Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

5. Телефонната кабина

Джак паркира фолксвагена пред търговския център и изключи двигателя. Отново се поколеба дали да не отиде да му сменят бензиновата помпа и отново си отговори, че не могат да си го позволят. Ако малкият автомобил се закрепеше до ноември, щяха, тъй или иначе, да го пенсионират с почести. До това време снегът горе, в планините, щеше да е натрупал по-високо от покрива на бръмбара… Може би дори по-високо от три бръмбара, качени един върху друг.

— Би ли останал в колата, шефе? Ще ти донеса шоколад.

— Защо не дойда и аз?

— Трябва да се обадя по телефона. Разговорът е личен.

— Затова ли не позвъни от къщи?

— Шах.

Уенди бе настояла да си поставят телефон въпреки незавидното финансово положение. Бе изтъкнала, че с малко дете — особено момченце като Дани с неговите припадъци от време на време — не могат без телефон. И тъй, Джак с мъка на сърце се изръси с трийсет и пет долара за инсталирането и даде още деветдесет и пет за осигурителен депозит, от което вече го сви под лъжичката. И до този момент телефонът немееше, с изключение на две погрешни позвънявания.

— Искам с ядки, тате.

— Добре. Ти само стой мирен и не си играй с лоста за скоростите.

— Няма. Ще разглеждам картите.

— Това може.

Щом Джак излезе от колата, Дани отвори жабката и извади пет карти с бензиностанциите в Колорадо, Небраска, Юта, Уайоминг и Ню Мексико. Обичаше картите на пътищата, харесваше му да проследява трасетата с пръст. За него в местенето им все по на запад най-вълнуващото бяха новите шосейни карти.

Джак влезе в дрогерията и отиде до щанда да купи шоколадчето за Дани, вестник и октомврийския брой на „Райтърс Дайджест“. Даде на продавачката петдоларова банкнота и я помоли да му върне рестото в монети по двайсет и пет цента. Стиснал ги в шепата си, влезе в телефонната кабина до витрината. Оттам през три стъкла можеше да наблюдава Дани, седнал в бръмбара. Бе забол любознателно главица в картите. Джак усети прилив на едва ли не отчаяна обич към момченцето. На лицето му чувствата се изписаха като сурова маска.

Каза си, че нищо не му пречеше да позвъни на Ал от къщи, за да поднесе задължителните благодарности; тъй или иначе, не се канеше да каже нещо, срещу което Уенди би възразила. Ала му пречеше гордостта. Напоследък почти винаги се подчиняваше на онова, което му диктуваше гордостта, защото наред с жена му и детето, шестстотин долара в сметката и един грохнал фолксваген, модел 1968 г., беше му останала единствено гордостта. Само тя му принадлежеше изцяло. Дори сметката се водеше на двамата с жена му. Преди година преподаваше английски в едно от най-реномираните училища в Нова Англия. Имаше и приятели — макар и по-различни от онези, с които се събираше, преди да започне да пие — колеги преподаватели, които уважаваха умелия му подход в класната стая и писателските му занимания в свободното време. Допреди шест месеца нещата вървяха добре. Някак изведнъж пред заплата започнаха да остават достатъчно непохарчени пари, за да си открие спестовен влог в банката. В периода на пиянстване не можеха да завъртят нито цент, макар най-често Ал Шокли да плащаше сметката в бара. С Уенди започнаха да градят плахи планове за своя къща, която да започнат да изплащат след около година. Фермерска къща в провинцията; щяха да минат шест-седем години, докато я стегнат основно, но какво пък — млади бяха, време имаха достатъчно.

Тогава той си изпусна нервите.

Джордж Хатфийлд.

Полъхът на надеждата беше погълнат от миризмата на стара кожа в кабинета на Кромърт, а обстановката бе сякаш декорът на собствената му пиеса: стари портрети на бившите директори на Стовингтън по стената, гравюри на училището, каквото е било съвсем ново, през 1879 г., и по-късно, през 1895 г., когато с пари на Вандърбилт била построена спортната зала, която още се издигаше отвъд футболното игрище ниска, но нашироко застроена сграда, обвита с бръшлян. Априлски бръшлян се виеше и около прозореца на Кромърт, а от радиатора се носеше монотонното свистене на парата за отоплението. Не е декор, бе си помислил тогава. Истинско е. Неговият живот. Как можа да го провали тъй жестоко?

— Положението е сериозно, Джак. Страшно сериозно. Управителният съвет ме помоли да ти предам решението му.

Управителният съвет искаше оставката на Джак и той им я представи. При по-други обстоятелства през идния юни щеше да бъде назначен на постоянна длъжност.

Вечерта, която последва въпросния разговор в кабинета на Кромърт, беше най-черната и ужасната в целия му живот. Желанието, потребността да се напие бяха неудържими. Ръцете му се тресяха. Изтърваваше каквото хване. Непрестанно търсеше повод да си го изкара на Уенди и Дани. Побеснял беше като зло животно, вързано на протъркан повод. Излезе от къщи, ужасен да не би да им посегне. Накрая се озова пред някакъв бар и единственото, което го удържа да не влезе, беше пълното съзнание, че Уенди най-сетне ще го напусне и ще отведе Дани със себе си. А изоставеха ли го, свършено беше с него.

Вместо да влезе в бара, където тъмни сенки поглъщаха сладостната течност на забравата, отиде в дома на Ал Шокли. Гласовете в Управителния съвет бяха шест на един. И този един бе на Ал.

Сега той позвъни на централата и телефонистката му съобщи, че срещу долар и осемдесет и пет може да разговаря три минути с Ал през разстояние две хиляди мили. Времето е относително, маце, каза си той и пусна осем монети. До слуха му слабо долиташе електронно пиукане и жужене, проправящо си път на изток.

Бащата на Ал беше Артър Лонгли Шокли, стоманеният магнат. Той бе завещал на единствения си син Албърт огромно състояние и безброй директорски и председателски постове в какви ли не управителни съвети. Един от тях беше Управителният съвет на гимназията Стовингтън — любимото благотворително перо на стареца. И Артър, и Албърт бяха възпитаници на училището, а Ал живееше в Бар, достатъчно близо, за да проявява личен интерес към делата на Стовингтън. В продължение на няколко години беше треньор по тенис там.

Приятелството на Джак и Ал се породи естествено и съвсем не беше плод на случайността: на многобройните мероприятия, които посещаваха, двамата винаги бяха най-пияни сред присъстващите. Шокли беше разведен, а бракът на Джак бавно се разпадаше, макар той още да обичаше Уенди и да бе обещавал чистосърдечно (и многократно) да се поправи в името на жена си и мъничкия Дани. От преподавателските забави двамата често тръгваха на обиколка по кръчмите, додето не ги затвореха, а накрая си купуваха кашонче бира от някой денонощен магазин и я изпиваха, паркирали колата в първата странична уличка. Нерядко Джак се прибираше залитащ в къщата, където живееха под наем, когато навън вече се процеждаше зората, и заварваше Уенди и малкия заспали на канапето. Дани винаги от вътрешната страна, с юмруче, пъхнато под бузата на Уенди. Гледаше ги и отвращението към себе си се надигаше в гърлото му като горчилка, по-силно от вкуса на бира, цигари и мартини — Ал го наричаше мърцини. В такива мигове съвсем сериозно и трезво мисълта му се насочваше към пистолета, въжето или бръснача.

Ако запоят се случеше преди делничен ден, спеше три часа, ставаше, обличаше се, изгълтваше четири таблетки екседрин и отиваше още пиян да води часовете си по американска поезия от девет часа. Добро утро, деца, днес Образът с Кръвясалите очи ще ви разправи как Лонгфелоу изгубил жена си по време на голям пожар.

Не беше искал да повярва, че е алкохолик, припомни си Джак, когато телефонът на Ал започна да звъни в ухото му. А колко часове беше пропуснал и в още колко беше преподавал небръснат, вонящ на снощните „мърцини“. Моят случай не е такъв, мога да се откажа когато си поискам. Колко нощи двамата с Уенди бяха прекарали в отделни легла. Разбери, нищо ми няма. Смачкани брони. Естествено, в състояние съм да шофирам. Сълзите, пролени от нея в банята. Прикритите погледи на колегите на всяка забава, където се сервираше алкохол, дори и само вино. Закъснялото осъзнаване, че е тема на приказки. Нежеланата истина, че на пишещата си машина не твори нищо освен смачкани на топка, почти празни листове, които накрая се озоваваха в кошчето. А в началото бе едва ли не находка за Стовингтън — един бавно разцъфтяващ евентуален американски писател и безспорно човек, квалифициран да преподава това велико тайнство — литературното творчество. Беше публикувал двайсетина разказа. Работеше върху пиеса и подозираше, че някъде в подсъзнанието му се оформя роман. Ала вече не твореше нищо, а и на преподаването му невинаги можеше да се разчита.

Най-после, съвсем внезапно, всичко приключи в една вечер, около месец след като счупи ръката на сина си. Според Джак инцидентът бе сложил край на брака му. Оставаше само Уенди да мобилизира волята си… Знаеше добре, че ако майка й не беше такава първокласна кучка, Уенди би взела автобуса за дома си в Ню Хампшър веднага щом Дани се посъвземеше. Тъй или иначе, с брака им беше свършено.

Бе малко след полунощ. Джак и Ал се прибираха към Бар по федерална магистрала 31. Ал, зад кормилото на ягуара си, взимаше доста игриво завоите и понякога пресичаше двойната жълта линия. И двамата бяха много пияни: този път „мърцините“ добре си бяха свършили работата. Последния завой преди моста взеха със седемдесет мили в час, в следващия миг на пътя изникна детски велосипед, чу се остро и болезнено изскърцване от гумите на ягуара, а пред очите на Джак и сега бе лицето на Ал над волана като кръгла и съвършено бяла луна. После се раздаде звънтене и трясък, когато с четирийсет удариха велосипеда и той полетя като ранена птица; кормилото му се блъсна в предното стъкло и после колелото отново се вдигна във въздуха, оставяйки стъклото пред широко разтворените очи на Джак цъфнало като звезда. След секунда се чу и последният зловещ шум на смачкан метал и колелото остана неподвижно на пътя зад тях. Нещо тупна под тях и гумите минаха върху него. Ягуарът се занесе встрани, додето Ал още се мъчеше да овладее кормилото, и някъде отдалеч Джак чу собствения си глас: „Господи, Ал! Прегазихме го. Усетих.“

В ухото му телефонът продължаваше да звъни. Хайде, Ал. Бъди си вкъщи. Искам да приключа с това.

Ал успя да спре колата сред облак от пушек на не повече от три крачки от подпората на моста. Две от гумите бяха спукани. Бяха оставили зигзаговидни следи от изгорял каучук на разстояние от четирийсет метра. Известно време се гледаха мълчаливо, после се втурнаха назад в студения мрак.

Велосипедът беше съвършено разнебитен. Едното му колело го нямаше и като погледна назад през рамо, Ал го видя да лежи насред пътя с щръкнали нагоре спици като скъсани струни на пиано. Ал бе продумал колебливо:

— Мисля, че това сме прегазили, Джаки.

— Тогава къде е детето?

— Ти да си видял дете?

Джак смръщи вежди. Всичко беше станало при такава главоломна скорост. Излизането иззад завоя. Велосипедът, появил се внезапно пред фаровете на ягуара. Ал бе креснал нещо. Последва сблъсъкът и продължителното подхлъзване.

Преместиха велосипеда отстрани на пътя. Ал се върна при ягуара и постави допълнителните фарове. През следващите два часа претърсиха и двете страни на пътя, като използваха мощна батерия. Нищо. Въпреки късния час няколко коли подминаха спрелия ягуар и двамата мъже с яркия фенер. Нито една не спря. По-късно Джак си мислеше, че по странна прищявка на провидението, решило да им даде последен шанс, не се бе появила полиция, а и нито един от минаващите шофьори не се поинтересува какво става.

В два и петнайсет двамата се върнаха при ягуара изтрезнели, но замаяни.

— Ако никой не го е карал, какво търсеше по средата на пътя? — попита Ал. — Не беше отбит встрани. Точно по средата беше, да го вземат дяволите!

Джак можа само да поклати глава.

— Номерът ви не отговаря — съобщи телефонистката. — Да продължавам ли да звъня?

— Още малко, ако обичате. Имате ли нещо против?

— Не, сър — прилежно отвърна гласът.

Хайде, Ал, обади се!

Ал отиде с попътна кола отвъд моста до най-близкия телефон, обади се на свой приятел ерген и му обеща петдесет долара, за да вземе от гаража зимните гуми на ягуара и да ги докара на магистрала 31 при моста точно преди Бар. Приятелят се появи двайсет минути по-късно, облечен в джинси и горнището на пижамата си. Един поглед му бе достатъчен, за да схване ситуацията.

— Утрепахте ли някого? — попита.

Ал вече вдигаше на крик задницата на автомобила, а Джак развърташе гайките на гумите.

— Слава богу, никого — отвърна Ал.

— Аз ще изчезвам все пак. Утре ще ми платиш.

— Добре — отвърна Ал, без да вдигне очи.

Двамата смениха гумите без произшествия и заедно отидоха с колата до дома на Ал Шокли. Ал прибра ягуара в гаража и угаси двигателя.

В тишината на мрака той каза:

— Край на моето пиене, Джаки. Свършено е вече. Приключих с последното мърцини.

Сега, докато се потеше в кабината, на Джак му хрумна, че никога не се бе усъмнил в способността на Ал да изпълни обещанието си. Тогава се бе прибрал у дома със собствения си фолксваген. Радиото беше пуснато и някакъв дискосъстав припяваше все едно и също: Каквото и да става, направи го… Щом искаш да го направиш, направи го… Каквото и да става… Колкото и високо да гърмеше песента, Джак чуваше свистящите гуми и трясъка при удара. Щом мигнеше за части от секундата, виждаше сплесканото колело със спици, щръкнали към небето.

Когато се прибра, Уенди спеше на канапето. Надникна в стаята на Дани — той спеше в креватчето си, легнал по гръб, а ръката му още беше в гипс. На слабата светлина от уличните лампи, процеждаща се отвън, върху белотата на гипса личаха тъмни драскулки — подписите на всички лекари и сестри.

Беше злополука. Той падна по стълбите.

(ах ти мръсен лъжец)

Беше злополука. Изпуснах си нервите.

(проклет пиян боклук, дето Господ го е извадил от носа си и го е изтръскал, това си ти)

Ама чуйте, моля ви се, недейте така, злополука беше.

Ала тази последна молба беше пропъдена от образа на яркото петно от фенера, докато бродеха през изсъхналите ноемврийски бурени и търсеха простряното тяло, което по всички правила на логиката трябваше да бъде там в очакване на полицията. Нямаше никакво значение, че Ал бе на кормилото. В други нощи той беше карал.

Придърпа завивките над Дани и отиде в тяхната спалня. От горния рафт на дрешника свали трийсет и осем калибровия испански пистолет. Държеше го в кутия за обувки. Седя на леглото близо час и го гледаше, хипнотизиран от смъртоносния му блясък. Зазоряваше се, когато го върна в кутията, а нея прибра обратно в дрешника.

На сутринта се обади на Брукнър, шефа на факултета, и го помоли да отложи часовете му. Извини се с грип. Брукнър се съгласи, но без да прояви очакваната в такива случаи любезност. През последната година Джак Торънс бе станал извънредно податлив на грипния вирус.

Уенди му приготви пържени яйца и кафе. Ядоха мълчаливо. Единствените шумове долитаха от задния двор, където Дани весело возеше камиончетата си по купчината пясък със здравата си ръка.

Тя се залови да мие чиниите. С гръб към него, заговори:

— Джак. Аз доста мислих.

— Нима? — Той запали цигара с треперещи ръце.

Странно, но тази сутрин не страдаше от махмурлук. Само това треперене. Премигна. В мигновения мрак велосипедът полетя срещу стъклото и остави огромна звездовидна пукнатина. Гумите изсвириха. Появи се яркото петно на фенера.

— Искам да поговорим… Да ти кажа кое е най-доброто за мен и Дани. Може би и за теб също. Не зная. Изглежда, трябваше по-рано да проведем този разговор.

— Би ли сторила нещо за мен? — попита той, втренчен в трепкащото огънче на цигарата си. — Ще ми направиш ли услуга?

— Каква? — Гласът й беше вял и равен. Той погледна гърба й.

— Нека проведем този разговор точно след една седмица. Ако все още го искаш тогава.

Сега вече тя се обърна към него; ръцете й бяха покрити със сапунена пяна, а хубавото й лице тъжно и без сянка от надежда.

— Джак, при теб обещанията не означават нищо. Пак си продължаваш с твоето…

Тя млъкна, загледала го в очите някак смаяно, внезапно обладана от несигурност.

— След седмица — настоя той. Гласът му изгуби силата си и отслабна до шепот. — Моля те. Не ти обещавам нищо. Ако тогава още искаш да говорим, ще говорим. За каквото пожелаеш.

Те дълго се гледаха един друг от двата края на заляната от слънце кухня и когато тя отново се обърна към съдовете, без да казва нищо повече, цялото му тяло започна да трепери. Господи, имаше страшна нужда да пийне. Само една малка чашка за ободряване, та нещата да се наместят във вярната перспектива…

— Дани те сънувал, че си претърпял автомобилна злополука — обади се тя неочаквано. — Странни сънища има понякога. Разправи ми го сутринта, като го обличах. Истина ли е, Джак? Имаше ли катастрофа?

— Не.

Към обяд жаждата да пийне вече го мъчеше като тъпа мигрена. Отиде у Ал.

— Пил ли си? — попита Ал, преди да го пусне. Имаше ужасен вид.

— Нито капка. Приличаш на Лон Чейни във „Фантомът от операта“.

Цял следобед играха вист на две ръце. Не пиха.

Мина една седмица. С Уенди не си говореха много. Ала той знаеше, че тя го наблюдава и не може да повярва. Пиеше черно кафе и кутийка след кутийка кока-кола. Една вечер изпи цяло кашонче кола, после тичешком отиде в банята и повърна. Нивото на бутилките в барчето не беше мръднало. След часовете той отиваше у Ал Шокли — Уенди мразеше Ал по-силно от всеки друг на света — и щом се прибереше у дома, тя бе готова да се закълне, че дъхът му мирише на скоч или джин, ала Джак разговаряше с нея съвършено трезво преди вечеря, пиеше кафе, играеше с Дани след вечеря, разделяше си една кока-кола с него, четеше му приказка за лека нощ, после сядаше да коригира писмени работи и се наливаше с черно кафе, тъй че тя трябваше да признае пред себе си, че е сбъркала.

Седмиците минаваха и неизречената дума все повече се отдръпваше от устните й. Джак усети как намерението й избледнява, но знаеше, че никога няма да изчезне напълно. Нещата започнаха да се оправят. А после историята с Джордж Хатфийлд. Отново си изпусна нервите и този път беше съвършено трезвен.

— Сър, номерът ви все още не…

— Ало? — Задъханият глас беше на Ал.

— Говорете — мрачно изрече телефонистката.

— Ал, обажда се Джак Торсън.

— Джаки! — Радостта беше искрена. — Как си?

— Добре. Обадих се да ти благодаря. Получих службата. Идеална е за мен. Ако и тази зима не довърша проклетата пиеса, докато снегът ме отделя от целия свят, никога няма да я докарам докрай.

— Ще я завършиш.

— Как е при теб? — колебливо попита Джак.

— Сух съм — отвърна Ал. — А ти?

— Като барут.

— Много ли ти липсва?

— Непрестанно.

— Познато ми е — засмя се Ал. — Но направо не проумявам как успя да се опазиш сух след историята с Хатфийлд. Умът ми не го побира.

— Сам си бях крив — отвърна той с равен глас.

— По дяволите, до пролетта ще обработя управата. Ефингър вече намеква, че май са взели прибързано решение. А и ако от пиесата излезе нещо…

— Да. Слушай, Ал, детето е отвън, в колата. Май взе да му писва…

— Трябва да вървиш. Разбирам. Приятно прекарване на зимата там, горе, Джак. Радвам се, че можах да ти услужа.

— Още веднъж благодаря, Ал.

Той окачи слушалката и притвори очи в горещата кабина — отново смачканото колело и петното от фенера. На следващия ден във вестника се появиха два реда, колкото за запълване на мястото, но името на собственика не беше споменато. Защо колелото се бе озовало на шосето през онази нощ, за тях щеше да остане загадка, но може би така беше по-добре.

Върна се в колата и подаде на Дани леко разтопения шоколад.

— Тате?

— Какво, шефе?

Дани нерешително погледна унесеното в мисли лице на баща си.

— Докато те чаках да се върнеш от онзи хотел, сънувах лош сън. Помниш ли? Бях задрямал.

— Ъхъ.

Нямаше смисъл. Умът на татко беше някъде другаде, не го слушаше. Пак си мислеше за Лошото Нещо.

— И какъв беше сънят, шефе?

— Няма нищо — промълви Дани, когато потеглиха от паркинга.

Отвори жабката и прибра вътре пътните карти.

— Сигурен ли си?

— Да.

Джак хвърли на сина си бегъл разтревожен поглед, а после мислите му се насочиха към пиесата.