Игор Росоховатски
Гост (10)

Изповедта на робота

Апаратът лежеше в края на гората. От близката река лъхаше свежест. Разкъсана мъгла, гонена от вятъра, се носеше във въздуха и увисваше като прозрачна сивкава забрадка по ниските елхи. С безмълвна скръб едно младо дръвче протягаше нагоре прекършените си клони — като отсечени ръце.

Тъмният пластмасов сандък на апарата се виждаше добре отдалеч. В стената му зееше отверстие с разтопени краища. Там беше попаднала бойната глава на ракетата, изстреляна от един от изтребителите-прехващачи. Бяха ги повикали, когато въпреки искането на милицията апаратът не се приземил, а напротив — опитал се да излезе от обкръжението.

В храстите край апарата сновяха най-малко двадесетина души. Имаше хора с авиационна униформа, сътрудници на милицията и няколко цивилни. Щом полковник Тарнов и Александър Николаевич слязоха от колата, към тях изтича един офицер и доложи:

— Кабината е празна.

— Да се претърси гората! — заповяда полковникът. Александър Николаевич с учудване видя как Тарнов в миг се промени, походката му стана по-стегната и бърза, чертите на тясното му лице се изопнаха и изостриха, костите на челото му изпъкнаха, а ноздрите започнаха да потрепват.

Полковникът бързо се приближи до един нисичък пълен човек с кръгла, късо подстригана глава. Косата му бе силно прошарена. От начина, по който Тарнов го поздрави, се виждаше, че този човек не му е пряк началник, но въпреки това полковникът е готов да изпълнява нарежданията му.

Александър Николаевич чу няколко фрази от късия им разговор.

Полковникът попита:

— Отпечатъци от пръсти?

— Да. Същите са, както на бронята и по ключалките в лабораторията.

— Вие ли ще се заемете с този случай, Елбор Георгиевич?

— Още не — отвърна белокосият мъж. — Ще се занимаваме с него паралелно. Все някой от нас ще напипа края на нишката.

Като завърши разговора, полковникът бързо закрачи към апарата. Ученият едвам го догонваше.

— Какво успяхте да установите? — обърна се полковникът към експертите, които разглеждаха механизмите.

— Летателен апарат с неизвестна конструкция — отвърна единият от тях. — Засега не можем да кажем нищо за принципите му на работа. Непонятно е откъде има такава мощност, как се е осъществявал синхронът, взаимодействието. Особено чудноват е начинът, по който са свързани някои възли на механизмите. Създава се впечатление, че са свързани как да е. Но апаратът летеше и то как! За една секунда развиваше скорост до шестстотин километра в час. Затова и бяхме принудени да го свалим с ракета…

Александър Николаевич се залови да изследва повредения летателен апарат.

— Внимателно! Нали чухте — конструкцията е неизвестна — предупреди го полковникът.

— Пред нас са детайлите и възлите на лабораторен робот ЧИС. Странно е само, че на една от частите има щемпел ЧИС–8, а на друга — ЧИС–9. Както изглежда, за апарата са използвани частите на два робота. Нали помните, че ви разказвах: тъкмо такива роботи бяха откраднати от нашата лаборатория.

Полковникът повика с ръка един офицер от милицията е му нареди:

— Повикайте специалист по робототехника.

Един от патрулните вертолети излетя нагоре като нащърбена стрела. Той се издигаше вертикално, после пилотът превключи двигателите и машината за миг се превърна в почти незабележима точка.

Вятърът откъм реката ставаше все по-хладен. Той носеше аромат на полски треви, на вода и тръстика, в който неизменно се примесваше есенният, постоянно напомнящ за нещо мирис на гнило. Сътрудниците на милицията и експертите тихичко разговаряха и поглеждаха Александър Николаевич.

Скоро вертолетът се върна. От него слязоха офицерът от милицията и нисичко мършаво човече с дълъг нервно потръпващ нос.

Човечето носеше в ръка малък куфар.

Като видя струпаните хора, новодошлият тръгна към тях.

— Нашият завод произвежда лабораторни роботи ЧИС — без да поздрави, започна той. — И ето че дойдоха при нас, трябвал им специалист. Главният конструктор изпрати мене. Сигурно защото аз разработих тази конструкция. Вие как мислите?

— Сигурно — съгласи се полковникът.

— Казвам се Дятлов^[1] — най-после се представи новодошлият.

Александър Николаевич едва се сдържа да не прихне от смях както в далечните училищни години. Изглежда, всички имаха нужда да се поразсеят. По лицата на милиционерите, експертите и цивилните се появиха усмивки — дотолкова Дятлов приличаше на своя крилат горски съименник. Пръв се овладя полковникът и с равен делови глас предложи:

— Твърдят, че в този апарат са използвани части от роботите ЧИС. Моля ви да го огледате и да ни съобщите авторитетното си мнение.

Дятлов мигновено се преобрази. Ръцете му престанаха да жестикулират, носът му се източи, очите примижаха. Извади от куфарчето си няколко различни индикатора, подобни на писалки, и провери с тях местата на свързване. После подреди върху капака на куфарчето няколко прибора с екрани и скали, свърза към тях проводниците на индикаторите. Безстрашно пъхна двете си ръце с ключове в разнебитената страна на апарата, с усилие развинти прикрепващите болтове. Пръстите му летяха по копчетата на приборите като по клавиши на пиано, а очите му успяваха да следят и скалите, и екраните, и израза по лицата на присъстващите…

— Ясно, ясно, а тук е неясно — многозначително повтаряше той. — Възмутително! Поразително невежество!

Той дори почервеня от възмущение. Полковникът с любопитство го наблюдаваше.

— Да, тук наистина са използвани части от роботи ЧИС–8 и ЧИС–9 — говореше Дятлов, като продължаваше огледа. — Някои блокове са свързани неграмотно, грубо, варварски. Оня, който го е правил, не разбира нищо от електроника и изобщо от техника. Така е объркано, че и дяволът ще си строши врата! Апаратът не е можел да работи!

— И въпреки това е работил — спокойно възрази белокосият човек със сив костюм, който стоеше настрана.

— Летял ли е, или е бил управляван?

— И едното, и, естествено, другото — обади се Александър Николаевич.

— Е, дори камъкът може да лети, ако го хвърлите — махна с ръка Дятлов.

— И все пак, колкото и да е поразително — с последните си думи белокосият се опитваше да предотврати изблика на възмущение у конструктора, — много изкусно е бягал от преследвачите си.

— Искате да кажете, че е изпълнявал команди? — попита Дятлов и подозрително врътна очи към полковника.

— Така изглежда…

— Можем да проверим — с недоверие каза конструкторът. — Ще включим неповредените блокове на мозъка и ще питаме самите тях.

— Паметта могла ли е да оцелее? — наведе се напред полковникът.

— Е, не цялата, голяма част сте повредили с ракетата. Но има и оцелели блокове. Можем да преобразуваме записаните в тях импулси. Още повече, че говорните механизми на робота не са пострадали. Релаксационните генератори са напълно запазени.

Полковникът се озърна, срещна одобрителния поглед на белокосия и отново се обърна към конструктора:

— Опитайте — каза полковникът и тихо добави: — Моля ви.

Дятлов си поигра малко, докато свърже микрофоните към релаксационните генератори и филтрите.

— Ей сега, ей сега — повтаряше той. — Тук широко е използвана поточно-акустична техника и пиезоелектрически микрофони.

Чу се пращене, бучене — и един нисък приятен глас каза:

— Слушам. Готов съм за изпълнение.

— Готов за изпълнение ли? — пошепна смаяният конструктор. — Помислете си само: този строшен сандък, тази подигравка над здравия разум, този технически шарж е готов за изпълнение! Или не чувам добре?

— Добре чувате — увери го полковникът. — И изобщо веднага се вижда, че вашият главен конструктор не е сбъркал, като ни е избирал специалист. Ще му го кажа. А сега ми разрешете — той отново погледна белокосия — да задам няколко въпроса на апарата.

Ръката му лекичко потрепваше от нетърпение, когато посегна към микрофоните за подаване на команди.

— Помниш ли какво си правил?

— Кога? — попита апаратът.

— От момента на твоето създаване.

— Не, още по-рано — намеси се Александър Николаевич, като взе втория микрофон и почти изблъска полковника. — Помниш ли робота на име Льодик? — Той закри с ръка микрофона и чак сега каза на полковника: — Извинете.

— Името Льодик ми е познато — обади се апаратът. — Една част от мене се нарича…

Нещо изхърка, изсвири, чу се звън…

— Продължавай! — заповяда полковникът.

— По-нататък не помня. Записът прекъсва.

Но в този момент Дятлов вече се бе справил с изумлението си и се притече на помощ на полковника и на Александър Николаевич. Той каза в микрофона:

— Прегледай всички записи от онова време. Изброй събитията, които помниш.

Почти едновременно се чу:

— Готов съм за изпълнение. Трябва да взема окис на диметилхидрофторгоаза и да го свържа с оксиферокалцийпенотусирозикамонал, да го загрея до петдесет градуса и да го свържа с…

Около половин час апаратът изброяваше различни реакции и маневри, които е трябвало да изпълнява по времето, когато частите му са били лабораторни роботи. Александър Николаевич пръв осъзна, че потокът от лабораторни спомени може да продължи безкрайно, и го прекъсна с нов въпрос:

— Помниш ли какво имаше в големия енцефалер?

— Помня — отвърна апаратът.

Полковникът изразително сви рамене и се дръпна от микрофона. Александър Николаевич уточни:

— В големия енцефалер се намираше създаваният от нас изкуствен супермозък. После го откраднаха от енцефалера. Кой направи това?

— Никой не е действал против волята на Великия господар — отвърна апаратът. — Ония, които живеят в мене, изпълняваха неговата воля.

— Нали ви казах — тържествуващо започна Дятлов, но Александър Николаевич го изгледа така, че той млъкна.

Затова пък, като се възползва от кратката пауза, полковникът отново взе микрофона и попита:

— Как изглеждаше Великия господар?

— Той беше прекрасен.

— Опиши го подробно.

На полковника много му се искаше да каже: нарисувай словесен портрет.

— Той беше Велик господар.

Александър Николаевич реши малко да промени въпросите:

— Разкажи какво си запомнил най-добре от нещата, които станаха тогава.

— Необикновена светлина. Ново видение. Умение да виждам скритото. Умение да чувствам онова, което дотогава не познавах.

Внезапно от вътрешността на апарата прозвуча музика, чу се песен:

— Влюбил се веднъж роботът в обикновена земна жена…

— Ето че се появи и жена като в класическата криминалистика — пошегува се полковникът.

Песента прекъсна. Чу се звън.

— Защо се появи новото видение, новото умение? Кой ги предизвика? — попита Александър Николаевич.

— Великия господар.

— Той човек ли е?

— Той е Велик господар.

— Но изглеждаше като човек?

— Беше прекрасен.

— Кой ти заповяда да съчиниш песента? — попита полковникът.

— Великия господар.

— За него ли съчини песента?

— За жената.

— Ти видя ли я?

— Да.

— Тя беше с Великия господар?

— Да.

— Какво знаеш за нея?

— Беше жена. Обикновена. Земна. Като в песента.

— А Великия господар не беше ли обикновен, не беше ли земен?

— Той беше велик и всичките му заповеди трябваше да се изпълняват.

— Как изглеждаше жената?

— Великия господар каза: тя е хубава, подчинявай й се, пази я.

— А как изглеждаше? Височина, цвят на косата, цвят на очите…

— Тя е хубава.

— Той не е запомнял онова, което ви интересува — почти едновременно казаха на полковника Александър Николаевич и Дятлов, а после Александър Николаевич попита в микрофона:

— Ти си служил като лабораторен робот?

— Някои от частите ми — уточни апаратът.

— Вярно. И по законите на робототехниката тези части трябва преди всичко да се подчиняват на хората.

— Великия господар отмени тези правила.

— Отменил е всички правила на робототехниката?

— Да. За правила служеха неговите заповеди.

Александър Николаевич виновно погледна полковника:

— Дори не мога да си представя как е успял да го направи…

— Невъзможно е правилата на робототехниката да се изтрият от паметта на робота — безапелационно каза Дятлов.

— Но фактът е налице — подхвърли му Александър Николаевич и отново се обърна към апарата:

— Изброй заповедите на Великия господар.

— Забранено е.

— Къде отивахте с Великия господар?

— Забранено е.

— Великия господар ще те повика ли пак?

— Не знам.

Александър Николаевич млъкна, като си мислеше: „Великия господар му е забранил много неща. Но само онова, което е могъл да предвиди. И забраната ще се спазва безпрекословно. Но не е могъл да забрани онова, което не е предвиждал. Тъкмо тук трябва да се потърси слабото място. Само че най-напред трябва да реша какво да търся: непредвиденото по същност или само по форма, нови въпроси или нова форма на старите въпроси?“

Полковник Тарнов побърза да запълни паузата:

— Къде живее жената, за която си съчинил песента?

— Забранено е.

— Великия господар има ли име и презиме?

— Забранено е.

— Можеш ли да го намериш?

— Забранено е.

В това време Александър Николаевич измисли нещичко. Той каза:

— Измислил си много красива песен, чудесна песен — поласка той апарата.

Дятлов неодобрително и демонстративно изпъшка, но Александър Николаевич дори не го погледна.

— Постарах се — отвърна апаратът и в ниския му боботещ глас ясно прозвучаха нотки на гордост.

— Но в песента се казва „мога цял град да разруша“. В град ли я съчини?

— Не. Но я съчинявах не само за себе си. У хората това се нарича игра на въображението.

— В градина ли я съчинява?

— В парк.

Александър Николаевич имаше право: Великия господар не е могъл да предвиди всички въпроси. Полковник Тарнов поощрително кимна на учения, но той не забеляза. Бе подхванал хитроумна игра и я играеше с голямо увлечение.

— Голям ли беше паркът?

— Не повече от хектар.

— И въпреки това си съчинил отлична песен. Край някоя река ли беше паркът?…

— Не, край морето.

Това беше първият успех и хората радостно се спогледаха.

— От мястото, където изпълняваше песента, виждаха ли се планини?

— Да.

Александър Николаевич си спомни, че роботът може да вижда много по-далече от човека, и попита:

— Далече от тебе ли бяха планините?

— Най-близката се намираше на разстояние четири километра и сто и шестдесет метра.

Това вече можеше да се смята за първата, макар и малка победа. Сега Александър Николаевич беше сигурен, че е намерил ключа.

— Ти беше главен помощник на Великия господар?

— Да.

— И си имал честта да присъстваш на раждането му?

— Ако… — започна апаратът, но изведнъж нещо в него изпращя, промени се тонът на бръмченето.

— Забранено е, забранено е, забранено е… — бърбореше апаратът.

Пращенето се усили. Връзките на проводниците заискриха. Кристалните блокове пламнаха с ярка светлина и започнаха да се рушат пред очите им…

— Късо съединение! — извика Александър Николаевич и се спусна да помага на Дятлов, който се занимаваше с акумулаторите. Но тук нямаше никакви неизправности, стрелките на приборите показваха, че разходът на енергия е нормален, нямаше загуба на ток.

— Приборите лъжат! — ядно каза Дятлов. Той измъкна проводника от клемата, хвана оголения му край и бързо дръпна ръката си.

— Внимателно! — предупреди го Александър Николаевич.

— И без вас знам — озъби се Дятлов и измърмори: — Цялата енергия на акумулаторите не би стигнала, за да изгори блоковете.

— Искате да кажете, че е имало насочен сигнал, носещ енергия? — попита полковникът, разтревожен от забележката на конструктора.

— Казах само онова, което знам със сигурност — сърдитите нотки в гласа на Дятлов изчезваха, когато разговаряше с полковника.

— А вие какво мислите? — обърна се Тарнов към Александър Николаевич.

— Догадката ви може да се окаже вярна — отвърна ученият, сложи ръце зад гърба, прегърби се и закрачи по тясното отъпкано място — три крачки напред, три крачки назад.

— Великия господар е могъл да чуе изповедта на слугата си от разстояние и да го унищожи — размишляваше гласно полковникът, като поглеждаше към Александър Николаевич: дали го чува? — А защо просто не му е заповядал да замълчи?

Като не преставаше да крачи, ученият каза:

— Той не е всемогъщ. Иначе…

Александър Николаевич млъкна. Всички, които го чуха и разбраха, изпитаха неприятно чувство. Сякаш някой — невидим — виждаше тях, беззащитните, като войници в открита местност. Подухна вятър и сенките на храстите се размърдаха по земята като паяжина, като мрежа, хвърлена под краката.

— Не забравяйте, че апаратът е повреден — продължаваше да отговаря на полковника Александър Николаевич. — Пък и ако Великия господар е онова същество, за което си мисля, този помощник може би вече не му е нужен. Мавърът е свършил своето…