Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (2)

Август 1912

По-късно — когато броят на бедните и бездомните нарасна драстично, когато въглищата и нефтът поскъпнаха, когато започнаха гладните бунтове и майката и сестрата на Гилфорд напуснаха града, за да останат (кой би могъл да каже за колко дълго?) при леля им в Минесота — Гилфорд често придружаваше баща си до печатницата.

Не смееха да го оставят вкъщи, училището беше затворено заради общата стачка, а баща му не можеше да си позволи да наеме жена, за да го наглежда. И така Гилфорд тръгна с баща си на работа, където бързо изучи основите на словослагателството и литографията, а през дългите почивки между поръчките препрочиташе списанията за радиотехника и се чудеше дали някога ще бъдат осъществени величествените проекти, описвани от писателите — дали например Америка отново ще успее да създаде друга електронна лампа като тази на Де Форест^[1], или великата епоха на откритията е приключила.

Той често се вслушваше в разговорите на баща си с другите двама работници — гравьора Уилет от Френска Канада и навъсения руски евреин Комински. Приглушени, мрачни разговори, сякаш Гилфорд изобщо не беше в помещението.

Обсъждаха срива на борсата и въглищарската стачка, работническите бригади и продоволствената криза, растящите цени на всичко.

Говореха за Новия свят, за новата Европа, за дивата пустош, завладяла тази част на картата.

Говореха за президент Тафт и за бунта на Конгреса. За лорд Кичънър, управляващ остатъците на Британската империя от Отава, за съперничещите си папства и за колониалните войни, пламнали в отвъдморските владения на Испания, Португалия и Германия.

И макар и по-рядко, говореха за религия. Бащата на Гилфорд принадлежеше към епископалната църква по рождение и към унитаристката по брак — с други думи, не се придържаше към никакви догматични възгледи. Уилет, който бе католик, наричаше преобразяването на Европа „чудно знамение“. Комински не се чувстваше в свои води по време на тези разговори, но с лекота се съгласяваше, че Новият свят трябва да е божествен акт: и какво друго би могло да бъде?

Гилфорд внимаваше да не се намесва, нито да ги прекъсва. Никой не очакваше да чуе мнението му. Но смяташе, че всички тези приказки за чудеса са пресилени. Вярно, промените в Европа наподобяваха чудо, бяха неочаквани, необясними и очевидно отвъд всякакви познати природни закони.

Но дали наистина беше така?

Това чудо, смяташе Гилфорд, беше без подпис. Господ Бог не бе възвестил за него от небесата. То просто се бе случило. Предхождаха го странни светлини, придружени от промени във времето (вихрушки в Хартум, както беше чел) и геологични смущения (унищожителни земетресения в Япония, слухове за още по-силни в Манджурия).

За едно чудо, мислеше си Гилфорд, то бе предизвикало подозрително много странични ефекти… тоест не беше чисто и безапелационно, каквито трябваше да са чудесата. Но когато баща му изтъкна някои подобни доводи пред Комински, евреинът изпръхтя презрително.

— Ами Потопът? — изтъкна той. — Той също не е бил лишен от всеобщ безпорядък. Или разрушаването на Содом? Жената на Лот — стълб от сол, нима това е възможно?^[2]

Може би не.

Гилфорд се приближи до глобуса, който баща му държеше на бюрото. На заглавната страница на един вестник беше изрисуван кръг или пръстен върху старата карта на Земята. Кръгът разделяше Исландия, извиваше под долния край на Испания и преминаваше над северните брегове на Африка. Той прекосяваше Светите земи, извиваше се в неуверена дъга към руските степи и се сливаше с Полярния кръг. Гилфорд положи длан върху Европа, закривайки предишните обозначения. „Тера инкогнита“, помисли си той. Вестникът на Хърст^[3], придържайки се към националното религиозно възраждане, наричаше донякъде подигравателно новия континент „Дарвиния“, намеквайки, че чудото е компрометирало естествената история.

Но не беше така. Гилфорд твърдо вярваше в това, макар да не смееше да го каже на глас. Това не е чудо, повтаряше си той, а загадка. Необяснима, но не по принцип невъзможна за обяснение.

Цялата тази огромна земна маса, океанските дълбини, планините, ледените пустини, всичко това се бе променило само за една нощ… Наистина е страшно, мислеше си Гилфорд, още по-страшно, ако си представи какво може да има сега там. Човек изглежда толкова безпомощен, сравнен с подобни сили.

Загадка. И като всяка загадка очаква своя въпрос. Няколко въпроса. Въпроси като ключове, пъхани в упорстваща ключалка.

Той затвори очи и повдигна глава. Представи си земя, по която сякаш е минала гигантска гума, за да изтрие всички следи и обозначения, легендите — пренаписани на непознат език.

Загадка отвъд човешките представи.

Но как можеш да оспориш цял един континент?