Игор Росоховатски
Гост (4)

Грижите на полковник Тарнов

Полковникът от милицията Тарнов тежко отпусна лакти върху бюрото и подпря главата си с ръце. Той масажираше слепите си очи, но болката не минаваше. Тя стягаше главата му с плътни обръчи, отиваше някъде към тила и се натрупваше там. От време на време експертите донасяха протоколи, полковникът ги преглеждаше и се мъчеше да ги систематизира.

Днешният му ден бе започнал с обаждане по телефона от обществената библиотека. През нощта някой влязъл в запечатаното книгохранилище. По вратата нямало следи от взлом, но посещението на неизвестния в книгохранилището не можело да остане незабелязано. Неизвестният бил влязъл там, сякаш за да сътвори хаос в строго подредения книжен свят, затворен в библиотечните шкафове. Според най-оптимистичните предположения щял да е нужен цял ден, та с общите усилия на всички работещи в библиотеката и на студенти-доброволци книгите да бъдат сложени по местата им. Сигналната система била в пълна изправност, но не задействала. Тъкмо по тази причина бяха доложили за произшествието на Тарнов, който бе помолил да му докладват всички странни случаи в града.

Полковникът повика на разговор инженера, който отговаряше за сигналната система. Той беше млад човек, наскоро завършил машинно-електротехническия факултет на политехническия институт. Очите на посетителя бяха спокойни, но по бузите му пламтяха алени петна.

Тарнов зададе няколко от задължителните въпроси, после попита:

— Не ви ли е трудно сам да обслужвате цялата сигнална система?

— Не — малко нерешително отвърна инженерът. — Виждате ли, цялата мрежа има два извода: към пулта за управление и към контролния екран. Екранът показва всяка неизправност, а изчислителното устройство я класифицира. Ако не е по силите ми да отстраня повредата, винаги мога да повикам монтьорите от пункта за обслужване.

Полковникът погледна в светлите му, почти прозрачни очи. Те приличаха на две бистри мъниста, постоянният им блясък ослепяваше и омайваше.

„Говори естествено, умее да скрива вълнението си“ — помисли си полковникът. Той се досещаше за причината на вълнението, знаеше, че инженерът очаква един въпрос, на който е приготвил отговор. Но Тарнов не бързаше с този въпрос. Първо трябваше да подготви почвата.

— Женен ли сте?

— Ерген съм — отвърна инженерът, като криеше глава между раменете, сякаш се признаваше за виновен.

— Това ли е първото ви работно място след завършването на института?

— Да.

Устните на инженера затрепериха. Той мръщеше чело, като се опитваше да отгатне следващия въпрос.

— Дадоха ми чудесна характеристика за вас — ободрително каза полковникът.

Лицето на инженера силно се изчерви. Дори шията му стана алена.

— Как ще обясните, че сигналната система в книгохранилището не е задействала?

— Проверих я, но не можах да открия никакви дефекти в конструкцията. Трябвало е да задейства.

— Може би някаква повреда?

— Контролният екран е в пълна изправност. Той щеше да я покаже.

— Излиза, че нито един външен човек не е могъл да влезе в книгохранилището.

— Да.

— И трябва да търсим престъпника сред сътрудниците на библиотеката, които познават устройството на сигналната система?

Мълчанието на инженера беше достатъчно красноречиво. Чуваше се леко бръмчене — една муха, попаднала между крилата на прозореца, се блъскаше в стъклото. Бръмченето престана — отверстието на дезинфектора я погълна.

— Колко от сътрудниците останаха след работа тоя ден? — попита полковникът.

— Двама. Степанова, която завежда трети отдел на архива, и аз.

— Кога запечатахте книгохранилището?

— В двадесет и един часа. Там всичко беше наред.

— А защо Степанова остана в библиотеката?

— Не знам точно. Навярно с разрешение на директора… — Той помисли и припряно добави: — Степанова отдавна работи в библиотеката…

— Познава ли устройството на сигнализацията?

— В общи линии.

Дойде време за неприятния въпрос. Полковникът се помъчи гласът му да звучи естествено:

— Библиоман ли сте? Колекционирате ли книги?

Макар че се беше готвил за този въпрос, инженерът трепна като от удар. Всички предварително подготвени думи мигом изхвръкнаха от главата му.

— Колекционирам. Какво от това? — предизвикателно попита той.

В този миг полковникът напълно повярва в невинността му.

— Недейте се вълнува — каза Тарнов. — Разберете ме правилно. Някой все пак е влязъл в книгохранилището.

— Това ме измъчва не по-малко от вас — обади се инженерът. — А и не само мен.

— Моля ви, проверете още веднъж цялата сигнална система — каза полковникът, като изпращаше посетителя до вратата. — Ако все пак откриете неизправност, съобщете ми.

Инженерът си отиде, а той дълго и безуспешно се мъчеше поне за малко да се отвлече от произшествието в книгохранилището. Такова нещо се случваше за пръв път в дългогодишната му служба. Глупав, абсурден случай! Опитен крадец с „квалификация“, която му позволява безшумно, въпреки сигнализацията да влезе в запечатано помещение, не би се заинтересувал от книгохранилището, а щеше да си избере плячка съобразно риска. Полковникът поиска бързо да установят какво е изчезнало от книгохранилището.

Той притегли към себе си книжата и отново започна да чете заключенията на експертите за произшествието на шосето, но пак не намери в тях нито една нишка, за която би могъл да се хване. Вече се накани да си върви в къщи, но в същото време иззвъня телефонът.

— Другарю полковник — доложи лейтенант Марченко, — обаждам се от Института по експериментална генетика. В лаборатория номер девет е станала кражба.

… Няколко минути по-късно полковникът влезе във фоайето на института.

Лаборатория номер девет се намираше на втория етаж, така че не стана нужда да използва нито асансьора, нито ескалаторите. Пред вратата се тълпяха любопитни, които лейтенант Марченко, нисичък здравеняк с малка красива глава, безуспешно убеждаваше да се разотидат и да не пречат на милицията.

Като забеляза полковника, лейтенанта тръгна към него и безцеремонно разбута зяпльовците. Спря се пред своя началник и направи рязко движение с главата, сякаш се отърсваше след плуване. Полковникът скри усмивката си и попита:

— Кога е станало?

— След обедната почивка.

— Кой е останал в лабораторията по време на почивката?

— Никой, другарю полковник. Всички отишли да обядват. Затворили вратата с електронната ключалка, както изискват инструкциите. А като се върнали, вратата била отворена. Изчезнали са няколко епруветки с микроби и вируси. Другарю полковник, ето професора, ръководител на лабораторията.

Мъжът с бяла престилка, с мощни рамене и дълги ръце, леко прегърбен, приличаше на мечка, изправена на задните си крака. Малките, дълбоко хлътнали очи гледаха добродушно и изпитателно. Ръката на полковника потъна в огромната му лапа.

— Ставало ли е по-рано нещо подобно в лабораторията? — попита полковникът.

— Какво говорите? — учуди се професорът и махна с лапата си, способна да повали кон.

— Изчезналите епруветки опасни ли са?

— Зависи с каква цел ще бъде използвано съдържанието им.

— Разкажете подробно с какво се занимава лабораторията — помоли полковникът.

— За нас микробите и вирусите са експериментални модели. С тяхна помощ изясняваме някои подробности на наследствения код. Предизвикваме в нашите модели насочени мутации и по такъв начин създаваме микроби от нов щам. Но резултатът от мутацията не винаги може да се предвиди, понякога се получават свръхопасни щамове. Например откраднатият щам на паратифния бацил 617С предизвиква така наречената „паратифна треска“. Получихме антищам и създадохме препарат, който ликвидира обикновения паратиф за няколко часа, а „паратифната треска“ — за две денонощия. Но такъв препарат засега има само при нас. За вируса във втората епруветка мога да ви разкажа само с разрешение от ръководството на института.

Тарнов изобщо не реагира при последните думи на професора, сякаш не ги беше чул, и попита:

— Наяве ли стояха епруветките, или е трябвало да ги търсят?

— По-скоро май „наяве“, както се изразихте. Нали сега работим с тях.

В това време лейтенант Марченко повика полковника на телефона. Тарнов отиде в кабинета на ръководителя на лабораторията и взе слушалката, оставена на бюрото.

— Слушам. Полковник Тарнов.

— Семьон Антонович, от книгохранилището не е изчезнало нищо — доложи неговият помощник, който бе останал в библиотеката.

— Абсолютно нищо ли? Нито една книга? — попита полковникът с такъв тон, сякаш много искаше да не е изчезнало нищо.

— Проверихме няколко пъти, Семьон Антонович. Всички книги са по местата си.

— Благодаря, можете да си вървите в къщи.

Когато полковникът се върна в лабораторията, там вече се бяха появили експертите. Той се обърна към професора:

— Ще разрешите ли нашите сътрудници да направят оглед в лабораторията?

Професорът каза „моля“ и поведе цялата група след себе си. Лейтенант Марченко с разперени ръце спря любопитните, а после се присъедини към Тарнов, следователя и експертите.

Огледът не отне много време. Заснеха отпечатъците от пръсти по електронната ключалка, по съдовете и приборите, прегледаха целия боклук, всяко парче хартия. Професорът поглеждаше косо полковника. Тясното лице на Тарнов с рязко очертани устни ставаше все по-унило и скучно, сякаш му се спеше. На сбогуване той каза на професора:

— Запишете домашния ми телефон. Моля ви да повикате всички сътрудници и още веднъж внимателно да огледате лабораторията, всички шкафове и термостати. Може би просто сте сложили епруветките на друго място?

— Ние вече… — понечи да каже професорът, но полковникът беше настойчив:

— Моля ви, изпълнете молбата ми.

Професорът се обади на полковника, след като бяха минали повече от три часа.

— Добър вечер — каза той, — безпокоят ви от института…

Гласът му звучеше глухо и нерешително, сякаш имаше намерение да се извинява.

— Намерихте ли ги? — не се стърпя Тарнов.

— Търсихме навсякъде, но за съжаление епруветките ги няма…

Полковникът подържа още известно време слушалката до ухото си и мислеше, после бавно, сякаш неохотно я остави върху вилката…

 

 

Сутринта в кабинета на полковник Тарнов донесоха акта за дактилоскопичното изследване. В лабораторията бяха приложили посипване с метални прахове, наблюдаваха предметите в различни спектри на излъчване и откриха върху електронната ключалка и върху съдовете няколко отпечатъка от пръсти, сред тях и съвсем необикновени. Първо, следите се оказаха много слаби; второ, при многократно увеличаване на фотоснимките можеше да се види как дактилографските линии прекъсват и вместо тях се появяват кръстосани чертички, наподобяващи знаци за умножение.

Полковникът изпитателно погледна високия и тъничък началник на бюрото за съдебни експертизи, който бе донесъл материалите.

— Имате ли да кажете нещо, Лев Илич?

Едната вежда на Лев Илич многозначително се повдигна, другата остана на мястото си. Това трябваше да означава потвърждение.

Полковникът отдавна вече познаваше началника на бюрото и престорено въздъхна:

— Без вас сме загубени, Лев Илич.

По устните на Лев Илич се появи доволна усмивка.

— Смейте се, смейте се на стареца… Но първо слушайте! Слабите отпечатъци не са се получили случайно. Онзи, който е оставил следите, навярно има патология на кожата. Тя почти не отделя мазнини и пот. Такова явление е възможно например при висока температура. Но, както ми се струва, едва ли човек с четиридесет градуса температура ще вземе да обикаля лабораториите…

Полковникът кимна в знак на съгласие и целият му вид издаваше усилено внимание.

— Отделянето на пот се нарушава и при базедова болест, Семьон Антонович. Но ние с вас знаем, че тогава отпечатъците все пак щяха да се виждат по-ясно…

Той отново млъкна, като не можеше да се лиши от удоволствието да заинтригува слушателя, а после многозначително смръщи чело и каза:

— На времето веднъж ми се случи да видя точно такива отпечатъци. Беше знаменитото дело Баркасов. Две години все не успяваха да открият престъпника. В края на краищата показаха отпечатъците от пръстите му на един стар криминалист…

— Никак не сте стар, Лев Илич. Мъж в разцвета на силите си.

Началникът на бюрото се помъчи да изглежда строг, но колкото и да криеше доволната си усмивка, тя все пак се появи на лицето му.

— Не искам дори да си спомням колко време се бяха занимавали с това. Да… А аз погледнах отпечатъците и тихо, обърнете внимание, много тихо — за да не натрапвам волята си, пази боже, и за да чуе само оня, който иска да чуе — казах: струва ми се, че вашият „джелатин“ страда от кожна болест. И правилно ще е да го наричате не „джелатин“, който има на съвестта си шест убийства, не и „часовникар“, който е разбил седем банкови сейфа, а обикновен „ихтиозавър“. Защото, както изглежда, е болен от ихтиоза и кожата му прилича на рибешки люспи. Груба е и уплътнена. А лицето му съответно трябва да бъде слабо подвижно, маскообразно. Изобщо по думите ми нарисуваха предполагаемия словесен портрет. А когато най-после с помощта на същия, обърнете внимание, предполагаем портрет заловиха престъпника и го сравниха с моето описание, всички подробности съвпаднаха като две капки вода.

— Извинете, Лев Илич — прекъсна разказа му полковникът. Той знаеше, че криминалистът може часове наред да си спомня случаи от своята практика. — Искам да ви покажа още едни отпечатъци.

Той извади от чекмеджето на бюрото си няколко снимки. На тях също бяха увеличени отпечатъците от пръсти, заснети от вдлъбнатината върху бронята на автомобила, в който бе загинал Алексей Резанов. Биеше на очи характерният рисунък на линиите — като знаци за умножение.

С тънките си дълги пръсти Лев Илич извади от джоба лупа и шаблонче, няколко секунди изучаваше и сравняваше снимките, после нерешително каза:

— Представете си, може да се мисли, че съществува идентичност.

— Значи и там, и тук е присъствало едно и също лице, „ихтиозавър“, както сполучливо го нарекохте?

— Трябва да се сравнят и отпечатъците в лабораторията, да се уточнят нещата — уклончиво отвърна Лев Илич.

— И ако прогнозата ви, както винаги, се потвърди…

— Е, изводите вече са ваша работа, Семьон Антонович. Впрочем на ваше място бих направил въображаем словесен портрет.

— Знаем някои неща и за костюма му — каза полковникът. — Ето заключението на стоковедската експертиза: „Вълна с двадесетпроцентов примес от лавсан, тъмносин цвят с бели точици, артикул седемдесет и четири, състав на плата четиридесет и осем, първо качество. Произведен в Черниговския комбинат, доставен на шивашките фабрики «Смирнов-Ласточкин» в Киев и «Клара Цеткин» в Днепропетровск… За съжаление върху парчето плат не са открити петна от пот…“

— Е, Семьон Антонович, общият баланс съвсем не е лош — можете да имате подробности от предполагаемия словесен портрет и описание на облеклото…

— Ще си позволя да ви задържа още малко — припряно каза полковникът. — Вижте, моля ви, тия изчисления…

Лев Илич бързо прегледа книжата.

— Вече се съветваха с мене и съм ги проверявал. Тук всичко е вярно.

— Но излиза…

— Излиза кръгла глупост. Но изчисленията са правилни. — Лев Илич подаде ръка на полковника. Тарнов я стисна.

— Благодаря… Мисля, че пак ще имам нужда от вашата помощ.

Автотехническата експертиза потвърди изчисленията на криминалистите. След внезапното спиране петтонният камион с извъртян волан е трябвало да се влачи поне още метър и половина напред. Но човекът с тъмносин костюм е протегнал ръка, спрял го е и при това е останал невредим…