Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (43)

38

Гилфорд Лоу подтичваше нагоре по хълма под кънтежа на артилерийската канонада.

Звукът му напомняше взривяването на тунелите при строежа на трансалпийската железопътна линия. Липсваше само тътенът на падащи скални късове. И за разлика от каменарските взривове канонадата не секваше. Тя продължаваше с умопобъркваща неритмичност, като пулсиране на болно сърце.

Сякаш беше в Белууд, изправен срещу немските оръдия.

— Разбрали са, че идваме.

— Така е — потвърди Том Комптън. Двамата мъже се бяха притаили зад една канара. — Но не знаят колко сме. — Той закопча якичката на кафявия си мундир. — Дяволът май е оптимист.

— Може да доведат подкрепление.

— Съмнявам се. Имаме хора на всички гари и на летището източно от Тилсон.

— Колко време ще спечелим?

Траперът сви рамене.

Има ли значение? Не, разбира се, че нямаше. Движението беше започнало и нищо не можеше да го спре.

Бледи слънчеви лъчи озариха планинските върхове. От другата страна на склона Гилфорд стана свидетел на хаос. Долината все още тънеше в сенки, по улиците се стелеха памучните повлекла на мъглата. Малък отряд войници, предвождани от достопочтения Еразъм, се бе окопал в близост до покрайнините на града и сега обсипваше изненадания противник със снаряди от оръдия, минохвъргачки и гаубици.

Но врагът, изглежда, се бе окопитил, защото западният фланг понасяше тежки загуби.

Гилфорд и още стотина негови другари се насочиха надолу по хълма. Нямаше къде да се прикрият сред ниската трева и дръвчетата. Единственото им предимство бе, че теренът не беше подходящ за изграждане на защитни съоръжения и телена ограда.

Ала истинската цел — куполът на кладенеца, където Разумът бе затворил хиляди полувъзкресени демони — бе все още безнадеждно далече. Гилфорд си спомняше и тази война…

„Защото аз съм с теб“ — припомни му вестоносецът.

Сега Гилфорд носеше призрака в себе си. Ако успееше да го отнесе до кладенеца — ако поне един от Старите, които воюваха с него, сполучеше да го направи, — демоните може би щяха да бъдат оковани отново.

Но тази мисъл едва се бе оформила в главата му, когато откъм дърветата по тях откри огън невидим снайперист. Куршумите се забиваха в хората около него…

И в него.

Той усещаше как пронизват плътта му. Силата, с която го повалиха на земята. Гилфорд залегна и се помъчи да се прикрие зад едно паднало дърво.

 

 

Атаката се забави, докато минохвъргачките се опитваха да намерят снайпериста. Гилфорд лежеше до тежко ранения Том Комптън. Дясното рамо на трапера бе раздрано от едрокалибрен куршум, в ребрата му зееше кървав отвор.

Това, което се виждаше през зейналите отвърстия, не беше нормална човешка тъкан, а някакво странно, издаващо бледо сияние вещество, сякаш вътрешността на тялото на трапера бе изпълнена с пламък.

„Пробият ли ти кожата — помисли си Гилфорд, — твоят призрак се подава отвътре.“

Той огледа неохотно собствените си рани. Опита се да прецени състоянието си.

Една в гърдите, втора в корема, обгорени дрехи. От гърдите му бликаше светлина, като от фенер на Вси светии. С подобни рани отдавна трябваше да е мъртъв. Нямаше кръв, нито вътрешности или плът, само тази гореща и пулсираща светлина.

„Ама че странна история“ — помисли си той.

Не кървеше, но чувстваше как сърцето му продължава да блъска като обезумяло в гърдите. Или това също беше илюзия? Може би беше умрял още преди двайсет години… поне така се чувстваше от време на време. Вдишай, издишай, удар с чука или натискане с лоста, забрави любовта, забрави приятелите, търпи…

Куршумите продължаваха да се забиват в каменистата почва на сантиметри от ухото му.

„Ти знаеше, че този ден ще дойде. Дори твърде много закъсня.“

— Те ни убиват — прошепна той.

— Не — отвърна Том. — Може би така си мисли снайперистът. Но ти знаеш, че не могат да ни убият. Могат да убият само някой простосмъртен. — Той трепна и се завъртя. — Опитват се да изтръгнат от нас боговете.

— Боли ме — оплака се Гилфорд.

— Така е.

 

 

През тази сутрин си спомни много неща и повечето от тях пораждаха в душата му болка.

Докато се прехвърляше през телената ограда, кракът му се оплете в мрежата и той падна по лице, а пушката изхвърча от ръцете му и се търкулна на няколко крачки. Един нащърбен камък издра бузата му. Беше стигнал покрайнините на града.

„Сега вече си спомням — мислеше си той. — Ето как беше при Белууд. Полето с макове, на което мъжете падаха като круши, фелдшерите, притичващи да спасят ранените, виковете на нещастниците за помощ и димът, който се носи на талази… А погледни ни сега…“ Бяха към двеста души от Старите, облечени с кожени якета и дочени панталони, шапки с периферия вместо шлемове, с дупки колкото юмрук в телата, откъдето бяха минали куршумите. Но не бяха безсмъртни. Телесната обвивка бе в състояние да понесе известно количество болка. Някои рани бяха смъртоносни, неколцина от тях вече лежаха мъртви по отсамния скат, също като избитите при Белууд.

Те продължаваха да губят плът, докато притичваха, накуцвайки, между камъните.

„Богът, който ме язди като кон през всичките тези години“ — помисли си Гилфорд.

„Какво пък, ние сме едно и също.“

„И не сме.“

Спомени бликаха като нагорещена пара от Града на демоните.

На времето тези сгради бяха облицовани с бял мрамор, пълни с хранителни запаси, домове на изключително могъщи и опасни създания, отгледани като инструменти, които да помогнат за проникването на псиживота във вътрешността на архива. Те живееха като насекоми, тези безмозъчни строители. А после, с настъпване на зрелостта, се потапяха в Кладенеца на сътворението и се връщаха като смъртни богове.

Това не беше единственият път към онтосферата на архива. Имаше хиляди подобни точки за достъп. Псиживотът бе неумолим и безкрайно изобретателен.

„Виждал съм ги и преди, и те ме плашат: за Бога, какво би могло да изплаши един човек, който крачи между звездите?

Спомням си Каролайн — мислеше си мрачно той. — Помня Лили. Помня Аби и Никълъс.

Помня как кръвта се смесва с дъжда и почвата.

Помня синьо небе под слънце, затихнало преди милиони години.

Помня твърде много небеса.

Твърде много светове.“

Макар и неохотно, в съзнанието му изникнаха картини от хилядите Византии на древната галактика.

Той продължи да напредва из обсипаните с отломки улички, места, където слънцето не огряваше, където сенките се сливаха в океани от мрак.

„Дали умирам?“ — зачуди се.

Какво е смъртта в един свят, изграден от числа?

Към него се присъедини Том Комптън и двамата крачиха известно време рамо до рамо.

— Внимавай — предупреди го траперът. — Вече са близо.

Гилфорд затвори очи за звездите и ги разтвори за напукания, прояден камък.

„И тази миризма“ — рече си той. На кисело, като някакъв разтвор. На нещо отвратително. Точно пред него мъглата се вдигна и той видя лъщящо тяло и острите като бръснач нокти на врага.

— Не се подавай — прошепна Том Комптън. — Твърде близо сме до купола, за да рискуваме да се бием.

 

 

Преди десет хиляди години, според времеизмерването на онтосферата, демоните са били приковани в кладенеца.

Животните били техните земни превъплъщения. Псиживотът изписал опасен код в тяхната ДНК, но те не представлявали пряка заплаха за архива, освен когато ги обладавали боговете. Гилфорд бе воювал с тях като бог, невидим и могъщ като вятъра. Когато напускали кладенеца, демоните също се вселявали в могъщи тела, човешки на пръв поглед, но прекроени според чуждоземната генетична програма.

Но сега всичко бе станало по-скоро, отколкото очакваха демоните. Свежи Тюрингови пакети бяха объркали плановете им. Врагът бе забавен от собствената си трескава метаморфоза.

Всички усилия щяха да са напразни, ако някое от тези зачатъчни разумни същества не отнесеше своя древен бог във вътрешността на кладенеца.

Гилфорд Лоу усещаше страха на прортосмъртния Гилфорд — в края на краищата те бяха едно цяло. Изпитваше съжаление към това умалено свое копие, тази неволна ос, около която се въртеше светът.

„Смелост, малки братко.“

Мисълта отекна между Гилфорд и Гилфорд като лъч светлина между две огледала.

Обладаните от демони хора — дори тези, претърпели такава промяна, че вече не можеха да държат пушки — все още представляваха смъртоносна заплаха. Въпреки тежките си рани Гилфорд усещаше огромната енергия, изразходвана, за да го поддържа жив.

На запад артилерийската канонада утихваше. „Свършват им снарядите — помисли си той. — Сега ще започне ръкопашният бой“.

Градът бе различен през зимата, когато Том и Съливан пристъпваха зад него, а гласовете им се смесваха с пръхтенето на мъхнатите змии. В онези времена, когато и тримата вярваха, че живеят в нормален и разумен свят.

Спомни си за Съливан, учения, който се опитваше да разбере чудесата на Дарвиния… но не знаеше, че няма никакво чудо, а всичко е въпрос на една толкова усъвършенствана технология, та човешкият ум не бе в състояние да я разбере и възприеме. Съливан не би харесал този обладан от демони свят. Нито Престън Финч. Свят за фанатици и скептици.

Наблизо отекнаха изстрели. Малко по-напред Том Комптън му махаше нетърпеливо с ръка. Утринното небе бе закрито от оловносиви дъждовни облаци. Тялото на трапера излъчваше едва забележима светлина в мрака. „Все едно, че си е окачил указателен знак — помисли си Гилфорд. — Убий ме по-бързо, вече съм полумъртъв.“

Но врагът също се различаваше по-лесно сега.

Десетина тъмни сенки притичаха в уличката отпред. Възлестите им гърбове сияеха като полиран метал и издължените им глави се въртяха любопитно на всички страни. Бяха двукраки, но това бе почти единственото сходство с човешките тела, от които произхождаха. Някои от тях все още носеха разкъсани останки от дрехи върху костеливите си рамене.

Простосмъртната част на Гилфорд Лоу бе изплашена до смърт от тази гледка.

И въпреки това се постара да овладее страха си.

Той продължи да се прокрадва покрай напуканите стени към центъра на града, също както през онази студена зима. Към купола на кладенеца, истинската граница на този необикновен свят.