Игор Росоховатски
Гост (2)

Препятствието

Снимката на Алексей Резанов никога не се беше появявала върху почетната дъска на автотранспортното предприятие. Но от друга страна, и шофьорският талон на Резанов не приличаше на „дантела“ — клещите на автоинспектора не бяха оставили върху него нито една дупка. Алексей беше чист и по отношение на провиненията — единствен „без наказания“, той отдавна се славеше с безаварийната си работа.

В къщи го чакат жена му и синът му. В гаража с малки автомобилчета на синчето вече навярно има нови повреди, които не могат да се отстранят без бащата. И като си спомня за Петка, за Пьотър Алексеевич, Резанов плавно натиска педала на газта.

Тежко натовареният самосвал фучи и ускорява своя бяг. Десетте огромни колела послушно размотават рулото на пътя. Насреща тичат весели млади кленове с разперени ръце-клони. Шумят за поздрав, но нима от грохота на двигателя можеш да ги чуеш? Алексей поглежда бензиномера: резервоарът е пълен до половината. Няма нужда да се отбива на бензиностанцията и да чака на опашката.

Автострадата тук е права като стрела, оградена е със специална мрежа срещу случайните двуноги и четириноги „нарушители“. „Може и да си почина“ — мисли си Алексей.

Късната вечер сгъстява сенките. Скоро ще трябва да включи габаритите.

Внезапно пред челното стъкло се мярва някаква сянка. Алексей още не е успял да я съзре както трябва, а кракът му автоматически натиска докрай педала на спирачката, ръцете извъртат кормилото.

Рязък писък пронизва слуха. Свирят спирачките. Колата се поднася. Алексей полита напред, зъбите му се удрят в кормилото, той чувства как предпазните колани се впиват в тялото му и вижда пред колата неизвестно откъде изскочила човешка фигура. Последното, което се запечатва в съзнанието му, е бледото вдигнато нагоре лице и протегнатата напред, сякаш за защита, ръка на човека.

… Когато автоинспекторът и линейката на „Бърза помощ“ пристигнаха едновременно на местопроизшествието, Алексей Резанов беше в безсъзнание. Лекарите установиха мозъчно сътресение и счупване на две ребра. В чекмеджето на кабината намериха омачкания пътен лист, един недояден сандвич и две малки автомобилчета.

Автоинспекторът дълго размишляваше върху причината за произшествието. Колкото и да оглеждаше пътя пред самосвала, не успя да открие нищо, което можеше да даде ключ за разгадаване на станалото. Беше твърдо уверен, че не е било възможно на автострадата да излязат хора или животни. Натрапваше се версията, че шофьорът е задрямал и неволно е извъртял кормилото, а чак след това е натиснал спирачката.

Внезапно инспекторът се спря и светна пред себе си с фенерчето. Той видя нещо, от което гърлото му в миг пресъхна. Върху лявата половина на мощната, огъната от удара броня се виждаше дълбоко хлътнал отпечатък от човешка длан…

Минаха още няколко секунди, преди инспекторът да преодолее изумлението и да изтича към колата си. По радиотелефона той повика дежурния от градското управление на ДАИ.

Скоро на местопроизшествието пристигнаха още две коли. В първата беше следователят, а във втората — огромен автофургон със синя ивица отстрани и надпис „Милиция“ — се намираше подвижната криминална лаборатория. От нея излязоха двама мъже с еднакви светли шлифери. Единият, нисичък и слаб, носеше куфарче; на врата на втория, пълен, висок и червендалест, се люшкаха на ремъците си няколко фотоапарата и светкавици с рефлектори. В дясната си провесена надолу ръка той носеше още един фотоапарат с телеобектив — истинско малко оръдие. Към фотоапарата беше прикрепена дълга жица, която изчезваше в недрата на фургона-лаборатория. Други две жици свързваха фургона с гирляндата от фотоапарати и светкавици, които се олюляваха на гърдите му. Изглеждаше, че целият този човек е само придатък към лабораторията, един от нейните апарати, свързан посредством жици с другите й части. Той няколко пъти обиколи смачкания камион. В същото време следователят и вторият експерт изучаваха пътния лист.

Защракаха затворите на фотоапаратите. Снимките се правеха в невидимите лъчи на спектъра — инфрачервени и ултравиолетови, — за да се открият и ония неща, които не се забелязват с просто око и които след време могат да се видоизменят или изчезнат.

След това експертите измериха мястото на произшествието. Лъчите на фенерчетата затанцуваха като светулки по асфалта и по земята край банкета. Някой извика:

— Насам!

Инспекторът забърза по посока на гласа. Експертът и следователят се бяха навели над земята и разглеждаха някакви следи, оставени от мъжки остроноси обувки с грайферни подметки. Вторият експерт вече приготвяше гипс, за да вземе отпечатъци.

Откриха следи и от другата страна на трасето. Като измери разстоянието между следите и определи дължината на крачката, експертът изчисли по таблицата ръста на човека, пресякъл автострадата. Оказа се, че е малко над среден — около метър и осемдесет.

Заедно със следователя експертите огледаха мрежата, която ограждаше автострадата. На едно място между две дупки се беше закачило парченце тъмносин плат. Експертът го взе с пинцети и го сложи в една кутийка.

После тримата се върнаха при камиона, с особено внимание огледаха вдлъбнатината върху бронята с отпечатаната длан, обработиха отпечатъка с йодни пари и прахове. В същото време шофьорът на автофургона бе подредил визьорите върху пътното платно. С тяхна помощ можаха да уточнят още някои подробности на произшествието: ъгъла на завоя, ъгъла на поднасянето… Умножиха масата на камиона по скоростта му, сравниха полученото със спирачния път, вложиха данните в портативния компютър, който се намираше в подвижната лаборатория.

Оня от експертите, който работеше с компютъра, прегледа перфолентата, почеса се с пръст по носа и даде команда на компютъра да повтори изчисленията. Като хвърли поглед върху втората перфолента, той неволно изруга, взе бележник и се залови да смята сам. По челото му като грахови зърна избиха капки пот. Експертът подаде бележника на другаря си и рече:

— Провери. Може би имам някаква грешка?…

Минаха още няколко минути…

Когато експертът връщаше бележника, ръката му трепереше.

— Нищо не разбирам — измърмори той. — Спирачният път трябва да е по-дълъг…

Отново провериха всичко. После още и още веднъж. От изчисленията излизаше, че противно на законите на механиката спирачният път на тежко натоварения автомобил е бил по-къс почти с два метра. Значи автомобилът е спрял от удар в препятствие. И такова препятствие е бил човек с протегната напред ръка…