Жул Верн
Дунавският лодкар (11)

Глава единадесета
Във властта на неприятеля

След като Карл Драгош отстъпи с хората си, победителите останаха на полесражението, готови да отблъснат всяко ново нападение, докато каруцата се отдалечи на достатъчно разстояние. Когато се убедиха, че полицията се е оттеглила, главатарят даде заповед да потеглят. Те скоро достигнаха реката, отстояща на не по-малко от петстотин метра. Там ги чакаше каруцата, срещу която се очертаваше тъмният силует на кораб. След като съдържанието на каруцата беше пренесено на кораба, бандитите се пръснаха в нощта. Само осем души от тях заминаха с кораба, а другите, които бяха местни хора, след като получиха възнаграждението си, се прибраха по родните си места.

Всъщност дунавската банда се състоеше само от тези осем души, другите бяха случайни съучастници. Със своя кораб бандитите сновяха по Дунава, а оттам минаваха по черноморското крайбрежие, където разпродаваха заграбеното.

Когато корабът потегли с плячката, Пенко все още не беше успял да осведоми своя шеф за щастливото изпълнение на възложената му задача. Членовете на бандата се заловиха най-напред с укриването на плячката. За целта в кораба имаше специално направено скривалище, което погълна и ограбеното от вилата на граф Хагенау.

Скривалището беше така добре маскирано, че полицията трудно би могла да го намери. Впрочем главатарят на бандата беше организирал всичко много добре, за да предотврати всяко случайно подозрение.

Що се отнасяше до книжата на кораба, бандитите бяха взели всички предпазни мерки. Според обстоятелствата, корабът принадлежеше ту на господин Константинеско от Галац, ту на господин Вензел Маер от Виена. В действителност собственик на кораба беше Иван Стригов.

Читателят навярно си спомня, че това име принадлежеше на едно твърде непочтено лице от Русчук. След като напразно се опита да осуети женитбата на Стефан Ладков с Неша Григорова, Стригов изчезна от града. След това за него започнаха да се пръскат лоши слухове, обвиняваха го в много престъпления. Тези слухове излязоха напълно прави. Заедно с други седем нещастници Стригов образува банда, която всяваше ужас по двата бряга на Дунава.

За да осигури своята безопасност, Иван Стригов се скри под чуждо име, което употребяваше умишлено навсякъде. Това име беше Стефан Ладков.

Името на Стефан Ладков не беше избрано случайно. То му даваше редица предимства. Първо, името на Ладков не беше измислено. Той съществуваше, освен ако не беше пронизан от куршума при заминаването си от Русчук. Въпреки хвалбите, че е премахнал своя неприятел, Стригов всъщност нищо не знаеше. Ако Ладков беше мъртъв, полицията не би разбрала нищо от обвиненията срещу него. Ако беше жив, тя щеше да открие един човек с установена честност, от който не би могла нищо да научи. Без съмнение тогава щяха да търсят тези, които имаха нещастието да бъдат негови съмишленици. Но дотогава колко ли вода щеше да изтече под мостовете на Дунава!

Ако ли пък случайно станеше нещо, което да злепостави честта на Ладков, толкова по-добре. Освен удоволствието, което изпитва всеки разбойник, когато друг страда вместо него, той щеше да се радва и на това, че е отмъстил на своя смъртен враг.

Докато корабът се насочваше към средата на реката, Стригов слушаше как е било извършено сутрешното нападение.

— Драгош беше съвсем сам — каза Пенко. — Пипнахме го с първото хвърляне на мрежата, като щука!

— Видя ли ви?

— Не вярвам, беше замислен.

— Не се ли съпротивлява?

— Опита се, мерзавеца, но аз така го цапардосах, че насмалко щях да го убия.

— А сега?

— В трюма е. В долната част, разбира се.

— Знае ли къде се намира?

— Би трябвало да е много хитър, за да разбере това — заяви със смях Пенко. — Извадихме кърпата от устата му и развързахме очите му едва когато вече беше в кафеза. Там ако иска, може да си пее романси и да се възхищава на пейзажа.

Стригов се усмихна, без да отговори. Пенко подзе:

— Изпълних това, което ми заповяда, но докъде ще ни доведе всичко това?

— Ще дезорганизираме полицията, която вече е без началника си.

Пенко сви рамене.

— Ще назначат друг — каза той.

— Възможно е, но той едва ли ще струва толкова, колкото този, когото държим. Във всеки случай, ще можем да преговаряме. Ако стане нужда, ще го разменим срещу паспортите, от които толкова се нуждаем. Важното е да го запазим жив.

— Той е жив — каза Пенко.

— Дадохте ли му ядене?

— Дявол да го вземе! — каза Пенко, като се почеса по главата. — Съвсем забравих за това. Но дванадесет часа пости няма да му навредят. Ще му занеса храна, когато тръгнем… Но защо не му я занесеш ти, така ще се увериш, че е той?

— Не — каза Стригов. — Предпочитам той да не ме вижда. Аз го познавам, но той не ме познава. Това е изгодно за мен. Засега обаче нека остане в трюма. Но не задълго, защото може да се задуши. Утре сутринта, след като минем Будапеща и аз напусна кораба, ще го преместите в една от кабините.

— Значи, ти имаш намерение да отсъстваш? — попита Пенко.

— Да — отговори Стригов. Ще напускам от време на време кораба, за да събирам сведения по брега. Ще видя какво се говори за нас и за изчезването на Драгош.

— Да не те пипнат! — забеляза Пенко.

— Няма опасност. Никой не ме познава, а дунавската полиция сигурно е съвсем объркана. Освен това смятам да се преобразя.

— А как?

— Като заменя Илия Бруш, прочутия рибар, награден от „Дунавската лига“.

— Каква идея!

— Превъзходна! Имам лодката на Илия Бруш. Ще вляза в кожата му по примера на Карл Драгош.

— А ако се наложи да им продадеш риба?

— Ще купя и ако трябва ще я продам.

— Имаш отговор за всичко.

— Разбира се.

Корабът беше започнал да следва течението на реката, което улесняваше бързината му. Колкото повече слизаха надолу по реката, толкова повече движението се увеличаваше, сигурен белег, че наближаваха някой голям град. Между островчетата, потънали в китна зеленина, се виждаха лодки, пълни с туристи. Скоро хоризонтът бе затъмнен от дима на фабрични комини, които известяваха предградията на Будапеща.

В този момент на борда на кораба стана нещо особено. По знак на Стригов, Пенко влезе в една от каютите заедно с един бандит. След малко те изведоха оттам стройна жена, лицето на която беше забулено с кърпа. С вързани отзад ръце, тя вървеше гордо между двамата пазачи, без да окаже и най-малка съпротива. Покорно слезе по стълбата в трюма, после в едно отделение на скривалището, чийто капак се затвори над нея. След това Пенко и останалите се заловиха за работа, като че ли нищо не се беше случило.

Към три часа следобед корабът навлезе между двата кея на Унгарската столица. Вдясно беше Буда — старинен турски град. Вляво — Пеща, модерният град. По двата бряга на реката, особено по десния, се редуваха къщи с арки и тераси, над които се издигаха църковни камбанарии, позлатени от слънчевите лъчи.

Екипажът на кораба не обръщаше внимание на тази красива гледка. Тяхното внимание бе съсредоточено върху лодките и корабите, които кръстосваха реката. Това позволи на Стригов да забележи навреме една лодка, карана от четирима души, която се отправяше право към кораба. Като разбра, че това е лодка на крайбрежната полиция, Стригов смигна на Пенко, който без повече обяснения се плъзна по стълбата към скривалището.

Стригов не се излъга. След няколко минути лодката се доближи до кораба. Двама от мъжете се качиха на мостика.

— Кой е капитана? — попита единият.

— Аз — отговори Стригов, излизайки напред.

— Името Ви?

— Иван Стригов, българин.

— Откъде идвате и закъде отивате?

— От Виена за Галац.

— На кого е кораба?

— На господин Константинеско от Галац.

— Какво пренасяте?

— Нищо, връщаме се празни.

— Вашите документи?

— Ето ги — каза Стригов, подавайки исканите документи.

— Добре — каза полицаят, след като прегледа внимателно книжата. — Да хвърлим поглед във вашия трюм.

— Заповядайте — каза любезно Стригов. — Ще си позволя да отбележа, че това вече е четвъртото посещение, което ни се прави от Виена насам. Все пак не е много приятно.

Полицаят отхвърли с жест отговорността от себе си и слезе надолу по стълбата. След като направи няколко крачки из трюма, той отново се изкачи нагоре. Нищо не показваше, че под краката му в трюма лежаха две човешки същества.

Без да задават повече въпроси, полицаите се върнаха в лодката, а корабът бавно продължи пътя си по течението.

На другия ден Стригов на няколко пъти напуска кораба с лодката, за която мислеше, че е на Карл Драгош. Той не само че не се криеше, но спираше пред селата, казваше, че е награденият от „Дунавската лига“ рибар и разговаряше с жителите, като ги насочваше ловко към въпросите, които го интересуваха.

Той не можа да научи много неща, защото името на Илия Бруш беше непознато в този район. Колкото за Карл Драгош, той още по-малко беше известен.

Както бе уговорено, през едно от отсъствията на Стригов, Стефан Ладков беше изведен навън и затворен в една малка кабина.

Времето от първи до шести септември, корабът пътува спокойно, изминавайки по шестдесет километра в денонощие, въпреки престоите, които правеше.

На кораба Стригов влизаше в кабината, където бе затворена пленничката. Понякога той оставаше там само няколко минути, понякога стоеше по-дълго и тогава често се чуваше възбуден разговор, в който се долавяше женски глас, отговарящ спокойно на един разярен мъж.

След кратко разузнаване по брега Стригов остави лодката да се носи по течението и се отдаде на радостни мисли. Събитията се развиваха благоприятно за него и шайката му. От друга страна, полицията изглеждаше твърде слаба в тия места, през които минаваха.

Съществуваха всички изгледи корабът да стигне благополучно до Черно море, където товарът щеше да бъде прехвърлен както винаги на борда на уговорения параход.

Кой знае? Може това да е последното му пътуване? Може би той ще се оттегли някъде, където ще прекара дните си в охолство и щастие, мислеше си той, спомняйки си за пленницата, която държеше на кораба. При последната му мисъл, погледът му падна върху сандъка, чиито капаци служеха за легло на Стефан Ладков. Той веднага реши да прегледа съдържанието му.

Там той намери само бельо и дрехи. Като видя, че в съдържанието на сандъка няма нищо интересно, той беше готов да прекрати тършуването, когато откри в един ъгъл нещо интересно: добре натъпкан портфейл, който съдържаше някакви книжа. Стригов го отвори и намери квитанции и пликове от писма с името на Илия Бруш. Изведнъж той спря изненадан поглед върху портрета, който бе събудил по-рано подозрението на Карл Драгош.

Отначало Стригов нищо не разбра. Че вътре имаше само писма на името на Илия Бруш и нито едно на името на полицая, това все още можеше да се разбере. Но какво търсеше вътре портретът на жената, от която той не можеше да се откаже въпреки толкова неуспешни опити? И това име Ладков, с което той прикриваше досега престъпленията си? Кой беше истинският притежател на лодката, за да може да притежава един толкова скъп документ? На кого от тримата — Карл Драгош, Илия Бруш и Стефан Ладков принадлежеше тя и кого от тримата държеше като пленник на кораба?

Нетърпелив да узнае истината, Стригов задържа портрета, грабна веслото и ускори хода на лодката.

Черният силует на кораба изплува скоро пред него. Той завърза бързо лодката, скочи на мостика и се отправи към кабината, разположена срещу тази, която често посещаваше. Той вкара ключа в бравата и…

Когато Стефан Ладков се събуди от трескавия сън, в който беше изпаднал, почувства силен глад, тъй като не се беше хранил повече от двадесет и четири часа. Отчаян, той се опита да скъса въжетата, с които бе овързан. Но те бяха здраво завързани и той напразно напрягаше всичките си мускули. При едно от конвулсивните си движения, лицето му се сблъска с нещо поставено на пода. Това беше хляб и парче сланина, оставени за него вероятно през време на съня му. След много безплодни опити той най-сетне успя да освободи една от ръцете си и да задоволи глада, който го измъчваше.

Изминаха четиридесет и осем часа, когато капакът отново се отвори. Спусна се стълба и по нея в скривалището слязоха двама души. Те превързаха очите му, запушиха с кърпа устата му и както по-рано започнаха да го подхвърлят от ръце на ръце нагоре като пакет.

По търканията той разбра, че го прекарват отново през тесния отвор. След като го носиха известно време, те го хвърлиха грубо върху пода, снеха кърпата и превръзката му и той едва успя да отвори очи, когато пред него вратата шумно се затвори. Пак беше затворен, но на по-добро място. През едно малко прозорче влизаше светлина, която върна смелостта му и той намери положението си за не толкова отчайващо. Свободата беше зад този прозорец. Той трябваше да я извоюва. Погледът му спря на едно плоско желязо, приковано върху една от стените. То нямаше заострени ръбове, които биха могли лесно да прережат въжетата, но все пак нищо не му пречеше да опита. След като успя с огромни усилия да се доближи до желязото, Стефан Ладков започна да търка на него въжето, с което беше завързан. Работата вървеше бавно и той я прекъсваше всеки пет минути, за да си почива. Храната му се носеше два пъти на ден в точно определено време, а след това никой не влизаше при него. Нищо не би смущавало мълчанието наоколо, ако от време на време не чуваше да се отваря една врата срещу неговата. Почти винаги до ушите му достигаха два гласа — глас на мъж и глас на жена. Тогава Стефан Ладков прекъсваше работата си и напрягаше слух, за да различи по-добре тия гласове, които събуждаха в него смътни чувства. Бяха изминали пет дни, откакто се мъчеше да пререже въжетата. Вечерта на шести септември въжето, което свързваше ръцете му, се скъса изведнъж! Лодкарят едва успя да задуши радостния вик, който се изтръгна от гърдите му. Някой отвори вратата. Беше същият човек, който му носеше всеки ден храна. Щом остана сам, Ладков се опита да раздвижи ръцете и краката си, останали неподвижни цяла седмица. Краката му бяха като парализирани и едва след големи усилия направи няколко мъчителни крачки.

Той беше свободен или по-право — беше направил първата крачка към свободата. Сега му оставаше да се измъкне през прозореца, през който се виждаше водата на Дунава и смътно очертаният бряг.

Една непреодолима физическа пречка го спря още при първия опит. Твърде широк за някой юноша, прозорецът се оказа прекалено тесен за мъж с телосложението на Ладков. След няколко напразни опити да се промъкне през него, Ладков се отпусна на пода задъхан и отчаян.

Нима беше осъден да не излезе никога. Той дълго наблюдава прозореца, после изведнъж свали дрехите си и се вмъкна отново в неговия отвор, решен да го премине на всяка цена.

Костите му изпращяха, потече кръв, но той успя да промъкне едното си рамо, после едната си ръка, докато левият му крак опря в долния праг на прозореца. Помъчи се да прокара и дясното си рамо, но не можа. Изглеждаше, че всяко допълнително напъване щеше да бъде безполезно!

Една част от тялото му беше увиснала навън, а другата оставаше в затвора. Рамката на прозореца го притискаше толкова силно, че положението му ставаше нетърпимо. Дали не можеше да изкърти някоя от дъските, за да увеличи отвора? Но за тази цел трябваше да се върне отново в кабината. Но как? Ни напред, ни назад! Нямаше изход от това ужасно положение.

Тъкмо поемаше дъх от напразните усилия да се измъкне, когато някакъв особен шум го накара да настръхне. Заплашваше го нова опасност. Нещо, което не беше се случвало по това време, откакто го бяха пренесли в кабината. Някой се беше спрял пред вратата, търсеше с ключ дупката на бравата и…

Обзет от отчаяние, лодкарят сви в едно нечовешко усилие всичките си мускули…