Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Братья Карамазовы, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1928 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 109 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева
Излязла от печат: февруари 1984 г.
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17
Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.
| Братя Карамазови | |
| Бра́тья Карама́зовы | |
 Първата страница от първото издание на романа | |
| Автор | Фьодор Михайлович Достоевски |
|---|---|
| Създаване | 1878 г. Руска империя |
| Първо издание | 1879 – 1880 г. Руска империя |
| Издателство | „Русский вестник“ |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | Философски роман Семейна сага |
| Вид | роман |
| Поредица | Петокнижие |
| Предходна | „Юноша“ |
| Издателство в България | 1892 – Васил Юрданов (Шумен) |
| Преводач | Васил Юрданов (1892) |
| Начало | Алексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте. |
| Край | — И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание. |
бележки
| |
| Братя Карамазови в Общомедия | |
„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.
Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.
По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.
Фабула и сюжет
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Фабула
Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.
Сюжет
- Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)
Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.
- Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)
Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.
- Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)
Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.
- Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)
По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.
- Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)
След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.
откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“
След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.
- Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)
Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.
- Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)
След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.
- Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)
Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.
- Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)
Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.
- Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)
Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.
- Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)
Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.
- Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)
Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.
- Епилог
Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.
Персонажи
Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.
- Главни герои
- Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
- Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
- Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
- Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
- Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
- Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
- Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)
Мотиви и стил на писане
Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.
Външни препратки
- „Братя Карамазови“ в сайта на
Проект Гутенберг - „Братя Карамазови“ на сайта
„Моята библиотека“
Съпоставени текстове
Част втора
Книга четвърта
Изстъпления
I. Отец Ферапонт
Рано сутринта, преди още да се съмне, Альоша биде събуден. Старецът се беше събудил и се почувствува много слаб, макар че поиска от леглото да бъде пренесен на креслото. Той беше в пълно съзнание; лицето му, макар и много уморено, беше ясно, почти радостно, а погледът — весел, приветлив, зовящ. „Може и да не изкарам настъпилия днешен ден“ — каза той на Альоша; сетне пожела да се изповяда и да се причести веднага. Негов духовник беше винаги отец Паисий. Като се извършиха двете тайнства, почна маслосветът. Събраха се йеромонасите, килията малко по малко се изпълни с калугери. Междувременно започваше денят. Почнаха да идват и от манастира. Когато свърши службата, старецът пожела да се прости с всички и всички целуна. Понеже килията беше тясна, дошлите по-рано излизаха и отстъпваха място на следващите. Альоша стоеше до стареца, който пак беше седнал в креслото. Той говореше и поучаваше, доколкото можеше, гласът му, макар и слаб, беше още доста твърд. „Толкова години съм ви поучавал и следователно толкова години съм ви говорил гласно, че като да свикнах вече да говоря, а като говоря — и да ви поучавам, и дотам съм свикнал, че да мълча ми е станало почти по-трудно, отколкото да говоря, отци и братя мили, дори и сега, при моята слабост“ — пошегува се той, като се вглеждаше с умиление в струпалите се около него. Альоша отсетне си припомняше едно-друго от онова, което той каза тогава. Но макар да говореше разбрано, макар и с глас доста твърд, речта му беше малко несвързана. Той говори за много неща и сякаш искаше всичко да каже, всичко да изкаже още веднъж, в предсмъртния час, от всичко недоизказано в живота, и не само за поучение, а като че ли жадувайки да сподели радостта и възторга си с всички, да излее още веднъж приживе сърцето си…
„Обичайте се, отци — учеше ги старецът (доколкото помнеше отсетне Альоша). — Обичайте народа божи. Зер не сме ние по-свети от миряните, щото сме дошли и между тези стени сме се затворили, а, напротив, всеки, що е дошъл тук, вече с това само, че е дошъл тук, е узнал за себе си, че е по-лош от всички миряни и от всички и всичко на земята… И колкото по-дълго сетне калугерът живее между тези стени, толкова по-чувствително трябва да съзнава това. Защото в противен случай нямало е защо да дохожда тук. А когато узнае, че не само е по-лош от всички миряни, но и пред всички хора за всички и всичко е виновен, за всички грехове хорски, световни и еднолични, само тогава целта на нашето единение ще се постигне. Защото, знайте, мили мои, че всеки един от нас е несъмнено виновен за всички й всичко на земята не само поради общата световна вина, а еднолично всеки за всички хора и за всеки човек на тази земя. Това съзнание е венец на пътя иночески, а и на всеки човек на земята. Защото иноците не са други човеци, а само такива, каквито всички хора на земята би трябвало да бъдат. Само тогава би се умилило нашето сърце в любов безконечна, вселенска, незнаеща насита. Тогава всеки от вас ще може да спечели целия свят с любовта си и със сълзите си да умие греховете световни. Всеки да обикаля около сърцето свое, всеки пред себе си да се изповядва непрестанно. От греха си не се бойте, дори и когато го съзнаете, стига само покаяние да има, но пазарлъци с Бога не правете. Пак повтарям: не се гордейте. Не се гордейте пред малки, не се гордейте и пред големи. Не мразете и ония, що ви отхвърлят, що ви позорят, що ви хулят и клеветят. Не мразете атеистите, злоучителите, материалистите, дори и злите от тях, не само добрите, защото и между тях има мнозина добри, най-вече в наше време. Споменувайте ги в молитвата си така: спаси всички, Господи, за които няма кой да се помоли, спаси и ония, що не искат да ти се молят. И прибавете още: не от гордостта си те моля за това, Господи, а защото и аз съм нищожен повече от все и вся… Народа божи обичайте, не оставяйте пришълци да отбиват стадото ви, защото, ако заспите в леност и високомерна гордост, и най-вече в користолюбие, ще дойдат от всички страни и ще ви отнемат стадото. Тълкувайте непрестанно на народа Евангелието… Не бъдете лихвари… Среброто и златото не обичайте, не ги трупайте… Вярвайте и знамето дръжте. Високо го издигайте…“
Старецът впрочем говореше по-откъслечно, отколкото е изложено тука и както го записа отсетне Альоша. Понякога съвсем пресекваше да говори, като че събираше сили, задъхваше се, но беше почти като във възторг. Слушаха го с умиление, макар мнозина да се чудеха на думите му и да виждаха в тях тъмнота… Отсетне всички си припомняха тези думи. Когато се случи на Альоша за минута да излезе от килията, той бе поразен от всеобщото вълнение и очакване сред стълпените в килията и около килията братя. Очакването беше сред някои почти тревожно, у други — тържествено. Всички очакваха нещо незабавно и велико веднага след кончината на стареца. Това очакване от известна гледна точка беше почти някак лекомислено, но дори и най-строгите старци му се поддаваха. Най-строго беше лицето на стареца йеромонах Паисий. Альоша излезе от килията само защото тайнствено го повика чрез един монах пристигналият от града Ракитин, със странно писмо от госпожа Хохлакова. Тя съобщаваше на Альоша една интересна, извънредно навреме дошла новина. А именно, че вчера между вярващите жени от простолюдието, които чакали да се поклонят на стареца и да получат благословията му, имало една бабичка от града, Прохоровца, подофицерска вдовица. Тя попитала стареца: може ли да помене като покойник в църквата своя син Васенка, заминал по служба далече в Сибир, в Иркутск, от който цяла година вече не е получила никаква вест? На което старецът й отговорил строго, като й забранил и нарекъл такъв род поменуване равносилно на магьосничество. Но после, като й простил заради незнанието й, добавил, „все едно че гледаше в книгата на бъдещето“ (както се изразяваше госпожа Хохлакова в писмото си), и утешението, „че нейният син Вася е несъмнено жив и че или скоро ще си пристигне, или писмо ще й прати и че тя трябва да си отиде у дома и да го чака. И какво? — продължаваше с възторг госпожа Хохлакова. — Пророчеството се изпълни дори буквално и дори нещо повече.“ Едва-що старицата се върнала у дома си, и веднага й предали писмо от Сибир, което вече я чакало. Но не стига това: в туй писмо, писано по пътя, от Екатеринбург, Вася съобщавал на майка си, че пътува към Русия, връща се с един чиновник и че три седмици след като тя получи това писмо, „се надява да прегърне своята майка“. Госпожа Хохлакова настоятелно и горещо молеше Альоша незабавно да предаде това ново „чудо на предсказанията“ на игумена и на всички братя: „Това трябва всички, всички да го знаят!“ — възкликваше тя, завършвайки писмото си. Писмото й беше писано набързо, вълнението й отекваше във всеки негов ред. Но Альоша нямаше вече какво да съобщава на братята, защото всички вече знаеха всичко: Ракитин, като изпратил монаха да го викне, му поръчал освен това „най-почтително да донесе и на негово високопреподобие отец Паисий, че той, Ракитин, има нещо да му каже, но от такава важност, че не смее нито за миг да отложи да му го съобщи; а за своята дързост доземи му се кланя и го моли да му прости“. Понеже на отец Паисий монахът беше съобщил молбата на Ракитин по-рано, отколкото на Альоша, то на Альоша, когато се върна, му оставаше само да прочете писъмцето и да го съобщи веднага на отец Паисий само като документ. И ето че дори този строг и недоверчив човек, като прочете свъсен вестта за „чудото“, не можа напълно да сдържи вътрешното си чувство. Очите му блеснаха, устните му изведнъж се усмихнаха важно и проникновено.
— Какво има още да видим! — изтръгна се някак изведнъж из устата му.
— Какво ли още има да видим, какво ли още има да видим! — заповтаряха наоколо монасите, но отец Паисий се намръщи пак и помоли всички поне временно да не съобщават никому това, „докато още повече се потвърди, защото у светските люде има много лекомислие, пък и този случай е могъл да произлезе естествено“ — прибави той предпазливо, сякаш да му е чиста съвестта, но сам почти не вярваше на казаното, което много добре съзряха и слушащите го. Още същия час, разбира се, „чудото“ стана известно на целия манастир и на много миряни дори, дошли в манастира на литургия. Най-много от всички като че бе поразен от станалото чудо вчерашният монах от „Свети Силвестър“, от един малък манастир Обдорски в Далечния Север. Той се беше поклонил вчера на стареца, застанал до госпожа Хохлакова, и като му сочеше „изцелената“ дъщеря на тази дама, беше го попитал вдъхновено: „Как дръзвате да вършите такива дела!“
Работата е там, че сега вече беше в известно недоумение и почти не знаеше на кое да вярва. Още вчера привечер беше посетил манастирския отец Ферапонт в отделната му килия зад пчелина и бе поразен от тази среща, която му направи извънредно силно и ужасяващо впечатление. Този старец, отец Ферапонт, беше същият престарял монах, велик постник и мълчаливец, за когото вече споменахме като за противник на стареца Зосима и главно — на старчеството, което именно смяташе за вредно и лекомислено нововъведение. Този противник беше извънредно опасен, макар че той, като мълчаливец, почти не продумваше с никого дума. А беше опасен главно за това, че множество братя напълно му съчувствуваха, а от приходящите миряни мнозина го почитаха като велик праведник и подвижник, макар да виждаха в него несъмнен юродивец. Но тази юродивост именно ги пленяваше. При стареца Зосима този отец Ферапонт никога не ходеше. Макар и да живееше в скита, не го притесняваха много с манастирския правилник пак за това, че се държеше наистина като юродивец. Беше на около седемдесет и пет години, ако не и повече, а живееше зад манастирския пчелин, в един ъгъл, в стара, почти съборена дървена килия, направена там в най-древни времена, още миналото столетие, за един също голям постник и мълчаливец, отец Йона, който бе живял до сто и пет годишна възраст и за подвизите на когото и досега се разправяха в манастира и в околностите му множество най-любопитни разкази. Отец Ферапонт си издействува най-накрая и него да го заселят преди седем години в същата тази усамотена килийна, тоест просто колиба, която обаче много приличаше на параклис, защото в нея имаше извънредно много подарени икони с вековечно горящи пред тях подарени кандила, които едни вид да наглежда и да пали бе сложен отец Ферапонт. Той ядеше, както се говореше (пък и беше истина), само по два фунта хляб на три дни, не повече; донасяше му ги на всеки три дни пчеларят, който живееше там, при пчелина. Но дори и с този пчелар, който му прислужваше, отец Ферапонт рядко продумваше дума. Тези четири фунта хляб заедно с неделната просфора, която след късна литургия игуменът редовно изпращаше на блажения, беше храната му за цяла седмица. А водата в канчето му сменяха всеки ден. На литургия ходеше рядко. Дошлите поклонници виждаха как прекарва понякога цял ден в молитва на колене, без да се изправя и без да поглежда встрани. Ако пък понякога влизаше в разговор с тях, биваше кратък, отривист, странен и винаги почти груб. Имаше обаче много редки случаи, когато и той се разговаряше с дошлите, но повечето пъти произнасяше само някоя странна дума, която винаги оставаше за посетителя голяма загадка, а след това вече, без да обръща внимание на никакви молби, не произнасяше нито дума за обяснение. Сан свещенически нямаше, беше само прост монах. Носеше се един много странен слух, впрочем между най-простите хора, че отец Ферапонт се сношавал с небесните духове и само с тях водел разговори, затова с хората мълчи. Обдорското монахче, като стигна до пчелина по упътването на пчеларя, също твърде мълчалив и мрачен монах, отиде в ъгълчето, дето беше килийката на отец Ферапонт. „Може да ти заговори като на гостенин, а може и дума да не продума“ — предупреди го пчеларят. Монахът се приближил, както сам разказваше отсетне, с голям страх. Било вече доста късно. Отец Ферапонт седял този път пред вратата на килийката, на една ниска пейчица. Над него леко шумолял грамаден стар бряст. Полъхвала вечерна хладина. Обдорският монах паднал по очи пред блажения и му поискал благословия.
— Искаш ли и аз да падна пред тебе по очи, монаше? — продумал отец Ферапонт. — Стани!
Монахът станал.
— Благословляя да благословишися, седни до мене. Отде идеш?
Онова, което най-много слиса горкия монах, беше, че отец Ферапонт при неговото несъмнено велико постничестзо и на тия преклонни години беше още наглед силен, висок старик, държеше се прав, непрегърбен, имаше свежо лице, макар и слабо, но здраво. Без съмнение у него се беше запазила още и значителна сила. Той имаше атлетическо телосложение. Въпреки преклонните си години не беше дори и напълно побелял, а имаше още гъста, по-рано съвсем черна коса и брада. Очите му бяха сиви, големи, бляскави, но извънредно изпъкнали, което дори изненадваше. Говореше със силно ударение на „о“-то. Облечен беше в порижавял дълъг армяк от грубо арестантско, както му казваха по-рано, сукно, препасан с дебела връв. Шията и гърдите му бяха голи. Почти съвсем почерняла риза от най-грубо платно, с месеци несъбличана, се показваше изпод дрехата му. Говореше се, че носел под дрехата вериги, тридесет фунта тежки. Обут беше със стари, почти скъсани обуща на бос крак.
— От малката Обдорска обител, от „Свети Селивестър“ — отговори смирено гостенинът-моиах, като наблюдаваше отшелника с живите си, любопитни, макар и малко изплашени очички.
— Бил съм при твоя Селивестър. Живял съм там. Добре ли е Селивестър?
Калугерът се забърка.
— Неразбрани хора сте вие! Как пазите поста?
— Постите по стар манастирски устав са наредени така: на Велики пост[1] в понеделник, сряда и петък трапеза не се слага. Въз вторник и четвъртък дават бял хляб на братята, компот с мед, къпини или кисело зеле и булгур. В събота зелева чорба, каша от грах, каша сокова, всичко с масло. В неделя за чорбата — постна риба с каша. А в страстната седмица от понеделник чак до събота вечер, шест дни, хляб с вода и зеленило сурово и сие с воздержание: аще есть можно и не на всяк день приимати, но яко же речено бысть о первой седмице. А на светия велики петък нищо не ясти, такожде и на велика събота постим ся до третия час и тогава се яде малко хляб с вода и по една чаша вино се пие. В светия велики четвъртък пък ядем постно готвено, пием малко вино и друго сухоядие. Защото в Лаодикия съборът за великия четвъртък тако глаголет: „Яко не достоит в четнредесятницу последней недели четверток разрешите и всю четнредесятницу безчестите.“ Ето как е при нас. Но какво е туй в сравнение с вас, велики отче — прибави калугерът, посъвзел се, — защото и цяла година, дори и на Света Пасха, вие само с хляб и вода се храните и колкото е за нас хлябът за два дека, на вас за цяла седмица ви стига. Воистине дивно е подобно велико въздържание ваше.
— Ами гъби? — попита изведнъж отец Ферапонт, като произнесе буквата „г“ придихателно, почти като „х“.
— Гъби ли? — повтори зачуден монахът.
— Да, да. Ще оставя аз техния хляб, не ми трябва никак и мога да ида и в гората, и там с гъби ще преживея или с диви плодове, а те тук не могат остави хляба си, дето ще рече, дяволът ги държи. Днес поганците ще рекат, че няма защо толкоз да се пости. Надменно и поганско е това тяхно разсъждение.
— Ох, истина е — въздъхна калугерът.
— А дяволи виждал ли си при тях? — попита отец Ферапонт.
— При кого при тях? — плахо запита монахът.
— Аз лани при игумена ходих на Света петдесетница и оттогаз не съм ходил. Видях, на някои седи на гърдите, под расото се крие, само рогцата му се показват; на някои надзърта от джоба, очите му живи, от мен го е страх; у едного се заселил в утробата, в най-нечистото му — корема, а у другиго просто на шията му виси, хванал се там, а той си го носи и не го вижда.
— Вие… виждате ли го? — попита калугерът.
— Казах ти: виждам го, цял го виждам. Като тръгнах да излизам от игумена, гледам — един се крие зад вратата от мене, ама як — аршин и половина и повече на бой, а опашката му дебела, кафеникава, дълга и краят й, не щеш ли, се завря в пролуката на вратата, и аз веднага му тръшнах вратата и му притиснах опашката. Като започна да скимти, да се дърпа, пък аз триж му направих кръст срещу него и го прекръстих. Там си и пукна като смазан паяк. Сега трябва да е изгнил, там в ъгъла, смърди, а те ни виждат, нито го усещат. Цяла година не съм ходил. Само на тебе, като чужденец, ти откривам.
— Страшни са вашите слова! Ами как, велики и блажени отче — ставаше монахът все по-смел, — истина ли е, за вас се носи велика слава, дори до далечните земи, че с духа свети имате непрестанно общение?
— Слиза. Дохожда.
— Но как слиза? В какъв вид?
— Като птица.
— Светият дух в образа на гълъб?
— Онзи е Свети Дух, а този е Светодух. Светодух е друго. Той може и като друга птица да слезе: или като ластовичка, или като щиглец, а някогаж и като синигер.
— А как го разпознавате от синигера?
— Говори.
— А как говори, на какъв език?
— На човешки.
— А какво ви говори?
— Ето днес ми възвести, че един глупак ще ме посети и ще ме разпитва, каквото не бива. Много искаш да знаеш, монаше.
— Ужасни са словата ви, блаженейши и светейши отче — поклати глава монахът. В неговите плахи очички пролича впрочем и недоверчивост.
— А видиш ли ей това дърво? — попита отец Ферапонт, след като помълча малко.
— Виждам, блажени отче.
— Според тебе то е бряст, а според мен друга е картината.
— Че каква? — попита калугерът, като помълча малко в напразно очакване.
— То става нощно време. Видиш ли тези два клона? Нощно време Христос протяга към мен ръцете си и с тия ръце търси мене, явно го виждам и тръпна. Страшно, о, страшно!
— Какво има страшно, щом е сам Христос?
— Може да ме грабне и да ме възнесе.
— Жив ли?
— Ами в духа и славата на Илия[2] — не си ли чувал? — ще ме прегърне и ще ме отнесе…
Макар че обдорският монах подир тоя разговор се върна в отредената му килийка при едного от братята в доста голямо недоумение, но неговото сърце несъмнено все пак клонеше повече към отец Ферапонт, отколкото към отец Зосима. Обдорският калугер беше преди всичко за поста, а за такъв велик постник като отец Ферапонт не беше чудно и „чудеса видети“. Неговите думи, разбира се, бяха като че ли малко нещо нелепи, но един Господ знае какво се криеше в тях, в тия думи, а всички Христови юродиви имат какви не още думи и постъпки. За прищипаната дяволска опашка пък не само в иносказателен, но и в пряк смисъл искрено и с удоволствие беше готов да повярва. Освен това той и по-рано, още преди да дойде в манастира, изпитваше голямо предубеждение към старчеството, за което знаеше досега само от приказки, и го смяташе, както и мнозина други, решително за вредно нововъведение. След като престоя пък и в манастира един ден, той успя да забележи и тайния ропот на някои лекомислени и несъгласни със старчеството братя. При това по природа беше монах пъргав, който обичаше да се вре, и твърде любопитен за всичко. Ето защо великото известие за новото „чудо“, извършено от стареца Зосима, го хвърли в извънредно голямо недоумение. Альоша си спомни после как измежду трупащите се около стареца и килията монаси пред очите му се мярна много пъти фигурата на любопитния обдорски гостенин, който се навираше навред по всички групички, вслушваше се във всичко, разпитваше всички. Но тогава не му обърна много внимание и чак отсетне си спомни всичко… Пък и не му беше тогава до него: старецът Зосима, който почувствува пак умора и отново си легна, изведнъж, склапяйки вече очи, си спомни за него и поиска да го доведат. Альоша незабавно дотича. Около стареца бяха тогава само отец Паисий, отец йеромонах Йосиф и Порфирий, послушникът. Старецът отвори уморени очи, взря се в Альоша и изведнъж го попита:
— Чакат ли те твоите, синко?
Альоша се смути.
— Нямат ли нужда от тебе? Обещал ли си някому вчера за днес да отидеш?
— Обещах… на татко… на братята… и на други още…
— Виждаш ли. Непременно иди. Не скърби. Знай, че няма да умра, без да съм казал пред тебе последната си дума на земята. На теб ще кажа тази дума, синко, на теб ще я завещая. На теб, синко мили, защото ме обичаш. А засега върви при ония, на които си обещал.
Альоша веднага се покори, макар че му беше тежко да си тръгне. Но обещанието да чуе последната негова дума на земята и най-вече нему, на Альоша, завещана, разтърси душата му от възторг. Той забърза, за да свърши всичко в града и да се върне по-скоро. Тъкмо в този момент отец Паисий му пошепна напътствено слово, което му направи много силно и неочаквано впечатление. Това стана, когато вече бяха излезли от килията на стареца.
— Помни, млади човече, непрестанно — така направо и без никакви предисловия започна отец Паисий, — че светската наука, обединена във велика сила, е разчепкала, особено през последния век, всичко небесно, що ни е завещано в свещените книги, и подир жесток анализ у учените от този свят не е останало от цялата предишна светиня абсолютно нищо. Но те го разчепкаха на части, а цялото пропуснаха, и то с достойна за удивление слепота, след като цялото стои пред собствените им очи непоклатимо, както винаги, и вратата адови няма да му надвият[3]. Нима не е живяло то деветнайсет века, нима не живее и сега в поривите на единичните души и в поривите на масите народни? Дори в душевните пориви на същите тях, атеистите, които са разрушили всичко, живее както винаги непоклатимо! Защото и отреклите се от християнството, и бунтуващите се против него по същество са от същия тоя Христов облик, такива са и останали, защото досега нито тяхната мъдрост, нито жарта на сърцата им не са били в състояние да създадат друг висш образ за човека и неговото достойнство като образа, посочен някога от Христа. А колкото е имало опити, излизали са само уродливи. Запомни особено това, млади човече, защото твоят старец, който си отива, те определя да живееш при хората. Може би, като си спомняш тоя велик ден, няма да забравиш и моите думи, дадени ти за сърдечно напътствие, понеже си млад, а съблазните на света са тежки и не е по силите ти да ги понесеш. Хайде сега, върви, сирота.
С това слово отец Паисий го благослови. Като излизаше от манастира и обмисляше всички тези неочаквани думи, Альоша изведнъж разбра, че в този строг и суров доскоро към него монах е намерил сега нов неочакван приятел и нов ръководител, който горещо го обича — като че ли старецът Зосима, умирайки, бе го завещал нему. „А може наистина това да е станало помежду им“ — изведнъж си помисли Альоша. А неочакваното и учено негово разсъждение, което преди малко изслуша, именно такова и никакво друго, свидетелствуваше само за нетърпеливото сърце на отец Паисий: той вече бързаше колкото може по-скоро да въоръжи младия ум за борба със съблазните и да огради младата душа, завещана нему, с ограда, по-здрава от която той самият не можеше да си представи.