Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Братья Карамазовы, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1928 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 109 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева
Излязла от печат: февруари 1984 г.
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17
Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.
| Братя Карамазови | |
| Бра́тья Карама́зовы | |
 Първата страница от първото издание на романа | |
| Автор | Фьодор Михайлович Достоевски |
|---|---|
| Създаване | 1878 г. Руска империя |
| Първо издание | 1879 – 1880 г. Руска империя |
| Издателство | „Русский вестник“ |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | Философски роман Семейна сага |
| Вид | роман |
| Поредица | Петокнижие |
| Предходна | „Юноша“ |
| Издателство в България | 1892 – Васил Юрданов (Шумен) |
| Преводач | Васил Юрданов (1892) |
| Начало | Алексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте. |
| Край | — И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание. |
бележки
| |
| Братя Карамазови в Общомедия | |
„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.
Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.
По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.
Фабула и сюжет
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Фабула
Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.
Сюжет
- Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)
Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.
- Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)
Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.
- Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)
Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.
- Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)
По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.
- Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)
След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.
откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“
След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.
- Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)
Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.
- Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)
След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.
- Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)
Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.
- Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)
Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.
- Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)
Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.
- Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)
Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.
- Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)
Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.
- Епилог
Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.
Персонажи
Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.
- Главни герои
- Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
- Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
- Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
- Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
- Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
- Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
- Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)
Мотиви и стил на писане
Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.
Външни препратки
- „Братя Карамазови“ в сайта на
Проект Гутенберг - „Братя Карамазови“ на сайта
„Моята библиотека“
Съпоставени текстове
II. Опасни свидетели
Не знам бяха ли разделени свидетелите на прокурора и на защитата някак на групи от председателя и точно в какъв ред беше предвидено да се извикват. Сигурно всичко това е било спазено. Знам само, че първо почнаха да извикват прокурорските свидетели. Повтарям, че нямам намерение да описвам всички разпити, и то стъпка по стъпка. При това описанието ми би било малко излишно, защото в речите на прокурора и на защитника, когато започнаха дебатите, целият ход и смисъл на всички дадени и изслушани показания бяха сведени като че до една ярка и характерна точка, а тези две забележителни речи на места поне записах изцяло и ще ги предам, когато им дойде времето, както и един извънреден и съвсем неочакван епизод от процеса, който се разигра внезапно още преди съдебните разисквания и който несъмнено повлия върху страшния му и фатален изход. Ще отбележа само, че още в първите минути изпъкна ярко една особено характерна черта на това „дело“, забелязана от всички, а именно: извънредната сила на обвинението в сравнение със средствата, които имаше защитата. Това се разбра от всички още в първия миг, когато в тази страшна съдебна зала започнаха концентрирано да се групират фактите и полека-лека взе да изпъква целият този ужас и цялата тази кръв. На всички може би стана ясно още от първите стъпки, че това изобщо не е спорно дело, че тук няма съмнения, че в същност никакви разисквания не са потребни, че разискванията ще бъдат само за форма, но че престъпникът е виновен, че е виновен явно и напълно. Аз дори мисля, че и всички дами, всички до една, които жадуваха с такова нетърпение оправдаването на интересния подсъдим, бяха в същото време съвсем уверени в пълната му вина. Нещо повече, струва ми се, те дори биха се огорчили, ако вината му не се потвърдеше до такава степен, защото не би била толкова ефектна развръзката да се оправдае престъпникът. А че ще го оправдаят — в това, чудно нещо, всички дами бяха напълно уверени почти до последната минута: „виновен е, но ще го оправдаят от хуманност, поради новите идеи, поради новите чувства, които сега са на мода“, и пр., и пр. Заради това именно се бяха стекли тук с такова нетърпение. Мъжете пък най-много се интересуваха от борбата между прокурора и прославения Фетюкович. Всички се учудваха и се питаха: какво може да направи от такъв загубен процес, от толкова безнадежден случай дори такъв талант като Фетюкович? — и затова следяха с напрегнато внимание неговите подвизи стъпка по стъпка. Но Фетюкович до самия край, до самата своя реч остана загадка за всички. Опитните хора предчувствуваха, че той има система, че вече си е съставил план, че има цел, но каква — беше почти невъзможно да се отгатне. Обаче неговата увереност и самонадеяност биеше на очи. Освен това всички веднага забелязаха с удоволствие, че той за толкова краткия си престой при нас, само за някакви си три дни може би, беше съумял удивително добре да се запознае с делото и беше го „изучил до тънкости“. По-късно например се разказваше с наслада как той успял своевременно да „подведе“ всички прокурорски свидетели и доколкото е възможно, да ги обърка, но най-вече да подбие нравствената им репутация и следователно да подбие и техните показания. Смяташе се впрочем, че го прави най-многото за игра; така да се каже, за известна юридическа бляскавост, за да не изпусне нещо от приетите адвокатски похвати; защото всички бяха убедени, че някаква голяма и крайна полза от всички тези „подбивания“ не може да постигне и вероятно сам го разбира най-добре, зареден с някаква своя идея, някакво засега още прикрито оръжие за защита, което изведнъж ще извади наяве щом му дойде времето. Но засега все пак, съзнавайки силата си, той сякаш си играеше и се забавляваше. Така например, когато разпитваха Григорий Василиевич, бившия камериер на Фьодор Павлович, който даваше най-капиталното показание за „отворената врата към градината“, защитникът просто се вкопчи в него, когато на свой ред почна да задава въпроси. Трябва да се отбележи, че Григорий Василиевич се яви в залата със спокоен и едва ли не величав вид, без да се смути ни най-малко нито от величието на съда, нито от присъствието на огромна публика, която го слушаше. Той даваше показанията си с такава увереност, все едно разговаряше насаме със своята Марфа Игнатиевна, само може би по-почтително. Невъзможно беше да го обърка човек. Най-напред прокурорът го разпитва надълго за всички подробности в семейство Карамазови. Семейната картина ясно изпъкна. Чувствуваше се, виждаше се, че свидетелят е простодушен и безпристрастен. При цялото си дълбоко уважение към паметта на бившия си господар, той например все пак заяви, че онзи бил несправедлив към Митя и „не възпита децата както трябва. Това малко дете въшки щяха да го изядат, да не бях аз — прибави той, като разправяше за детските години на Митя. — И също не беше редно за бащата да обижда сина си в майчиното му родово имение.“ На въпроса на прокурора какви основания има да твърди, че Фьодор Павлович е онеправдал сина си в сметките, Григорий Василиевич за всеобщо учудване не представи абсолютно никакви основателни данни, но все пак държеше на това, че сметката със сина му е била „неправилна“ и че наистина „се следваше да му доплати няколко хиляди“. Тук трябва да отбележа, че този въпрос — наистина ли Фьодор Павлович не е доплатил нещо на Митя, прокурорът особено настойчиво поставяше после и на всички онези свидетели, на които можеше да се постави, включително на Альоша и Иван Фьодорович, но от нито един свидетел не получи никакви точни сведения; всички потвърждаваха факта, но никой не можеше да представи никакво що-годе ясно доказателство. След като Григорий описа сцената на трапезата, когато Дмитрий Фьодорович се втурнал и се сбил с баща си, заплашвайки да се върне да го убие, мрачно впечатление завладя залата, толкова повече, че старият слуга разказваше спокойно, без излишни приказки, със своеобразен език, а излезе страшно красноречиво. За обидата си от Митя, който го беше ударил тогава по лицето и го беше повалил, той отбеляза, че не се сърди и отдавна му е простил. За покойния Смердяков се изрази, като се прекръсти, че тоя момък имал способности, но бил глупав и угнетен от болестта, а най-вече безбожник, и че Фьодор Павлович и най-големият му син[1] го учили на безбожество. Но за честността на Смердяков потвърди почти с жар и веднага разправи как Смердяков някога си, като намерил изпуснати господарски пари, не ги скрил, а ги занесъл на господаря и онзи за това „му подари жълтица и оттам нататък почнал да му доверява всичко“. А за отворената врата към градината потвърди с упорита настойчивост. Впрочем него го разпитваха толкова много, че не мога да си спомня всичко. Най-после разпитът премина към защитника и първата му работа беше да разпита за пакета, в който „уж“ били заделени от Фьодор Павлович три хиляди рубли за „известната особа“. „Виждали ли сте го самият вие, който толкова дълги години сте били близък на господаря си?“ Григорий отговори, че нито го е виждал, нито е чувал за тези пари „до най-последно време, когато почнаха сега да говорят всички за това“ Тоя въпрос за пакета Фетюкович, от своя страна, също задаваше на всички свидетели, които можеше да запита за това, със същата упоритост, както прокурорът въпроса си за подялбата на имуществото, и от всички също получаваше само един отговор, че никой не е виждал пакета, макар че мнозина бяха чували за него. Тази упоритост на защитника по този въпрос забелязаха всички още отначало.
— Сега мога ли да се обърна към вас е един въпрос, ако позволите, разбира се — изведнъж съвсем неочаквано попита Фетюкович, — от какво беше направен онзи балсам или, така да се каже, онзи цяр, с който същата вечер преди лягане, както е известно от предварителното следствие, сте разтрили болния си кръст, с надеждата да се излекувате с това?
Григорий погледна тъпо питащия и като помълча малко, измънка:
— Имаше градински чай вътре.
— Само градински чай ли? Не можете ли да си спомните нищо друго?
— Имаше и живовляк.
— И пипер може би? — продължаваше да пита Фетюкович.
— Имаше и пипер.
— И тъй нататък. И всичко това с водка?
— Със спирт.
В залата се разнесе сдържан смях.
— Виждате ли, дори със спирт. Като си натрихте кръста, останалото съдържание на бутилката благоволихте да изпиете с една благочестива молитва, известна само на вашата съпруга, нали така?
— Изпих го.
— Колко горе-долу изпихте? Приблизително? Чашка, две?
— Трябва да имаше една голяма чаша.
— Голяма чаша. А може би чаша и половина?
Григорий млъкна. Той сякаш разбра нещо.
— Чаша и половина чист спирт — не е лошо, а? Може и „райски врата отворени“ да се видят, а не само вратата за градината, а?
Григорий все мълчеше. В залата премина сдържан смях. Председателят се поразмърда.
— Помните ли добре — задълбочаваше се все повече и повече Фетюкович — дали лежахте, или не в минутата, когато видяхте отворена вратата на градината?
— Бях на крака.
— Това още не е доказателство, че не сте спели (все повече и повече тих смях в залата). Можехте ли например да отговорите в тази минута, ако някой ви попиташе за нещо, да речем например, коя година сме сега?
— Това не знам.
— А коя година сме сега от нашата ера, след Христа, не знаете ли?
Григорий седеше объркан, гледайки право в очите мъчителя си. Колкото и да е чудно, но изглежда, че той наистина не знаеше коя година е.
— Но може би знаете колко пръсти имате на ръката си?
— Аз съм човек зависим — изведнъж високо и натъртено издума Григорий, — щом е угодно на началството да се подиграе с мене, трябва да го изтърпя.
Фетюкович като че се сепна малко, но се намеси и председателят и наставнически припомни на защитника, че трябва да задава по-подходящи въпроси. Фетюкович, след като го изслуша, се поклони с достойнство и заяви, че е свършил разпита си. Разбира се, и у публиката, и у съдебните заседатели можеше да остане малко червейче на съмнение в показанията на един човек, който е имал възможност „да види райските врати“[2] в състояние на известно лечение и освен това, който дори не знае коя година сме сега от Рождество Христово; тъй че защитникът все пак постигна целта си. Но преди излизането на Григорий стана още нещо. Председателят се обърна към подсъдимия и го попита: няма ли да отбележи нещо по повод дадените показания.
— Освен за вратата за всичко каза истината — викна високо Митя. — Че ми е пощил въшките, благодаря, че ми е простил побоите — благодаря; старецът беше честен целия си живот и беше верен на баща ми като седемстотин пудела.
— Подсъдими, подбирайте си думите! — изрече строго председателят.
— Аз не съм пудел — измърмори и Григорий.
— Е, тогава аз съм пудел, аз! — викна Митя. — Щом се обижда, нека да съм аз, а от него моля прошка; бях звяр и жесток към него! Бях жесток и с Езоп.
— С какъв Езоп? — строго подзе пак председателят.
— Е, с Пиеро… с баща си, с Фьодор Павлович.
Председателят пак и още веднъж внушително и най-строго заяви на Митя да подбира изразите си по-внимателно.
— С това сам си вредите в очите на вашите съдии.
Също така доста хитро постъпи защитникът и при разпита на свидетеля Ракитин. Ще отбележа, че Ракитин беше един от най-важните свидетели, когото прокурорът несъмнено ценеше. Оказа се, че той знаеше всичко, знаеше извънредно много, бил у всички, всичко видял, с всички говорил, знаеше най-подробно биографията на Фьодор Павлович и на всички Карамазови. Наистина за пакета е трите хиляди също бил чувал само от Митя. Но пък подробно описа подвизите на Митя в кръчмата „Столичен град“, всичките думи и жестове, които го компрометираха, и разказа историята със „сюнгера“ на щабскапитан Снегирьов. Относно пък онзи особен параграф, дали е останал нещо длъжен Фьодор Павлович на Митя по сметката за имуществото — дори и Ракитин не можа да каже нищо и се задоволи само с общи думи в презрителен тон: „може ли да ги разбере човек кой от тях е виновният и да пресметне кой на кого е имал да дава при тяхната объркана карамазовщина, в която никой от тях не може нито да се оправи, нито да си намери мястото?“ Цялата трагедия на подсъдното престъпление той обрисува като продукт на застарелите нрави на крепостното право и на затъналата в безредици Русия, която страда от липса на съответни учреждения. С една дума, дадоха му възможност да изкаже някои свои мисли. В този процес господин Ракитин за пръв път се прояви и излезе на преден план: прокурорът знаеше, че свидетелят подготвя журнална статия върху сегашното престъпление и после, вече в речта си (както ще видим по-долу), цитира няколко мисли от тази статия, значи, тя му е била вече известна. Картината обрисувана от свидетеля, се получи мрачна и фатална и много подкрепи „обвинението“. Изобщо изложението на Ракитин плени публиката с независимата си мисъл и необикновено благородния си размах. Чуха се дори две-три ненадейно изтървани ръкопляскания, именно на онези места, където се говореше за крепостното право и за страдащата от безредия Русия. Но Ракитин все пак, като млад човек, направи една малка грешка, от която веднага успя чудесно да се възползува защитникът. Отговаряйки на някои въпроси относно Грушенка, той, увлечен от успеха си, който, разбира се, вече съзнаваше, и от цялата висота на благородството си, си позволи да се изрази за Аграфена Александровна малко презрително, като за „държанка на търговеца Самсонов“. Какво не би дал после да си върне думите, защото тъкмо с тях го постави натясно тутакси Фетюкович. И всичко само защото Ракитин изобщо не подозираше, че онзи за толкова кратко време е могъл да се запознае със случая в такива интимни подробности.
— Позволете да попитам — почна защитникът с най-любезна и дори почтителна усмивка, когато дойде ред той да задава въпроси, — вие, разбира се, сте същият господин Ракитин, чиято брошура, издадена от епархиалното началство, „Житието на о бозе починалия старец отец Зосима“, пълна с дълбоки и религиозни мисли, с превъзходно и благочестиво посвещение на преосвещения, четох наскоро с такова удоволствие?
— Не съм я писал за печатане… после я напечатаха — измърмори Ракитин, сякаш изведнъж объркан от нещо и почти засрамен.
— О, това е прекрасно! Мислител като вас може и дори трябва да се отнася твърде широко към всяко обществено явление. Благодарение покровителството на преосвещения вашата преполезна брошура се е разпродала и е донесла относителна полза… Но за главно ето какво бих желал да ви попитам: вие току-що заявихте, че сте били съвсем близък познат на госпожа Светлова, нали? Nota bene[3] Презимето на Грушенка, оказа се, било Светлова; научих го за пръв път едва този ден, по време на процеса.)
— Аз не мога да отговарям за всичките си познанства… Аз съм млад човек… И кой може да отговаря за всички онези, които среща? — цял пламна Ракитин.
— Разбирам, много добре разбирам! — извика Фетюкович, като че сам сконфузен и като че бързайки да се извини. — Вие както всеки друг сте могли да бъдете заинтересуван на свой ред от познанството с една млада и хубава жена, която е приемала на драго сърце в къщата си цвета на тукашната младеж, но… аз исках само да се осведомя; ние знаем, че Светлова преди два месеца е желаела извънредно много да се запознае с най-младия Карамазов, Алексей Фьодорович, и само за да го заведете при нея и именно в неговото тогавашно манастирско облекло, тя е обещала да ви даде двадесет и пет рубли — само и само да й го заведете. Това, както е известно, е станало именно вечерта на онзи ден, който е завършил с трагичната катастрофа, послужила за основа на сегашното дело. Вие сте завели Алексей Карамазов при госпожа Светлова, а получихте ли тогава тези двадесет и пет рубли възнаграждение от Светлова, ето какво бих желал да чуя от вас.
— То беше шега… Не виждам защо може да ви интересува. Взех ги на шега… щях да й ги върна после…
— Значи, взели сте ги. Но не сте й ги върнали досега… или сте ги върнали?
— Това няма значение… — мънкаше Ракитин, — не мога да отговарям на такива въпроси… Разбира се, ще ги върна.
Намеси се председателят, но защитникът заяви, че е свършил въпросите си към господин Ракитин. Господин Ракитин слезе от сцената добре понасолен. Впечатлението от висшето благородство на речта му бе все пак развалено и Фетюкович, изпращайки го с очи, сякаш казваше, сочейки на публиката: „ето ги, един вид, вашите благородни обвинители!“ Помня, че и тук не се мина без инцидент от страна на Митя: побеснял от тона, с който Ракитин се изрази за Грушенка, той изведнъж се развика от мястото си: „Бернар!“ А когато председателят след свършване на целия разпит на Ракитин се обърна към подсъдимия: не желае ли той да заяви нещо от своя страна, Митя викна гръмогласно:
— Той и от мене, вече като бях подсъдим, все ми просеше пари назаем! Бернар презрян и кариерист, и в Бога не вярва, измамил и преосвещеника!
Митя, разбира се, пак бе вразумен заради невъздържания език, но господин Ракитин беше довършен. На щабскапитан Снегирьов също не му провървя със свидетелствуването, но вече по съвсем други причини. Той се изправи цял изпокъсан, с нечисто облекло, с кални обуща и въпреки всички предпазни мерки и предварителната „експертиза“ изведнъж се оказа съвсем пиян. На въпросите за обидата, нанесена му от Митя, той изведнъж отказа да отговаря.
— Господ да го съди. Илюшечка не дава. На мене Бог там ще ми плати.
— Кой не ви дава да говорите? Кого споменахте?
— Илюшечка, моето момче: „Татенце, татенце, колко те унизи той!“ Каза го там, при камъка. Сега то умира…
Щабскапитанът изведнъж зарида и се хвърли в краката на председателя. Изведоха го бързо сред смеха на публиката. Подготвяното от прокурора впечатление съвсем не можа да се постигне.
А защитникът продължаваше да използува всички средства и все повече и повече ни учудваше с познаването наделото до най-дребни подробности. Така например показанията на Трифон Борисович направиха много силно впечатление и, разбира се, бяха извънредно неблагоприятни за Митя. Той едва ли не доказа черно на бяло, че при първото си отиване в Мокрое, почти месец преди катастрофата, не е било възможно Митя да е изхарчил по-малко от три хиляди или може би само малко по-малко. Само за циганките колко пропиля! На нашите въшливи селяци не да им „хвърляше на плочника копейки“, ами ги даряваше най-малко с по двадесет и пет рублеви банкноти, по-малко не даваше. Пък колко нещо просто откраднаха тогава от него! Зер, който е откраднал, той не си е оставил името, къде да го хванеш крадец, след като той самият пилееше парите! Та нашият народ са разбойници, не мислят за душата. А за момичетата, за нашите селски момичета, колко нещо отиде! Замогнаха се оттогава, това си е, а по-рано беше беднотия. С една дума, той спомена всички разноски и изброи всичко като по сметало. По такъв начин предположението, че са били изхарчени само хиляда и петстотин рубли, а другите отделени в талисмана, ставаше немислимо. „Сам видях, в ръцете му видях три хиляди накуп, с очите си ги гледах, та ние ли не разбираме от пари!“ — викаше Трифон Борисович, стараейки се с все сила да угоди на „началството“. Но когато дойде ред да задава въпроси защитникът, той почти без да се опитва да опровергае показанията, изведнъж обърна разговора натам, че коларят Тимофей и друг селяк Аким намерили в Мокрое, след онова първо пиянствуване, още месец преди ареста, сто рубли на пода в пруста, които Митя бил изтървал в пияно състояние, и ги предали на Трифон Борисович, а той им дал за това по една рубла. „Е, върнахте ли тогава тези сто рубли на господин Карамазов, или не?“ Трифон Борисович, колкото и да шикалкавеше, но след разпита на селяците призна за намерените сто рубли, като прибави само, че още тогава честно и почтено върнал всичко на Дмитрий Фьодорович, връчил му ги „най-честно, само че той, бидейки по туй време съвсем пиян, надали ще си го спомня“. Но тъй като преди повикването на свидетелите-селяни все пак отричаше намирането на стоте рубли, съобщението, че е върнал сумата на пияния Митя, естествено бе подхвърлено на голямо съмнение. По този начин един от най-опасните свидетели, предложени от прокуратурата, си излезе също заподозрян и с доста пострадала репутация. Същото стана и с поляците: те се появиха с горд и независим вид. Съобщиха веднага гръмко, че двамата „служели на короната“ и че „пан Митя“ им предлагал три хиляди, за да купи честта им, че те лично видели много пари в ръцете му. Пан Мусялович вмъкваше страшно много полски думи в изразите си и като виждаше, че това само го издига в очите на председателя и прокурора, се окуражи най-после напълно и почна вече да говори само на полски. Но Фетюкович пипна и тях в мрежите си: колкото и да усукваше повиканият отново Трифон Борисович, все пак трябваше да признае, че собственото му тесте карти е било сменено от пан Врублевски с негово и че пан Мусялович, като давал картите, ги сменил. Това вече потвърди Калганов, когато даде на свой ред показания, и двамата панове си излязоха малко посрамени, дори изпратени от смеха на публиката.
После същото стана почти с всички най-опасни свидетели. Всекиго тях Фетюкович съумя да очерни нравствено и да отпрати леко подигран. Любителите и юристите само се любуваха и все пак недоумяваха за каква голяма и крайна цел би могло да послужи всичко това, защото, повтарям, всички чувствуваха непоклатимостта на обвинението, което нарастваше все повече и все по-трагично. Но по увереността на „великия маг“ виждаха, че той беше спокоен, и чакаха: все пак не е току-тъй дошъл от Петербург „такъв човек“ и не е той от хората, които се връщат с празни ръце.