Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

49. Халоран се придвижва нагоре към планината

Беше два без петнайсет следобед и според отрупаните със сняг пътни табели и километража на наетия буик той се намираше на по-малко от пет километра от Естес Парк, когато излезе от пътя.

В хълмистите части бушуваше снежна виелица, каквато Халоран не бе виждал досега (но това не означаваше кой знае какво, защото поначало бе избягвал да е там, където вали сняг), а вятърът прииждаше свирепо ту от запад, ту се завърташе откъм север и замъгляваше видимостта му с облаци ситен сняг и от време на време пораждаше у него смразяващата мисъл, че ако не забележи навреме някой завой, ще се гмурне в повече от половинметрова преспа, откъдето нямаше, измъкване. Нещата се усложняваха още повече от обстоятелството, че му липсваше опит в шофирането при зимни условия. Плашеше го затрупаната със сняг жълта линия, плашеха го бурните пориви на вятъра откъм хълмовете, от които дори тежкият буик поднасяше встрани. Плашеха го затрупаните със сняг табели и пътни знаци и това, че трябваше едва ли не да хвърля чоп, за да избере посоката през бялата, равна пустош, подобна на гигантски киноекран. Изобщо уплашен бе до немай-къде. Бе карал, непрестанно облян в студена пот, откакто се бе насочил в западна посока от Боулдър, а съединителя и спирачките докосваше тъй предпазливо, сякаш бяха китайски вази. Помежду рокмузиката по радиото дисководещият постоянно предупреждаваше шофьорите да не излизат по магистралите и в никакъв случай да не тръгват към планината, тъй като много от пътищата са непроходими и всичките до един са опасни. Съобщаваше се за десетки дребни катастрофи и за две тежки: компания скиори във фолксваген микробус и семейство, пътуващи през планината Сангре де Кристо. Убитите бяха общо четирима, а ранените — петима. „Тъй че не излизайте на пътищата, а останете да слушате хубавата музика, която ще ви предложим“, заключи весело дисководещият и съвсем вкисна Халоран, като обяви следващата песен — „Слънчеви сезони“. Той яростно завъртя копчето и прекъсна жизнерадостното чуруликане на Тери Джакс, макар да бе наясно, че само след пет минути отново ще го включи. Колкото и да го ядосваше, все беше по-добре, отколкото да кара в пълна самота през тази бяла ужасия.

Никак не беше розово. Щеше да обърне назад още при Боулдър, ако не го измъчваше убеждението, че момченцето е в тежка беда. Дори и сега в главата му се прокрадваше тих глас — и според него това бе гласът на здравия разум, а не на страха — и го съветваше да си потърси някой мотел за нощувка край Естес Парк и поне да изчака снегорините да открият разделителната жълта ивица. Гласът постоянно го подсещаше за трудното приземяване на самолета на Стейпълтън, за мрачното опасение, че ще забие носа в пистата и ще достави пасажерите си пред входа на ада вместо на вход номер трийсет и девет, ръкав Б. Ала здравият разум не можеше да надделее над подтика на интуицията. Трябваше да стигне днес. Лош късмет извади с тая снежна буря, но нямаше как. Налагаше се да се справи с нея. Боеше се, че ако не успее да го стори, ще му се налага да се справя с нещо много по-страшно в сънищата си занапред.

Нов порив на вятъра, и от погледа му се скриха не само бледите силуети на хълмовете, а и очертанията на пътя. Караше през бяло небитие.

Внезапно насреща му сред бялата супа изникнаха халогенните светлини на снегорин и за свой ужас откри, че буикът вместо да е встрани от тях, е насочил носа си право между фаровете. Не че снегоринът се държеше особено стриктно в своето платно, но и Халоран доста бе отклонил автомобила си.

Раздаде се стържещият рев на дизеловия двигател на снегорина, последван от оглушителния и продължителен вой на клаксона му.

Тестисите на Халоран се превърнаха в малки сбръчкани торбички, пълни с натрошен лед. Стомахът му стана на желе.

Сред белотата се материализира цвят — оранжев, почти изцяло заснежен. Видя високата кабина, дори жестикулиращия шофьор.

Притисна съединителя като гръдта на силно обичана жена и буикът се плъзна напред и вдясно. Ала там нямаше банкет, снегоринът разриваше преспите направо в канавката.

(Канавката, а, да, канавката…)

Лопатите отляво на Халоран, над метър по-високи от покрива на буика, се разминаха с него на не повече от два сантиметра. Докато не го отминаха напълно Халоран си мислеше, че катастрофата е неизбежна. Като стрела през съзнанието му мина молитва, която наполовина бе несвързано извинение пред момчето.

В следващия миг снегоринът бе вече зад гърба му и въртящите се сини светлини се отразиха в огледалото за обратно виждане на Халоран.

Той завъртя волана отново вляво, но нищо не се получи. Буикът, превърнал се в шейна, се носеше право към ръба на канавката и хвърляше сняг с калобраните си.

Изви волана обратно, по посока на канавката, и колата започна да се върти. Обзет от паника, натисна рязко спирачката и усети силно блъсване. Пътят бе изчезнал и напред се разкриваше бездънна снежна бездна, в която далеч долу се тъмнееха борове.

(Отивам си, Света майко Богородице, свърши се с мен!)

В този момент колата спря, наклонила се под ъгъл трийсет градуса напред, с ляв калник, притиснат към предпазния парапет, а задните колела почти отделени от земята. Когато Халоран се опита да включи на задна скорост, колелата само се завъртяха безпомощно. Сърцето му биеше в барабанен ритъм.

Измъкна се от колата много предпазливо, заобиколи я отзад и в този момент чу зад гърба си весел глас:

— Ей, приятел, както те гледам, май хич не си в ред.

Обърна се и видя снегорина, спрял на около четирийсет метра, почти невидим във виелицата, ако не беше тъмнокафявата струя от ауспуха и въртящите се сини светлини на покрива на кабината. Шофьорът бе застанал зад гърба му, облечен в дълъг кожух, нахлупил синьо-бяло раирано кепе, за което Халоран се почуди как се крепи на тоя силен вятър.

(С лепило. Ако не е залепено, пък на!)

— Здрасти — рече той. — Дали можеш да ме изтеглиш на шосето?

— Ами що да не мога? — отвърна шофьорът на снегорина. — Ама ти направо си търсиш белята. Хубав начин си избрал да се затриеш, няма що.

— Имам спешна работа.

— Никоя работа не е чак толкоз спешна — бавно и кротко обясни шофьорът, сякаш говореше на невменяем. — Ако се беше ударил малко по-силно в релсата, нямаше да те съберат отдолу чак до Второ пришествие. Май не си тукашен, а?

— Не съм. И нямаше изобщо да съм по тия краища, ако не беше тая спешна работа, за която ти казвам.

— Не думай — дружелюбно подхвърли шофьорът, сякаш си бъбреха на припек, а не под снежната вихрушка, докато колата на Халоран се бе надвесила над пропаст, на сто метра височина над върховете на дърветата.

— Накъде си тръгнал? В Естес ли?

— Не. Към хотел „Панорама“, ако си го чувал — отвърна Халоран. — Намира се малко над Сайдуиндър…

Но шофьорът поклати съжалително глава и го прекъсна:

— Много добре го знам къде е. Ама хич не си мисли, че ще стигнеш до „Панорама“. Пътят помежду Естес Парк и Сайдуиндър е същински ад. Ние минаваме, а виелицата го затрупва веднага след нас. А дори и да стигнеш до Сайдуиндър, нататък пътят е затворен чак до Бъкланд, Юта. Няма да стане. Не се и надявай.

— Налага се да опитам — рече Халоран, като с последни усилия се въздържаше да говори спокойно. — Там горе има едно момченце…

— Какво ти момченце? „Панорама“ я затварят в последния ден на септември. Зиме няма никой. Нали виждаш какви бури са.

— Той е синът на пазача. В беда е.

— А ти пък как го разбра?

Търпението на Халоран се изчерпа.

— Ти цял ден ли ще ме разпитваш, за бога? Щом знам, значи знам. Ще ме издърпаш ли сега на шосето, или не?

— Брей, колко си бил докачлив — отбеляза шофьорът, без ни най-малко да се засегне. — То се знае. Сядай зад кормилото. Имам верига зад седалката.

Халоран седна зад волана, разтреперан от закъснялата реакция. Ръцете му бяха тъй изтръпнали, че не ги усещаше. Беше забравил да си вземе ръкавици.

Снегоринът доближи буика на заден ход и шофьорът излезе от кабината, хванал в ръце намотана верига. Халоран отвори вратата си и извика:

— Аз мога ли да помогна с нещо?

— Гледай само да не пречиш — провикна се в отговор шофьорът. — Ще те изтегля за миг.

Оказа се самата истина. Буикът потрепери, когато веригата го дръпна здраво, и секунда по-късно бе отново на шосето, насочен приблизително към Естес Парк. Шофьорът на снегорина приближи до вратата откъм Халоран. Той свали стъклото.

— Много ти благодаря — каза му. — И извинявай, че ти се развиках.

— Не ми е за пръв път да ми викат — безгрижно ухилен отвърна шофьорът. — Виждам, че си имаш грижа. На, дръж това. — И в скута на Халоран тупнаха чифт дебели сини ръкавици. — Ще ти потрябват, ако пак излезеш от пътя. Зверски студ е. По-хубаво си ги сложи, ако не искаш до края на живота да си чоплиш носа с желязна кукичка. И да ми ги пратиш обратно. Жена ми специално ми ги е изплела и много си ги обичам. Името и адресът са зашити на подплатата. Аз, между другото, се казвам Хауърд Котръл. Като решиш, че не ти трябват вече, върни ги по пощата. Само не ме карай аз да плащам разноските.

— Добре — обеща Халоран. — И още веднъж голямо благодаря.

— Много да внимаваш. То аз лично бих те закарал, ама съм зает, та пушек се вдига.

— Няма нищо. Всичко хубаво.

Понечи да вдигне прозореца, но Котръл го спря.

— Като стигнеш до Сайдуиндър… ако стигнеш де… иди в агенцията на Дъркин. Точно до библиотеката е, няма как да не я видиш. Ще питаш за Лари Дъркин. Кажи му, че Хауи Котръл те праща и че искаш да наемеш един от неговите снегомобили. Като кажеш името ми и му покажеш тези ръкавици, ще минеш по намалената тарифа.

— Още веднъж благодаря — каза Халоран.

Котръл кимна и подхвърли:

— Ама странно все пак. Няма начин да знаеш дали някой горе в „Панорама“ е в беда, или не… Телефонът със сигурност не работи. Само че аз ти вярвам. Понякога ей тъй ми се обажда предчувствие.

— На мене също — кимна Халоран.

— Знам, че и на теб. Ама все пак внимавай.

— Ще внимавам.

Котръл изчезна във виелицата с последно помахване, а кепето на главата му бе щръкнало наперено. Халоран включи мотора и потегли; веригите задълбаха достатъчно дълбоко, за да може буикът да се задвижи. Зад него Хауърд Котръл наду клаксона за последен поздрав, макар да не беше нужно да го прави. Халоран ясно долови пожеланието му за късмет.

Това прави две сияния за един ден, помисли си, и сигурно е добра поличба. Но той не се доверяваше на поличбите, били те добри или лоши. А да срещне двама души със сияние в един и същи ден (след като не му се случваше повече от четири-пет пъти в годината), можеше и нищо да не означава. Все още не го напускаше онова чувство, което не можеше да определи напълно, чувство за някакъв окончателен завършек, нещо като прибран багаж. Беше някак…

Буикът отново понечи да се занесе встрани на острия завой и Халоран предпазливо го удържа, като едва смееше да диша. Отново включи радиото. Този път звучеше Арета, а Арета беше най-доброто, което можеше да си пожелае. Готов беше да я слуша по всяко време.

Нов взрив на вятъра се изви срещу колата и я разлюля. Халоран изруга и се приведе по-ниско над кормилото. Арета изпя песента си и дисководещият отново взе да дрънка как шофирането в ден като този било почти сигурно самоубийство.

Халоран изключи радиото.

Все пак стигна до Сайдуиндър, макар пътят от Естес Парк дотам да му отне четири часа и половина. Когато излезе на Планинската магистрала, беше вече съвсем тъмно, но бурята не даваше никакви признаци за утихване. Два пъти му се наложи да спре пред преспи, високи колкото самата кола, и да чака снегорините да минат и да пробият дупки в тях. Когато излизаше през една от преспите, снегоринът навлезе в неговото платно и отново разминаването беше на косъм. Онзи просто отклони машината си и не слезе да го насоли, но направи жест с пръсти, познат на всеки американец над десетгодишна възраст, и определено това не беше знакът „Виктория“.

Колкото повече се приближаваше към „Панорама“, толкова подсъзнателната му потребност да бърза растеше. Усети, че почти непрекъснато поглежда часовника си, а стрелките сякаш хвърчаха.

Десет минути след като бе излязъл на Планинската магистрала, видя две табели. Силният вятър ги бе очистил от натрупания сняг, тъй че можа да ги прочете. Първата гласеше: „Сайдуиндър — 15 км“. Втората — „След двайсетия километър пътят е затворен през зимните месеци“.

— Лари Дъркин — промърмори на себе си Халоран. Черното му лице бе изопнато и напрегнато, някак призрачно на зеленикавата светлина от таблото. Часът беше шест и десет. — Агенцията до библиотеката. Лари…

И тогава го блъсна с все сила миризма на портокали и едновременно с нея изпратена мисъл — тежка, злостна, кръвожадна:

(ИЗЧЕЗВАЙ МРЪСЕН ЧЕРНЬО И НЕ СИ ЗАВИРАЙ НОСА В ЧУЖДИ РАБОТИ ОБРЪЩАЙ И ПОЕМАЙ ОБРАТНО ИЛИ ЩЕ ТИ ВИДИМ СМЕТКАТА ЩЕ ТЕ ОБЕСИМ НА КЛОН ЗА КРАКАТА И ЩЕ ТЕ ЗАПАЛИМ ТАКА ПОСТЪПВАМЕ С НАХАЛНИТЕ НЕГРИ ТУК ОБРЪЩАЙ НАЗАД И ДА ТЕ НЯМА)

Халоран изкрещя и викът му отекна в купето. Посланието не достигна до него в словесна форма, а чрез серия образи като в картинен ребус, изстрелвани един след друг в главата му със страшна сила. Пусна волана и посегна да закрие очи, за да се заварди от кошмарните образи.

Колата се блъсна челно в един от страничните парапети, отскочи назад, подхлъзна се пак напред и спря. Задните колела се завъртяха на празен ход.

Халоран изключи от скорост и зарови лице в дланите си. Не можеше да се каже, че плаче, но от устата му излизаше звук, подобен на ридание. Гръдният му кош бурно се вдигаше и спускаше. Съзнаваше, че ако това му се бе случило на отсечка от пътя, където отстрани имаше пропаст, сега вече вероятно щеше да е мъртъв. Може би така беше и замислено. И не се знаеше в кой момент атаката ще се повтори. Трябваше да се защити от нея. Обви се в червен силов облак, собствената му памет. Гмурна се в инстинкта си.

После предпазливо свали ръце от очите си. Нищо. Ако нещо пак се опиташе да го уплаши, нямаше да може да пробие. Вече се бе затворил.

Дали същото се бе случило и с момчето? Мили боже, нима и горкото дете бе го преживяло?

От всички образи най-силно го бе затормозил някакъв тъп звук като от чук, удрящ по твърдо сирене. Какво ли означаваше?

(Божичко, само не момченцето! Моля ти се, господи!)

Включи лоста на ниска предавка и постепенно започна да подава газ. Колелата се завъртяха, забуксуваха, отново се завъртяха и зацепиха. Буикът отново потегли и фаровете му хвърляха бледа светлина напред през снежната вихрушка. Отново погледна часовника си. Наближаваше шест и половина. Измъчваше го мисълта, че вече е много късно.