Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (26)

23

Над Вашингтонския монумент избухнаха фойерверки в чест на победата в Атлантика. Разноцветни светлини се отразиха в езерото. Нощта миришеше на барут, тълпата бе шумна и радостна.

— Ще трябва да напуснеш града — каза Крейн, като се усмихваше загадъчно, пъхнал ръце в джобовете. — Но предполагам, че го знаеш.

Кога за последен път Вейл бе присъствал на публично тържество? Няколко анемични чествания на Четвърти юли след онова странно лято на 1912-а. Но победата в Атлантика бе отекнала из цялата страна като камбанен звън. В тази суматоха посред нощ нямаше опасност да ги познаят. Можеха да говорят спокойно.

— Поне да си събера багажа — примоли се той.

Крейн, за разлика от боговете, бе склонен на компромиси. Но не и този път.

— Няма време, Елиас. А и хора като нас не се нуждаят от много вещи. Ние сме нещо като монаси.

Празненството щеше да продължи до сутринта. Малка и победоносна война: Теди Рузвелт би я одобрил. Британците се предадоха след нанесените тежки поражения на атлантическия им флот и дарвинианските колонии, тъй като се страхуваха от атака срещу седалището на правителството на Кичънър в Канада. Условията на примирието не бяха тежки: оръжейно ембарго, официално потвърждение на доктрината „Уилсън“. Конфликтът продължи само една седмица. Не е кой знае колко за война, мислеше си Вейл, „продължаване на дипломацията с други средства“ и предупреждение към японците да сдържат интересите си на запад.

Разбира се, войната бе послужила и на боговете. Вейл предположи, че никога няма да разбере истинските им намерения. Може би целта бе да нарасне всеобщото недоверие и омраза, да се създадат условия за ново насилие. Но боговете по правило криеха мислите си.

Имаше кратко съобщение в „Пост“: във връзка със смъртта на директора на Смитсониановия институт Юджийн Рандал са проведени разпити на британски националисти и симпатизанти. Името на Вейл не се споменаваше.

— Трябва да ми благодариш — подхвърли той на Крейн, — че поех всичко върху себе си.

— Доста интересен израз. Само че не е съвсем верен. Ти си твърде полезен. Мисли за това по този начин: дойде време да се освободиш от своята сегашна самоличност. Полицията ще намери обгорения ти труп в останките на къщата. Случаят е приключен.

— И чий ще е този труп?

— Има ли значение?

Предполагаше, че няма. Поредната невинна жертва в неспирната космическа еволюция.

— Вземи това — Крейн му подаде плик, в който имаше билет за влак и пачка стодоларови банкноти. Билетът бе за Ню Орлиънс. Със същия успех можеха да го пратят и на Марс.

— Влакът ти потегля в полунощ.

— Ами ти?

— Мен ме пазят, Елиас. — Той се усмихна. — Не ме мисли. Може би ще се срещнем отново след някое и друго десетилетие.

„Господ да ни е на помощ!“

— Питал ли си се някога има ли край всичко това?

— О, да — кимна Крейн. — И мисля, че ще го видим. Нали, Елиас?

Фойерверките достигнаха кулминацията си. Звезди избухваха под грохота на оръдията — сини, виолетови, бели. Хубаво предзнаменование за новата администрация на Хардинг. Крейн ще се развихри, помисли си Вейл, в този модерен Вашингтон. Крейн ще се издигне като ракета.

„А аз ще потъна в забрава и може би така е по-добре.“

Ню Орлиънс беше прекалено топъл, почти задушен — пролетта тук беше тропическа. Странен град, отбеляза мислено Вейл, с твърде малко американски черти. Изглеждаше сякаш го бяха докарали в пакет от някоя френска карибска колония, с кованото желязо по терасите, шумотевицата по улиците и мекия жаргон.

Нае апартамент под фалшиво име в сравнително централна част на града. Плати наема с част от парите, оставени му от Крейн, и тръгна да си търси подходящ офис на втория етаж, където да продължи със спиритическите си сеанси. Чувстваше се странно свободен — сякаш бе оставил своя бог във Вашингтон. Но знаеше, че не е така.

Страстта към морфина не беше физическа и вероятно вървеше с целия комплект на безсмъртието, но той си спомняше с нега за времето, когато можеше да си набавя любимата отрова. Същата вечер, докато крачеше по улицата, го нападнаха двама непознати. Яки мъжаги с лица, скрити под козирките. Завлякоха го в една малка уличка зад ателие за татуировки.

В началото Вейл реши, че искат да го оберат. Това бе единственото разумно обяснение. Единият държеше строшена бутилка, вторият — железен прът. Не поискаха нищо, нито взеха нещо от него. Работиха единствено върху лицето му.

Безсмъртната му кожа бе насечена и смазана, безсмъртният му череп — строшен на няколко места. Той преглътна няколко безсмъртни зъба.

И естествено не умря.

Целият увит в бинт и упоен, Вейл слушаше как докторът коментира неговия случай с една сестра: „Истинско чудо е, че този тип оцеля. Но един Господ знае, че никой няма да го познае след това.“

„Не е чудо — помисли си Вейл. — Не е дори случайност.“ Богът, който бе затворил кожата за морфиновата спринцовка във Вашингтон, можеше със същата лекота да го опази от ударите. Направиха го, защото той сам никога не би се съгласил.

„Никой няма да го познае.“

Възстанови се бързо.

Нов град, ново име, ново лице. Научи се да избягва огледалата. Грозотата не беше пречка за неговата работа.