Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Игор Росоховатски. Гост

София, 1981, „Народна младеж“, Издателство на ЦК на ДКМС

Библиотека „Фантастика“, №7

Повест. Преведе от руски Иван Жечев

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрации: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VII. Тематичен №23 9536222311/5617–42–81

Дадена за набор на 15.VII.1981 година. Подписана за печат на 25.IX.1981 година.

Излязла от печат на 25.X.1981 година. Поръчка №107. Формат 60×84/16.

Тираж 50150 броя. Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,66. УИК 12,75.

Цена на книжното тяло 1,40 лева. Цена 1,48 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Игор Росоховатский. Гость

Повесть

Москва, „Молодая гвардия“, 1979


Когато става нещо невероятно

Енцефалерът беше празен. Стените му, в които се оглеждаха проводниците, проблясваха в червено, синьо и зелено. На дъното в далечния ъгъл бяха останали няколко капчици слуз. Кранът на дюара беше затворен, около него се виеше виолетово облаче.

Александър Николаевич убеждаваше себе си, че не сънува, че енцефалерът наистина е празен. Убеждаваше се, докато започна да изпитва неприятно чувство. Стори му се, че някой стои зад гърба му.

Отвъд прозореца бавно се носеха облаци. Ниско над покривите на сградите кръжаха птици, острите им крясъци се чуваха през полуотворените горни прозорчета. Някаква врана изграчи звънко и радостно, сякаш над самото му ухо.

Той рязко се обърна. Нямаше никой…

И все пак изпитваше чувството, че нечий тежък поглед шари по тила му.

Александър Николаевич се насили и започна да оглежда лабораторията. Надничаше в шкафовете и зад шкафовете, в клетките за опитни животни.

Най-после разбра, че се държи глупаво, и се върна към енцефалера. Тук още веднъж се убеди, че няма защо да се страхува за разсъдъка си. Енцефалерът беше празен. Не можеше да бъде, но беше точно така.

Осъзнал, че е станало нещо чудовищно, ученият започна да си припомня кои хора са могли да влязат в лабораторията. Отначало пред мисления му взор като пред екран на рентгенов апарат минаваха ония негови сътрудници, за които знаеше всичко или почти всичко. Сред тях имаше приятели, потенциални съперници, които претендираха за по-високи постове, хора, свикнали жестоко да спорят или угоднически да се съгласяват.

След всеки такъв оглед възникваха въпроси. Вече се бяха натрупали доста много. Предстоеше му да ги разпредели по важност, по първостепенност, преди да съобщи за станалото на други хора и да ги включи в разследването.

Александър Николаевич с яд си мислеше за предстоящите избори в академията. Точно преди тях ли трябваше да стане това! Сега противниците му непременно ще се възползват. Глеб Игоревич пренебрежително ще свие устни: „Случва се, случва се… Добре, че е рядко…“ „Вие разнообразявате нашия скучен живот“ — ще го „ободри“ научният секретар, вперил между веждите му ледения си неподвижен поглед.

Докато мислеше, Александър Николаевич продължаваше по инерция да оглежда лабораторията. Погледът му разсеяно падна върху скачените проводници, плъзна се по-нататък, после се спря върху мястото на свързването им и сякаш залепна там.

Александър Николаевич знаеше, че никой от сътрудниците на лабораторията не би могъл да скачи проводниците по такъв начин, като свърже центрофугите с термостатите, а термостатите с микротомите. Изглеждаше, че са ги скачили съвсем случайно, само колкото да ги объркат. Сякаш в лабораторията са се вмъкнали палави хлапета или мозъчните блокове на лабораторните роботи са отказали да действат.

Ученият си спомни, че единият от роботите — всички го наричаха Льодик — трябва да се намира в нишата, вдясно от енцефалера.

Той погледна в нишата. Роботът не беше на мястото си.

Мисълта, че Льодик или неговите събратя са могли да вземат това от енцефалера, изглеждаше глупава. Ала трябваше да провери и нея…

Александър Николаевич извади от сейфа инструкциите за използване на лабораторните роботи ЧИС–8 и ЧИС–9. Няколко минути по-късно ги затвори с облекчение: никакво известно на учените разстройство в кристалния мозък на роботите не би довело до такава патология. Изводът можеше да бъде един: Льодик е бил отведен от човека, който е взел от енцефалера неговото съдържание.

„Като научи за станалото, Зоя сигурно ще каже: «Не се ядосвай, мили, пази си здравето». Знае ли тя колко ме нараняват думите й? Да, при такава разлика във възрастта, каквато има между нас, трябва много да пазя здравето си. Нищо друго не ми остава… Зоя… И изборите в академията… Защо свързвам едното с другото? Дали защото еднакво ме вълнуват? Еднакво?…“

Александър Николаевич надникна в помещението, където трябваше да бъде близнакът на Льодик — роботът Чиф. Него също го нямаше.

„Значи неизвестният е отвел и двата робота — мислеше си ученият. — Защо?“

Двата робота могат да отнесат самия енцефалер. В такъв случай съдържанието му нямаше да пострада. Това сякаш би бил най-разумният вариант за кражбата, но престъпникът не се бе възползвал от него. Енцефалерът стоеше на мястото си, а съдържанието му и двата робота ги нямаше.

„И после — това необикновено свързване на проводниците… Небивало, абсурдно, безумно…“

Стори му се, че се е уловил за хлъзгавия край на тънко въженце. „Точно така: безумно — мислеше си Александър Николаевич. — Без ум? Без какъв ум? Защо трябва да ме интересува това? Не е ли все едно без какъв? Но не мога да отмина този въпрос, да го изтрия от паметта си, да го забравя или поне да го заобиколя. Нима е толкова важен? Какъв ум? Ясно е какъв — обикновен. Обикновен — това значи като моя, като ума на Михаил Дмитриевич, на Викентий… А роботите имат само подобие на човешкия ум, на неговите части и функции. Законите на психороботиката[1] са ориентирани към съществена отлика между ума на робота и ума на човека…“

Той още веднъж отвори инструкцията за използуване на лабораторните роботи.

„Възможно ли е Льодик и Чиф неправилно да са изтълкували някое от разпорежданията на хората?“

Александър Николаевич извади от сейфа касетата с контролната магнитна лента и я постави в магнетофона. Всички команди към роботите трябваше да се записват на нея.

Ключът меко щракна. Лентата засъска като змия, после започнаха да се чуват ясни команди, изричани от познатите гласове на сътрудниците на лабораторията: „Към девет нула нула да се приготвят за опит четири маймуни от клетка номер три“, „Да се завърши ремонтът на хладилната камера“, „Бъдете готови за синтезиране на белтък по шеста програма“.

Александър Николаевич върна назад лентата. Още веднъж чу последната команда. Синтезирането на белтък по шеста програма предвиждаше включване на центрофугите, газовите хроматографи, шкафовете на Вейл и друга апаратура. Трябваше да прозвучи краят на командата: „Остатъкът от синтезирания материал да се прибере в шкафа и да се запечата“. Но такава фраза не се чуваше. Нима са могли да забравят задължителното условие при синтезиране на белтък: всички остатъци от него след опита трябваше да се прибират в специалните шкафове-термостати и после всеки шкаф да се запечатва.

Александър Николаевич сложи друга лента, чу характерното щракане и тихия вой на ултрацентрофугите. Понякога се чуваха стъпките и гласовете на роботите, които съгласуваха своите действия. Всички тия звуци потвърждаваха, че роботите безукорно изпълняват задачата си. Не беше спазено само условието за връщане на остатъците от белтъка в шкафовете-термостати, предвидено от правилата за сигурност.

Ученият прослуша и другите контролни ленти от последната седмица. Те говореха за нормалния ход на експериментите.

„А може би греша, понеже твърде много се страхувам да не сгреша?“

За да разсее съмненията си, трябваше отново и отново да прослушва лентите.

Той чу една фраза, произнесена машинално от заместника му по лаборатория: „Бъдете готови за подхранване!“

Вместо отговор: „Задачата е ясна“, прозвуча въпросът на Льодик: „От мрежата или от акумулаторите?“

„Имах предвид подхранваща смес.“

„По коя програма?“

Пръстите на Александър Николаевич се разтрепериха и той просто не можеше да натисне копчето. „Льодик е разбрал погрешно думата «подхранване» — мислеше си той. — Роботът попита: «От мрежата или от акумулаторите?»“ В известен контекст думата „подхранване“ трябва специално да се разяснява на робота, особено на робота-лаборант. И поправката „подхранваща смес“ е могла да бъде възприета от Льодик съвсем иначе, а не както е мислел Михаил Дмитриевич. Ама че човек е тоя Михаил Дмитриевич — разсеян мълчаливец със замечтани очи! Колкото и да го дърпаш, колкото и да го теглиш буквално за косата, за да го измъкнеш от философските размисли, той все гледа да потъне в тях, по всякакъв повод. За него, виждате ли, най-важно е „онова, което стои отвъд нещата“. И колко упорит може да бъде той, мълчаливецът, когато държи на своето! Нима десетки пъти не му е казвано да не употребява двусмислени изрази в заповедите си към роботите. „Подхранваща смес“! Та Льодик е могъл да разбере този израз не като заповед за приготвяне на смес от аминокиселини и физиологични разтвори, а като заповед едновременно да включи захранването от мрежата и акумулаторите. Подобни случаи са описани в първия том на „Психороботика“. Там има специален раздел с обяснения…

Александър Николаевич напрягаше паметта си, за да си спомни нужния раздел. Знаеше, че асоциативната му памет не е добре развита и може да разчита само на логическата си памет. За да си спомни какво пишеше във въпросния раздел на „Психороботика“, трябваше да си представи, макар и приблизително, какво е могло да има в него, да си спомни предходните раздели, да си набележи ориентири.

Той извърши грижливо и привично всички операции за набелязване на ориентирите, сякаш подготвяше работното си място в работилница, подреждайки инструментите. И в напрегнатата му памет изплуваха първите фрази от „Психороботика“: „Силите му пресъхваха“, „Умираше от глад“. Те се даваха като примери. Разбираеми за човека дори без контекст, за робота тия фрази се нуждаеха от продължителни обяснения. Нещо повече — те пораждаха недоверие към основните програми, ако се срещаха в контекст, от който можеше да се заключи, че човекът е бил там, където са достигали слънчеви лъчи или е имало електроенергия. В такъв случай — разсъждаваше роботът — какво е пречело на човека да зареди акумулаторите си посредством енергобатерия или да се включи към контакта за зареждане?

За да не стават такива „грешки“, роботът трябваше да бъде запознаван с устройството на човешкия организъм.

„И тъй, ако Льодик е разбрал неправилно командата за подхранващата смес — мислеше си Александър Николаевич — ще е постъпил не в съответствие с нея, а в зависимост от това, как я е разбрал…“

И отново на учения му се стори, че нечий тежък поглед шари по тила му. Той направи усилие над себе си и бавно се обърна. Почти не се учуди, като не забеляза никого. Все пак още веднъж внимателно огледа лабораторията. Погледът му запълзя по приборите, после се стрелна на едната, на другата страна — и се втренчи в една точка… Вниманието на Александър Николаевич бе привлечено от обектива на телевизионната камера. Стори му се, че камерата лекичко помръдна…

Александър Николаевич направи няколко крачки. По синята леща на обектива се плъзна сянка — камерата се завъртя…

Той направи още няколко маневри, докато се убеди, че обективът на телевизионната камера се е „лепнал“ за него…

Александър Николаевич дръпна ципа на якето си. Дишането му стана по-леко. Чак сега той почувства, че вратът му е потен. Врътнал очи към обектива, той тръгна към мястото, където камерата бе включена в мрежата. Но се оказа, че шнурът не отива към контакта. С тънка дълга жица той беше свързан с най-близкия биотермостат.

Александър Николаевич повдигна капака на термостата. Потопено във физиологичен разтвор, там пулсираше сърцето на някакво животно. Жицата го бе промушила като обица, която минава през ухото, и отиваше към следващия биотермостат, а от него — към малкия енцефалер, където — Александър Николаевич добре помнеше това — имаше мозък на куче.

„Оставаш с впечатление, че тук е експериментирал някой луд — мислеше си ученият. — Обърканите проводници, включената телевизионна камера… А може би този хаос си има собствена логика? Нали камерата работи! Следи ме. Излиза, че управляващ механизъм, който я ръководи, е кучешкият мозък. Как да се свърже това с предишните наблюдения? Самоволните действия на роботите напълно биха могли да напомнят осъществяването на някакъв експеримент. Но нали те не познават строежа на мозъка и никога не биха се досетили да включат така телевизионната камера. По-скоро ще я свържат с лабораторния компютър…“

В него назряваше предчувствие за беда. Вече почти беше сигурен, че роботите нямат пръст в тая работа, че срещу него се е опълчила злата воля на човек. Но кой можеше да бъде този човек?

Той си припомняше страници от приключенските романи, в които следователи залавяха престъпници. Те често започваха следствието с въпроса: Кой има полза от това?

„Кой има полза от това?“ — попита се Александър Николаевич и неочаквано за себе си се усмихна. В дадената ситуация въпросът звучеше съвсем хумористично. За да му намери положителен отговор, трябваше отново да се спре на мисълта за някакъв луд.

„А случайно ли все това ми идва наум? Дали тук няма някаква закономерност? Щом фактите сочат, че в лабораторията е влязъл луд човек, не трябва ли да търсим него? Например да предположим, че се е разболял някой от сътрудниците на лабораторията…“

„В такъв случай в резултат на болестта си той би трябвало да стане гений и да открие нов метод за управление — отговори си Александър Николаевич. — Тогава би трябвало да търсим злосторника сред нашите учени мъже, запознати и с неврохирургията, и с физиологията, и с радиоелектрониката… При нас има поне двама такива. Единият съм аз, а вторият е моят заместник, мълчаливецът със замечтаните очи…“

Той се попита: „Много ли ще се учудя, ако науча, че го е направил Михаил Дмитриевич?“ Не намери категоричен отговор и си зададе следващия въпрос: „Какво трябва да предприема незабавно?“

Преди да си отговори, ръката му самоволно сграбчи лабораторните клещи и преряза жицата, която водеше към телевизионната камера…

Бележки

[1] Психороботика — наука за психологията на роботите.