Метаданни
Данни
- Серия
- Сияние (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Shining, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 172 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Георги
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
СИЯНИЕ. 1992. Изд. Нар.култура, София. Роман. Превод: от англ. Надя БАЕВА [The Shining / Stephen King]. Художник: Николай ПЕКАРЕВ. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 415. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-04-0060-0
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Сияние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Сияние.
| Сияние | |
| The Shining | |
_front_cover,_first_edition.jpg) | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Създаване | 1977 г. САЩ |
| Първо издание | 1977 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | хорър |
| Вид | роман |
| Сияние в Общомедия | |
Сиянието е роман на ужасите на американския писател Стивън Кинг. Публикуван през 1977 г., „Сиянието“ е третият роман на Кинг и първият бестселър с твърда корица: успехът на книгата утвърждава Кинг като виден автор в жанра на ужасите. Обстановката и героите са повлияни от личния опит на Кинг, от посещението му в хотел „Стенли“ през 1974 г. и възстановяването му от алкохолизъм. Романът е последван от продължение „Доктор Сън“, публикувано през 2013 г.
„Сиянието“ се съсредоточава върху живота на Джак Торънс, амбициозен писател и възстановяващ се алкохолик, който приема позицията на зимен пазач на известния хотел Овърлук в Колорадо, Скалистите планини. Семейството му го придружава. Това са жена му Уенди и сина му Дани Торънс, който притежава сиянието – редица психически способности, които позволяват на Дани да вижда ужасното минало на хотела. Скоро след като семейството стават затворници в хотела заради непрестанната силна снежна буря, свръхестествените сили в хотела влияят на разума на Джак и поставят жена му и сина му в невероятна опасност.
Сюжет
Действието в „Сиянието“ се развива предимно в измисления хотел Овърлук, изолиран, обитаван от духове, разположен в Скалистите планини Колорадо. Историята на хотела, която е описана от няколко герои, включва смъртта на някои от гостите и на бившия зимен пазач Делбърт Грейди, който се поддава на хотела и убива семейството си и себе си.
Сюжетът е съсредоточен върху Джак Торънс, съпругата му Уенди и техния петгодишен син Дани. Те се местят в хотела след като Джак приема позицията на зимния пазач. Джак е амбициозен писател [1] и възстановяващ се алкохолик с проблеми с гнева, които го карат неволно да счупи ръката на Дани и да загуби работата си като учител след като нападна ученик. Джак се надява, че уединението на хотела ще му помогне да се свърже със семейството си и да му даде мотивацията, необходима за работа по пиеса. Родителите му не знаят, но Дани притежава телепатични способности, наричани сиянието, които му позволяват да чете мисли и да предсказва разни събития. Семейство Торънс пристигат в хотела в деня на затварянето му. Мениджърът на хотела ги развежда. Срещат главния готвач Дик Халоран, който притежава способности, подобни на тези на Дани, и който обяснява на Дани силите му. Това свързва готвача и детето по специален начин.[2] Останалите служители и гости напускат хотела и оставят семейство Торънс сами в хотела за зимата.
Докато Торънс се настаняват в Оверлук, Дани вижда призраци и плашещи видения, но не споделя това с родителите си, защото чувства, че тази работа е важна за баща му и за бъдещето на семейството. Уенди смята да оставят Джак сам да приключи работата, но Дани отказва. Той мисли, че баща му ще бъде по-щастлив, ако останат. Въпреки това, Дани скоро осъзнава, че присъствието му в хотела прави свръхестествените сили по-могъщи, превръщайки ехото на миналите трагедии в опасни заплахи. Привиденията придобиват физическа форма и топиарите на животни в градината оживяват. Снегът откъсва семейство Торънс от външния свят.
Хотелът има затруднения с обладаването на Дани и започва да обладава Джак, като затруднява писателската му дейност и го примамва чрез записки в мазето към историята на хотела. Джак става все по-нестабилен, унищожавайки CB (си-би) радио и снегомобил – единствените им две връзки с външния свят. Един ден, след скандал с Уенди, Джак намира бара на хотела, напълно зареден с алкохол, въпреки че преди това е бил празен, и е свидетел на парти, на което се среща с призрака на барман на име Лойд. Джак танцува с призрака на млада жена, която се опитва да го съблазни, но си тръгва след като роклята ѝ се свлича и всички я виждат гола. Докато Джак се напива, хотелът използва духа на бившия пазач Грейди, за да подтикне настоящия пазач да убие семейството си. Първоначално той се противопоставя, но нарастващото влияние на хотела в съчетание с алкохолизма и гнева на Джак се оказва твърде голямо. Той става чудовище под контрола на хотела.[3][4] Уенди и Дани надвиват Джак след като той атакува Уенди, заключват го в килера, но призракът на Делбърт Грейди го освобождава, като го кара да обещае да му доведе Дани и да убие Уенди. Джак наранява Уенди с един от стиковете за роке на хотела, но тя се заключва в банята. Джак се опитва да пробие вратата, но Уенди прерязва ръката му с бръснач, за да го спре.
В същото време, Халоран, който работи в зимен курорт във Флорида, получава телепатичен зов за помощ от Дани. Халоран се втурва обратно към Овърлук, но там той е атакуван от топиарите на животни, пазещи хотела, и тежко ранен от Джак. Джак преследва Дани из хотела и го хваща на най-горния етаж. Там той за кратко време възвръща контрол над съзнанието си и умолява Дани да бяга. Дани вижда, че това не е наистина баща му, а само маска, сложена от хотела. Хотелът поема контрола над Джак отново, като го насилва да унищожи собственото си лице и череп със стика, да заличи последните следи Джак Торънс и да открие същество, контролирано от хотела „мениджър“. Спомняйки си, че Джак е пропуснал да освободи налягането върху нестабилния бойлер на хотела, Дани съобщава на хотела, че скоро ще има взрив. Дани, Уенди и Халлоран бягат, хотелското създание се опитва да овладее налягането, но е твърде късно и бойлерът експлодира, убивайки Джак и унищожавайки Овърлук. Преодолявайки последния опит на хотела да го обладае, Халоран води Дани и Уенди на безопасно място.
Епилогът на книгата се състои следващото лято. Халоран, който работи като готвач в курорт в Мейн, утешава Дани, докато Уенди се възстановява от нараняванията, които Джак ѝ е причинил.
История на написването
След като написва „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, случката и в двата романа е поставена в малките населени места на родния за Кинг Мейн, той търси промяна за следващата книга. „Исках да прекарам една година далеч от Мейн, за да може следващият ми роман да е в друго пространство.“ [5] Кинг отваря атлас на САЩ на кухненската маса и произволно посочва място, което се оказа Боулдър, Колорадо.[6] На 30 октомври 1974 г.[7] Кинг и съпругата му Табита се настаняват в хотел Стенли в близкия Естес Парк, Колорадо. Те са били единствените гости в хотела тази нощ. „Когато пристигнахме, те се готвеха да затворят за сезона и ние се оказахме единствените гости на мястото – пълно с всичките тези дълги, празни коридори“. Настаняват се в стая 217, за която се говорело, че е обитавана. Затова стая 217 е толкова специална и в книгата.
Десет години по-рано Кинг прочел „Велд“ на Рей Бредбъри и се вдъхновил да напише история за човек, чиито сънища ще се превърнат реалност. През 1972 г. Кинг започва роман, озаглавен „Тъмно сияние“, който трябвало да бъде за паранормално момче в паранормален увеселителен парк, но идеята никога не се реализирала и той изоставил книгата. През нощта в Стенли тази история се върнала при него.[8]
Кинг и съпругата му вечерят голямата трапезария съвсем сами. За ядене могат да изберат само единственото останало ястие. В стаята е пусната оркестрална музика и те седят на единствената маса. „С изключение на нашата маса всичките столове бяха върху масите. Музиката отекваше по дългия коридор. Бог ме беше пратил там, за да чуя и да видя това. Докато си легнах тази нощ, вече имах цялата книга в главата си." [9]
След вечеря съпругата му се прибрала, но Кинг се разхождал из празния хотел. Озовал се в бара и барман на име Грейди му сервирал.
„Тази нощ сънувах как тригодишният ми син тича през коридорите, гледа назад през рамо и крещи. Преследваше го пожарен маркуч. Станах рязко, целия в пот, почти паднах от леглото. Запалих цигара, седнах на един стол и погледнах през прозореца към Скалистите планини и в момента, в който цигарата свърши, имах костите на книгата подредени в ума си. "
„Понякога се изповядваш. Винаги скриваш това, което признаваш. Това е една от причините да измислиш история. Например, когато написах „Сиянието“, главният герой е човек, който е счупил ръката на сина си, който бил дете и самият той е бил бит. И като млад баща с две деца, бях ужасен от чувствата на истинска враждебност към моите деца, които понякога изпитвах. Няма ли да спреш някога? Няма ли да си лягаш? И с времето започнах да мисля, че вероятно има много млади бащи и млади майки, които се чувстват ядосани и гневни чувства на децата си. Но като някой, който е бил възпитан с идеята, че татко знае най-добре, и образа на Уорд Клийвър от "Оставете го на Бийвър“, си мислех: О, ако той не млъкне, ако не млъкне… Когато написах тази книга, споделих много от това и се опитах да се освободя от него, но това беше и изповед. Да, има моменти, когато се чувствах много ядосан към децата си и дори чувствах, че мога да ги нараня. Е, децата ми сега са по-големи. Наоми е на петнадесет години, Джоуи е на тринайсет, а Оуен – на осем, и всички те са страхотни деца, и не мисля, че съм вдигал ръка срещу нито едно от децата си вече 7 години, но преди време...“
„Сиянието“ също е силно повлияно от „Обладаването на Хил Хаус“ на Шерли Джаксън,[10] "Маската на Червената смърт“ и „Падането на Къщата на Ашер" на Едгар Алън По и „Изгорелите предложения“ на Робърт Мараско. Историята често е сравнявана със „Странноприемницата“ на Ги дьо Мопасан.[11]
Преди да напише „Сиянието“, Кинг вече е написал „Roadwork“ и „The Body“, но и двете са публикувани по-късно. Първата чернова на „Сиянието“ отнема по-малко от четири месеца и той успява да го публикува пред останалите книги. Заглавието е вдъхновено от песента на Джон Ленън „Instant Karma!“, която съдържа думите „Ние всички сияем“.[12]
Бил Томпсън, редакторът на Кинг в Doubleday, се опитвал да го разубеди от „Сиянието“, защото смятал, че след като е написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“, той ще бъде определян само като писател на ужаси. Кинг сметнал това за комплимент.
Изтрит пролог и епилог
Първоначално е имало пролог, озаглавен „Преди пиесата“, който описва по-ранни събития в историята на „Овърлук“, както и епилог, озаглавен „След пиесата“, но и двете не са част от публикувания роман.[13] Прологът е публикуван в списание Whispers през август 1982 г., а съкратената версия се появява в изданието на TV Guide от 26 април – 2 май 1997 г. за популяризиране на предстоящия мини сериал върху „Сиянието“. Смятало се, че епилогът е изгубен, но е открит през 2016 г. като част от ранна версия на ръкописа на романа. Както „Преди пиесата“, така и „След пиесата“ са публикувани като част от специалното луксозно издание на Cemetery Dance Publications в началото на 2017 г.[14][15]
Продължение
Основна статия: Доктор Сън (книга) Кинг описва идеята за продължение на романа „Сиянието“ от 1977 г. на 19 ноември 2009 г., по време на рекламно турне за романа му „Под купола“. По време на четене, водено от режисьора Дейвид Кронънбърг в Canon Theatre, Кинг казва, че продължението ще проследи Дани Торънс, сега в 40-те си години, живеещ в Ню Хампшър, където работи в хоспис и с помощта на силите си помага на неизлечимо болни пациенти да умрат в мир.[16] 1 декември 2009 г., Кинг публикува анкета на официалния си уебсайт, където иска посетителите да гласуват коя книга трябва да напише първо, „Доктор Сън“ или следващия роман на Тъмната кула:
’’Споменах два потенциални проекта, докато бях на пътя, една нова книга от средата на света (не специално за Роланд Дешайн, но той и неговият приятел Кътбърт са в него, ловувайки скинмен – така се наричат върколаците в това изгубено царство) и продължение на „Сиянието“, наречено „Доктор Сън“. Интересувате ли се от някоя от тях? Ако е така, коя от тях ви грабва повече? Ще преброим гласовете ви (и разбира се всичко това не означава нищо, ако музата ми не дойде).’’ [17]}
Гласуването приключва на 31 декември 2009 г., като „Доктор Сън“ печели анкетата с 5861 гласа срещу 5812 за „Вятърът през ключалката“.[18] През 2011 г. Кинг потвърждаваща, че „Доктор Сън“ е в процес на изработка и че в сюжета е включена пътуваща група от психически вампири, наречена Истинска Задруга. „Доктор Сън“ е публикуван на 24 септември 2013 г.
Филмови и телевизионни адаптации
Романът е адаптиран за едноименен филм от 1980 г., режисиран от Стенли Кубрик и написан заедно с Даян Джонсън. Въпреки че Кинг остава разочарован от адаптацията и критикува работата на екипа с тематиката на книгата и характера на Уенди, този филм се смята за един от най-големите филми на ужасите, правени някога.[19][20] Романът е адаптиран и за мини сериал, премиерата на който е през 1997 г. Стивън Кинг следи внимателно изработването на поредицата, за да се увери, че тя следва достойно романа.[21][22]
Източници
- ↑ Bruhm, Steven. On Stephen King's Phallus; Or the Postmodern Gothic // Narrative 4 (1). January 1996. с. 55 – 73.
- ↑ Hohne, Karen A. The Power of Spoken Word in the Works of Stephen King // Journal of Popular Culture 28 (2). Fall 1994. DOI:10.1111/j.0022-3840.1994.2802_93.x. с. 93 – 103.
- ↑ Martin Alegre, Sara. Nightmares of Childhood: The Child and the Monster in Four Novels by Stephen King // Atlantis 23 (1). June 2001. с. 105 – 114.
- ↑ Holland-Toll, Linda J. Bakhtin's Carnival Reversed:King's The Shining as Dark Carnival // Journal of Popular Culture 33 (2). Fall 1999. DOI:10.1111/j.0022-3840.1999.3302_131.x. с. 131 – 146.
- ↑ „The Stephen King Companion“ Beahm, George Andrews McMeel press 1989
- ↑ „Stephen King: America's Best-Loved Boogeyman“ Beahm, George Andrews McMeel Press 1998
- ↑ „Stephen King Country“ Beahm, George Running Press 1999
- ↑ „Stephen King: The Art of Darkness“ Winter, Douglas E. Plume 1984
- ↑ Guests and Ghosts // vvdailypress.com. Архивиран от оригинала на October 18, 2006. Посетен на 30 март 2022.
- ↑ „The Annotated Guide to Stephen King“ Collings, Michael R. Starmount House 1986
- ↑ Guy de Maupassant Biography // Classiclit.about.com, 2011-06-14. Архивиран от оригинала на 2011-11-13. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ King discusses this in Underwood, Tim. Bare Bones: Conversations in Terror with Stephen King'. McGraw-Hill, 1988. ISBN 9780446390576.
- ↑ Before the Play // StephenKing.com. Посетен на 2011-09-20.
- ↑ Stephen King Is Not Okay With A 'Shining' Prequel Movie // mtv.com. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ The Shining: The Deluxe Special Edition // Cemetery Dance Publications. Посетен на 27 March 2018.
- ↑ Stephen King planning possible sequel to The Shining
- ↑ Steve needs your input // Stephenking.com, 2009-11-30. Архивиран от оригинала на 2013-01-16. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Doctor Sleep wins? // Stephenking.com. Архивиран от оригинала на 2012-05-07. Посетен на 2011-07-06.
- ↑ Columbia Electronic Encyclopedia, 6th Edition. September 2013. ISBN 9780787650155. с. 1.
- ↑ Thomson, David. The Days and Nights at the Overlook // New Republic 244 (4). 2013-03-25. с. 56 – 58.
- ↑ Smith, Greg. The Literary Equivalent of a Big Mac and Fries?: Academics, Moralists, and the Stephen King Phenomenon // Midwest Quarterly 43 (4). Summer 2002. с. 329 – 345.
- ↑ Walls, Jeannette. Redrum, he wrote // Esquire 126 (2). August 1996. с. 22.
Външни препратки
20. Разговор с господин Улман
Обществената библиотека в Сайдуиндър беше малка стара сграда на една пресечка от търговския център. Широката бетонна пътека, водеща към входа й, бе настлана с умрелите цветя от лятото. На поляната отпред се издигаше голяма бронзова статуя на генерал от Гражданската война, за когото Джак не беше и чувал, макар като ученик да бе много запален по Гражданската война.
Теченията на вестниците се пазеха на долния етаж. Можеше да се намери сайдуиндърският „Газет“, фалирал през 1963 г., ежедневникът на Истъс Парк и боулдърският „Камера“. Денвърски вестници нямаше.
Джак въздъхна и реши да се заеме с „Камера“.
Когато стигна до папките от 1965 г., истинските броеве на вестниците бяха заменени с микрофилми. („Подарък от федералното правителство — гордо му съобщи библиотекарката. — Надяваме се да обработим течението от петдесет и осма до шейсет и четвърта година, когато ни дойде редът следващия път, но те са толкова бавни, не мислите ли? Ще бъдете внимателен, нали? Имам ви доверие. Повикайте ме, ако ви трябвам.“)
Единственият апарат за четене беше със замъглена леща и когато след четирийсет и пет минути работа с него Уенди постави ръка на рамото на Джак, слепоочията му вече пулсираха от болка.
— Дани е в парка — каза му тя. — Не ми се иска да остава там още дълго. Колко време ще се бавиш?
— Десет минути — отговори той.
Бе проследил и последните факти от занимателната история на хотел „Панорама“ — годините помежду убийството на гангстерския бос и поемането на хотела от „Стюарт Улман и сие“. Ала все така нещо го спираше да говори на Уенди за това.
— С какво се занимаваш всъщност? — попита тя. Разроши косата му, докато го казваше, но гласът й не звучеше много безгрижно.
— Чета историята на „Панорама“.
— Имаш ли конкретна причина?
— Не, просто любопитство.
— Откри ли нещо интересно?
— Нищо особено — отвърна той, като се опита да придаде повече приветливост на тона си. Тя си пъхаше носа, както винаги го бе правила още от времето, когато живееха в Стовингтън и Дани беше пеленаче. Къде отиваш, Джак? Кога ще се върнеш? Колко пари имаш у себе си? Ще вземеш ли колата? Ал ще бъде ли с теб? Би ли останал трезвен, моля те? И все в тоя дух. С извинение, тя го бе подтикнала към пиенето. Това може и да не беше единствената причина, но защо най-сетне да не си каже истината и да не признае, че и Уенди има пръст в цялата работа. Все мрънкаше и питаше, докато на човек му идваше да я стисне за гърлото, та да я накара да млъкне с
(Къде? Кога? Как? Си ли? Не си ли? Би ли?)
тия нейни безкрайни въпроси. От тях го хващаше
(главоболие? махмурлук?)
главоболие. Апаратът. От проклетия апарат за четене беше. Изкривяваше буквите, затова тъй го цепеше главата.
— Джак, добре ли си? Изглеждаш ми блед…
Той рязко се дръпна от ръката, която тя допря до челото му.
— Много съм си добре! — изрече троснато.
Уенди опита да се усмихне, но усмивката излезе някак плаха.
— Ами тогава… щом ти… Ще те почакам в парка с Дани… — Тя тръгна към вратата и на мястото на неуверената усмивка по лицето й се появи оскърбено изражение.
— Уенди! — извика я той.
Тя бе вече на вратата и се извърна към него.
— Какво, Джак?
Той стана и отиде при нея.
— Извинявай, мила. Май наистина не съм много добре. От апарата е… лещата изкривява буквите и главата ме заболя много силно. Имаш ли аспирин?
— Имам. — Тя порови в чантата си и извади тубичката. — Задръж го.
— А екседрин да ти се намира? — Но видя стреснатия й поглед и се укори.
Това беше малка шега помежду им от времето, преди проблемът му с алкохола да стане тъй сериозен, че подобни шеги да са неуместни. Той твърдеше, че екседринът е единственото достъпно лекарство без рецепта, което ликвидира махмурлука на минутата.
— Нямам екседрин — отвърна тя. — Съжалявам.
— Няма нищо — измърмори той. — И това ще свърши работа. — Но, естествено, никаква работа нямаше да му свърши и на нея сигурно й беше ясно. И тя беше една тъпачка на моменти…
— Искаш ли вода? — с бодър тон го попита Уенди.
(Не, само ИСКАМ ДА ТИ ВИДЯ ГЪРБА НАЙ-СЕТНЕ, ДЯВОЛ ТЕ ВЗЕЛ!)
— Не. В съседната читалня има чешма. Благодаря ти.
— Няма защо. — Тя тръгна да се качва по стълбите с грациозно движение на хубавите си крака под бежовата вълнена пола. — Ние ще сме в парка.
— Добре. — Джак разсеяно пъхна тубичката аспирин в джоба си, върна се до апарата и го изключи.
Когато се увери, че си е отишла, и той се качи горе. Господи, какво ужасно главоболие! При положение че човек се бе мъчил с тоя скапан визьор, за утеха му се полагаха поне две-три питиета.
Помъчи се да отпъди мисълта от съзнанието си и усещаше как раздразнението му все повече расте. Приближи до гишето на рецепцията, премятайки в ръце кибритена кутийка с телефонен номер на нея.
— Госпожо, имате ли обществен телефон?
— Не, но можете да използвате моя, ако е за градски разговор.
— Не, съжалявам, междуградски е.
— Тогава отидете в дрогерията. Там имат телефонна кабина.
— Благодаря ви.
Излезе навън и мина покрай статуята на неизвестния генерал от Гражданската война. Тръгна към търговския център, с ръце, пъхнати в джобовете, а главата му продължаваше да дрънчи като оловна камбана. Небето също беше оловно. Бе седми ноември и с настъпването на новия месец времето рязко се беше влошило. На няколко пъти бе валял сняг. През октомври също бяха прехвърчали снежинки, но без да натрупа. А сега заледяването се бе задържало и кориците лед проблясваха под слънцето като кристали. Само че днес нямаше слънце и когато той стигна до дрогерията, отново запрехвърча сняг.
Телефонната кабина беше в дъното и докато минаваше покрай рафтовете с лекарства, зърна познатите зелени кутийки с бял надпис. Взе една, плати я на касата и после отиде до телефона. Затвори вратата на кабината, постави на поличката кибритената кутия с номера и монетите и избра нулата.
— Вашата поръчка, моля?
— За Форт Лодърдейл, Флорида — съобщи той на телефонистката и й продиктува номера там, както и номера на кабината.
Тя му каза, че първите три минути ще струват долар и деветдесет, и той пусна осем монети от по четвърт долар, като болезнено потрепваше при всяко иззвънтяване в ухото си.
После, додето се разнасяше неразчленимият шум на далечни сигнали, измъкна от кутийката зеленото шишенце екседрин, извади от него три хапчета, които нареди на поличката до останалите монети, и отново го захлупи с бялото капаче.
На другия край на линията се чу първото позвъняване.
— Тук курорт Сърф Санд, какво обичате, моля? — прозвуча звънък женски глас.
— Свържете ме с управителя, ако обичате.
— Господин Трент ли ви трябва или…
— Трябва ми господин Улман.
— Струва ми се, че господин Улман е зает в момента, но ако желаете да проверя…
— Да. Кажете му, че се обажда Джак Торънс от Колорадо.
— Момент, моля.
Джак усети как първоначалната му неприязън към тоя надут дребосък Улман се връща с нова сила. Взе една от таблетките екседрин от поличката, разгледа я за миг, после я пъхна в уста и я задъвка бавно и с наслада. Вкусът й мигом го изпълни като изникнал спомен, в който неразделно се смесваха удоволствието и силната потиснатост. Сух и горчив, но властно натрапващ се вкус. Преглътна с гримаса. Да дъвче таблетките, му бе навик от дните на пиянство. Оттогава не беше го правил. Но когато главоболието бе толкова силно, сдъвканото хапче сякаш действаше по-бързо. Чел беше някъде, че когато дъвчеш аспирин или производните му, се пристрастяваш към тях. Къде ли го беше чел? Сбърчи чело в усилие да си припомни. Тогава в слушалката прозвуча гласът на Улман:
— Торънс? Какво се е случило?
— Нищо не се е случило — отвърна той. — Бойлерът си е в ред и аз още не съм решил да убивам жена си. Ще го отложа за след празниците, когато ме налегне скуката.
— Много смешно. Защо се обаждате? Зает съм…
— Да, вие сте зает човек, разбирам. Обаждам се заради някои неща, които пропуснахте, когато ми разправяхте славната история на хотел „Панорама“. Например факта, че Хорас Дъруент го продал на някаква група от Лас Вегас, която го прехвърляла през толкова много подставени компании, че накрая дори щатските власти не били наясно кой е действителният му собственик. А когато минало достатъчно време, за да се загубят следите, го превърнала в убежище на мафиотски шефове, само че през шейсет и шеста година един от тях се гътнал, та хотелът бил временно затворен. По едно странно съвпадение телохранителите на онзи умрели в същото време пред вратата на президентския апартамент. Страхотно посещение е имало в президентския апартамент на „Панорама“, нали? Уилсън, Хардинг, Рузвелт, Никсън и Вито Касапина, а?
За един миг по линията се долавяше само смаяно мълчание, после Улман проговори меко:
— Не виждам по какъв начин тези обстоятелства влияят на вашите задължения, господин Торънс. Това…
— Най-интересното идва след убийството на Вито Дженели, не мислите ли? Още две бързи разбърквания на тестето и изведнъж „Панорама“ се оказва притежание на частно лице, жена на име Силвия Хънтър… която по една случайност се е наричала Силвия Хънтър Дъруент между четирийсет и втора и четирийсет и осма година.
— Трите ви минути изтекоха — съобщи телефонистката. — Сигнализирайте, когато приключите.
— Драги ми господин Торънс, всичко това е всеизвестно и погребано в миналото.
— На мен не ми беше известно — поправи го Джак. — А се и съмнявам, че много хора го знаят. Поне не цялата история. Може да си спомнят убийството на Дженели, но едва ли го свързват с честите промени на собствениците на „Панорама“ след четирийсет и пета година. И съвсем между другото Дъруент или свързани с него хора винаги успяват да предложат най-високата цена. Какво всъщност държеше тук Силвия Хънтър през шейсет и седма и осма година, господин Улман? Бардак, нали?
— Торънс!!! — Възмущението му долетя от три хиляди километра, без да изгуби нито градус по трасето.
Усмихнат, Джак пъхна още един екседрин в устата си и го сдъвка.
— Продала хотела, след като известен сенатор починал в него от сърдечен пристъп. Носят се слухове, че го намерили гол, само по колан с жартиери, черни найлонови чорапи и обувки с високи токове. Обаче пък обувките били от най-фина кожа.
— Това е злостна лъжа! — изкрещя Улман.
— Нима? — невинно възкликна Джак.
Започваше да се чувства по-добре. Главоболието му почти изчезна. Сдъвка последния екседрин, наслаждавайки се на горчивия му вкус.
— Това беше просто нещастен случай — заяви Улман. — Какво целите, господин Торънс? Ако сте намислили да напишете някоя мръсна клеветническа статия… Може би това е просто некадърен опит за изнудване…
— Нищо подобно — отвърна Джак. — Обаждам ви се, защото вие не бяхте почтен с мен. И защото…
— Не съм бил почтен ли? — прогърмя Улман. — Боже мой, да не сте очаквали да вадя мръсното бельо от миналото пред хотелския пазач? За кого се мислите вие? И какво общо имат с вас тия стари истории? Или си въобразявате, че по коридорите на западното крило бродят призраци, загърнати с чаршафи?
— Не, не вярвам да има някакви призраци. Само че вие доста се поровихте в моето минало, преди да ме вземете на работа. Бяхте ме изправили в кабинета си като учениче, което учителят мъмри, задето е пишкало в съблекалнята. Поставихте ме в унизително положение.
— Не мога да се начудя на вашата дързост и нечуваното ви нахалство — задавено процеди Улман. — Ще ми се да ви уволня. И сигурно ще го направя.
— Предполагам, че Ал Шокли решително ще се възпротиви.
— А аз предполагам, че надценявате желанието на Ал Шокли да ви помага, господин Торънс.
За миг Джак усети как главоболието му го връхлита с цялата си сила и затвори очи от внезапната болка. Сякаш от голямо разстояние се чу да пита:
— Кой притежава „Панорама“ сега? Все още корпорацията „Дъруент“ ли? Или вие сте твърде дребна риба, за да знаете?
— Мисля, че попрекалихте, господин Торънс. Вие сте служител в хотела с не по-големи права от момчето, обслужващо асансьора или общия работник в кухнята. Нямам намерение да…
— Добре, ще пиша на Ал — заяви Джак. — Той не може да не знае, нали все пак е в Управителния съвет. Може и да прибавя един постскриптум по отношение на…
— Корпорацията „Дъруент“ не е собственикът.
— Какво? Не ви чух добре.
— Казах, че корпорацията „Дъруент“ не е собственикът. Акционерите са от Източното крайбрежие. Вашият приятел господин Шокли притежава най-големия пакет акции, повече от трийсет и пет процента. Вие вероятно знаете по-добре от мен дали той има някакви връзки с Дъруент.
— Кой друг?
— Нямам намерение да ви съобщавам имената на останалите акционери, господин Торънс. Но непременно ще доведа този въпрос до знанието на…
— Още един въпрос.
— Не съм задължен да ви отговарям.
— По-голямата част от историята на „Панорама“, и тази, която е за пред хора, и другата, която не е, открих в един албум с вестникарски изрезки в мазето. Голям, с бели кожени корици, превързан със златна лентичка. Имате ли представа чий може да е?
— Не, никаква.
— Възможно ли е да е принадлежал на Грейди? Пазача, който се е самоубил?
— Господин Торънс — с леден тон изрече Улман, — не съм уверен дори дали Грейди можеше да чете, камо ли да изрови всички тези скандални клюки, с които ми губите времето.
— Мисля да напиша книга за хотел „Панорама“. Смятам, че собственикът на албума вероятно би се зарадвал да му изкажа благодарност на първа страница.
— Мисля, че роман, посветен на „Панорама“, е едно твърде неудачно хрумване — отсъди Улман. — Особено роман, изхождащ от вашата… ъъ… гледна точка.
— Мнението ви не ме изненадва.
Главоболието му бе изчезнало без следа след оня моментен пристъп. Усещаше ума си остър и точен до милиметри. Такова чувство у него се появяваше, когато работата му вървеше добре или след като бе изпил третото си питие. Още един забравен ефект на екседрина; нямаше представа дали той е универсален за всички, но при него три сдъвкани таблетки мигом повишаваха настроението.
— Знам какво бихте харесали вие — каза на Улман. — Туристически справочник, който да раздавате на гостите безплатно при напускането им. Пълен с лъскави снимки на планините при изгрев и залез-слънце със захаросан текст под тях. А, да, непременно и раздел за знаменитостите, отсядали в хотела, но истински колоритните знаменитости, такива като Дженели и другарчетата му.
— Ако имах стопроцентова сигурност, че мога да ви уволня, без да изгубя службата си, вместо деветдесет и пет процентова, каквато имам сега, щях да го сторя на минутата, още по телефона — изрече Улман с пресекващ от ярост глас. — Но тъй като са налице пет процента колебания, възнамерявам да се обадя на господин Шокли веднага щом затворите. И от сърце се надявам това да стане скоро.
— Уверявам ви, че в книгата няма да има нищо невярно — подметна Джак. — Не е нужно да се украсяват нещата.
(Защо се заяждаш с него? Да те уволни ли искаш?)
— Не ме е грижа дали пета глава ще описва как римският папа чука духа на Дева Мария! — кресна Улман. — Искам да се махнеш от моя хотел!
— Това не е твой хотел! — кресна му още по-силно Джак и с трясък затвори слушалката.
Седеше на стола, дишайки тежко, сега вече мъничко уплашен,
(мъничко ли? по дяволите, страшно много!)
и се питаше защо изобщо се бе обадил на Улман.
(Пак си изпусна нервите, Джак.)
Да, точно така бе станало. Излишно беше да го отрича. А най-лошото от всичко бе, че нямаше представа до каква степен надутият дребосък има влияние над Ал, нито пък доколко Ал би изтърпял непристойното му поведение в името на старите им лудории. Ако Улман наистина бе толкова незаменим, колкото се пишеше, и ако дадеше на Ал ултиматум: „Той или аз“, нямаше ли Ал да се окаже принуден да се съгласи с уволнението му? Затвори очи и се помъчи да си представи как го съобщава на Уенди. Познай какво стана, мила. Загубих и тая служба. Този път ми бяха нужни три хиляди километра телефонен кабел, за да го постигна, но успях. Отвори очи и изтри устните си с кърпичка. Копнееше за едно питие. По дяволите, нужно му беше да пийне! Наблизо на улицата имаше кафене и нищо не му пречеше да глътне набързо една бира на път за парка, колкото да поуталожи безпокойството си… Безпомощно стисна ръцете си в юмруци.
Въпросът не му даваше мира: защо изобщо се бе обадил на Улман? Номерът на Сърф Санд в Лодърдейл беше записан в малко тефтерче до телефона в офиса, сред номерата на водопроводчици, дърводелци, електротехници и други майстори. Джак го бе преписал върху кибритената кутия малко след като стана от леглото сутринта и идеята да се обади на Улман вече бе готова в съзнанието му и много го развеселяваше. Но какво бе целял с това? Веднъж, във фазата на пиянство, Уенди го бе обвинила, че желае собственото си унищожение, но му липсва нужният морал да го признае открито пред себе си. Затова измисляше сложни начини други да предизвикат това унищожение, като малко по малко съсипваше себе си и семейството си. Нима е истина? Нима дълбоко в душата си се бои, че тъкмо престоят в „Панорама“ му е бил нужен, за да завърши пиесата си, с която в крайна сметка ще се самоизобличи? Нима сам посяга на себе си? О, Господи, не допускай да е вярно!
Затвори очи и на тъмния фон на клепачите му се появи образ: ръката му, провряна в дупката на покрива, внезапното парещо ужилване и собственият му дрезгав вик на болка, процепил неподвижния въздух: Ах ти, гадина проклета!
После го измести друг образ отпреди две години: влиза с препъване у дома си в три часа през нощта, мъртво пиян, препъва се в масата и се просва в цял ръст на пода, ругае на висок глас и събужда Уенди, заспала на канапето. Уенди светва лампата и вижда дрехите му, разпокъсани и мръсни от калта по паркинга край някаква крайпътна кръчма; мига сънено срещу жена си като къртица, излязла на слънце, а Уенди проговорва глухо: Негодник, ти събуди Дани. Ако не те е грижа за себе си, нямаш ли мъничко жалост към нас? Ах, защо ли си правя труда да ти говоря?
Телефонът иззвъня и той подскочи стреснат. Грабна слушалката, уверен, противно на всяка логика, че се обажда или Улман, или Ал Шокли.
— Какво? — изграчи.
— Сметката ви, сър. Дължите три долара и петдесет цента.
— Ще трябва да разваля още банкноти — измърмори той. — Почакайте малко.
Пусна последните си шест монети по двайсет и пет цента, после отиде на касата да вземе още. Вършеше всичко това автоматично, а мисълта му обикаляше все в кръг като катеричка, качена на тренировъчен обръч.
Защо се бе обадил на Улман?
Защото Улман го бе унизил? И преди беше унижаван, и то от майстори в тази област, но най-изкусно го вършеше той самият. Нима просто бе изпитал потребност да разголи на показ лицемерието му? Джак не допускаше за себе си да е толкова дребнав. Постара се да намери оправдание в албума с изрезки, но и това си беше чиста проба заблуда. Шансът Улман да знае чий е беше най-много две на хиляда. Още по време на интервюто бе дал ясно да се разбере, че почти е изключил мазето от кръга на интересите си. Ако наистина това го вълнуваше, щеше да се обади на Уотсън, чийто телефонен номер също го имаше в тефтерчето. Вероятно Уотсън също не знаеше, но по-логично беше той да го знае, а не Улман.
Това, че сподели с него идеята си за роман, също беше глупаво.
Невероятно глупаво. Освен че рискуваше службата си, затваряше си достъпа до един богат източник на информация, защото Улман вероятно щеше да предупреди когото успее, че един пришълец от Нова Англия обикаля и разпитва за хотел „Панорама“. Можеше кротко да си направи проучването, да разпрати любезни писма, дори да уреди някои срещи през пролетта, а после да се присмива на злобата на Улман, когато романът излезе, а той самият се намира далеч от хотела. Вместо това му позвъни най-необмислено, изпусна си нервите, предизвика Улман и разбуди образа на един малък Цезар, дремещ у него. Защо? Ако не беше стремеж да предизвика изгонването си от хубавата служба, която Ал му бе осигурил, какво беше тогава?
Той пусна останалите монети в процепа и окачи слушалката. Ако беше пиян, щеше да си каже, че се е държал по най-неадекватния възможен начин. А бе съвършено трезвен.
Когато излезе от дрогерията, сложи в устата си още една таблетка екседрин и я сдъвка, като се мръщеше и в същото време се наслаждаваше на горчивия вкус.
На тротоара срещна Уенди и Дани.
— Тъкмо идвахме да те извикаме — каза му Уенди. — Вали сняг. Не забеляза ли?
Джак премигна и погледна към небето.
— Вярно,валяло.
Снегът падаше обилно, вече бе засипал главната улица на Сайдуиндър и маркировката не се виждаше. Дани вдигна глава към бялото небе с отворена уста и започна да лови с език най-едрите снежинки.
— Смяташ ли, че пътят ще се затрупа вече? — попита Уенди.
— Не знам — сви рамене Джак. — Надявах се на още една-две седмици милост. Нищо чудно и да я получим.
Милостта по-точно.
(Съжалявам, Ал. За бога, имай милост. Дай ми още един шанс. Искрено се разкайвам…)
Колко пъти през годините той, вече възрастен човек, бе молил за милостта да му бъде даден още един шанс. Изведнъж изпита такава непоносима погнуса от себе си, че едва не изпъшка гласно.
— Как е главоболието ти? — попита Уенди и го изгледа внимателно.
Той я прегърна през рамо и я притисна плътно до себе си.
— По-добре съм. Хайде, побързайте и двамата да се прибираме у дома, докато още е възможно.
Тръгнаха към мястото, където бяха паркирали хотелското камионче. Джак вървеше в средата, прегърнал с една ръка Уенди, а с другата хванал тънката ръчица на Дани. За първи път бе нарекъл хотела техен дом — за добро или за зло.
Когато седна зад кормилото на камиончето, се замисли, че отношението му към „Панорама“ е твърде двойствено. От една страна, проявяваше развълнуван интерес към хотела, от друга — не го харесваше твърде. Не беше сигурен, че престоят там ще се отрази особено добре на жена му, на сина му и на него самия. Може би тъкмо заради това се бе обадил на Улман.
За да го уволнят, додето е време.
Изкара на заден ход камиончето от паркинга и се насочи по пътя, който водеше извън града нагоре, в планината.