Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (45)

III. Стръкчето лук

Грушенка живееше в най-оживената част на града, близо до Катедралния площад, в къщата на вдовицата на търговеца Морозов, в чийто двор държеше под наем малка дървена пристройка. А къщата на Морозова беше голяма, каменна, двуетажна, стара и много неугледна; в нея живееше самотно домакинята, стара жена, с двете си племенници, също доста възрастни моми. Тя не се нуждаеше да дава под наем пристройката в двора, но всички знаеха, че беше пуснала Грушенка (още преди четири години) само за да угоди на своя роднина, търговеца Самсонов, открит покровител на Грушенка. Казваха, че ревнивият старец, като настанявал своята „фаворитка“ при Морозова, имал първоначално пред вид зоркото око на старицата, за да наблюдава тя поведението на новата си квартирантка. Но зоркото око твърде скоро се оказа непотребно и накрая се свърши с това, че Морозова дори рядко се срещаше с Грушенка, докато накрая съвсем престана да й досажда с какъвто и да било надзор. Наистина бяха минали вече четири години, откакто старецът бе довел в тази къща от губернския град осемнадесетгодишното момиче, плахо, срамежливо, тъничко, слабичко, замислено и тъжно, и оттогава беше изтекла много вода. Биографията на това момиче у нас, в града, впрочем се знаеше слабо и непълно, не се научи повече и в последно време, дори тогава, когато вече мнозина бяха почнали да се интересуват от тази „хубавица на хубавиците“, каквато след четири години беше станала Аграфена Александровна. Носеха се само слухове, че още седемнадесетгодишно момиче била измамена от някого, някакъв офицер, и веднага след това захвърлена. Офицерът заминал и след това се оженил някъде, а Грушенка останала опозорена и в сиромашия. Казваха впрочем, че макар нейният старец да бил извадил Грушенка от сиромашията, но тя била от честно семейство на духовник, дъщеря на някакъв извънщатен дякон или нещо подобно. И ето че за четири години това чувствително, обидено и жалко сираче се превърна в румена, пълна руска хубавица, жена със смел и решителен характер, горда и безочлива, която знаеше цената на парите, печеловница, стисната и предпазлива, която, честно или нечестно, но вече бе успяла, както се говореше, да натрупа собствен капитал. Само в едно бяха убедени всички: че достъпът до Грушенка е мъчен и че освен стареца, нейния покровител, не беше имало още нито един човек през всички тези четири години, който да се похвали с нейната благосклонност. Това беше факт, защото не бяха малко желаещите, които се стремяха да получат тая благосклонност, особено през последните две години. Но всички опити останаха напразни, а някои от желаещите бяха принудени да се оттеглят дори при комична и срамна развръзка благодарение на решителния и присмехулен отпор от страна на тази млада особа с характер. Знаеше се също, че младата особа, особено през последната година, беше се впуснала в онова, което се нарича „гешефти“, и че в това отношение тя се оказа с извънредни способности, така че в края на краищата мнозина я нарекоха цяла чифутка. Не че беше давала пари под лихва, но знаеше се например, че в съдружие с Фьодор Павлович Карамазов тя известно време наистина се занимаваше с откупване полици на безценица по десет копейки за рубла, а след това бе получила срещу някои от тези полици по рубла за десет копейки. Болният Самсонов, който през последната година не можеше да се движи е подутите си нозе, вдовец, тиранин към своите възрастни синове, голям богаташ, човек стиснат и неумолим, бе попаднал все пак под силното влияние на своето протеже, което отначало уж той държеше с желязна ръка и му „стягаше юздите“, както говореха тогава присмехулниците. Но Грушенка успя да се еманципира, след като му внуши обаче безгранично доверие в своята вярност. Този старец, много практичен (сега отдавна покойник), имаше също забележителен характер, главно беше скъперник и твърд като кремък, и макар че Грушенка го беше пленила толкова, че не можеше да живее без нея (през последните две години например наистина беше така), но някакъв голям, значителен капитал той все пак не й отдели, и дори тя да го беше заплашила, че ще го напусне завинаги, той пак щеше да остане неумолим. Но затова пък й беше отделил малък капитал и когато се узна това, всички също се зачудиха. „Ти в същност не си глупава жена — каза й той, като й отдели осем хиляди рубли, — сама се оправяй, но знай, че освен годишната ти издръжка, както досега, няма да получиш нищо повече от мене, докато умра, пък и в завещанието си нищо повече няма да ти оставя.“ И си удържа на думата: умря и остави всичко на синовете си, които цял живот бе държал при себе си наравно със слугите, заедно с жените и децата им, а за Грушенка дори не бе и споменал в завещанието си. Всичко това стана известно впоследствие. Но със съвети как да се оправя „със собствения си капитал“ много помагаше на Грушенка и я насочваше към някои „случаи“. Когато Фьодор Павлович Карамазов, който се свързва първоначално с Грушенка във връзка с един случаен „гешефт“, свърши съвсем неочаквано за себе си с това, че се влюби в нея до лудост и направо обезумя, старикът Самсонов, който по това време вече беше с единия крак в гроба, много му се надсмиваше. За отбелязване е, че Грушенка се държеше със своя старик през цялото време на тяхното познанство напълно и дори някак сърдечно откровено и това май й се случи единствено с този човек. В най-последно време, когато неочаквано се появи със своята любов и Дмитрий Фьодорович, старецът престана да се смее. Напротив, веднъж строго и сериозно посъветва Грушенка: „Ако трябва да избираш между двамата, бащата или сина, избери стареца, с условие обаче старият подлец непременно да се ожени за тебе и предварително да ти припише поне известен капитал. А с капитана не се занимавай, няма смисъл.“ Това бяха точните думи, казани на Грушенка от стария сластолюбец, който тогава вече предчувствуваше своята близка смърт и който наистина пет месеца подир този съвет умря. Ще отбележа също мимоходом, че макар в нашия град мнозина да знаеха тогава за нелепото и чудовищно съперничество на Карамазови, бащата и сина, обект на което беше Грушенка, но истинския смисъл на нейното отношение към двамата, стареца и сина, малцина тогава разбираха. Дори двете слугини на Грушенка (след последвалата катастрофа, за която ще говоря по-нататък) свидетелствуваха по-късно пред съда, че Аграфена Александровна приемала Дмитрий Фьодорович само от страх, защото той бил „заплашвал да я убие“. Тя имаше две слугини, една много стара готвачка, още от родителското й семейство, болна и почти оглушала, и нейната внучка, млада, пъргава девойка на около двадесет години, прислужница на Грушенка. А Грушенка живееше много скъпернически и в доста бедна обстановка. Тя имаше в пристройката само три стаи, мебелирани от хазайката със стари мебели от махагон, с фасон от двадесетте години. Когато Ракитин и Альоша влязоха при нея, беше вече съвсем тъмно, но стаите още не бяха осветели. Самата Грушенка лежеше в гостната си на големия си неудобен диван е махагонова облегалка, твърд и тапициран с кожа, отдавна вече изжулена и прокъсана. Под главата й имаше две бели пухени възглавници от леглото й. Тя лежеше по гръб, неподвижно изпъната, с двете ръце под главата. Беше облечена, като че ли очакваше някого, с черна копринена рокля и леко дантелено боне на главата, което много й отиваше; на раменете й беше наметнат дантелен шал, забоден с масивна златна брошка. Тя именно очакваше някого, лежеше някак тъжна и нетърпелива, с малко пребледняло лице, с пламнали устни и очи, и нетърпеливо почукваше по ръчката на дивана с крайчеца на десния си крак. Щом се появиха Ракитин и Альоша, стана нещо като леко объркване: в антрето се чу как Грушенка бързо скочи от дивана и изведнъж извика уплашена: „Кой е?“ Но момичето беше посрещнало гостите и веднага се обади на господарката си:

— Не е той, други са; няма нищо.

„Какво ли става тук?“ — измърмори Ракитин, като въведе за ръка Альоша в гостната. Грушенка стоеше до дивана, сякаш все още изплашена. Гъст кичур от тъмнорусата й коса се беше измъкнал изпод бонето и беше паднал на дясното й рамо, но тя не го забеляза и не го прибра, докато не се вгледа в гостите и не ги позна.

— Ах, ти ли си Ракитка! Ей, че ме изплаши. Но с кого си? Кой е с тебе? Господи, виж кого довел! — извика тя, като позна Альоша.

— Кажи да донесат свещи, де! — изговори Ракитин с фриволния вид на много интимен приятел и близък човек, който има дори право да се разпорежда в къщата.

— Свещи… разбира се, свещи… Феня, донеси му свещи… Ей, намери време да го доведеш! — извика тя пак, като кимна към Альоша, а след това се обърна към огледалото и бързо почна с две ръце да си оправя косата. Тя като че ли беше недоволна.

— Не те ли зарадвах? — попита Ракитин, който веднага почти се обиди.

— Уплаши ме, Ракитка, това е — обърна се Грушенка усмихната към Альоша. — Не се страхувай от мене, миличък Альоша. Аз много ти се радвам, неочаквани ми гостенино. А ти, Ракитка, ме уплаши: помислих, че Митя се е довлякъл. Знаеш ли, одеве го заблудих и го накарах да ми се закълне, че ми вярва, а го излъгах. Казах му, че тази вечер ще отида при Кузма Кузмич, моя старец, и до късно през нощта ще броим пари с него. Аз наистина ходя всяка седмица при него и по цяла вечер си гледаме сметките. Заключваме се: той трака на сметалото, а аз седя и записвам в книгите, той само на мен ми има доверие. Митя повярва, че ще бъда там, а пък аз, на, се затворих у дома — седя, чакам едно известие. Как ви е пуснала Феня! Феня, Феня! Тичай до пътната врата — отвори и огледай няма ли го капитана някъде наоколо. Може да се е скрил и да дебне, умирам от страх!

— Никой няма, Аграфена Александровна, ей сега огледах наоколо, пък и всяка минута ходя да гледам през пролуката, и аз треперя от страх.

— Капаците затворени ли са? Феня, пусни и пердетата — ей така! — Тя сама спусна тежките завеси. — Че като види светлина, току-виж, долетял. От Митя, твоя брат, Альоша, се боя тази вечер. — Грушенка говореше високо, макар и тревожно, но и почти като че с някакъв възторг.

— Че защо се боиш тази вечер така от Митя? — попита Ракитин. — Струва ми се, ти не се плашиш от него, той ти върви по свирката.

— Казвам ти, че очаквам известие, едно златничко известие, така че Митенка сега хич не би трябвало да идва. Но не ми повярва, че отивам при Кузма Кузмич, чувствувам го. Сигурно седи сега там, у тях, в задната градина на Фьодор Павлович, и ме дебне. А ако е останал там, значи, няма да дойде тук и толкова по-добре! Но при Кузма Кузмич наистина прескочих. Митя ме изпрати дотам, казах, че ще стоя до среднощ и той непременно да дойде тогава да ме съпроводи до къщи. Той си отиде, а аз поседях десетина минути при стареца — и хайде пак насам, ух, как се страхувах — тичах, да не ме срещне.

— Ами за къде си се докарала така? Я виж какво интересно боне си турила!

— Е, колко си любопитен, Ракитин! Казвам ти, че очаквам едно известие. Щом дойде известието, скачам и политам, повече няма да ме видите. Затова съм се докарала, да съм готова.

— Ами накъде ще полетиш?

— Много искаш да знаеш.

— Виж я ти! Каква е весела… Никога не съм те виждал такава. Пременила се като за бал — оглеждаше я Ракитин.

— Много разбираш от балове.

— А ти много ли разбираш?

— Аз поне съм виждала бал. Преди три години Кузма Кузмич жени сина си и гледах от галерията. Но какво съм седнала, Ракитка, с тебе да разговарям, когато тук такъв княз стои. Това се вика гостенин! Альоша, гълъбче, гледам те и не вярвам; Господи, как тъй да дойдеш ти при мене! Право да ти кажа, никога не съм очаквала, не съм мислила, пък и по-рано никога не съм вярвала, че може да дойдеш. Макар и да не е сега време, но страшно ти се радвам! Седни на дивана, ей тук, ей така, месечинке моя! Наистина още като че ли не мога да повярвам… Ех и ти, Ракитка, да беше го довел вчера или завчера!… Но нищо, пак ми е драго. Може да е по-добре, че дойде сега, в такъв миг, а не завчера…

Тя живо приседна на дивана до Альоша и го загледа просто с възхищение. И наистина й беше драго, не лъжеше, като казваше това. Очите й горяха, устните й се смееха, но добродушно, весело. Альоша дори не очакваше от нея такъв добър израз на лицето… До вчера я беше срещал рядко, беше си създал плашеща представа за нея, а вчера страшно беше потресен от злобната и коварна постъпка с Катерина Ивановна и много го учудваше, че сега изведнъж видя в нея като че ли съвсем друго и неочаквано същество. И колкото й да беше смазан от собствената си скръб, очите му неволно се спряха на нея с внимание. Всичките й маниери като че ли приятно се бяха променили от вчера: почти липсваше вчерашният сладникав изговор, тези глезени и маниерни движения… всичко беше просто, простодушно, движенията й бяха бързи, прями, доверчиви, но беше много възбудена.

— Господи, какви неща се сбъдват днес наистина — заприказва тя пак. — И защо толкова ти се радвам, Альоша, и аз не знам. Да ме питаш, не мога да ти кажа.

— Хайде де, не знаеш защо ти е драго! — усмихна се Ракитин. — Имала си цел, като все ми досаждаше: доведи го, та го доведи.

— По-рано имах друга цел, сега вече онова мина, не е такъв моментът. Ще взема да ви почерпя. Сега съм по-добра, Ракитка. Но седни и ти, Ракитка, защо стоиш? Или вече си седнал? Ракитушка никога не забравя себе си. Гледай го сега, Альоша, седи там срещу нас, но е обиден: защо не съм го поканила преди тебе да седне. Ех, че обича да се сърди моят Ракитка, много обича! — засмя се Грушенка. — Не се ядосвай, Ракитка, днес съм добра. Но защо си тъжен, Альоша, да не те е страх от мене? — рече тя и с весела насмешливост го погледна в очите.

— Мъчно му е. Не му дали чин — изговори басово Ракитин.

— Какъв чин?

— Неговият старец се вмириса.

— Как се вмириса? Каневи глупости дърдориш, каква мръсотия искаш да кажеш! Мълчи, глупако! Ще ме пуснеш ли, Альоша, да ти поседна на коленете, ей така! — И тя мигом стана и скочи засмяна на коленете му, като едно гальовно котенце, и нежно прегърна шията му с дясната си ръка. — Ще те развеселя аз тебе, богомолното ми момченце! Наистина ли ще ми позволиш да поседя на коленете ти, няма да се сърдиш? Щом заповядаш, се махам.

Альоша мълчеше. Той седеше и не смееше да мръдне; чу думите й: „Щом заповядаш, се махам“, но не отговори, сякаш беше замрял. Но нямаше у него нищо, което можеше да се очаква и което можеше да си въобрази за него, да речем, Ракитин, който похотливо наблюдаваше от мястото си. Великата скръб на душата му поглъщаше всички чувства, които можеха да се зародят в сърцето му, и ако можеше само да си даде в този миг пълна сметка, той сам би разбрал, че сега е защитен с най-здравата броня против всякаква съблазън и изкушение. Все пак, въпреки цялата смътна безсъзнателност на душевното му състояние и цялата, скръб, която го гнетеше, той все пак неволно се чудеше на едно ново и странно чувство, което се зараждаше в сърцето му: тази жена, тази „страшна“ жена не само не го плашеше сега с предишния страх, страх, който се пораждаше у него по-рано при всяка мечта за жена, когато такава мечта проблеснеше в душата му, но напротив, тази жена, от която той се боеше най-много, която седеше на коленете му и го прегръщаше, сега будеше у него съвсем друго, неочаквана и особено чувство, чувство на някакво необикновено, огромно и най-чистосърдечно любопитство към нея и всичко туй вече без никакъв страх, без ни най-малък ужас както преди — ето кое беше основното и кое неволно го учудваше.

— Е, стига сте дрънкали глупости! — извика Ракитин. — По-добре дай шампанско, дължиш го, нали знаеш!

— Наистина го дължа. Аз, Альоша му бях обещала освен всичко другото и шампанско за тебе, ако те доведе. Давай шампанско, и аз ще пия! Феня, Феня, донеси ни шампанско, онази бутилка, дето Митя я остави, тичай по-скоро! Аз, макар да съм скъперница, една бутилка ще почерпя, но не тебе, Ракитка, ти си гъба, него — че е княз! И макар че сега с друго е пълна душата ми, но така да бъде, ще пия и аз с вас, искам да погуляя!

— Но какъв е този случай днес и какво е това „известие“, мога ли да попитам, или е тайна? — любопитно се намеси пак Ракитин, като с всички сили си даваше вид, че не обръща внимание на камъчетата, които летяха в неговата градина.

— Ех, не е тайна, пък и ти знаеш — рече изведнъж загрижено Грушенка, като обърна глава към Ракитин и се отдръпна малко от Альоша, макар че все още продължаваше да седи на коленете му, прегърнала с ръка шията му, — офицерът идва, Ракитин, моят офицер идва!

— Чувах, че идвал, но нима е толкова близо?

— Сега е в Мокрое, оттам ще прати вест по човек, така ми писа, одеве получих писмо от него. Сега седя и чакам човека.

— Виж ти! Защо е в Мокрое?

— Дълго е за разправяне, пък и стига ти толкова!

— Тъкмо за Митенка е сега, охо-хо! Знае ли той, или не?

— Какво ще знае! Нищо не знае! Да научи, ще ме убие. Но сега вече никак не ме е страх от това, не ме е страх сега от ножа му. Мълчи, Ракитка, не ми споменавай за Дмитрий Фьодорович: съвсем ми съсипа сърцето. Пък и хич не искам да мисля за това в такъв миг. Виж, за Альошечка мога да мисля, Альошечка си го гледам… Че усмихни се, гълъбче, развесели се на глупостта ми, на радостта ми се усмихни… А, ето усмихна се, усмихна се! Виж как нежно гледа. Аз, Альоша, знаеш ли, все мислех, че ми се сърдиш за онзи ден, за госпожицата. Кучка бях, така е. Но все пак добре стана. Хем беше лошо, хем хубаво — замислено се усмихна Грушенка и някаква жестока искрица изведнъж се мярна в усмивчицата й. — Митя каза, че тя крещяла: „Камшик за нея!“ Много я обидих тогава. Повика ме, искаше да ме победи, да ме подмами с шоколада си… Не, добре, че така стана — усмихна се тя пак. — Но все ме е страх, че ти си се разсърдил…

— Вярно, така е — рече изведнъж Ракитин със сериозно учудване. — Тя, Альоша, наистина се бои от тебе, който си такова пиленце.

— Той, Ракитка, за теб е пиленце… защото ти нямаш срама, да! Аз, знаеш ли, аз го обичам от душа, това е! Вярваш ли, Альоша, че те обичам с цялата си душа?

— Ах ти, безсрамнице! Тя ти се обяснява в любов, Алексей!

— Че какво пък, обичам го.

— А офицера? А златното известие от Мокрое?

— Онова си е едно, а това си е друго.

— Виж как излизат работите по женски!

— Не ме ядосвай, Ракитка — горещо подзе Грушенка, — онова си е едно, а това си е друго. Аз Альоша го обичам другояче. Наистина, Альоша, аз таях по-рано лукава мисъл за тебе. Та аз съм долна, бясна съм аз, ала в някои минути се е случвало, Альоша, да гледам на тебе като на моя съвест. Все си мисля: „Как ли ме презира той сега, каквато съм мръсна.“ И онзи ден това си мислех, когато тичах насам от госпожицата. Отдавна съм те забелязала така, Альоша, и Митя знае, казвала съм му. И Митя така го разбира. Вярваш ли, Альоша, че понякога наистина, като те гледам се срамувам, от себе си се срамувам… И как съм започнала да мисля за тебе и откога — не знам и не помня…

Влезе Феня и сложи на масата поднос с отворена бутилка и три пълни чаши.

— Шампанското дойде! — извика Ракитин. — Ти си възбудена, Аграфена Александровна, и не си на себе си. Като изпиеш една чаша, ще започнеш да танцуваш. Е-ех, и това не могат да направят — прибави той, като изглеждаше шампанското. — Бабата го е наляла в кухнята, пък тая донесла бутилката без тапата, пък и топла. Но хайде, дай така.

Той се доближи до масата, взе чашата, изпи я наведнъж и си наля втора.

— Не пада често шампанско — изрече, като се облизваше. — Хайде, Альоша, вземи чашата, прояви се. Но за какво да пием? За райските двери? Вземи, Груша, чашата, пий и ти за райските двери.

— Какви са тия райски двери?

Тя взе чашата. Альоша взе своята, отпи една глътка и я остави.

— Не, по-добре не! — усмихна се той кротко.

— А се хвалеше! — извика Ракитин.

— Тогава и аз няма да пия — подзе Грушенка, — пък и не ми се пие. Изпий, Ракитин, сам цялата бутилка. Ако пие Альоша, и аз ще пия.

— Започна се лигавене — присмя й се Ракитин. — А му седи на коленете. На него, да речем, му е мъчно, ами на тебе? Той се е разбунтувал против своя Бог, канеше се наденица да плюска…

— Защо така?

— Неговият старец умря днеска, старецът Зосима, светецът.

— Значи, старецът Зосима умря! — извика Грушенка. — Господи, аз пък не знаех! — Тя се прекръсти набожно. — Господи, но какво правя аз, седнала съм му сега на коленете! — стресна се тя изведнъж като ужасена, мигом скочи и се премести на дивана. Альоша я изгледа дълго, учудено и на лицето му сякаш нещо светна.

— Ракитин — каза той изведнъж високо и твърдо, — не ме дразни, че съм се разбунтувал против своя Бог. Не искам да се озлобявам против тебе, затова бъди и ти по-добър. Аз изгубих такова съкровище, каквото ти никога не си имал, и ти сега не можеш да ме съдиш. По-добре погледни сега нея: видя ли как ме пощади тя? Аз идвах тук да намеря злобна душа — така ме влечеше самия мене към това, защото бях подъл и зъл, а намерих искрена сестра, намерих съкровище — душа любяща… Тя ме пощади сега… Аграфена Александровна, за тебе говоря. Ти възроди душата ми сега.

Устните на Альоша затрепериха и той се задъхна. Млъкна.

— Спасила те е тя тебе! — изсмя се Ракитин злобно. — А тя искаше да те изяде, знаеш ли?

— Стой, Ракитин! — скочи изведнъж Грушенка. — Млъкнете и двамата. Сега аз ще кажа всичко: ти, Альоша, мълчи, че като говориш така, ме хваща срам, защото съм зла, а не добра — такава съм аз. А ти, Ракитин, мълчи, защото лъжеш! Имах по-рано такава една подла мисъл, да го изям, но сега лъжеш, сега изобщо не е така… и повече да не съм те чула, Ракитин. — Всичко това Грушенка изговори с огромно вълнение.

— Я гледай как обезумяха и двамата — изсъска Ракитин, като оглеждаше и двамата учудено, — като побъркани, все едно съм в лудницата. Разкиснаха се взаимно, сега ще почнат да плачат.

— И ще заплача, наистина ще заплача — повтаряше Грушенка. — Той ме нарича своя сестра и аз никога вече няма да го забравя! Само че виж какво, Ракитин, макар да съм злобна, но все пак съм дала едно стръкче лук.

— Какво стръкче лук? Тю, по дяволите, та вие наистина се побъркахте!

Ракитин се чудеше на тяхната възторженост и се ядосваше от обида, макар че би могъл да се сети, че на двамата тъкмо им се беше събрало всичко, което можеше да разтърси душите им така, както не се случва често в живота. Но Ракитин, който умееше доста чувствително да разбира всичко, що се отнасяше до самия него, беше много груб, когато се касаеше до чувствата и преживяванията на ближния — донякъде от младежка неопитност, а донякъде и поради големия си егоизъм.

— Знаеш ли, Альошечка — разсмя се изведнъж нервно Грушенка, като се обърна към него, — на Ракитин се похвалих, че съм дала стръкче лук, а на тебе няма да ти се похваля, ще ти го разправя с друга цел. Това е само притча, но хубава притча, още като дете съм я слушала от моята Матрьона, дето сега ми е готвачка. Виж сега: „Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел-хранител стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, че да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтеглят и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: «Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.» И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден-днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.“ Ето я тази притча, Альоша, запомнила съм я наизуст, защото самата аз съм тази злобна жена. На Ракитка се похвалих, че съм дала едно стръкче лук, а на тебе ще ти кажа другояче: всичко на всичко само някакво си стръкче лук съм дала през целия си живот, това са ми всичките добродетели. И недей ме хвали тогава, Альоша, недей ме смята за добра, аз съм злобна, от злобна по-злобна, а като ме хвалиш, срам ме хваща. Ех, да се покая докрай. Слушай, Альоша: толкова много желаех да те видя тук и толкова настоявах за това пред Ракитка, че му обещах двайсет и пет рубли, ако те доведе при мене! Стой, Ракитка, чакай! — Тя с бързи крачки отиде при писалището, отвори чекмеджето, взе едно портмоне и извади от него банкнота от двадесет и пет рубли.

— Какви глупости! Какви глупости! — викаше озадачен Ракитин.

— Вземи, Ракитка, имам да ти ги давам, няма да откажеш нали, сам си ги поиска. — И му хвърли банкнотата.

— Има си хас да откажа! — изговори басово Ракитин, който явно се сконфузи, но нафукано криеше срама си. — Тъкмо добре ще ни дойдат, затуй са глупаците на тоя свят — да ги използуват умните хора.

— А сега мълчи, Ракитка. Всичко, което ще говоря, няма да е за твоите уши. Седни тук, в ъгъла, и мълчи, не ни обичаш ти нас и затова мълчи.

— Че за какво ли да ви обичам! — изръмжа Ракитин, без да скрива вече злобата си. Двадесет и пет рублевата банкнота той пъхна в джоба си и наистина много се срамуваше от Альоша. Смяташе, че след това ще получи възнаграждението си, така че Альоша няма да научи, и сега от срам го хвана яд. До тази минута намираше за много прилично да не противоречи кой знае колко на Грушенка, въпреки всичките нейни забележки, защото явно беше, че тя имаше някаква власт над него. Но сега и той се разсърди.

— Обича се заради нещо, а вие двамата какво сте направили за мек?

— Ами обичай без нищо, както Альоша обича.

— Защо да те обича и с какво толкова ти го е показал, та вириш нос?

Грушенка стоеше насред стаята, говореше с жар и в гласа й се доловиха истерични нотки:

— Мълчи, Ракитка, ти не разбираш нищо! И да не си посмял повече да ми говориш на ти, не ти позволявам, откъде пък се е взела у тебе тази дързост, да ти кажа! Седни в ъгъла и мълчи като мой лакей! А сега, Альоша, само на тебе ще кажа цялата истина, за да видиш каква твар съм! Не на Ракитка, а на тебе говоря. Исках да те погубя, Альоша, това е голямата истина, твърдо бях решила; толкова исках, че подкупих с пари Ракитка, за да те доведе. И за какво го исках толкова? Ти, Альоша не знаеш нищо, ти се отвращаваше от мене, минеш — и сведеш очи, а аз сто пъти съм те гледала досега, почнах да разпитвам всички за тебе. Твоят образ ми остана в сърцето: „Презира ме той, мисля си, няма да иска и да ме погледне.“ И такова едно чувство ме обзе най-подир, че сама се чудя на себе си: защо ли пък се страхувам от такова дете? Цялото ще го лайна и ще му се смея. Съвсем се озлобих. Вярваш ли: никой тук не смее да каже, нито да помисли, че би могъл да дойде при Аграфена Александровна за онова лошо нещо; само стареца имам аз, свързана съм с него и продадена, сатаната ни е венчал, обаче от другите — нито един. Но като гледах тебе, си казах: този ще го лапна. Ще го лапна и ще му се смея. Виждаш ли каква зла кучка съм аз, тази, която ти нарече своя сестра! Ето сега е пристигнал онзи, моят измамник, аз седя тук и чакам известие от него. А знаеш ли какво беше той за мене? Пет години са, откак ме доведе тук Кузма — и се е случвало, крия се от хората да не ме виждат и чуват, слабичка, глупавичка, седя и плача, по цели нощи не спя и си мисля: „А къде ли е сега той, моят измамник? Сигурно ми се присмива с друга някоя, но само да ми падне, мисля си, да го видя, да го срещна някога: тогава ще му се отплатя, хубаво ще му се отплатя.“ Нощем в тъмнината плача във възглавницата си и все прехвърлям през ума си всичко това, нарочно си късам сърцето, със злоба го пълня: „Хубаво ще му се отплатя аз, ще му се отплатя!“ И просто започвам да вия в тъмното. Пък като си спомня изведнъж, че нищо няма да му направя, а той ми се смее сега, а може изобщо да ме е забравил и да не ме помни дори, и се свличам от леглото на пода, обливам се в безсилни сълзи и така плача-плача, докато съмне. Сутринта ставам по-зла от куче, готова съм целия свят да изям. А после, какво мислиш: почнах да трупам капитал, станах безжалостна, надебелях — поумняла съм, мислиш, а? Ама не, никой не вижда и не знае в цялата вселена, но щом настъпи нощният мрак, понякога пак така както преди пет години като момиче, лежа, скърцам със зъби и цяла нощ плача: „Ще види той, ще види!“ — мисля си. Чу ли всичко това? Е, как ме разбираш сега: преди един месец неочаквано получавам същото това писмо: пристига, овдовял, искал да се видим. Дъхът ми спря, Господи, и изведнъж си помислих: ще дойде, ще ми свирне, ще ме повика — и аз ще допълзя при него като кученце, бито, виновно кученце! Мисля си така и просто не си вярвам: „Долна ли съм, или не съм долна, ще се втурна ли при него, или няма да се втурна?“ И такава злоба против самата мене ме е обзела през целия този месец, още по-тежка, отколкото преди пет години. Виждаш ли сега, Альоша, каква съм бясна, каква съм яростна, разказах ти цялата истина! А с Митя се забавлявах, за да не побягна при онзи. Мълчи, Ракитка, ти няма да ме съдиш, не говоря на тебе. И сега, преди да дойдете, лежах тук, чаках, мислих, цялата си съдба решавах и никога няма да разберете какво ми е било на сърцето. Да, Альоша, кажи на твоята госпожица да не ми се сърди за онзи ден… И никой в целия свят не знае какво ми е сега и не може да знае… Защото може би днес, преди да тръгна, ще взема един нож, още не съм решила…

И като изрече това „жално“ слово, Грушенка изведнъж не издържа, не довърши, закри лицето си с ръце, хвърли се върху възглавниците на дивана и зарида като малко дете. Альоша стана от мястото си и отиде при Ракитин.

— Миша — рече той, — не се сърди. Ти си й обиден, но не се сърди. Чу ли я сега? Не може да се иска толкова много от човешката душа, трябва да бъдем по-милосърдни…

Альоша изговори това в неудържим сърдечен порив. Той имаше нужда да го изрази и затова се обърна към Ракитин. Ако не беше. Ракитин, щеше да го възкликне на себе си. Но Ракитин го изгледа с присмех и Альоша изведнъж млъкна.

— Зареден си от одеве с твоя старец и сега с него стреляш в мен, Альоша, човече божи — изговори Ракитин с ненавистна усмивка.

— Не се смей, Ракитин, не се присмивай, не говори за покойника: той е над всички, които са живели на земята! — извика Альоша с плач в гласа. — Не ти говоря като съдия, а като последен от подсъдимите. Какво съм аз пред нея! Дойдох тук, за да загина, и си казвах: „Нека, нека!“ — и само поради малодушието си, а ето тя, след пет години мъки, пред първия, който дойде и й каза една искрена дума — всичко прости, всичко забрави и плаче! Нейният измамник се върнал, вика я и тя всичко прощава, бърза при него радостна и няма да вземе нож, няма. Не, аз не съм такъв! Не знам ти такъв ли си, Миша, но аз не съм такъв! Днес, сега получих този урок… Тя е над нас с любовта си… Чувал ли си от нея по-рано това, което разказа сега? Не, не си го чувал; ако го беше чувал, отдавна щеше да разбереш всичко… и другата, обидената завчера, и тя трябва да й прости! И ще й прости, като научи… и ще научи… Тази душа е още непримирена, тя трябва да се щади… в тази душа може би има съкровища…

Альоша млъкна, защото му спря дъхът. Ракитин, при всичката си злоба, гледаше учуден. Никога не беше очаквал от тихия Альоша такава тирада.

— Гледай ти, намерил се адвокат! Какво става, да не си се влюбил в нея? Аграфена Александровна, та нашият постник наистина се е влюбил в тебе, ти победи! — извика той с безочлив смях.

Грушенка вдигна глава от възглавницата и погледна Альоша с умилена усмивка, която засия на нейното някак изведнъж подпухнало от сълзите лице.

— Остави го, Альоша, херувиме мой, не го ли виждаш какъв е, намерил си на кого да говориш. Аз, Михаил Осипович — обърна се тя към Ракитин, — мислех да ти искам прошка, задето те изругах, но сега пак не искам. Альоша, ела при мене, седни тука — повика го тя с радостна усмивка. — Ето така, седни тук и кажи ми (тя го улови за ръката и с усмивка го погледна в лицето), кажи ми: обичам ли го онзи, или не? Обичам ли моя измамник, или не? Аз лежах тук в тъмното, преди да дойдете, и все питах сърцето си: обичам ли го, или не? Помогни ми, Альоша, дойде време; както ти кажеш, така ще бъде. Да му простя ли, или не?

— Ти вече си му простила — изрече Альоша усмихнат.

— Наистина съм му простила — каза замислена Грушенка. — Какво подло сърце наистина! За подлото ми сърце! — И тя внезапно грабна от масата чашата, изпи я наведнъж, вдигна я нагоре и я захвърли на пода. Чашата се строши и издрънча. Нещо жестоко пробягна в усмивката й.

— А може и да не съм му простила още — някак застрашително изговори тя, с очи в земята, сякаш говореше сама на себе си. — Може би сърцето ми още само се кани да му прости. Ще се боря още малко със сърцето си. Знаеш ли, Альоша, страшно съм обикнала петте си години сълзи… Може би дори обичам само обидата си, а не самия него!

— Е, не бих искал аз да съм в неговата кожа! — изсъска Ракитин.

— И няма да бъдеш, Ракитка, никога няма да бъдеш в неговата кожа. Ти ще ми шиеш пантофки, Ракитка, за такава работа ще те употребя, а жена като мене никога няма да видиш… Пък и той може да не види…

— Той ли? Ами за какво се беше наконтила? — ехидно й се присмя Ракитин.

— Не ме кори за тези дрехи, Ракитка, още не познаваш изцяло сърцето ми! Стига да поискам, веднага ще хвърля дрехите, още сега ще ги хвърля, на минутата — звънливо извика тя. — Не знаеш за какво са ми тези дрехи, Ракитка! Може да се появя пред него и да му кажа: „Виждал ли си ме такава, или още не?“ Защото той ме остави седемнадесетгодишна, тъничка, охтичава плачла. И ще седна до него, ще го подмамя, ще го разпаля: „Видя ли сега каква съм станала — ще му кажа, — е, остани си само с това, любезни господине, очи пълни, ръце празни!“ — ето за какво са може би тези дрехи, Ракитка — завърши Грушенка със злобен присмех. — Бясна съм, Альоша, яростна съм. Ще си скъсам дрехите, ще съсипя хубостта си, ще си изгоря лицето, с нож ще го нарежа, пък ще тръгна милостиня да прося. Само да поискам, никъде няма да ида, при никого, само да поискам, още утре ще върна на Кузма всичко, което ми е подарил, и всичките му пари, и ще тръгна цял живот да блъскам с една надница! Мислиш, че няма да го направя ли, Ракитка, няма да посмея да го направя? Ще го направя, ще го направя, още сега мога да го направя, само не ме ядосвайте… а онзи ще го изпъдя, ще остане с пръст в устата, няма да ме види!

Последните думи изкрещя истерично, но пак не издържа: закри си лицето с ръце, хвърли се върху възглавницата и пак се разтресе от ридания. Ракитин стана от мястото си.

— Да вървим — каза той, — късно е, няма да ни пуснат в манастира.

Грушенка веднага подскочи.

— Да не искаш да си ходиш, Альоша! — извика тя в скръбно изумление. — Какво правиш ти с мене, разчувствува ме, измъчи ме и сега пак цяла нощ, пак сама да остана!

— Та няма да нощува у вас! А пък ако иска, да остане! Аз и сам ще си отида! — язвително подхвърли Ракитин.

— Мълчи, злобна душа! — извика му Грушенка яростно. — Никога ти не си ми говорил такива думи, каквито той дойде да ми каже.

— Че какво толкова ти е казал! — изръмжа Ракитин сърдито.

— Не знам, не разбирам, нищо не разбирам какво толкова ми е казал, сърцето ми го усети, сърцето ми обърна той… Той пръв ме съжали, единствен, това е! Защо не дойде по-рано, херувиме мой! — И тя внезапно падна пред него на колене, като обезумяла. — Цял живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че някой такъв ще дойде и ще ми прости. Вярвах, че и мене някой ще ме обикне, и мене, долната, не само заради моя срам!…

— Какво толкова съм направил за тебе! — усмихнат отговори Альоша, като се наведе към нея и нежно й взе ръцете. — Само ти дадох стръкче лук, едно съвсем малко стръкче, само това, само това!…

И като изрече тези думи, и той заплака. В този момент изведнъж отвън се чу шум, някой влезе в антрето; Грушенка скочи някак страшно уплашена. В стаята с шум и вик нахълта Феня.

— Господарке, гълъбице, господарке, куриерът дойде! — извика тя весела и задъхана. — Дошъл е кабриолет от Мокрое за вас, Тимофей кочияшът с тройка коне, ей сега ще запретнат други… Писмо, писмо, господарке, ето писмото!

Писмото беше в ръката й и тя през цялото време, докато викаше, го размахваше във въздуха. Грушенка грабна писмото от нея и го доближи до свещта. То беше само бележка, няколко реда, която тя прочете за миг.

— Викна ме! — изкрещя тя цяла пребледняла и с разкривено от болезнена усмивка лице. — Свирна ми! Пълзи, кученце!

Но само един миг остана сякаш в колебание; отведнъж кръв нахлу в главата й и заля бузите й с огън.

— Заминавам! — извика тя внезапно. — Петте ми годинки! Сбогом! Сбогом, Альоша, решена е съдбата ми… Идете си, идете си, махнете се сега от мене всички, да не ви виждам повече!… Към нов живот лети Грушенка… Не ме споменавай с лошо и ти, Ракитка. Може би на смърт отивам! Ух! Като пияна съм!

Тя внезапно ги остави и изтича в спалнята си.

— Е, сега вече не сме й притрябвали! — изръмжа Ракитин. — Да вървим, че току-виж пак започнали тези женски крясъци, омръзна ми този резлив крясък…

Альоша машинално се остави да го изведат. В двора беше спрял кабриолет, разпрягаха конете, сновяха с фенери, щураха се. През отворената пътна врата въвеждаха нова тройка коне. Но щом Альоша и Ракитин слязоха по стълбите, прозорецът на спалнята на Грушенка изведнъж се отвори и тя извика подир Альоша със звънлив глас:

— Альошечка, поздрави брат си Митенка и му кажи да не ме поменува с лошо, мене, своята злодейка. Предай му думите ми: „На подлец се падна Грушенка, не на тебе, благородния!“ И кажи му още, че Грушенка го е обичала един час време, само едничък час го е обичала — така че този час да помни за цял живот отсега нататък, така, кажи, Грушенка заръча за цял живот!…

Тя завърши с глас, пълен с ридания. Прозорецът се затръшна.

— Хм, хм! — измуча Ракитин през смях. — Закла брат ти Митенка, пък и му заръчва да я помни цял живот. Ама че безсрамие!

Альоша не отговори нищо, сякаш не го и чу; той вървеше до Ракитин устремно, сякаш ужасно бързаше, като че ли не беше на себе си, вървеше машинално. Изведнъж нещо бодна Ракитин, сякаш незараснала раничка му докоснаха с пръст. Съвсем друго очакваше одеве, когато водеше Альоша при Грушенка; стана обратното на онова, което така много желаеше.

— Поляк е той, този неин офицер — заговори пак, като се сдържаше, — пък и изобщо не е офицер сега, бил митнически чиновник в Сибир някъде, на китайската граница, трябва да е някакво нищожно поляче. Говори се, че си загубил службата. Дочул е, че Грушенка е посъбрала капиталец, та се връща — това е цялото чудо.

Альоша пак сякаш не го чу. Ракитин не издържа.

— Е, какво, върна ли грешницата на прав път? — злобно се изсмя той на Альоша. — Върна ли блудницата по пътя на истината? Изгони ли седемте бяса, а? Ето къде се извършиха, значи, нашите чудеса!

— Престани, Ракитин! — извика Альоша със страдание в душата.

— Ти сега за одевешните двайсет и пет рубли ме „презираш“, нали? Значи, продал съм верния си приятел. Да, но ти не си Христос, нито аз Юда.

— Ах, Ракитин, уверявам те, дори бях забравил това — извика Альоша, — ти сам ми го напомняш сега…

Но Ракитин се озлоби окончателно.

— Дявол да ви вземе всички до един! — изкрещя той внезапно. — Защо ли се занимавам с тебе, по дяволите! Не искам повече да те знам! Хайде, върви си сам, ей ти пътя!

И той бързо свърна по друга улица, като остави Альоша самичък в мрака. Альоша излезе от града и тръгна през полето към манастира.