Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (13)

11

Кек и Тъкман не знаеха какви опасности могат да ги дебнат нататък по пътя. Според инструментите им новият Рейнфелден се разполагаше приблизително в региона на старата европейска каскада, но това приближение бе доста общо и бързеите, които би трябвало да са под водопадите, сега липсваха или бяха скрити под водата на един по-дълбок и по-бавен Рейн. Съливан прозря в това нови доказателства, че Дарвиния се е развивала успоредно със стара Европа, при което прекатурването дори само на една скала би могло да промени течението на реката, поне в определени граници. Финч го отдаде на липсата на човешка намеса.

— Старият Рейн бе използван за риболов, затворен между шлюзове, разширяван и експлоатиран в продължение на хиляда години. Естествено е да следва различен курс. Докато тази Европа е недокосната, тя е Едем.

Гилфорд се отнесе резервирано към това мнение. Обяснението беше твърде правдоподобно (но също недостатъчно). Знаеше само, че е уморен — уморен да разпределя припасите между грубо изработените седла на змиите на Еразъм, изморен от пренасянето на големите моторни лодки, които не се оказаха чак толкова „олекотени“, уморен да води мъхнатите змии, докато прекосяваха Рейнфелден под несекващия ръмеж.

Най-сетне слязоха на каменист бряг, от който можеха да пуснат на вода лодките. Разпределиха припасите в предните и задните отделения на лодките и дисагите на змиите. Еразъм щеше да откара животните до техните летни пасища в източните покрайнини на езерото Констанце, където бе обещал да чака пристигането на експедицията.

Отложиха потеглянето с лодките за идната сутрин. Светлината едва стигна да разпънат палатките, да превържат раните и охлузванията, да отворят консервите и да се полюбуват на пълноводната река, зелена като гръбчето на бръмбар и широка колкото Бостънския залив, докато се носи към водопадите.

Гилфорд не хранеше особена вяра в сигурността на лодките.

Престън Финч им бе измислил имената: „Проницателност“, „Ориноко“, „Камил“ (на починалата му жена) и „Арарат“. Двигателите бяха прототипи, малки, но мощни, скраговете пазеха витлата от подводни камъни, а машинното отделение бе изолирано от водата чрез платнени прегради. Лодките щяха да се справят сравнително добре до момента, до който Рейн оставаше спокойна река, което означаваше до далечния край на езерото Констанце. Но със сигурност щяха да им създадат проблеми сред бързеите. Освен това предимствата на олекотената им конструкция се омаловажаваха от необходимостта да носят бидони с гориво, обемист и заемащ полезно пространство товар.

Бяха решили да оставят лодките на Бодензее, за да ги използват по обратния път — без моторите и горивото, тъй като течението на реката щеше да ги отнесе. Лодките се справиха чудесно през първия ден от пътуването по реката, макар че шумът от моторите беше оглушителен, а миризмата на изгорели газове неприятна и задушлива. Гилфорд предпочиташе пътуването по реката, пред броденето през горите — да си частица от това постоянно движение, да подскачаш по вълните и да заобикаляш водовъртежите бе незабравимо усещане. Дъждът спря, небето се проясни, стръмните стени на каньона бяха обрасли с крещящо ярки растения и дребни дръвчета пагоди. „Сигурно сме изпреварили Еразъм и неговите змии“ — помисли си Гилфорд, Еразъм навярно бе единственият човек на стотици мили наоколо, ако не се брояха неколцина странстващи партизани. „Сега вече принадлежим на тази земя — мислеше си Гилфорд. — На земята, водата и въздуха.“

Лагер на мястото, където неизвестен поток се влива в Рейн. Вир със студена вода, Кек хвърля въдицата за шипоперки и сини мадии. Миниатюрни дъбо-борчета сред скалите, тюркоазен листопад, лек вятър.

Постскриптум: Рибата е в изобилие и става за ядене, макар че Дигс не спира да мърмори, докато я чисти. Той хвърля карантията в реката и цели ята хищни мухи я преследват по течението. Хищните мухи хапят ужасно, когато са възбудени. Иначе няма много насекоми, освен подобен на малко раче екземпляр, който сграбчи една от рибите на Кек и се гмурна обратно във водата! „Господа, щипците му са като на голям омар — предупреди ни с развеселен глас Кек. — Пазете си пръстите!“

На следващия ден се наложи да преодоляват каменисти бързеи — тежка задача в отсъствието на товарните животни. Изтеглиха лодките на брега и потърсиха подходящ маршрут — за щастие пред тях имаше камениста крайбрежна ивица и множество изсъхнали дънери от дървета флейти, които да използват за плазове. Но пренасянето на ръка изтощи всички, а и загубиха цял един ден — надвечер Гилфорд едва намери сили да се пъхне в противокомарната мрежа и да заспи.

На сутринта той помогна да натоварят отново „Проницателност“ и се настани на борда редом със Съливан, Джилвани и Том Комптън. „Проницателност“ бе последната лодка, която спуснаха на вода, и докато стигнат средата на реката, водещата лодка — „Арарат“ на Финч — вече се бе изгубила от погледа зад завоя. Реката тук беше плитка и течеше бързо и Гилфорд седна отпред, за да гледа за камъни, готов да промени посоката с гребло в случай на опасност.

Бяха набрали добра скорост срещу течението, когато моторът неочаквано се закашля и угасна.

Гилфорд се стресна от внезапно настъпилата тишина. Чуваше ясно бръмченето на „Камил“ на стотина метра пред тях, плискането на водата и тихите ругатни на Съливан, който вдигаше платненото заграждение, за да надзърне в машинното отделение.

Без двигател „Проницателност“ забави скорост, балансирайки между инерцията и речното течение. Клисурата около тях внезапно спря да се движи. Местеше се само водата. Цареше пълно мълчание.

После Том Комптън рече:

— Пуснете греблата, господин Джилвани. Трябва да обърнем и да се насочим към брега.

— Има съвсем малко вода в машинното — докладва Съливан. — Мисля, че ще мога да запаля мотора.

Гилфорд натисна леко с греблото, за да завърти лодката. Беше използвал мига на затишие, за да даде сигнал на „Камил“, и Кек му махна в отговор, потвърждавайки, че е разбрал, след което лодката им започна да завива. Но „Камил“ беше далече от тях. А сега брегът започна да се плъзга нагоре и да се отдалечава. Рейн бе поел контрола върху „Проницателност“.

Подминаха мястото, където се бяха спуснали на вода.

— Божичко! — изпъшка Джилвани и започна да гребе трескаво. Съливан, с пребледняло лице, заряза мотора и също се хвана за греблото.

— Старайте се да поддържате темпото! — извика им Том Комптън, но гласът му почти бе заглушен от боботенето на реката. — Когато се доближим, ще завържа лодката. Подай ми въжето от носа!

Гилфорд изведнъж си спомни за бързеите. Предполагаше, че всички в лодката мислят за тях. Вече се виждаха, пенеста линия на мястото, където реката се губеше от погледа. Брегът не изглеждаше по-близо.

— Гребете равномерно! — кресна им траперът. — По дяволите, Джилвани, пляскаш с това гребло като изплашена птица! Натисни повече!

Джилвани беше кротък човечец и се стресна, когато му викнаха. Той прехапа устни и натопи греблото във водата. Гилфорд работеше мълчаливо, напрягайки мускули до краен предел. Лицето му беше обляно в пот, устните — солени, когато ги облизваше. Вече не му беше студено. Над главите им прелетяха дарвиниански птици, наподобяващи антрацитночерни врабчета.

„Проницателност“ най-сетне се приближи към брега и отдолу взеха да се подават камъни. Изведнъж се чу остър, стържещ звук откъм кърмата.

— Изгубихме един скаг — викна задъхано Съливан. — Греби!

Следващият удар беше от винта, предположи Гилфорд, защото този път целият корпус се разтресе. Джилвани изпъшка, но не каза нищо. Тътенът на водата бе почти оглушителен.

Брегът тук бе малко по-висок и не особено гостоприемен. Том Комптън изруга, сграбчи с две ръце завързаното за носа въже, изправи се и скочи във водата. Приземи се с плясък върху хлъзгавото скалисто дъно, въжето се размотаваше зад него като разгневена змия, а Гилфорд се опитваше да удържи напора на течението. Траперът се надигна и усука чевръсто въжето около една щръкнала скала, преди „Проницателност“ да го е опънала. Въжето се изопна и запя като струна. Гилфорд запъна с крака дъното на лодката, тя се извърташе бързо. Съливан тупна в машинното. Джилвани, който единствен не се беше приготвил, се претърколи зад борда и изчезна.

Гилфорд хвърли едно въже към мястото, където Джилвани беше потънал, но от ентомолога нямаше и следа — зелената вода го беше погълнала, не се виждаше никаква диря, която да сочи накъде го влачи.

И тогава „Проницателност“ се удари в камъните, надигна се под свирепия натиск на Рейн и Гилфорд се вкопчи в ключалката на греблото с всичките сили, които му бяха останали.

Втори ден на брега над неназовани бързеи. „Проницателност“ е в ремонт. Скагът и винтът ще бъдат заменени с резервни.

Не и Том Джилвани.

Постскриптум: Не познавах добре Том Джилвани. Тих, отдаден на работата човечец. Според д-р Съливан уважаван в специалността си учен. Претърсихме реката надолу, но така и не открихме тялото. Ще го запомня със срамежливата усмивка, неговата уравновесеност и нескритото му възхищение от Новия континент.

Всички ние скърбим за загубата. Настроението е мрачно.

 

 

Естествена пещера в една от стените на Рейнския каньон, плитка, но висока колкото църква. Престън Финч я кръсти Катедралната пещера. Каменна могила в памет на доктор Джилвани. Надпис върху кора на дърво, издълбан от Кек: „В памет на доктор Томас Маркланд Джилвани“ и датата.

Постскриптум: Всички сме смълчани, чува се само шумът на реката (отново заваля проливно). Дигс си тананика „Скалата на времето“, докато разпалва огъня.

Вече дадохме кръвен данък на тази земя.

Утре, ако всичко е наред, отново потегляме. Нагоре по реката. Ужасно ми липсват милата ми съпруга и дъщеря ми.

Сънят не идваше и след полунощ Гилфорд излезе от палатката, заобиколи гаснещия огън и се приближи към входа на пещерата, озарен от бледа лунна светлина, където Съливан седеше с малък месингов телескоп и наблюдаваше нощното небе. Дъждът бе спрял. Тънки перести облаци преминаваха през лунния диск. По-голямата част от небето над клисурата бе обсипано със звезди. Гилфорд се покашля тихо и се настани внимателно върху камъните.

Възрастният учен го погледна.

— Здравей, Гилфорд. Внимавай с мухите. Макар че тази нощ са по-малко. Не им понася вятърът.

— Доктор Съливан, да не би освен ботаник да сте и астроном?

— По-скоро аматьор звездоброец. Всъщност търся една планета, не звезда.

Гилфорд се поинтересува коя е планетата, привлякла вниманието му.

— Марс — отвърна ботаникът.

— Червената планета — кимна Гилфорд, но това сумираше почти всичките му познания по въпроса. Знаеше само, че притежава две луни и че е тема на няколко произведения на Бъроуз и онзи англичанин, Уелс.

— По-малко червена, отколкото беше преди — подметна Съливан. — След Чудото Марс потъмня.

— Потъмня?

— Гилфорд, Марс има сезони, също като Земята. През лятото полярните шапки се оттеглят, тъмните региони се разширяват. Планетата изглежда червена вероятно заради пустините от оксидирано желязо. Но напоследък червеното избледня. И на негово място — продължи Съливан, като положи телескопа в скута си — се появи синьо. Промяната е измерена спектрографски, човешкото око не е толкова точен уред.

— И какво означава това?

Съливан сви рамене.

— Никой не знае.

Гилфорд вдигна очи към небето. Преобразяването на Европа само по себе си бе достатъчно голяма загадка. А ето че сега от същата промяна изглежда бе засегната и тази далечна планета.

— Доктор Съливан, може ли да погледна през телескопа? Бих искал да видя Марс.

Беше готов да надзърне право в очите на загадката — поне за това имаше достатъчно смелост.

Но Марс беше само размътено сияещо петно, изгубено в дарвинианското небе, вятърът бе прекалено студен и хапещ, доктор Съливан — неразговорчив, и в края на краищата Гилфорд се прибра в палатката и спа непробудно до заранта.