Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (30)

V. Изстъпление в гостната

Но в гостната разговорът вече привършваше; Катерина Ивановна беше много развълнувана, макар че видът й беше решителен. В момента, когато влязоха Альоша и г-жа Хохлакова, Иван Фьодорович ставаше да си отива. Лицето му беше малко бледо и Альоша го погледна с безпокойство. Защото за Альоша сега се решаваше едно от неговите съмнения, една тревожна загадка, която от известно време го измъчваше. Вече от около месец на няколко пъти и от различни страни му се внушаваше, че брат му Иван обича Катерина Ивановна и най-важното, че наистина мисли да я „отнеме“ от Митя. До последния момент това се струваше на Альоша чудовищно, макар че много се тревожеше. Той обичаше и двамата си братя и се страхуваше от такова съперничество помежду им. А в същност самият Дмитрий Фьодорович неочаквано вчера му заяви направо, че дори е доволен от съперничеството на брат си Иван и че то много ще му помогне на него, Дмитрий. За кое ще му помогне? Да се ожени за Грушенка? Това Альоша смяташе за безнадеждно и много долно. Освен всичко това Альоша беше дълбоко убеден до снощи, че Катерина Ивановна страстно и упорито обича брат му Дмитрий — но само до снощи. На всичкото отгоре, кой знае защо, все имаше чувството, че тя не може да обича човек като Иван, а обича брат му Дмитрий, и именно такъв, какъвто е, въпреки цялата чудовищност на една такава любов. Ала вчера в сцената с Грушенка изведнъж като че ли усети нещо друго. Думата „изстъпление“, току-що произнесена от госпожа Хохлакова, го накара почти да потръпне, защото, вероятно в отговор на някакъв свой сън, точно тая нощ, полусънен на разсъмване, той изведнъж произнесе: „Изстъпление, изстъпление!“ А през цялата нощ беше сънувал вчерашната сцена у Катерина Ивановна. Сега изведнъж изразеното направо упорито твърдение на г-жа Хохлакова, че Катерина Ивановна обича брат му Иван и просто нарочно за някаква игра, от „изстъпление“, мами самата себе си и се измъчва с измислена любов към Дмитрий от някаква уж благодарност — порази Альоша. „Да, може би действително цялата истина е именно в тия думи!“ Но в такъв случай какво е положението на брат му Иван? Альоша чувствуваше някак инстинктивно, че такъв характер като Катерина Ивановна имаше нужда да властвува, а би могла да властвува само над човек като Дмитрий, в никакъв случай над човек като Иван. Защото само Дмитрий (ако ще след доста време) би могъл да се смири най-после пред нея „за свое добро“ (което Альоша дори би желал), но Иван — не, Иван не би могъл да се смири пред нея, пък и такова смирение не би му донесло щастие. Кой знае защо, Альоша неволно си беше създал такава представа за Иван. И ето всички тези колебания и съображения минаха през ума му в момента, когато влизаше в гостната. Мярна му се и още една мисъл — внезапно и неудържимо: „Ами ако тя не обича никого, нито единия, нито другия?“ Ще отбележа, че Альоша някак се срамуваше от тези свои мисли и се осъждаше за тях, когато през последния месец се случеше да му минат през ума: „Та какво разбирам аз от любов и от жени и как мога да стигам до такива решения“ — упрекваше се той подир всяка подобна мисъл или догадка. А същевременно не можеше да не мисли. Разбираше инстинктивно, че сега например в съдбата на двамата му братя това съперничество е много важен въпрос, от който зависят много неща. „Единият гад ще изяде другата гадина“ — беше казал вчера брат му Иван, ядосан на баща си и на брат си Дмитрий. Значи, брат му Дмитрий в неговите очи е гад и може би отдавна вече? Дали не откакто брат му Иван се беше запознал с Катерина Ивановна? Тези думи, разбира се, вчера се изплъзнаха от устата на Иван неволно, но толкова по-важно е, че беше неволно. Ако е така, за какъв мир може да става дума? Не са ли това, напротив, нови поводи за ненавист и вражда в тяхното семейство? И най-вече кого да жали той, Альоша? И какво да пожелае на всеки от тях? Той обича и двамата, но какво да пожелае на всеки от тях след тези страшни противоречия? В тази бъркотия той можеше съвсем да се обърка, а сърцето на Альоша не можеше да понася неизвестността, защото неговата любов беше винаги дейна. Той не можеше да обича пасивно, обикнеше ли, веднага започваше да помага. А за това трябваше да си постави цел, трябваше да знае със сигурност кое е добро и потребно за всеки от тях, а като установи правилната цел, естествено и да помогне на всеки от тях. Но вместо ясна цел във всичко това имаше само неяснота и бърканица. „Изстъпление“ — каза се сега! Но какво можеше да разбере дори от това изстъпление? Дори първата дума от цялата тази бъркотия не му беше ясна!

Като видя Альоша, Катерина Ивановна бързо и радостно се обърна към Иван Фьодорович, който вече беше станал да си отива:

— За минутка! Останете още една минута. Искам да чуя мнението на този човек, комуто се доверявам с цялото си същество. Катерина Осиповна, не си отивайте и вие — прибави тя, като се обърна към госпожа Хохлакова. Тя покани Альоша да седне до нея, а Хохлакова седна отсреща, до Иван Фьодорович.

— Всички тук сте мои приятели, вие сте всичко, което имам на този свят, мили мои приятели — започна тя горещо, с глас, в който трептяха истински страдалчески сълзи, и сърцето на Альоша пак отведнъж се обърна към нея. — Вие, Алексей Фьодорович, вие бяхте вчера свидетел на този… ужас и ме видяхте как бях. Вие не видяхте това, Иван Фьодорович, а той видя. Какво си е помислил той за мене вчера — не знам, знам само едно, че ако същото се повтореше и днес, сега, бих изразил същите чувства като вчера — същите чувства, със същите думи, със същите жестове. Вие помните моите жестове, Алексей Фьодорович, вие самият ме удържахте в един от тях… (Като каза това, тя се изчерви и очите й засвяткаха.) Заявявам ви, Алексей Фьодорович, че не мога с нищо да се примиря. Слушайте, Алексей Фьодорович, аз дори не знам дали го обичам него сега. Той ми се видя жалък, това е лошо свидетелство за любов. Ако го обичах, ако продължавах да го обичам, може би не бих го жалила сега, а, напротив, бих го ненавиждала…

Гласът й затрепера и сълзици блеснаха на миглите й. Альоша потръпна вътрешно: „Тази девойка е правдива и искрена — помисли той, — но… и тя вече не обича Дмитрий!“

— Това е така! Така е! — възкликна госпожа Хохлакова.

— Почакайте, мила Катерина Осиповна, не съм казала главното, не съм казала какво реших окончателно тази нощ. Чувствувам, че може би моето решение е ужасно — за мене, но предчувствувам, че вече няма да го променя за нищо на света, за нищо, през целия си живот, така ще остане. Моят мил, моят добър, моят постоянен и великодушен съветник и дълбок сърцевед, и единствен приятел, когото имам на света, Иван Фьодорович, одобрява всичко и смята моето решение похвално… Той го знае.

— Да, аз го одобрявам — изрече Иван Фьодорович с тих, но твърд глас.

— Но аз желая и Альоша (ах, Алексей Фьодорович, простете ми, че ви нарекох просто Альоша), аз желая и Алексей Фьодорович да ми каже още сега, пред двамата ми приятели: имам ли право, или не? Аз имам инстинктивното предчувствие, че вие, Альоша, мили мой братко (защото вие сте мой мил брат) — възторжено заговори тя пак, като взе неговата студена ръка в своята гореща ръка, — предчувствувам, че вашето решение, вашето одобрение, въпреки всички мои мъки, ще ми донесе спокойствие, защото след вашите думи ще се укротя и ще се примиря — предчувствувам това!

— Не знам какво ще ме попитате — заговори с поруменяло лице Альоша, — знам само, че ви обичам и ви желая в тази минута щастие повече, отколкото желая на самия себе си!… Но аз не разбирам нищо от тези работи… — кой знае защо, изведнъж побърза да добави той.

— В тия работи, Алексей Фьодорович, в тия работи сега най-важното е честта и дългът, и не знам какво още, но нещо по-висше, дори може би по-висше от самия дълг. Моето сърце ми говори за това непреодолимо чувство и то непреодолимо ме влече. Впрочем, с две думи — вече съм решила: ако дори той се ожени за оная… твар… — започна тя тържествено, — на която аз никога, никога не мога да простя, все пак аз няма да го изоставя! Отсега нататък вече никога, никога няма да го изоставя! — произнесе тя просто в изстъплението на някакъв блед, измъчен възторг. — Тоест не че ще се влача подире му, че ще му се мяркам постоянно пред очите и ще го мъча — о, не, аз ще замяна за друг град, където ще, но цял живот, цял живот ще го следя неуморно. А когато той стане нещастен с онази, а това непременно и веднага ще стане, тогава нека дойде при мене, и ще намери приятелка, сестра… Само сестра, разбира се, това ще бъде навеки така, но той ще се убеди най-сетне, че тази сестра е наистина негова сестра, която го обича и е пожертвувала за него целия си живот. Аз ще постигна това, ще упорствувам в това и най-сетне той ще ме разбере и ще започне да ми доверява всичко, без да се срамува! — извика тя като обезумяла. — Аз ще бъда неговият бог, комуто той ще се моли, и поне това ми дължи за своята изневяра и заради всичко, което понесох заради него вчера. И нека вижда през целия си живот, че аз цял живот съм му вярна, на него и на думата, която веднъж съм му дала, макар че той ми беше неверен и ми измени. Аз ще бъда… Аз ще се превърна само в средство за неговото щастие (или как да го кажа), в инструмент, в машина за неговото щастие, и то за цял живот, за цял живот, и той ще го вижда занапред през целия си живот! Това е моето решение! Иван Фьодорович ме одобрява напълно.

Тя се задъхваше. Може би искаше много по-достойно, по-изкусно и по-естествено да изкаже мисълта си, но излезе твърде прибързано и твърде оголено. Имаше много младежка неуравновесеност, още много се чувствуваше вчерашното раздразнение, нуждата да покаже гордостта си, това и самата тя виждаше. Лицето й някак изведнъж се помрачи, изразът на очите й стана лош. Альоша веднага забеляза всичко това и в сърцето му се пробуди състрадание. Към това се прибавиха и неочакваните думи на брат му Иван.

— Аз изказах само какво мисля — рече той. — При всяка друга жена това би излязло насилено, измъчено, но при вас — не. Друга жена не би била права, но вие сте! Не знам как да мотивирам това, но виждам, че вие сте искрена до крайна степен, затова сте права…

— Но само в тази минута… А какво е тази минута? Само вчерашното оскърбление — това е тази минута! — не издържа изведнъж госпожа Хохлакова, която очевидно не искаше да се меси, но не можа да се сдържи и неочаквано изказа твърде вярна мисъл.

— Така е, така — прекъсна я Иван с някакъв внезапен хазарт и очевидно ядосан, че бяха го прекъснали, — така е, но у друга жена тази минута би била само едно вчерашно впечатление и само минута, а при характера на Катерина Ивановна тази минута ще продължи през целия й живот. Което за други е само обещание, за кея е вековечен, тежък, мрачен може би, но неуморен неин дълг! И тя ще черпи от чувството за този изпълнен дълг! Вашият живот, Катерина Ивановна, ще минава сега в страдалческо съзерцание на собствените ви чувства, собствения ви подвиг и собствената ви скръб, но впоследствие това страдание ще се смекчи и животът ви ще се превърне вече в сладостно съзерцание на веднъж завинаги осъществения твърд и горд замисъл, наистина горд посвоему, във всеки случай отчаян, но победен от вас, и това съзнание ще ви донесе най-накрая най-пълно удовлетворение и ще ви примири с всичко останало…

Той изговори това просто с някаква злоба, явно нарочно и дори може би без да желае да крие намерението си, тоест, че говори нарочно и иронично.

— О, Боже, колко е невярно всичко това! — възкликна пак госпожа Хохлакова.

— Алексей Фьодорович, но кажете вие! Имам мъчителна нужда да знам какво ще ми кажете вие! — възкликна Катерина Ивановна и изведнъж се обля в сълзи. Альоша стана от дивана.

— Нищо, нищо! — продължи през сълзи тя. — Това е от нервното разстройство, от тази нощ, но с такива двама приятели като вас и брат ви се чувствувам още силна… защото знам… вие двамата никога няма да ме изоставите…

— За нещастие, аз още утре може би ще трябва да замина за Москва и да ви изоставя за дълго… И това, за нещастие, не подлежи на промяна… — изрече внезапно Иван Фьодорович.

— Утре, за Москва! — Цялото лице на Катерина Ивановна изведнъж се разкриви. — Но… но, Боже мой, какво щастие е това! — извика тя мигом със съвсем променен глас и мигом прогони сълзите си, така че от тях не остана и следа. Именно в един миг с нея стана чудна промяна, която безкрайно изуми Альоша; на мястото на разплаканата до преди малко в някакво изстъпление на чувствата си нещастна оскърбена девойка изведнъж се яви жена, която напълно се владееше и дори беше извънредно доволна от нещо, като че ли внезапно зарадвана дори.

— О, щастието не е, че оставам без вас, разбира се, не — сякаш побърза да се поправи тя с мила светска усмивка, — такъв приятел като вас не може да помисли това; аз съм, напротив, много нещастна, че ще се лиша от вас (тя изведнъж се хвърли устремно към Иван Фьодорович и като го улови за двете ръце, стисна ги с горещо чувство); но щастието е там, че лично ще можете да разкажете сега в Москва на леля и на Агаша цялото ми положение, целия ми сегашен ужас, напълно откровено с Агаша и щадейки милата ми леля, както, смятам, ще съумеете да го направите. Не можете да си представите колко бях нещастна вчера и тази сутрин, защото не знаех как ще им напиша това ужасно писмо… защото с писмо никак, в никакъв случай не може да се предаде… А сега ще ми бъде лесно да им пиша, защото вие ще бъдете там, налице, и ще им обясните всичко. О, колко се радвам! Но само за това се радвам, повярвайте ми! Самият вие сте за мен, разбира се, незаменим… Веднага отивам да напиша писмото — свърши тя изведнъж и дори тръгна да излезе от стаята.

— Ами Альоша? Мнението на Алексей Фьодорович, което толкова много искахте да чуете? — извика госпожа Хохлакова. Язвителна и гневна нотка прозвуча в думите й.

— Не съм забравила — спря се изведнъж Катерина Ивановна, — но защо се държите така враждебно към мене в такъв миг, Катерина Осиповна? — с горчив, горещ упрек каза тя. — Каквото казах, аз го потвърждавам. Необходимо ми е неговото мнение, нещо повече: трябва ми неговото решение! Каквото той каже, това ще бъде — ето до каква степен, напротив, жадувам да чуя вашите думи, Алексей Фьодорович… Но какво ви е?

— Никога не съм мислил, просто не мога да си го представя! — внезапно извика Альоша скръбно.

— Кое, кое?

— Той заминава за Москва, а вие възкликнахте, че се радвате — вие нарочно възкликнахте така! А след това веднага започнахте да обяснявате, че не се радвате на това, ами, напротив, съжалявате, че… губите един приятел — но и това нарочно го изиграхте… като в театър, като в комедия го изиграхте!

— В театър? Как!… Какво значи това! — възкликна Катерина Ивановна, дълбоко зачудена, цялата пламна и свъси вежди.

— Но колкото и да го уверявате, че ви е жал за него като за приятел, все пак му повтаряте в очите, че е щастие, дето заминава… — изговори някак вече съвсем задъхан Альоша. Той стоеше прав до масата и не сядаше.

— Но за какво говорите, не разбирам…

— И аз самият не знам… Изведнъж като някакво озарение… Знам, че не е добре, дето го говоря, но все пак ще кажа всичко — продължи Альоша със същия треперещ и пресеклив глас. — Озари ме мисълта, че вие може би изобщо не обичате брат ми Дмитрий… още от самото начало… Пък и Дмитрий може би изобщо не ви обича… от самото начало… а само ви почита… Не знам наистина как се осмелявам да кажа всичко това сега, но трябва някой да каже истината… защото тук никой не иска да я каже…

— Каква истина? — извика Катерина Ивановна и нещо истерично иззвънтя в гласа й.

— Такава — измънка Альоша, сякаш беше полетял от покрива надолу, — повикайте сега Дмитрий — аз ще го намеря, — нека дойде тук и ви вземе ръката, после да вземе ръката на брата Иван и да съедини вашите ръце. Защото вие измъчвате Иван само поради това, че го обичате… а го измъчвате затова, че Дмитрий го обичате насилено… неистински го обичате… защото така сте си внушили…

Альоша спря и млъкна.

— Вие… вие… вие сте един малък юродивец, ето какво сте вие! — отсече изведнъж Катерина Ивановна вече с пребледняло лице и разкривени от злоба устни.

Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му.

— Ти си се излъгал, добри ми Альоша — каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, — никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм й казвал нито дума за моята любов — знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм й бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява — все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.

Den Dank, Dame, begehr ich nicht^[1]

прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.

— Иване — извика той като зашеметен подире му, — върни се, Иване! Не, не, сега за нищо на света няма да се върне! — възкликна пак в скръбно озарение. — Но аз, аз съм виновен за това, аз започнах пръв! Иван говореше злобно, грозно. Несправедливо и злобно… — Альоша се вайкаше като луд.

Катерина Ивановна изведнъж стана и отиде в другата стая.

— Вие не сте направили нищо, вие действувахте прекрасно, като ангел — бързо и възторжено зашепна госпожа Хохлакова на натъжения Альоша. — Аз ще положа всички усилия Иван Фьодорович да не замине…

Радост сияеше на лицето й за голямо огорчение на Альоша, но изведнъж Катерина Ивановна се върна. В ръцете си държеше две пъстри банкноти^[2].

— Имам една голяма молба към вас, Алексей Фьодорович — започна тя, като се обърна направо към Альоша е явно спокоен и тих глас, като че ли наистина нищо не беше станало. — Преди една седмица — да, струва ми се, преди една седмица беше — Дмитрий Фьодорович е извършил една буйна и несправедлива постъпка, много безобразна. Тук има едно лошо място, една кръчма. Там срещнал онзи бивш офицер, онзи щабскапитан, когото вашият баща използувал за някакви свои работи. Дмитрий Фьодорович, кой знае защо, се разсърдил за нещо на този щабскапитан, хванал го за брадата и пред всички го иззел на улицата в този унизителен вид и там още дълго го водил така и казват, че синът на този щабскапитан, едно момче, което учи в тукашното училище, още дете, като видял това, тичал до тях, плачел високо и молел за баща си, обръщал се към всички да го защитят, а те не смеели. Извинете, Алексей Фьодорович, но аз не мога да си спомня без негодуване тази позорна негова постъпка… една от ония постъпки, на които може да се реши само Дмитрий Фьодорович в своя гняв… и в своите страсти! Аз не мога дори да разкажа това, не съм в състояние… Обърквам се. Разпитах за този опозорен човек и научих, че бил много беден. Името му е Снегирьов. Провинил се нещо служебно, уволнили го, не мога да ви кажа точно, и сега със семейството си, с нещастното си семейство от болни деца и жена, побъркана, струва ми се, е изпаднал в страшна сиромашия. Отдавна е тук, в града, с нещо се занимава, бил писар някъде, а сега изведнъж нищо не му плащат. Погледнах ви… тоест помислих — все нещо бъркам думите! — виждате ли, исках да ви помоля, Алексей Фьодорович, предобри ми Алексей Фьодорович, да отидете при него, да намерите предлог, да влезете при тях, при този щабскапитан — о, Боже, как се обърквам! — и деликатно, предпазливо — точно както само вие ще можете да го направите (Альоша изведнъж се изчерви) — да му предадете тази помощ, ето тия двеста рубли. Той сигурно ще ги приеме… тоест ще го склоните да ги приеме… Или не, как да стане това? Вижте, това не е нещо като заплащане, за да се примири, да не се оплаква (защото той, струва ми се, искал да се оплаче), а просто съчувствие, желание да му се помогне; от моя страна, от моя, от годеницата на Дмитрий Фьодорович, а не от него самия… С една дума, вие ще се справите… Аз самата бих отишла, но вие ще го направите много по-добре от мен. Той живее на Озьорна, в къщата на еснафлийката Калмикова… За Бога, Алексей Фьодорович, направете го за мене… а сега… сега съм малко… уморена. Довиждане…

Тя изведнъж така бързо се обърна и се скри отново зад завесата, че Альоша не успя да каже нито дума — а искаше да каже нещо. Искаше да помоли за прошка, да обвини себе си — изобщо да каже нещо, защото сърцето му преливаше и той в никакъв случай не можеше да излезе от стаята така. Но госпожа Хохлакова го хвана за ръката и го изведе. Във вестибюла пак го спря както преди малко.

— Горда е, бори се със себе си, но е добра, прекрасна, великодушна! — възкликна госпожа Хохлакова полушепнешком. — О, как я обичам, особено понякога, и как се радвам сега за всичко! Мили Алексей Фьодорович, вие не знаехте, но знайте, че ние всички, всички — аз, двете й лели, — изобщо всичко, дори Lise — вече цял месец само това желаем и се молим да се раздели с вашия любимец Дмитрий Фьодорович, който не желае да знае за нея и изобщо не я обича, и да се ожени за Иван Фьодорович, образован и чудесен младеж, който я обича най-много от всичко на света. Та ние тук цял заговор сме направили и аз може би не заминавам само заради това…

— Но тя плака, тя пак е оскърбена! — извика Альоша. — Не вярвайте на женски сълзи, Алексей Фьодорович, в това отношение аз винаги съм против жените и на страната на мъжете.

— Мамо, вие го разваляте и погубвате — чу се зад вратата тънкият гласец на Lise.

— Не, аз съм причината за всичко, аз съм ужасно виновен! — повтаряше безутешният Альоша в изблик на мъчителен срам за своята постъпка и дори закрил от срам лицето си с ръце.

— Напротив, вие постъпихте като ангел, като ангел, хиляди пъти съм готова да повторя това.

— Мамо, защо да е постъпил като ангел? — чу се пак гласецът на Lise.

— Като гледах всичко това, изведнъж ми се стори — продължи Альоша, сякаш не беше чул Лиза, — че тя обича Иван, и затова казах тази глупост… какво ще стане сега!

— Но с кого, с кого? — възкликна Lise. Мамо, вие май искате да ме умъртвите. Аз ви питам, вие не ми отговаряте.

В този миг дотича прислужницата:

— На Катерина Ивановна й прилоша… Тя плаче… истерия, мята се.

— Какво има? — закрещя Lise вече с тревожен глас. — Мамо, мамо, аз ще изпадна в истерия, не тя!

— Lise, за Бога не крещи, не ме съсипвай! Ти си още на такава възраст, че не бива да знаеш всичко, което големите знаят, като дойда, ще ти разкажа всичко, което може да ти се съобщи. О, Боже мой! Тичам, тичам… Истерия — това е добър признак, Алексей Фьодорович, превъзходно, че е в истерия. Точно така трябва да бъде. Аз в това отношение винаги съм против жените, против всички тези истерии и женски сълзи. Юлия, тичай да кажеш, че веднага идвам. А че Иван Фьодорович си отиде така, тя си е виновна. Но той няма да замине. Lise, за Бога, не крещи! Ах, да, ти не крещиш, ами аз крещя, прости на майка си, но аз съм във възторг, във възторг, във възторг! А забелязахте ли, Алексей Фьодорович, какъв човек се оказа одеве Иван Фьодорович: каза всичко това и си излезе! Мислех го за някакъв учен, академик, а той неочаквано постъпи толкова пламенно, момчешки, и всичко това така прекрасно, прекрасно, все едно, че бяхте вие… И онова немско стихче го каза точно като вас! Но тичам, тичам. Алексей Фьодорович, бързо вървете за онова поръчение и по-скоро се върнете! Lise, не искаш ли нещо? За Бога, не задържай нито за минутка Алексей Фьодорович, той веднага ще се върне пак при тебе…

Госпожа Хохлакова най-сетне побягна навън. Альоша, преди да излезе, понечи да отвори вратата на Лизината стая.

— В никакъв случай — извика Lise. — Сега вече в никакъв случай! Говорете така, през вратата. За какво сте произведен ангел? Само това искам да знам.

— За една ужасна глупост, Lise! Сбогом!

— Не смейте да си отивате така! — извика Lise.

— Lise, наистина ми е много тежко! Ще се върна веднага, но наистина ми е много, много тежко.

И той бързо излезе.