Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (32)

28

Гилфорд си припомни начина, по който континентът се бе променял през последната четвърт от века.

Нови пристанища, селища, морски бази. Пътища и влакови линии към вътрешността. Мини и рафинерии. Летища.

Нова управленска система, новоизбрани губернатори, радиопредаватели. Заселване на руските степи, от тази страна на вулканичната зона, разделяща Дарвиния от старата Азия. Погранични стълкновения с арабите и турците. Бомбардировката на Ерусалим, новата война с Япония, бунтовете на север.

И толкова много незаселена земя. Безкрайни горски простори и равнини, в които човек лесно може да се изгуби без следа.

Аби бе настанила непознатия на един стол в кухнята. В момента опитваше от палачинките й. Използваше ножа и вилицата с непохватността на петгодишно момче. Върху гъстата му брада имаше няколко капки сладко.

При вида му Гилфорд се изпълни със смесени чувства: почуда, облекчение, съживен страх.

Траперът метна в устата си и последната хапка и едва тогава вдигна глава.

— Гилфорд — рече лаконично той. — Отдавна не сме се виждали.

— От доста време, Том.

— Може ли да запаля?

Нова лула. И кесия с тютюн от речна тръстика.

— Да излезем навън — отвърна Гилфорд.

Аби го докосна по ръката.

— Шерифът и шефът на пожарната искаха да разговарят с теб. Трябва да се свържем и със застрахователното дружество.

— Всичко е наред, Аби. Том е стар приятел. Тези неща ще почакат. Каквото изгоряло — изгоряло. Няма закъде да бързаме.

— Сигурно си прав — измънка тя.

— Не позволявай на Ник да излиза днес.

— Много благодаря за закуската, госпожа Лоу — рече Том Комптън. — Беше много вкусно.

 

 

Траперът не се беше променил през изминалите двайсет и пет години. Брадата му беше подстригана, не чорлава, както през онази ужасна зима, и изглеждаше понапълнял — но никакви съществени промени. Обветрено лице, без признаци за застаряване.

— Изглеждаш добре, Том.

— И двамата сме здрави като коне по причини, които сам знаеш. Какво казваш на семейството си, Гилфорд? Или ги лъжеш за възрастта си? За мен никога не е било проблем — не се задържам дълго на едно и също място.

Бяха седнали на люлеещите се столове на верандата. Откъм залива полъхваше свеж сутрешен ветрец и носеше уханието на цъфнали дръвчета. Том напълни лулата, но не я запали.

— Не разбирам за какво говориш — рече Гилфорд.

— Напротив, разбираш добре. Освен това си даваш сметка, че нямаше да съм тук, ако не беше нещо важно. Така че да не преливаме от пусто в празно, съгласен?

— Измина четвърт век, Том.

— Не че не те разбирам. На мен ми трябваха десетина години, преди да се предам и да кажа, добре де, този свят е съвсем шантав и очевидно съм бил нает да го оправя. Не е никак лесно да повярваш в нещо такова. Защото ако е истина, звучи направо страшно, а ако не е, трябва да ни приберат на топло.

— Нас?

Траперът запали клечка и я доближи до лулата.

— Има стотици като мен и теб. Изненадан съм, че не го знаеш.

Гилфорд мълчеше, зареял поглед в утринната светлина. Не беше успял да поспи. Болеше го цялото тяло, очите му смъдяха. Само преди дванайсет часа бе гледал как догаря студиото му във Файетвил. Как единственият му източник за прехрана се превръща в пепел.

— Не бих искал да проявявам негостоприемство — рече той, — но ме чакат доста важни дела.

— Трябва да престанеш вече. — Траперът говореше със сериозен и мрачен тон. — За Бога, Гилфорд, погледни се, живееш сякаш си простосмъртен, оженил си се, дори имаш дете. Не че те виня за това, аз също го искам. Но ние сме такива, каквито сме. Вие със Съливан все се хвалехте колко сте непредубедени, не като стария Финч, който прекрояваше историята според представите си. Но виж се само — Гилфорд Лоу, уважаван гражданин, въпреки всички улики в противоположна посока.

— Чакай, Том…

— Няма какво да чакам. Студиото ти изгоря. Имаш врагове. Хората в тази къща са изложени на опасност. И всичко заради теб. За теб, Гилфорд. По-добре приеми суровата истина, отколкото да имаш мъртва жена и дете.

— Май не трябваше да идваш тук.

— Е, прощавай нахалството ми тогава. — Той поклати глава. — Между другото, Лили е в града. Отседнала е в хотел „Оро Делта“. Иска да те види.

На Гилфорд му се стори, че сърцето му ще спре.

— Лиди?

— Дъщеря ти. Ако помниш толкова назад.

 

 

Аби не знаеше какво е казал брадатият непознат на мъжа й, но забеляза изписания на лицето му шок, когато влезе в кухнята.

— Аби — рече той. — Мисля, че двамата с Ник трябва да си съберете багажа и да идете за една седмица при братовчед ти в Палеполис.

Тя стана, приближи се и се притисна към него.

— Защо?

— За по-сигурно. Докато уредя нещата тук.

„Когато живееш толкова години с един мъж — помисли си Аби, — неусетно се учиш да четеш между редовете.“ Гилфорд бе изплашен, силно изплашен.

Страхът бе заразен, но тя го овладя, за да не забележи Ник.

Чувстваше се като актриса в полузабравена пиеса, която се мъчи да си припомни репликите. Знаеше, че е очаквала нещо подобно да се случи от години, някакъв прелом, криза в съвместното им съществуване. Защото Гилфорд не беше обикновен човек.

Не само заради младежкия му изглед, макар че това бе най-очевидното — потресаващо очевидно — през последните няколко години. Не и заради миналото, което рядко обсъждаше и пазеше ревниво. Всъщност, по-скоро заради него. Гилфорд не бе като другите мъже, знаеше си го и това не му се нравеше.

Но тя бе чувала разни истории. Хорски приказки. За Старите, както наричаха прочутите трапери, които все още слизаха понякога в града. (Ето този Том Комптън например, който несъмнено бе един от тях.) Разкази, с които да се развличаш през дългите нощи около Коледа и по Великден: Старите, които знаели повече, отколкото казвали. Старите, които пазели своите тайни.

Старите, които не са съвсем човеци.

Никога не беше вярвала на тези неща. Слушаше разказите и се подсмихваше.

Но преди две зими Гилфорд бе излязъл да насече дърва, брадвата се изплъзна от ръцете му и се заби дълбоко над коляното на левия крак.

Аби стоеше зад замръзналия прозорец и гледаше. Слънцето още не беше залязло. Видя как брадвата се впива в плътта, сетне той я извади, както човек би издърпал брадва, забита във влажно дърво — тя видя кръвта върху острието и кръвта по земята. Имаше усещането, че сърцето й всеки миг ще спре. Гилфорд изпусна брадвата и рухна с пребледняло лице на земята.

Аби изтича към задната врата, но докато прекоси двора, той се бе изправил като по някакво чудо. Изражението на лицето му беше странно, необяснимо спокойно. Погледна я така, сякаш се срамуваше от нещо.

— Всичко е наред — рече й. Но когато й показа раната, краищата й вече се бяха затворили — само една тъничка линия бележеше мястото, където бе проникнало острието.

„Невъзможно“ — помисли си Аби.

Но той отказа да говори за това. Нищо и никакво одраскване, рече и ако не беше наблюдавала цялата сцена от прозореца, щеше да му повярва.

А на сутринта, докато се обличаше, не беше останала и драскотината.

Аби се постара да забрави случката, защото така искаше Гилфорд, а и тя не разбираше това, което бе видяла — може би той беше прав и кръвта по земята е била по-малко, отколкото й се стори.

„Само че човек не забравя подобни неща“ — осъзна тя.

Всичко оставаше и се трупаше в подсъзнанието заедно с мисълта, че животът им не е като на другите. И че ще дойде ден, когато ще настъпи промяната.

Дали денят бе дошъл?

Не знаеше отговора. Но мехурът на илюзорното съществуване се беше пукнал. Този път кървенето може би нямаше да спре.

 

 

Двамата мъже седяха на затревения склон отвъд елхата, която Гилфорд бе засадил преди десет години.

Аби събра багажа. Ник също прибираше своите вещи, зарадван от възможността да смени обстановката. От време на време спираше и поглеждаше към баща си и брадатия мъж до него.

— И аз не съм го искал — рече Том Комптън. — Последното, което бих желал, е животът ми да се обърка от едно привидение. Но рано или късно човек трябва да приеме фактите.

— Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?

— Това не беше ли едно от поученията на Съливан?

— Да, точно негово.

— Липсва ми този копелдак.

Ник излезе на двора с ръкавица за бейзбол на едната ръка и взе да си подхвърля топката и да я улавя. Рус перчем закриваше очите му. „Време е да го подстрижа — помисли си Гилфорд. — Ако иска да го вземат в отбора.“

— Да не мислиш, че ми беше приятно, когато видях двойника си с онази мръсна униформа — продължаваше да се оплаква траперът. — Призрак, който ми наприказва неща, каквито не исках да чуя. Разбираш за какво говоря, нали? Историята за архива и за случки отпреди не знам колко си милиона години. Първия път като го чуеш, си мислиш, че ти хлопа дъската. Но след като поговорих с Еразъм, нали помниш онзи дърт кучи син, разбрах, че и той е преживял същото.

Ник метна топката високо нагоре. Силуетът на Аби се мяркаше зад прозореца.

— Гилфорд, повечето от нас са загинали в онази Световна война. Не на всички призракът е почукал на вратата. Те ни търсят, защото ни познават. Знаят, че съществува поне някаква възможност да приемем на плещите си бремето, може би да спасим нечий живот. Те искат точно това — да спасят хората.

— Така казват.

— Да не забравяме и онези другите негодници. Враговете и нещастниците, които наемат и които са много опасни. Трудни за убиване също като нас, само че те трепят хорицата, убиват жени и дечица, без да им мигне окото.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно като слънцето. Понаучих някои нещица — не съм си държал главата заровена в пясъка двайсет години. Кой, мислиш, ти е изгорил студиото?

— Нямам представа.

— Разбрали са за теб. Не си падат много по реда. Действат слепешката. Но става лошо, ако някой им се изпречи на пътя.

Аби излезе да събере прането от простора. От морето полъхваше ветрец и развяваше ризите като платна на кораб.

— Хората, срещу които сме изправени, са пионки на псионите по същата причина, поради която нас ни водят призраците — защото са най-подходящи за манипулиране. Това са хора без морал. Липсват им някои важни части на човешката съвест. Те са родени престъпници, родени убийци.

— Кажи ми какво прави Лили в Оро Делта.

Траперът напълни отново лулата. Аби сгъваше чаршафите в коша и поглеждаше към тях.

„Извинявай, Аби — помисли си Гилфорд. — Не това исках да ти дам. Съжалявам.“

— Тук е заради теб, Гилфорд.

— Значи знае, че съм жив?

— От няколко години. Намерила е бележките ти сред вещите на майка си.

— Каролайн… е мъртва?

— Боя се, че да. Лили е силна жена. Открила е, че баща й не е умрял в експедицията на Финч, че живее някъде и че й е оставил записките за тази странна история с призраци, убийци и разрушени градове… Неща, в които тя е готова да повярва. Започнала да задава въпроси. И тогава лошите я надушили.

— Заради въпросите?

— Да, защото ги е задавала съвсем открито. Тя е журналист, Гилфорд. Искала е да публикува записките ти. Заминала за Джеферсънвил, за да провери фактите.

Аби се прибра в къщата. Ник се измори да хвърля топката и я пусна на тревата. Седна в сянката на елхата и се загледа в Том и Гилфорд. Знаеше, че не бива да ги доближава, но го мъчеше любопитство. Разговор на възрастни, интересен и тайнствен.

— И са се опитали да я убият?

— Опитаха се — потвърди Том Комптън.

— Ти ли ги спря?

— По-скоро успях да я измъкна. А тя ме позна от твоите описания. Аз съм като Светия Граал — живо доказателство, че тази история не е измислица.

— И после я доведе тук?

— И без това следващата й спирка щеше да е Файетвил. Тя продължава да те търси.

Аби отнесе куфара до камиона, постави го отзад, погледна Гилфорд и тръгна към къщата. Вятърът рошеше косите й и прилепваше полата по бедрата й.

— Това не ми харесва — заяви Гилфорд. — Не искам да се забърква в тази история.

— По дяволите, Гилфорд, сега всички са забъркани. Не става въпрос само за теб, за мен и за още стотина нещастници, които си говорят с призраци. Въпросът днес е дали твоите деца или децата на твоите деца ще умират вечно, или, което е по-лошо, ще се превърнат в роби на тези проклети животни, напиращи откъм Стария свят.

Черен облак засенчи слънцето.

— Известно време ти беше вън от играта — продължи траперът. — Но тя си вървеше. Загиваха хора и от двете страни, въпреки че такива като нас не са лесни за трепане. Името ти е изплувало и не можеш да загърбиш този факт. Виждаш ли, те не се интересуват дали не желаеш да участваш в тази война, за тях е важно, че си потенциална опасност, име, което трябва да бъде зачеркнато от списъка. Не можеш да останеш във Файетвил.

Гилфорд неволно погледна надолу към пътя, сякаш очакваше от там да се покаже врагът. Но нямаше никого. Само прашни облаци, вдигани от вятъра.

— Имам ли някакъв избор? — попита той.

— Никакъв, Гилфорд. Това е най-неприятното. Останеш ли тук, ще изгубиш всичко. Ако се заселиш другаде, рано или късно ще се стигне до същото. Така че… засега ще чакаме.

— Ние?

— Ние, старите войници. Повечето се познаваме, пряко или чрез призраците. Истинската битка все още не е започнала. До нея остават още няколко години. Засега гледаме да страним от хората. Без постоянен адрес, без семейства, анонимна работа, най-добре някъде в пустошта или в големи градове, където не те виждат, а ти се озърташ непрестанно за лошите… и чакаш.

— Какво чакаш?

— Големия бой. Възкресението на демоните. Чакаме да ни призоват.

— И колко остава?

— Кой знае? Десет, двайсет, трийсет години…

— Това е нечовешко.

— Това е суровата истина. Ние сме нечовешки.