Игор Росоховатски
Гост (14)

На космодрума

Върху екрана на пулта, срещу делението, означаващо седми квадрат на космодрума, замига синята лампичка на индикатора. Дежурният незлобиво изруга по адрес на младите немирници, които не ги свърта у дома. Не се съмняваше, че това е нова лудория на така наречените „зайци“ — момчета и момичета, които жадуват за космически подвизи и неизвестно как проникват през двата кордона.

Той се свърза по уредбата с охраната на седми квадрат и заповяда да открият „зайците“, да им издърпат по стар обичай ушите и да ги отпратят в училищата им с всички „почести“.

Ала след половин час началникът на охраната на квадрата доложи на дежурния, че не са открили никакви „зайци“, и плахо попита дали не е станала грешка.

— Да не се носи слух, че не съм в ред с очите? — лукаво подметна дежурният.

— И таз добра, какъв ти слух! — започна да се оправдава началникът на охраната.

Без да го слуша, дежурният продължи:

— Дори да е така, би трябвало да знаете, че ЦСЕ^[1] никога не греши.

— Ама аз съвсем друго исках да кажа — жално се обади началникът на охраната. — Може и шега да сте си направили…

— Какво-о? — като побеснял бик изрева дежурният. — За такива шеги…

Началникът на охраната изключи уредбата. Минаха най-малко четиридесет минути, преди да се реши да докладва повторно, че в квадрата не са забелязани никакви външни лица.

— Накарайте подчинените си три пъти да претърсят квадрата! Нека поработят всички едновременно! — вилнееше дежурният. — Ще видим чии очи не са на мястото си!

— Точно така направих! — рапортува началникът на охраната. — Две отделения три пъти претърсиха квадрата.

— Ей сега идвам при вас — закани се дежурният с глас, който не предвещаваше нищо добро.

Няколко минути по-късно той пристигна с „газката“, погледна електронните локатори в ръцете на войниците от охраната, пренебрежително присви очи и махна с ръка.

— Това не върши работа. „Зайците“ сега са опашати, научиха се да прикриват следите си. Така се екранират, че нито един локатор не може да ги открие.

— В такъв случай и вашият ЦСЕ нямаше да ги „види“ — престраши се началникът на охраната.

— Да, прав сте — удивено каза дежурният.

— Ако трябва да бъда точен — съвсем се окуражи началникът на охраната, — в двата предишни случая „зайци“ бяха момчетата от школата за млади космонавти. Те проникваха през съседния квадрат. Така им е по-лесно.

— Нима и днес си играе някой от школата за млади космонавти? Изпитва своите сили и нашето търпение?

Началникът на охраната смяташе, че нито един въпрос не може да остане без отговор. Но не го споходиха нови мисли и той изрече първото, което му дойде наум:

— Като го намерим, ще научим.

И веднага съжали за думите си, защото дежурният промени тона:

— Значи предлагате пасивно да чакаме? Хайде да помислим заедно! Ако „заекът“ иска да излети самостоятелно…

Той изпитателно изгледа началника на охраната, който старателно се преструваше, че нищо не разбира. Стана нужда дежурният да попита:

— Как трябва да постъпим?

Началникът на охраната завъртя глава като кон, който се опитва да отхвърли хамута. Дежурният се смили и назидателно каза:

— Трябва да го търсим само в ония кораби, които са заредени с гориво. А те са съвсем малко, нали?

По лицето на началника на охраната се изписа пределно възхищение.

— Сега имаме само един такъв кораб — „Стремителни“!

Те се спогледаха и без да кажат нито дума, забързаха към кораба. Острият му, насочен към небето нос се виждаше отдалеч. От кораба се отдели и започна да се издига пръстеновидно облаче. След него второ, трето…

— Готви се за старт! — тичешком се развика дежурният, грабна микропредавателя от гърдите си, включи го и изкомандва: — Стартът на „Стремителни“ забранен! Спуснете площадката, затворете люка! Всички да следят кораба!

Носът на „Стремителни“ започна да се навежда надолу, скри се зад другите кораби. Това означаваше, че командата на дежурния е изпълнена — диспечерът е спуснал стартовата площадка заедно с кораба в долния етаж на космодрома.

— Все още имаме пъргави работници — доволен каза дежурният, без да гледа обиденото лице на началника на охраната.

Когато излязоха от асансьора, на долния етаж, край кораба вече се бяха събрали работниците от стартовите служби. Люкът на „Стремителни“ беше отворен. Един от техниците докладва на дежурния:

— В кабината няма никой.

— Значи успял е да избяга, докато са спускали кораба — почти спокойно заключи дежурният. — Нищо, няма да отиде далече. Цялата охрана е на крак. Скоро ще се запознаем с този негодник.

Той беше съвсем сигурен, че за броени минути ще намерят „негодника“. Няма да може да се екранира от патрулните роботи, щом локаторите вече го бяха засекли. Дежурният не се съмняваше, че нещата стоят тъкмо така — неговата команда автоматически бе превключила към „Стремителни“ всички следящи екрани на космодрома.

Увереността на дежурния се разколеба след десет минути, а след двадесет взе да се изпарява. След половин час, когато претърсиха всички кораби в седми квадрат, от нея не останаха дори приятни спомени. А след един час…

След един час всички, които трябваше да знаят за произшествието на космодрума, включително и полковник Тарнов, бяха известени. Полковникът дойде на космодрума заедно с помощниците си и Александър Николаевич преди представителите на другите ведомства. Те успяха да видят и да фотографират следите, останали по пода в кабината на кораба, да снемат отпечатъците от пръсти по приборите.

Най-добрите специалисти по дактилоскопия спореха помежду си до припадък. Един твърдеше, че злосторникът е носил тънки ръкавици от неизвестна фосфоресцираща тъкан. Но в такъв случай изобщо нямаше да останат отпечатъци — възразяваха му други.

Отпечатъците бяха необикновени — фосфоресцираща повърхност и няколко кръстосани чертички, наподобяващи знаци за умножение.

Разглеждаха следите със и без посипване с метален прах, подложиха ги на рефракционен анализ, изучаваха ги в потоци от ускорени протони.

Полковник Тарнов успя някак да прекъсне избухналия спор сред криминалистите, който заплашваше да се превърне в теоретическа дискусия. С още по-големи усилия Тарнов избягна обясненията и отговорите на въпроси като „А вие какво мислите по този повод?“

Останал насаме с Александър Николаевич, той с обратната страна на дланта избърса потта от челото си и тежко се стовари в креслото. Позволи си да се отпусне за няколко минути. Александър Николаевич го остави на спокойствие.

Двамата мълчаха и отлично знаеха, че в същото време в кабинетите им телефоните надават тревожен звън и суровите началници нямат търпение да научат „скоро ли злият дух отново ще бъде вкаран в бутилката“.

Полковникът подаде на учения над бюрото няколко снимки с отпечатъци, наподобяващи знаци за умножение, и бавно каза:

— Сравнете ги. Отпечатъците са се променили, но нещичко е останало. Например тези знаци.

— Той е! — без сянка от съмнение отвърна Александър Николаевич.

В това време в кабинета влязоха генералът и Елбор Георгиевич. Полковник Тарнов скочи.

— Сядайте, сядайте — махна с ръка генералът. — Доколкото разбирам, подвизава се все същият ваш питомец. Отпечатъците идентифицирани ли са?

— Отпечатъците са се променили, неизменни остават само някои техни елементи — каза полковник Тарнов. — Но химическите и физическите анализи показват, че групите елементи, чието отделяне е необичайно за човешката кожа, са същите и по състав, и по излъчваната енергия. Няма принципни различия. Склонен съм да твърдя, че следите са оставени от нашия стар познат.

— Ако успее да завладее кораб и да излети в космоса… — започна Елбор Георгиевич и млъкна.

Всички мислеха за едно и също — какво още би могъл да направи супермозъкът през това време. Представяха си как от космическата орбита към земното кълбо гледа същество, за което и те, и всички останали хора са само обекти за опити, микроби в капка вода, прашинки върху късче пръст…

„Не, не всички — помисли си Елбор Георгиевич, като си спомни за жената с тънка шия и висока прическа, която толкова горещо бе защищавала своя любим. — Но дали това има значение за него?“

— Не бива да му позволим да отлети от Земята — каза Александър Николаевич. — Във всеки случай не бива да го изпускаме от контрол.

Елбор Георгиевич злъчно се усмихна:

— Благодаря за препоръката. Човек може да си помисли, че тук той е под наш контрол. — И продължи все по-ядно и по-ядно: — Вашият заместник например смята, че на супермозъка трябва да се предостави пълна свобода. А вие препоръчвате да не го изпускаме от контрол. Добре, ще се вслушаме в препоръката ви. Но какъв кордон е в състояние да го спре? Какво например ще ни посъветвате? Да удвоим, да утроим, да удесеторим охраната? Да включим в нея наши служители? Но като увеличим броя на хората, ще пораснат и шансовете на супермозъка да се изгуби сред тях. Разбира се, ще прибегнем до извънредни мерки за сигурност. За известно време ще разработим друга система за стартиране на космическите кораби. От долните етажи ще пускаме на стартовите площадки по един кораб. Но къде е гаранцията, че този супер няма да измисли нещо друго? И дали има ахилесова пета, дявол да го вземе?

Изразът „дявол да го вземе“ говореше, че Елбор Георгиевич е много ядосан. Но външно той беше съвсем спокоен и по-нататъшните му думи прозвучаха за полковник Тарнов като пълна изненада:

— Има препоръки операцията и занапред да се ръководи от полковник Тарнов.

Генералът потвърди това решение с кимване. После каза, като се обърна към полковника:

— Впрочем и без това го познавате най-добре. А неговите „бащи“ по решение на Академията ще продължат да ви помагат.

Александър Николаевич се опита да каже нещо. Генералът рязко се обърна към него.

— Това ще е справедливо — рече той, като сдържаше боботещия си бас. — Вие сте го създали, ваша работа е да го вразумите.

Александър Николаевич беше готов не на шега да се обиди, още повече, че думите на генерала не бяха лишени от основание.

Но тъкмо тогава му хрумна една спасителна мисъл и той побърза да я сподели:

— И той има ахилесова пета! Поради своята сложност супермозъкът страда от съществен недостатък.

Елбор Георгиевич го стрелна с блесналите си очи:

— Какъв?

— Щом у него се породи някакво чувство, то става много сложно и дълбоко…

Александър Николаевич млъкна за миг, като се наслаждаваше на интереса у събеседника си, и продължи:

— А като се съди от разказа на онази жена, Алина Ивановна, у него се е породило чувство.

— И предлагате…

— Да! Да я включим в охраната на космодрума. Той няма да се реши да й направи нищо лошо. А и тя повече от всички други е заинтересувана той да не излети…

— Никак не съм сигурен, че тези действия са целесъобразни — каза Елбор Георгиевич. — Но нека решава Тарнов, той е главен изпълнител на операцията.

Полковникът изведнъж забеляза, че брадичката на Александър Николаевич е не само квадратна, но и тежка, упорита, разделена от дълбока гънка.

 

 

— Това е античовечно! — възмути се Михаил Дмитриевич, когато узна за решението им. — Античовечно и недопустимо! Ще оспоря препоръките ви в Академията, Александър Николаевич.

Той се мъчеше да говори колкото може по-категорично. Но нито един от опонентите му не се смути.

— Изложихме й нашите доводи, тя сама се съгласи — каза полковникът.

Гласът му беше мек, а мекият глас на началника, както добре знаеше Михаил Дмитриевич, означава, че е безполезно да се спори с него. И все пак той се опита:

— Не говоря за нея, а за него.

— Нали разбирате, че не бива да му позволяваме да излети в космоса.

— Той не е човек и ще използваме срещу него съответни средства — „отсече“ Александър Николаевич.

Михаил Дмитриевич се примоли:

— Но нали той не желае на хората нищо лошо. Спомнете си за лекарството!

Александър Николаевич пренебрежително махна с ръка:

— Димна завеса, закъсняло разкаяние. А смъртта на шофьора според вас благодеяние ли е?

— Той не е знаел, че ще стане катастрофа.

— Както не е знаел и че епидемията е опасна за хората?

Михаил Дмитриевич облиза пресъхналите си устни и промълви:

— Но нали вече ви казах за лекарството, създадено от него. Той няма нищо общо с епидемията. Случайно съвпадение — и толкоз…

— Аз пък вече ви казах, че това е закъсняло разкаяние. Впрочем не прилича и на разкаяние. Навярно е следващ етап в експеримента. Една част ще унищожи, друга ще излекува, а трета ще остави за контрол. — Александър Николаевич непрекъснато отправяше очаквателни погледи към полковника: всички тия доводи бяха предназначени за него. Те означаваха, че Александър Николаевич не смята да рискува повече.

И полковникът побърза да му се притече на помощ. Погледна строго Михаил Дмитриевич и каза:

— След като сте го познали, трябваше веднага да ни съобщите и да ни помогнете да го задържим.

Като го гледаше право в очите, Михаил Дмитриевич напомни с разтреперания си креслив глас:

— Нали ми разрешихте да действам по свое усмотрение.

— Занапред отменям това решение!

Тарнов леко се изчерви, но не от злоба, а от срам. Мислеше си: „Несправедлив съм към него.“ Александър Николаевич също разбра това. За да смекчи резкостта на полковника, той каза:

— Ама разберете, никой от нас не може да предвиди каква мисъл ще му хрумне. Какви сме ние за него?

— Родители — без следа от усмивка отвърна Михаил Дмитриевич и дългото му лице сякаш се озари от светлина. — Той винаги помни това.

— Лично ли ви го каза?

— Не, но…

— Догадки и нищо повече!

— Повярвайте, най-добре е да не го преследваме. Той сам ще дойде при нас. Ако планината не отива при Мохамед… Трябва само да почакаме.

— Нямаме право да рискуваме — твърдо каза полковникът. — Можете да наричате това презастраховка, но докато не получим друга заповед, ще го търсим и ще се помъчим да го задържим.

— И все пак сигурен съм, че той не представлява опасност за обществото.

— А защо избягва срещите с нас?

— Не зная. Мисля, че в най-скоро време ще получим отговор и на този въпрос.

 

 

Каналът минаваше край лявото крило на космодрума. Отдалеч се виждаха гущероподобните изпънати шии на мачтите и фермите, стърчаха кулите за обслужване. Към небето се взираха сградите на подстанциите и на радиолокационните системи за насочване. Окованият в бетон бряг беше отвесен и непристъпен. Водата лениво миеше хлъзгавите, обрасли с мъх камъни.

Но и на това по-рано безлюдно място сега имаше патрул. Той се състоеше от един човек и два робота. Единият, висок, лек, с ветрилообразна локационна антена на главата, беше от марка ОТ — обзорно търсене; вторият, мощен, въоръжен с боен лазер и дълги подвижни клещи, беше от марка ВО — въоръжена охрана.

Внезапно роботът-наблюдател запали сигнала „виждам“. Патрулният погледна натам, където сочеше роботът. Край самия бряг на канала над водата се подаде човешка глава. През прозрачната вода според законите на оптиката трябваше да се виждат тялото, ръцете и краката на преплувалия канала човек. Но не се виждаха. Само глава и шия.

Нервите на патрулния бяха достатъчно здрави. Като се убеди, че същото изображение се е появило и върху контролния екран на робота, той си помисли: „Добра маскировка. Или е разпръснал някакво вещество във водата, или носи маскировачен костюм.“

С показалеца на лявата си ръка патрулният напипа копчето на джобната радиостанция, натисна го и изпрати в централния диспечерски пункт сигнал за тревога. Шепнешком заповяда на роботите да легнат и сам се скри зад тях, като продължаваше да наблюдава „госта“.

Главата се подаде над водата край самия бряг. Появиха се ръце. Те докоснаха хлъзгавия бетон и сякаш залепнаха за него. „Гостът“ се заизвива като гущер и запълзя по отвесния бряг. После се изправи на крака и направи няколко крачки по посока на космодрума. В далечината, сред гигантските хидравлични крикове, сред стрелите с челюсти и противовятърните подпори се издигаше насочен към небето остър нос на кораб, с чиято помощ той, сигомът, можеше да преодолее земното притегляне и да излезе на набелязаната орбита.

Юрий крачеше и си мислеше:

„Не може да се каже, че съм започнал експеримента по най-добрия начин. Според логиката трябваше спокойно да чакам, докато хората създадат организъм-кораб и ме изстрелят в орбита. Те щяха да предвидят в кораба всяко винтче, щедро щяха да споделят с мене всички знания, които според тях са ми необходими, за да изпълня задачата си. Не искаха да ми дадат само едно — своята същност, защото смятаха, че не е задължително, че за мене това е «излишен разкош». За нищо на света нямаше да повярват, че без такова «незадължително качество» не бих могъл да изпълня задачата, за която съм създаден.

Защо съм готов да направя това? То е в мене, тика ме и ме гони напред. Приемам го като проява на собствената си свободна воля, но наистина ли е така? Може би и изплъзването ми от контрола на учените, и търсенето на истината, и дори любовта ми към Аля са предвиден ход, грижливо разработена програма, вложена в мене от хората?

Хората са ме създали не само за да проникна в гърлото на Вселената, но и след като изследвам устройството на света, да отговоря на въпрос номер едно, на който самите те не са намерили отговор. Хиляди пъти са се питали: защо се мъчихме, обичахме, мразехме, раждахме се и умирахме? Някой го е казал по-късо: «Те се раждаха, мъчиха се и умираха». Защо? Мога да отмина този въпрос. Но тогава няма да разбера: за какво съм аз? Има ли във всичко това някакъв смисъл? Може би се опитвам да намеря нещо в хаоса, който сам по себе си е отговор, и ако отлича нещо в него, ще го отлича само за себе си, то ще е вярно само за мене? Може ли да се намери пътеводен лъч във взрива, който се състои от лъчи на побеснели молекули и атоми? Кой ще съумее да открие главната нота в галактическия шум? Може би дори моите търсения ще прозвучат като неоригинални и неразличими ноти в общия ропот, в хаоса, който се състои от постоянно търсене?

Впрочем изпадам и в друга крайност. Нали в тътена на морските глъбини има основна повтаряща се нота. Нима не съм се убеждавал многократно, че дори зад твърде сложни постъпки на хората, привидно случайни и необясними, се крият съвсем определени подбуди? Те се оказаха не чак толкова много, във всеки случай не много повече от буквите на азбуката, с които хората съставят безброй думи.

Може би и във Вселената, ако я изследваме не само отвътре, а и отвън, ще успеем да открием няколко основни причини за развитието, главни стимули, и като се придържаме към тях като към пътеводни нишки в лабиринт, ще стигнем до един единствен отговор? Или пък нищо няма да излезе и като дърпам тези нишки, заприличвам на муха и още повече ще се оплета в паяжината на съмненията?“

Юрий се спря. Неочаквано почувства, че не може да направи нито крачка повече, толкова безсмислено му се стори всичко, с което се бе захванал. Събра цялата мощ на въображението си и се опита да види света такъв, какъвто ще бъде там, закъдето му предстоеше да отлети. Връз него се стовари парещо ледено безмълвие, чието безразличие добре си представяше. Страх смрази сърцето му. За пръв път се уплаши, че и там няма да намери отговор.

Нова мисъл го извади от вцепенението. Той неочаквано си спомни една от най-безпогрешните истини, подарени му от човечеството: „Спирането е смърт“. Спомни си я и отново тръгна напред.

Вече напълно се бе овладял, когато забеляза патрулния и роботите, които отрязваха пътя му към водата.

На помощ им се притичаха други патрулни с роботите си.

След няколко минути Юрий беше обкръжен. Осем робота и четирима патрулни затвориха пръстена около него.

Откъм сградата, в която се намираше службата за насочване, бързаха няколко души.

— Юрий Юриевич, спрете! Трябва да поговорим! — извика по мегафона полковник Тарнов. Ала Юрий, сякаш не чуваше думите му, вървеше право срещу роботите от охраната, вървеше така, сякаш пред него нямаше нищо.

Роботите се спуснаха, размахаха клещите си, опитваха се да го издебнат, да го хванат, да го сграбчат в коравите си прегръдки. Но щом манипулаторът на робота се приближеше достатъчно близко до целта, някаква тайнствена сила го отблъскваше.

Странно зрелище! Юрий вървеше напред, без да забавя ход, а роботите отстъпваха заднишком и размахваха манипулаторите си във въздуха. Чуваше се скърцане и трясък — прешлените на манипулаторите не издържаха натоварването и се трошеха.

— Спрете, Юрий Юриевич, или ще ви унищожат! — предупреди полковник Тарнов.

И отново Юрий изобщо не реагира на думите му. Вървеше право към кораба.

Чу се истеричен вой на сирена. Хората хукнаха към бункерите. Най-близкият до Юрий робот от охраната извъртя рамо и протегна напред десния си горен манипулатор. И всички останали роботи, сякаш само това бяха чакали, също извъртяха рамене и протегнаха напред своите манипулатори със стиснати в тях лазери.

Юрий продължаваше да върви, като че ли не ги забелязваше. Но когато към него се стрелнаха рубиновите огнени нишки, по пътя им вече имаше защитно поле. То беше невидимо, само въздухът около Юрий сякаш се сгъсти и започна да вибрира.

Лумнаха пламъци, чу се грохот. Падаха прерязаните от лъчите мачти, телевизионни перископи и антени, рушеха се кули. Защитното поле бе отблъснало лъчите, бе ги отразило, както огледалото отразява слънчевата светлина. И те нанесоха удара си в обратна посока.

За щастие на хората задейства автоматичната система за безопасност на космодрума и горящите бункери се озоваха на долния етаж.

 

 

… Полковник Тарнов дойде на себе си в болничното легло. В стаята лежаха още няколко души, получили изгаряния. В тия болнични „дядо мразовци“ трудно можеха да се познаят Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич.

В стаята безшумно влезе един лекар. Той погледна показанията на датчиците, монтирани в леглото, докосна с прохладната си ръка челото на полковника и му каза:

— Искат да говорят с вас.

— Нека влязат — с мъка рече полковникът. Подпухналите устни не му се подчиняваха.

В стаята влезе Елбор Георгиевич. Срещнал въпросителният поглед на полковника, той каза:

— Не можа да излети. Ракетата беше повредена от огъня.

— Ще се върне…

— Така изглежда — съгласи се Елбор Георгиевич. — Ще се опитаме да го спрем. Но се убедихме, че е много трудно…

— Досегашните ви методи няма да помогнат — бързо каза Михаил Дмитриевич и се надигна в леглото.

— Вместо да давате съвети, по-добре си мълчете — възмутен изхриптя изпод бинтовете си Александър Николаевич.

— Това вече не са просто съвети — каза Елбор Георгиевич. — Президиумът на Академията назначи Михаил Дмитриевич за директор на вашия институт и ни го препоръча за главен консултант. Препоръката е утвърдена в министерството…

Александър Николаевич се отпусна върху възглавницата. „Ето на, и ти най-после доживя да ти се «отблагодарят» — с горчивина помисли за себе си. — «Мълчаливецът» стана твой началник и отсега нататък налудничавите му идеи ще имат силата на заповед. Защо направиха това? Нима нямаше други, по-достойни хора? Той не е за ръководител. Явно, че не е. Ако бях убеден, че това ще е от полза за работата, нямаше да възразявам. Разбира се, нямаше да се радвам, но нямаше и да възразявам. Убеден съм в обратното: назначаването на «мълчаливеца» за директор ще донесе само вреда.“

Така си казваше той, но вече чувстваше, че няма да се бори, не може да се бори. Нещо се пречупи в този силен, властен човек и „мълчаливеца“ беше само косвен виновник за това. Истинската причина, главната пречка, непреодолимата преграда беше „рожбата“, измислена и възпитана с неговата, на Александър Николаевич, помощ. Програмирана с неговата, на Александър Николаевич, благословия. „Рожба“, която не му позволява да живее както по-рано и с която нищо не може да се направи, защото вече е тръгнала по свой път, тревожен и непонятен за единия от създателите си. Само онзи, който можеше да разбере „рожбата“, надраснала своите „родители“, само онзи, който можеше да общува с нея, да й вярва и да буди доверие към себе си, имаше право да бъде ръководител. Така сега диктуваше неумолимата логика на живота и Александър Николаевич беше принуден да й се подчини.

Продължителната тишина бе нарушена от Елбор Георгиевич.

— Какво ще ни предложите като пръв съвет? — обърна се той към Михаил Дмитриевич.

— Май нищо ново. Моля ви да прекратите всички търсения. И бъдете добър да пратите при мен Алина Ивановна…

Той разбра, че от него очакват обяснения, и добави:

— Просто ще си поприказваме за него. Например, че вече няма нужда да бяга от преследване, че никой няма да му натрапва своя линия на поведение…

— И мислите, че той ще научи това?

— Предполагам.

— Сам ли ще дойде при нас? Проблемът ще се реши толкова просто?

— Вярвам, че ще стане точно така! — Михаил Дмитриевич погледна недоверчивото лице на Елбор Георгиевич и обясни: — След като е научил за хората онова, което му е било необходимо да научи… — Той направи кратка пауза и добави: — И след като веднъж вече беше при мене, за да ми даде лекарството… не може да не дойде!

 

 

Юрий гледаше стъклената кутия на сградата, издигната върху стоманени колони. Сега там — той знаеше със сигурност това — се намираха двама души, които искаше да види.

Леко усилие — и погледът му проникна през стените на сградата. Той видя и двамата: бяха в една стая.

„Какво ще им кажа? — помисли си Юрий. — Вие ми поставихте цел. Правилно я избрахте. Избраната от вас цел е достойна за всякакви усилия. Но оставете ме да вървя към нея по свой път. Нали сте успели да разберете, че машината, дори да притежава огромна мощ, не може да постигне тази цел. Само защото е машина и се ръководи от неизменна програма. Сменете програмата, усъвършенствайте машината — и тя ще престане да бъде машина.

Ето че ми дадохте способността да се самоизменям, като доизграждам и преустройвам организма си. Нещо, от което самите вие сте лишени, защото природата не ви е предназначила за целта, която поставихте пред мене, вашия син. И вие, много по-щедри и великодушни от вашата майка-природа, ми подарихте това свойство, а заедно с него ми предоставихте и неограничени възможности да се усъвършенствам. Не сте могли да не знаете цената на това свойство. Нали от собствен опит сте се убедили колко парадоксални от ваше гледище и болезнени са възрастовите ограничения. Колкото повече опит сте натрупали, колкото повече нараства силата на вашия разум, толкова по-немощно става тялото. На петдесет години организмът ви е много по-слаб, отколкото е на седемнадесет, когато умственият склад е полупразен. Ако имахте свойства като моите, например способността да доизграждате и преустройвате организма си, ако можехте, поумнели с годините и натрупания опит, свободно да подменяте износените си органи, като постепенно подобрявате и усъвършенствате конструкцията и технологията на изработването им, мощта ви щеше да е безгранична. На шестдесет години човек щеше да е по-силен във всички отношения, отколкото на двадесет — щеше да бяга по-бързо, да скача, да бъде многократно по-здрав. На сто години щеше да бъде щангист, рекордьор — според представите на днешния човек, а на хиляда години — истински титан. След време би могъл да извърши всичко, което по-рано е приписвал на бога. Ето какво значи да се премахне само едно ограничение.

Вие имате такава пословица: «След като си казал „а“, трябва да кажеш и „б“.» Не могат да се премахват ограниченията в мощта на организма и разума и да се запази неизменна програмата. От това няма да излезе нищо. Радвам се, че го разбирате, но трябва да го разберат и други хора…“

Юрий се приближи до сградата на института и през стъклената врата видя във фоайето няколко непознати мъже. Не искаше да обяснява на тия хора кой е, защо и при кого отива. Светкавично изчисли усилието, с което трябва да им въздейства, за да не им навреди и да влезе безпрепятствено в сградата, и отвори вратата…

Никой от хората във фоайето не го спря. Той се отразяваше върху ретината на очите им, но зрителните сигнали се поглъщаха от филтрите на мозъка и не се фиксираха в съзнанието.

Ако им кажеха, че сега някой минава край тях, нямаше да повярват.

В дъното на коридора на втория етаж Юрий видя идваща насреща му жена. Обзе го неясно чувство на тревога.

Когато жената се приблжи, той позна в нея Аля. Като усети, че губи контрол над действията си, Юрий изключи силовото поле около себе си и стана видим.

Аля направи още няколко крачки и се спря. В очите й се появиха две дълбоки бездни, отворените устни трепереха.

— Ти… Най-сетне да те видя…

— При тях ли беше? Казаха ли ти, обясниха ли ти кой съм? — Без да дочака отговор, Юрий потвърди: — Казали са ти истината.

Аля го гледаше, както майка гледа неразумния си син.

— Чуваш ли? Казали са ти истината!

— Няма значение — тихо рече Аля.

— А какво има значение?

— Мили… Отново те виждам…

Юрий почувства как го грабва и понася вълната на безумна радост. Той виждаше познатите къдри, познатата трапчинака на брадичката, вдишваше познатия аромат на тялото й…

Тишината беше крехка като пролетен лед.

— Мили, какво прави през цялото това време?

— Изучавах света, хората, усъвършенствах се… Аз съм сигом, тъкмо затова са ме създали — да стана машина за опознаване на света.

Той сложи ръце на раменете й, Аля усети горещата им нежна тежест.

— Не, ти си същият, какъвто те видях за пръв път там, край морето…

Тя махна ръцете му, обърна се и тръгна по коридора. Юрий послушно я последва. Спряха се пред вратата с надпис „Директор на института“.

— Чакат те — каза Аля и се усмихна. — Чакат те, мили. Върви. Аз ще дойда после.

Юрий бутна вратата и влезе в кабинета. Седналият зад бърото мъж вдигна глава и раздвижи добродушните си дебели устни, като се канеше да каже нещо. Юрий го изпревари:

— Ето че се върнах, за да ви разкажа… — Той се обърна, за да види още веднъж лицето на Аля. Тя му смигна и внимателно затвори вратата на кабинета. — Питахте ме защо роботът не яде моркови? Струва ми се, че сега знам отговора на тази гатанка.

 

 

Микроавтобусът спря пред главния вход на космодрума. Оттук се виждаха добре сградите на техническите служби, кабелзареждащите кули, стартовите ферми.

Аля погледна Юрий. Никога не го бе виждала такъв. За пръв път, откакто се познаваха, дълбока истинска бръчка прорязваше мощното му чело, в очите му проблясваше мъчителен размисъл.

Сигомът си мислеше:

„Как мога да й помогна? Да залича от мозъка й спомена за мене, както смятах да направя едно време? Тогава наистина можех да сторя това. Тогава още не знаех добре, че паметта на човека е самият той. Не току-тъй в кръвта си хората имат морска сол — като спомен за люлката, в която са се родили…“

„Какво става с мене? Как да разшифровам състоянието си? Едновременното включване на противоречиви програми създава нови, непредвидени програми…“

Но и докато мислеше за всичко това, докато страдаше от болка и тъга, стократно по-голяма от всяка човешка болка, Юрий не преставаше да бъде, какъвто беше — сигом. Един от участъците на мозъка му продължаваше да работи в определения режим, да мисли за Програмата, вложена от хората в него, за целта, която му бяха поставили и която сам си бе поставил:

„Всичко е пресметнато. Ще вляза в подпространството в момента на Великото противостояние. Само тогава ще мога да открия гърлото…“

„81257650064^–25 + 173068590423⁶ + (3000086700¹⁵ — 187).999265008…“

Отново и отново мислите му се връщаха към хората, които напускаше, и към тази жена, която обичаше него, сигома, но дори в мислите си не го наричаше с тази дума. Той знаеше, че преди Съвета, на който се решаваше въпросът за неговия полет към гърлото, Аля бе казала на Михаил Дмитриевич: „Той трябва да лети. Това е станало смисъл на живота му.“

„Как мога да й помогна сега?“ — мислеше си Юрий и не намираше отговор. И вместо по-бързо да се сбогува с нея тук, пред входа, та по-бързо да сложи край на мъката, той стоеше безпомощен и само за да не мълчи, казваше съвсем не онова, което искаше и трябваше да каже на прощаване.

— Знаеш ли, разбрах една важна истина, известна на всички хора. Нашият общ познат Михаил Дмитриевич — Юрий погледна учения, който вече бе слязъл от колата и пристъпваше от крак на крак, но не се решаваше да ги подкани да побързат — щеше да каже, че новото е зле забравено старо.

При тези думи Юрий прехапа устни и много заприлича на Михаил Дмитриевич.

— Както се оказва, още учените от древността са разбирали, че човекът не е само син на Земята, но и дете на космоса. Той, както и всичко на Земята, както и самата Земя, е роден от космоса. Значи здравето и животът му са неразривно свързани с него. Но започнали твърде много да превъзнасят тази истина, пременили я в сърмени дрехи, нагиздили я, начервили я — с една дума, превърнали я в нейна противоположност, в догма. Забравили, че човекът във всичко зависи от Земята, от нейното магнитно поле, от състоянието на нейната атмосфера, че живее в обществото и се подчинява на неговите закони, и започнали да свързват цялото поведение на човека, неговата съдба с разположението и движението на светилата. Така истината, превърната в догма, взела да служи на шарлатаните…

— Хороскопите ли? — попита Аля.

По интереса, изписан на лицето й, той разбра, че е успял поне малко да я откъсне от тъжните мисли.

— И хороскопите. Те предсказвали онова, което не можело да се предскаже, без да се държи сметка за земните условия. А нямало подходящ инструмент, с който да се обработят огромните количества информация. Натрупвали се грешки. Хората престанали да вярват в хороскопите. И както често е ставало, заедно с водата изхвърляли и бебето. Сега започнали да свързват съдбата на човека само със Земята, със земните условия. Трябвало да мине много време, хората трябвало да излязат в космоса, та отново да открият старата истина, че са деца на космоса, че болестите не могат да се лекуват ефикасно, ако не се държи сметка за излъчването на звездите, че със слънчевата активност е свързана изменчивостта на микробите и вирусите, че потоците от космически частици влияят върху всички биологични процеси. Приказното ковчеже, в което е скрита тайната на живата вода, тайната на произхода и безсмъртието, се намира извън пределите на Земята, на Слънчевата система…

— И на Вселената?

Той се усмихна:

— Вече ме изпреварваш, бебче. Помниш ли, веднъж ти разказвах за птицата, за пеперудата, които трябва да пуснеш вън от стаята, за да ги спасиш?

— И смяташ да направиш същото с хората? — попита тя, като смръщи нос, сякаш се готвеше да кихне. — Все пак трябва да питаш и тях.

— Много бързаш, бебче. Засега не смятам да пусна никой друг освен себе си. В това съм напълно съгласен със своите създатели и с техния замисъл. Трябва да изляза извън пределите на затворения свят, за да науча повече за него. Сега стартирам с кораб от Земята, а като изляза на орбита и кацна на базовия спътник, от вече изстреляните в космоса блокове ще сглобя нов кораб и ще се опитам през подпространството да стигна до гърлото на Вселената, чрез което тя е свързана с онова, което се намира извън пределите й. Ако успея, ще мога да науча съществени неща за Вселената…

— И за мене ли?

Погледът му помръкна, устреми се някъде навътре. Юрий замря, поразен от мислите, които бе породил въпросът й:

„Нали вече стигнах до извода, че най-голямата ценност на човека не е в неговата мощ. Главното е, че може да се противопоставя и на мощта, и на безсилието си. Главното е не това, че е способен да опознава и покорява природата около себе си, а че благодарение на това я покорява в самия себе си. Така той постига, възпитава в себе си най-голямата ценност — човечността, основната истина…“

„51001890000011⁸ + 96460076530033033333.

.278960000000000008900000000007777 : 567004⁵.

.983306574008635705407 : 760586066608906 . 896758 +

+ 8650000378001007869 . 26540078000000000067⁷ :

: 78650370385542^–8 — 25710000560005555000000

0699980005…“

На Юрий му се струваше, че Аля очаква отговор на въпроса си.

И тогава той пъхна ръка в джоба си и извади оттам сгънат на четири лист.

— Разгъни го — каза той.

Беше рисунка — шаржиран портрет на Аля в профил. Няколко линии, но в тях безпогрешно можеше да се познае оригиналът.

— Понаучил си се — каза тя.

— Да — съгласи се той.

Времето, пресметнато от него до милисекунда, изтичаше през пръстите му, а той все още не бе възвърнал самообладанието си.

— Май е време да тръгваш — каза Аля.

— Ще се върна.

Аля знаеше, че няма да се върне — във всеки случай поне докато е жива.

— Ще те чакам — каза тя. — Като се върнеш, позвъни на вратата три пъти.

— Два пъти дълго и веднъж късо.

— Все пак запомнил си. И на това съм благодарна. — И сякаш случайно попита: — Михаил Дмитриевич казваше, че най-трудното за теб ще бъде влизането в подпространството. Каза, че могат да настъпят непредвидени изменения на личността. Това опасно ли е?

— Не много — сви рамене той. — Ще бъда в капсула. В нея няма да ми е трудно да извърша прехода.

— А какво ще ти е трудно?

На сигома се стори, че небето се е стоварило върху плещите му, че го притиска към земята и не му дава да направи последната крачка, за да прекрачи границата. Но си каза: „Не си присвоявай чужди заслуги, сигоме, като мислиш за границата. Нали вече отдавна си я преминал — още преди раждането си, още в човешките мечти, намерения, замисли, в нечие въображение, в нечия тъга и радост.

Поколения хора са вървели напред, всяко е преодолявало своите граници, всяко се е отказвало от нещо — от обитаваните места, от обичайния начин на живот, от остарелите идеи…

Най-сетне хората са се приближили до най-трудното. На някои дори се е струвало, че ще трябва да се откажат от самите себе си. Защото им е предстояло да преодолеят най-голямото ограничение на природата — само тогава се е откривал пътят към истинското могъщество. И те, хората, са направили това, прекрачили са границата и са успели да останат, каквито са. Този подвиг са подарили на тебе, като на син, който според създадения от човека ред трябва да надмине родителите си.

И са ти дали собствената си памет — по-силна и по-обширна от наследствената, заложена в гените, опакована в думи, цифри, формули, — дали са я на тебе, на своя син, за да достигнеш целта. И тази памет е станала твоя същност, двигател и компас…“

Сега Юрий беше сигурен: каквото и да стане, той ще направи своята крачка напред, ще придобие същото мъжество, същата самоотверженост, каквато са притежавали много от хората, известни нему. Мислеше си за най-ценното качество на човечеството, заключено и в тази позната, и непозната нему жена, която го гледа с очакване. Тя бе попитала: „Какво ще ти е трудно?“ И все още чака отговор на въпроса си.

И той отвърна:

— Винаги да бъда човек.