Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (37)

V. Великият инквизитор

— Но ето че и сега не може без предисловие, тоест без литературно предисловие, тю! — засмя се Иван. — Пък и какъв съчинител съм аз! Виж какво, моето действие се развива през шестнайсети век, а тогава — това впрочем трябва да ти е известно още от училище, — тогава тъкмо е било на мода в поетическите произведения да се привикват на земята висшите сили. За Данте да не говоря. Във Франция писарите при съдилищата, а също и монасите из манастирите са давали цели представления, в които изкарвали на сцената Мадоната, ангели, светии, Христос и самия Бог. Тогава всичко това е ставало съвсем простодушно. В „Notre-Dame de Paris“^[1] на Виктор Юго в чест на раждането на френския престолонаследник^[2] в Париж по времето на Людвик XI, в залата на съдебната палата се дава нравоучително и безплатно представление за народа, наречено „Le bon jugement de la très sainte et gracieuse Vierge Marie“^[3], където тя ce явява лично и произнася своя bon jugement. И У нас, в Москва, в предпетрови времена са се давали понякога същите драматични представления, особено по Стария завет, но освен драматическите представления, тогава са се разпространявали и много повести и „стихове“, в които са действували според случая светци, ангели и всички небесни сили. Из нашите манастири също са се занимавали с преводи, с преписване и дори със съчиняване на такива поеми, и то още кога — по времето на татарщината. Има например една манастирска поема (разбира се, от гръцки): „Ходене на Богородица по мъките“, по картини и смелост не пада по-долу от Данте. Богородица посещава ада, а я води „по мъките“ Архангел Михаил. Тя вижда грешниците и мъченията им. Там има между другото една свръхзанимателна категория грешници в горящо езеро: някои от тях така потъват в това езеро, че не могат вече да изплуват и „тях вече Бог ги забравя“ — израз с извънредна дълбочина и сила. И ето поразената и плачеща Богородица пада пред Божия престол и моли помилване за всички в ада, за всички без разлика, които е видяла там. Разговорът й с Бога е колосално интересен. Тя моли, тя не си отива и когато Бог й посочва прикованите с гвоздеи ръце и нозе на нейния син и пита: как ще простя на неговите мъчители — тя казва на всички светци, на всички мъченици, на всички ангели и архангели да коленичат заедно с нея и да молят за помилването на всички без разлика. Накрая измолва от Бога прекратяване на мъките всяка година от Велики петък до Света троица, а грешниците от ада начаса благодарят на Господа и ридаят пред него: „Прав си Господи, че тъй отсъди.“ Та и моята поема щеше да е нещо подобно, ако се беше появила по онези времена. При мене на сцената се появява той: в същност той нищо не говори в поемата, а само се появява и преминава. Петнадесет века са минали вече, откак е дал обет да дойде неговото царство, петнадесет века, откак неговият пророк е писал: „Ето ида скоро.“^[4] „За оня ден и час не знае нито синът, само отецът ми небесен“^[5], както е казал и сам той още на земята. Но човечеството го чака с все същата вяра и все същото умиление. О, с по-голяма вяра дори, защото вече са минали петнадесет века, откак са свършили небесните свидетелства за човека:

Вярвай в себе, не поглеждай^[6]

плахо тия небеса.

Има само вяра в казаното от сърцето! Вярно е, че тогава е имало и много чудеса. Имало е светци, които са вършели чудни изцеления; при някои праведници според животописите им се е явявала самата царица небесна. Но дяволът не дреме и човечеството започнало вече да се съмнява в правдивостта на тези чудеса. Точно тогава на север, в Германия, се появила страшна нова ерес.^[7] Огромна звезда, „подобна на светило“ (тоест на църквата), „падна върху водните извори и те се вгорчиха“.^[8] Тези ереси почнали богохулно да отричат чудесата. Но толкова по-пламенно вярват останалите верни. Сълзите на човечеството възхождат към него, както и преди, чакат го, обичат го, надяват се на него, жадуват, както и преди, да страдат и да умрат за него… И ето толкова века е молила човечеството с вяра и с плам: „Господи, и ни осияй“, толкова века е отправяло молби към него, че той в неизмеримото си състрадание е възжелал да слезе при молещите. Идвал е, посещавал е и преди това някои праведници, мъченици и свети отшелници още на земята, както е записано и в техните „жития“. У нас Тютчев, дълбоко вярващ в истината на своите думи, възвести, че:

От кръстния товар съсипан^[9],

теб целия, край жаловит,

обходи те с благословия

небесний цар във робски вид.

Което без друго е било така, казвам ти. И ето той е възжелал да се появи макар за миг при народа — при народа, който се мъчи, страда, който е смрадно грешен, но младенчески го обича. Моето действие се развива в Испания, в Севиля, а най-страшните времена на инквизицията, когато в Името Божие в страната всекидневно горели клади и

С аутодафетата великолепни^[10]

изгаряли опасни еретици.

О, това, разбира се, не е пришествието, в което ще се яви той, според обещанието си, в края на времената, в цялата си небесна слава и което ще бъде внезапно, „както светкавица от изтока дори до запада“^[11]. Не, той възжелал поне за миг да посети децата свои, и то именно там, където тъкмо тогава запращели кладите на еретиците. Поради безмерното си милосърдие той минава още веднъж между хората в същия човешки образ, в който е бил три години между тях преди петнадесет века. Той идва на „жарките стъгди“ на южния град, в който точно предната вечер във „великолепно аутодафе“, в присъствието на краля, царедворците, рицарите, кардиналите и най-красивите придворни дами, пред многобройното население на цяла Севиля, били изгорени от кардинала — великия инквизитор, наведнъж стотина души еретици ad majorem gloriam Dei.^[12] Той се появил безшумно, незабелязано и ето че всички — странно е това — го разпознават. Това би могло да бъде едно от най-добрите места на поемата, тоест, защо именно го разпознават. Народът се устремява с непреодолима сила към него, обгражда го, струпва се наоколо, върви подир него. Той минава мълчаливо сред хората с кротката си усмивка на безкрайно състрадание. Слънцето на любовта гори в сърцето му, лъчите на Светлината, Просвещението и Силата струят из очите му, изливат се върху хората и разтърсват сърцата им с ответна любов. Той простира ръка към тях, благославя ги и докосването до него, дори само до одеждите му, излъчва лековита сила. Ето от тълпата възкликва старец, сляп от дете: „Господи, изцели ме, та и аз да те видя“ — и сякаш люспи падат от очите му и слепият го вижда. Народът плаче и целува земята, по която върви той. Децата хвърлят пред него цветя, пеят и викат към него: „Осанна!“ „Това е топ, самият той — повтарят всички, — това ще е само той и никой друг.“ Той се спира в предверието на Севилската катедрала тъкмо в мига, когато в храма с плач се внася детски отворен бял ковчег: в него е седемгодишното момиченце, единствената дъщеря на виден гражданин. Мъртвото дете е обсипано с цветя. „Той ще възкреси детето ти“ — викат от тълпата към плачещата майка. Излезлият да посрещне ковчега патер гледа в недоумение и свива вежди. Но ето че се чуват воплите на майката на починалото дете. Тя пада в нозете му: „Ако си ти, възкреси детето ми!“ — възклицава тя, простирайки към него ръце. Процесията ето спира, слагат малкият ковчег в преддверието, пред неговите нозе. Той гледа със състрадание и устата му тихо произнася още веднъж: „Талита куми“ — „и въста̀ девица“^[13]. Момиченцето се надига от ковчега, сяда и с усмивка гледа наоколо с учудено отворени очички. В ръцете му е букетът бели рози, с които е лежало в ковчега. В тълпата настава смут, чуват се викове, ридания и в същата минута неочаквано по площада при катедралата минава самият кардинал — великият инквизитор. Той е почти деветдесетгодишен старец, висок, изправен, с изсушено лице, с хлътнали очи, в които обаче още свети блясък като огнена искрица. О, той не е във великолепните си кардиналски одежди, в които се явил вчера пред народа, когато са изгаряли враговете на римската вяра — не, в този миг той е със старото си, грубо монашеско расо. На някое разстояние подире му вървят неговите мрачни помощници и роби и „свещената“ стража. Той спира пред тълпата и наблюдава отдалеч. Видял е всичко, видял е как са сложили ковчега пред неговите нозе, видял е възкръсването на девицата и лицето му се помрачава. Мръщи белите си гъсти вежди и в погледа му блясва зловещ огън. Вдига пръст и заповяда на стражите да го хванат. И такава е силата му и дотолкова вече народът е научен и покорен и трепетно послушен пред него, че тълпата веднага се разстъпва пред стражите и те всред гробното мълчание, настъпило изведнъж, го хващат и го отвеждат. Тълпата моментално до един, скланя доземи глави пред стареца-инквизитор, той мълчаливо благославя народа и отминава. Стражата завежда пленника в тясната и мрачна сводеста тъмница в старото здание на светото съдилище и го заключва там. Минава денят, настъпва тъмна, гореща и „бездиханна“ севилска нощ. Въздухът „не трепва — лимонов аромат и дъх на лавър“^[14]. Сред дълбокия мрак изведнъж желязната врата на тъмницата се отваря и старикът — великият инквизитор, бавно влиза в затвора със светилник в ръка. Той е сам, вратата подире му тутакси се затваря. Спира пред входа и дълго, минута или две, се взира в неговото лице. Най-накрая се приближава безшумно, слага светилника на масата и му казва: „Това ти ли си, ти ли си? — Но като не получава отговор, бързо добавя: — Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш. А и нямаш право да добавяш нищо към онова, което вече си казал. Защо си дошъл да ни пречиш? Защо си дошъл да ни пречиш и ти знаеш това. Но знаеш ли какво ще стане утре? Не зная кой си и не искам да знам ти ли си, или си само негово подобие, но още утре ще те осъдя и ще те изгоря на кладата като най-опасния еретик и същият този народ, който днес целуваше нозете ти, още утре, щом дам знак, че се спусне да разпалва твоята клада, знаеш ли това? Да, ти може би го знаеш“ — допълва той в проникновен размисъл, без да откъсне нито за миг поглед от своя пленник.

— Аз много не разбирам, Иване, какво е това — усмихна се Альоша, който през цялото време слушаше мълчаливо, — дали просто безбрежна фантазия, или някаква грешка на старика, някакво невъзможно qui pro quo^[15]?

— Нека е последното, ако щеш — засмя се Иван, — щом дотам те е разглезил вече съвременният реализъм, че не можеш да понесеш нищо фантастично — щом искаш qui pro quo, нека е така. Вярно — засмя се пак, — старикът е на деветдесет години и отдавна може да се е побъркал от фикс-идеята си. А може пленникът да го е слисал с външността си. Най-сетне може да е просто сън, видение на деветдесетгодишния старец преди смъртта, на всичкото отгоре възбуден от вчерашното аутодафе на стоте изгорени еретици. Но не е ли все едно за нас двамата кое е qul pro quo, кое безбрежна фантазия? В случая работата е само там, старикът има нужда да говори, че най-после след цели деветдесет години говори и казва на глас всичко, за което цели деветдесет години е мълчал.

— И пленникът ли мълчи? Гледа го и не продумва нито дума?

— Във всички случаи това е единственото възможно — засмя се пак Иван. — Самият старец подчертава, че той дори няма право нищо да прибави към онова, което вече е казал. Ако щеш, в това именно е най-основната черта на римското католичество, според мен поне: тоест, „всичко си предал на папата и следователно всичко сега е у папата, а ти изобщо не идвай повече, не ни пречи, поне засега.“ В този смисъл са им не само приказките, но и писанията, на йезуитите поне. Аз самият съм го чел у техните богослови. „Имаш ли право да ни възвестиш поне една от тайните на онзи свят, от който си дошъл?“ — пита го моят старик и сам му отговаря вместо него: „Не, нямаш право, за да не притуриш нищо към онова, което вече е било казано, за да не отнемеш на хората свободата, за която толкова държеше, когато беше на земята. Всичко, което ще възвестиш наново, ще бъде посегателство върху свободата на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вяра ти беше най-скъпа от всичко още тогава, преди хиляда и петстотин години. Нали ти казваше тогава толкова често: «Искам да ви направя свободни.»^[16] Е, сега видя тези «свободни» хора — допълва изведнъж старикът със замислена усмивка. — Да, всичко тук ни излезе скъпо — продължава той, като го гледа строго, — но най-после завършихме това дело в твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега всичко е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Гледаш ме кротко и не ме удостояваш дори с негодуване? Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а в същност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха пред нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше ти, такава ли свобода?“

— Аз пак не разбирам — прекъсна го Альоша, — иронизира ли той, надсмива ли се?

— Ни най-малко. Той смята именно за заслуга, своя и на своите хора, че най-после са победили свободата и са го направили, за да станат хората щастливи. „Защото чак сега (тоест той, разбира се, говори за инквизицията) стана възможно за пръв път да се помисли за щастието на хората. Човекът е сътворен бунтовник: могат ли бунтовниците да бъдат щастливи? Ти беше предупреден — казва му той, — ти имаше предостатъчно предупреждения и указания, но не послуша предупрежденията, отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но за щастие, като си отиваше, предаде делото си на нас. Ти обеща, ти утвърди със словото си, ти ни даде правото да свързваме и да развързваме^[17] и, разбира се, през ум не може да ти минава да ни отнемеш това право сега. Защо тогава си дошъл да ни пречиш?“

— А какво значи: имаше предостатъчно предупреждения и указания? — попита Альоша.

— Това именно е основното, за което старикът иска да говори.

„Страшният и умен дух, духът на самоунижението и небитието — продължава старикът, великият дух говорил с тебе в пустинята и на нас е предадено в книгите, че те бил «изкушавал»^[18]. Така ли е? И възможно ли е да се каже нещо по-истинно от онова, което той ти е възвестил в три въпроса и което ти си отхвърлил и то именно в книгите се нарича «изкушенията»? А същевременно, ако някога е било извършено на земята истинско гръмовно чудо, то е било именно в този ден, в деня на тези три изкушения. Именно в появата на тези три въпроса е било чудото. Ако е възможно да се помисли, само пробно и примерно, че тези три въпроса на страшния дух са безследно загубени от книгите и че трябва да се възстановяват, отново да се измислят и съчинят, за да се внесат отново в книгите, и за тая цел да се съберат всички земни мъдреци — управници, първосвещеници, учени, философи, поети, и да им се даде следната задача: измислете, съчинете три въпроса, но такива, които, освен че ще съответствуват на големината на събитието, ще изразяват освен това с три думи, само с три човешки фрази, цялата бъдеща история на света и на човечеството — мислиш ли ти, че цялата премъдрост на земята, събрана заедно, би могла да измисли нещо поне подобно по сила и по дълбочина на тези три въпроса, които наистина са ти били предложени тогава от могъщия и умен дух в пустинята? Дори само по тези въпроси, само по чудото на тяхната поява може да се разбере, че имаш работа не с човешки текущ ум, а с вековечен и абсолютен. Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се съберат всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава това още не е могло да бъде толкова очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така предугадено и предсказано и така се е оправдало, че нищо вече не може нито да се добави към тях, нито да се махне.

Реши, прочее, сам кой е бил прав: ти ли или онзи, който тогава те е питал? Припомни си първия въпрос: макар не буквално, но смисълът му е този: «Ти искаш да отидеш при хората и отиваш с голи ръце, с някакъв обет за свобода, който те в своята простота и поради вроденото си безчинство не могат дори да осмислят, от който те се боят и плашат — защото нищо никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! А виждаш ли тези камъни в тази гола знойна пустиня? Обърни ги на хлябове — и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно тръпнещо, че ще вдигнеш ръка и ще им свършат твоите хлябове.» Но ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, защото каква е тая свобода, реши ти, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не само с хляб, но знаеш ли, че в името на същия този земен хляб ще въстане срещу теб духът на земята и ще се стълкнови с тебе и ще те победи — и всички ще тръгнат подире му и ще викат: «Кой прилича на тоя звяр, той ни даде огън от небесата!»^[19] Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни. «Нахрани ги и тогава искай от тях добродетели!» — ето какво ще напишат на знамето, което ще издигнат срещу тебе и с което ще се разруши твоят храм. На мястото на храма ти ще се издигне ново здание, ще се издигне пак страшна Вавилонска кула и макар че и тя няма да се дострои, както и предишната, но все пак ти можеше да избегнеш тази нова кула и с хиляда години да съкратиш страданията на хората, защото нали при нас ще дойдат, след като се измъчат хиляда години с тяхната кула! Ще ни намерят тогава пак под земята, в катакомбите, скрити (защото ще бъдем пак гонени и мъчени), ще ни намерят и ще възридаят към нас: «Нахранете ни, защото онези, дето ни обещаха огън от небесата, не ни го дадоха.» И тогава вече ние ще достроим тяхната кула, защото ще я дострои онзи, който ги нахрани, а ще ги нахраним само ние, в името твое, и ще излъжем, че в името твое. О, никога, никога няма да се нахранят те без нас! Никаква наука няма да им даде хляб, дордето останат свободни, но ще се свърши с това, че ще поднесат свободата си пред нашите нозе и ще ни кажат: «По-добре поробете ни, но ни нахранете.» Ще разберат най-накрая и те, че свободата и земният хляб до насита за всеки са немислими заедно, защото никога, никога няма да се спогодят помежду си. Ще се убедят също, че никога не могат да бъдат и свободни, защото са слабосилни, порочни, нищожни и бунтовници. Ти им обеща хляба небесен, но пак повтарям, може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагодарно хорско племе със земния? И ако след тебе в името на хляба небесен тръгнат хиляди и десетки хиляди, какво ще стане с милионите и с десетките хиляди милиони същества, които няма да могат да пренебрегнат земния хляб заради небесния? Или тебе ти са мили само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но любещи те, трябва да послужат като материал за великите и силните? Не, нам са мили и слабите. Те са порочни и бунтовници, но най-накрая тъкмо те ще станат и послушни. Те ще ни се дивят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господствуваме над тях — така ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме послушни на тебе и господствуваме в твое име. Ние ще ги измамим пак, защото тебе вече няма да те пуснем при нас. В тази измама ще бъде и нашето страдание, защото ще бъдем длъжни да лъжем. Ето какво значеше този първи въпрос в пустинята и ето какво отхвърли ти в името на свободата, която постави над всичко. А в същност в този въпрос се заключаваше великата тайна на този свят. Ако бе приел «хлябовете», ти щеше да отговориш на всеобщата и вековна скръб човешка както на едноличното същество, така и на цялото човечество — тя е: «Пред кого да се прекланяме?» Няма по-неспирна и по-мъчителна грижа за човека от тази — като остане свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се прекланя. Но човекът търси да се преклони пред онова, което вече е безспорно, толкова безспорно, че всички хора едновременно да се съгласят на всеобщо преклонение пред него. Защото грижата на тези жалки създания не е само да намерят онова, пред което аз или някой си да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да повярват в него, и то непременно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек еднолично и като цялото човечество още от началото на вековете. Заради всеобщото преклонение са се изтребвали взаимно с меч. Създавали са богове и са викали всеки на всекиго: «Оставете вашите богове и елате да се поклоните на нашите, иначе — смърт на вас и на вашите богове!» И тъй ще бъде до свършека на света, дори и тогава, когато изчезнат от света боговете: все едно ще коленичат пред идолите. Ти си знаел, ти не може да не си знаел тази основна тайна на природата човешка, но ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което ти се предлагаше, за да накараш всички да се преклонят пред тебе безспорно — знамето на хляба земен, и го отхвърли в името на свободата и на хляба небесен. Погледни сега какво си направил по-нататък. И всичко пак в името на свободата! Казвам ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда. Но свободата на хората завзема само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе ти се даваше безспорното знаме: даваш му хляба и човекът се прекланя, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой завземе съвестта му независимо от тебе — о, тогава той дори ще захвърли хляба ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му. В това си бил прав. Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята, ако ще наоколо му да е само хлябове. Това е така, но какво стана: вместо да завземеш свободата на хората, ти им я умножи още повече! Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително. И ето вместо твърди основи за успокоение на човешката съвест веднъж за винаги — ти взимаш всичко, което е особено, гадателно и неопределено, взимаш всичко, което е непосилно за хората, и затова си постъпил така, сякаш изобщо не ги обичаш — и кой това: онзи, който бе дошъл да отдаде за тях живота си! Вместо да завземеш свободата на хората, ти я умножи и обремени с мъченията й душевното човешко царство вовеки. Ти възжела свободната любов на човека, та свободно да тръгне след тебе, прелъстен и пленен от тебе. Вместо твърдия древен закон^[20] — човекът вече трябваше със свободно сърце сам да решава занапред кое е добро и кое зло, имайки за напътствие само образа ти пред себе си — но мигар ти не помисли, че той ще отхвърли най-накрая и ще оспори дори и твоя образ и твоята истина, ако е угнетен от толкова страшно бреме, каквото е свободата на избора? Те ще възкликнат най-накрая, че истината не е в тебе, защото не можеше да бъдат оставени в по-голям смут и мъчение, отколкото го направи ти, като им остави толкова грижи и неразрешими задачи. По този начин ти сам положи основата за разрушаване на собственото си царство и не обвинявай никого за това. А в същност какво ти се предлагаше? Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят и да пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници в името на собственото им щастие — тези сили са: чудото, тайната и авторитетът. Ти отхвърли и едното, и другото, и третото и сам даде пример за това. Когато страшният и премъдър дух те постави на храмовата стряха и ти каза: «Ако искаш да узнаеш дали си Синът Божи, хвърли се долу, защото писано е за него, че ангелите ще го поемат и ще го понесат и няма да падне, и няма да се удари, и ще узнаеш тогава дали си Синът Божи, и ще докажеш тогава каква е вярата ти в отеца твой», но ти го изслуша и отхвърли предложението, не се поддаде и не се хвърли долу. О, разбира се, постъпил си гордо и великолепно — като бог, — но хората, но това слабо бунтуващо се племе — те богове ли са? О, ти разбра тогава, че само да направиш крачка, само да понечиш да се хвърлиш долу, веднага щеше да изкусиш Господа и да загубиш цялата си вяра в него, и щеше да се убиеш в земята, която си дошъл да спасяваш, и щеше да се възрадва умният дух, който те изкушаваше. Но повтарям, колцина са такива като тебе? И нима наистина си могъл да допуснеш макар и за миг, че хората ще преодолеят подобно изкушение? Така ли е създадена природата човешка, че да отхвърли чудото и в такива страшни моменти от живота, моменти на най-страшните основни и мъчителни душевни въпроси, да остане само със свободното решение на сърцето? О, ти си знаел, че подвигът ти ще се запази в книгите, ще стигне до дълбините на времето и до последните предели на земята, и си се надявал, че следвайки те, и човекът ще остане с бога, без да се нуждае от чудеса. Но не си знаел, че щом човек отхвърли чудото, веднага ще отхвърли и бога, защото човекът търси не толкова бога, колкото чудесата. И тъй като за човека е непосилно да остане без чудото, той ще си създаде нови чудеса, вече собствени, и ще поклони вече на знахарските чудеса, на женските магии, ако ще да е сто пъти бунтовник, еретик и безбожник. Ти не слезе от кръста, когато ти викаха е хули и присмех: «Слез сега от кръста, та да повярваме, че си ти.» Ти не слезе, защото пак не пожела да заробиш човека с чудеса и жадуваше свободна вяра, а не чудеса.

Жадуваше свободна любов, а не робския възторг на роба пред могъществото, ужасило го веднъж за винаги. Но и тогава мнението ти за хората беше твърде високо, защото те, разбира се, са рая, макар да са създадени бунтовници. Огледай се и отсъди, ето изминали са петнадесет века, иди ги виж: кого си издигнал до себе си? Кълна ти се, човекът е по-слаб и създаден по-низш, отколкото си мислил за него! Може ли, може ли да извърши същото като теб? Ти толкова го уважаваше, а постъпи така, сякаш си престанал да му състрадаваш, защото и прекалено много поиска от него — и кой това, този, дето го възлюби повече от самия себе си! Ако го уважаваше по-малко, по-малко щеше и да поискаш от него, а това щеше да е по-близо до любовта, защото и бремето му щеше да е по-леко. Той е слаб и долен. Какво от това, че сега повсеместно се бунтува против нашата власт и се гордее, че се бунтува? Това е гордостта на хлапака и ученика. Това са малки деца, които са се разбунтували в клас и са изпъдили учителя си. Но ще дойде край и на възторга на дечурлигата, той скъпо ще им струва. Те ще съборят храмовете и ще залеят с кръв земята. Но ще се сетят най-накрая глупавите деца, че макар и да са бунтовници, но са бунтовници слабосилни, дето на собствения си бунт не издържат. Облени в глупавите си сълзи, ще проумеят най-накрая, че онзи, който ги е създал бунтовници, несъмнено е искал да им се присмее. И ще кажат това в отчаяние, и казаното от тях ще бъде богохулство, от което ще станат още по-нещастни, защото човешката природа не понася богохулството и накрая винаги тя самата отмъщава за него. И така, тревога, смут и нещастие — ето сегашната съдба на хората, след като ти толкова нещо понесе за свободата им! Великият ти пророк във видения и в алегории казва, че видял всички участници в първото възкресение^[21] и били по дванадесет хиляди от всяко коляно. Но ако са били толкова, те са били може би не хора, а богове. Те са изтърпели кръста ти, изтърпели са десетки години гладна и гола пустиня, с пост и недояждане — и, разбира се, ти можеш да посочиш с гордост тези деца на свободата, на свободната любов, на свободната им великолепна жертва в твое име. Но спомни си, че са били само няколко хиляди, и то богове, ами останалите? И какво са виновни останалите слаби хора, че не са понесли онова, което са понесли силните? Какво е виновна слабата душа, че й е непосилно да вмести толкова страшни дарове? Та мигар наистина си идвал само при избраните и заради избраните? Но ако е така, тук има някаква тайна и ние не можем да я разберем. А щом има тайна, тогава и ние сме били в правото си да проповядваме тайна и да ги учим, че не свободното решение на техните сърца е важно и не любовта, а тайната, на която трябва да се подчиняват сляпо, дори и пряко съвестта си. Така и направихме. Ние поправихме подвига ти и го основахме върху чудото, тайната и авторитета. И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-сетне страшният дар, който им е донесъл толкова мъки. Прави ли бяхме, като ги учехме и правехме така, кажи? Нима ние не сме обичали човечеството, след като толкова смирено осъзнахме неговото безсилие, облекчихме с любов бремето му и разрешихме на слабосилната му природа дори и греха, но с наше позволение? Защо си дошъл сега да ни пречиш? И защо мълчаливо и проникновено ме гледаш с кротките си очи? Разсърди се, аз не искам твоята любов, защото аз самият не те обичам. И какво да крия от теб? Или не знам с кого говоря? Всичко, което имам да ти кажа, вече ти е известно, виждам по очите ти. Аз ли ще скрия от тебе нашата тайна? Може би искаш да я чуеш именно от моите уста, слушай тогава: ние не сме с тебе, а с него, това е нашата тайна! Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века.^[22] Точно преди осем века взехме от него онова, което ти с негодувание отхвърли, онзи последен дар, който той ти предлагаше, като ти показа всички земни царства: ние взехме от него Рим и меча на кесаря и обявихме само себе си за земни царе, единствени царе, макар и досега да не сме смогнали още да докараме делото си до пълен завършек. Но кой е виновен? О, това дело досега е само в началото си, но то е вече започнато. Още дълго ще се чака завършекът му, и още много ще изстрада земята, но ще го достигнем и ще бъдем кесари и тогава вече ще помислим за всемирното щастие на хората. А ти можеше още тогава да вземеш меча на кесаря. Защо отхвърли този последен дар? Ако би приел този трети съвет на могъщия дух, щеше да обземеш всичко, което човек търси на земята, тоест: пред кого да се преклони, на кого да връчи съвестта си и по какъв начин да се съединят най-накрая всички в един безспорен общ и солидарен мравуняк, защото потребността от всемирно съединение е третото и последно мъчение на хората. Винаги човечеството в своята цялост се е стремило да се устрои непременно всемирно. Имала е много велики народи с велика история, но колкото по-високо са стояли тия народи, толкова по-нещастни са били, защото са съзнавали повече от другите потребността от всемирно съединение на хората. Великите завоеватели, тимуровците и чингисхановците^[23], са прелетели като вихър по земята, стремейки се да завоюват вселената, но и те, макар и несъзнателно, са изразили същата тази велика потребност на човечеството към всемирно и всеобщо единение. Ако беше приел света и багреницата на кесаря, ти щеше да основеш всемирното царство и да дадеш всемирния покой. Защото кой да завладее хората, ако не онези, които са завладели съвестта им и в чиито ръце са хлябовете им? И ние взехме меча на кесаря, а като го взехме, разбира се, отхвърлихме тебе и тръгнахме след него. О, ще минат още векове безчинство на свободния ум, на тяхната наука и антропофагия, защото, започнат ли да издигат Вавилонската си кула без нас, ще свършат с антропофагия. Но тъкмо тогава ще припълзи към нас звярът^[24] и ще лиже нозете ни, и ще ги опръска с кървави сълзи из очите си. И ние ще се качим върху звяра и ще вдигнем чаша, и на нея ще бъде написано: «Тайна!» Но тогава и само тогава ще настане за хората царството на покоя и щастието. Ти се гордееш с твоите избраници, но имаш само избраници, а ние ще успокоим всички. А дали е и така: колко много от тези избраници, от силните, които биха могли да станат избраници, са се уморили най-накрая да те очакват и са понесли и ще понесат силите на духа си и жарта на сърцето си на друга нива и ще свършат с това, че срещу тебе самия ще издигнат свободното си знаме. Но ти самият вдигна това знаме. А при нас всички ще бъдат щастливи и няма повече нито да се бунтуват, нито да се изтребват взаимно навред, както в твоята свобода. О, ние ще ги убедим, че само тогава ще станат свободни, когато се откажат от свободата си заради нас и ни се покорят. И какво, прави ли ще бъдем ние, или ще ги излъжем? Те самите ще се уверят, че сме прави, защото ще си спомнят до какви ужаси на робството и смута ги е докарвала твоята свобода. Свободата, свободният ум и науката ще ги завлекат в такива дебри и ще ги изправят пред такива чудеса и неразрешими тайни, че едни от тях, непокорни и свирепи, ще се самоизтребят, други, непокорни, но малосилни, ще се изтребят помежду си, а третите, останалите, слабосилни и нещастни, ще припълзят към нозете ни и ще възкликнат към нас: «Да, вие бяхте прави, само вие владеехте тайната му и ние се връщаме при вас, спасете ни от самите нас.» Като получават от нас хлябовете, разбира се, те ще виждат ясно, че същите техни хлябове, от техните ръце добити, ние взимаме от тях, за да ги раздадем пак на тях, без никакви чудеса, ще видят, че не сме обърнали камъните в хлябове, но наистина повече, отколкото на самия хляб, ще се радват, че го получават от нашите ръце! Защото ще помнят много добре, че преди, без нас, самите хлябове, добити от тях, са се обръщали в ръцете им само на камъни, а когато са се върнали при нас, самите камъни са се обърнали в ръцете им в хлябове. Много добре, много добре ще оценят какво значи да се подчинят веднъж за винаги! И докато хората не разберат това, те ще бъдат нещастни. Кой е спомагал най-много за това неразбиране, кажи? Кой е раздробил стадото и го е разпръснал по пътища неведоми? Но стадото пак ще се събере и пак ще се покори и вече веднъж за винаги. Тогава ние ще им дадем кротко, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито са и създадени.

О, ние ще ги убедим най-накрая да не се гордеят, защото ти ги превъзнесе и с това ги научи да се гордеят; ще им докажем, че са слабосилни, че са само жалки деца, но че детското щастие е по-сладко от всяко друго. Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се гушат в нас от страх като пиленца в квачката. Те ще се дивят и ще се ужасяват от нас и ще се гордеят, че ние сме толкова могъщи и толкова умни, та сме могли да умирим такова буйно хилядомилионно стадо. Те ще треперят безсилни пред нашия гняв, умовете им ще се наплашат, очите им ще станат сълзливи като на децата и жените, но също толкова лесно ще преминават те, само да им дадем знак, към веселба и смях, към светла радост и щастлива детска песенчица. Да, ние ще ги караме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски песнички, хор, невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да съгрешават. Ние ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, ако е направен с наше позволение; а им позволяваме да съгрешават, защото ги обичаме, а наказанието за тези грехове — добре, ние ще го поемем. Да, ще го поемем ние, а те ще ни обожават като благодетели, понесли техните грехове пред бога. И те няма да имат от нас никакви тайни. Ние ще им позволяваме или ще им забраняваме да живеят със своите жени и любовници, да имат или да нямат деца — всичко това според тяхното послушание — и те ще ни се подчиняват с веселие и радост. Най-мъчителните тайни на съвестта си — всичко, всичко ще споделят с нас и ние всичко ще решим и те ще повярват на нашето решение с радост, защото то ще ги избави от великата грижа и страшните сегашни мъки на личното и свободно решение. И всички ще бъдат щастливи, всичките милиони същества, освен стотиците хиляди, които ги управляват. Защото само ние, ние, които пазим тайната, само ние ще бъдем нещастни. Ще има хиляди милиони щастливи младенци и сто хиляди страдалци, поели върху себе си проклятието на познанието на доброто и злото. Кротко ще умрат те, кротко ще угаснат в твое име и след гроба ще намерят само смърт. Но ние ще запазим тайната и за тяхно щастие ще ги примамваме с награда небесна и вечна. Защото, дори да има нещо на оня свят, то, разбира се, няма да е за такива като тях. Казано е и е предсказано, че ти ще дойдеш и пак ще победиш, ще дойдеш е твоите избраници, е твоите горди и могъщи, но ние ще кажем, че те са спасили само себе си, а ние сме спасили всички. Казано е, че ще бъде опозорена блудницата^[25], която седи върху звяра и държи в ръцете си тайната, че ще се разбунтуват наново слабосилните, че ще разкъсат багреницата и ще направят голо «гадното» й тяло. Но тогава аз ще стана и ще ти посоча хилядите милиони щастливи младенци, които не са познали греха. И ние, поели техните грехове в името на тяхното щастие, ние ще застанем пред тебе и ще кажем: «Съди ни, ако можеш и ако смееш!» Знай, че не ме е страх от тебе. Знай, че и аз съм бил в пустинята, че и аз съм постил и гладувал, че и аз съм благославял свободата, с която ти благослови хората, и аз се готвех да вляза в числото на избраниците твои, в числото на могъщите и силните с жаждата да се «допълни броят»^[26]. Но се пробудих и не пожелах да служа на безумието. Аз се върнах и се присъединих към сонма на онези, които поправиха твоя подвиг. Напуснах гордите и се върнах при смирените за щастието на тези смирени. Това, което говоря, ще се сбъдне и нашето царство ще се съгради. Повтарям ти, още утре ти ще видиш това послушно стадо, което, щом му дам знак, ще се хвърли да събира горящите въглени към кладата, на която ще те изгоря, задето си дошъл да ни пречиш. Защото, ако има някой, който да е заслужил най-много от всички нашата клада, това си ти. Утре ще те изгоря. Dixi^[27]“.

Иван млъкна. Той беше се разгорещил и приказваше е увлечение, а когато свърши, изведнъж се усмихна.

Альоша, който го слушаше през цялото време мълчаливо, а към края извънредно развълнувано, като понечи на много пъти да прекъсне думите на брат си, но очевидно се сдържаше, изведнъж заговори като обезумял.

— Но… това е нелепост! — извика той пламнал. — Твоята поема е хвала на Исуса, а не хула… както си искал. И кой ще ти повярва за свободата? Така ли, така ли трябва да я разбираме! Това ли е представата в православието… Това е Рим, и не целият Рим, това не е истина — това са най-лошите в католичеството, инквизиторите, йезуитите!… Пък и невъзможно е такова фантастично лице като твоя инквизитор. Какви са тези грехове на хората, поети от другите? Какви са тези носители на тайната, нагърбили се с някакво проклятие заради щастието на хората? Кога ги е имало? Ние знаем йезуитите, за тях лошо се говори, но такива ли са, каквито са при тебе? Изобщо не са такива, изобщо не са… Те са просто римската армия за бъдещето всемирно земно царство, с император — с римския първосвещеник начело… ето техния идеал, но без никакви тайни и възвишена скръб… Най-обикновено желание за власт, за земни нечисти блага, за поробване… Нещо като бъдещо крепостно право, при което те ще станат помешчици… това им е всичкото. Те и в бога може би не вярват. Твоят страдащ инквизитор е само фантазия…

— Но чакай, чакай — засмя се Иван, — как се разпали! Казваш фантазия, нека е така! Разбира се, фантазия. Но моля ти се: наистина ли мислиш, че цялото това католическо движение от последните векове е в същност само желание за власт заради нечистите блага. Отец Паисий ли така те учи?

— Не, не, напротив, веднъж отец Паисий говори даже нещо като твоето… но, разбира се, друго, съвсем друго — веднага се опомни Альоша.

— Все пак скъпоценно сведение, въпреки твоето „съвсем друго“. Аз те питам именно, защо твоите йезуити и инквизитори да са се събрали само за материалните мръсни блага? Защо сред тях да не може да се случи някой страдалец, измъчван от велика скръб и обичащ човечеството? Виж какво: предположи, че се е намерил поне един измежду всички тези желаещи само материални и нечисти блага — поне само един такъв като моя старец инквизитор, който е постил в пустинята и се е мъчил, за да победи плътта си, за да стане свободен и съвършен, но който все пак целия си живот е обичал човечеството и изведнъж е прозрял и е видял, че не е голямо нравствено блаженство да достигнеш съвършенството на волята, за да се увериш в същото време, че милионите други божи същества са останали само за подигравка, че те никога няма да са в състояние да се справят със своята свобода, че тия жалки бунтовници никога няма да станат великани, за да довършат кулата, че не заради такива гъсоци великият идеалист е мечтал за своята хармония. Като разбира всичко това, той се връща и се присъединява… към умните хора. Нима това не би могло да се случи?

— Към кого се е присъединил, към кои умни хора? — извика Альоша почти стръвно. — Никакъв такъв ум нямат и никакви такива тайни и секрети… Само безбожие, това е цялата им тайна. Твоят инквизитор не вярва в бога и това е цялата му тайна.

— Така да е! Ти най-накрая се сети. Наистина е така, наистина само в това е цялата тайна, но нима това не е страдание, поне за такъв човек като него, дето целия си живот е погубил за подвиг в пустинята и не се е излекувал от любовта към човечеството? В заника на дните си той се убеждава ясно, че само съветите на великия страшен дух биха могли малко от малко да уредят малосилните бунтовници, „недоизкусурените пробни същества, създадени за подигравка“. И ето, след като се уверява в това, той вижда, че трябва да върви по указанието на умния дух, на страшния дух на смъртта и разрушението, а за тази цел да се приеме лъжата и измамата и да се водят хората вече съзнателно към смърт и разрушение и при това да се мамят през целия път, та да не забележат по никакъв начин къде ги водят, та поне из пътя тези жалки слепци да се смятат щастливи. И забележи: лъжа в името на онзи, в чийто идеал толкова страстно е вярвал старикът през целия си живот! Нима това не е нещастие! И ако само един такъв се озовеше начело на цялата тази армия, „жадуваща власт само за нечисти блага“ — нима не е достатъчен макар само един такъв, за да стане трагедия? Нещо повече: достатъчен е един такъв, застанал начело, за да се намери най-после същинската ръководна идея на цялото римско дело, с всичките му армии и йезуити, висшата идея на това дело. Казвам ти направо, аз твърдо вярвам, че този едничък човек не е липсвал никога сред стоящите начело на движението. Кой знае, може би са се случвали и между римските първосвещеници такива единици. Кой знае, може би този проклет старик, който толкова упорито и толкова посвоему обича човечеството, съществува и сега във вид на цял сном такива отделни старци и дори не случайно, а съществува като съгласие, като таен съюз, отдавна вече учреден за опазване на тайната, за опазването й от нещастните и слабосилни хора, с цел да ги направи щастливи. Това непременно е така, пък така и трябва да бъде. Струва ми се, че дори при масоните има нещо подобно на тази тайна в основата им и затова католиците така ненавиждат масоните, защото виждат в тях конкуренти, раздробяване единството на идеята, докато трябва да има само едно стадо и един пастир^[28]… Впрочем, като защищавам моята мисъл, аз приличам на съчинител, който се е оказал под всякаква критика. Стига за това.

— Може би ти самият си масон! — изрече внезапно Альоша. — Ти не вярваш в бога — додаде той, но вече с извънредно голяма скръб. Стори му се освен това, че брат му го гледа с насмешка. — И как свършва твоята поема? — попита той изведнъж, свел очи към земята. — Или вече свърши?

— Исках да я свърша така: когато инквизиторът млъква, чака известно време какво ще му отговори пленникът. Тежи му неговото мълчание. Видял е как затворникът го е слушал през цялото време проникновено и кротко, гледайки го право в очите и очевидно не желаейки да възразява нищо. Старикът би искал онзи да му каже нещо, макар и горчиво, страшно. Но той изведнъж мълчаливо се приближава до старика и леко го целува по безкръвната деветдесетгодишна уста. Това е целият отговор. Старецът трепва. Нещо мръдва в ъглите на устните му, той отива към вратата, отваря я и му казва: „Върви си и не идвай повече… изобщо не идвай… никога, никога!“ И го пуска по „тъмните градски стъгди“^[29]. Пленникът си отива.

— А старикът?

— Целувката гори на сърцето му, но старикът си остава със същите идеи.

— И ти заедно с него, и ти? — извика горестно Альоша. Иван се засмя.

— Но това са глупости, Альоша, това е само несмислена поема на несмислен студент, който никога и два стиха не е написал. Защо го вземаш толкова сериозно? Да не мислиш, че ще отида сега право там, при йезуитите, за да се наредя при сонма хора, които поправят неговия подвиг? О, Господи какво ми влиза в работата! Аз ти казах: да стигна само тридесет години — и чашата в пода!

— А нежните листенца, а скъпите гробове, а синьото небе, а любимата жена! Как ще живееш, с какво ще ги обичаш? — извика горестно Альоша. — С такъв ад в гърдите и в главата нима е възможно това? Не, именно ти отиваш, за да се присъединиш към тях… а ако не отидеш — ще се убиеш сам, няма да издържиш!

— Има една сила, която всичко може да издържи! — вече със студена усмивка издума Иван.

— Каква сила?

— Карамазовската… силата на карамазовската низост.

— Това значи да потънеш в разврат, да си смажеш душата в разтление — така ли, така ли?

— Ако щеш и това… само че до трийсет години може би ще го избягна, а после…

— Как ще го избегнеш? С какво ще го избегнеш? Това е невъзможно с твоите мисли.

— Пак по карамазовски.

— С това „всичко е позволено“? Всичко е позволено, така ли, така ли?

Иван се намръщи и изведнъж някак странно пребледня.

— А, ти подхвана вчерашната думичка, от която толкова се обиди Миусов… и с която така наивно изскочи и прекали брат ни Дмитрий? — криво се усмихна той. — Да, може би „всичко е позволено“, щом веднъж е казана тази дума. Не се отричам. Пък и редакцията на Митенка не е лоша.

Альоша го гледаше мълчаливо.

— Аз, брате, си мислех на заминаване, че имам на този свят поне теб — продума изведнъж Иван с неочаквано чувство, — а сега виждам, че и в твоето сърце няма за мен място, мой мили отшелнико. От формулата „всичко е позволено“ няма да се отрека, е, и заради това пък ти ще се отречеш от мене, нали, нали?

Альоша стана, отиде при него и мълчаливо го целуна по устните.

— Плагиат! — извика Иван, като изведнъж изпадна в някакъв възторг. — Ти открадна това от моята поема! Благодаря ти все пак. Ставай, Альоша, да тръгваме, време е и за мене, и за тебе.

Те излязоха, но се спряха пред входа на кръчмата.

— Виж какво, Альоша — продума Иван с твърд глас, — ако наистина доживея до нежните листенца, ще ги обичам само защото ще си спомням за тебе. Стига ми, че си тук някъде, и няма да ми се отще животът. Стига ли ти това? Ако искаш, приеми го дори като обяснение в любов. А сега ти — надясно, аз — наляво — и стига, чуваш ли, стига. Тоест ако утре не замина (струва ми се, че непременно ще замина) и пак случайно се срещнем, дума не ми продумвай повече на всички теми. Моля те настоятелно. А за брата Дмитрий също, особено те моля, дори не заговаряй с мене никога вече — прибави той изведнъж нервно, — всичко е изчерпано, всичко е обсъдено, нали? А пък аз на тебе от своя страна ще ти дам също едно обещание за това: когато на тридесет години поискам „да разбия чашата в пода“, където и да си, ще дойда още веднъж да поговоря с тебе… ако ще и от Америка, да знаеш. Специално ще дойда. Много ще ми е интересно и тебе да те видя тогава какъв ще бъдеш. Виждаш ли, доста тържествено обещание. А в същност може би се сбогуваме за седем, за десет години. Хайде, върви сега при твоя Pater Seraphicus^[30], нали умира; ще умре без тебе и ще вземеш да ми се разсърдиш, дето съм те задържал. Довиждане, целуни ме още веднъж, така, и върви…

Иван изведнъж се извърна и си тръгна, без повече да се обръща. Горе-долу както вчера братът Дмитрий беше оставил Альоша, макар че вчера беше съвсем друго. Това странно подмятане прелетя като стреличка през печалния ум на Альоша, печален и скръбен в тази минута. Той почака малко, гледайки подир брат си. Кой знае защо, изведнъж забеляза, че брат му Иван върви някак с полюшване и че дясното му рамо, като се гледа отзад, изглежда по-ниско от лявото. Никога по-рано не беше забелязвал това. Но изведнъж и той се обърна и почти се затича към манастира. Смрачаваше се бързо и почти го обзе страх; у него се надигаше нещо ново, на което не би могъл да отговори. А когато влезе в горичката на скита, пак както вчера се изви вятър и вековните борове мрачно зашумяха около него. Той почти тичаше. „«Pater Seraphicus» — това име той е взел отнякъде — откъде? — мина му през ум. — Иване, клети Иване, кога ли ще те видя пак?… Ето и скита, Господи! Да, да, той, той, Pater Seraphicus, той ще ме спаси… от него и навеки!“

По-късно на няколко пъти през живота си припомняше с голямо недоумение как можа, след като се раздели с Иван, изведнъж съвсем да забрави за брат си Дмитрий, когото сутринта, само преди няколко часа, беше решил непременно да намери и да не си отива, без да го е открил, ако ще дори да не се върне тази нощ в манастира.