Жул Верн
Дунавският лодкар (19)

Глава деветнадесета
Епилог

Процесът срещу дунавската банда мина незабелязано поради избухването на Руско-турската война, която донесе освобождението на многострадалния български народ. Бандитите си получиха най-после заслуженото, бяха обесени за многобройните им престъпления.

Тъй като Ладков не можеше да се върне в България, младата двойка се установи временно в Гюргево. Когато през месец май 1877 година Русия официално обяви война на Турция, Стефан Ладков бе един от първите, които влязоха в редовете на руските войски, за да се бори заедно с тях за освобождението на родината си.

Още с превземането на Русчук, Неша се прибра в къщата на мъжа си. След освобождението на България двамата заживяха спокойно и щастливо. Ладков отново се залови с лодкарството, а тя — с къщата и с отглеждането на трите им рожби.

Карл Драгош остана най-добрият приятел на младото семейство. Когато слизаше по Дунава, той не пропускаше случай поне веднъж в годината да им гостува. Играеше си с децата и с важен вид раздаваше полезни съвети за тяхното възпитание.

Отличен познавач на Дунава, Стефан Ладков си извоюва добро име на кормчия сред дунавските речни дружества и стана водач на техните кораби и шлепове. Това му позволяваше да минава често през Будапеща, където се срещаше със своя добър приятел Карл Драгош.

Най-малкият син на Стефан Ладков завърши юридически факултет и зае висок пост в управлението на страната. Вторият син стана рибар, но не с въдицата както баща си, а с мрежи, модерни уреди и плавателни съдове. Той стана един от големите търговци на риба и с неуморим труд и постоянство успя да спечели голямо състояние. Третият — най-големият, наследи професията на баща си.

Макар и с различни професии, синовете на Ладков останаха завинаги привързани към родната къща. Те обожаваха родителите си и като тях изпитваха голяма любов към родината си, към България, готови винаги на всякакви жертви за нея.