Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (31)

27

Къщата на Гилфорд бе построена извън града, на около половин миля по прашен път, водещ към един от павираните булеварди. Файетвил се виждаше от входната врата, далечна мрежа от улици и къщи и стълб от дим, издигащ се вероятно от Спринг Роуд.

Обясни на Аби, че отива да види какво става. Да не го чака, ще й позвъни веднага щом научи подробностите. Дотогава да не се безпокои за нищо, в края на краищата имаха застраховка в агенцията в Оро Делта. Можеха да построят студиото отново.

Аби не отговори, само го целуна мълчаливо и го изпрати с поглед от прозореца, докато се отдалечаваше със стария форд.

През този месец имаше много прах. Небето сияеше ярко, слънцето се готвеше да докосне хоризонта на запад.

 

 

Гилфорд задмина Ник, който все още въртеше педали към града. Спря да метне колелото в каросерията и направи място на момчето отпред.

Ник придоби сериозен вид, след като чу новината, но той си беше такова момче. Големи очи на малко личице. Често се мръщеше. Редки усмивки, в замяна на почти постоянно сбърчените вежди. Дори когато беше щастлив — по време на игра, докато чете или сглобява моделчета, — лицето му оставаше сериозно и умислено, устните — стиснати.

— Как може да се запали студиото? — попита той.

Гилфорд отвърна, че не знае. Нямаше смисъл да гадаят. Най-важното сега бе да се погрижат за Тим Макелрой и после да видят какво може да се спаси.

Обраслите хълмове постепенно отстъпиха място на терасирани полета. Гилфорд сви по павирания Хай Роуд. Нямаше оживен трафик, само няколко коли и каруци на път за Палаеполис и два камиона, които се връщаха празни от хамбарите. Фолет Роуд бе централната улица на Файетвил и той видя дима веднага след като сви на ъгъла с хранителния магазин. Противопожарна кола бе блокирала кръстовището на Фолет със Спринг Роуд.

Не беше останало кой знае какво от „Лоу & Макелрой, фотографи“. Няколко обгорени подпори. Купчина почернели тухли.

— Брей, че работа! — възкликна Ник, задъхан от дима.

 

 

Гилфорд откри Тим Макелрой под навеса на Тиренския кинопроекторен театър. Лицето му бе опушено и набраздено от сълзи.

От другата страна на улицата пожарната команда продължаваше да излива струи вода върху димящите останки. Тълпата вече беше започнала да се разотива. Гилфорд познаваше повечето от хората тук: един съдия от кантората на „Лафайет“, продавачка в „При Блейк“, Моли и Кейт от близкия ресторант. Всеки от тях му кимаше със съчувствена усмивка. Гилфорд заръча на Ник да го изчака в камиона, докато разговаря с Макелрой.

Тим беше негов партньор от трийсет и девета, когато студиото се разрасна. Той се занимаваше с търговията и снабдяването, а за Гилфорд остана фотографската работа. През цялото време бизнесът вървеше добре. Работата беше рутинна, но той не се оплакваше. Харесваше студиото и тъмната стаичка, както и това, че носеше вкъщи достатъчно пари за издръжка и за училището на Ник. Понякога се занимаваше с дребни ремонти на електроуреди. Радиоапаратите дойдоха на мода, след като вдигнаха предавателна кула над Палеполис — в началото настъпи бум в продажбите, но после пристигна неговата пратка, която, както се оказа, бе пострадала сериозно при транспорта през океана.

След Лондон, разбира се, нещата не бяха както преди. Гилфорд прекара първите няколко години в Оро Делта, където работеше като моряк на малките рибарски корабчета. Изтощителна, зле платена работа. Още по-тежка, тъй като бе останал съвсем сам в живота. По онова време единствената утеха намираше в алкохола.

Заряза пиенето, след като срещна Аби. Тогава тя се казваше Аби Панчеса, второ поколение американска сицилианка. Гилфорд знаеше, че този род хора, завърнали се в променената си родина, бързо се разочароват и по правило се прибират обратно в Щатите. Но Аби не само се бе задържала, но и се опитваше да си устрои живота. Работеше като сервитьорка в крайбрежна кръчма на Оро Делта, когато Гилфорд я откри. Обичаше да се шегува с неаполитанските моряци, които посещаваха редовно заведението, но никой от тях не я закачаше. Аби знаеше как да вдъхва респект. Умееше да се държи с подобаващо достойнство.

Освен това очевидно хареса Гилфорд, макар че не му обръщаше внимание, докато не престана да идва в кръчмата обгърнат с миризмата на риба. Той започна да се мие и къпе редовно, спести една цяла заплата и дори се нае да работи на две смени, за да основе собствено фотографско студио — единственото в градчето, което в онези времена не беше нищо особено.

Ожениха се през 1930-а. Ник се роди през трийсет и трета. Имаха още едно дете, мъничко момиченце, което почина от грип през трийсет и пета, малко след кръщавката.

Студиото бе изхранвало семейството му цели петнайсет години.

А сега не бе останало нищо, само овъглени тухли.

Макелрой не сваляше отчаян поглед от пепелищата.

— Съжалявам — рече той. — Нищо не можех да сторя.

— Там ли беше, когато започна?

— Бях в канцеларията. Мислех да прегледам някои фактури, преди да се прибера. И тогава онези неща влетяха през прозореца.

— Кои неща?

— Приличаха на шишета за мляко, с парцал на гърлото и бензин вътре. Поне миришеше на бензин. Паднаха с трясък на пода, аз подскочих и те избухнаха в пламъци. Не можах да се добера до пожарогасителя и се обадих в пожарната, но огънят се разгоря ужасно бързо — всичко беше приключило, преди да пристигнат пожарникарите.

„Шишета с бензин?“ — зачуди се Гилфорд.

„Бензин?!“

Той улови Макелрой за раменете.

— Искаш да кажеш, че някой ни е подпалил нарочно?

— Главата си залагам, че не беше случайно.

Гилфорд погледна назад към камиона.

Където седеше синът му.

 

 

Три случки, които не изглеждаха случайни.

Палежът.

Вестоносецът.

Непознатият, с когото бе разговаряла Аби тази сутрин.

— Шефът на пожарната те вика — рече Макелрой. — Мисля, че шерифът също иска да размени няколко думи с теб.

— Кажи им да ми се обадят у дома.

Вече тичаше към камиона.

 

 

— Мамка му! — изруга Ник в купето.

Гилфорд го изгледа смръщено.

— Мери си думите, синко!

— Ти пръв го каза.

— Кога?

— Преди около пет минути и после пак. Защо не намалиш малко?

Той отпусна педала. Ник въздъхна облекчено. Зад прашните прозорци на форда се нижеха кафеникави хълмове.

— Мамка му! — изрече неволно Гилфорд.

С Аби всичко беше наред, освен че видимо се разтревожи, когато обърканият Гилфорд нахлу вкъщи. Шерифът и шефът на полицията вече бяха звънили.

— Ще почакат до утре — рече й той. — Заключвам вратата и си лягаме.

— Ще можеш ли да спиш?

— Вероятно не. Във всеки случай няма да е веднага. Но първо ще сложа Ник да си ляга.

След като се погрижиха за Ник, те се върнаха в кухничката и Аби направи кафе. В този късен час кафето означаваше само едно — семейна криза. Тази вечер намръщеното му лице напомняше за изражението на Ник.

Напоследък Аби показваше видими следи за благородно остаряване. Беше набита, но не дебела. Всъщност, ако се изключеха сивкавите кичури, можеше да мине за по-млада жена. Тя изгледа Гилфорд мълчаливо, очевидно обмисляйки откъде да започне разговора.

— Знаеш ли, най-добре ми кажи всичко — помоли накрая.

— Кое всичко, Аби?

— За миналия месец, когато беше нервен като котка. Почти не докосваше вечерята. И сега това — тя направи пауза. — Шефът на пожарната ми каза, че не е инцидент.

Той се поколеба.

— Тим Макелрой е видял няколко бутилки да влитат през прозореца. Запалителни бомби.

— Ясно. — Тя скръсти ръце. — Но защо, Гилфорд?

— Не зная.

— Това ли те мъчеше?

Той не отговори.

— Заради нещо, случило се преди да се запознаем?

— Съмнявам се.

— Защото ти не обичаш да говориш за онова време. Нямам нищо против — не е нужно да зная всичко за теб. Но сега сме в опасност, Ник е в опасност…

— Аби, честно ти казвам, не зная. Истината е, че съм разтревожен. Някой е запалил студиото и може да е случайна проява на враждебност или да ми имат зъб. Единственото, което мога да направя, е да залостя вратите, а на сутринта да поговоря с шерифа Карлисли. Знаеш, че няма да допусна да се случи нещо лошо на Ник.

Тя отново го изгледа продължително.

— В такъв случай ще вървя да си лягам.

— Поспи, ако можеш — рече й Гилфорд. — Аз ще поседя още малко тук.

Тя кимна.

 

 

Палежът.

Непознатият на вратата.

Вестоносецът.

„Когато оставиш нещо в миналото — мислеше си Гилфорд, — а после минат десет, петнайсет, двайсет и пет години, започваш да смяташ, че си поставил чертата.“

Сега вече си спомняше съвсем ясно всичко, с ярките цветове на кошмарен сън — студената зима в чуждия град, агонията в Лондон, загубата на Каролайн и Лили. Божичко, това е било преди четвърт век — какъв смисъл за когото и да било да го убива сега?

Ако това, което му каза вестоносецът, е истина…

Но той отдавна смяташе, че е било само сън, изкривен спомен, халюцинация…

И все пак, ако е истина, тези двайсет и пет години са само миг. Боговете имат дълга памет.

Гилфорд отиде при прозореца. Заливът тънеше в мрак, само на няколко кораба мъждукаха светилници. Сухият вятър размърда окачените от Аби пердета. Звезди потрепваха в небето.

Време е да помисли открито за всичко това. Без да се опитва да забрави. Не и когато семейството му е изложено на риск.

Защото най-важният въпрос сега бе — може ли да предотврати назряващото?

Не.

Да предположи какво ще се случи?

Може би. Често се бе питал дали някой ден няма да се разкрие всичко. За останалия свят експедицията на Финч просто беше изчезнала в дивите гори между Бодензее и Алпите. И светът се справяше отлично и без нея.

Но ако настъпи промяна?

„Аби и Никълъс — помисли си той. — Точно те не бива да пострадат.“

Каквото и да искат боговете.

 

 

Той си легна в леглото при Аби няколко часа преди изгрев-слънце. Сънят не идваше и Гилфорд остана да лежи със затворени очи. Близостта й, меката музика на дишането й му действаха успокояващо.

Събуди се от слънчевите лъчи, проникващи през източния прозорец, и допира на ръката на Аби върху рамото му.

Той се надигна.

— Онзи дойде пак — рече тя. — Непознатият.