Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Братья Карамазовы, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1928 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 109 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева
Излязла от печат: февруари 1984 г.
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17
Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.
| Братя Карамазови | |
| Бра́тья Карама́зовы | |
 Първата страница от първото издание на романа | |
| Автор | Фьодор Михайлович Достоевски |
|---|---|
| Създаване | 1878 г. Руска империя |
| Първо издание | 1879 – 1880 г. Руска империя |
| Издателство | „Русский вестник“ |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | Философски роман Семейна сага |
| Вид | роман |
| Поредица | Петокнижие |
| Предходна | „Юноша“ |
| Издателство в България | 1892 – Васил Юрданов (Шумен) |
| Преводач | Васил Юрданов (1892) |
| Начало | Алексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте. |
| Край | — И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание. |
бележки
| |
| Братя Карамазови в Общомедия | |
„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.
Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.
По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.
Фабула и сюжет
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Фабула
Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.
Сюжет
- Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)
Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.
- Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)
Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.
- Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)
Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.
- Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)
По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.
- Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)
След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.
откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“
След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.
- Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)
Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.
- Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)
След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.
- Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)
Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.
- Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)
Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.
- Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)
Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.
- Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)
Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.
- Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)
Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.
- Епилог
Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.
Персонажи
Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.
- Главни герои
- Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
- Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
- Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
- Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
- Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
- Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
- Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)
Мотиви и стил на писане
Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.
Външни препратки
- „Братя Карамазови“ в сайта на
Проект Гутенберг - „Братя Карамазови“ на сайта
„Моята библиотека“
Съпоставени текстове
II. Старият шут
Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.
Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.
Старецът седна на коженото диванче от махагон, едновремешна изработка, а гостите, с изключение на двамата йеромонаси, намести до отсрещната стена, четиримата един и до друг, на четири махагонови стола, тапицирани с черна, много изтъркана кожа. Йеромонасите седнаха от двете им страни, единият — до вратата, а другият — до прозореца. Семинаристът, Альоша и послушникът останаха прави. Цялата килия беше много малка и изглеждаше някак невзрачна. Вещите и мебелите бяха груби, бедни и само от първа необходимост. Две саксии с цветя на прозореца, а в ъгъла много икони — една от тях на Богородица, грамадна, изписана вероятно много преди разкола[1]. Пред нея мъждукаше кандило. От двете й страни — две други икони в бляскав обков, около тях херувимчета, порцеланови яйца, католически кръст от слонова кост с прегърналата го Mater Dolorosa[2] и няколко чуждестранни гравюри на велики италиански художници от миналите векове. Редом с тия изящни и скъпи гравюри се мъдреха няколко най-простонародни руски литографии на светци, мъченици, светители и пр., които се продават за копейки по всички панаири. Имаше няколко литографски портрета на руски съвременни и предишни архиереи, но вече по другите стени. Миусов бързо огледа цялата тази „казионщина“ и впери поглед в стареца. Той ценеше своя поглед, имаше тази слабост, във всеки случай простителна за него, като се има пред вид, че вече беше на петдесет години — възраст, в която всеки умен, светски и обезпечен човек винаги става по-почтителен към себе си, понякога дори по неволя.
От пръв поглед старецът не му хареса. Наистина имаше нещо в лицето на стареца, което не би се харесало и на мнозина други, не само на Миусов. Той беше ниско, прегърбено човече с много слаби нозе, само на шестдесет и пет години, но поради болестта си изглеждаше много по-стар, с поне десет години отгоре. Цялото му лице, впрочем много спаружено, беше обсипано със ситни бръчици, особено около очите. Очите му пък бяха малки, подвижни и бляскави като две лъскави точки. Бели косици му бяха останали само при слепоочията, брадицата му беше малка и редичка, клинообразна, а устните, които често се подсмихваха — тънки като две връвчици. Носът му не беше много дълъг, но остър като клюнче.
„По всичко личи — злобна и дребнаво-надменна душица“ — мина през ума на Миусов. Общо взето, беше много недоволен от себе си.
Часовникът удари и помогна разговорът да почне. Евтиният малък стенен часовник с гири отброи с бързи удари точно дванадесет.
— Точно определеният час — извика Фьодор Павлович, — а моя син Дмитрий Фьодорович все още го няма. Извинявам се заради него, свещени старче. (Альоша направо потръпна от това „свещени старче“.) Аз самият съм винаги стриктен до минутата, защото знам, че точността е вежливостта на кралете…
— Във всеки случай не сте крал — измърмори Миусов, който не можа да се сдържи.
— Да, така е, не съм крал. И представете си, Пьотър Александрович, че и аз самият го знам, бога ми! На, винаги така ще кажа нещо не на място. Ваше преподобие! — извика той с някакъв мигновен патос. — Виждате пред себе си един шут, един истински шут! Така ви се и представям. Стар навик, уви! А дето понякога не на място говоря измишльотини, просто нарочно, нарочно, за да разсмея и да бъда приятен. Човек трябва да бъде приятен, нали така? Пристигам преди седем години в едно градче, имах там малко работа и с някои търговчета се бях посприятелил. Отиваме при изправника, защото трябваше да го помолим за някои неща, пък и да го поканим да се почерпи с нас. Излиза изправникът, висок, дебел, рус и мрачен човек — най-опасните в такива случаи субекти: жлъчката ги боли, жлъчката. Аз се обръщам направо към него и, знаете, малко разпасано като светски човек, казвам: „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.[3]“ — „Какъв, вика той, Направник?“ И виждам още от първата половин секунда, че няма да го бъде; той един сериозен, инат. „Аз, казвам, исках да се пошегувам за общата веселост, тъй като господин Направник е известен наш руски капелмайстор, а на нас именно ни е нужен за хармония в нашето мероприятие също нещо като капелмайстор…“ На, резонно му разясних и сравних, нали така? „Извинете, казва той, но аз съм изправник и каламбури от моето звание няма да допусна.“ Обръща се и тръгва. Аз подире му, викам: „Да, да, вие сте изправник, не Направник.“ — „Не, вика, щом е казано веднъж, значи, съм Направник.“ И, представете си, цялата ни работа се провали! И все такива ги правя, все такива. Винаги със собствената си любезност си навреждам! Веднъж, преди много години, казвам на едно доста влиятелно лице: „Вашата съпруга е много докачлива“ — в смисъл на чест, тоест така да се каже, за нравствените качества, а той изведнъж: „Вие закачали ли сте я?“[4] Не можах да се сдържа, я чакай, викам си, да кажа нещо по-любезно: „Да — казвам, — закачал съм я.“ И той взе, че хубаво ме закачи… Само че беше много отдавна, така че вече не ме е срам да го разказвам; вечно така сам си навреждам.
— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.
Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.
— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?[5] Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“[6] Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…[7]
— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.
— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…
Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).
— Простете ми… — почна Миусов, като се обърна към стареца, — аз може би също ви изглеждам съучастник в тази недостойна шега. Грешката ми е, дето повярвах, че дори такъв човек като Фьодор Павлович при посещение на такова достойно за уважение лице ще пожелае да разбере своя дълг… Не си дадох сметка, че ще трябва да искам извинение именно за това, че влизам заедно с него…
Пьотър Александрович не се доизказа и съвсем сконфузен, понечи да излезе от стаята.
— Не се безпокойте, моля ви се — каза старецът, като се понадигна изведнъж от мястото си на хилавите си нозе, хвана Пьотър Александрович за двете ръце и го накара пак да седне в креслото. — Бъдете спокоен, моля ви. Аз особено ви моля да бъдете мой гост. — И той се поклони, обърна се и пак си седна на канапенцето.
— Велики старче, кажете, обиждам ли ви с моята оживеност, или не? — извика внезапно Фьодор Павлович и се хвана с двете ръце за страничните облегалки на креслото, като че ли се канеше да изскочи от него в зависимост от отговора.
— Настоятелно моля и вас да не се безпокоите и да не се притеснявате — му рече внушително старецът. — Не се притеснявайте, чувствувайте се съвсем като у дома си. И най-важното, не се срамувайте толкова от самия себе си, защото единствено оттам идва всичко.
— Съвсем като у дома си? Тоест в натурален вид? О, това е много, твърде много, но с умиление приемам! Знаете ли, благословени отче, не ме карайте да придобия натуралния си вид, не рискувайте… до натуралния си вид и аз дори няма да стигна. Предупреждавам ви, за да ви предпазя. Е, а всичко друго все още е в мрака на неизвестността, макар че някои тука искаха да ме поизпишат. Това го казвам по ваш адрес, Пьотър Александрович, а на вас, светейшо същество, ето какво казвам: възторга си изливам! — Той се надигна, протегна ръце нагоре и произнесе: — Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал[8]; гърдите особено! Вие сега със забележката си: „да не се срамувам толкова от самия себе си, защото всичко идва оттам“ — вие с тази забележка все едно цял ме пронизахте и отвътре ме прочетохте. Именно така ми се струва винаги когато съм при хора, че съм най-долният от всички и че всички ме вземат за шут, затова „хайде пък наистина да се направя на шут, не ме е страх от вашите мнения, защото всички до един сте по-болни от мене!“ Ето затова съм шут, от срам съм шут, старче велики, от срам. Единствено от мнителност буйствувам. Защото само да бях сигурен, че щом вляза, всички тутакси ще ме вземат за най-мил и умен човек — Господи, какъв добър човек бих бил тогава! Учителю! — И той изведнъж падна на колене. — Какво да направя, за да наследя вечен живот?[9] — Мъчно беше и сега да се разбере: дали се шегува, или наистина беше изпаднал в такова умиление?
Старецът вдигна очи към него и изрече с усмивка:
— Вие самият отдавна знаете какво трябва да правите, имате достатъчно ум: не се отдавайте на пиянство и на словесно невъздържание, не се отдавайте на сладострастие, а особено на обожаване на парите, и затворете вашите питейни заведения, ако не можете всички, поне две или три. Но най-важното, най-важното — не лъжете.
— Тоест това за Дидерот ли?
— Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска… Но вдигнете се, моля ви се, седнете; всичко това са също измамни жестове…
— Блажени човече! Дайте да ви целуна ръчица — подскочи Фьодор Павлович и бързо млясна мършавата ръка на стареца. — Именно, именно, приятно е да се обидиш. Това така хубаво го казахте, че не бях чувал по-хубаво. Именно, именно аз цял живот съм се обиждал до приятност, за естетика съм се обиждал, защото не само е приятно, но и красиво е по някой път да бъде човек обиден — ето кое забравихте, велики старче: красиво! Ще си го запиша в бележника! А съм лъгал, лъгал абсолютно цял живот, всеки ден и всеки час. Воистине лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем, май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига.[10] Само че… ангеле мой… за Дидерот понякога може. Дидерот няма да навреди, а пък някоя думичка може да навреди. Велики старче, насмалко щях да забравя, а точно така бях решил още по-миналата година, тук именно да науча, да дойда тук и настоятелно да питам и да разпитам: но наредете само на Пьотър Александрович да не ме прекъсва. Та да попитам: вярно ли е, велики отче, това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия — чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“[11], и дълго вървял, като я носел в ръце, и „любезно я целувал“. Истина ли е това, или не, отци праведни?
— Не, не е истина — каза старецът.
— Нищо подобно няма никъде в Чети-Минеите. За кой светия, казвате, е писано това? — попита йеромонахът отецът библиотекар.
— И аз не знам за кой. Не знам и не подозирам. Така съм чувал, излъгали са ме. Слушал съм го и знаете ли кой го разказваше? Лично Пьотър Александрович Миусов, дето преди малко се разсърди за Дидерот, той го разказваше.
— Никога не съм ви го разказвал, изобщо никога не говоря с вас.
— Наистина, не сте го разказвали на мене; но го разказвахте в компания, където бях и аз, преди четири години беше. Затова именно го споменах, защото с този смешен разказ вие разклатихте вярата ми, Пьотър Александрович. Вие не знаехте за това, не подозирахте, а аз се върнах у дома с разклатена вяра и оттогава все повече и повече се разклащам. Да, Пьотър Александрович, вие сте причината за това голямо падение. Това не ви е вече Дидерот!
Фьодор Павлович се разпали патетично, макар да беше съвсем ясно за всички, че пак се преструва. Но Миусов все пак беше болезнено засегнат.
— Каква глупост, всичко това са глупости — мърмореше той. — Наистина може да съм говорил някога… но не на вас. На мене самия са ми го разказвали. Чувал съм го в Париж от един французин, че при нас в Чети-Минеите това го четели на литургия… Той е много учен човек, специално е изучавал статистиката на Русия… дълго време е живял в Русия… Аз самият не съм чел Чети-Минеите и няма да седна да ги чета. Какво ли не се дърдори на маса… Ние тогава обядвахме…
— Да, ето вие тогава сте обядвали, а пък аз, на, си изгубих вярата — провокираше го Фьодор Павлович.
— Какво ми влиза в работа вашата вяра! — извика Миусов, но изведнъж се овладя и изрече с презрение: — Вие буквално омърсявате всичко, до което се докоснете.
Старецът изведнъж стана от мястото си.
— Простете ми, господа, че ще ви оставя сега само за няколко минути — каза той, като се обърна към всички посетители, — но мене ме чакат хора, дошли преди вас. А вие все пак не си измисляйте — додаде той, като се обърна към Фьодор Павлович с весело лице.
И тръгна към вратата на килията, а Альоша и послушникът се спуснаха да му помогнат да слезе по стъпалата. Альоша се задъхваше, радваше се да се махне, но се радваше и че старецът не е сърдит, а е весел. Старецът се запъти към чардака, за да благослови ония, които го чакаха. Но Фьодор Павлович все пак го спря при вратата на килията.
— Блаженейши човече — извика той с чувство, — позволете ми още веднъж да целуна ръчицата ви! Да, с вас може да се говори, може да се живее! Вие мислите, че аз винаги така лъжа и се правя на шут? Знайте, че през цялото време се държах така нарочно, за да ви изпитам. През цялото време исках да разбера може ли да се живее с вас. Има ли за моето смирение място при вашата гордост? Давам ви похвална грамота: може да се живее с вас! А сега млъквам, занапред ще мълча. Сядам в креслото и млъквам. Сега вие, Пьотър Александрович, трябва да говорите, вие сега оставате най-главният човек… за десет минути.