис Ема, моето ухажване се окаже успешно, ако имам щастието да създам дом с вашата сестра, уверявам ви, че вие ще бъдете нашата първа и най-желана гостенка!

— Много мило от ваша страна — каза Ема със слаба усмивка. — Ще го запомня.

Две минути след като той се бе поклонил и си бе отишъл, Джейн се върна в стаята, изгаряща от любопитство.

— Разказвай! Разказвай! За какво бе всичко това? Разказвай!

— Той иска да се ожени за Елизабет — отвърна Ема.

— Елизабет? И иска твоето разрешение? Защо? И защо пък му хрумнало да се жени за Елизабет?

— Той не иска моето разрешение — каза Ема. — Просто моето съдействие да я убедя да се срещне с него.

— Колко невероятно и странно! Трябва да кажа, че не разбирам защо Елизабет е толкова придирчива в решенията си с кого да се среща и с кого не. Но защо пък той иска да се ожени за нея? Дали защото е опозорен и никоя друга няма да го вземе?

— Не ме осведоми — отвърна Ема и избяга в стаята си.

„Мъжът, помисли си тя, когато остана сама, винаги има някаква тежест в обществото дори да се е опозорил. Но жената няма. Защо е така? Защото мъжът може да печели пари. Даже навлякъл си безчестие, той има власт да го прави. Но жената не е в състояние сама да управлява живота си. Колко е несправедливо!“

През останала част на вечерта Джейн изпускаше съсък, искри и пушек подобно на огън, накладен с мокри дърва. Причината бе в двете еднакво предизвикателни загадки: защо Том иска да се ожени за Елизабет и защо тя не го иска.

* * *

Ема писа на Елизабет. Написа искрено, прочувствено писмо, в което, първо, я умоляваше да се върнат към онези отношения, каквито съществуваха между тях преди смъртта на мистър Уотсън:

Ти и Сам сте най-добрите ми приятели от цялото семейство; без твоето любещо сестринско внимание аз наистина се чувствам загубена. Умоляваше я да изслуша Том Мъсгрейв: горкият човек, зная, той досега не се е показвал като много достойна личност, но искрено съм убедена, че характерът му се променил след случилото се и смятам, че ако някой може да му оказва благотворно влияние, това си ти. Така или иначе, сърцето му го влече към тебе и мисля, че би трябвало поне да се отнесеш справедливо към него и да го изслушаш.

 

Тя не получи отговор. Но Елизабет никога не бе имала склонност да поддържа кореспонденция. По времето, когато Ема за първи път бе изпратена в изгнание от дома си, както го чувстваше тогава, за да живее у мисис Търнър в Шропшир, и копнееше за писма от семейството, Елизабет много рядко намираше време да й пише, а когато това все пак се случваше, писмата й бяха кратки, простички и делови: „Черната свиня се опраси, цъфтежа на плодовите дърветата закъсня, татко е настинал.“ От Сам пристигаха известията с описания на мисли, чувства и действия, известията, които даваха осезаема представа за бленувания живот у дома. Така че Ема не очакваше отговор от Елизабет. Знаеше, че трябва да чака известия от някой друг източник.

Когато пристигна, този източник се оказа не съвсем приятен: Маргарет пътуваше с доктор Хардинг, който имаше работа в Кройдън. Маргарет, както стана ясно, страдаше от зъбобол и трябваше да посети зъболекаря, мистър Пилсбрау. Но основната цел на посещението й бе да се отбие в „Брезовия склон“ и да излее цял порой от оплаквания за хората, с които живееше в една къща в Клисъкс.

— Начинът, по който Пенелъпи и Тикстаф я карат, е направо скандален. Ако бях на мястото на доктор Хардинг, щях да изхвърля и двамата от къщата. Те постоянно заговорничат по ъглите или в далечните краища на градината, разхождат се заедно по пътечките и си шепнат под дърветата.

— В такъв случай доктор Хардинг няма защо да ги изхвърля от къщата — не се стърпя и вметна Ема.

Робърт бе в кантората си, така че Маргарет правеше своите оплаквания пред Ема и Джейн. Джейн слушаше с трескаво любопитство, но Ема, която няколко пъти преди бе чувала неща от същия род, не можеше да потисне чувството, че дори опитът да образова малката Гюси, колкото и безнадежден да изглеждаше, би бил по-полезен начин за прекарване на времето.

Раздразнена, Маргарет се отвърна от Ема и насочи вниманието си към Джейн, която настойчиво разпитваше:

— Но за какво разговорят? Да не се обясняват в любов?

— О, къде ти! Никога не успях да се приближа достатъчно близо, за да чуя? Но мисля, че той я подканя да убеди стария доктор да хвърли още малко пари в оня проект за канала, а пък тя не се съгласява. „Защото — казва тя — той и без това е достатъчно стиснат и му се свиди да построи фонтана и отшелническата пещера, за които го помолих, а колкото и да се мъча, не мога да го накарам да определи дата за бала.“ „Бал ли? — пита докторът. — Че кого ще поканим? Ние не познаваме повече от петнайсетина двойки в околността“. Тикстаф отчасти се съгласи с доктора. И това породи ожесточен спор.

— Бал? — замислено произнесе Джейн. — Тя наистина ли възнамерява да даде бал?

На Ема донякъде й бе забавно да наблюдава как у Джейн възможността да бъде поканена на бал в Клисъкс надделява над желанието да си остане скарана с Пенелъпи, което бе разнообразявало ежедневието й. А дали предимството да се представи като член на семейството в този парвенюшки дом ще вземе връх над яда, че ще е принудена да наблюдава как Пенелъпи се държи като кралица в качеството си на домакиня?

Главният повод за недоволството на Маргарет предстоеше тепърва да се разкрие.

— Не знам защо си си въобразила, че е твоя работа да се застъпваш за Том Мъсгрейв пред Елизабет! — внезапно и злобно се нахвърли тя срещу Ема. — Ти никога не си била най-добрата му приятелка. Аз бях тази от семейството, на която той обръщаше внимание и всъщност самата аз можех да се омъжа за него, о… презрян нахален младеж! Противно ми е дори да го гледам. Особено сега! И е направо неразбираемо защо ти, Ема, се чувстваш в правото си да се застъпваш за него.

— Нима Елизабет ти е показала моето писмо? — донякъде изненадана запита Ема.

— Разбира се, че не, но го прочетох, както можеше да направи всеки друг, защото тя си оставя нещата отгоре върху скрина, та всеки, който случайно минава през спалнята й, да има възможност да ги види.

— Идва ли Том Мъсгрейв да я види? Тя съгласи ли се на това?

— Да, идва, но не мисля, че изобщо е направил предложение, защото макар да прекараха повече от час в разговор с беседката под асмата, където никой не можеше да ги чуе, накрая той си замина с доста мрачен вид. А що се отнася до Елизабет, тя мълчи като риба, стридата е кречетало в сравнение с нея. Досега не е обелила дума за онова, което се е случило. Ако има намерение да се омъжва за него, май е редно да е мъничко по-оживена, не тъй притихнала и умърлушена, каквато е през повечето време.

— Може би обмисля. Шест хиляди годишен доход. Би била голяма глупачка, ако изпусне тоя шанс — изкоментира Джейн и въздъхна при мисълта, че в ръцете на друг човек могат да попаднат толкова много пари. — Безобразие е, че не направи предложение на тебе — не се удържа тя от злобна забележка към Ема.

Ема стана и съобщи, че ще изведе малката Гюси на разходка. Това си бе чисто алтруистична проява, тъй като разходките из покрайнините на Кройдън бяха много скучни: вървеше се по затрупани с боклуци пътеки от варовикови плочи покрай зеленчукови градинки и по прашен и разровен тревист хълм. С изключение на огромната черешова градина, земята в Кройдън бързо се завладяваше от пришълци лондончани. Всяка седмица никнеха нови къщи. А ако мистър Тикстаф успее да убеди Парламента да се прокопае неговия Главен канал до Портсмут, помисли си Ема, градът скоро щеше да се превърне в част от Лондон.

Малката Гюси се нежелание се разхождаше с Ема и проявяваше ината си. Мърмореше, хленчеше, влачеше краката си в праха и се оплакваше, че я жилят оси и коприва и я хапят змии.

— Глупости, Гюси, по това време на годината няма оси и змии. А само ти си си виновна, че вървиш през копривата.

Ема бе уверена, че в същото това време в „Брезовия хълм“ Маргарет и Джейн с наслада злословят за нейния характер.

Няма значение. Да го правят. Писмото на капитан Фриймантъл й бе като талисман. Нито веднъж, откакто го получи, не се бе отделяла от него на повече от една длан разстояние. Нощем го слагаше под възглавницата си, а денем го носеше сгънато в чантата си. И всяка вечер четеше по една глава от книгата за сакските крале. „Ще мога да обсъждам с него Кадуала като равностоен събеседник, когато се върне“ — с надежда си мислеше тя.

— Защо не си набереш един хубав букет от глухарчета — предложи Ема на малката Гюси.

— Няма! Не обичам глухарчета!

— Добре тогава, слушай и аз ще ти разкажа приказката за лисицата и щъркела.

Но Гюси не се интересуваше от лисици и щъркели. Заяви, че на петата й е излязъл мехур, голям колкото монета, и по целия път до къщи куцаше и охкаше. Оплакванията й секнаха едва когато видя портите на „Брезовия хълм“ и тогава се впусна в бяг.

Градинарят бе насадил нагъсто цъфнали пъстри теменуги в новоизкопаните лехи по целия път в предната част на градината.

Гюси прескочи в лехите и започна наред да скубе всички цветя от дясната си страна и да ги хвърля на чакълестия път.

— Престани, ужасно дете! — възкликна Ема, загубила търпение, и шляпна Гюси по китката. Ревяща от ярост, Гюси се втурна в къщата и потърси помощ и подкрепа у майка си:

— Тя ме удари! Ема ме наби! Изгони я! Мразя я! Мразя я!

— Какво чувам?

Джейн, побесняла като тигрица, готова да защити малките си, дойде в коридора.

— Да, шляпнах я — потвърди Ема. — Тя напълно го заслужаваше, защото изскубна всички теменуги. Погледни! — тя посочи през отворената предна врата.

— Не съм аз! Ема ги отскубна! Ема го направи! — нададе вой Гюси, вкопчила се в ръката на майка си.

— Ах, малка лъжкиня!

— Не смей да наричаш детето ми лъжкиня, мис — избухна Джейн. — Какво си позволяваш? Успокой се, бедничкото ми малко съкровище!

— Виж, виж, мамо, кракът ми е наранен. Лошо ми е, много ми е лошо!

— Успокой се, успокой се, мама ще оправи всичко. Какво ще кажеш за една хубава лъжица кайсиево сладко?

— Предполагам, че според тебе Макгрегър е изскубал всички теменуги, които току-що е посадил? — подхвърли Ема, оттегляйки се в стаята си.

— Ще кажа на Робърт какво си направила веднага щом се прибере вкъщи! — рязко извика след нея Джейн. Маргарет се показа от гостната и се зае да помага на Джейн да утешава и да гали детето, което, доволно от присъствието на нова публика, удвои писъците и воплите си.

За своя изненада Ема намери бележка на тоалетната си масичка.

— Донесоха го на ръка, мис, преди не повече от двайсет минути — съобщи прислужницата Джимайма, която внесе съдове за миене. — Донесе го момчето, което разнася млякото.

„От кого ли би могло да бъде?“ Ема разпечата малкия, доста зацапан плик.

 

„Уважаема гуспожице — бе написано в бележката с почерка на необразован човек, — много шъ съм ви задължена, ако дойдете, щото тук една дама, която ви знай, е много зле. Тя не знай, че ви пиша, правя на го на своя глава. Бриджит Райли.“

 

Адресът бе в Епсъм.

„Милостиви небеса! — помисли си Ема. — Бриджит Райли? Ирландско име? Възможно ли е… трябва да е… леля Марая! Но в Епсъм? И защо не пише самата тя? О, Боже! Веднага трябва да замина там. Но как“

В този миг я осени прозрението, че Маргарет все още е в къщата и очаква доктор Хардинг да я вземе и откара обратно в Клисъкс. Пътят им минаваше през Епсъм, малко приветливо градче. По пътя насам мистър Тикстаф бе осведомил Ема по-подробно, отколкото й се искаше, за западането на Епсъм като място с минерални извори, бани и басейни, поради появата на новите морски курорти като Уеймут и Брайтълмстоун.

Ема бързо напъха няколко най-необходими вещи в една чанта и изтича долу точно в момента, когато каретата на доктор Хардинг спираше пред предната врата.

Доктор Хардинг не желаеше да влиза в къщата. Джейн Уотсън му бе антипатична и макар да не искаше да се намесва във враждата между нея и жена си, предпочиташе да не поддържа контакти с този дом, докато тази вражда продължава.

Ема изтича към каретата.

— Доктор Хардинг! Толкова се радвам, че ви виждам! Можете ли да ме откарате до Епсъм? Бихте ли бил така любезен? Имам работа.

— Епсъм? И по-далече, млада госпожице, ако желаете. Но каква работа имате в Епсъм?

— Ох, още не съм съвсем сигурна. Молят ме за помощ. Мисля, че може би е свързано с леля ми — мисис О’Браян. Ще ви бъда много признателна, ако можете да ме откарате, за да разбера.

— Но разбира се — отвърна той. — Само бихте ли накарали сестра си Маргарет да побърза? Не ми се ще да държа кончетата на този неприветлив ветровит хълм.

Ема влезе вътре и осведоми бледата, побесняла Джейн, че заминава за Епсъм.

— Прекрасно! — ледено каза Джейн. — И моето мнение е, че просто можеш да си останеш там. Нека ти кажа, че отсега нататък изобщо не си желана под този покрив. Само почакай, докато се върне брат ти и чуе какво се е случило!

Ема кимна и се върна в каретата, откъдето с равнодушен поглед видя нежната силна прегръдка на Джейн и Маргарет, докато взаимно си казваха „довиждане“.

— Ох! — каза Маргарет, качвайки се в каретата и тръскайки рамене. — Що за дивотия! Мисля, че за тебе бе добре да напуснеш тоя дом, Ема. Какво отвратително чудовище, какво змийче е това дете! Наистина ти се чудя как изобщо си я изтърпяла толкова дълго.

Тя изглеждаше изключително доволна от обрата, който бяха взели събитията.

— За какво става дума? — попита доктор Хардинг.

— Ами онази отвратителна малка Гюси изскубнала няколко цветя, Ема й се скарала и я изгониха.

— Не бе съвсем така — започна Ема, но после млъкна. Неизвестността какво щеше да открие в края на това пътуване бе завладяла твърде много мислите й, за да се занимава със самооправдания.

— Наистина ли смяташ, че в Епсъм е мисис О’Браян? — попита Маргарет, след като научи за съдържанието на бележката. — И какво ще правиш, ако е тя? Ами ако не е?

— Още не знам.

Доктор Хардинг изглеждаше объркан, което тия дни му се случваше все по-често.

— Определено трябва да изчакаме в Епсъм… без съмнение сме длъжни… поне докато разбереш кой точно е написал бележката. Но пък… не зная… не ми се ще да държа конете на едно място. Може би ще решите да се върнете в Клисъкс с нас?

— О, не, Ема не трябва да го прави! — бързо изрече Маргарет.

Ема я погледна, леко изненадана, но отвърна на доктор Хардинг:

— Не, скъпи господине, трябва да продължите пътя си за вкъщи, защото в противен случай Пенелъпи ще се чуди какво ви се е случило.

Доктор Хардинг изглеждаше облекчен, че друг е взел решението вместо него, но обеща, че поне ще изчакат пред къщата, докато Ема провери за какво става дума.

— Да, да, Епсъм не е лошо местенце — забеляза той, след като спряха. — Ако стане онова, което е намислил Тикстаф, то също ще се окаже на брега на Главния канал… отново ще живне това градче, несъмнено! Ето, мис Ема, това е адресът, който търсите — точно до главната улица, близо до мястото за разходки, не би могло да бъде по-удобно. А сега аз ще разведа моите кончета, докато вие откриете какво става… Моля ви, постарайте се да не се бавите много…

Ема провери в листчето, което държеше, и затърси „Чърч Стрийт“, №2. Откри врата край една аптека.

Сърцето й ускорено биеше, когато позвъни.