Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Братья Карамазовы, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1928 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 109 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева
Излязла от печат: февруари 1984 г.
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17
Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.
| Братя Карамазови | |
| Бра́тья Карама́зовы | |
 Първата страница от първото издание на романа | |
| Автор | Фьодор Михайлович Достоевски |
|---|---|
| Създаване | 1878 г. Руска империя |
| Първо издание | 1879 – 1880 г. Руска империя |
| Издателство | „Русский вестник“ |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | Философски роман Семейна сага |
| Вид | роман |
| Поредица | Петокнижие |
| Предходна | „Юноша“ |
| Издателство в България | 1892 – Васил Юрданов (Шумен) |
| Преводач | Васил Юрданов (1892) |
| Начало | Алексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте. |
| Край | — И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание. |
бележки
| |
| Братя Карамазови в Общомедия | |
„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.
Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.
По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.
Фабула и сюжет
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Фабула
Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.
Сюжет
- Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)
Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.
- Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)
Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.
- Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)
Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.
- Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)
По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.
- Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)
След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.
откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“
След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.
- Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)
Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.
- Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)
След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.
- Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)
Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.
- Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)
Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.
- Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)
Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.
- Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)
Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.
- Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)
Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.
- Епилог
Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.
Персонажи
Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.
- Главни герои
- Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
- Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
- Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
- Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
- Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
- Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
- Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)
Мотиви и стил на писане
Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.
Външни препратки
- „Братя Карамазови“ в сайта на
Проект Гутенберг - „Братя Карамазови“ на сайта
„Моята библиотека“
Съпоставени текстове
V. Амин! Амин!
Отсъствието на стареца от килията продължи около двадесет и пет минути. Минаваше вече дванадесет и половина, а Дмитрий Фьодорович, заради когото се бяха събрали всички, още го нямаше. Но те почти като че бяха забравили за него и когато старецът влезе пак в килията, завари там твърде оживен общ разговор между гостите си. В разговора участвуваха преди всичко Иван Фьодорович и двамата йеромонаси. Намесваше се, и то май доста разгорещено, и Миусов, но пак не му вървеше; явно беше на втори план и почти не му отговаряха, така че това ново обстоятелство само подсили натрупващата се в него раздразнителност. Работата беше там, че те и по-рано доста се нападаха с Иван Фьодорович по познания и той не можеше да понесе хладнокръвно, че онзи се държеше към него с известна небрежност. „Досега поне съм бил на висотата на всичко най-напредничаво в Европа, а това ново поколение решително ни игнорира“ — мислеше си той. Фьодор Павлович, който се беше заклел да си седне на мястото и да млъкне, наистина известно време мълча, но с подигравателна усмивчица следеше съседа си Пьотър Александрович и явно се радваше на неговата раздразнителност. Той отдавна се канеше да му плати за някои неща и сега не можеше да изпусне случая. Най-накрая не издържа, наведе се към рамото на съседа си и полугласно го подкачи още веднъж:
— Ами вие одеве защо не си отидохте подир „любезното целуване“, а се съгласихте да останете в такава непристойна компания? Затова, защото се чувствувахте унизен и оскърбен и останахте, за да си покажете ума за реванш. Сега вече няма да си отидете, докато не им покажете ума си.
— Пак ли почвате? Напротив, ей сега ще си отида.
— Най-късно, след всички ще си отидете! — сяде го още веднъж Фьодор Павлович. Това беше почти в мига, когато се върна старецът.
Спорът затихна за минутка, но старецът седна на предишното си място и изгледа всички, сякаш приветливо ги канеше да продължават. Альоша, който беше изучил почти всички изрази на лицето му, виждаше ясно, че е ужасно уморен и се насилва. През последно време от болестта му се случваха припадъци от изтощение. Почти същата бледост като пред припадък личеше и сега по лицето му, устните му бяха побелели. Но той сякаш не искаше да разпусне сбирката: като че ли имаше някаква своя цел — но каква? Альоша го следеше неотклонно.
— За много интересната му статия разговаряме — рече йеромонах Йосиф, библиотекарят, като се обърна към стареца и посочи Иван Фьодорович. — Много нови неща изнася, но изглежда, че идеята е нож с две остриета. По въпроса за църковно-обществения съд и доколко са широки неговите пълномощия отговаря със статия на едно духовно лице[1], което е написало по този въпрос цяла книга…
— За съжаление, вашата статия не съм чел, но съм чувал за нея — отговори старецът, като се вгледа внимателно и зорко в Иван Фьодорович.
— Избрал е много любопитна гледна точка — продължи отецът библиотекар, — изглежда, че по въпроса за църковно-обществения съд съвсем отхвърля отделянето на църквата от държавата.
— Това е интересно; но в какъв смисъл? — обърна се старецът към Иван Фьодорович.
Онзи най-сетне му отговори, но не високомерно-учтиво, както се страхуваше преди срещата Альоша, а скромно и сдържано, с явна любезност и очевидно без никаква задна мисъл.
— Аз изхождам от положението, че това смесване на елементите, тоест същностите на църквата и държавата, отделно взети, ще бъде, разбира се, вечно, макар че то е невъзможно и никога няма да може да се приведе не само в нормално, но и в що-годе съгласувано състояние, защото лъжа е заложена в самия корен на нещата. Компромисът между държавата и църквата по такива въпроси, като например за съда, според мене в съвършената му и чиста същност е невъзможен. Духовното лице, на което възразявах, твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че, напротив, църквата трябва да съдържа в самата себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче и че ако сега това е по някаква причина невъзможно, по същината на нещата то несъмнено ще трябва да бъде поставено като най-пряка и главна цел на цялото по-нататъшно развитие на християнското общество.
— Абсолютно справедливо! — твърдо и нервно изрече отец Паисий, мълчаливият и учен йеромонах.
— Най-чистопробно ултрамонтанство! — извика Миусов и нетърпеливо прекръстоса нозе.
— Е, че ние нямаме и планини![2] — възкликна отец Йосиф и като се обърна към стареца, продължи: — Той между другото отговаря на следните „основни и съществени“ положения на своя противник, духовно лице, забележете. Първо: че „никой обществен съюз не може и не бива да си присвоява властта да се разпорежда с гражданските и политически права на своите членове“. Второ: че „углавната и съдебно-гражданска власт не трябва да принадлежи на църквата и е несъвместима с нейната природа и като божествено установление, и като съюз на хора за религиозни цели“, и последно, трето: че „църквата е царство не от тоя свят“…
— Извънредно недостойна игра на думи за едно духовно лице! — не издържа и го прекъсна пак отец Паисий. — Четох тази книга, на която възразявате — обърна се той към Иван Фьодорович, — и бях учуден от думите на това духовно лице, че „църквата е царство не от тоя свят“. Щом не е от тоя свят, следователно изобщо не може да съществува на земята. В Светото Евангелие думите „не от тоя свят“ не са употребени в този смисъл.[3] Невъзможно е да се играе с такива думи. Господът наш Исус Христос именно идва да установи църквата на земята. Царството небесно, разбира се, е не от тоя свят, а на небето, но в него се влиза само чрез църквата, която е основана и установена на земята. И затова светските каламбури в този смисъл са недопустими и недостойни. А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование…[4]
Той изведнъж млъкна, като че ли се овладя. Иван Фьодорович, след като го изслуша почтително и внимателно, продължи извънредно спокойно, но пак така охотно и простодушно, обърнат към стареца:
— Основната мисъл на моята статия е тази, че в древните времена, през първите три века на християнството, християнството на земята се е проявявало само чрез църквата и е било само църква. А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска[5], случило се е явно така, че като станала християнска, тя само включила в себе си църквата, но иначе останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. В същност несъмнено така е трябвало и да стане. Но в Рим като държава е останало твърде много от езическата цивилизация и мъдрост, както например дори самите цели и основи на държавата. А Христовата църква, вече влязла в държавата, без съмнение не е могла да отстъпи нищо от своите основи, от онзи камък, върху който е била съградена, и е могла да преследва единствено само своите цели, веднъж за винаги твърдо поставени и посочени й от самия Господ, и между другото: да превърне целия свят, а следователно и цялата древна езическа държава в църква. По такъв начин (тоест за целите на бъдещето) не църквата трябва да си търси определено място в държавата като „всеки обществен съюз“ или като „съюз на хората за религиозни цели“ (както се изразява за църквата авторът, комуто възразявам), а обратно, всяка земна държава би трябвало впоследствие да се превърне в църква изцяло и да стане само църква и вече да отстрани всякакви свои несходни с църковните цели. И всичко това никак няма да унизи държавата, няма да й отнеме нито честта, нито славата на велика държава, нито славата на нейните владетели, а само ще я поведе от лъжливия, още езически и погрешен път по правилния и истински път, който единствен води към вечните цели. Ето защо авторът на книгата за „Основите на църковно-обществения съд“ щеше да е прав, ако, издирвайки и предлагайки тия основи, гледаше на тях като на един временен, все още необходим за нашето грешно и незавършено време компромис, но нищо повече. Но в мига, в който съчинителят на тези основи се осмелява да твърди, че основите, които предлага сега и част от които изброи преди малко отец Йосиф, са основи непоклатими, стихийни и вековечни, той вече открито се обявява против църквата и нейното свещено, вековечно и непоклатимо предназначение. Това е цялата моя статия, пълният й конспект.
— Тоест, с две думи — изрече пак отец Паисий, като наблягаше на всяка дума, — според някои теории, прекалено добре изяснени вече в нашия деветнадесети век, църквата трябва да се преражда в държава, все едно че преминава от низш във висш вид, за да изчезне след това в нея, отстъпвайки пред науката, духа на времето и цивилизацията. Ако пък не желае това и се противи, тогава в държавата й се отделя само нещо като кътче, и то под надзор — и това е повсеместно в наше време в съвременните европейски земи. Ала според руското разбиране и упование трябва не църквата да се преражда в държава като от низш във висш тип, а, напротив, държавата трябва накрая да постигне да стане единствено само църква и нищо друго повече. И така ще бъде, амин!
— Е, признавам, вие сега ме окуражихте донякъде — усмихна се Миусов и пак си прекръстоса краката. — Доколкото разбирам, това следователно е осъществяване на някакъв идеал, безкрайно далечен, след второто пришествие. Както обичате. Прекрасна утопична мечта за изчезване на войните, дипломатите, банките и пр. Нещо дори подобно на социализъм. А пък аз мислех, че всичко това е сериозно и че църквата сега например ще съди углавните престъпления и ще присъжда бой и затвор, пък може и смъртно наказание.
— Че и сега, ако имаше само църковно-обществен съд, и сега църквата не би изпращала в каторга или на смърт. Престъплението и схващането за него тогава без друго биха се променили, малко по малко, разбира се, не изведнъж и не още сега, но все пак доста скоро… — спокойно и без да му мигне окото, произнесе Иван Фьодорович.
— Сериозно ли го казвате? — внимателно го погледна Миусов.
— Ако всичко станеше църква, църквата щеше да отлъчва от себе си престъпното и непослушното, а нямаше да сече глави — продължи Иван Фьодорович. — Аз ви питам: къде би отишъл отлъченият? Та тогава би трябвало той не само от хората, както е сега, но и от Христа да се махне. Защото със своето престъпление би се изправил не само против хората, но и против църквата Христова. Това и сега, разбира се, е така, в строгия смисъл, но все пак не е обявено и съвестта на днешния престъпник много и много често влиза в сделки със себе си: „Откраднах наистина, ама не съм посегнал на църквата, на Христа не съм враг“ — така си говори всеки днешен престъпник; е, а когато църквата заеме мястото на държавата, тогава мъчно би могъл да каже така, освен да отрече цялата църква на цялата земя: „Всички, значи, се лъжат, всички са се отклонили, всичко е лъжлива църква, само аз, убиецът и крадецът — съм справедливата християнска църква.“ А това е много мъчно да си го каже сам човек, това изисква огромни усилия, обстоятелства, които не са често налице. Сега, от друга страна, вземете възгледите на самата църква за престъплението: нима не трябва да се променят спрямо днешните, почти езически, и от механично премахване на заразения орган, както се прави днес за запазване на обществото, да се преобразува, и то изцяло и не мнимо, в идея за новото възраждане на човека, за неговото възкресение и спасението му…
— Тоест как така? Аз пак преставам да разбирам — прекъсна го Миусов, — пак някаква мечта. Нещо безформено, не можеш го разбра. Какво е това отлъчване, що за отлъчване? Аз подозирам, че вие просто ни се надсмивате, Иван Фьодорович.
— Но в същност и сега е същото — заговори изведнъж старецът и всички тутакси се обърнаха към него, — защото, ако сега я нямаше Христовата църква, за престъпника не би имало никакви задръжки в злодейството и дори наказание за него после, тоест наказание истинско, не механично, както се каза сега, което в повечето случаи само озлобява сърцето, а истинско наказание, единствено действително, единствено сепващо и умиротворяващо, което се състои в осъзнаване на собствената съвест.
— Но как така, позволете да попитам? — обади се Миусов с живо любопитство.
— Ето така — започна старецът. — Всички тия заточения на тежка работа, по-рано и с бой, никого не поправят и най-вече почти никого от престъпниците дори не сепват и броят на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. С това и вие ще се съгласите. И излиза, че обществото по такъв начин никак не е защитено, защото, макар че вредният орган се отсича механично и се изпраща далече на заточение, да ни се махне от главите, но на негово място тутакси се появява друг престъпник, ако не и двама. Ако има нещо да защищава обществото дори в наше време и дори да поправя самия престъпник и да го преражда в нов човек, то това е пак единствено законът Христов, който се проявява в осъзнаването на собствената съвест. Само когато осъзнае вината си като син на Христовото общество, тоест на църквата, той осъзнава и вината си пред самото общество, тоест пред църквата. По такъв начин единствено само пред църквата съвременният престъпник е способен да осъзнае вината си, а не пред държавата. И ако съдът принадлежеше на общество като църквата, тогава то би знаело кого да върне от отлъчване и пак да го приобщи към себе си. А сега църквата, като няма никакъв деен съд, а има само възможност за нравствено осъждане, сама отбягва дейното наказание на престъпника. Тя не го отлъчва от себе си, а само му въздействува с бащинско назидание. Не само това, но тя дори гледа да запази с престъпника цялото си християнско църковно общение: допуска го до църковна служба, до комка, дава му подаяние и се отнася към него повече като с пленник, отколкото като с виновен. И какво би станало с престъпника, о, Господи, ако и християнското общество, тоест църквата, го отхвърлеше, както го отхвърля и го премахва гражданският закон? Какво би било, ако и църквата го наказваше със своето отлъчване незабавно и винаги след наказанието от държавния закон? По-голямо отчаяние от това не би могло и да има, поне за руския престъпник, понеже руските престъпници са още вярващи. Но впрочем кой знае: може би тогава би се случило нещо страшно — може би в отчаяното сърце на престъпника би се изгубила вярата и тогава какво? Но църквата, като нежна и любеща майка, сама отбягва дейното наказание, тъй като и без нейното наказание много болезнено е наказан виновникът от държавния съд и вее някой трябва да го пожали. Но най-вече затова го отбягва, че съдът на църквата е съд, който единствен носи в себе си истината, и вследствие на това с никакъв друг съд не може да се съчетава съществено и нравствено, дори и за временен компромис. Тук вече не може да се влиза в сделка. В чужбина престъпникът, казват, рядко се разкайвал, защото самите дори съвременни учения затвърдяват у него мисълта, че престъплението му не е престъпление, а само борба против несправедливия гнет. Обществото го премахва от себе си съвсем механично с тържествуваща над него сила и съпровожда това отлъчване с омраза (така поне те, в Европа, разказват за самите себе си) — с омраза и с най-пълно равнодушие и забрава за по-нататъшната негова съдба като техен брат. По такъв начин всичко става без ни най-малко съжаление от страна на църквата, защото в много случаи там вече изобщо няма църкви, а са останали само църковниците и великолепните църковни здания, а самите църкви там отдавна вече клонят да преминат от низшия вид като църква във висшия вид като държава, за да изчезнат окончателно в нея. Така е, струва ми се, поне в лутеранските земи. А в Рим — там вече от хиляда години насам вместо църквата е провъзгласена държавата. И затова самият престъпник вече не се и чувствува като член на църквата и като го отлъчат, изпада в отчаяние. Ако пък се върне в обществото, връща се често пъти с такава омраза, че самото общество като че вече само го отлъчва от себе си. Как ще свърши всичко туй можете да се досетите. В много случаи като че ли и у нас е същото; но там е работата, че освен установените съдилища у нас съществува и църквата, която никога не губи общението с престъпника като с мил и все още скъп свой син, а на това отгоре съществува и се съхранява, дори и само мислено, и църковният съд, макар сега и бездеен, но все пак жив за бъдещето поне като мечта, пък и от самия престъпник без съмнение признаван по инстинкт на душата му. Справедливо е и това, което преди малко се каза тук, че ако наистина настане църковният съд, и то в цялата си сила, тоест ако цялото общество се превърне само в църква, тогава не само църковният съд би повлиял за поправянето на престъпника така, както днес в никакъв случай не влияе, но може би и самите престъпления биха се намалили до невероятна степен. Пък и църквата, без съмнение, би разбирала бъдещия престъпник и бъдещото престъпление в много случаи съвсем различно, отколкото сега, и би успявала да възвърне отлъчения, да предпази замислящия зло и да възроди падналия,.Наистина — усмихна се старецът, — сегашното общество християнско още самото то не е готово и се крепи само на седемте праведници; но тъй като те не намаляват, то все пак е непоклатимо в очакване на пълното си преображение от общество като съюз почти още езически, в единна вселенска и владичествуваща църква. И това ще бъде, ще бъде, макар и в края на вековете, защото само това е предопределено да се извърши! И няма що да се смущаваме от времената и годините[6], понеже тайната на времената и годините е в мъдростта Божия, в предвиждането негово и любовта му. И онова, което според човешките пресмятания може да е още много далечно, то според Божието предопределение може би е близо, при вратата[7]. И това, последното ще бъде, амин!
— Амин, амин! — благоговейно и строго потвърди отец Паисий.
— Странно, извънредно странно! — произнесе Миусов, не че с жар, но като че с някакво сдържано негодувание.
— Кое ви се вижда толкова странно? — предпазливо попита отец Йосиф.
— Но какво е всичко това най-сетне! — извика Миусов, сякаш внезапно избухна. — Премахва се на земята държавата, а се издига църквата до степен на държава! Това е не ултрамонтанство, ами архиултрамонтанство! Това папа Григорий Седми[8] не го е и сънувал!
— Но вие сте го разбрали съвсем изопачено! — рече строго отец Паисий. — Не че църквата става държавна, разберете. Това е Рим и неговата мечта. Това е третото дяволско изкушение![9] Напротив, държавата се превръща в църква, възхожда до църква и става църква на цялата земя — което е вече съвсем противоположно на ултрамонтанството, и на Рим, и на вашето тълкуване и е само великото предназначение на православието на земята. От Изтока ще изгрее тази звезда.
Миусов внушително млъкна. Цялата му фигура изрази огромно вътрешно достойнство. Високомерно-снизходителна усмивка заигра на устните му. Альоша следеше всичко със силно разтуптяно сърце. Целият този разговор го развълнува издъно. Той погледна случайно Ракитин: онзи стоеше неподвижен на същото място до вратата и внимателно слушаше и гледаше, макар и със сведени очи. Но по ярката руменина на бузите му Альоша позна, че и Ракитин е развълнуван май не по-малко от него; Альоша знаеше от какво е развълнуван.
— Позволете ми да ви разкажа един малък анекдот, Господа — заговори изведнъж Миусов внушително и с някак особено величествен вид. — В Париж преди няколко години, наскоро след декемврийския преврат[10], имах случай, като бях на гости у едно познато лице, извънредно важно и с положение по него време, да срещна при него един изключително интересен господин. Този индивид беше нещо като детектив или по-скоро управляващ цяла група политически детективи — своего рода доста влиятелна длъжност. Аз се възползувах от случая и поради крайното си любопитство се разговорих с него; а понеже дой беше приет там не като познат, а като подчинен чиновник, дошъл с един вид рапорт, то, като видя от своя страна как съм приет аз от неговия началник, той ме удостои с известна откровеност — е, разбира се, само донякъде, тоест по-скоро беше любезен, отколкото откровен, именно както французите умеят да бъдат любезни, още повече, че гледаше на мен като на чужденец. Но аз го разбрах много добре. Темата ни беше за социалистите-революционери, които между впрочем по онова време се преследваха. Ще изпусна основната същина на разговора, ще цитирам само една твърде интересна бележка, която този господин случайно изтърва: „Ние — каза той — в същност от всички тия социалисти-анархисти, безбожници и революционери не се плашим кой-знае колко: ние ги следим и ходовете им са ни известни. Но има сред тях, макар и малцина, малко по-особени хора: те са вярващи в Бога и християни, а в същото време и социалисти. От тях именно най-много се опасяваме, те са страшни хора! Социалистът-християнин е по-страшен от социалиста-безбожник.“ Тези думи и тогава ме поразиха, но сега тук, господа, неочаквано пак си спомних…
— Тоест вие ги прилагате към нас и в нас виждате социалисти? — направо и без заобикалки попита отец Паисий. Но преди Пьотър Александрович да съобрази какво да отговори, вратата се отвори и влезе толкова закъснелият Дмитрий Фьодорович. Те наистина като че ли бях в престанали да го чакат и затова внезапната му поява предизвика в първия момент дори известно учудване.