Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

Глава 20
Родени да пълзят

Ескалаторът се оказа просто безкраен.

Налагаше се да стъпва по него бавно и много внимателно, стъпалата стържеха и скърцаха под краката му, а едно от тях неочаквано пропадна надолу и Артьом едвам успя да отдръпне крака си. Навсякъде лежаха покрити с мъх отломки от големи клони и дребни вейки, нападали тук вероятно още тогава, може би от взрива. Стените бяха обрасли с поветица и мъх, а през дупките в пластмасовото покритие на страничните бариери се виждаха ръждясалите части на механизма.

Той не погледна нито веднъж назад.

Нагоре се виждаше само чернота. Това не предвещаваше нищо приятно: а ако павилионът на станцията се бе срутил и Артьом не успееше да премине през отломките? Ако просто нощта беше безлунна, това също не бе особено хубаво: никак нямаше да е лесно да се насочват ракетни батареи при слаба видимост.

Но колкото по-малко оставаше до върха на ескалатора, толкова по-ярки ставаха отблясъците върху стените и промъкващите се през процепите тънки лъчи. Входът към павилиона на повърхността наистина беше затрупан, но не с камъни, а с повалени дървета. След няколкоминутен оглед Артьом откри в тях тънък проход, през който едвам успя да се промъкне.

В покрива на вестибюла зееше огромна, заемаща почти целия таван дупка, през която вътре падаше бледа лунна светлина. Подът също бе покрит с отчупени клони и дори цели дървета, смачкани и образуващи истинска настилка. До една от стените Артьом забеляза няколко странни предмета: потънали сред клоните големи, почти с човешки ръст, кожести тъмносиви кълба. Изглеждаха отблъскващо и Артьом се побоя да ги приближи. За всеки случай изключи фенера си и се измъкна на улицата.

Горният вестибюл на станцията се намираше насред струпване от разнебитени скелети на някогашни изящни павилиони и будки. Напред се виждаше грамадно здание със странна вдлъбната форма. Едното от крилата на зданието беше наполовина отнесено.

Артьом се огледа: Улман и приятелят му не се виждаха никъде, вероятно се бяха забавили по пътя. Оставаше му още малко време, за да изучи околността.

Затаи дъх за секунда и се заслуша, опитвайки се да улови сърцераздирателния вопъл на черните. Ботаническата градина не беше много далеч оттук и Артьом не можеше да разбере защо тези твари все още не са се добрали до станцията им по повърхността.

Всичко бе тихо, само някъде много далеч виеха диви кучета: жално, тъжно, сякаш плачеха. Но на Артьом изобщо не му се искаше да се среща и с тях: щом бяха успели да оцелеят на повърхността през всичките тези години, би трябвало да се различават по нещо от обикновените кучета, които отглеждаха жителите на метрото.

Когато се отдалечи малко от входа на станцията, той откри още една странност: павилионът беше заобиколен от плитка, грубо изрита канавка, наподобяваща миниатюрен крепостен ров. Тя бе запълнена с неподвижна тъмна течност. Артьом прескочи канавката, приближи се до една от будките и надникна вътре.

Беше напълно празна. На пода лежаха стъкълца от разбити бутилки, но абсолютно всичко останало бе изнесено. Той изследва още няколко будки, докато не се натъкна на една, която обещаваше да е по-интересна от останалите. На външен вид тя наподобяваше малка крепост: представляваше куб от заварени дебели листа желязо със съвсем малко прозорче от огледално стъкло. Надписът над прозорчето гласеше: „Обмяна на валута“.

Вратата беше затворена с необичаен катинар, отварящ се не с ключ, а с правилна цифрова комбинация. Артьом се приближи до прозорчето и се опита да го отвори, но нищо не се получи. Обаче забеляза на перваза почти изтрил се за изминалите дълги години надпис. Укрепената будка го заинтригува и забравил за предпазливостта, Артьом включи фенера.

С усилие успя да разчете разкривените, сякаш написани от някого с лявата ръка букви: „Погребете ме по човешки. Код 767“. Тъкмо когато разбра какво би могло да означава това, някъде отгоре се разнесе гневно врещене. Артьом веднага го разпозна: точно така врещяха летящите чудовища над Калинински.

Той побърза да загаси фенера, но вече беше късно: крясъкът се чу отново, сега право над главата му. Артьом се огледа трескаво, търсейки къде да се скрие. Като че ли единственият изход бе да провери догадката си.

Натисна бутоните с цифрите в нужната последователност и дръпна ръчката. Идеята му се оказа правилна: вътре в ключалката се разнесе приглушено изщракване и вратата с усилие поддаде, скърцайки дяволски с ръждивите си панти. Артьом се вмъкна вътре, затвори и отново включи фенера.

В ъгъла, облегнала гръб на стената, на пода седеше изсъхналата мумия на жена. В едната си ръка тя стискаше дебел флумастер, а в другата — пластмасова бутилка. Облепените с линолеум стени бяха изписани от горе до долу с прилежен женски почерк. През дебелото стъкло на прозорчето се виждаше пространството пред входа на станцията. На пода бяха захвърлени празен пакет от хапчета, ярки обелки от шоколад, тенекиени кутии от газирани напитки, в ъгъла се виждаше открехнат сейф. Артьом не се уплаши от трупа, само усети как му става жал за незнайната девойка. Кой знае защо му се стори, че това е именно девойка.

Отново се чу крясъкът на летящото чудовище, а после върху покрива се стовари мощен удар, от който будката се разтресе. Артьом падна на пода и зачака. Атаката не се повтори, крясъците на раздразнената твар започнаха да се отдалечават и той реши да се изправи на крака. Ако не друго, то можеше да се крие тук колкото си иска: трупът на девойката беше останал неприкосновен през цялото това време, макар че със сигурност е имало предостатъчно желаещи да се полакомят за него. Разбира се, можеше да се опита да убие или поне да рани чудовището, но тогава щеше да му се наложи да излезе навън. А ако не уцелеше или гадината се окажеше „бронирана“, на откритото пространство вече нямаше да има втори шанс. Щеше да е по-разумно да изчака Улман. Ако той изобщо беше жив.

За да му минава по-бързо времето, Артьом започна да чете надписите на стените:

„… Пиша, защото ми е скучно и за да не полудея. Вече три дни седя в тази будка, не смея да изляза навън. Пред очите ми десет души, които не успяха да стигнат до метрото, се задушиха и все още лежат насред улицата. Добре, че успях да прочета във вестника как да залепвам със скоч процепите. Чакам вятърът да отнесе облака — писаха, че след ден вече няма да има опасност.

9-и юли. Опитах да вляза в метрото. След ескалатора започва някаква желязна стена, не можах да я вдигна, колкото и да тропах, никой не ми отвори. След десет минути ми стана много лошо и се върнах тук. Наоколо има много мъртви. Всичките са страшни, подпухнали, вонят. Разбих стъклото в щанда за продукти, взех си шоколад и минерална вода. Сега няма да умра от глад. Почувствах се ужасно слаба. Пълен сейф с долари и рубли, а няма какво да ги правя. Странно. Оказва се, че са просто хартийки.

10-и юли. Продължават да бомбардират. Отдясно, откъм Проспекта на мира, през целия ден се чуваше страшен грохот. Мислех, че никой не е останал, но вчера по улицата мина танк с голяма скорост. Исках да изтичам и да привлека вниманието им, но не успях. Много ми е мъчно за мама и за Льова. През целия ден повръщах. После заспах.

11-и юли. Наблизо мина страшно обгорен човек. Не знам къде се е крил през всичкото това време. Непрекъснато плачеше и хриптеше. Беше много страшно. Отиде към метрото, после чух силно тропане. Сигурно и той е тропал на онази стена. След малко всичко утихна. Утре ще отида да проверя дали са му отворили, или не.“

Будката се разтърси от нов удар — чудовището не искаше да се отказва от плячката си. Артьом залитна и за малко да падне върху трупа, едвам успя да се задържи на крака, като се хвана за щанда. Приведе се, почака още минута и продължи да чете.

„12-и юли. Не мога да изляза. Тресе ме, не мога да разбера спя ли, или не. Днес говорихме един час с Льова, той ми каза, че скоро ще се ожени за мен. После дойде мама, но й изтекоха очите. После пак останах сама. Толкова ми е самотно. Кога ще свърши всичко това, кога ще ни спасят? Дойдоха кучета, ядат труповете. Най-накрая, благодаря. Повръщах.

13-и юли. Останали са още консерви, шоколад и минерална вода, но вече не искам. Докато животът се върне в нормалните си релси, ще мине поне година. Отечествената война е продължила пет години, нищо не би могло да трае по-дълго. Всичко ще бъде наред. Ще ме намерят.

14-и юли. Не искам повече. Не искам повече. Погребете ме по човешки, не искам в този проклет железен сандък… Тясно е. Благодаря на феназепама. Лека нощ.“

Наоколо имаше още някакви надписи, но все по-несвързани, и разни рисунки: дяволчета, малки момиченца с големи шапки или панделки, човешки лица.

„Тя наистина се е надявала, че кошмарът, който е преживяла, скоро ще свърши — помисли си Артьом. — Година-две и всичко ще си застане на мястото, всичко ще бъде както преди. Животът ще продължи и всички ще забравят за случилото се. Колко години са минали оттогава? През това време човечеството само се е отдалечило от връщането на повърхността. Могла ли е да предположи, че ще оцелеят само онези, които тогава са успели да се спуснат в метрото, и малцината щастливци, на които са им отворили вратите през следващите няколко дни, в нарушение на инструкциите и уставите?“

Артьом се замисли за себе си. И на него самия винаги му се бе искало да вярва, че някой ден хората ще успеят да излязат от метрото, за да заживеят отново като преди, за да възстановят величествените здания, издигнати от предците им, и да се заселят в тях, да гледат изгряващото слънце, без да примижават, да дишат не безвкусна смес от кислород и азот, процедена през филтрите на противогаза, а с наслада да гълтат въздух, напоен с ароматите на растенията… Самият той не знаеше как са миришели по-рано растенията, но сигурно е било прекрасно, особено цветята, които свързваше в мислите си с майка си…

Но като гледаше изсъхналото тяло на неизвестната девойка, която така и не бе дочакала заветния ден, в който кошмарът ще свърши, Артьом започна да се съмнява, че и самият той ще доживее до този ден. С какво неговата надежда да види завръщането на предишния живот се отличаваше от нейната увереност, че това непременно ще се случи, и то не по-късно от след пет години? За годините съществуване в метрото човекът не беше събрал сили, за да се изкатери триумфално нагоре по стъпалата на сияещия ескалатор, водещ към някогашните слава и великолепие. Напротив, той се бе изродил, бе свикнал с тъмнината и теснотата. Повечето хора вече бяха забравили за някогашната абсолютна власт на човечеството над света, други продължаваха да тъгуват по нея, трети я проклинаха. На кои от тях принадлежеше бъдещето?

Навън се разнесе свирене на клаксон и Артьом се наведе към прозореца. Съвсем близо до будките беше спряла кола с крайно необичаен вид. На него и по-рано му се бе случвало да вижда коли: отначало в далечното му детство, после на картинките и снимките в книгите, и накрая — по време на предишното си качване на повърхността. Но нито една от тези коли не изглеждаше по този начин.

Грамадният камион с шест гуми беше боядисан в червено. Зад просторната му кабина с два реда седалки се намираше метален фургон, по дължината на който минаваше бяла линия, а на покрива му се извисяваха някакви тръби. Там бяха разположени и два кръгли буркана, в които се въртяха, мигайки, сини лампи.

Вместо да се измъкне от лавката, Артьом светна през стъклото й с фенера, очаквайки ответен сигнал. Фаровете на камиона светнаха и изгаснаха няколко пъти и Артьом вече се готвеше да излезе, но не успя: отгоре стремително пикираха една след друга две огромни черни сенки. Първата се хвана с ноктите за покрива на колата и се опита да я вдигне нагоре, но такава тежест не й беше по силите. След като вдигна каросерията на половин метър над земята, чудовището откъсна двете тръби, недоволно изврещя и ги хвърли долу. Втората твар с писък удари колата отстрани, надявайки се да я катурне.

Вратата се отвори и на асфалта скочи човек със защитен костюм и огромна картечница в ръце. След като вдигна цевта нагоре, той изчака няколко секунди, очевидно допускайки чудовището по-близо, а после изстреля откос в него. Отгоре се чу обидено врещене. Артьом побърза да отключи и се измъкна навън.

Едното крилато чудовище описваше широк кръг на трийсет метра над главите им и се готвеше да нападне отново, а другото за момента не се виждаше никъде.

— Бързо в колата! — извика човекът с картечницата.

Артьом хукна към нея, покатери се в кабината и седна на дългата седалка. Картечарят се прицели и стреля още няколко пъти, после скочи на стъпалото, вмъкна се в купето и тръшна вратата след себе си. Колата изрева и рязко потегли от мястото си.

— Храниш гълъбчетата? — изсумтя Улман, поглеждайки Артьом през противогаза.

Артьом очакваше, че летящите твари ще ги последват, но вместо това, след като летяха още стотина метра, създанията се върнаха обратно към ВДНХ.

— Пазят си гнездото — заключи боецът. — Чували сме за такива неща. Не биха нападнали колата току-така — не е техния размер. Интересно, къде ли са го свили?

Артьом изведнъж осъзна къде чудовищата са свили гнездото си и защо около изхода на ВДНХ не се осмеляваше да се покаже нито едно живо същество, явно в това число и черните.

— Точно в павилиона на нашата станция, над ескалаторите — каза той.

— Така ли? Странно, обикновено си избират по-високи места, върху блоковете — отговори боецът. — Сигурно са друг вид. Да… Извинявай, че се забавихме.

С костюмите и с обемистото въоръжение в кабината на колата си беше тесничко. Задната седалка бе заета от някакви раници и сакове. Улман беше седнал накрая, Артьом се бе оказал по средата, а зад волана седеше Павел, приятелят на Улман от „Проспект на мира“.

— Какво се извиняваш? Не е по твое желание — каза шофьорът. — Полковникът не ни беше предупредил в какво се е превърнал Проспект на мира, в смисъл — улицата, от „Рижка“ нататък. Сякаш е минал валяк оттам. Изобщо не знам как този мост не се е срутил целият. Даже нямаше къде да се скрием там, едва се отървахме от кучетата.

— Още ли не си видял кучетата? — попита Улман.

— Само ги чух — отговори Артьом.

— А ние им хвърлихме по един поглед — отбеляза Павел и зави.

— И как беше? — поинтересува се Артьом.

— Зле. Откъснаха бронята и за малко не прегризаха едно от колелата, направо в движение. Отказаха се чак когато Петро уби водача им със СВД-то — шофьорът кимна към Улман.

Придвижването им изобщо не беше лесно — оказа се, че земята е изрита от ями и траншеи, асфалтът бе напукан и се налагаше да избират внимателно маршрута си. На едно място закъсаха и пет минути се опитваха да минат през планина от бетонни отломки, останали от рухнала автомобилна естакада. Артьом гледаше през прозореца, стиснал в ръка автомата.

— Добре върви — похвали Павел колата. — А разправяха, че ще се задави с това соларово масло… Но не, химиците ни не са виждали такова нещо. Ненапразно защитаваме Полиса. Има полза и от очилатковците.

— Къде я намерихте? — попита Артьом.

— В едно депо, счупена. Не успели да я поправят, за да я карат по пожарите, когато Москва догаряла. Сега я използваме от време на време, не по предназначение, разбира се.

— Ясно. — Артьом отново се обърна към прозореца.

— Провървя ни с времето. — На Павел, изглежда, му се говореше. — Нито едно облаче на небето. Това е добре, от кулата ще се вижда надалеч, ако успеем да се качим на нея.

— По-добре там, отколкото да ходим по блоковете — кимна Улман. — Наистина полковникът каза, че там не живее почти никой, но на мен думата „почти“ нещо не ми харесва.

Колата зави наляво и тръгна по права широка улица, разделена на две от тревна площ. Отляво имаше редица почти непострадали тухлени къщи, а отдясно се точеше мрачна, черна гора, настъпваща към пътя. На няколко места корените бяха разкъсали платното и на отряда му се наложи да обикаля. Но Артьом обърна съвсем бегло внимание на всичко това.

— Ето я, красавицата! — възкликна Павел възхитено.

Право пред тях подпираше небосклона кулата Останкино — извисяващ се на стотици метри гигантски жезъл, заплашващ отдавна повалени врагове. Беше напълно фантастична конструкция, Артьом не бе виждал нищо подобно дори на картинки в книгите и списанията. Разбира се, вторият му баща му беше разказвал, че има някакво циклопско съоръжение, намиращо се само на два километра от тяхната станция, но дори по неговите разкази Артьом не можеше да си представи как ще го разтърси гледката.

През цялата останала част от пътя той седеше, отворил уста от смайване, и попиваше с поглед грандиозния силует на кулата. Сега усещаше странна смесица от възторг при вида на това творение на човешките ръце и тъга от окончателно затвърдилото се разбиране, че вече никога няма да е по силите на човека да създаде нещо подобно.

— През цялото време тя е била някъде съвсем близо, а аз не знаех… — опита се той да облече терзанията си в словесна форма.

— Ако не се качва човек на повърхността, малко неща може да разбере от този живот — отговори Павел. — Ти поне знаеш ли защо вашата станция се казва ВДНХ? Това означава Великите Достижения на Нашето Стопанство[1], ето защо. Имало е там един такъв огромен парк с всякакви животни и растения. И ето какво ще ти кажа: много ви е провървяло, че „птичките“ са свили гнездо точно на входа на вашата станция. Защото някои от тези „достижения“ така са разцъфнали под въздействието на рентгеновите лъчи, че сега не ги лови дори пряко попадение от гранатомет.

— Но уважават пернатите ви приятели — добави Улман. — Те са ваш гръб, така да се каже.

Двамата се засмяха, а Артьом, без дори да поправи Павел относно наименованието на станцията си, отново впери поглед в кулата. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че гигантската конструкция леко се е наклонила, но очевидно отново беше придобила крехко равновесие и бе успяла да се задържи и да не падне. Как ли беше оцеляла в ада, разразил се преди десетилетия тук? Съседните сгради бяха напълно или частично пометени, но кулата се извисяваше гордо насред тази разруха, сякаш бе омагьосала вражеските бомби и ракети.

— Интересно, как ли е издържала? — промърмори Артьом.

— Сигурно не са искали да я събарят — предположи Павел. — Ценна инфраструктура, все пак. И нали навремето е била с една четвърт по-висока, отгоре е имало остра игла. А сега, виждаш — почти веднага след панорамната площадка прекъсва.

— А защо им е било да я щадят? Нима вече не им е било все едно? Притеснявам се да не е станало като с Кремъл… — усъмни се Улман.

Колата се промъкна през портата, зад стоманените пръти на оградата, приближи се до самата основа на кулата и спря. Улман взе прибора за нощно виждане и автомата и скочи на земята. След минута направи знак, че всичко е спокойно. Павел също излезе от кабината, отвори задната врата и се зае да изважда саковете със снаряжението.

— Трябва да получим сигнала след двайсет минути — каза той.

— Ще опитаме да го хванем оттук. — Улман намери раницата с радиопредавателя и започна да сглобява от съставните секции дълга полева антена.

Дължината на радиостанцията скоро достигна шест метра и тя леко се поклащаше на слабия вятър. Боецът седна пред предавателя и започна да се вслушва в ефира. Заточиха се дълги минути на очакване.

За миг ги покри сянката на „птеродактил“, но след като описа няколко кръга над главите им, чудовището се скри зад сградите — очевидно един сблъсък с въоръжени хора му беше достатъчен, за да запомни опасния враг и да се научи да го избягва.

— А как изобщо изглеждат тези черни? Нали ти си специалистът ни по тази част? — обърна се Павел към Артьом.

— Много страшно изглеждат. Като… опакото на хората — опита да ги опише младежът. — Пълна противоположност на човека. А и от самото наименование — черните — е ясно, че са черни.

— Виж ти… И откъде са се взели? Нали никой по-рано не е чувал нищо за тях. Какво говорят при вас за това?

— Малко ли неща има в метрото, за които никога нищо не се е чувало. — Артьом побърза да смени темата на разговора. — Ето например знаел ли е някой по-рано за канибалите от „Парк на победата“?

— Така е — оживи се шофьорът. — Намирали са хора с игли в шиите, но никой не е знаел кой върши това. Какво да се прави? Метро! И такава измишльотина е този Велик червей! Ама тези ваши черни все пак отнякъде…

— Аз го видях — прекъсна го Артьом.

— Червея? — попита недоверчиво шофьорът.

— Е, или нещо, което много прилича на него. Може би мотриса. Огромно е, реве така, че ти заглушава ушите. Не можах да го разгледам както трябва — профуча край мен.

— Не, не може да е мотриса… С какво ще се задвижва? С гъби? Мотрисите се задвижват от ток. Знаеш ли на какво ми прилича това? Сондажна установка.

— Защо? — сащиса се Артьом.

Той беше чувал за сондажните установки, но досега не му бе хрумвала мисълта, че Великият червей, изгризващ нови проходи, можеше да се окаже такава машина. Нима цялата вяра в Червея не се крепеше върху отрицанието на машините?

— Само не споменавай пред Улман и пред полковника за сондажната установка, че те ме смятат за побъркан заради нея — помоли го Павел. — Ето каква е работата. Аз навремето събирах информация в Полиса, проследявах всякакви шпиони, накратко — занимавах се с диверсанти и вътрешни заплахи. Та веднъж по някакъв повод се натъкнах на един старец, който ме уверяваше, че в някаква дупка, един тунел до „Боровицка“, постоянно се чува шум, сякаш зад стената работи сондажна машина. Аз естествено още от самото начало реших, че е побъркан, но той навремето е бил строител и разбираше от такива неща.

— И на кого може да му е притрябвало да рие там?

— Нямам никаква представа. Старецът през цялото време говореше, че някакви злодеи искат да прокопаят тунел до реката, за да залеят целия Полис, а той уж е подслушал плановете им. Веднага предупредих когото трябва, но никой не ми повярва. Тръгнах да търся този старец, за да го призова за свидетел, а той сякаш нарочно изчезна някъде. Може да е бил провокатор. А може — Павел погледна предпазливо Улман и понижи глас — наистина да е чул как военните замислят нещо секретно. И да са го затрили, за да не слуша много-много какво става зад стените. Така че оттогава възприемам идеята за сондажната установка и заради това ме смятат за откачалка. Достатъчно е да кажа нещо — и веднага започват да ми натякват за установката.

Той замълча, гледайки изпитателно Артьом: как ще се отнесе младежът към историите му? Артьом сви рамене неопределено, сиреч: защо не?

— Нищо не се чува, пуст ефир! — ядосано подхвърли приближилият се Улман. — Не ги лови оттук, гадостта. Ще трябва да се качим по-нагоре, Мелник сигурно е прекалено далеч.

Артьом и Павел веднага се приготвиха. Никой не искаше да мисли за други обяснения защо групата на сталкера не се свързва с тях. Улман раздели антената на секции, прибра радиостанцията в сака, метна на рамото си картечницата и закрачи пръв към остъкления вестибюл, който се криеше зад могъщите опори на телевизионната кула. Павел връчи единия сак на Артьом, самият той взе раницата и винтовката, затвори вратата на колата и двамата тръгнаха след Улман.

Вътре беше тихо, мръсно и пусто — очевидно, след като хората бяха избягали веднъж презглава оттук, те повече никога не се бяха върнали. Луната гледаше удивено през изпотрошените прашни стъкла към преобърнатите пейки и разбитата стойка на касата, към милиционерския пост с останки от забравени в бързината фуражки и към разбитите турникети на входа, осветяваше изписаните по шаблон инструкции и предупреждения към посетителите на телевизионната кула.

Пуснаха фенерите си и след кратко търсене откриха път към стълбището. Безполезните асансьори, които някога са можели да откарват хората до върха за по-малко от минута, стояха на първия етаж с врати, разтворени безсилно, като челюсти на паралитик.

Сега на групата й предстоеше най-трудното: Улман обяви, че ще се наложи да се изкачат на височина повече от триста метра.

Артьом успя да преодолее лесно първите двеста стъпала — за седмиците странствания из метрото краката му бяха свикнали с натоварванията. На триста и петдесетото започна да изчезва усещането, че се придвижва напред. Виещото се стълбище неумолимо бягаше нагоре и не се забелязваше никаква разлика между етажите. Във вътрешността на кулата беше влажно и студено, погледът се плъзгаше по голите бетонни стени, рядко срещащите се врати бяха широко отворени и откриваха изгледи към изоставени апаратни.

След петстотин стъпала Улман разреши да се направи първата почивка и тогава Артьом осъзна колко уморени всъщност са краката му. Боецът им отпусна само пет минути за отдих — той се боеше да не пропусне момента, в който сталкерът ще се опита да се свърже с тях.

След осемстотното стъпало Артьом обърка броенето. Краката му сякаш се бяха напълнили с олово и всеки от тях сега тежеше двойно повече, отколкото в началото на изкачването. Най-сложното беше откъсването на стъпалото от пода — той като магнит го привличаше обратно. Очите се обливаха от пот и сивите стени плуваха като в мъгла, а коварните стъпала започнаха да се вкопчват в обувките му. Не можеше да спре да почине: зад него напрегнато пъхтеше Павел, който при това носеше два пъти повече багаж от Артьом.

След петнайсет минути Улман отново им позволи да си починат. Той самият вече също изглеждаше уморен, гръдта му се вдигаше тежко под безформения защитен костюм, а ръцете му шареха по стената в търсене на опори. Боецът извади от раницата си манерка с вода и първо я подаде на Артьом.

В противогаза беше предвиден специален клапан, през който преминаваше катетър: чрез него можеше да се пие вода. Артьом осъзнаваше с разума си колко много им се пие на останалите, но така и не можеше да се застави да се откъсне от гумената тръбичка, докато не пресуши половината манерка. След това седна на пода и затвори очи.

— Хайде, още малко! — извика Улман.

С рязко движение той вдигна Артьом на крака, взе сака му, метна го на рамото си и тръгна напред.

Артьом не помнеше колко е продължила последната част на изкачването. Стъпалата и стените се сляха в едно мътно цяло, лъчите и петната светлина върху обзорните стъкла изглеждаха като сияещи облаци и известно време той си отвличаше вниманието, като се любуваше на дъгоцветните им преливания. Кръвта пулсираше в главата му, студеният въздух раздираше белите му дробове, а стълбите все не свършваха. Артьом на няколко пъти сяда на пода, но го вдигаха и го заставяха да върви.

Заради какво правеше това?

За да продължи животът в метрото? Да.

За да може във ВДНХ да продължат да растат гъби и да се отглеждат свине и за да живеят мирно там вторият му баща и семейството на Женя, за да могат непознатите му хора да се заселят отново в „Алексеевска“ и „Рижка“, и за да не затихва неспокойната търговска суетня на „Белоруска“. За да се разхождат брамините в своите халати из Полиса и да шумолят с книжните страници, да научават древните знания и да ги предават на следващите поколения. За да строят фашистите своя райх, като улавят враговете на расата и ги измъчват до смърт, а хората на Червея да отвличат чужди деца и да ядат възрастните, а жената на „Маяковска“ да може да продължи да търгува със сина си, за да заработва за хляба на двамата. За да не престават плъховските надбягвания на „Павелецка“, а бойците от революционната бригада да продължават нападенията си над фашистите и воденето на смешни диалектически спорове. И за да могат хиляди хора из цялото метро да дишат, да ядат, да се обичат едни-други, да дават живот на децата си, да изпразват червата си и да спят, да мечтаят, да се борят, да убиват, да се възхищават и да предават, да философстват и да мразят и за да вярва всеки в своя рай и своя ад…

За да може животът в метрото, безсмислен и безполезен, възвишен и изпълнен със светлина, мръсен и неспокоен, безкрайно разнообразен и именно затова толкова вълшебен и прекрасен — за да може човешкият живот да продължи.

Мислеше за това и в гърба му сякаш се превърташе огромен ключ и го навиваше, караше го да направи още една крачка и още една, и още. Благодарение на това и въпреки всичко останало той продължаваше да движи краката си.

И изведнъж всичко се прекъсна. Те се озоваха в просторно помещение — широк коридор във формата на пръстен. Вътрешната му стена беше облицована в мрамор, от което Артьом веднага се почувства като у дома си, а външната…

Отвъд външната, напълно прозрачна, веднага започваше небето, а някъде далеч-далеч долу бяха нахвърляни мъничките къщички, разделени от пътищата на квартали, чернееха се петната на парковете и огромните фунии на кратерите, виждаха се правоъгълниците на оцелелите високи блокове…

Оттук се виждаше целият безкраен град, чиято сива маса се губеше в далечния хоризонт. Артьом седна на пода, облегна се на стената и дълго-дълго гледа Москва и бавно порозовяващото небе.

— Артьом! Ставай, стига си седял! Ела да ми помогнеш! — разтърси го за рамото Улман.

Боецът му връчи голяма намотка тел и Артьом го погледна неразбиращо.

— Не лови проклетата антена — Улман посочи шестметровия прът, захвърлен на пода. — Ще пробваме рамковата. Ето там е вратата за техническия балкон, който е етаж по-долу. Изходът е точно откъм Ботаническата градина. Аз ще стоя на радиостанцията, а вие с Паша излезте, той ще размотава антената, а ти ще го подсигуряваш. Давайте по-живо, че вече ще започне да се съмва.

Артьом кимна. Той си спомни за какво е тук и това му даде нови сили. Някой завъртя невидимия ключ в гърба му и вътрешната му пружина отново започна да се развива. До целта оставаше съвсем малко. Той взе кабела и тръгна към балконската врата.

Вратата обаче не поддаде и се наложи Улман да пусне един откос в нужната секция, за да се пръсне стъклото на парчета. Мощен порив на вятъра едва не ги повали. Артьом пристъпи на балкона, заграден от решетка с височина на човешки ръст.

— Ето, погледни ги! — Павел му подаде полеви бинокъл и махна с ръка в нужното направление.

Артьом се долепи до окуляра и дълго време разглежда безцелно приближилия се град, докато Павел не го насочи към нужното място.

Ботаническата градина и ВДНХ се бяха сраснали в единен тъмен, непроходим гъсталак, насред който се издигаха олющените бели куполи и покриви на павилионите на Изложбата. В тази гъста гора имаше само две голи места — тясната пътечка между главните павилиони („Главната алея“ — прошепна боязливо Павел) и това.

Точно насред Градината се бе образувала огромна плешивина и сякаш дори дърветата отстъпваха гнусливо от невижданата язва. Това беше странно и отблъскващо зрелище: нещо средно между гигантски град и детероден орган, пулсиращ и потрепващ, разпрострял се на няколко квадратни километра.

Небето постепенно се оцветяваше в утринните краски и този зловещ тумор започваше да се вижда все по-добре: оплетена с жили жива ципа, излизащи от изходите-клоаки дребни черни фигурки, деловито пъплещи, като мравки… Именно мравки, а техният град-майка напомняше на Артьом гигантски мравуняк. И една от мравешките пътеки водеше — той сега добре виждаше това — към разположено малко встрани кръгло здание, едно към едно наподобяващо входа към станцията ВДНХ. Черните фигурки се добираха до вратите и изчезваха вътре. Артьом познаваше прекалено добре по-нататъшния им път.

Те наистина бяха съвсем наблизо, а не бяха дошли нейде отдалеч. И наистина можеха да бъдат унищожени, просто унищожени. Сега най-важното беше Мелник да не ги подведе. Артьом въздъхна с облекчение. Кой знае защо си спомни за черния тунел от собствените си сънища, но тръсна глава и се зае да размотава шнура.

Балконът заобикаляше цялата кула, но четирийсетметровата тел не беше достатъчна, за да се направи пълна обиколка. След като завързаха края за един от прътовете на решетката, те тръгнаха на обратно.

— Да! Има сигнал! — завика радостно Улман, когато ги видя. — Имаме връзка! Живи са! Полковникът псува, пита къде сме били досега. — Той вдигна слушалката към ухото си и добави: — Казва, че нещата даже са по-добре, отколкото са очаквали, намерили са четири установки, всичките са в отлично състояние, консервирали са ги… В масло, под брезент… Казва, че Антон е цар, всичко разбира. Скоро ще са готови. Трябва да им съобщим координатите. Праща ти поздрави, Артьом!

Павел разтвори голяма, разделена на квадрати карта на местността и гледайки в бинокъла, започна да диктува координатите, а Улман ги повтаряше в микрофона на радиопредавателя.

— За всеки случай ще запечатаме и самата станция — боецът направи сверка с картата и назова още няколко цифри.

— Край, координатите заминаха, сега те ще насочват. — Улман свали слушалките и потри челото си. — Но това ще отнеме време, твоят ракетчик там е сам срещу всички. Нищо, ще почакаме…

Артьом взе бинокъла и отново излезе на балкона. Нещо го теглеше към този омразен мравуняк, някакво непонятно потискащо чувство, неосезаема и невидима тъга, сякаш гърдите му ги притискаше нещо тежко, което не му позволяваше да си поеме дълбоко дъх. Пред очите му отново се появи тъмният тунел — този път толкова ясно, колкото Артьом не го бе виждал дори в неотстъпно преследващите го кошмари. Но сега можеше да не се бои — на тези упири не им оставаше много време да се разпореждат в сънищата му.

— Край, полетяха! Полковникът казва: очаквайте поздрав. Сега ще подпалим тези ваши черни гадини! — завика Улман.

И точно в този момент градът под краката на Артьом изчезна, небето потъна в черна бездна, радостните викове зад гърба му секнаха и остана само черният тунел, по който Артьом толкова пъти беше бродил към… какво?

Времето се сгъсти и застина.

Той извади от джоба си пластмасовата запалка и щракна камъчето. Малкото весело огънче изскочи и заигра по фитила, озарявайки пространството около себе си.

Артьом знаеше какво ще види и разбираше, че сега вече не бива да се страхува, затова той просто вдигна поглед и надникна в големите черни очи без бяло и зеници. И чу:

— Ти си избраният!

Светът се преобърна. В тези бездънни очи той изведнъж, за части от секундата, видя отговорите на всичко, което оставаше непонятно и необяснимо за него. Отговорът на всички съмнения, колебания, търсения.

И отговорът се оказа съвсем не такъв, какъвто Артьом винаги досега беше мислил, че е.

Пропадайки в погледа на черния, той изведнъж видя вселената през неговите очи.

Възраждащ се нов живот, братство и единение на стотици и хиляди отделни разуми, но не разтварящо граници между тях, а свързващо мисълта на всички участващи същности в единно цяло…

Еластична черна кожа, отблъскваща пагубните лъчи, позволяваща с лекота да се понесат и изгарящото слънце, и януарските студове, фини гъвкави телепатични пипаща, способни и нежно да галят любимото създание, и да жилят болезнено врага, пълна невъзприемчивост към болката…

… Черните бяха истинският венец на разрушеното мироздание, фениксът, въстанал от пепелта на човечеството. И те притежаваха разум — любознателен, жив, но за нещастие толкова различен от човешкия, че нямаха никаква възможност да осъществят контакт. Преди да попаднат на него, на Артьом.

После Артьом видя хората през очите на черните — озлобени, прокудени под земята мръсни гадини, заплашващи с огън и олово, унищожаващи парламентьорите, които идват при тях с песните на мира, като изтръгват белия флаг и забиват дръжката му в гърлата им. После отчаяние — отчаяние, че не могат да осъществят общуване, връзка, разбиране, отчаяние от това, че в дълбините, в долните коридори, живеят неразумни, побеснели твари, които са унищожили своя свят и продължават да се избиват помежду си, и скоро ще измрат, ако не бъдат превъзпитани. Отново опит да им се подаде ръка — и те пак се вкопчват в нея с такава омраза, че остава само един изход — да бъдат усмирени, успокоени. Убивани? Само при самозащита, защото черните не умеят да убиват, те са създадени за друго.

И през цялото това време — отчаяно търсене на поне един от прокудените, който би могъл да стане преводач, мост между двата свята, който да преведе на едните и на другите смисъла на постъпките и желанията на всеки, който да обясни на хората, че няма от какво да се боят, и да помогне на черните да общуват с тях. Защото те няма какво да делят. Защото те не са видове, съперничещи си, за да оцелеят, а два организма, предназначени от природата за симбиоза. И заедно — с човешкото разбиране на техниката и познаване на историята на отровения свят и със способността на черните да се противопоставят на заплахите на този свят, те могат да изведат човечеството на друго, ново равнище и спрялата Земя да изскърца и да продължи да се върти около оста си. Защото черните също са част от това човечество, нов клон, зародил се тук, върху останките на пометения от войната мегаполис.

Те са рожби на тази война, те са деца на този свят, те са по-добре приспособени към новите условия на играта. Както и много други появили се след войната създания, те живеят и усещат не само с обичайните за човека органи, но и с пипащата на съзнанието. Артьом си спомни за загадъчния шум в тръбите, за диваците, замразяващи с поглед, за щурмувалата разумите им отвратителна субстанция в сърцето на Кремъл… Човекът не би могъл да се справи с тяхното въздействие върху неговия разум. А черните сякаш бяха създадени за това. Но на тях им трябваше партньор, съюзник… Приятел. Трябваше им някой, който да им помогне да осъществят връзка с тези оглушали и ослепели техни по-големи братя — хората.

Дълго, търпеливо опипване и възторг — от това, че такъв преводач, избраният, е намерен. Но още преди да бъде установен контакт с него, той изчезва. Пипалцата на общия разум го търсят навсякъде, и понякога го улавят, за да започнат общуване, но той също се страхува, отдръпва се, изскубва се и бяга. Налага се да го поддържат и спасяват, да го възпират, да го предупреждават за опасности, да му дават тласъци и да го водят отново към дома, там, където връзката с него ще бъде особено силна и чиста. Най-накрая контактът става доста здрав — всеки ден, понякога по няколко пъти на ден успяват да се сближат с избрания и тогава той прави още една плаха крачка към разбирането на своята задача. Своята съдба. Той винаги е бил предназначен именно за това — та нали самият път на черните в метрото, към хората, е отворен не от някой друг, а точно от него.

Артьом искаше да ги попита какво се е случило с Хънтър, но тъй като в момента това щеше да го отвлече от най-главното, отложи въпроса за Ловеца за по-нататък и просто забрави за него — той така и остана незададен.

Артьом сега беше на границата на осъзнаването на нещо невероятно важно — вече бе изпитвал същото чувство в самото начало на своя поход, когато седеше при огъня на „Алексеевска“. Това беше именно то — ясното усещане, че километрите тунели и седмиците блуждаене отново са го довели до потайната вратичка, след отварянето на която той ще постигне разбирането на всички тайни на мирозданието и ще се издигне над жалките хора, издълбали своя свят в неподатливата замръзнала земя и зарили глави в нея. Той можеше да я отвори още тогава и нямаше да има нужда от цялото му странстване. Но предишния път Артьом бе попаднал при тази врата случайно, беше погледнал през ключалката и бе отскочил назад, изплашен от видяното. А сега дългият път към нея го караше да я отвори без никакво колебание и да застане пред светлината на абсолютното знание, което ще бликне навън. И дори то да го ослепи — очите му тогава вече ще са станали само несъвършен и безполезен инструмент, годен за онези, които не са виждали нищо в живота си освен сводовете на тунелите и замърсения гранит на станциите.

Трябваше само да протегне ръка към подадената му длан — макар и страшна, макар и необичайна, с изпъната лъщяща черна кожа, — но несъмнено приятелска. И тогава вратата щеше да се отвори. И всичко щеше да бъде различно. В мислите му се появиха картини на ширнали се необозрими нови хоризонти, прекрасни и величествени. Сърцето му се изпълни с радост и решимост и остана само капчица разкаяние, че не бе успял да разбере всичко по-рано, че беше отблъсквал от себе си своите приятели и братя, стремели се към него, толкова разчитали на помощта му, на подкрепата му, защото единствено той в целия свят можеше да направи това.

Артьом хвана дръжката на вратата и я натисна.

Сърцата на хиляди черни далеч долу пламнаха с радост и надежда.

Мракът пред погледа му се разсея и когато прилепи бинокъла към очите си, видя, че стотиците черни фигурки на далечната земя са застинали на местата си. Стори му се, че сега всички гледат към него, не вярвайки, че толкова дълго чаканото чудо се е случило и е сложен краят на безсмислената братоубийствена вражда.

В този момент първата ракета мълниеносно начерта огнено-димна следа в небето и се заби точно в центъра на града. И веднага след нея аленеещия небосклон беше разчертан от още три такива метеора.

Артьом се хвърли назад с надеждата, че залпът още може да бъде спрян, че той може да нареди, да обясни… Но веднага клюмна, осъзнал, че всичко вече е свършило.

Оранжевият пламък заля „мравуняка“, нагоре се издигна катранен облак, от всички посоки го обкръжиха нови взривове и той се изду, рухна, изпусна уморен предсмъртен стон, после се забули в гъст дим от горящите гора и плът. А от небето падаха нови и нови ракети и всяка нова смърт, която носеха, отекваше с печална болка в душата на Артьом.

Той се опитваше да напипа в съзнанието си поне следа от това присъствие, което току-що го бе изпълвало и сгрявало толкова приятно, което обещаваше спасение на него и цялото човечество, което придаваше смисъл на съществуването му… Но от него не беше останало нищо. Съзнанието му бе като изоставен тунел на метрото, където съвършената пустота не позволява да разгледаш царящия в него пълен мрак. И Артьом ясно, остро почувства, че вече никога за отреденото му време там няма да се появи светлина, с която той да озари живота си и да намери път в него.

— Как ги размазахме, а? Да видят как е! — потриваше ръце Улман. — А, Артьом? Артьом!

Цялата Ботаническа градина, а заедно с нея и ВДНХ, се бяха превърнали в страшна огнена каша, към есенното небе лениво се издигаха огромни кълба гъст черен дим и кървавочервеното зарево на чудовищния пожар се смесваше с нежните лъчи на изгряващото слънце.

На Артьом му стана непоносимо задушно и тясно. Той хвана противогаза, изтръгна го и жадно, с пълни гърди пое от свежия въздух. После изтри напиращите сълзи и без да обръща внимание на виковете, започна да се спуска по стълбите надолу.

Връщаше се в метрото.

Вкъщи.

Бележки

[1] На руски — хозяйство. (Правилното обяснение на абревиатурата — в първа глава.) — Бел.прев.

Край
Читателите на „Метро 2033“ са прочели и: