Игор Росоховатски
Гост (11)

Гост

Телефонният звън вдигна Аля от леглото.

— Здравей! — чу се в слушалката познат глас.

— Здравей — отвърна тя. — Измъчих се да чакам кога ще се обадиш. Реших, че си ме забравил.

— „Като не мога, как да те забравя?…“

Тя примря в очакване…

— Ще дойда.

— Кога? — В гласа й прозвуча уплаха.

— Не искаш ли?

— Страх ме е.

— От какво?

— Не знам. В хотел ли ще живееш?

— Не. Ще живея у вас.

— Слушай, Юра, още сега ще замина някъде.

— Защо?

— Не знам.

— Искаш ли да ме видиш?

— Искам.

— Тогава какво има?

— Не мога да ти обясня. Ти сам не разбираш ли?

— Остави тия глупости. Ще дойда и всичко ще бъде наред.

В гласа му звучеше такава увереност, че Аля престана да възразява. Само попита:

— Кога?

— След няколко дена.

Мълчание… Гласът й прозвуча много тихо, толкова тихо, че той едвам го чу:

— Като дойдеш, позвъни на вратата три пъти. Два пъти дълго и веднъж късо…

Това беше домашният код — само за близки хора.

И се заредиха празни мъчителни дни. „Дано да е по-скоро!“ — припираше Аля. В жилището й се настани пойна птичка — радостното тревожно очакване.

Ръцете на Аля се разтрепериха вечерта, когато от антрето се чуха три позвънявания: две дълги и едно късо. Юра стоеше пред вратата с малко куфарче в ръка. Умореното му лице се усмихваше. А тя изведнъж се натъжи. Животът й се стори объркано кълбо, с което си е играло палаво котенце. „Не се е сетил да купи цветя“ — помисли си тя.

Той влезе, остави куфарчето и неизвестно откъде в ръката му се появи букет алени карамфили.

— Благодаря — можа само да каже Аля.

Той седна в креслото, където обичаше да седи мъжът й.

Стори й се, че завинаги се е избавила от самотата, че е спечелила дори повече, отколкото е загубила. Възпираше се, опитваше да си напомни, че има разплата за радостта, че има дни на разочарование и болка, но песента на птицата с пъстроцветни крила беше по-силна.

— Ще вечеряме — каза Аля. — Ей сега ще приготвя нещо.

— Вечерял съм, по-добре да пийнем за срещата.

Той извади от куфарчето коняк и шампанско. Чашите звънтяха, главата на Аля се въртеше и все пак тя забеляза, че той не яде нищо.

— Защо не ядеш?

Безобидният въпрос го обърка.

— Какво ти е? — попита тя.

Той се бавеше, явно измисляше какво да отговори.

— Да не си болен?

Юрий се усмихна, сложи ръце върху раменете й и я привлече към себе си.

 

 

… На сутринта тя стана по-рано. Юрий още спеше, дишаше равномерно и дълбоко. Сега, със затворени очи, той й изглеждаше съвсем обикновен, близък.

Тя бързо се уми в банята, сложи леки сенки на очите си, оправи си прическата. За броени минути успя да приготви закуска за двама. Но когато повика Юра, той каза със сънлив глас:

— Закусвай самичка, нали бързаш за работа. А аз ще хапна после. Искам да поспя още малко.

За по-голяма убедителност той промърмори:

— „Ах, колко сладки са обятията на Морфей…“

Тя се наведе и го целуна за довиждане по високото хладно чело.

 

 

На работа сестрите и лекарите забелязаха състоянието й.

— Господи, Аля, та ти цяла си грейнала от радост — каза със завистлив глас приятелката й. — Какво е станало?

— После, после — отвърна Аля, като се мъчеше да сподави и да скрие щастливата си усмивка.

През целия ден й се искаше да се обади по телефона у дома. Когато мъжът й си отиде, също й се искаше да се обажда: ами ако е станало невероятното и познатият глас отвърне: „Ало?“ С течение на времето тя свикна, че телефонът в празното жилище не отговаря, свикна и се примири. Сега дори не й се вярваше — трябва само няколко пъти да завърти шайбата, да набере привичното съчетание от цифри и гласът, които й бе станал близък, ще отвърне: „Слушам“. Юрий се обади сам.

— Остави ме самичък — каза той. — Ами ако изведнъж дойде страшният вълк?

— Самият ти си страшен вълк — отвърна тя на шегата. — Можеш да изядеш когото искаш.

— Наистина ли мислиш така? — тревожно попита той.

— Обичам те, страшни вълко — побърза да го успокои Аля. В гласа й вече започнаха да се появяват покровителствени нотки.

Те се уговориха, че Юрий ще дойде да я вземе от болницата.

Аля едва дочака края на работния ден.

Юрий я пресрещна в градинката пред болницата. Тръгнаха пеша към къщи. Тя би могла да върви така безкрайно, мислено да разговаря с Юра и да мечтае това да продължи вечно: силната ръка, на която можеш да се облегнеш, интересните необикновени думи, пропъдената самота.

Тя гледа встрани, Юра улавя погледа й, неволно се мръщи. На Аля й се струва, че той ревнува. Неговата ревност й е приятна. Юра казва:

— Жените често очакват принцове, а срещат просяци. Те започват да мерят всички мъже с един аршин. А принцовете идват при ония, които знаят дълго да чакат.

— Много дълго ли? — пита Аля и по-силно се обляга на ръката му.

— Понякога много — казва Юра.

Юра гледа ту нея, ту минувачите. Блестящите му очи сега са подвижни като живак. А ръката му е като стоманена. Аля почти виси на нея, но има чувството, че за неговата ръка е по-лека от перце.

— Колко си силен! — с възхищение казва тя. — Просто си могъщ!

Той се спира, някак мрачно я поглежда и без да отвърне нищо, продължава да върви.

Влизат в магазините, купуват продукти за вечеря и за закуска. Тук Юрий отново се държи странно. Изглежда, че храната изобщо не го интересува. Нещо повече, той няма никаква представа какви продукти трябва да се купуват. А когато в къщи Аля поглежда в хладилника, още повече се учудва: храната в него не е докосвана. Какво е ял Юра през целия ден? Може би е сериозно болен?

Аля го пита за това, а Юра се опитва да отбегне отговора. Тревогата й се усилва. Тя започва да го придумва да отиде на лекар.

— Ти нали си лекар, „моят личен Охболи“, ще оздравея само от общуването с тебе.

Но Аля не се оставя да бъде подмамена от шеговития тон.

— Нека те видят специалистите. Ще направим малък консилиум — сериозно и настойчиво казва тя.

Юра също не се предава:

— Ако лекарите наистина умееха да лекуват, щяха да живеят най-дълго. Помниш ли, Гален е казвал: „Лекарю, излекувай се сам“. Поне в началото.

Стигнаха до един надлез. Къщата, в която живееше Аля, беше от другата страна на улицата. На няколко метра под тях шумеше разноцветна прешленеста змия, съставена от стотици автомобили. Беше часът на най-интензивното движение.

Когато входната врата с обичайното щракане се затвори зад тях, Аля неумолимо каза:

— Утре ще отидем заедно в болницата.

Той направи гримаса.

— Помисли сама: защо да ходя при хора, които знаят по-малко от мене?

Аля се ядоса и реши да го подразни:

— Малко е да знаеш, трябва да можеш. А какво можеш ти?

— Например да забавям и да ускорявам пулса си. Да се запасявам с психическа енергия и да я предавам на другите.

— Да не си йога?

Лицето му се напрегна. Той си припомняше нещо. После с усмивка, която не й се хареса, каза:

— Да, йога съм.

— Тогава покажи ми умението си.

Юрий мълчаливо улови ръката й и я долепи до собствената си китка, където трябваше да бие пулсът. Но колкото и да опипваше ръката му, пулсът не се усещаше.

— А сега? — попита той с хитро присвити очи. Появиха се пулсации. Бяха редки, но много силни. Интервалите между тях бързо се скъсяваха. Ритъмът на сърдечната дейност се ускоряваше. Аля не успяваше да брои. Кожата силно вибрираше. Лицето му беше невъзмутимо, сякаш нищо не ставаше.

Внезапно пулсът изчезва. Изведнъж. Съвсем. И го няма — колкото и да шарят по ръката му като пъргави зверчета пръстите на Аля, колкото и да се спират, да се впиват в кожата и да се ослушват.

Аля отново внимателно се взира в лицето на Юра. То не се е променило. Дори дишането не се е ускорило, не се е забавило…

— Стига, луди човече! — с възхищение и ужас казва тя. — Веднага да престанеш!

Произнася тия думи, без да мисли над тях, просто защото трябва да каже нещо, да изрази онова, за което не намира подходящи думи. Минават вече няколко минути, а пулсът го няма.

— Стига — моли тя и в гласа й се появява истинска тревога. — Страх ме е…

— Добре — съгласява се той. — Нали сама ме помоли да ти покажа какво мога.

Юрий наблюдава как се променя лицето й, как изчезва ямичката над носа й и по кожата се образуват ситни бръчки — като малки вълнички край морския бряг, които предвещават буря. Но буря не се разразява — очите губят сухия си остър блясък, в тях се образуват две тъмни езера. Те стават все по-дълбоки и по-дълбоки. И ето че се сливат в едно, някакъв водовъртеж го грабва и го повлича към дъното…

 

 

Юрий още неведнъж демонстрираше на Аля тайнствените си възможности. Отпускаше длани върху раменете й и на нея й се струваше, че през дланите в нея се влива удивителна сила, която я окриля и издига в такива висини, за които по-рано не е и мечтала. Появяваше се такава яснота на мисълта, че Аля изведнъж разбираше неща, които до вчера не можеше да разбере.

Веднъж я заболя ударената преди време ръка и Юрий с едно докосване премахна болката. Аля предположи, че това е самовнушение, и очакваше болката отново да се обади. Нали прекрасно знаеше, че на удареното място има пукнатина, която се е запълнила с костни образувания.

— Та ти не можеш с едно докосване да излекуваш механична травма!

Юрий не каза нищо, но ръката вече не я болеше. Оттогава Аля не настояваше той да отиде на лекар.

Веднъж късно вечерта се прибираха у дома. Няколко пийнали момчета преградиха пътя им.

— Ей — каза един мършав хлапак, смачкан сякаш от валяк, — остави спътницата си. Ние самички ще я изпратим.

— Добре — отвърна Юрий и се дръпна настрана. — Вие с нея вървете напред, а аз ще ви следвам.

Един от момците, нисичък здравеняк, се опита да улови Аля за ръката. Тя направи крачка назад.

— О, не, това не й харесва — каза Юрий и отстрани момъка.

Двама други с кикот хванаха Юрий за лактите. Той леко разпери ръце… Момците паднаха на земята.

— Защо си толкова груб? — каза предводителят им и дебнешком тръгна към Юрий. — Та те не искаха да те повалят.

Юмрукът му като камък, изхвърлен от прашка, удари Юрий по челюстта.

Юра дори не се олюля. С едната си ръка изви врата на побойника, с другата го сграбчи за яката и го вдигна. Чу се прашене на плат. Юрий подхвана момъка с другата си ръка и леко, като кукла, го хвърли през двуметровия стобор на строежа.

Чу се глух удар в земята и кратък стон.

Когато крачките на избягалите хулигани стихнаха, Юрий, сякаш нищо не е било, улови Аля подръка и я поведе към къщи. Тя го поглеждаше с уплаха и възхищение. Когато вече се приближиха до къщата, той попита:

— Да не ми се сърдиш?

— Какво говориш! — прошепна тя. — С тебе не ме е страх от нищо. Ти не приличаш на другите.

— На кого не приличам? — Юрий леко се дръпна настрана.

Тя не усети промяната в настроението му.

— На никого от хората, които познавам. Правиш всичко другояче. Говориш, усмихваш се и дори се мръщиш не като всички останали.

И отново не забеляза бързия му уплашен поглед… През нощта Аля на няколко пъти се събуждаше и се заслушваше в дишането му. То беше равномерно и дълбоко, но кой знае защо, й се струваше, че той не спи.

На сутринта, след като се изми и облече, тя надникна в спалнята, за да се сбогува. Юрий стоеше пред огледалото и се оглеждаше. Казваше нещо и свиваше устни като Аля. Тя чу: „Юра, ти не си като другите“.

Аля позна своя глас, своята интонация и се разсмя: реши, че той й прави номера.

 

 

Веднъж Юрий седеше на стола до прозореца и разглеждаше минувачите. Това беше едно от любимите му занимания.

— Искаш ли да ми помогнеш?

Той наведе глава и потърка буза в ръката й.

— Слушам и се подчинявам, господарке. Да разруша града или да построя замък?

— Нещо по-трудно. Иди в магазина за сметана и мляко.

Когато той беше вече при вратата, Аля викна:

— Купи и парче свинско месо за кюфтета. Около триста грама…

Магазинът беше в същата сграда и когато минаха двадесет минути, откакто Юра бе излязъл, Аля започна да нервничи. Минаха още десет минути. Аля вече тръгваше да го търси, когато Юрий се появи.

Найлоновият плик в ръката му беше прекалено голям, дръжките заплашително пропукваха. Юрий доволно се усмихваше.

Аля извади шест бутилки: обикновено мляко, мляко с нормална масленост, обезмаслено мляко, „Снежанка“, сметана, кефир и четири бурканчета: каймак, сгъстено мляко, сгъстено мляко с какао…

„Не бива да изпращаш мъж в магазина без точни инструкции“ — спомни си Аля съвета на своята баба. Като прехапа долната си устна, за да не се разсмее, тя благодарно кимна на Юрий и бръкна в плика да вземе месото. Но там нямаше месо.

Аля вдигна глава и учудено погледна Юрий. Като видя мрачното му лице, я досмеша.

— Извинявай. Не можах да купя месо.

— Нямаше ли свинско? — учуди се Аля.

Той отрицателно поклати глава, загледан в една точка. По посоката на погледа му тя дори опита да определи точно какво гледа, но не забеляза нищо особено. Ъгълът на гардероба, тапетите…

— На една кука там, в магазина, беше окачено цяло заклано животно — мрачно каза Юрий.

— Е, продавачът нямаше да ти отреже от него такова малко парче. — Тя беше готова отново да се усмихне. — Във витрината сигурно е имало и по-малки.

— Аз гледах закланото животно — глухо каза Юрий. — Стори ми се…

— Какво ти се стори, мили? — Аля се надигна на пръсти и сложи ръце на раменете му.

Не биваше сега да прави това. Очите на Юрий бяха забулени с мътна пелена, той целият беше като мъртъв. Каменна статуя. Думите се откъснаха от устните му и паднаха тежко, като камъни в пропаст:

— Стори ми се, че на куката е окачен човешки труп…

Аля не знаеше как да реагира на неговите думи. Опита се да се пошегува:

— Гладната камила вижда миражи в магазина.

От шегата нищо не излезе. Юрий стоеше, далечен и чужд, мълчеше и гледаше в ъгъла със застинал поглед…

 

 

Техникът по поддържане на газовите инсталации дойде, когато Аля не беше в къщи. Бузест млад човек, склонен към възгруби шеги и номера, той попита Юрий:

— Тровите ли се с газчица?

— С газчица ли?

— Намирисва ли на газ в кухнята?

— Не съм душил — отвърна Юрий и техникът реши, че той приема правилата на играта и се включва в нея.

— И да душите, и да не душите, отнякъде все си изтича газ. Практически не е така, но теоретически…

— С какво ни заплашва това? — попита Юрий, като си помисли за Аля.

Техникът внимателно го погледна. „Охо, здравата се уплаши“ — зарадва се той, изпъшка от удоволствие, изпъна, колкото можа, нисичкото си тяло, отметна крак встрани и многозначително вдигна късия си дебел пръст с изгризан нокът.

— При концентрация на газа до 13 процента може да стане експлозия, ако се запали огън. Цялото жилище заедно с хората ще хвръкне във въздуха — заплаши техникът. — Дори да няма огън, газът постепенно ще измести въздуха — и просто ще умрете от задушаване. Ще заспите — и вече няма да се събудите. Точно така! При незначителна концентрация на газа също става постепенно отравяне на организма, незабележимо за самия човек.

Няколко години техникът се бе занимавал в кръжок по художествена самодейност и умееше да придава на гласа си зловещи нюанси.

— Страдат белият и черният дроб, променя се съставът на кръвта. Организмът преждевременно се състарява и отслабва.

Той се извърна наполовина към Юрий и сега се обръщаше вече не само към него, но и към някаква невидима аудитория:

— Тъкмо затова и ние скиторим от етаж на етаж, късаме си нервите и ни излизат мазоли по краката и по езиците, докато обясняваме на хората правилата за използване на отоплителните газови уреди.

— Какви са тия правила? — попита Юрий, като с това показваше на доброволния лектор, че ефектът е постигнат.

Техникът сякаш се разду от съзнанието за собствената си важност.

— Запомнете — тръбеше той и размахваше пръста си като жезъл, — щом ви замирише на газ, трябва веднага да затворите газовите кранове и да проветрите помещението. Не палете огън, не пускайте електрически уреди, повикайте аварийната служба на телефон нула четири. Запомнихте ли?

Юрий мрачно кимна.

Понеже вече не можеше да се раздуе повече, техникът незабелязано за себе си премина на хекзаметър:

— С печката щом ще си служите, стаята вий проветрете, вижте дали са притегнати всичките кранчета там, после къде е чертата на пробката пак проверете…

Техникът щеше да декламира още дълго, но погледът му случайно падна върху часовника. Спомни си, че се е уговорил с новата си позната Люся да отидат в три и половина на кино. Преди това трябваше да прескочи до стола и да хапне нещо. Като въздъхна със съжаление, той каза:

— Впрочем чакат ме на още много места. Трябва да бързам. А вие, гражданино, се занимавайте сам, изучете всичко, казано в малката, но необходима в бита книжка „Правила за експлоатация на газовите уреди“, в която след всяка проверка оставям своя автограф. Повярвайте ми — той притисна ръце към гърдите си, — това ви е нужно, за да живеете дълго и спокойно. Ако не ви е грижа за себе си, помислете поне за своите роднини и близки.

Когато техникът улови дръжката на вратата, Юра с решителен жест го спря.

— Мирише ми на газ — каза той и посочи с пръст връзката на тръбите.

Техникът подуши, сви рамене, бързо извади от куфарчето си четка и кутийка със сапунена течност, топна в нея четката и няколко пъти я прокара по тръбите на мястото, където се съединяваха.

— Виждате ли, няма мехурчета — значи, не изтича газ. Можете да спите спокойно.

— Не виждате мехурчета, но изтича газ — възрази Юрий.

— От това място ли?

— И от него.

Техникът му хвърли подозрителен поглед, отново сви рамене, извади друга кутийка и нанесе дебел пласт боя върху мястото, където се съединяваха тръбите. През това време Юрий прочете инструкцията, за която говореше техникът, и моментално запомни правилата.

— Сега доволен ли сте? — завърши работата си и попита техникът с явна отсянка на яд, защото вече бе разбрал, че няма да успее да хапне.

— Вие просто направихте така, че от миризмата на боята да не се усеща миризмата на газ — строго каза Юрий. — Но газ продължава да изтича.

Техникът разтревожено погледна часовника.

— Нали ви казах, че трябва да прегледам и другите жилища.

— Значи ние да се тровим?

— С какво?

— С газ — ледено спокойно каза Юрий. — Нали сам рекохте…

— Ама вие от шега не разбирате ли? — избухна техникът.

— Хубава шега — продължаваше да държи на своето Юрий. — В инструкцията ясно е казано: „ако се появи миризма на газ…“ Значи при всякаква концентрация на газ, дори при най-малката, трябва да се повика аварийна група. Усещам миризма на газ.

— Може би обонянието ви е особено, като на доберман-пинчер — промърмори техникът.

Изглеждаше, че ей сега от него ще изхвръкнат искри и ако в кухнята наистина се е насъбрал газ, ще стане експлозия.

— Ама разберете! — извика той на Юрий. — От всяка връзка на тръбите теоретически изтича газ, но в такива нищожни количества, че практически няма никаква опасност!

— Да, но това го няма в инструкцията. Там не се казва кои количества са безвредни. Напротив, има се предвид дори най-малкото изтичане на газ — решително възрази Юрий, като се нагърби с ролята на истински тълкувател на инструкцията.

— Е, къде се казва „най-малкото“? — Техникът с ужас си мислеше, че Люся няма да го дочака и ще си отиде, а той не знае телефонния й номер.

— Не се казва, но се подразбира — уточни Юрий.

— Гражданино, пуснете ме — помоли техникът. — Не бива да разбирате правилата толкова буквално. Кълна се, за вас няма никаква, абсолютно никаква опасност!

— За мене няма. А за другите? Цялата велика художествена литература и всички правила на морала ни учат да се грижим за другите. „А ако мислиш само за себе си, какъв си ти?“

… Когато Аля се върна от работа, завари пред входа колата с жълта лента на аварийната служба за поддържане на газовите инсталации, а в къщи — трима измъчени техници.

На кухненската маса имаше няколко индикатора, които сигнализираха при най-малкото наличие на газ. В ъгъла стърчеше оксижен. Подът беше отрупан с парчета от тръби и кълчища, оплескан с боя. Юрий следеше градуираната скала на газоанализатора.

— Какво е станало? — Аля се спусна към Юрий. — Господи, какво има? Здрав ли си поне, кажи?

— Всичко е наред, стопанке. Мъжът ви е много мнителен — бързо каза единият от техниците. Големите му мазолести ръце бяха тежко отпуснати върху коленете.

— Исках вече да не се тровиш с газ — започна да се оправдава Юрий.

— И желанието ти се е увенчало с успех? — нервно хлъцна тя и закри с длан уста.

— За съжаление не съвсем… Поради несъвършенството на оксиженните апарати и газовите кранчета. — Той хвърли укорителен поглед към техниците, които бяха навели очи. — Но затова пък научих нещо ново и важно!

— Какво точно? — попита Аля. Юра не забеляза иронията във въпроса й и умислено рече:

— Оказва се, че „теоретически“ и „практически“ не е едно и също…

 

 

Приятелките завиждат на Аля.

— По-добър е от предишния — твърдеше една.

— Никакво сравнение не може да става — пригласяше й друга.

Аля и самичка го знае. Вече не сравнява Юра с никой от познатите си. Хем се радва, хем се плаши, дето той не прилича на никого. Иска й се да разбере кой е той, защото не вярва на думите му.

Неведнъж се беше питала: „Нима ме обича такъв човек?“ Много й се искаше да вярва в това и вече бе започнала да мисли, че в нея има нещо изключително.

От известно време не й се ходи на кино — с Юра й е по-интересно. Разказва му за болните си, а той я съветва как да ги лекува.

Веднъж му разказа за едно болно момче, изброи симптомите на болестта. Юра попита:

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се опитам да го лекувам в модулирано магнитно поле. Ако не помогне, ще го пратя на операция.

— Не бива нито едното, нито другото — уверено каза той.

Аля учудено го погледна, подпря брадичка на ръката си и попита:

— Защо?

— През това лято често валят дъждове, след тях звездите изглеждат по-едри.

Аля се намръщи, стори й се, че той й се присмива. После по лицето му видя: не се шегува — и още повече се намръщи.

— Много те моля — каза тя, като сведе очи, — щом си решил да говориш със загадки, прави го тъй, че поне нещо да може да се разбере.

От кухнята се чу свирене, обаждаше се „забравеният, изоставен“ чайник. Тя не обърна никакво внимание на неговите сигнали.

— Извинявай, не знам как да ти го обясня разбираемо. Опитвам се, а излизат същински гатанки. Май не ме бива за масовик — виновно каза той. — А може би работата е там, че на света всичко е свързано помежду си много по-тясно, отколкото мислят хората: дъждовете, звездите, тревите и течението на реките…

Очите му блеснаха, хрумна му нова мисъл.

— Забелязвала ли си дали болният прави с главата ей така?

Юра направи движение, което съвсем точно повтаряше движенията на болния.

— Да — потвърди Аля.

— Тогава попитай го дали обича книги за страшни неща. Ако обича, предпиши му няколко сеанса с ултразвуков масаж на раменете и врата, а също в областта на гръбначния стълб.

— Но нали ти казах: той има болен бъбрек…

Юра рязко обърна глава, сякаш се пазеше от удар.

— Направи както ти казах. Само запомни по-точно областите за масаж.

Ако такова нещо й бе казал някой друг, тя щеше да му се присмее или да се възмути — в зависимост от настроението. А сега помоли:

— Хайде, фокуснико, разкрий ми тайните си. Обясни на мен, глупачката, своите фокуси.

— Няма какво да обяснявам, трябва да се състави карта на инервацията. Нефритът е следствие. Ако въздействаме едновременно върху два центъра на инервация, болният ще оздравее. Гледай, ще нарисувам картата…

Аля не разбра нищо от картата, нито от обясненията му. Нещо повече, от професионално гледище те бяха крайно наивни. Тя се опита да възрази:

— Това не е съществено.

— А ти знаеш ли със сигурност кое е съществено и кое не е?

— Но нали тук имаме органично, а не функционално разстройство?

— Доколкото си спомням, някой казваше същото, когато лекувах ръката му. Или греша?

— Не, не грешиш — примирително се усмихна тя, като си мислеше, че той може да се ядоса.

Беше забелязала, че Юра не обича да спори. Понякога си налагаше търпеливо да изслуша възраженията й, без да я прекъсва, но на лицето му се появяваше гримаса, сякаш го болеше зъб.

Аля беше сигурна, че неговото лечение ще бъде за болния само „гола водичка“, но все пак направи, както я бе посъветвал Юрий.

А след това се питаше: защо с такова вълнение очаквам резултатите от лечението.

Резултатът беше поразително неправдоподобен…

Щом Аля отвори вратата на болничната стая, посрещнаха я три беснеещи фигури, от главата до краката омотани с чаршафи. Едната веднага се стрелна зад гърба й, за да отреже пътя към изхода. Другите започнаха дивашки танц. Въртяха се и приклякаха, извиваха се и подскачаха. Краищата на чаршафите се увиваха около тъничките им крака. Танцът бе съпроводен с войнствени викове и крясъци.

Едната от фигурите неочаквано се спря и подаде на Аля голям букет от полски цветя.

— Самичък ги набрах за вас край реката — каза малчуганът, който само допреди няколко дена едва ходеше.

Танцът на белите фигури имаше много просто обяснение. Оказа се, че е бил „танц на призраците“. Докато момчето боледувало, носели му най-различни книги, сред тях и много стари и много страшни. То помолило приятелите си от болничната стая да направят представление.

Анализите потвърдиха окончателното оздравяване. От болестта не бяха останали никакви следи, сякаш момчето никога не беше боледувало.

Вечерта в къщи Аля попита Юрий:

— Кажи ми, магьоснико, любимецо на боговете, как можа да предвидиш всичко това?

Той се засмя и разпери ръце.

— Всичко е много просто, няма тайни. Достатъчно е човек да помисли, както трябва. Нали помниш, че сме чели: „Само мисълта може за миг да обиколи цялата Вселена…“

— Съгласна съм да бъда твоя смирена последователка, фокусник такъв!

Юрий гледаше през прозореца. Там, зад мътното сълзящо стъкло, плющяха дъждовни струи и миеха паважа. По челото на Юрий се появиха някакви линии, сякаш там ей сега трябваше да се образуват бръчки. Но не се образуваха докрай. Той поклати глава.

— Трудна гатанка ми задаваш, последователко. Нали за да изпълня молбата ти, най-напред трябва сам да разбера защо мисля тъкмо така и защо само на пръв поглед изводите ми изглеждат толкова странни?

— Наистина, защо? — подзе Аля.

— Един човек смяташе, че мисля по законите на геометрията на Лобачевски. Друг смяташе, че цялата работа е в това, че оперирам с цели, неделими информационни полета…

Аля започна да подозира, че той иска да отбегне отговора, и строго попита:

— А в действителност?

Той се приближи до нея, нежно разроши нежната й пухкава коса и въздъхна.

— Трябва да се ориентирам в алгоритмите, да ги анализирам…

— Е, и какво? Мозъците ни са еднакви!

Пръстите му престанаха да рошат косата й, замряха. Тя освободи главата си и го погледна в очите. Те бяха неподвижни, изцъклени…

 

 

Слухът за необикновената лекарка-целителка се разнесе из града и при Аля се затълпиха болни. Тя изпадна в доста трудно положение. Като чу оплакванията й, Юрий неочаквано предложи:

— Защо не уредиш да постъпя на работа при вас? Ще ти помагам.

— Но ти не си лекар.

— Няма значение. Нима не си се убедила?

Тя бързо сведе очи.

— Но диплома…

— Диплома ли? — Той се опитваше да си спомни нещо. После повтори така, сякаш не знаеше значението на самата дума: — Диплома…

— О, фокусник такъв! Това съвсем не е най-добрата от шегите ти. За постъпване на работа е нужна най-обикновена диплома, каквато има всеки специалист…

— А ти имаш ли?

— Разбира се. Кой ще ме остави да лекувам болните без диплома?

— Покажи я.

Тя сви рамене.

— Не ми ли вярваш?

Мътната пелена в очите му се разтопи, те заблестяха живо и лукаво. Аля каза с облекчение:

— Шегуваш се.

— И все пак покажи я.

Тя се наведе, погледна го отблизо в лицето. Тревогата, която се бе стаила в своето потулено ъгълче, излезе оттам и се изправи в цял ръст. За да я пропъди, Аля го целуна по устните — сега те бяха неестествено корави и безжизнени.

Тя послушно извади дипломата си и я показа на Юрий. Той я отвори, внимателно я прочете и се засмя:

— Значи тебе човек може да те разиграва, както си иска! Оня, който внушава на другите, на свой ред лесно се поддава на внушение.

„Излиза, че се е преструвал? И толкова правдоподобно?“ Тя беше готова да му повярва, но тревогата не я напускаше. По някакъв начин Юрий почувства състоянието й.

— Добре, бебче, ще ти открия още една моя тайна. Недей да се перчиш, и аз имам същата диплома.

— Лекарска диплома? Имаш две дипломи — като лекар и физиолог?

— Досетлива си…

— Тук ли е дипломата, у тебе?

— Разбира се.

Аля не се решаваше да го помоли да покаже дипломата си, макар че много й се искаше. Тя намери друг ход.

— В такъв случай още утре ще говоря с директора. А в други ден заедно ще отидем в болницата и ще те назначат.

— За твой помощник. Верен роб на своя господар.

— Чудесен помощник-магьосник.

— Иначе не съм съгласен.

Той каза това сериозно и твърдо, без да оставя място за възражение. Аля не знаеше какво да си мисли. А после се разчувства: „Ама какво правя аз? Та той иска да стане така, че цялата слава да е моя. Трябва да се радвам, да му благодаря…“

Аля отиде заедно с Юра при главния лекар на болницата.

— Харесвате ли си помощника, Алина Ивановна? После да не се разкайвате? — поощрително й намигна главният лекар, добродушен шишко с модни светлоруси мустаци, които висяха чак до брадичката му. То се знае, слуховете за новия годеник на „нашата докторка“ вече бяха стигнали до него.

Главният лекар „не забеляза“ състоянието й. Той бързо се обърна към Юрий.

— Дайте си дипломата, колега.

Юра извади от новата си чанта нова-новеничка диплома.

— Значи били сте в един курс с нашата Алина Ивановна! — извика главният лекар и се закани с пръст. — Ама че конспиратори!

Аля учудена вдигна очи.

— Добре, добре, ще ви запиша и двамата в нашия драматичен кръжок, там да разигравате тия водевили! — Широката усмивка на началника беше рекламно ослепителна. — В дипломата ясно е посочено: институт, факултет, година на завършване. Всичко съвпада. Ама че конспиратор била нашата Алина Ивановна!

Аля стоеше ни жива, ни умряла. Ръцете и краката й бяха омекнали. Една мисъл пулсираше в мозъка й: „Кой е той? Кой е?“

Обзе я лошо предчувствие, което не й даваше да диша. Трябваше незабавно да изясни поне част от истината. Тя не отговаряше на шегите на главния лекар и едва дочака двамата с Юра да излязат от кабинета. Замъкна го на стълбищната площадка, между етажите. Там никой нямаше да им пречи. На Аля й се струваше, че вика, макар че всъщност шепнеше:

— В името на всичко свято, кажи ми кой си?

Той мълчеше.

— Защо ме измъчваш така? С какво съм го заслужила? Каквото и да е, искам да знам. Не ми ли вярваш, кажи, не ми ли вярваш?

— Просто не знам какво да ти кажа — рече Юра. Колкото и чудно да беше, гласът му звучеше толкова искрено, че подозрението й започна да се разсейва. „Но дипломата? Откъде я е взел?“

— Подправил ли си дипломата?

— Магьосникът вече става и фалшификатор! Не е ли твърде много за един човек?

— Е, да, разбира се, с теб сме били в един курс и заедно сме тичали към студентския стол. Жалко само, че тогава изобщо не съм те забелязвала.

— „Най-после той се срещна с нея и тутакси за булка взе я“ — издекламира Юрий, като се включи в играта. — И ето че всичко се разбра.

— Ще бъде „всичко“, когато кажеш откъде си взел дипломата. — Аля разбираше, че е по-добре да не засяга този въпрос. Мислено се наричаше упорита магарица, на която най-после й е провървяло, но бяга от собственото си щастие. И въпреки това със същата упоритост препускаше лудешки във все същата посока.

— Оттам, откъдето и ти — отвърна той.

— От института? Значи там са направили фалшификацията?

— Не знаех, че това се нарича фалшификация — каза той така, сякаш нямаше нищо нередно.

— Но си завършил нашия институт? Може би като са ти издавали дипломата, просто са сбъркали годината?

— Най-после се досети, нехайна ученичке — комично въздъхна той. — Пиша ти тройка!

— А в коя година всъщност си завършил института?

Очите му се присвиха, превърнаха се в тесни цепнатини, скриха се под мощното надвиснало чело. В тях проблеснаха мълнии.

— Какво значение има? Нали се убеди, че мога да лекувам хора? Или документът струва повече от умението?

— В такъв случай защо…

— Защо, защо? Омръзна ми да ме разпитваш. Някой е сбъркал нещо в дипломата. Трябва ли заради това да хабим толкова думи?

Аля забеляза мълниите в очите му.

„Видя ли сега, магарице такава? — помисли си тя. — Загуби просяка и срещна принц. Да, принц! Той те обикна и искаше да ти помогне. Да, да ти помогне! И не само искаше — помогна ти! И на тебе, и на твоите болни. Но ти си свикнала с просяците, с техния начин на живот, с техния етикет. На ти сега! Дотегна на принца! Да, дотегна му! Той ще си отиде и ще намери хиляди като тебе! И никоя от тях няма да му задава глупави въпроси. Да, няма!“

В очите й заблестяха сълзи и известно време ги удържаше само женският й навик да мисли за грима, който може да потече от ресниците, та на всичко отгоре Юра ще я види разплакана и грозна. Но ето че сълзите бликнаха и потекоха по бузите, като оставяха две тъмни пътечки…

Той я улови за ръката, привлече я към себе си:

— Глупаво бебче…

И все пак Аля беше щастлива. Най-после в живота й се бе появил човекът, за когото тя мечтаеше още от малка — умен, силен, своеобразен, с когото не можеш да скучаеш. Никога не знаеш отнапред какво ще каже, какво ще направи, ден с ден не си приличат. Мислите, думите и постъпките му са неочаквани, оригинални, макар че тя не винаги може да ги разбере. Може би тъкмо затова у нея се поражда тревога. Но радостта от общуването с него, преклонението пред него са по-силни. Аля шепне:

— Нали завинаги ще бъдеш мой?

Очите му помътняват. Той пита, загледан встрани:

— Защо хората непременно искат да запазят, и то „завинаги“, онова, което не може да се запази?

У нея се породи предишното чувство — останала е сама на безкраен перон. Гласът й трепна:

— Каниш се да си отидеш?

— Говорех изобщо…

— А аз — за нас.

Тонът й учуди Юра.

— Какво ти е, бебче?

Не отговори…

— Искаш завинаги да съм твой?

— Нима питаш?

— Ако някой иска да запази човека, чувството, мига, винаги може да го направи.

— Как?

Юрий стана, отиде при прозореца. Силуетът му ясно се очерта на фона на забързаните облаци. Изглеждаше, че той лети, като разблъсква леко облаците. После се върна при нея и се отпусна в креслото — любимото кресло на мъжа й. По лицето му Аля отгатна: той не е с нея, далече е.

— Човекът има едно удивително качество — каза Юрий. — То му позволява отново да преживее миналото.

— Да го преживее? Не грешиш ли? Нима може да се върне миналото?

Очите му в миг променят цвета си.

— Не само да се върне, а и нещо повече. Това качество ти позволява да подобриш миналото, да го видиш такова, каквото искаш… Помниш ли: „Но в паметта ми скрита е такава мощ, че връща образите и ги размножава… като пороен дъжд се лее ден и нощ и като сняг вали… ала не се стопява“. Да, говоря за човешката памет. За нейната способност да възпроизвежда и комбинира онова, което човек иска.

— Не знам как успяваш да го правиш. Аз не винаги успявам.

— Понякога това е повече от действителност — уверено казва той. — Защото за човека тъкмо това е „завинаги“. Единственото възможно.

По лицето му минава сянка и той добавя:

— Разбира се, ако под думата „винаги“ се разбира един живот.

Неясни сенки пъплят по стените, обграждат ги от всички страни и ги откъсват от света. Аля забравя за какво са приказвали, всички думи отстъпват назад, стават несъществени.

През горния десен ъгъл на прозореца в стаята крадливо наднича жълтото око на луната. Облаците ту го закриват, ту го откриват. На Аля й се струва, че жълтото око й намига. От тъмнината изплуват различни предмети. Масата като голяма фрегата се олюлява на рейда…

Изведнъж Юрий казва:

— Може би неповторимостта на нашето „аз“ е повече от вечността?

„Господи, значи през цялото време е продължавал да мисли за същото — с отчаяние си мисли Аля. — Нищо не може да го отвлече… Нищо… Сух човек!… Но може би много умната и силна личност трябва да бъде такава? В нея умът винаги ръководи чувствата…“

Луната вече не намига на Аля, а неподвижно застива зад прозореца — скучна, неодушевена. Спътник, към който строго по разписание стартират товарни и товарно-пътнически ракети.

Аля се надигна на лакътя си и поглежда отвисоко Юрий.

— Странен човек си ти — разядосана казва тя.

Той невъзмутимо мълчи, зает с мислите си. На Аля й се струва, че не е чул думите й.

 

 

На работа отиваха заедно, изпращани от одобрителните погледи на съседите. По пътя ги срещаха познати и непознати хора, почтително ги поздравяваха. Няколко излекувани от тях болни, които по-рано се числяха в категорията на „безнадеждните“, бързо им създадоха слава, към каквато Юра явно се стремеше. Навсякъде, където ги честваха, той старателно изтикваше Аля на преден план, а сам предпочиташе да остава в сянка.

— Аз съм само асистент — казваше той. — Благодарете на лекаря.

Аля получаваше награди и дипломи, назначиха я завеждаща отделението. На няколко пъти се опита да поприказва откровено с Юрий за прекомерната му скромност и за своето двусмислено положение, но той й отговаряше с шеги.

Впрочем на него не винаги му се удаваше да остане „в сянка“. Веднъж един лекар се обърна към него за съвет. Съветът се оказа полезен. Лекарят разправи на колегите си как му е помогнал асистентът на Алина Ивановиа. Започнаха да дотягат на Юрий с молби. За него се заприказва като за бляскав диагностик.

— Какво да правя? — обърна се Юра за съвет към Аля. — Изтормозиха ме с молбите си.

— Какво толкоз има — разсмя се Аля. — Помагай им…

— Да, но…

— Страхуваш се да не издадеш истинското положение на нещата? — пошегува се тя. — Аз пък не се страхувам.

Няколко дена по-късно той смутен й каза:

— Струва ми се, че вече имам врагове.

— Кои са? Ония, на които си отказал да помогнеш ли?

Дългите му ресници се вдигнаха и от тях като птица изхвръкна учуден поглед.

— Не, ония, на които помагах… Доктор Назаров сбърка диагнозата, аз посочих грешката му. И ето…

Тя снизходително и нежно се усмихна, като си мислеше: „Все пак той е голямо дете.“ И каза малко кокетно, като продължаваше прекъснатата в детските години игра на „майка и дъщеря“:

— Завистниците не се срещат чак толкова рядко. Никой не иска да е по-лош от другия.

— Но те сами ме молят за помощ.

Тя го помилва по рамото:

— Бъди снизходителен към слабостите. Помни, че всеки има право да сгреши.

— Сигурна ли си, че хората имат такова право? — разтревожен попита Юрий. Беше си спомнил книгата, в която се разказваше как от завист хората погубват един голям учен.

Докато четеше, вътрешно потръпваше от гняв и омраза, заричаше се да отмъсти на тълпата от злобни користолюбиви човечета. Но в друга книга прочете за хора, които заразяват себе си, за да се научат да спасяват други хора, за доброволци, които дават кръв и кожа, за гладуващ, който разделя с другаря си последния къшей хляб…

— Сигурна съм — твърдо каза Аля.

Той я погледна в очите със студен изпитателен поглед, като си мислеше съсредоточено за нещо.

— Веднъж четох в една книга, но не можах да разбера всичко… Струва ми се, сега вече знам как да се помиря с колегите.

— Добре тогава — зарадва се Аля.

Два дена по-късно я повика главният лекар.

— Алина Ивановна, постъпило е оплакване срещу вашия помощник. Поставил е неправилна диагноза и за малко не е изпратил болния на оня свят. А когато доктор Назаров му посочил грешката, на всичко отгоре взел да се инати. Впрочем това често се случва с прекалено самонадеяните хора. Колегите са възмутени. Искат да свикат по този повод събрание.

Аля едвам можа да намери Юрий. Той седеше зад шкафа в ъгъла на празния кабинет и старателно си даваше вид, че се е вглъбил в едно списание. Аля решително дръпна списанието:

— Защо си направил това?

— Сбърках. Всеки може да сбърка…

— Приказвай ги на други, не на мене. Какво има?

Без да вдигне очи, той призна:

— Исках да се сдобря с него.

— Не можа ли да измислиш по-добър начин?

Юрий мълчеше. Аля продължи:

— А за болния помисли ли?

— Помислих — бързо отвърна Юрий. — Грешката беше толкова груба, че доктор Назаров мигновено я забеляза. Беше поласкан, че знае повече от мене. Сега ще сме приятели.

— Едва ли — каза Аля, като смръщи вежди. — Първо да се беше посъветвал с мене.

— Но нали самата ти казваше, че „никой не иска да е по-лош от другия“. И че „всеки има право да сгреши“. Исках да бъда като всички.

Аля въздъхна.

— Страх ме е, че няма да можеш.

Юрий наведе очи и измърмори:

— Един човек твърдеше, че за мене няма място на земята. Може би е имал право?

— Глупости! — тръсна глава Аля и в очите й проблеснаха злобни искрици. — Не им обръщай внимание, бедни ми гиганте. Ще съумея да те защитя.

В болницата дойде журналист от местния вестник. Той дълго разпитва Аля за новите методи на лечение, после я измъчи като фотомодел: водеше я от стая в стая, караше я да седи ту така, ту иначе, да се усмихва и да бъде сериозна. Чевръстият журналист искаше да фотографира и Юрий, но той по никакъв начин не се оставяше да попадне пред обектива. На Аля й се струваше, че е разтревожен и огорчен.

Вечерта в къщи Юрий й съобщи, че трябва да замине за няколко дена. Лицето му бе отчуждено, студено, приличаше на втвърдяваща се гипсова маска.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. Може и да се забавя.

Той видя огорченото й лице и попита:

— Какво ти е, бебче? Предупредих началството в болницата, така че няма защо да се тревожиш.

Тя стана на разсъмване, за да събере и сложи в пътната чанта нещата му. Пристъпваше леко, безшумно, за да не го събуди. Като мина край него, забеляза, че гъстите му ресници трепнаха, и разбра, че не спи.

— С робота си ли ще излетиш? — попита Аля.

— Да — отвърна той и се намръщи.

— Какво има? Сбърках ли нещо?

Той се усмихна снизходително и насмешливо.

— Случвало ли ти се е някога да пускаш на свобода пеперуда или птица, които са влезли в стаята ти?

— Случвало ми се е — с учудване отвърна Аля.

— И спасителната операция успяваше винаги? „Гостенката“ с благодарност си отиваше?

— Не веднага… Та тя не разбираше, че я спасявам, и бягаше от мене… Но защо заговори за това?

— Действията на хората често наподобяват действията на такава „гостенка“.

На Аля й се дощя да се свие на топка, да изчезне.

— За мен ли се отнася това?

— Не само за теб.

Той забеляза уплахата й и добави:

— И съвсем не за този случай…

 

 

Като се връщаше в къщи след работа, Аля се мъчеше да не гледа празната закачалка. Придумваше се, че няма да е дълго сама: щом е обещал, той непременно ще се върне. Но неволно си спомняше странното му поведение: и това, че почти нищо не ядеше; и това, че не й разрешаваше да го изпраща; нежеланието му да обяснява постъпките си, да разказва за себе си…

Сънят бягаше от нея, тя дълго лежа с отворени очи, заслушана в стъпките по улицата. И изведнъж си помисли, че едва ли ще различи сред другите стъпки неговите. Ще познае докосването, гласа, усмивката, дишането му, но никога няма да познае стъпките. По една проста причина — никога не ги бе чула отчетливо.