Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (16)

Глава 16
Песните на мъртвите

— Не, там няма никакви тайни входове и никога не е имало. Нима ти самият не знаеш? — Фирата недоволно повиши тон и думите му достигнаха до Артьом.

Връщаха се от дежурство — обратно на „Киевска“. Сталкерът и Фирата крачеха малко по-назад от останалите и оживено обсъждаха нещо. Когато Артьом също се забави, за да вземе участие в разговора им, те преминаха на шепот и на него не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини пак към основната група. Малкият Олег, който ситнеше, стараейки се да не изостане от възрастните и отказваше да се качи на раменете на баща си, веднага го хвана радостно за ръката.

— Аз също съм ракетчик! — обяви той.

Артьом погледна учудено момчето. То беше близо, когато Мелник му представи Фирата, и сигурно случайно бе чуло тази дума. Разбираше ли какво означава?

— Само че не казвай на никого! — побърза да добави Олег. — Другите не бива да научават. Този чичко сигурно ти е приятел, щом ти е разказал това за себе си.

— Добре, на никого няма да кажа — влезе в неговия тон Артьом.

— Не че е срамно, даже напротив, човек трябва да се гордее с това, но другите могат да говорят лоши неща за теб от завист — обясни момчето, макар че Артьом не смяташе да го пита нищо.

Антон вървеше на десет крачки напред и осветяваше релсите. Момчето кимна към слабата му фигура и прошепна:

— Татко каза да не го показвам на никого, но ти нали умееш да пазиш тайна. Ето! — Олег извади от вътрешния си джоб малко парче тъкан.

Артьом я освети с фенера си. Оказа се нашивка — кръгче от плътна гумирана материя, седем сантиметра в диаметър. От едната страна беше напълно черна, а от другата на тъмен фон бе изобразено сечението на три непонятни продълговати предмета — нещо като шестовърхите хартиени снежинки, с каквито украсяваха ВДНХ на Нова година. В този от предметите, който беше разположен вертикално, Артьом, след като се загледа, разпозна патрон, като че ли от картечница или от снайперистка винтовка, но кой знае защо с прикрепени към основата крилца, но другите два — еднакви, жълти, с двойни обръчи от двете страни — не можа да разпознае. Загадъчната снежинка беше вписана в стилизиран венец, като на старите кокарди, а по кръга на нашивката имаше надпис. Но цветовете на буквите бяха толкова избледнели, че Артьом успя да прочете само: „…ни войски и ар…“, а още и думата „…успя“, написана отдолу, под рисунката. Ако имаше малко повече време, може би щеше да разбере какво му показва момчето, но се получи иначе.

— Хей, Олежек! Ела тук, че ми трябваш! — извика Антон сина си.

— Какво е това? — свари да попита Артьом момчето, преди то да си вземе нашивката и да я пъхне в джоба си.

— РВА^[1]! — изговори грижливо Олег, сияейки от гордост, после му намигна и изтича при баща си.

След като се качиха на платформата по прикрепената стълбичка, патрулните си тръгнаха към домовете. До самия изход на станцията чакаше жената на Антон. Със сълзи на очи тя скочи към малкия Олег, хвана го за ръката, а после се нахвърли върху мъжа си:

— Да ме подлудиш ли искаш? Какво трябваше да си помисля? Преди колко часа детето излезе от вкъщи? Защо съм длъжна да ви мисля всичките? Ти самият си като малко дете, да не можеш да го доведеш до вкъщи! — занарежда тя.

— Лена, хайде, недей пред хората… — промърмори Антон и смутено се огледа. — Не можех да напусна патрула. Мисли какви ги говориш. Командир на заставата — и изведнъж да напусне поста…

— Командир! Виж го ти командира! Като че ли не знаеш какво става тук. Момчето на съседите изчезна преди седмица…

Мелник и Фирата ускориха крачка и дори не си взеха довиждане с Антон, оставяйки го насаме с жена му. Артьом се забърза след тях и още дълго време до слуха им достигаше плачът и упреците на жената на Антон, макар и думите вече да не се разбираха.

Тримата се насочиха към служебните помещения, където се намираше щабът на началника на станцията. След няколко минути вече седяха в стаята с окачените изтъркани килимчета, а самият началник кимна с разбиране, когато сталкерът го помоли да ги остави насаме, и излезе.

— Ти май нямаш паспорт в себе си? — отбеляза по-скоро утвърдително Мелник, обръщайки се към Артьом.

Младежът поклати глава. Без конфискувания от фашистите документ той се превръщаше в парий, за когото са затворени пътищата към почти всичките цивилизовани станции на метрото. Нито Ханза, нито Червената линия, нито Полисът биха го приели. Докато сталкерът беше до него, никой не задаваше излишни въпроси, но окажеше ли се сам, щеше да му се наложи да се скита между изоставени гари и малки станции, такива като „Киевска“. И нямаше да може дори да си мечтае да се върне във ВДНХ.

— Не мога да те вкарам в Ханза без паспорт, за целта първо трябва да намеря нужните хора — каза Мелник, сякаш да потвърди мислите му. — Възможно е да ти се направи нов, но това би отнело време. А както и да го мислим, най-краткият път до „Маяковска“ е през Околовръстната. Какво да правим?

Артьом сви рамене. Усещаше накъде бие сталкерът. Не можеше да се чака и в същото време той самият не можеше да попадне на „Маяковска“ през Ханза. Тунелът, който водеше към нея от другата страна, идваше право от „Тверска“. Да се върне в бърлогата на фашистите, а освен това и на станцията, превърната в затвор, щеше да е безумие. Безизходна ситуация.

— Най-добре ще е, ако двамата с Фирата отидем на „Маяковска“ — обобщи Мелник. — Ще потърсим входа за Д-6. Ако го намерим — ще се върнем за теб, може и с паспорта дотогава да е излязло нещо, междувременно ще поговоря с когото трябва, за да потърси бланка. Ако не го намерим — също ще се върнем. Няма да се наложи да ни чакаш дълго. По Околовръстната ще се доберем двойно по-бързо, само за ден ще успеем. Ще ни изчакаш ли? — той гледаше изпитателно в Артьом.

Артьом сви рамене още веднъж. Не можеше да се принуди да кимне и да се съгласи. Не го изоставяше чувството, че се отнасяха към него като към вече използван материал. Сега, когато бе изпълнил основната си задача и беше съобщил за опасността, възрастните се бяха заели с всичко останало, а него просто го отместваха встрани, за да не им се мотае из краката.

— Отлично — заключи сталкерът. — Чакай ни на сутринта. Ще тръгнем още сега, за да не губим време напразно. По повод на храната и спането ще обсъдим всичко с Аркадий Семьонович, няма да има проблеми с него. Това май е всичко… Не, не е всичко. — Той бръкна в джоба си и извади оттам същия онзи окървавен лист хартия, на който бяха планът и поясненията. — Вземи го, аз си го прерисувах. Кой знае как може да се завъртят нещата. Само не го показвай на никого…

Мелник и Фирата тръгнаха след по-малко от час, като преди това говориха с началника на станцията. Акуратният Аркадий Семьонович веднага съпроводи Артьом до палатката му и след като го покани да вечерят заедно, го остави да си почива.

Палатката за гости беше разположена малко встрани от останалите и макар че я поддържаха в прекрасно състояние, Артьом от самото начало се почувства неуютно в нея. Погледна навън и отново се убеди, че останалите жилища са разположени нагъсто едно до друго и всичките бяха колкото се може по-надалеч от входовете на тунелите. Сега, когато сталкерът беше заминал и Артьом се бе озовал сам на непознатата станция, тягостното усещане, което бе изпитал предишния ден, се върна. На „Киевска“ все пак беше страшно, просто страшно, без никакви видими причини. Вече бе късно и гласовете на децата затихваха, а възрастните обитатели на станцията все по-рядко излизаха от палатките. На Артьом изобщо не му се искаше да се разхожда из платформата. След като прочете три пъти полученото от умиращия Данила писмо, Артьом не издържа и половин час преди уговореното време тръгна към Аркадий Семьонович на вечеря.

Преддверието на служебното помещение сега беше превърнато в кухня, където шеташе симпатична девойка, малко по-голяма от Артьом. В големия тиган се задушаваше месо с някакви коренчета, в съседство се варяха белите грудки, с които ги бе угощавала жената на Антон. Самият началник седеше наблизо на едно столче и четеше раздърпана книжка, на корицата на която имаше пистолет и женски бедра с черни копринени чорапогащи. Когато видя Артьом, Аркадий Семьонович смутено сложи книгата настрани.

— Скучно е тук, при нас, предполагам — усмихна се той с разбиране на младежа. — Да отидем в моя кабинет, Катерина ще ни сервира там. А ние дотогава ще пийнем — намигна той.

Сега стаята с килимчетата и черепа изглеждаше съвсем различно: осветена от нощна лампа със зелен, направен от плат абажур, тя бе станала много по-уютна. Напрежението, преследвало неотстъпно Артьом на платформата, се разсея безследно в лъчите на тази лампа. Аркадий Семьонович измъкна от шкафа малка бутилка и отсипа в необичайно тумбеста чаша от кафявата течност с главозамайващ аромат. Излезе съвсем малко, един пръст, и Артьом с уважение си помисли, че тази бутилка със сигурност струва не по-малко от цяла каса бира от онази, която беше пробвал в „Китай-град“.

— Коняче — отговори на любопитния му поглед Аркадий Семьонович. — Арменски естествено, почти трийсетгодишен. От повърхността — началникът замечтано вдигна поглед към тавана. — Не се бой, не е заразен, сам съм го проверявал с дозиметър.

Непознатата напитка беше много силна, но въздействието й се смекчаваше от приятния вкус и тръпчивия аромат. Артьом не преглътна веднага, а по примера на домакина си се опита да се наслади на вкуса на коняка. Изглеждаше сякаш из вътрешностите му бавно се разлива огън, който постепенно изстива и се превръща в приятна топлина. Стаята стана още по-уютна, а Аркадий Семьонович — още по-симпатичен.

— Удивително нещо — оцени Артьом и примижа от удоволствие.

— Бива си го, нали? Преди година и половина краснопресненските сталкери намериха съвсем недокоснат продоволствен склад — обясни началникът на станцията. — В някакво мазе, както често са правели навремето. Табелата паднала — и никой не го забелязвал. Но един от сталкерите си спомнил, че някога, още преди, е ходел понякога там, и решил да провери. Колкото години повече престояват, толкова по-хубави стават. На мен, заради познанството ни, ми даде бутилката за сто патронки. В „Китай-град“ за една искат двеста.

Той отпи още една мъничка глътка, после погледна замислено през коняка към светлината на лампата.

— Този сталкер се казваше Вася — съобщи началникът. — Добър човек беше. Не някакъв вятърничав, а сериозен човек, само стойностни неща донасяше. Щом се върнеше отгоре, първо при мен идваше. Ето, Семьонич, казваше, нови постъпления — усмихна се той леко.

— Случило ли се е нещо с него? — попита съпричастно Артьом.

— Той много обичаше Краснопресненска, постоянно повтаряше, че там е истинско Елдорадо — каза тъжно Аркадий Семьонович. — Всичко е недокоснато, има само един многоетажен блок от сталинско време… Ясно е защо всичко там си се е запазило… Зоопаркът е точно от другата страна на пътя. Кой ще посмее да се напъха на Краснопресненска? Такъв ужас… Отчаян беше Вася, винаги рискуваше, но затова и печелеше толкова. И все пак си навлече белята. Сгащили го в зоопарка, а партньорът му едвам успял да се измъкне. Хайде да пием за него — началникът въздъхна тежко и наля още по чашка.

Спомнил си за небивало високата цена на коняка, Артьом понечи да протестира, но Аркадий Семьонович решително набута тумбестата чаша в дланта му, обяснявайки, че отказът ще оскърби паметта на лекомисления сталкер, доставил тази божествена напитка.

През това време девойката сервира масата и Артьом и Аркадий Семьонович неусетно минаха на обикновена, но добре пречистена домашна ракия. Месото беше приготвено възхитително и с него почти прозрачната течност влизаше с удивителна лекота.

— Неприятно е на вашата станция — каза откровено Артьом след час и половина. — Страшно е тук, някак потискащо…

— Въпрос на навик — неопределено поклати глава Аркадий Семьонович. — И тук живеят хора. Не е по-зле, отколкото на някои…

— Не, вижте, аз разбирам — опита се да го успокои Артьом, решил, че началникът на „Киевска“ се е обидил. — Сигурен съм, че правите всичко възможно… Но такава е ситуацията. Всички говорят само за това, че изчезват хора.

— Врели-некипели — отсече Аркадий Семьонович. Но след още една чаша ракия си призна: — Не всички изчезват. Само деца.

— Мъртвите ли ги взимат? — Артьом чак потрепери.

— Кой знае кой ги взима? Аз самият не вярвам в мъртвите. Виждал съм мъртви навремето, не се притеснявай. Те не взимат никого отникъде. Лежат си спокойно. Но там, зад затрупването — Аркадий Семьонович махна с ръка към „Парк на победата“ и едва не загуби равновесие, — има някой. Това е сигурно. И е по-добре да не ходим там.

— Защо? — Артьом се стараеше да фокусира погледа си върху своята чаша, но тя постоянно се размиваше и се изплъзваше нанякъде.

— Почакай, ще ти покажа…

Началникът на станцията с грохот се отблъсна от масата, надигна се с усилие и тръгна към шкафа, залитайки. Порови на един от рафтовете и внимателно вдигна към светлината дълга метална игла с пера откъм тъпия край.

— Какво е това? — намръщи се Артьом.

— И аз искам да знам…

— Откъде го взехте?

— От шията на патрулен, който охраняваше десния тунел. Беше загубил много малко кръв, но лежеше посинял, с пяна на устата.

— Откъм „Парк на победата“ ли са дошли? — досети се Артьом.

— Дявол знае — промърмори Аркадий Семьонович и изпи на екс останалата в чашата му ракия. — Обаче виж какво, не казвай за това на никого.

— А защо вие самият не разкажете на някого? Ще ви помогнат, и хората ще се успокоят.

— Никой няма да се успокои, всички ще се разбягат като плъхове! Щом още отсега бягат… Няма от кого да се отбраняваме тук, няма никакъв враг. Не го виждаме и затова е страшно. Е, ще им покажа иглата, и какво? Мислиш ли, че проблемът ще се разреши? Това е смешно! Всички ще се ометат, гадините, и ще ме оставят сам тук. А какъв началник-станция ще бъда без население? Капитан без кораб! — той повиши глас, но прозвуча пискливо и млъкна.

— Аркаша, Аркаша, не бива така, всичко е наред… — девойката уплашено седна при тях и започна да го гали по главата, а Артьом през мъглата със съжаление разбра, че тя съвсем не е дъщеря на началника.

— Всички ще избягат, гадовете! Като плъхове от потъващ кораб! Ще остана сам! Но няма да се дам! — не млъкваше онзи.

Артьом се изправи с усилие и закрачи неуверено към изхода. Пазачът на вратата въпросително прекара пръсти през шията си и кимна към кабинета на Аркадий Семьонович.

— Мъртво пиян — едвам успя да изговори Артьом. — По-добре не го закачайте до утре — и с олюляване пое към палатката си.

Наложи му се да търси пътя. Няколко пъти се опита да влезе в чужди жилища и само грубите мъжки ругатни и отчаяните женски викове му помагаха да разбере, че пак не е успял да уцели нужната палатка. Домашната ракия се оказа по-коварна от евтините ментета и започваше да действа с пълната си сила едва по-късно. Арките и колоните плуваха пред очите му, а като капак на всичко започваше да му притъмнява. В по-нормален час от денонощието някой би помогнал на Артьом да се добере до палатката за гости, но сега станцията се оказа напълно пуста. Дори постовете на изходите от тунелите вероятно бяха изоставени.

На цялата станция през нощта оставаха включени три-четири слаби лампи и с изключение на светлите петна на тези места, над които те висяха от тавана, цялата платформа беше потопена в мрак. Когато Артьом се спря и се вгледа по-внимателно, започна да му се струва, че сумракът е запълнен с нещо и леко се помръдва. Не вярвайки на очите си, той с любопитството и смелостта на пияните тръгна към едно особено подозрително място недалеч от прехода към Филевска линия, до една от арките, където движенията на концентрираната тъмнина не бяха плавни, като в другите ъгълчета, а резки и сякаш резултат на разумна дейност.

— Хей! Кой е там? — извика той, когато се приближи на разстояние петнайсет крачки.

Никой не отговори, но му се стори, че от общото тъмно петно бавно се отдели продълговата сянка. Тя почти се сливаше с мрака, но у Артьом нарастваше увереността, че някой го наблюдава. Той се олюля, но устоя и направи още една крачка.

Сянката рязко намали размерите си, сякаш се сви, и се плъзна напред. В носа го удари рязка отвратителна миризма и Артьом отскочи. На какво миришеше? Спомни си картината, която бе видял в тунела на подстъпите към Четвъртия райх: нахвърляни един върху друг трупове със завързани зад гърба ръце. Миризма на разложение?

В този момент сянката се метна към него със светкавична скорост, като изстреляна от арбалет стрела. За секунда пред него се мярна лице, бледо, с дълбоко хлътнали очи, покрито със странни петна.

— Мъртвец! — изхриптя Артьом.

После главата му се разпадна на хиляди парчета, таванът затанцува и се преобърна и всичко угасна. Зазвучаха някакви гласове, които потъваха на моменти в абсолютна тишина и после изплуваха оттам, избухваха и изчезваха някакви видения.

— … Мама няма да ми разреши, ще се безпокои — говореше наблизо детски глас. — Точно сега не бива, тя плака цяла вечер. Не, не ме е страх, ти не си страшен и пееш хубаво. Просто не искам мама отново да плаче. Не се обиждай! Е, може само за малко… Ще се върнем ли до утре?

— … Времето не чака. Времето не чака — повтаряше нисък мъжки глас. — Няма време. Те вече са близо. Ставай, не лежи, ставай! Ако загубиш надежда, ако отстъпиш, ако капитулираш, мястото ти бързо ще се заеме от други. Аз ще продължа да се боря. Ти също си длъжен. Ставай! Ти не разбираш…

— … Кой е това? При началника? В палатката за гости? Разбира се, че ще го отнеса сам! Хайде, помогни и ти… Поне го хвани за краката. Тежък е… Интересно какво дрънчи в джобовете му? Добре де, шегувам се. Край, донесохме го. Добре де, няма. Излизам…

Завесата на палатката рязко се дръпна и в очите го удари лъч от фенер.

— Ти ли си Артьом? — лицето на влезлия не можеше да се разпознае, но звученето на гласа беше като на млад човек.

Артьом скочи от леглото, но главата му веднага се завъртя и му се заповдига. В тила му пулсираше тъпа болка, всяко докосване там го изгаряше. Косите му бяха сплъстени, вероятно от засъхнала кръв. Какво се бе случило с него?

— Може ли да вляза? — попита новопоявилият се и без да дочака отговор, пристъпи в палатката и дръпна зад себе си завесата.

Той пъхна в ръката на Артьом дребен метален предмет. Младежът най-накрая успя да включи своя фенер и разгледа предмета. Беше гилза от автомат, превърната в капсула със завинтващо се капаче — абсолютно същата като онази, която някога му бе връчил Хънтър. Не вярвайки на очите си, Артьом се опита да отвори капачето, но то се плъзгаше по изпотените му от вълнение длани. Най-накрая върху петното светлина изпадна мъничко късче хартия. Нима беше послание от Хънтър?

„Непредвидени усложнения. Входът към Д-6 е блокиран. Фирата е убит. Чакай ме, не ходи никъде. Необходимо е време за организация. Ще се постарая да се върна колкото се може по-скоро. Мелник.“

Артьом прочете записката още веднъж, постара се да вникне в съдържанието й. Фирата е убит? Входът към Метро-2 е блокиран? Но нали това означава, че всички техни планове и надежди са разбити на пух и прах! Той погледна неразбиращо посланика.

— Мелник нареди да останеш тук и да го чакаш — потвърди онзи. — Фирата е мъртъв. Убили са го. Мелник каза, че със стрела, напоена с отрова. Не се знае кой го е направил. Той сега ще провежда мобилизация. Това е всичко, време е да тръгвам. Ще има ли отговор?

Артьом се зачуди какво би могъл да напише на сталкера. Какво да прави? На какво да се надява сега? Можеше ли да зареже всичко и да се върне във ВДНХ, за да прекара там последните си минути сред близките си хора? Той поклати глава. Посланикът безмълвно се обърна и излезе.

Артьом се отпусна на леглото и се замисли. Нямаше къде да отиде. Без паспорт и без придружител не можеше нито да излезе на Околовръстната, нито да се върне на „Смоленска“. Оставаше му да се надява, че в близките дни Аркадий Семьонович ще бъде също толкова гостоприемен, колкото бе предишния ден.

На „Киевска“ беше „ден“. Светеха двойно повече лампи, а до служебните помещения, където бе квартирата на началника на станцията, сияеше живачната тръба на лампата за дневно осветление. Мръщейки се от болката в главата си, Артьом се добра до кабинета на началника. Пазачът го спря с жест на входа. Отвътре се чуваше шум. Няколко мъже разговаряха на висок тон.

— Той е зает — обяви караулният. — Ако искаш, го почакай.

След няколко минути от помещенията излетя като куршум Антон, командирът на вчерашния патрул. След него изскочи и началникът на станцията. Макар че косите му отново бяха грижливо сресани, под очите му се бяха появили торбички, а лицето му бе забележимо подпухнало и покрито с набола сребриста брада. Артьом потри бузите си и си помисли, че и той самият след вчерашния ден сигурно не изглежда много по-добре.

— А какво мога да направя аз? Какво?! — крещеше подир Антон началникът, а после се изплю и се плесна с длан по челото. — А… събуди ли се? — усмихна се криво той, като забеляза Артьом.

— Ще ми се наложи да остана тук, докато Мелник се върне — съобщи Артьом с оправдателен тон.

— Знам, знам, доложиха ми. Ела да влезем, дадоха ми поръчение относно теб — Аркадий Семьонович го покани с жест в стаята. — Та, казаха ми, че докато чакаш Мелник, трябва да те снимам за паспорт. Останала ми е техника още от времето, когато „Киевска“ беше нормална станция… После той може да донесе бланка за паспорт, ще ти направим документ.

Настани Артьом на едно столче и насочи към него обектива на малко пластмасово фотоапаратче. Блесна светкавица и Артьом прекара следващите пет минути в пълна тъмнина, безпомощно озъртайки се.

— Извинявай, забравих да те предупредя… Огладнееш ли — идвай, Катя ще те нахрани, но днес няма да имам никакво време за теб. Тук, при нас, обстановката се изостря… През нощта е изчезнал големият син на Антон. Той сега го разтръбява из цялата станция… Живот ли е това… А, казаха ми, че на сутринта са те намерили насред платформата. Главата ти е била цялата в кръв. Какво е станало?

— Не помня… Сигурно съм паднал, както бях пиян — отговори Артьом след кратка пауза.

— Да… Добре си пийнахме вчера — усмихна се началникът. — Добре, Артьом, време е да се заемам с моите дела. Намини по-късно.

Артьом стана от столчето. Пред очите му беше образът на малкия Олег. По-големият син на Антон… Нима той? Спомни си как предишния ден момчето въртеше ръчката на мъничката си латерна и я доближаваше към металните тръби, а после каза, че само малките деца се боят, че ще ги вземат мъртвите, ако ходят в тунелите и слушат тръбите. Артьом почувства как го обзема студен ужас. Нима това е истина? Нима се е случило заради него? Той погледна пак към Аркадий Семьонович, отвори уста, но така и не каза нищо, а се обърна и излезе.

Когато се върна в палатката си, Артьом седна на пода и поседя известно време безмълвно, загледан в пустотата. Сега започваше да му се струва, че избирайки го за тази мисия, някаква неведома сила същевременно го бе проклела: почти всички, които решаваха да споделят с него поне част от пътя, загиваха. Пред него като въртележка преминаха лицата на хората, намерили смъртта си, защото са изминали част от пътя заедно с него. Бърбъна, Михаил Порфириевич и внучето му, Данила… Хан бе изчезнал безследно, а и спасилите Артьом бойци от революционната бригада можеше и да са убити още в следващия участък. Ето сега и Фирата. Но мъничкият Олег? Донесъл ли беше Артьом на своя спътник смърт, без самият той да знае това?

Без да разбира изобщо какво прави, младежът скочи, метна на гръб раницата си и автомата, взе фенера и излезе на платформата. Краката му сами го отнесоха до мястото, където през нощта го бяха нападнали. Когато се приближи, той застина. През мътната пелена на пиянските му спомени го гледаха мъртви, хлътнали навътре очи. Спомни си всичко. Не беше сън.

Трябваше да намери Олег! На всяка цена трябваше да помогне на командира на патрула да намери сина си. Това бе станало по негова вина, по вина на Артьом — той не беше спазил обещанието си да наглежда момчето, съгласи се да играе с него на странните му игри с тръбите и ето че сега се намираше тук, жив и здрав, а малкият бе изчезнал. И Артьом беше убеден, че той не е избягал от станцията сам. Тази нощ се бе случило нещо лошо, необяснимо, и Артьом беше дважди виновен, защото можеше да попречи на това, но не го бе направил.

Огледа мястото, където снощи зловещият пришълец се криеше в сенките. Там имаше купчина боклук, но когато я разрови, Артьом само подплаши една бездомна котка. След като изследва безрезултатно платформата, той тръгна към линията и скочи върху релсите. Караулните на входа на тунела го изгледаха лениво и го предупредиха, че може да влиза в участъците само на собствен страх и риск и че там никой няма да носи отговорност за него.

Този път Артьом тръгна не по този тунел, по който вчера бяха дежурили с Мелник, а по втория, паралелния. Както бе казал командирът на патрулните, този тунел също беше затрупан на приблизително същото разстояние от станцията. При срутването имаше пост: железен варел, служещ за печка, и наредени около него чували. До тях на релсите се намираше ръчна дрезина, натоварена с кофи с въглища. Седналите на чувалите патрулни си шепнеха нещо и при приближаването на Артьом скочиха от местата си и напрегнато го заоглеждаха. Но после един от тях даде отбой, останалите се успокоиха и отново насядаха. След като се вгледа, Артьом разпозна в командира Антон, побърза да измърмори нещо неловко, обърна се и закрачи назад. Лицето му беше пламнало: не можеше да погледне в очите човека, който бе изгубил сина си заради него. Крачеше оклюмал и си повтаряше полугласно:

— Аз нямам общо… Аз не можех… Какво можех да направя?

Размазаното петно светлина от фенера му подскачаше на крачка пред него.

Внезапно забеляза мъничък предмет, самотно легнал в сянката между две траверси. Дори отдалеч му се струваше познат и сърцето му се разтуптя. Артьом се наведе и вдигна от земята мъничката кутийка със стърчаща от нея изкривена ръчка. Завъртя дръжката и кутийката откликна със звънящата тъжна мелодия. Латерната на Олег. Захвърлена или случайно изпусната тук съвсем скоро.

Артьом остави раницата си на мястото, където бе намерил латерната, и се зае с удвоено внимание да изследва стените на тунела. Наблизо имаше врата, водеща към служебни помещения, но зад нея Артьом намери само разграбена обществена тоалетна. Оглежда тунелите още двайсет минути, но без никакъв резултат. Върна се при раницата си, отпусна се на земята, облегна гръб на стената и безсилно впери поглед в тавана. След секунда отново беше на крака, а лъчът на фенера, треперейки, обхождаше черен процеп, едва забележим в потъмнелия бетон на настилката. Процеп на не докрай затворен люк — точно над мястото, където Артьом бе взел от земята латерната на Олег. Но не можеше да става и дума да се добере до люка: той се намираше на повече от три метра височина.

Решението дойде почти мигновено. Стиснал в ръка намерената кутийка и оставил раницата си на релсите, Артьом хукна обратно към патрулните. Вече не се боеше да погледне Антон в очите.

Забави леко крачка, когато наближаваше поста, за да не го прострелят от уплаха патрулните, отиде до Антон и шепнешком му разказа за находката си. След две минути те, съпроводени от въпросителните погледи на останалите, вече се отдалечаваха от поста, като поред натискаха ръчките на дрезината.

Шахтата беше доста тясна и човек не можеше да се изправи вътре в целия си ръст. Тя минаваше успоредно на тунела на метър и половина над тавана и Артьом не разбираше защо са я построили. За изсмукване на въздух? За придвижване в аварийни ситуации? За плъхове? Или я бяха копали, след като тунелът е бил взривен?

Спряха дрезината точно под люка. Височината беше достатъчна, за да може Артьом, стъпил върху раменете на Антон, да вдигне капака и да пропълзи вътре, а после да помогне на партньора си да се качи.

Макар тесният коридор да се простираше и в двете посоки, Антон тръгна решително към „Парк на победата“. След няколко секунди стана ясно, че не е сгрешил: на пода в светлината на фенера проблесна мътно продълговата гилза — една от онези, които Мелник бе подарил на момчето предишния ден. Въодушевен от находката, Антон се затича.

Изминаха още двайсет метра до място, където шахтата свършваше със стена, а в пода чернееше отворът на още един люк, също полуотворен. Антон започна уверено да се спуска надолу. Още преди Артьом да успее да възрази, спътникът му вече беше изчезнал. От отвора се разнесоха грохот и ругатни, а после сподавен глас съобщи:

— Скачай по-внимателно — височината тук е три метра. Почакай, ще ти светна с фенера.

Артьом се улови с ръце за ръба, увисна, залюля се два-три пъти и се пусна, стараейки се и двата му крака да попаднат между траверсите.

— Как ще се връщаме обратно? — попита той, докато се изправяше и се изтупваше с длани.

— Ще измислим как — махна с ръка Антон. — Най-важното е: сигурен ли си, че не ти се е сторило за мъртвеца?

Артьом сви рамене. Въпреки цепещата му се глава самата мисъл, че през нощта на „Киевска“ го е нападнало някакво адско изчадие, беше абсурдна.

— Ще отидем до „Парк на победата“ — реши Антон. — Щом стават тези дяволски неща, заплахата може да идва само оттам. Ти сигурно и сам чувстваш това, нали беше на станцията ни.

— А защо вчера не ни казахте нищо? — попита Артьом, догони патрулния и се постара да върви в крак с него.

— Началството не разрешаваше — отговори навъсено спътникът му. — Семьонович много го е страх от паниката, казал е да не разпространяваме слухове. Трепери за мястото си. Но всяко нещо си има граници. Аз вече отдавна му говоря, че не може да държи това завинаги в тайна… За последните два месеца изчезнаха три деца, четири семейства избягаха от станцията. Нашият караулен с тази игла във врата. Не, разправя, ще започне паника, ще изгубим контрол. Страхливец е той… — Антон се изплю.

— А кой е уцелил караулния с тази игла? — попита Артьом, сепна се и застина, Антон също замръзна.

— Какво е това? Виждал ли си някога нещо подобно? — попита озадачено патрулният.

Артьом не отговори нищо. Той продължаваше да стои така, вперил поглед в пода, и само местеше фенера насам-натам, за да разгледа това, което му сочеше Антон.

На пода имаше гигантска рисунка, грубо направена с бяла боя върху релсите, траверсите и почвата: извита линия, наподобяваща пълзяща змия или червей, широка четирийсет сантиметра и дълга два метра. От едната й страна се виждаше удебеляване, приличащо на глава и придаващо й още по-голямо сходство с огромно влечуго.

— Змия — предположи Артьом.

— Може би просто са разлели боя? — опита да се пошегува Антон.

— Не, не е толкова просто… Ето я главата… Гледа настрани. Пълзи към „Парк на победата“.

— Значи сме в една посока…

След още няколкостотин метра предположенията им се потвърдиха. Посоката беше правилна, в това ги увериха трите гилзи, пуснати насред пътя. Двамата закрачиха по-бодро.

— Браво на момчето! — каза с гордост Антон. — Виж ти как е измислил да оставя следи!

Артьом кимна. Много повече го занимаваше въпросът, как неизвестното същество е успяло да отмъкне безшумно детето, което явно все още беше живо. Дали бе реалност чутото от него, докато беше в състояние на забрава? Съгласил ли се е Олег доброволно да тръгне с похитителя си? Защо и за кого тогава отбелязваше пътя си?

Младежът утихна за няколко минути, замълча и Антон. Сега, когато просто крачеха напред, броейки траверсите, а лепнещата тъмнина разтапяше неотдавнашната радост и надежда, на Артьом отново започна да му става страшно. Надявайки се да изкупи вината си пред момчето и баща му, той забрави за всякакви предупреждения и за страховитите слухове, разказани шепнешком. Забрави и за нареждането на сталкера да не мърда никъде от „Киевска“, а непременно да го изчака на станцията. И ако Антон се бе устремил напред да намери и върне сина си, защо Артьом също крачеше към зловещата станция „Парк на победата“? Защо беше пренебрегнал себе си и главната си задача? Спомни си за секунда за странните хора от „Поляна“, които му говореха за съдбата. Кой знае защо му олекна. Наистина бойното настроение се запази само пет минути. До следващия знак, изобразяващ змия.

Тази рисунка беше двойно по-голяма от предишната и това трябваше да убеди пътниците, че крачеха в правилната посока. Но Артьом съвсем не бе уверен, че този факт му носи радост.

Тунелът се оказа безкраен. Те все крачеха и крачеха, и според изчисленията на Артьом вече бяха изминали поне два часа. Макар че може и така да му се струваше — Антон все повече и повече мълчеше, а в тъмнината и тишината, както е известно, минутите се разтягат поне двойно.

При третата нарисувана гигантска змия, която вече беше по-дълга от десет метра, започнаха да чуват и звуци: Антон застина на място, обърнал ухо към тунела, а подир него се заслуша и Артьом. От дълбочината на участъка на тласъци прииждаха странни звуци, отначало не можеше да ги разпознае, но после разбра: това беше съпровождано от приглушени удари на барабани песнопение, подобно на онова, което бе откликнало от тръбата на музиката на латерната на „Киевска“.

— Вече сме близо — кимна Антон.

Времето, и без това нижещо се бавно, изведнъж се превърна в желе и почти спря напълно: гледайки спътника си, Артьом с поразителна яснота си даваше сметка, че той бе кимнал прекалено рязко, сякаш конвулсивно потрепвайки, а после се изуми, че брадичката на Антон така и не се върна в нормално положение. И когато патрулният бавно се понесе настрани, подобен на натъпкано с парцали плашило, Артьом си помисли, че може да го подхване, защото има предостатъчно време за това. Попречи му леко убождане в рамото. Той погледна озадачено към мястото, където беше изпитал болка, и откри забила се в якето му стоманена игла с пера накрая. Понечи да я извади, но не се получи: цялото му тяло се вкамени, а после изведнъж сякаш изчезна. Краката му омекнаха като памук под тежестта на туловището му и Артьом се озова на земята. При това съзнанието му оставаше почти незамъглено, слухът и зрението също бяха пощадени от иглата, дишането стана малко по-трудно, но сега не се и нуждаеше от много въздух. Крайниците си обаче не можеше да помръдне.

Наблизо се чуха стъпки, леки и стремителни. Приближаващото се същество не можеше да е човек. Артьом отдавна се бе научил да различава човешките стъпки, още в патрулите на ВДНХ: двойка тежко трополящи с грубата си подметка гумени ботуши — най-разпространените обувки в метрото.

Все така се виждаха само част от траверсите и отиващата в обратна посока, към „Киевска“, релса. В носа го удари рязка, неприятна миризма.

— Едно, две. Чужди, лежат — каза някой отгоре.

— Точно стрелям, далече. Шията, рамото — отговори друг.

Гласовете бяха странни: лишени от интонация, посърнали, напомняха по-скоро за монотонното бучене на вятъра в тунелите. Но това несъмнено бяха човешки гласове, не нечии други.

— Да, точно. Така иска Великият червей — продължи първият глас.

— Да. Едно — ти, две — аз, носим чужди вкъщи — добави вторият.

Картината пред очите на Артьом се отдръпна: някой го откъсна рязко от земята. В един момент пред погледа му се мярна лице: тясно, с тъмни хлътнали очи. После двата захвърлени на пода фенера — неговият и на Антон — угаснаха и настъпи абсолютна тъмнина. И само по прилива на кръв в главата си Артьом разбра, че го мъкнат нанякъде, грубо, като чувал.

Междувременно странният разговор продължаваше, макар фразите сега да бяха примесени с напрегнато пъшкане.

— Игла-паралиш, а не игла-отрова. Защо?

— Командир така нарежда. Жрец така нарежда. Великият червей така иска. Месото добре да се пази.

— Ти си умен. Ти и жрецът сте други. Жрецът учи.

— Да. Едно, две врагове идват. Мирише барут, огън. Лош враг. Как идва?

— Не знам. Командир и Вартан правят разпит. Аз и ти хващаме. Добре, Великият червей се радва. Аз и ти вземаме награда.

— Много яде? Обувки? Яке?

— Много яде. Обувки — не. Яке — не.

— Аз съм млад. Врагове ловя. Добре. Много яде. На-гра-да… Радвам се.

— Този ден е хубаво. Вартан води нов малък. Аз, ти — ловим врагове. Великият червей се радва, хората пеят. Празник.

— Празник! Радвам се. Танци? Водка? Танцувам Наташа.

— Наташа и командир танцуват. Ти — не.

— Аз съм млад, силен, командир е много години. Наташа е млада. Аз хващам врагове, смел, добре. Наташа и аз танцуват.

Наблизо се чуха нови гласове и спорът прекъсна. Артьом се досети, че са ги донесли на станцията. Тук беше почти толкова тъмно, колкото и в тунелите, гореше само един малък огън, в близост до който ги хвърлиха небрежно на пода. Нечии стоманени пръсти го хванаха за брадичката и го обърнаха с лице нагоре.

Наоколо стояха няколко души с невъобразимо странен вид. Те бяха почти голи, а главите им бяха обръснати до кожа, но изглежда изобщо не им беше студено. На челото на всеки се виждаше вълниста линия, подобна на рисунките в участъка. При малкия си ръст те изглеждаха нездраво: хлътнали бузи и бледа кожа, но при това излъчваха някаква свръхчовешка сила. Артьом си спомни с какво усилие беше носил Мелник Десетия от Библиотеката и го сравни с това, колко бързо тези странни създания ги бяха донесли на станцията.

В ръката на почти всеки от тях имаше дълга тясна тръба. Когато се вгледа, Артьом с учудване разпозна пластмасовите обвивки, които се използваха за уплътняване и изолиране на снопове електрически проводници. На кръстовете им висяха огромни стоманени щикове, като че ли от стари модели автомати „Калашников“. Всички тези странни хора бяха приблизително на една и съща възраст, тук нямаше никой, по-стар от трийсет години.

Известно време ги разглеждаха мълчаливо, после един от мъжете — с червена линия и единственият, носещ брада, заключи:

— Добре. Радвам се. Това са врагове на Великия червей, хора на машините. Зли хора, крехко месце. Великият червей доволен. Шарап, Вован — храбри. Взимам хора на машините в затвор, правя разпит. Утре празник, всички добри хора ядат врагове. Вован! Каква игла? Паралиш? — уточни той, явно обръщайки се към един от онези, които бяха хванали Артьом и Антон.

— Да, паралиш — потвърди нисък и набит мъж със синя линия на челото.

— Паралиш — добро. Месо не се разваля — одобри брадатият. — Вован, Шарап! Вземи врагове, ела с мен в затвор.

Гледката пред очите им отново се завъртя и светлината започна да се отдалечава. Наоколо зазвучаха нови гласове, някой изразяваше нечленоразделно възторга си, някой виеше жално, после се разнесе пеене, ниско, на границата на чуваемостта, зловещо. Изглеждаше, че наистина пеят мъртъвци, и Артьом си спомни за слуховете, които витаеха около „Парк на победата“. После отново го сложиха на земята, стовариха и Антон до него и той скоро изпадна в забрава.

… Нещо сякаш го побутна, за да му подскаже, че скоро трябва да става. Той се протегна, запали фенерчето, като го прикри с ръка, за да не заслепи чувствителните след съня очи, огледа палатката (къде е автоматът?) и излезе на станцията. Така му беше домъчняло за дома, но сега, когато се озова отново на ВДНХ, съвсем не се радваше на това.

Окаден таван, покрити с дупки от куршуми и опустели палатки, тежка миризма на изгоряло във въздуха… Тук, изглежда, се беше случило нещо ужасно и станцията се отличаваше поразително от онова, което той си спомняше. Отдалеч, навярно от прехода в другия край на платформата, се чуваха нечии диви вопли, сякаш там колеха някого.

Двете аварийни лампи осветяваха оскъдно станцията, слабите им лъчи с усилие си пробиваха път през ленивите кълба дим. На цялата платформа нямаше никой, само до една от съседните палатки на пода си играеше малко момиченце. Артьом искаше да научи от него какво се е случило и къде са пропаднали останалите, но когато го видя, момиченцето започна да плаче на висок глас и той се отказа от своите намерения.

Тунелите. Тунелите от ВДНХ до „Ботаническа градина“. Ако обитателите на неговата станция са отишли някъде, то можеше да е само в участъците, водещи към това проклето място. Ако бяха избягали към центъра, към Ханза, то не биха оставили това детенце тук само.

Артьом скочи на линията и тръгна към черния кръг на входа. Нямам оръжие, без оръжие е опасно, помисли си той. Но нямаше какво да губи, а освен това трябваше да разузнае обстановката. Ако черните са съумели да пробият отбраната? Тогава цялата надежда беше само в него. Той трябваше да узнае цялата истина и да я съобщи на южните съюзници.

Тъмнината се нахвърли върху него веднага след входа — достатъчно беше да пристъпи линията, отвъд която завършваше станцията и започваше тунелът. Заедно с мрака дойде и страхът. Не се виждаше абсолютно нищо напред, затова пък оттам се носеха отвратителни жвакащи звуци. Артьом съжали още веднъж, че няма автомат, но беше късно да отстъпва.

В далечината, а после все по-близо и по-близо, се чуваха стъпки. Те сякаш зазвучаваха, когато Артьом тръгваше напред, и замираха, когато той се спираше. Някога му се бе случило нещо подобно, но той не можеше да си спомни кога и къде точно. Това беше страшно — да крачиш срещу невидим и непознат… противник? Предателски треперещите му колене му пречеха да прави това бързо, а времето беше на страната на ужаса. По слепоочията му струеше студена пот. С всяка секунда се чувстваше все по не на себе си.

Най-накрая, когато крачките се разнесоха вече на три метра от него, Артьом не издържа, обърна се назад и като се спъваше, падаше и отново се изправяше, хукна обратно към станцията. При третото падане отслабналите му крака отказаха да го държат и той разбра, че гибелта е неминуема.

— … Всичко на този свят е рожба на Великия червей. Някога целият свят се е състоял от камък и в него не е имало нищо, освен камък. Не е имало въздух и не е имало вода, и не е имало светлина, и не е имало огън. Не е имало хора и не е имало зверове. Имало е само мъртъв камък. И тогава в него се заселил Великият червей.

— А откъде е Великият червей? Откъде е дошъл? Кой го е родил?

— Великият червей го е имало винаги. Не ме прекъсвай. Той се заселил в самия център на света и казал: „Този свят ще бъде мой. Той е направен от твърд камък, но аз ще изкопая в него свои проходи. Той е студен, но аз ще го сгрея с топлината на тялото си. Той е тъмен, но аз ще го осветя със светлината на очите си. Той е мъртъв, но аз ще го населя със създанията си.“

— Кои създания? Какви?

— Създанията са тварите, които Великият червей е изхвърлил от червата си. И ти, и аз — всички ние сме негови създания. Та така. И тогава казал Великият червей: „Всичко ще бъде така както казах, защото този свят отсега нататък е мой.“ И започнал да прегризва проходи през твърдия камък, и омекнал камъкът в утробата му, слюнката и соковете го размекнали, и камъкът станал жив и започнал да ражда гъби. И гризял Великият червей камъка, и го пропускал през себе си, и правел така хиляди години, докато проходите му не обзели цялата земя.

— Какво е хиляда? Едно, две, три? Колко? Хиляда?

— Ти имаш десет пръста на ръцете. И Шарап има десет… Не, не става, Шарап има дванайсет… Да речем, Гром има десет пръста. Ако вземем тебе, Гром и още толкова хора, че заедно да станете колкото са пръстите ти, то всичките вие ще имате десет по десет пръсти. Това е сто. А хиляда е десет пъти по сто.

— Много пръсти. Не мога да ги преброя.

— Няма значение. Та така. Когато в земята се появили проходите на Великия червей, първата му работа е била свършена. И тогава казал той: „Ето че прогризах в твърдия камък хиляди проходи и камъкът се разпадна на трошици. И преминаха трошилите през моята утроба, и се пропиха със соковете на моя живот и самите те станаха живи. И по-рано камъкът заемаше цялото пространство на света, а сега се появи празно място. Сега има място за моите деца, които ще родя.“ И излезли през неговите черва първите създания, чиито имена сега не се помнят. И били те високи и силни, наподобяващи самия Велик червей. И ги обикнал Великият червей. Но те нямали какво да пият, защото на света нямало вода, и издъхнали те от жажда. И тогава Великият червей се натъжил. До този момент непозната му била тъгата, защото нямало кого да обича, и самотата не му била позната. Но когато създал нов живот, го обикнал и му било трудно да се раздели с него. И тогава Великият червей започнал да плаче, и сълзите му запълнили света. Така се появила водата. И казал: „Ето сега има и място, за да се живее в него, и вода, за да се пие. И земята, напоена със сока от моята утроба, е жива и ще роди гъби. Сега ще създам твари, ще родя свои деца. Те ще живеят в проходите, които изгризах, и ще пият сълзите ми, и ще ядат гъбите, пораснали от соковете на утробата ми.“ И побоял се той да роди отново огромни създания, подобни на него, защото може да няма достатъчно пространство, вода и гъби за тях. Създал първо бълхите, после плъховете, после котките, после кокошките, после кучето, после свинята, после човека. Но не се получило според замисъла му: започнали бълхите да пият кръв, а котките да ядат плъхове, и кучетата да душат котките, и човек да убива всички и да ги яде. И когато за пръв път човек убил и изял човек, разбрал Великият червей, че децата му се оказали недостойни и заплакал. И всеки път, когато човек яде човек, Великият червей плаче, сълзите му потичат по проходите и ги запълват.

— Човек добър. Месо вкусно. Сладко. Но могат да се ядат само врагове. Знам.

Артьом стисна и изпъна пръстите на ръцете си. Китките бяха завързани зад гърба му с парче от кабел и бяха силно отекли, но поне отново му се подчиняваха. Дори това, че цялото тяло го болеше, сега беше добър знак. Парализата от отровната игла се оказа временна. В главата му се мярна глупавата мисъл, че той, за разлика от неизвестния разказвач, нямаше никаква представа откъде са се взели кокошките. Сигурно са успели да ги донесат от някой пазар. Свинете бяха доведени от един от щандовете на ВДНХ, това го знаеше, но кокошките…

Той се опита да се огледа, но наоколо цареше абсолютен, черен мрак. Наблизо имаше някой. Вече бе минал половин час, откакто Артьом беше дошъл на себе си и затаил дъх, подслушваше странния разговор. Постепенно започваше да изпитва интерес към това къде е попаднал.

— Той мърда, чувам — разнесе се хриплив глас. — Аз викам командир. Командир разпитва.

Нещо прошумоля и утихна. Артьом опита да помръдне крака. Те също се оказаха завързани с кабел. Опита се да се обърне на другата страна и се натъкна на нещо меко. Чу се провлечен, изпълнен с болка стон.

— Антон? Вие ли сте? — прошепна Артьом.

Отговор не последва.

— Аха… Враговете на Великия червей се събудиха… — отбеляза подигравателно някой в тъмнината. — По-добре да не бяхте идвали на себе си.

Това беше същият треперещ мъдър глас, който през последния половин час бавно водеше повествованието за Великия червей и сътворяването на живота. Веднага ставаше ясно, че неговият притежател се отличава от останалите жители на станцията: вместо примитивни накъсани фрази той си говореше с нормални, леко превзети изречения, а и тембърът на гласа му беше съвсем човешки, не като при другите.

— Кои сте вие? Пуснете ни! — с усилие раздвижвайки език, изхриптя Артьом.

— Да, да! Точно така казват всички. Не, за съжаление, накъдето и да бяхте тръгнали, странстването ви приключи. Ще ви измъчват и после ще ви изпекат. Какво да се прави? Диваци… — отговори равнодушно гласът от тъмнината.

— Вие… също ли сте в плен? — досети се Артьом.

— Всички ние сме в плен. Точно днес вас ви освобождават — изкикоти се невидимият събеседник.

Антон отново застена, започна да се върти на пода, помърмори нещо неразбираемо, но така и не дойде в съзнание.

— Но защо стоим в тъмнина? Точно като пещерните хора!

Щракна запалка и огненото петно освети лицето на говорещия: дълга посивяла брада, мръсни, сплъстени коси и сиви насмешливи очи, губещи се в мрежа от бръчици. На вид беше не по-млад от шейсет години. Седеше на стол от другата страна на желязна решетка, разделяща стаята на две. На ВДНХ също имаше такава; наричаше се странно — „маймунарник“, макар че Артьом бе виждал маймуни само в детските книжки и в учебниците по биология. Всъщност помещението се използваше като затвор.

— Изобщо не мога да свикна с проклетата тъмнина, налага се да използвам тази гадост — оплака се старецът, прикривайки очите си. — Е, и защо се напъхахте тук? От онази страна няма достатъчно място, така ли?

— Чуйте! — прекъсна го Артьом. — Та вие сте свободен… Вие можете да ни пуснете! Докато не са се върнали тези канибали! Вие сте нормален човек…

— Разбира се, че мога — отговори старецът. — Но, естествено, няма да го направя. Не правим никакви сделки с враговете на Великия червей.

— Какъв Велик червей? Какви ги говорите? Аз дори никога не съм чувал за него, как мога да съм му враг?

— Не е важно дали сте чували за него или не. Вие дойдохте тук от онази страна, където живеят враговете му, значи може да бъдете единствено шпиони — насмешливият тон в гласа на стареца се смени със стоманено звънтене. — Вие имате огнестрелно оръжие и фенери! Дяволски механични играчки. Машини за убиване! Какво друго доказателство е нужно, за да се разбере, че вие сте неверници, че сте врагове на живота, врагове на Великия червей? — той скочи от мястото си и се приближи към решетката. — Вие и такива като вас сте виновни за всичко!

Старецът загаси прегрялата се запалка и в настъпилата тъмнина се чуваше как духа изгорените си пръсти. После зазвучаха нови гласове, съскащи и вледеняващи кръвта. На Артьом му стана страшно. Той си спомни за Фирата, убит от стрела с отрова.

— Моля ви! — зашепна той трескаво. — Докато още не е станало късно! Защо правите това?

Старецът не отговаряше нищо. След минута помещението се изпълни със звуци: шляпане на боси крака по бетона, хрипливо дишане, свистене на изкарван през ноздрите въздух. Макар и Артьом да не виждаше никого от влезлите, той чувстваше, че са няколко и всичките го изучават внимателно, разглеждат го, подушват го, слушат гръмкото, чуващо се из цялата стая туптене на сърцето му.

— Хора на огъня. Мирише барут, мирише страх. Един — миризма на станция от друга страна. Друг — отдалеч. Един, друг — врагове — прошепна най-накрая някой.

— Нека Вартан върши — разпореди се друг глас.

— Запали огън! — нареди някой.

Отново изщрака запалка.

В стаята освен стареца, в ръката на когото трептеше огънчето, стояха трима диваци с бръснати глави, прикрили очите си с длани. Единият от тях — този, който беше нисък, набит и брадат, Артьом вече го бе виждал днес. Другият също му се стори странно познат. Гледайки Артьом право в очите, той пристъпи напред и се озова до решетката. Той не миришеше по същия начин, както останалите: Артьом надуши прииждащата откъм този човек едва долавяща се смрад на разлагаща се плът. Не можеше да отмести поглед от очите му — като две върхушки те завъртаха целия свят около себе си и го теглеха навътре. Артьом потрепна: разбра къде е виждал това лице по-рано. Това беше същото създание, което го бе нападнало през нощта на „Киевска“.

Артьом беше обхванат от странно чувство, наподобяващо парализата, която бе сковала тялото му след убождането от отровната игла, само че този път напълно обезсилен се оказа разумът му. Мислите му спряха и младежът застина, покорно разкривайки съзнанието си на това същество, имащо само далечна прилика с човека, което безмълвно го изгаряше с очи.

— През люка… Люкът остана отворен… Дойдохме за момчето. За сина на Антон. Когото го отвлякохте нощес. Аз съм виновен — разреших му да слуша вашата музика, през тръбите… Качихме се върху дрезината. На никого друг не казахме. Дойдохме двамата. Не затворихме… — отговаряше послушно Артьом на въпросите, които се появяваха в главата му.

Не беше възможно да се съпротивлява на беззвучния глас, който му задаваше въпросите, нито пък да скрие нещо от него. За минута разпитващият научи всичко, което го интересуваше. Той кимна и отстъпи. Огънчето угасна. Артьом бавно започна да възвръща контрола върху себе си — както се връща чувствителността в ръка, притисната по време на сън.

— Вован, Юмрук — върнете се в тунела, в прохода. Затворете вратата — нареди един от гласовете, вероятно на брадатия командир. — Враговете остават тук. Дрон охранява враговете. Утре е празник, хората ядат враговете, почитат Великия червей.

— Какво направихте с Олег? Какво направихте с детето? — закрещя дрезгаво Артьом подире им.

Вратата изхлопа приглушено.