Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сияние (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shining, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 172 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Георги

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.

Сияние
The Shining
АвторСтивън Кинг
Създаване1977 г.
САЩ
Първо издание1977 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Сияние в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.

„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.

Сюжет

Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.

Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.

Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.

Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.

В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.

Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.

История на написването

След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.

Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]

Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]

След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.

„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "

„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“

„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]

Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]

Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.

Изтрит пролог и епилог

Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]

Продължение

Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:

’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}

Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.

Филмови и телевизионни адаптации

Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]

Източници

  1. Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
  2. Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
  3. Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
  4. Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
  5. „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
  6. „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
  7. „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
  8. „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
  9. Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
  10. „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
  11. Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
  12. King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
  13. Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
  14. Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
  15. The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
  16. Stephen King planning possible sequel to The Shining
  17. Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
  18. Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
  19. Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
  20. Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
  21. Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
  22. Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.

Външни препратки

12. Голямата обиколка

— За какво си приказвахте, милото ми? — попита Уенди, щом влязоха вътре.

— О, за нищо особено.

— Доста си говорихте, как тъй не си казахте нищо особено?

Дани сви рамене и Уенди разпозна жеста на баща му; едва ли самият Джак би го направил по-изразително. Нищо повече нямаше да измъкне от Дани. Изпита раздразнение, примесено с още по-силна обич: обичта беше безпомощна, а раздразнението идваше от факта, че той съзнателно я изолираше. Покрай двама им често се чувстваше някак излишна, второстепенен актьор, излязъл на сцената, когато главното действие вече е в разгара си. Е, те нямаше да успеят да я изолират тази зима, нейните двама безнадеждни мъже; пространството им беше твърде ограничено, за да го сторят. Внезапно осъзна, че изпитва ревност заради близостта на съпруга и сина й. Почувства се засрамена. Това твърде много наподобяваше емоциите на майка й и тъкмо затова я тревожеше.

Сега във фоайето нямаше никой, освен Улман и главния администратор. Двамата бяха наведени над книгата и правеха сметките. До входа стояха също две камериерки, вече преоблечени в топли панталони и пуловери, със струпан край тях багаж. Там беше и Уотсън, работникът по поддръжката. Той я забеляза, че го гледа, и й намигна… определено похотливо. Уенди бързо отмести очи. Джак стоеше до витрината, точно пред ресторанта, и изучаваше гледката. Изглеждаше някак разсеян и унесен.

Сметките очевидно излязоха точни, защото Улман затвори малката каса на рецепцията с решителен и властен жест. После я запечата с лента, на която постави инициалите си, и я прибра в чанта с цип. Уенди негласно поздрави главния администратор, който очевидно изпитваше огромно облекчение. Улман имаше вид на човек, който за най-малка неточност в сумите би смъкнал кожата на чиновника, при това без да пролее капка кръв. На Уенди категорично не й беше симпатичен този Улман с оскърбителното му, показно делово поведение. Типичният началник бюрократ — разтапящ се от любезност към гостите и дребнаво тираничен с подчинените си, щом се скриеше зад кулисите. Ала сега предстоеше ваканция и задоволството на чиновника бе красноречиво изписано по лицето му. За всички идеше благодатна ваканция, освен за нея, Джак и Дани.

— Господин Торънс — надменно го повика Улман. — Бихте ли дошли тук, моля?

Джак се приближи към него и кимна на Уенди и Дани да дойдат и те.

Чиновникът, който се бе скрил някъде отзад, отново се появи, вече облечен с палто.

— Приятно прекарване на зимата, господин Улман.

— Съмнявам се — надуто продума Улман. — До дванайсети май, Брадък. Нито ден по-рано. Нито ден по-късно.

— Да, сър.

Брадък заобиколи гишето със смирена и сериозна физиономия, както подобаваше на положението му, но когато загърби Улман, се ухили палаво като ученик. Подхвърли нещо на момичетата до вратата и беше сподирен от кратък сподавен смях.

Изведнъж Уенди остро почувства надвисналата тишина. Беше обгърнала хотела като дебело одеяло, пропускащо само приглушения пулс на следобедния вятър отвън. От мястото, където бе застанала, Уенди виждаше кабинета на администрацията, вече едва ли не стерилно чист с двете голи бюра и двете сиви кантонерки. Зад него се виждаше безупречната кухня на Халоран и двете летящи врати, запънати с каучукови клинове.

— Реших, че ще е добре да отделя още няколко минути и да ви разведа из хотела — заяви Улман и Уенди ясно долови как изговори думата „хотел“ с главно „х“, при това подчертано преднамерено. — Уверен съм, че мъжът ви ще научи всички кътчета на сградата, госпожо Торънс, но вие и синът ви без съмнение ще се ограничавате само до фоайето и първия етаж, където е апартаментът ви.

— Без съмнение — потвърди смирено Уенди, а Джак скрито й хвърли изразителен поглед.

— Хотелът е много красив — помпозно продължи Улман. — Доставя ми истинско удоволствие да го показвам на външни хора.

Не се и съмнявам, каза си Уенди.

— Да се качим на третия етаж и оттам да продължим до долу — предложи Улман.

Личеше си, че е обзет от въодушевление.

— Ако ви задържаме… — започна Джак.

— Ни най-малко — увери го Улман. — Работата ми тук приключи, поне за този сезон. Възнамерявам да пренощувам в Боулдър. Естествено, в „Боулдерадо“, единствения сносен хотел отсам Денвър… С изключение на „Панорама“, то се знае. Насам, моля.

Качиха се заедно в асансьора. Беше пищно украсен с медни и месингови лайсни, но рязко хлътна, преди Улман да дръпне решетката. Дани се размърда неспокойно, а Улман му се усмихна. Малкият се опита да отвърне на усмивката му, но без особен успех.

— Не се тревожи, млади господине — успокои го Улман. — Напълно е надежден.

— Същото са казвали за „Титаник“ — подхвърли Джак, загледан към стъкления глобус на тавана в асансьора.

Уенди прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Но на Улман шегата явно не се понрави. Той тръшна решетката.

— „Титаник“ е направил едно-единствено пътешествие, господин Торънс. А този асансьор вече е направил хиляди, откакто е инсталиран през двайсет и шеста година.

— Звучи окуражаващо — подсмихна се Джак. После разроши косата на Дани. — Не бой се, шефе, самолетът няма да се разбие.

Улман натисна бутона и за миг не последва нищо освен вибрация под краката им, сетне се разнесе измъченият вой на мотора отдолу. Уенди си представи как четиримата се оказват пленени вътре като мухи в бутилка и ги откриват чак през пролетта… с някои липсващи парчета от тях… като Донър и спътниците му.

(Престани!)

Последва леко разтърсване и тракане изотдолу и асансьорът започна да се издига. После движението му стана по-плавно, додето на третия етаж последва ново разтърсване преди спирането. Улман дръпна решетката и отвори вратата. Кабинката беше на една педя под нивото на пода. Дани втренчено наблюдаваше тая разлика, сякаш осенен изведнъж, че светът в крайна сметка не е тъй акуратно подреден, както му бяха обяснявали. Улман се прокашля, натисна отново бутона, пак спряха с разтърсване (все още два пръста по-ниско) и всички излязоха навън. Освободена от теглото им, кабинката се издигна почти до нивото на пода, факт, който ни най-малко не се стори окуражителен на Уенди. Може и да беше напълно надежден, но тя възнамеряваше занапред да се качва и да слиза само по стълбите. И в никакъв случай нямаше да допусне и тримата заедно да влязат в тая разбрицана клетка.

— Какво се загледа, шефе? — шеговито попита Джак. — Петна ли откри?

— Невъзможно — засегнат възрази Улман. — Всички килими са изпрани с препарат само преди два дни.

Уенди също погледна към пътеката, застилаща коридора. Не беше лоша, но никога не би я избрала за собствения си дом, ако изобщо някога имаше такъв. Тъмносиньо със сюрреалистични фигури на лиани и птици. Не можеше да се каже точно какви са птиците, защото черните нишки очертаваха само силуети.

— Харесва ли ти пътеката? — попита тя Дани.

— Да, мамо — с изтънял глас отрони той.

Прекосиха широкия коридор. Тапетите му бяха копринени и по-светлосини, в тон с пътеката. През десетина крачки по стените бяха поставени абажури, наподобяващи лондонските газови лампи.

— Много ми харесват — посочи ги тя.

Улман кимна със задоволство.

— Господин Дъруент ги е поставил в хотела след войната. След Втората световна, естествено. Всъщност третият етаж е обзаведен почти изцяло по негова идея. Това е номер триста, президентският апартамент.

Той превъртя ключа в ключалката на махагоновата двойна врата и широко я разтвори. Дневната с огромния й прозорец, обърнат на запад, ги накара да ахнат, което явно бе целял самият Улман.

— Бива си я гледката, а? — усмихна се той.

— Не ще и дума — съгласи се Джак.

Прозорецът се простираше почти по цялата дължина на дневната и слънцето, кацнало точно между два назъбени върха, позлатяваше скалите и снежните яки по високите части на планината. Изгледът, лъскав като на пощенска картичка, беше украсен със златисти облаци наоколо и назад в далечината, а тъмните борове в сечището отдолу искряха от едва пробиващите си път лъчи.

Джак и Уенди бяха тъй погълнати от разкрилия се пред тях пейзаж, че не погледнаха към Дани, втренчил се не навън през прозореца, а в бяло-червените райета на тапетите отляво, където една врата откриваше съседната спалня. Ахването му, което се смеси с техните, нямаше нищо общо с красотата.

По тапетите имаше огромни петна засъхнала кръв и полепнали парченца от сивобяла тъкан. Дани усети, че му се повдига. Беше като някаква лудешка картина, рисувана с кръв, сюрреалистичен портрет на мъжко лице, застинало в маска на болка и ужас с разкривена уста и размазан череп…

(Та ако видиш нещо… просто си извърни главата на другата страна и като погледнеш отново, то ще е изчезнало. Разбираш ли какво ти казвам?)

Той се насили да погледне през прозореца, като внимаваше да запази лицето си безизразно и когато майка му го хвана за ръката, пое я вяло, като се помъчи да не я стиска и да не й дава никакъв знак.

Управителят говореше на татко му, как трябвало да държи капаците на прозорците спуснати, та да не би стъклата да се счупят при силен вятър. Джак кимаше насреща му. Дани предпазливо погледна към стената. Огромните петна засъхнала кръв бяха изчезнали. Малките сивобели топчета, полепнали помежду тях, също ги нямаше.

Тогава Улман ги поведе навън. Мама го попита дали му харесват планините. Дани отвърна, че му харесват, макар да не беше истина, а и не му бе до планините. Докато Улман затваряше вратата зад тях, Дани хвърли един поглед през рамо. Кръвта отново беше там, само че този път прясна, и се стичаше надолу. Улман, който гледаше право натам, продължи да разказва за двамата прочути мъже, които били отсядали в апартамента. Дани установи, че без да усети, е прехапал устната си до кръв. Щом излязоха в коридора, той поизостана малко зад другите, изтри кръвта с опакото на дланта си и се замисли за

(кръв)

(Дали господин Халоран беше видял кръв или нещо по-страшно?)

(Не мисля, че тези неща могат да ти сторят зло.)

В гърлото му се надигна вик, но той нямаше да го пусне през устата си. Майка му и баща му не можеха да виждат подобни неща. Щеше да си мълчи. Мама и татко се обичаха и това беше нещо истинско. Другите неща бяха като картинки в книга. Някои картини бяха страшни, от тях не можеш да пострадаш. От тях… не можеш… да пострадаш.

Господин Улман им показа и други стаи на третия етаж, превеждайки ги през чупки и коридори, които се виеха като лабиринт.

Заведе ги в стая, където била отсядала дама на име Мерилин Монро, която била омъжена за някой си Артър Милър.

(Дани смътно долови, че скоро след престоя си в хотел „Панорама“ Мерилин и Артър стигнали до РАЗВОД.)

— Мамо?

— Какво, момчето ми?

— Щом са били женени, защо са имали различни имена? Ти и татко имате еднакви имена.

— Да,но ние не сме прочути, Дани — обясни Джак. — Знаменитостите запазват фамилиите си и след брака, защото само името е достатъчно да им изкара хляба.

— Името да изкара хляба? — недоумяващо попита Дани.

— Татко ти иска да каже, че хората отивали на кино, за да гледат Мерилин Монро — намеси се Уенди. — Едва ли някой би пожелал да гледа Мерилин Милър.

— А защо не? Тя нали пак си е същата жена? Хората няма ли да я познаят?

— Да, но… — Уенди безпомощно погледна Джак.

— Веднъж в тази стая беше отседнал Трумън Капоти — нетърпеливо ги прекъсна Улман. Отвори вратата. — Това беше по мое време. Извънредно приятен човек. С европейски маниери.

В тези стаи нямаше нищо забележително, нищо, което да уплаши Дани. Всъщност уплаши го още нещо на третия етаж, без да може да обясни защо. Това беше пожарогасителят. Той бе закачен на стената точно преди да завият зад ъгъла и да се върнат към асансьора, който ги чакаше зейнал като уста, пълна със златни зъби.

Беше старомоден пожарогасител с плосък омотан маркуч, единият край на който бе закачен към голям червен вентил, а другият свършваше с месингова дюза. Сгъвката на маркуча беше прикрепена към кука с червена метална скоба. В случай на пожар с един рязък удар скобата можеше да се изтласка нагоре и маркучът се размотаваше. Дотолкова Дани успя да съобрази; биваше го да разгадава как действат разни приспособления. Едва беше навършил две години и половина, когато се научи да отваря резето на предпазната вратичка, която татко му беше поставил в горния край на стълбите в къщата им в Стовингтън. Беше разгадал механизма на заключване. Татко му казваше, че това било дарба. Някои хора имаха дарба, други не.

Този пожарогасител беше по-стар от другите, които бе виждал — от оня в детската градина например, — но в това нямаше нищо необичайно. И все пак при вида му изпита смътна тревога, както висеше така намотан на синия тапет като заспала змия. Зарадва се, че завиха зад ъгъла и го загуби от погледа си.

— Естествено, капаците на всички прозорци трябва да бъдат спуснати — продължи да нарежда господин Улман, когато се качиха в асансьора. Подът под краката им отново се разклати застрашително. — Но особено държа на онзи в президентския апартамент. Някогашната цена на този прозорец е била четиристотин и двайсет долара, но още преди трийсет години. Днес би струвал осем пъти по толкова.

— Ще му спусна капаците — каза Джак.

Слязоха на втория етаж, където имаше повече стаи и още повече чупки и завои по коридорите. Светлината, влизаща през прозорците, бе чувствително отслабнала, тъй като слънцето се скриваше зад планината. Господин Улман им показа една-две стаи и това беше всичко. Минаха покрай двеста и седемнайсета, онази, за която го бе предупредил Дик Халоран, без да забавят крачка. Дани с тревожна възбуда огледа плочката с номера над вратата.

Стигнаха до първия етаж. Там господин Улман не ги води в никоя стая и накрая се озоваха пред застланото с дебел килим стълбище, което водеше към фоайето.

— Тук е вашият апартамент — съобщи Улман. — Надявам се да ви задоволява.

Влязоха вътре. Дани бе подготвен и за най-лошото. Но там нямаше нищо.

Уенди Торънс изпита огромно облекчение. Президентският апартамент с неговата студена елегантност я беше накарал да се почувства неловко и неуютно. Този тук беше далеч по-семпъл и приятен.

Уенди бе склонна да го приеме за свой дом в разстояние на един сезон.

— Много е симпатичен — каза тя на Улман и сама усети в тона си благодарност.

— Непретенциозен, но удобен — кимна Улман. — През сезона тук живеят готвачът и жена му или помощникът му, ако не е женен.

— Значи господин Халоран е живял тук? — намеси се Дани.

— Точно така — наклони глава към него Улман. — Заедно с господин Невърс. — После се обърна към Джак и Уенди. — Това е дневната.

Имаше няколко кресла, които изглеждаха удобни, но не скъпи, малка масичка, очевидно доста луксозна някога, но сега олющена отстрани, две библиотечки (натъпкани със съкратените издания на „Рийдърс Дайджест“ и криминални поредици от четирийсетте години, както Уенди забеляза развеселена) и телевизор с неизвестна марка, който далеч не изглеждаше така изискан като онези по стаите за гости.

— Няма кухня, естествено — поясни Улман, — но пък има кухненски асансьор, който директно ви свързва с кухнята. — Той плъзна настрани някакъв капак в стената и вътре се откри широк квадратен поднос. Улман го блъсна и той изчезна надолу, като проточи зад себе си здрав шнур.

— Това е таен проход! — възбудено побутна Дани майка си, като за миг забрави всичките си страхове покрай тая тъй интересна шахта в стената. — Също като в „Абът и Костело се срещат с чудовищата“.

Господин Улман се смръщи, но Уенди се усмихна заговорнически на сина си. Дани изтича към кухненския асансьор и погледна надолу в шахтата.

— Насам, моля — подкани ги Улман.

Отвори една врата на отсрещния край на дневната и зад нея се откри спалнята — светла и просторна. Вътре имаше две единични легла. Уенди погледна мъжа си, усмихна се и сви рамене.

— Няма проблем — успокои я Джак. — Ще ги съединим.

— Моля? — искрено учуден го изгледа през рамо Улман.

— Леглата — поясни любезно Джак. — Ще ги приближим едно до друго.

— О, разбира се — отвърна Улман, леко сконфузен за миг, и от шията към лицето му плъзна червенина. — Както желаете.

Той ги поведе обратно към дневната, от която се влизаше в по-малка спалня с две койки една над друга. В единия ъгъл имаше радиатор, а подът бе застлан с килим, избродиран с кактуси и индианци. Уенди забеляза, че синът й е във възторг от него. Стените бяха облицовани с чамова ламперия.

— Дали ще можеш да изтраеш в тази стая една зима, шефе? — попита Джак.

— Ама разбира се. Ще спя на горната койка. Нали може?

— Щом така ти харесва.

— И килимът много ми харесва. Защо всичките ви килими не са като този, господин Улман?

За миг господин Улман придоби изражение, сякаш бе захапал лимон. После се усмихна и погали Дани по главата.

— Тук е твоето царство — заяви той. — А в банята се влиза през голямата спалня. Апартаментът не е голям, но все пак имате целия хотел на ваше разположение. Камината във фоайето е в пълна изправност, или поне така ме уверява Уотсън, и когато ви се прииска, спокойно можете да се храните в ресторанта. — Говореше с такъв тон, сякаш бе склонил да им направи голяма услуга.

— Добре — обади се Джак.

— Да слизаме ли вече долу? — попита господин Улман.

— Ние сме готови — отвърна Уенди.

Слязоха с асансьора във фоайето, което сега беше съвършено празно, ако не се броеше Уотсън, който, облечен в кожено яке, се бе облегнал на вратата и чоплеше зъбите си с клечка.

— Мислех, че вече си на километри оттук — студено му подхвърли Улман.

— Позабавих се, за да подсетя господин Торънс за бойлера — обясни Уотсън, като се поизправи. — Само го наглеждайте редовно, приятелю, и всичко ще е наред. От време на време смъквайте налягането, че нали ви обясних за стрелката. Тя пълзи.

Тя пълзи, повтори си наум Дани и думите отекнаха в дългия пуст коридор на съзнанието му, коридор, целият покрит с огледала, в които хората рядко поглеждаха.

— Непременно — обеща татко му.

— Сигурен съм, че ще се оправите — заяви Уотсън и стисна ръката на Джак. После се обърна към Уенди и почтително сведе глава. — Госпожо.

— Драго ми е — промълви Уенди, уплашена, че думите й ще прозвучат абсурдно, но съвсем не беше така. Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и след като чу само няколко кратки изречения от този човек Уотсън, реши за себе си, че е жив символ на Запада. Готова бе да забрави похотливото му смигване преди малко.

— Ето и младия господин Торънс — сериозно отбеляза Уотсън и протегна ръка. Дани, когото бяха научили да се ръкува още преди една година, също протегна своята и усети как дланта му се скри в едрата лапа. — Да пазиш майка си и татко си, Дан.

— Да, сър.

Уотсън пусна ръчичката на Дани и се изправи. Сега беше ред да се здрависа с Улман.

— До догодина, господине — каза му.

— Дванайсети май, Уотсън — отвърна Улман. — Нито ден по-късно, нито ден по-рано.

— Да, сър — потвърди Уотсън, а Джак ясно долови неизказаната ругатня: … Върви на майната си, дребосъчест педал такъв!

— Приятно прекарване на зимата, господин Улман.

— Едва ли ще е приятно — надуто процеди Улман.

Уотсън отвори едното крило на голямата входна врата. Вятърът, засилил воя си, развя яката на коженото му сако.

— А вие, семейство, да се пазите — махна им той за довиждане.

Отговори му Дани:

— Ще се пазим, сър.

И Уотсън, чийто не толкова далечен предшественик беше притежавал хотела, се изниза смирено през вратата. Тя се затвори зад него, заглушавайки шума на вятъра. Тримата го наблюдаваха и чуха как изтрополи по предните стълби с грубите си каубойски ботуши. После бързо прекоси паркинга до очукания си пикап. Когато го запали, от ръждясалия ауспух се проточи синкава струя дим. Продължаваха да мълчат, сякаш омагьосани, докато той даде на заден ход и после излезе от паркинга. Камиончето изчезна зад възвишението на хълма, после се показа отново на главния път, насочено на запад.

За миг Дани се почувства по-самотен отвсякога в живота си.