Метаданни
Данни
- Серия
- Сияние (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shining, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 172 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Георги
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.
| Сияние | |
| The Shining | |
_front_cover,_first_edition.jpg) | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Създаване | 1977 г. САЩ |
| Първо издание | 1977 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
| Сияние в Общомедия | |
Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.
„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.
Сюжет
Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.
Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.
Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.
Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.
В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.
Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.
История на написването
След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.
Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]
Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]
След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.
„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "
„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“
„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]
Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]
Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.
Изтрит пролог и епилог
Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]
Продължение
Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:
’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}
Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.
Филмови и телевизионни адаптации
Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]
Източници
- ↑ Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
- ↑ Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
- ↑ Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
- ↑ Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
- ↑ „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
- ↑ „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
- ↑ „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
- ↑ „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
- ↑ Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
- ↑ „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
- ↑ Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
- ↑ Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ Stephen King planning possible sequel to The Shining
- ↑ Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
- ↑ Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
- ↑ Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
- ↑ Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.
Външни препратки
21. Среднощни мисли
Беше десет часът. В апартамента всички старателно се преструваха, че спят.
Джак лежеше настрани, с лице към стената и отворени очи, заслушан в бавното равномерно дишане на Уенди. Вкусът на разтворен екседрин бе още на езика му, който чувстваше грапав и леко изтръпнал. Ал Шокли се бе обадил в шест без петнайсет. Уенди беше пред камината във фоайето и четеше на Дани.
— Личен разговор — обяви телефонистката. — За господин Джак Торънс.
— На телефона — отвърна той, премести слушалката в дясната си ръка, а с лявата извади от джоба си носната кърпа и изтри с нея разранените си устни. После запали цигара.
Гласът на Ал прозвуча силно в ухото му:
— Джаки, ти какво си намислил, малкият?
— Здравей, Ал. — Той смукна от цигарата и затърси опипом шишенцето екседрин.
— Какво става, Джак? Днес следобед водих много странен разговор със Стюарт Улман. А когато Стю Улман поръчва междуградски разговор за своя сметка, няма съмнение, че работата е дебела.
— Улман няма защо да се тревожи, Ал. Нито пък ти.
— А какво точно е това, за което няма защо да се тревожим? Стю го представи като нещо средно между шантаж и материал за „Панорама“ в „Нашънъл Инкуайърър“. Хайде, обяснявай, малкият.
— Исках да го подразня малко — промърмори Джак. — Когато отидох при него на интервю, той изкара на показ нечистите ми ризи. Проблемът с алкохола. Уволнението от последната ми служба за побой над ученик. Чудел се дали съм подходящият човек за тая работа. Онова, което ме вбеси, беше, че изтъкна всичко това само защото е влюбен в проклетия си хотел. Прекрасен, с богата традиция, едва ли не свещен! В мазето обаче намерих албум с вестникарски изрезки. Някой е събрал на едно място не особено привлекателните аспекти на тая прехвалена катедрала и излиза, че в нея тайничко са се водили дяволски литургии.
— Надявам се, че това е образно казано, Джак. — Гласът на Ал звучеше смразяващо.
— Така е. Но открих…
— Аз знам историята на хотела.
Джак прекара ръка по косата си.
— И тъй, обадих му се, за да го поядосам. Признавам, че не беше много умно и със сигурност няма да го правя повече. Това е.
— Стю каза, че и ти на свой ред си имал намерение да вадиш на показ нечисти ризи.
— Стю е кретен! — нервирано отсече той. — Казах му, че възнамерявам да пиша за „Панорама“, и е така. Мисля, че това място дава добър синтез на следвоенния американски дух. Ще стане чудесна книга, но тя е въпрос на далечно бъдеще, гарантирам ти го. В момента имам повече работа, отколкото съм в състояние да свърша, и…
— Това не ме задоволява, Джак.
Той се втренчи в черната слушалка, неспособен да повярва на онова, което със сигурност бе чул.
— Какво? Ал, нима каза…
— Казах каквото казах. Какво означава далечно бъдеще? За теб това може да са две години или пет. За мен са трийсет-четирийсет, защото се надявам за дълго да бъда делово свързан с „Панорама“. Мисълта, че ще черниш хотела ми и ще пробутваш писанията си като шедьовър на американската литература, направо ме отвращава.
Джак онемя.
— Опитах се да ти помогна, малкият. Минахме и двамата през голямо изпитание и реших, че ти дължа известна подкрепа. Помниш ли онова време?
— Помня го — отвърна той, ала въгленчетата на неприязънта вече пламтяха в сърцето му.
Най-напред Улман, после Уенди, сега Ал. Какво беше това? Национален бойкот срещу Джак Торънс ли? Той стисна устни, присегна се за цигарите си и ги събори на пода. Нима наистина беше харесвал някога тоя превзет сноб, който сега му говореше от облицования си с махагон кабинет във Върмонт.
— Преди да удариш онова момче — подхвана Ал, — бях уговорил управата да не взема мерки срещу теб и дори да те назначи на постоянно място. Само че ти сам провали тази възможност за себе си. После получи службата в хотела, хубаво и тихо местенце, където да се съвземеш, да завършиш пиесата си и да изчакаш, додето с Хари Ефингър убедим останалите от настоятелството на гимназията, че са допуснали голяма грешка. А сега май се каниш да ухапеш ръката ми, с която ти подавам храна, устремен към по-голяма печалба. Така ли се отблагодаряваш на приятелите си, Джак?
— Не — прошепна той.
Не посмя да каже повече. Главата му пулсираше от гневните, жлъчни думи, които напираха да се изтръгнат от устата му. Отчаяно се опита да мисли за Дани и Уенди, които зависеха от него. Дани и Уенди, които седяха спокойно долу пред огъня, свели глави над буквара за втори клас, и си мислеха, че всичко е съвсем наред. Ако изгубеше и тази служба, какво щяха да правят? Да подкарат към Калифорния грохналия фолксваген с неговата излязла от строя бензинова помпа като бедняшко семейство от Оклахома? Каза си, че ще падне на колене пред Ал и ще го моли, преди да допусне това да се случи, но думите все тъй напираха да се излеят и ръката, с която държеше горещите жици на своята ярост, сякаш беше омазнена.
— Какво? — попита остро Ал.
— Не — повтори той. — Аз не се държа така към приятелите си и ти го знаеш.
— Откъде да го знам? Ето че заплашваш да омърсиш хотела ми, като изравяш отдавна погребани неща. А най-невинната ти постъпка е, че се обаждаш на темпераментния ми, но извънредно компетентен управител и го докарваш до изстъпление с някакви си… детинщини.
— Не са просто детинщини, Ал. На теб ти е лесно. Не ти се налага да приемаш милостиня от някой богат приятел. Не ти е нужен и познат в съда, защото ти си съдът. А това, че беше на крачка от хроничния алкохолизъм, изобщо не се споменава, нали?
— Сигурно е така — отвърна Ал. Гласът му прозвуча вяло и пролича, че цялата тая история му е досадила. — Но разбери, Джак… аз нямам контрол над това. Нещата стоят така, и толкова.
— Знам — с равен тон изрече Джак. — Уволнен ли съм? Предпочитам да ми го кажеш направо, ако е така.
— Не си, ако направиш две неща за мен.
— Готов съм.
— Не е ли по-добре да чуеш условията ми?
— Не. Каквито и да са, приемам ги. Трябва да мисля за Уенди и Дани. Ако ми искаш топките, ще ти ги пратя с въздушна поща.
— Сигурен ли си, че можеш да си позволиш такъв лукс като самосъжалението, Джак?
Той бе затворил очи и пъхна един екседрин между пресъхналите си устни.
— В този момент друг лукс не мога да си позволя. Хайде, давай.
Ал помълча един миг, после каза:
— Най-напред никакви обаждания повече на Улман. Дори и ако хотелът пламне. Ако се случи такова нещо, ще се обадиш на работника по поддръжката, онзи, дето все ругае, сещаш се…
— Уотсън.
— Същият.
— Добре. Съгласен.
— И второ, искам да ми обещаеш, Джак, да ми дадеш честна дума, че няма да чувам за никакъв роман, описващ колорадски хотел с тъмна история.
За минута яростта му беше толкова силна, че той буквално не можеше да продума. Кръвта бучеше в ушите му. Сякаш разговаряше с някакъв съвременен принц от Медичите… Никакви портрети на членове от моето семейство, на които да са показани дефектите им, иначе те пращам обратно в тинята. Плащам само за картини, които ме удовлетворяват. Когато рисуваш дъщерята на мой добър приятел или съдружник в бизнеса, няма да показваш брадавицата й, че ще те върна в тинята. То се знае, че сме приятели… И двамата сме цивилизовани хора, нали така? Споделяли сме легло, подслон и бутилка. А кучешкия нашийник, дето съм ти го сложил, ще се правим, че не го забелязваме, и тогава аз ще се грижа щедро за теб. Единственото, което искам в замяна, е душата ти. Дребна работа. Можем дори да забравим, че си ми я отстъпил, както ще забравим и за кучешкия нашийник. Помни, мой надарени приятелю, че навсякъде по улиците на Рим просят микеланджеловци…
— Джак, там ли си?
Той издаде хриплив звук, който трябваше да означава „да“.
Тонът на Ал бе твърд и самоуверен.
— Не смятам, че искам прекалено много от теб, Джак. Ще има и други книги. Не бива да очакваш от мен да те субсидирам, докато ти…
— Добре. Дадено.
— Не искам да мислиш, че се опитвам да ограничавам творчеството ти, Джак. Знаеш, че не съм такъв човек. Аз просто…
— Ал?
— Какво?
— Дъруент все още ли е свързан с „Панорама“? Макар и косвено?
— Не разбирам откъде-накъде това те засяга, Джак.
— Така е — глухо отвърна той. — Не ме засяга, прав си. Слушай, Ал, струва ми се, че Уенди ме вика за нещо. Пак ще ти се обадя.
— Разбира се, малкият. Ще си поговорим надълго и нашироко. Как е при теб? Сух ли си?
(НАЛИ СИ ВЗЕ ТВОЯ ФУНТ ОТ ПЛЪТТА МИ, ОСТАВИ МЕ СЕГА НА МИРА!)
— Като барут.
— Аз също. Започна да ми харесва да съм винаги трезвен. Ако…
— Друг път ще се обадя, Ал. Уенди…
— Добре, разбирам.
Той затвори телефона и тъкмо тогава го обзеха гърчовете, поразяващи го като светкавици. Сви се пред телефона като покаял се грешник, притиснал с ръце стомаха си, а главата му кънтеше като чудовищен празен мехур.
Веднъж ужилила, осата продължава да напада…
Бе минало известно време, когато Уенди се качи и попита кой е звънял по телефона.
— Ал — отвърна той. — Обади се да пита как се справяме. Казах му, че всичко е наред.
— Джак, изглеждаш ужасно. Да не ти е лошо?
— Пак ме заболя главата. Тази вечер ще си легна рано. Няма смисъл да се опитвам да пиша.
— Да ти донеса ли топло мляко?
Той се усмихна вяло.
— Добре ще ми дойде.
А сега лежеше до нея и усещаше допира на бедрото й, топло и натежало от съня.
Като си мислеше за разговора с Ал, го обливаха ту горещи, ту студени вълни. Един ден щеше да има възмездие. Щеше да има и книга, при това не кроткият, изпълнен с разсъждения роман, който бе замислил първоначално, а безпощаден, подготвен от задълбочено проучване и придружен със снимки репортаж за цялата тъмна история на „Панорама“, включително гадните, кръвосмесителни сделки и всичко останало. Ще го поднесе на читателите, разрязан като филе от риба. И ако Ал Шокли има връзка с империята на Дъруент, Господ да го пази! Изпънат като струна, той лежеше и се взираше в тъмнината. Знаеше, че ще минат часове, докато заспи.
Уенди Торънс лежеше по гръб, с отворени очи, заслушана как диша мъжът й в съня си — дълго вдишване, кратко задържане, леко гърлено издишване. Къде ли отива, когато спи, запита се тя. В някакъв лунапарк на сънищата, където всички развлечения са безплатни и няма натякваща, досадна съпруга? Или пък в долнопробна кръчма, където пиенето не секва и цялата му компания се е събрала, Ал Шокли е на видно място сред тях. Място, където тя и Дани нямаха достъп.
Уенди изпитваше някогашната тревога, а тя се надяваше, че никога няма да я споходи, след като напуснаха Върмонт; сякаш тревогата не можеше да прекосява щатски граници. Не й харесваше въздействието на „Панорама“ върху Джак и Дани.
А най-страшното, което никога не би се осмелила да изговори гласно, бе, че у Джак се върнаха всички симптоми от периода на пиянството му — един по един… всички освен самото пиене. Постоянното изтриване на устните с ръка или с кърпичка, сякаш да попие влагата от тях. Дългите паузи на пишещата машина, пълното с хартия кошче. Тази вечер на масичката до телефона бе видяла шишенце екседрин, след като Ал му се бе обаждал, а чаша за вода нямаше. Значи отново ги дъвчеше. Дразнеше се от дребни неща. Станеше ли прекалено тихо, започваше несъзнателно да почуква с пръсти в нервен ритъм. Все по-често използваше нецензурни думи. Напоследък я плашеше и настроението му. На моменти дори предпочиташе той да избухне, да си изпусне парата, също като бойлера, който наглеждаше и нощем. Щеше едва ли не да се зарадва, ако той вземеше да ругае гръмко, да ритне стол или да тръшне врата. Но тези прояви, така типични за темперамента му, бяха почти напълно изчезнали. И все пак Уенди имаше чувството, че Джак все по-често се ядосва на нея и на Дани, ала не иска да се издава. Бойлерът имаше вентил за изпускане на парата: стар, напукан, зацапан с масло, но все още действащ. А Джак нямаше такъв. Тя никога не бе успявала да го разбира. Дани можеше, но не казваше нищо.
А и обаждането на Ал. Тъкмо когато бе позвънил, Дани загуби интерес към приказката, която четяха. Остави я да седи край камината и отиде до бюрото на рецепцията, където Джак му беше построил магистрала за количките и камиончетата. Виолетовият фолксваген също беше там и Дани започна бързо да го блъска напред-назад. Като се преструваше, че си чете книгата, Уенди поглеждаше Дани крадешком и видя огледалното отражение на маниерите на Джак и нейните, когато бяха разтревожени. Потъркването на устните, прокарването на пръсти през косата, както правеше тя, докато чакаше мъжа си от обиколката му по кръчмите. Не можеше да повярва, че Ал се бе обадил просто за „да попита как се справят“. Той винаги звънеше за нещо конкретно.
По-късно, когато отново бе слязла долу, намери Дани сгушен на кълбо край огъня да чете за приключенията на Джо и Рейчъл в цирка. Не личеше да е разсеян или притеснен. Като го гледаше, тя отново бе поразена от прозрението, че Дани знае и разбира много повече, отколкото допускаше философията на доктор Едмъндс.
— Време е за лягане, шефе — подкани го тя.
— Добре — отвърна той.
Отбеляза мястото в книгата, до което беше стигнал, и се изправи.
— Измий си лицето и зъбите.
— Добре.
— Да не забравиш ушите?
— Няма.
За миг постояха един до друг, загледани в играта на пламъците. В по-голямата част от фоайето бе студено и духаше, ала в този кръг около камината се разнасяше вълшебна топлина и на човек му бе трудно да си тръгне.
— Чичо Ал се е обадил по телефона — подметна уж небрежно тя.
— Така ли? — В гласа му нямаше никаква изненада.
— Дали пък чичо Ал не е сърдит на татко? — подхвърли му все така като че между другото.
— О, да, сърдит му е — убедено отвърна Дани. — Той не дава татко да пише оная книга.
— Каква книга, Дани?
— За хотела.
На устните й бе въпросът, който хиляди пъти му бяха задавали с Джак: „Откъде знаеш това?“ Само че не го попита. Не искаше да го разстройва преди лягане, нито да му дава да разбере, че обсъждат неща, които той не би трябвало да знае. А той го знаеше, убедена бе в това. Как беше възможно да знае за сестра й, а отгоре на всичко, че е мислела за нея в чакалнята на лекаря? Тя поклати глава, сякаш за да я поизбистри.
— Върви да се миеш, шефе.
Той изтича по стълбите към апартамента им. Леко намръщена, тя отиде да притопли млякото на Джак в тенджерка.
А сега лежеше будна в леглото, заслушана в дишането на мъжа си и във вятъра навън. (По едно чудо и тоя ден не беше паднал истинският сняг, а се размина само с прехвърчането.) Остави съзнанието си да се изпълни изцяло с мисълта за прекрасния й необикновен син, роден с ципа върху лицето, каквато лекарите виждаха веднъж на седемстотин раждания — суеверно се вярваше, че била знак за вътрешно прозрение.
Реши, че е време да поговори с Дани за „Панорама“… и че е време да го накара да й каже нещо най-сетне. Утре. На всяка цена. Двамата щяха да идат до библиотеката в Сайдуиндър да потърсят някакво четиво за второкласници и щеше да разговаря с него. Съвсем откровено. Тази мисъл я поуспокои донякъде и тя постепенно се унесе в сън.
Дани лежеше буден в стаята си с отворени очи, прегърнал остарелия си, доста пострадал от годините Мечо (липсваше му едното стъклено око и от разпраните му шевове излизаше пълнежът), и се ослушваше към спалнята на спящите си родители. Имаше чувството, че неволно се е превърнал в техен страж. Нощем беше най-лошо. Той мразеше нощите и постоянния вой на вятъра откъм западната фасада на хотела.
Всъдеходът му висеше от тавана, вързан на конец. На бюрото му моделът на фолксвагена, донесен отдолу, слабо проблясваше с флуоресцентната си лилава боя. Книжките му бяха в библиотеката, албумчетата за оцветяване — на бюрото. Място за всичко и всичко на мястото си, казваше мама. Тогава лесно ще намираш каквото търсиш. Но сега нещата се бяха разместили. Някои липсваха. И още по-зле — появили се бяха други, които не би трябвало да се виждат. Беше същото като на ония картинки с надпис отгоре: РАЗЛИЧАВАТЕ ЛИ ИНДИАНЦИТЕ? Ако примижиш и напрегнеш очи, наистина можеш да видиш някои от тях — онова, което най-напред ти се бе струвало кактус, бе всъщност храбрец с нож между зъбите, а зад скалите се криеха други; едно от злите, безпощадни лица се различаваше дори в колелото на дилижанса.
Но никога не се виждаха ясно, което някак те притесняваше. Защото тъкмо онези, които не виждаш, можеха да се промъкнат и да те нападнат с томахавка в едната ръка и с нож за скалпиране в другата…
Той се размърда неспокойно в леглото си и очите му потърсиха утешителната светлинка на нощната лампа. Нещата бяха зле. Той го знаеше със сигурност. В началото уж всичко беше наред, но малко по малко… Татко все повече си мислеше за пиене. Понякога се ядосваше на мама, без сам да знае защо. Обикаляше с отнесен и замъглен поглед и триеше устните си с кърпичка. А мама се тревожеше за него, както и за детето си. Не му беше нужно да пуска сияние към нея, за да го разбере; усети го в трескавите въпроси, които му задаваше в деня, когато пожарният маркуч се бе превърнал в змия. Господин Халоран казваше, че всички майки имат по малко сияние, и тя наистина бе разбрала, че нещо се е случило. Но не и какво точно.
Без малко да й разкаже, но няколко неща го спряха. Знаеше, че лекарят в Сайдуиндър е обяснил как съществуването на Тони и нещата, които той му показва, са съвсем… или почти нормални. Майка му можеше и да не повярва, когато й разправеше за маркуча. По-лошо, тя можеше да му повярва, но в погрешен смисъл и да си помисли, че МУ Е ПРЕВЪРТЯЛА БУРМАТА. Той знаеше донякъде какво е ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА, но не чак толкова, колкото КАК СТАВАТ БЕБЕТАТА, което мама му бе обяснила подробно миналата година.
Веднъж в забавачката приятелят му Скот му бе показал едно момче на име Робин Стенджър, което седеше настрани умърлушено. Бащата на Робин беше учител по аритметика в училището на татко, а бащата на Скот преподаваше история там. Повечето от децата в забавачката имаха нещо общо с гимназията „Стовингтън“ или с малката фабрика на IBM извън града и съответно в забавачката се бяха оформили две групи. Бе някак естествено децата, чиито бащи са колеги, да общуват по-тясно помежду си и станеше ли някой скандал при възрастните, странно изопачената мълва за него плъзваше сред децата от съответната група, но не и сред тези от другата.
Двамата със Скоти седяха в космическия кораб на площадката за игра, когато приятелят му посочи Робин и попита:
— Познаваш ли това момче?
— Да — отвърна Дани.
Скоти се наведе към него.
— На баща му снощи МУ ПРЕВЪРТЯЛА БУРМАТА. Отвели са го.
— Сериозно? Само за някаква си бурма?
Скоти го изгледа съжалително и нетърпеливо обясни:
— Той е полудял бе. Нали ти е ясно? — Скот изкриви очи, провеси език и започна да върти показалците си в кръг около ушите. — Откарали са го в лудницата.
— О! — промълви Дани. — А кога ще го пуснат?
— Никога — мрачно обяви Скоти.
През този и следващия ден Дани узна, че:
а) Г-н Стенджър се бе опитал да убие всички от семейството си; включително и Робин, с пистолет сувенир от Втората световна война;
б) Г-н Стенджър беше разпердушинил цялата къща, когато бе, ИЗКУКАЛ;
в) Г-н Стенджър бе видян да яде умрели насекоми и трева от купичка, сякаш са овесени ядки с мляко, и да плаче;
г) Г-н Стенджър се бе опитал да удуши жена си с найлонов чорап, след като „Ред Сокс“ бяха изгубили важен бейзболен мач.
Най-сетне всичките тия тревожни сведения го притесниха твърде много, за да ги таи у себе си, и попита татко си за господин Стенджър. Татко му го взе в скута си и обясни, че на господин Стенджър му се е струпало голямо напрежение, отчасти свързано със семейството, отчасти със службата, както и с неща, които никой освен лекарите не можел да разбере. Избивало го на плач; преди три вечери се разплакал и не можел да спре, а през това време изпотрошил всичко в дома си. Не се казва ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА, обясни татко, а ДА ПОЛУЧИШ НЕРВНА КРИЗА и господин Стенджър не в в ЛУДНИЦА, а в СЪНЪТОРИУМ. Ала въпреки търпеливите обяснения на татко Дани беше уплашен. Той не успяваше да види разликата между ДА ТИ ПРЕВЪРТИ БУРМАТА и ДА ПОЛУЧИШ НЕРВНА КРИЗА, пък и дали ще го наречеш ЛУДНИЦА или СЪНЪТОРИУМ, там все така имаше железни пръчки на прозорците и не те пускаха да си ходиш по свое желание. Отгоре на всичко баща му, без да има представа, бе повторил една от фразите на Скоти непроменена, а тъкмо тя изпълваше Дани със смътен страх. Там, където господин Стенджър живееше сега, имаше ХОРА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ. Идваха да те приберат в сива камионетка без прозорци. Тя спираше до тротоара пред къщата ти и ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ те отвеждаха далеч от семейството ти и те принуждаваха да живееш в стая с меки стени. Ако искаш да пишеш писмо до къщи, даваха ти само пастели.
— Кога ще го пуснат да се върне? — попита Дани баща си.
— Веднага щом се почувства по-добре, шефе.
— Но кога ще стане това? — настояваше Дани.
— Никой не знае, Дан — натъртено отвърна татко.
Тъкмо това беше най-лошо от всичко. То бе друг начин да кажеш „никога“. Месец по-късно майката на Робин си го прибра от забавачката и двамата напуснаха Стовингтън без господин Стенджър.
Това се бе случило преди повече от година — точно след като татко се бе отказал от Лошото Нещо, но преди да изгуби службата си. Дани често се сещаше за господин Стенджър. Понякога, когато паднеше, чукнеше си главата или го заболеше коремът, споменът проблясваше мигновено като светкавица в съзнанието му, придружен от страха, че няма да може да спре да плаче, додето баща му най-сетне ще избере един номер по телефона и ще каже в слушалката: „Ало, тук е Джак Торънс от Мейпъллайн Уей 149. Синът ми не може да престане да плаче. Моля, изпратете ми ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ, за да го отведат в СЪНЪТОРИУМ. Точно така, на него МУ ПРЕВЪРТЯ БУРМАТА. Благодаря ви.“ А после сивата камионетка без прозорци ще спре пред тяхната врата, ще го качат вътре и ще го отведат, а той ще се къса от рев. Кога ли ще види отново майка си и татко си? НИКОЙ НЕ ЗНАЕ.
Тъкмо този страх го караше да мълчи. Сега вече бе пораснал с една година и не вярваше, че мама и татко ще позволят да бъде отведен само защото е взел маркуча за змия; рационалното в съзнанието му отричаше подобна възможност, но все пак колкото пъти понечеше да им каже, споменът изникваше и спираше думите. Това не беше като историите с Тони. Него мама и татко приемаха почти като естествено явление. Това се получаваше при умните деца, а те и двамата приемаха, че той е умен (както и себе си имаха за умни), но да си представяш, че маркучът на пожарогасителя е змия и да виждаш парченца мозък по стената на президентския апартамент, когато никой друг не ги съзира, това вече не можеше да се сметне за нормално. Вече го бяха водили на обикновен лекар. Нима не бе логично да допусне, че след това ще се появят ХОРАТА В БЕЛИ ПРЕСТИЛКИ?
И все пак той би им казал, ако не беше сигурен, че рано или късно те ще поискат да го отведат далеч от хотела. Той самият би искал отчаяно да се махне от „Панорама“. Съзнаваше обаче, че това е последната възможност за татко и че той е в „Панорама“ не просто за да го наглежда през зимата. Трябваше да работи върху ПИЕСАТА. Да преодолее болката от уволнението си. Да обича мама Уенди. И съвсем доскоро имаше надежда, че така и ще стане. Едва напоследък при татко се бяха появили проблеми. Откакто намери тези книжа.
(Това нечовешко място ражда човешки чудовища.)
Какво означаваше това? Моли се на Бога, но Бог не му отговори. И какво ще прави татко, ако престане да работи тук? Опита се да чете в съзнанието му и от узнатото все повече се убеждаваше, че татко сам не знае. Най-силното доказателство бе обаждането на чичо Ал тази вечер; той бе говорил обидни неща, а татко не посмя да му отговори, защото чичо Ал можеше да го уволни от тази служба, също както господин Кромърт, директорът на „Стовингтън“ и гимназиалното настоятелство го бяха уволнили от учителското му място. А татко се боеше до смърт от това — както заради него и мама, тъй и заради себе си.
Затова Дан и не смееше да каже нищо. Можеше само да наблюдава безпомощно и да се надява, че всъщност няма никакви индианци или пък ако имаше, щяха да чакат по-едра плячка и нямаше да се нахвърлят на влакчето им с три вагона.
Ала не можеше да го повярва, колкото и да се мъчеше.
Сега нещата в „Панорама“ изглеждаха доста зле.
Скоро щеше да падне големият сняг и какво ги очакваше тогава? Какво щеше да им се случи, когато са напълно откъснати от света и оставени на милостта на онова нещо, каквото и да бе то, дето и досега си играеше с тях жестоки игри?
(Излез и си изпий лекарството!)
Какво тогава?
ЧЕС?
Отново се обърна в леглото си. Може би утре щеше да се опита да повика Тони и да го накара да му покаже какво точно е ЧЕС и как може да бъде избегнато. Готов беше да рискува с кошмарите. Налагаше му се да знае.
Дани все още беше буден дълго след като от престорен сънят на родителите му бе станал истински. Продължи да се мята неспокойно в леглото, като усукваше чаршафите и се измъчваше с проблем, за който беше прекалено мъничък още. Някъде след полунощ и той заспа и тогава буден остана само вятърът, блъскащ се в стените на хотела под яркия взор на звездите.