Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

Глава 6
Правото на по-силния

Таванът беше толкова окаден, че от някога покриващата го белота не бе останала и следа. Артьом го гледаше тъпо, без да разбира къде се намира.

— Събуди ли се? — чу той познат глас, който накара разпръсналата се мозайка от мисли и събития да се подреди в картината на вчерашния (вчерашния ли?) ден. Всичко това сега му се струваше толкова нереално. Плътната като мъгла стена на съня разделяше действителността от спомените.

Достатъчно му беше да заспи и да се събуди, за да помръкне стремително яркостта на преживяното, и когато се опитваше да си спомни, вече трудно различаваше фантазиите от истинските преживявания, които бяха избледнели като сънища, като мислите за бъдещето или възможното минало.

— Добър вечер — поздрави го човекът, който го бе намерил. Той седеше от другата страна на огъня, Артьом го виждаше през пламъците и от това лицето му придобиваше загадъчен и дори мистичен вид. — Сега вече сигурно можем да се представим един на друг. Аз имам обикновено име, подобно на онези, които те заобикалят в живота. То е прекалено дълго и не би ти подсказало нищо за мен. Но аз съм последното въплъщение на Чингиз хан, така че можеш да ме наричаш Хан. По-кратко е.

— Чингиз хан? — Артьом погледна недоверчиво събеседника си, учуден най-вече от факта, че той се бе определил като последно въплъщение, макар изобщо да не вярваше в прераждането.

— Приятелю мой! — възрази обидено Хан. — Не бива да изучаваш с такова явно подозрение колко са дръпнати очите ми и какъв е маниерът ми на поведение. Оттогава досега съм имал и редица различни, по-прилични въплъщения. Но все пак Чингиз хан си остава най-значителния етап в моя път, макар и да не си спомням абсолютно нищо точно от този живот за мое най-дълбоко съжаление.

— А защо Хан, а не Чингиз? — не се предаваше Артьом. — Та Хан дори не е фамилия, а вид занимание, доколкото си спомням.

— Предизвиква ненужни асоциации, да не говорим пък за Айтматов[1] — обясни неясно и с неохота човекът. — И, между другото, не се чувствам длъжен да давам отчет за произхода на името си на когото и да било. Как се казваш?

— Аз съм Артьом и не знам кой съм бил в предишния си живот. Може би преди името ми е било по-звучно.

— Много ми е приятно — каза Хан, очевидно напълно доволен и от това. — Надявам се, че ще споделиш с мен скромната ми трапеза — добави той, стана и окачи над огъня очукан железен чайник, подобен на онзи, който имаше северният патрул на ВДНХ.

Артьом се надигна, мушна ръка в раницата си и извади оттам пръчката салам, взета за из път още от ВДНХ. Отряза няколко колелца с джобното си ножче и ги нареди върху чист парцал, също изваден от раницата му.

— Ето — побутна той салама към новия си познат. — Към чая.

Чаят на Хан беше родният му чай, от ВДНХ, Артьом веднага го разпозна. Отпивайки от напитката от металната емайлирана чаша, той мълчаливо си спомняше за събитията от изминалия ден. Домакинът му очевидно също си мислеше за нещо свое и засега не го притесняваше.

Безумието, изливащо се в света от пукнатите тръби, оказваше различно въздействие на всеки. И ако Артьом го възприемаше просто като шум, който го заглушаваше, не му даваше да се съсредоточи и убиваше мислите му, но щадеше самия му разум, то Бърбъна не беше издържал такава мощна атака и бе загинал. Артьом не очакваше, че този шум може и да убива, иначе не би се съгласил да направи и крачка в черния тунел между „Проспект на мира“ и „Сухаревска“.

Този път шумът се бе прокраднал незабелязано, отначало бе притъпил сетивата му — Артьом сега беше сигурен, че всички останали звуци бяха заглушени от шума, макар че самият той не можеше да се чуе до някое време, — после бе замразил потока на мислите му така, че те се сгъстиха, спряха и се покриха със слана от безсилие, и най-накрая бе нанесъл последния съкрушителен удар.

И как не успя да забележи веднага, че Бърбъна изведнъж започна да използва език, който не би могъл да възпроизведе, дори и да изчете всички апокалиптични пророчества? Двамата с Бърбъна се движеха все по-надълбоко в тунела като омагьосани и настъпи едно такова чудно опиянение, без да има чувство за опасност, и самият Артьом си мислеше за някакви глупости, за това, че не трябва да млъква, че трябва да говори, но изобщо не му хрумваше да се опита да разбере какво става с него, нещо му пречеше да направи такъв опит…

Искаше да изхвърли случилото се от съзнанието си, да го забрави, то беше невъзможно за разбиране — та нали през всичките тези години, преживени на ВДНХ, само бе слушал за подобни неща и му беше по-лесно да вярва, че такова чудо изобщо не може да се случи на този свят. Артьом тръсна глава и отново се огледа.

Наоколо бе все същият задушен сумрак. Артьом си помисли, че тук никога не става светло, би могло само да стане още по-тъмно, ако свърши запасът от гориво за огньовете, донесен тук от разни кервани. Часовниците над входовете на тунелите отдавна бяха изгаснали, тук нямаше ръководство, нямаше кой да се грижи за тях и Артьом се зачуди защо Хан му каза „добър вечер“, макар че по неговите изчисления трябваше да е сутрин или пладне.

— Нима сега е вечер? — попита той с недоумение Хан.

— За мен е вечер — отвърна замислено онзи.

— Какво имате предвид? — не разбра Артьом.

— Разбираш ли, Артьом, ти явно си родом от станция, където часовниците са изправни и всички ги гледат с благоговение и сверяват ръчните си часовници с червените цифри над входовете на тунелите. При вас времето е едно и също за всички, както и осветлението. Тук всичко е обратното: никой няма нищо общо с другите. На никого не му трябва да осигурява светлина на всички, които са се озовали тук. Приближи се към хората и им предложи това — и идеята ти ще им се строи абсурдна. Всеки, който се нуждае от осветление, трябва да го донесе тук със себе си. Същото е и с времето: всеки, който се нуждае от време и се бои от хаоса, донася със себе си своето време. За всеки тук то е негово собствено и при всеки е различно в зависимост от това, кога е объркал броенето, но всички са еднакво прави и всеки вярва в своето време, подчинява живота си на ритъма му. Сега за мен е вечер, а за теб — сутрин, и какво от това? Такива като теб в своите странствания пазят часовниците си толкова грижливо, колкото древните хора са пазели тлеещото въгленче в обгорения череп, надявайки се да възкресят огъня с него. Но има и други — те са загубили, а може би дори са захвърлили въгленчето си. Знаеш, че в метрото всъщност винаги е нощ, така че времето тук няма смисъл, освен ако не го следиш грижливо. Разбий часовника си и ще видиш в какво се е превърнало времето, това е нещо много любопитно. То ще се промени и вече няма да го познаеш. Ще престане да бъде раздробено, разбито на отрязъци, часове, минути, секунди. Времето е като живак — разбиеш ли го, то пак ще се срасне, отново ще придобие цялост и неопределеност. Хората са го опитомили, вързали са го на верижките на джобните си часовници и хронометрите си и за тези, които го държат на верижките си, то тече еднакво. Но опитай да го освободиш и ще видиш — за различните хора тече по различен начин, за някого бавно и мъчително, измервано с изпушените цигари, вдишванията и издишванията, а за други препуска и може да се измери само с изживените животи. Ти си мислиш, че сега е сутрин? Има определена вероятност да си прав — около една четвърт. Въпреки това тази сутрин няма никакъв смисъл, защото тя е там, на повърхността, където вече няма живот. Или поне там вече не са останали хора. Има ли значение какво става на повърхността за онези, които никога не ходят там? Не. Затова ти казвам „добър вечер“, а ти, ако искаш, можеш да ми отговориш, „добро утро“. Що се отнася до самата станция, на нея изобщо няма никакво време, освен, може би, едно-единствено, и то е много странно: сега е четиристотин и деветнайсетият ден и отчитането върви в обратна посока.

Той замълча и отпи от горещия чай, а на Артьом му стана смешно, когато си спомни, че на ВДНХ стационарните часовници се почитаха като светини и при всяка неизправност отговорните за това си навличаха обвинения в диверсия и саботаж. Как би се учудило началството, когато разбере, че няма никакво време, че е пропаднал самият смисъл на съществуването му! Разказаното от Хан му напомни едно смешно нещо, на което неведнъж се беше чудил, когато поотрасна.

— Говори се — каза той, — че някога, когато още са се движели мотриси, във вагоните са обявявали: „Внимание, вратите се затварят, следващата станция е еди-коя си, платформата е от лявата или от дясната страна.“ Вярно ли е?

— Странно ли ти се струва това? — вдигна вежди събеседникът му.

— Но как може да се определи от коя страна е платформата? Ако отивам от юг на север, платформата е отдясно, а ако отивам от север на юг — отляво. А седалките в мотрисите са били наредени с гръб към стените, ако правилно съм разбрал. Така че за пътниците това е платформата отпред или платформата отзад, при това точно за половината е едното, а за другата половина — другото.

— Прав си — отговори Хан с уважение. — Фактически машинистите са говорели само от свое име, те са се движели в кабината отпред и тяхното дясно е било абсолютно дясно, а тяхното ляво — абсолютно ляво. Но те и бездруго са знаели това и са говорели всъщност на самите себе си. Затова, по принцип, е можело и да си мълчат. Но аз съм чувал тези думи още от детството си и така съм свикнал с тях, че те никога не са ме карали да се замислям.

След известно време той напомни на Артьом:

— Обеща да ми разкажеш какво се е случило с приятеля ти.

Артьом се поколеба малко, чудейки се дали може да разкаже на този човек за загадъчните обстоятелства около гибелта на Бърбъна, за шума, чут на два пъти от него през последното денонощие, за пагубното влияние на този шум върху човешкия разсъдък, за своите преживявания и мисли, когато му се удаде да чуе мелодията на тунелите, но накрая реши, че ако изобщо си струва да сподели с някого тези неща, то ще е най-добре да ги разкаже на човека, който искрено се мисли за последното въплъщение на Чингиз хан и смята, че времето вече не съществува. Така че започна да излага своите премеждия — сбито, развълнувано, без да съблюдава последователността на събитията, стараейки се да предаде повече оттенъците на своите усещания, отколкото фактите.

— Това са гласовете на мъртвите — промълви тихо Хан, след като изслуша повествованието му.

— Какво? — попита Артьом потресено.

— Ти си чул гласовете на мъртвите. Казваш, че отначало е приличало на шепот или на шумолене? Да, това са те.

— Какви мъртви? — никак не можеше да съобрази Артьом.

— Всички онези хора, които са загинали в метрото от самото начало. Това всъщност обяснява и защо аз съм последното въплъщение на Чингиз хан. Няма да има повече въплъщения. Дойде краят на всичко, приятелю мой. Не знам точно как се получи така, но този път човечеството се престара. Вече няма нито рай, нито ад. Няма чистилище. След като душата веднъж отлети от тялото — надявам се, че поне вярваш в безсмъртието на душата? — тя вече не намира убежище. Колко мегатона, гигатона са необходими, за да се разсее ноосферата? А тя беше толкова реална, колкото е и този чайник. Каквото и да е станало, не сме пестили оръжия. Унищожили сме и рая, и ада. Наложи ни се да живеем в много странен свят, в който след смъртта на душата й предстои да си остане на същото място. Разбираш ли ме? Ще умреш, но измъчената ти душа повече няма да се превъплъти, а тъй като вече няма рай, за нея няма да настъпи отдих и спокойствие. Тя е обречена да остане на същото място, където си изживял целия си живот — в метрото. Може и да не мога да ти дам точно теософско обяснение защо се получава така, но знам със сигурност: в нашия свят след смъртта душата остава в метрото… Тя ще се мята под сводовете на тези подземия, в тунелите, до края на времето, тъй като вече няма накъде да се стреми. Метрото обединява в себе си и материалния живот, и двата вида задгробен. Сега и Едем, и Преизподнята се намират тук. Ние живеем сред душите на умрелите, те ще ни обкръжат в плътен обръч — всички онези, които са били сгазени от мотрисите, застреляни, задушени, изядени от чудовищата, изгорени и загинали от такива странни видове смърт, за които никой не знае нищо и никога няма да може дори да си ги представи. От доста време вече си биех главата над това, къде отиват, защо присъствието им не се усеща всеки ден, защо не се чувства постоянно нечий лек студен поглед откъм тъмнината… Нали си запознат със страха от тунела? По-рано си мислех, че мъртвите вървят сляпо по петите ни и се разтварят в тъмнината, когато се обърнем… Очите са безполезни, те не могат да различат умрелите, но тръпките, пробягващи по гърба, настръхващите коси и тресенето на телата ни свидетелстват за невидимо преследване. Така си мислех по-рано. Но след твоя разказ много неща ми се проясниха. По неведоми пътища те попадат в тръбите, в комуникациите… Някога, отдавна, преди да се родят баща ми и дори дядо ми, през мъртвия град, който лежи отгоре, е течала рекичка. Хората, живеещи тогава в този град, успели да я оковат и да я насочат по тръби под земята, където навярно си тече и до днес. Изглежда, че този път някой е заточил в тръбите самата Лета, реката на смъртта… Твоят приятел не е говорил със свои думи и това изобщо не е бил той. Това са били гласовете на мъртвите, той ги е чувал в главата си и ги е повтарял, а после те са го увлекли след себе си.

Артьом се вторачи в събеседника си и не можа да откъсне поглед от него по време на целия разказ. По лицето на Хан пробягваха неясни сенки, очите му сякаш избухваха с адски огън… Към края на историята му Артьом беше почти уверен, че Хан е безумен, че гласовете в тръбите сигурно бяха нашепнали нещо и на него. И макар Хан да го бе спасил от смъртта и да го беше приел толкова гостоприемно, оставането за по-дълго време с него му се струваше неуютно и неприятно. Трябваше да мисли как да се придвижи по-нататък през най-зловещия от всички тунели на метрото, за който му се беше налагало да слуша до момента — тунела от „Сухаревска“ до „Тургеневска“ и по-нататък.

— Така че ще ти се наложи да ме извиниш за малката ми заблуда — добави Хан след кратка пауза. — Душата на приятеля ти не се е възнесла при Създателя, не се е превъплътила и не е приела друга форма. Тя се е присъединила към онези клетници в тръбите.

Тези думи напомниха на Артьом, че възнамеряваше да се върне за тялото на Бърбъна и да го донесе на станцията. Бърбъна казваше, че тук има негови приятели, които би трябвало да върнат обратно Артьом, в случай че походът им излезе успешен. Това му напомни за раницата, която така и не беше отворил и в която можеше да има и още нещо полезно освен пълнителя за автомата на Бърбъна. Но някак се боеше да се разпорежда с раницата, в главата му се въртяха всякакви суеверия, и Артьом реши само да я отвори и да погледне в нея, като се старае да не пипа нищо и да не рови вътре.

— Може и да не се боиш от него — сякаш чувствайки колебанието му, неочаквано го успокои Хан. — Сега тази вещ е твоя.

— Според мен това, което направихте, се нарича мародерство — каза тихо Артьом.

— Може да не се боиш от мъст, той повече няма да се превъплъти — обясни Хан, отговаряйки не на това, което беше изрекъл Артьом на глас, а на онова, което се въртеше в главата му. — Мисля, че след като попаднат в тези тръби, умрелите губят себе си, волята им се разтваря във волята на останалите, а разумът им пресъхва. Той вече не е личност. А ако се боиш не от мъртвите, а от живите… Какво пък, отнеси тази раница насред станцията и изсипи съдържанието й на земята. Тогава никой няма да те обвини, че крадеш, съвестта ти ще бъде чиста. Но ти се опита да спасиш този човек и той щеше да ти е благодарен за това. Смятай, че раницата му е неговата отплата за онова, което си направил.

Той говореше толкова авторитетно и убедено, че Артьом се осмели да мушне ръка в раницата и се зае да измъква и да реди съдържанието й върху брезента, под светлината на огъня. Там се намериха още четири пълнителя за автомата на Бърбъна в допълнение на онези двата, които бе свалил, преди да даде оръжието си на Артьом. Странно беше, че един пътуващ търговец, за какъвто Артьом бе взел Бърбъна, има такъв внушителен арсенал. Младежът уви грижливо с дрехи пет от намерените пълнители и ги прибра в раницата, а шестия сложи в скъсения калашник. Оръжието беше в отлично състояние: прецизно смазано, явно за него бяха полагани грижи. Отлято бе от оксидирана стомана и Артьом беше очарован от него. Затворът се движеше плавно и накрая издаваше приглушено щракане, предпазителят се превключваше между различните режими на стрелба леко натегнато — всичко подсказваше, че автоматът е на практика нов. Ръкохватката беше удобна, цевта бе добре полирана. Това оръжие придаваше усещане за сигурност, то успокояваше и правеше човек уверен в себе си. Артьом веднага реши, че ако остави за себе си нещо от имуществото на Бърбъна, това ще бъде именно автоматът.

Той така и не намери обещаните пълнители с патрони с калибър 7,62 за неговата стара „мотика“. Не беше ясно как Бърбъна е смятал да се разплати с него. Размишлявайки за това, Артьом стигна до извода, че онзи може и да не е възнамерявал да му дава нищо, а след преминаването на опасния участък вероятно е щял да го застреля в тила, да хвърли тялото му в някоя шахта и повече никога да не си спомни за него. И ако някой някога го попита къде се е дянал Артьом, биха се намерили множество оправдания: какво ли не може да се случи в метрото, а хлапакът сам се съгласи.

Освен разните парцали, карта на метрото, изпъстрена с разбираеми само за бившия им собственик записки, и сто грама мухоморки, на дъното на раницата се намериха и няколко парчета пушено месо, завити в найлонови пликове, и бележник. Артьом не прегледа бележника, а останалото съдържание на раницата го разочарова. В дъното на душата си се надяваше да намери нещо тайнствено, може би скъпоценно, заради което Бърбъна толкова много искаше да премине през тунела за „Сухаревска“. За себе си беше решил, че Бърбъна е куриер, може би контрабандист или нещо подобно. Това най-малкото би обяснило решителността му да се промъкне през дяволския тунел на всяка цена и готовността му да плати. Но след като от раницата беше измъкнат последният чифт бельо, и колкото и да светеше Артьом с фенерчето, не видя на дъното нищо друго освен стари корави трохи, стана ясно, че причината за настойчивостта му е била друга. Артьом дълго си блъска главата какво точно може да му е трябвало на Бърбъна отвъд „Сухаревска“, но така и не успя да измисли нищо правдоподобно.

Догадките скоро бяха изместени от мисълта за това, че той така и бе изоставил клетника насред тунела, беше го оставил на плъховете, макар и да възнамеряваше да се върне, за да направи нещо с тялото. Наистина Артьом си представяше доста смътно как именно да отдаде на търговеца последни почести и как да постъпи с тялото. Да го изгори? Не, за това са необходими доста здрави нерви, а задушливият дим и смрадта от изгорените месо и коси със сигурност ще достигне до станцията и тогава няма как да избегне неприятностите. Да мъкне тялото до станцията е трудно и страшно, защото едно е да влачиш за китките някого, надявайки се, че е жив, и плашейки се от натрапчивите мисли за това, че не диша и пулсът му не се усеща, и съвсем друго е да хванеш за ръката явен мъртвец. А после какво? Така, както Бърбъна е излъгал за заплащането, по същия начин може да лъже и за приятелите си на станцията, чакащи го тук. Тогава Артьом би се оказал в още по-лошо положение, след като донесе тялото.

— А вие как постъпвате тук с тези, които умират? — попита той Хан след дълъг размисъл.

— Какво имаш предвид, приятелю мой? — отговори онзи с въпрос. — За душите на покойниците ли питаш, или за тленните им останки?

— За труповете — промърмори Артьом, на когото тази галиматия със задгробния живот вече започваше да му омръзва.

— От „Проспект на мира“ до „Сухаревска“ водят два тунела — каза Хан и Артьом съобрази, че мотрисите са се движели в две посоки и винаги трябва да има по два тунела… Но тогава защо Бърбъна, знаейки за втория тунел, е решил да върви към съдбата си? Нима по другия път се криеше още по-голяма опасност? — Но може да се минава само по единия — продължаваше събеседникът му, — защото във втория тунел, близо до нашата станция, земята е пропаднала и сега там има нещо като дълбока яма, в която според местното предание е пропаднал цял влак. Ако стоиш на единия край на тази яма, без значение на кой от двата, другият край не се вижда и дори светлината на силен фенер не стига до дъното. Затова бърборковците разправят, че ние тук имаме бездънна пропаст. Тази яма е нашето гробище. Там хвърляме труповете, както ги наричаш.

На Артьом му стана зле, когато си представи, че ще му се наложи да се върне там, където го бе намерил Хан, ще мъкне назад полуоглозганото от плъховете тяло на Бърбъна, ще го пренесе през станцията и после ще го влачи до ямата във втория тунел. Опита се да убеди себе си, че да хвърли мъртвеца в ямата е абсолютно същото, като да го остави в тунела, защото това изобщо не може да се нарече погребение. Но в мига, когато вече почти си беше повярвал, че да го остави така, както си е, би бил най-добрият изход от положението, видя пред очите си с поразяваща яснота лицето на Бърбъна в момента, в който казва: „Аз умрях“. Артьом целият плувна в пот. Изправи се с усилие, преметна през рамо новия си автомат и заяви:

— Тогава тръгвам. Обещах му. Договорихме се с него. Трябва да го направя — и закрачи с несигурна походка през залата към чугунената стълбичка, спускаща се от платформата към релсите и към входа на тунела.

Наложи се да запали фенера още преди да слезе. Стъпалата прокънтяха под стъпките му и Артьом се спря за миг, не можейки да се реши да прекрачи нататък. В лицето го лъхна тежък, пропит с миризма на гнило въздух. Когато се опита да направи следващата крачка, за миг мускулите му отказаха да му се подчиняват. И след като успя да преодолее страха и отвращението и най-накрая тръгна, върху рамото му легна тежка длан. Той извика от изненада и се обърна рязко, почувства как вътре в него нещо се свива и разбра, че вече няма да успее да свали автомата от рамото си, че нищо няма да успее да направи…

Но това беше Хан.

— Не се бой — каза той успокояващо. — Изпитвах те. Няма нужда да ходиш там. Тялото на приятеля ти вече не е там.

Артьом го погледна неразбиращо.

— Докато ти спеше, извърших погребалния обред. Няма защо да ходиш там. Тунелът е празен. — Хан обърна гръб на Артьом и тръгна обратно към арката.

С чувство на огромно облекчение младежът се забърза подире му. Настигна го след десет крачки и попита развълнувано:

— Но защо сте направили това и после не ми казахте нищо? Нали твърдяхте, че няма значение дали ще остане в тунела, или ще бъде пренесен на станцията?

— За мен наистина няма никакво значение — сви рамене Хан. — Но пък за теб това беше важно. Знам, че твоят поход има цел и че пътят ти е далечен и трънлив. Не разбирам каква е мисията ти, но за теб ще бъде прекалено тежко да носиш сам това бреме. Така че реших да ти помогна поне с нещичко — той погледна Артьом с усмивка.

Когато се върнаха при огъня и се отпуснаха върху мекия брезент, Артьом не издържа:

— Какво имахте предвид, когато споменахте мисията ми? Говорил ли съм насън?

— Не, приятелю, докато спеше, мълчеше. Но имах видение, в което ме помоли за помощ човек, половината от името на когото нося. Бях предупреден за твоето идване и именно затова отидох да те посрещна и те взех със себе си, когато мъкнеше трупа на приятеля си.

— Нима заради това? — погледна го недоверчиво Артьом. — А аз мислех, че сте чули изстрелите…

— Чух изстрелите, тук има силно ехо. Но нима наистина мислиш, че излизам в тунелите всеки път когато стрелят? Бих завършил жизнения си път много по-рано и съвсем безславно, ако постъпвах така. Този случай обаче беше изключителен.

— А що за човек е този, половината от името на когото носите?

— Не мога да ти кажа кой е, никога по-рано не съм го виждал, никога не съм говорил с него, но ти го познаваш. Трябва да разбереш това сам. След като го видях само веднъж, макар и не наяве, аз веднага почувствах колосалната му сила. Той ми каза да помогна на юноша, който ще се появи от северните тунели, и образът ти застана пред мен. Всичко това беше само сън, но усещането за реалност бе толкова силно, че когато се събудих, не схванах разликата между виденията и действителността. Той е могъщ човек с обръсната глава, облечен целият в бяло… Познаваш ли го?

В този момент Артьом го полазиха тръпки, всичко пред очите му се разлюля и той си представи ясно образа, който му описваше Хан. Човекът, половината от чието име носеше спасителят му, беше… Хънтър[2]! Подобно видение имаше и Артьом: когато не можеше да реши дали да тръгне на пътешествие, той видя Ловеца, но не с дългото му черно кожено яке, с което се бе появил във ВДНХ в онзи паметен ден, а с безформени снежнобели дрехи…

— Да. Познавам този човек — каза Артьом, вече гледайки по съвсем различен начин Хан.

— Той нахлу в сънищата ми… Обикновено не прощавам това на никого. Но с него беше различно — изрече замислено Хан. — Той, като и ти, се нуждаеше от моята помощ и той не заповядваше, не искаше да се подчиня на волята му, а по-скоро молеше много настойчиво. Той не умее да използва внушение и да странства из чуждите мисли, просто му беше трудно, много трудно, мислеше отчаяно за теб и търсеше приятелска ръка, рамо, на което да се облегне. Протегнах му ръка и му предложих рамото си. И излязох да те посрещна.

Артьом потъна в мислите си, те бушуваха, изплуваха в съзнанието му една след друга, разтваряха се, така и непреведени в думи, и отново потъваха. Езикът му сякаш се бе вкочанил и младежът дълго време не можеше да каже нито дума. Нима този човек бе знаел предварително за идването му? Нима Хънтър е успял да го предупреди по някакъв начин? Беше ли жив Хънтър, или това е било безплътната му сянка? Но тогава ще се наложи да повярва и в кошмарните картини на задгробния живот, нарисувани от Хан, а бе толкова по-лесно и приятно да убеждава себе си, че спасителят му е просто безумен. И най-важното — събеседникът му знаеше нещичко за задачата, която Артьом трябваше да изпълни; беше я нарекъл мисия, макар и да се затрудняваше да определи смисъла й; разбираше нейната трудност и важност, съчувстваше на Артьом и искаше да облекчи участта му…

— Къде отиваш? — попита тихо Хан, като гледаше Артьом в очите и сякаш четеше мислите му. — Кажи ми накъде води пътят ти и аз ще ти помогна да направиш следващата крачка, ако е по силите ми. Той ме помоли за това.

— Полиса — въздъхна Артьом. — Трябва да отида в Полиса.

— И как възнамеряваш да се добереш до Града от тази забравена от Бога станция? — поинтересува се Хан. — Приятелю мой, трябвало е да минеш по Околовръстната — от „Проспект на мира“ до „Курска“ или до „Киевска“.

— Там е Ханза, а аз нямам никакви познати в нея, не бих успял да премина. Както и да е, сега не мога да се върна на „Проспект на мира“, страхувам се, че няма да издържа второ пътешествие през този тунел. Мислех да отида на „Тургеневска“ — в една стара карта видях, че там има преход към „Сретенски булевард“, оттам минава недостроена линия, през която мога да стигна до „Тръбна“. — Артьом извади от джоба си обгорялата листовка с картата от обратната й страна. — Наименованието не ми харесва, особено сега, но няма какво да се направи. От „Тръбна“ има преход до „Цветен булевард“, видях го на картата, и оттам, ако всичко е наред, мога да попадна в Полиса право по линията.

— Не — изрече тъжно Хан, клатейки глава. — Не можеш да попаднеш в Полиса по този път. Тези карти лъжат. Печатали са ги отдавна, преди да се случи всичко това. Те показват линии, които никога не са били достроени, станции, които са се разрушили, погребвайки под сводовете си стотици невинни, премълчават страшни опасности, стаени край коловозите и правещи множество маршрути невъзможни. Твоята карта е глупава и наивна като тригодишно дете. Дай ми я — той протегна ръка.

Артьом послушно сложи листовката в дланта му. Хан моментално я смачка и я хвърли в огъня. Докато Артьом си мислеше, че това може би е било излишно, но не се решаваше да спори, Хан му каза:

— А сега ми дай онази карта, която намери в раницата на спътника си.

След като се порови из вещите, Артьом намери и нея, но не бързаше да я предава на Хан, спомняйки си за печалната съдба на своята собствена карта. Не му се искаше да остава без никакъв план на линиите. Забелязал колебанието му, Хан побърза да го успокои:

— Не се бой, нищо няма да й направя. И повярвай ми — не върша нищо напразно. Може да ти се стори, че някои от действията ми са лишени от смисъл и дори безумни. Но има смисъл, просто той ти е недостъпен, защото твоите възприятия и разбирания за света са ограничени. Ти все още си едва в началото на пътя си. Прекалено млад си, за да разбираш правилно някои неща.

Не намирайки в себе си сили да възрази, Артьом подаде на Хан намерената в Бърбъна карта — квадратен картон с размерите на пощенска картичка, като онази, пожълтялата стара картичка с красиви блестящи кълба, скреж и надпис: „Честита Нова 2007 година!“, която някога бе успял да размени с Виталик срещу откъсната от пагон жълта звездичка, намерена в джоба на втория му баща.

— Колко е тежка! — изрече пресипнало Хан и Артьом забеляза, че дланта на Хан с лежащото върху нея парче картон изведнъж пропадна надолу, сякаш картата наистина тежеше повече от килограм. Преди секунда, когато държеше картата, Артьом не забеляза нищо странно. Хартийка като хартийка.

— Тази карта е много по-мъдра от твоята — каза Хан. — Тук се крият такива знания, че чак не ми се вярва, че е била на човека, който пътуваше с теб. Работата дори не е в тези надписи и знаци, с които е надраскана, макар че и те могат да разкажат много… Не, тя носи нещо в себе си…

Той внезапно млъкна.

Артьом вдигна глава и го изгледа внимателно. Челото на Хан беше прорязано от дълбоки бръчки и неотдавнашният мрачен огън отново гореше в очите му. Лицето му така се промени, че Артьом го обзе страх и отново му се прииска да се махне от тази станция колкото се може по-бързо, дори ако трябва да се върне в смъртоносния тунел, от който с толкова усилия бе успял да се измъкне жив.

— Дай ми я! — не помоли, а по-скоро нареди Хан. — Ще ти подаря друга, няма да усетиш разликата. И ще добавя каквато си пожелаеш вещ — продължи той веднага.

— Вземете я, тя е ваша — поддаде се лесно Артьом, като с удоволствие изплю думите на съгласие, изпълващи устата му и изтласкали езика назад. Те чакаха там още от секундата, в която Хан изрече: „Дай ми я!“, и когато Артьом най-накрая се избави от тях, изведнъж му хрумна, че това не са били негови думи, а чужди, продиктувани от някого.

Хан изведнъж се отдръпна от огъня и лицето му се изгуби в мрака. Артьом се досети, че той се опитва да се овладее и не иска младежът да стане свидетел на вътрешната му борба.

— Разбираш ли, приятелче — разнесе се от тъмнината гласът му, някакъв слаб, нерешителен, не съхранил нищо от онези мощ и воля, които бяха изплашили Артьом преди миг, — това не е карта. По-точно — не е само карта. Това е Пътеводител на метрополитена. Да, няма съмнение, че е това. Един умел човек може да премине с Пътеводителя цялото метро за два дни, защото тази карта е… одушевена ли, как да го кажа… Тя сама ти казва къде и как да отидеш, предупреждава те за опасностите… Тоест — води те по твоя път. Затова и се казва Пътеводител — Хан отново се приближи до огъня, — с главна буква — това е името й. Слушал съм за нея. Те са само няколко в цялото метро, а може и да е останала само тази. Наследство от един от най-могъщите магове на отишлата си епоха.

— Този, който живее в най-дълбоката точка на метрото? — реши да блесне с познанията си Артьом и веднага се сепна: лицето на Хан потъмня.

— Никога повече не говори толкова лекомислено за неща, за които нямаш никаква представа! Ти не знаеш какво става в най-дълбоката точка на метрото, и аз самият не знам много и, да не дава Бог, някога да узнаем нещо за това! Но мога да те уверя, че случващото се там рязко се отличава от онова, което са ти разказвали приятелите ти. И не повтаряй на глас чужди свободни съчинения на тая тема, защото някой ден ще се наложи да си платиш! И това изобщо не е свързано с Пътеводителя.

— Все едно — побърза да го увери Артьом, не пропускайки възможността да смени темата на разговора с по-безопасна, — можете да запазите този Пътеводител за себе си. Та аз и без това не мога да го използвам пълноценно. Пък и съм ви толкова благодарен, че ме спасихте… Дори и да приемете картата, тя няма да изкупи моя дълг към вас.

— Вярно е — бръчките върху лицето на Хан се изгладиха, гласът му отново се смекчи. — Няма да можеш да я използваш още кой знае колко дълго време. Какво пък, ако ми я подариш, сме квит. Имам обикновена схема на линиите, ако искаш, ще препиша всички знаци от Пътеводителя и ще ти я дам в замяна. Освен това… — зае се да рови из джобовете си — … мога да ти предложа ето това нещо — и извади малък фенер със странна форма. — Той не се нуждае от батерии, тук има едно устройство, подобно на ръчен еспандер: виждаш ли двете ръчки? Трябва да се стиска с пръсти и той сам изработва ток, лампичката светва. Слабо, естествено, но има ситуации, в които тази слаба светлина изглежда по-ярка от живачните лампи в Полиса… Спасявал ми е неведнъж живота, надявам се, че и на теб ще ти свърши работа. Вземи го, твой е. Взимай, взимай, размяната и без това е неравностойна — аз съм твой длъжник, а не обратното.

Според Артьом размяната излезе особено изгодна. За какво му е карта с мистични свойства, щом е глух за гласа й? Та той сигурно щеше да я изхвърли, след като я повърти малко в ръцете си и безуспешно се опита да разгадае надрасканите на нея завъртулки.

— Та маршрутът, който си набелязал, няма да те отведе никъде другаде освен в бездната — продължи прекъснатия разговор Хан, като грижливо държеше картата в ръце. — Почакай малко, вземи моята стара карта и следи по нея — той подаде на Артьом съвсем малка схема, отпечатана на обратната страна на старо джобно календарче. — Говореше нещо за преход от „Тургеневска“ до „Сретенски булевард“? Нима не знаеш нищо за лошата слава на тази станция и на дългия тунел оттук до „Китай-град“?

— Е, казвали са ми, че през него не бива да минава сам човек и че е безопасно да се минава само с кервани, и аз си мислех така: до „Тургеневска“ с керван, а там да избягам от тях в прехода — нима ще тръгнат да ме гонят? — отговори Артьом, чувствайки как в главата му се заражда някаква неясна мисъл, че нещо не му дава мира, тревожи го. Но какво точно?

— Там няма проход. Арките са зазидани. Не знаеше ли?

Как можеше да забрави? Разбира се, бяха му говорили за това по-рано, но му бе излетяло от главата… Червените се бяха изплашили от дяволските истории в този тунел и бяха зазидали единствения проход от „Тургеневска“.

— Но нима няма друг изход? — попита той предпазливо.

— Няма и картите мълчат по този въпрос. Преходът към недостроената линия не започва от „Тургеневска“. Но дори и там да имаше незазидан преход, не мисля, че би имал смелостта да изостанеш от групата и да влезеш там. Особено ако чуеш последните слухове за това мило местенце, докато чакаш да се събере керван.

— Но какво да направя тогава? — попита вяло Артьом, изучавайки календарчето.

— Можеш да отидеш до „Китай-град“. О, това е много интересна станция и нравите на нея са много забавни, но поне няма да изчезнеш безследно, така че дори най-близките ти приятели след известно време да започнат да се съмняват дали изобщо някога си съществувал. А точно на „Тургеневска“ това е много вероятно да се случи. От „Китай-град“, погледни…

Артьом прекара пръст по картата.

— … Има само две станции до „Пушкинска“, а там — преход до „Чеховска“, още един участък — и си в Полиса. Това може би ще е още по-кратко, отколкото пътят, който ти предлагаше.

Артьом замърда устни, броейки количеството станции и прехвърляния между линиите при всеки от двата маршрута. Както и да го мислеше, пътят, показан му от Хан, беше много по-кратък и безопасен и не беше ясно защо Артьом не се бе сетил сам за него. А и сега не му оставаше избор.

— Прав сте — каза той накрая. — И често ли има кервани дотам?

— Страхувам се, че не много често. И има една малка, но досадна подробност: ако човек реши да мине през нашето селище и да се отправи към „Китай-град“, първо трябва да се добере до нас от противоположната страна. А сега си помисли дали е лесно да се попадне тук от север. — Хан посочи проклетия тунел, от който Артьом едва бе успял да се спаси. — Впрочем последният керван на юг тръгна доста отдавна, така че има някаква надежда досега да се е събрала нова група. Поговори с хората, поразпитай, само че не дрънкай прекалено много, защото тук се въртят няколко главорези, на които не може да се има никакво доверие… Добре, ще дойда с теб, за да не направиш някоя глупост — добави той след кратък размисъл.

Артьом посегна към раницата си, но Хан го спря с жест.

— Не се притеснявай за багажа си. Тук така ги е страх от мен, че никоя измет няма да се осмели да се приближи до леговището ми. А докато си тук, ти си под моя защита.

Артьом остави раницата си до огъня, но все пак взе автомата със себе си, не желаейки да се разделя с новото си съкровище, и се забърза след Хан, който беше тръгнал с широка крачка към огньовете, запалени в другия край на залата. Докато разглеждаше смаяно отскачащите от тях изгладнели скитници, облечени с вонящи парцали, Артьом си мислеше, чу тук наистина се боят от Хан. Интересно, защо ли?

Отминаха първия от огньовете, но Хан не забави крачка. Беше съвсем малък огън, едва гореше, и до него седяха, плътно притиснати една към друга, две фигури — мъжка и женска. Тихи думи на непознат език шумоляха, разпадаха се и не достигаха до слуха. На Артьом му стана толкова интересно, че едва не си изви врата, неспособен да откъсне поглед от тази двойка.

Отпред имаше още един огън — по-голям, ярък — и около него се бе събрал цял лагер. Насядалите — високи, доста свирепо изглеждащи мъже — грееха ръцете си на огъня. Гърмеше звънък смях и се чуваха такива здрави ругатни, че Артьом малко се стресна и забави крачка. Но Хан се приближи спокойно и уверено до седящите, поздрави ги и се настани при огъня, така че на Артьом не му оставаше нищо друго, освен да последва примера му и да седне до него.

— … Оглежда си тялото и вижда, че има някакъв обрив по ръцете, а и под мишниците нещо набъбва, нещо твърдо и страшно боли. Представи си какъв ужас, мамка му… Различните хора реагират различно. Някои се застрелват веднага, други полудяват, започват да се нахвърлят на останалите, опитват се да ги прегърнат, за да не умрат сами. Някои бягат в тунелите отвъд „Околовръстната“, в затънтените места, за да не заразят никого… Хората са различни. Ето той, като видял всичко това, отива при нашия доктор и го пита: има ли шанс за излекуване? Докторът му казва директно: никакъв. След появата на този обрив ти остават още две седмици. А командирът на батальона, виждам, вече тихичко си вади макаровия от кобура, та ако онзи започне да буйства… — разказваше със секващ на моменти от неподправено вълнение глас мършав брадат мъж с ватенка и оглеждаше насъбралите се с бледосивите си очи.

И макар Артьом още да не разбираше за какво става въпрос, духът, с който беше пропит разказът, и нарастващата тишина в кикотещата се преди малко компания го накараха да потрепне и да попита Хан тихичко, за да не привлича вниманието на останалите:

— За какво говори той?

— Чума — отговори с мъка в гласа Хан. — Започна се.

От думите му лъхаше на зловонието от разлагащи се тела и гъстия дим на погребални клади, те навяваха мисли за тревожен камбанен звън и виене на ръчна сирена.

На ВДНХ и в околностите им никога не бе имало епидемии — носителите на заразата, плъховете, биваха изтребвани, освен това на станцията имаше няколко добри лекари. Артьом познаваше смъртоносните заразни болести само от книгите. Някои от тях му попаднаха прекалено рано, оставиха дълбоки следи в паметта му и завладяха за дълго време света на неговите детски кошмари и страхове. Затова, когато чу думата „чума“, той усети как по гърба му избива студена пот и му се завива свят. Не пита за нищо повече Хан, а се заслуша с болезнено любопитство в разказа на мършавия мъж с ватенката.

— Но Рижия не беше такъв човек, не беше психар. Постоя безмълвно около минута и каза: „Дайте ми патрони и ще си тръгна. Не бива да оставам с вас.“ Командирът направо въздъхна от облекчение, чух го. Ясна работа: не е приятно да стреляш в някой от своите, дори и ако е болен. Дадоха на Рижия два пълнителя — момчетата се бръкнаха. И той тръгна на североизток, отвъд „Авиомоторна“. Повече не го видяхме. А после командирът пита доктора ни: след колко време се проявява болестта? Онзи отговаря: инкубационният й период е една седмица. Ако седмица след контакта няма нищо — значи не си заразен. Тогава командирът реши: ще излезем на станцията и ще стоим седмица, после ще се проверим. Не бива да ходим на „Околовръстната“: ако заразата проникне там — цялото метро ще измре. И така, престояхме там една седмица. Не се приближавахме един към друг — откъде да знаем кой е заразен? А с нас имаше още едно момче, всички му викаха Чашата, защото обичаше да си пийва. Та всички гледаха да стоят по-надалеч от него, защото беше близък с Рижия. Приближава се Чашата към някого, а онзи бяга в другия край на станцията. А някои насочваха оръжията си към него, за да го прогонят. Когато на Чашата му свърши водата, момчетата поделиха с него своята вода, но по този начин: оставяха водата си на пода и се отдръпваха, ала никой не го пускаше до себе си. След седмица той изчезна някъде. После разправяха какво ли не, някои дори говореха врели-некипели — че го е отвлякло чудовище, обаче там тунелите са спокойни, чисти. Аз лично мисля, че е забелязал обриви по себе си или е усетил набъбването под мишницата и се е махнал. Никой друг в отряда ни не се зарази — почакахме още известно време, накрая командирът провери всички лично. Всички бяха здрави.

Артьом забеляза, че въпреки това уверение покрай разказвача поопустя, макар че около огъня нямаше чак толкова много място и всички седяха плътно един до друг.

— Дълго ли пътува насам, братче? — попита го тихо, но ясно, нисък и набит брадат мъж с кожена жилетка.

— Вече има трийсет дни, откакто тръгнах от „Авиомоторна“ — отговори мършавият и погледна събеседника си неспокойно.

— Значи имам новини за теб. На „Авиомоторна“ има чума. Чума, разбра ли? Ханза е затворила и „Таганска“, и „Курска“. Казва се карантина. Имам познати там, граждани на Ханза. И на „Таганска“, и на „Курска“ са разположени огнепръскачки на линията и който се приближи в обхвата им, го изгарят. Казва се дезинфекция. Очевидно инкубационният период при някои е седмица, при други — повече, след като сте пренесли заразата там — заключи човекът с тих тон, който не предвещаваше нищо добро.

— Вие какво, момчета? Аз съм здрав! Ако искате, вижте сами! — мършавият скочи от мястото си и се зае трескаво да съблича ватенката си и оказалата се под нея неимоверно мръсна раирана фланелка, страхувайки се, че няма да успее да ги убеди.

Напрежението нарастваше. Около мършавия вече не беше останал никой, всички се бяха струпали от другата страна на огъня и Артьом дочу тихото щракане на предпазители. Той погледна въпросително Хан и премести новия си автомат от рамото в бойна позиция, с цевта напред. Хан запази мълчание, но го спря с жест. После се изправи бързо и безшумно се отдалечи от огъня, дърпайки със себе си и Артьом. Спря се на десетина крачи разстояние и продължи да наблюдава случващото се.

Трескавите, суетливи действия на събличащия се приличаха в светлината на огъня на някакъв безумен първобитен танц. Говорът в тълпата утихна и действието продължи в зловеща тишина. Най-накрая човекът успя да се отърве от бельото и възкликна тържествуващо:

— Ето, вижте! Чист съм! Здрав съм! Няма нищо! Здрав съм!

Брадатият с жилетката измъкна от огъня горяща от единия край дъска и се приближи предпазливо към мършавия, оглеждайки го гнусливо. Кожата на излишно приказливия човек беше потъмняла от мръсотия и лъщеше мазно, но брадатият явно не откри никакви следи от обриви, защото след внимателния оглед нареди:

— Вдигни си ръцете!

Клетникът побърза да си вдигне ръцете нагоре и откри на струпалите се от другата страна на огъня хора изглед към обраслите си с тънки косми подмишници. Брадатият демонстративно притисна носа си със свободната си ръка и се приближи още повече, наблюдавайки внимателно в търсене на бубони, но и там не успя да открие никакви симптоми на чума.

— Здрав съм! Здрав! Какво, убедихте ли се сега? — извика почти истерично мъжът с писклив глас.

В тълпата зашепнаха с неприязън. Доловил общото настроение и без желание да се предава, здравенякът изведнъж обяви:

— Е, да допуснем, че самият ти си здрав. Това още нищо не значи!

— Как така нищо не значи? — изуми се мършавият, обърка се и някак веднага посърна.

— Да, така. Самият ти може и да не си се разболял. Може да имаш имунитет. Но е напълно възможно да си пренесъл заразата. Нали си общувал с този Рижия? Били сте в един и същи отряд? Здрависвали сте се? Здрависвали сте се, братче, не лъжи.

— И какво като сме се здрависвали? Нали не съм се разболял… — отговори объркано мъжът. Той застина безпомощно, гледайки уплашено тълпата.

— Ето какво. Не е изключено да си заразен, братче. Така че, извинявай, но не можем да рискуваме. Профилактика, братче, разбираш ли? — брадатият разкопча жилетката си и отдолу се показа тъмнокафяв кобур. Сред застаналите от другата страна на огъня се разнесоха одобрителни възгласи и отново защракаха предпазители.

— Момчета! Но аз съм здрав! Не съм се разболял! Ето, вижте! — мършавият отново вдигна ръце нагоре, но сега всички само се мръщеха пренебрежително и с явно отвращение.

Здравенякът извади от кобура пистолета си и го насочи към мъжа, който, изглежда, изобщо не можеше да разбере какво се случва с него и само мърмореше, че е здрав, притиснал към гърдите си свитата на топка ватенка — беше прохладно и той вече започваше да зъзне.

В този момент Артьом не издържа. Премести предпазителя и пристъпи към тълпата, без изобщо да съзнава какво смята да направи. Нещо го свиваше мъчително под лъжичката, в гърлото му сякаш имаше буца, така че не би могъл да каже нищо в момента. Но нещо в мършавия човек, в отчаяния му поглед, в безсмисленото му, машинално бърборене, подтикна Артьом да пристъпи напред. Не се знаеше какво щеше да направи после, но върху рамото му легна ръка и, Боже, колко тежка беше тя този път!

— Спри се! — каза спокойно Хан и Артьом застина като вкаменен, чувствайки, че крехката му решимост се разбива от гранита на чуждата воля. — С нищо не можеш да му помогнеш. Можеш или да загинеш, или да си навлечеш гнева им. Мисията ти ще остане неизпълнена и в двата случая, не бива да забравяш това.

В този момент мъжът изведнъж отскочи рязко, извика, притисна още по-здраво към себе си ватенката, с едно движение скочи на линията и се понесе към черната бездна на южния тунел с нечовешка бързина, врещейки диво и някак животински. Брадатият понечи да хукне след него, опита се да се прицели в гърба му, но после махна с ръка. Това вече бе излишно и всички, които стояха на платформата, го знаеха. Не беше ясно само дали изплашеният човек знаеше накъде бяга, надяваше ли се на чудо, или просто всичко бе излетяло от главата му от страх.

След няколко минути и воплите му, разкъсващи глухата тягостна тишина на проклетия тунел, и отзвуците от стъпките му секнаха. Не утихнаха постепенно, а замлъкнаха за един миг, сякаш някой бе изключил звука, дори ехото затихна веднага и отново се възцари тишина. Това беше толкова странно, толкова непривично за човешкия слух и разум, че въображението се опитваше да запълни тази празнота и на хората им се струваше, че все още чуват виковете някъде в далечината. Но всички разбираха, че само им се счува.

— Стадото от измети усеща безпогрешно болния, приятелче — промълви Хан и Артьом едва не отскочи, забелязвайки в очите му блуждаещи хищнически огънчета. — Болният е бреме за стадото и заплаха за здравето му. Затова стадото изяжда болния. Разкъсва го на парчета. На пар-че-та — повтори той, сякаш се наслаждаваше на казаното.

— Но нали това не са чакали! — най-накрая намери в себе си смелост да възрази Артьом, изведнъж започнал да вярва, че наистина си има работа с преродения Чингиз хан. — Хора са!

— А ти какво искаш? — парира атаката Хан. — Деградация. Медицината ни е на равнището на чакалите. Хуманността — също. Така изглежда…

Артьом знаеше какво да възрази на този довод, но би било съвсем неуместно да спори с единствения си покровител на тази станция. След като изчака възражението му, Хан реши, че Артьом се е предал и смени темата на разговора.

— А сега, докато сред приятелите ни цари такова оживление по повод на разпространяването на инфекциозни болести и начините за борба с тях, трябва да ковем желязото. Иначе може да не се решат да тръгнат на поход още дълги седмици. А сега, кой знае — може и да се навият.

Хората край огъня обсъждаха възбудено случилото се. Всички бяха напрегнати и объркани, призрачната сянка на страшната опасност бе надвиснала над тях, и сега те се опитваха да решат какво да правят по-нататък, но мислите им, подобно на опитни мишки в лаборатория, безпомощно стигаха до задънени пътища и се лутаха безсилно насам-натам, неспособни да намерят изход.

— Приятелите ни са доста близо до паниката — изкоментира доволно Хан, усмихна се с крайчеца на устните си и погледна весело Артьом. — Освен това подозират, че току-що са линчували невинен, а такава постъпка не стимулира рационалното мислене. Сега си имаме работа не с колектив, а със стадо. Отлично умствено състояние за манипулиране на психиката! Обстоятелствата се нареждат възможно най-добре.

Артьом отново се почувства зле от тържествуващия му вид. Опита се да се усмихне в отговор — в края на краищата Хан се опитваше да му помогне, — но се получи жалко и неубедително.

— Най-важното сега е авторитетът. Силата. Силата уважава силата, а не логическите аргументи — добави Хан, кимайки. — Стой и гледай. Не по-късно от утре ще можеш да продължиш пътя си. — При тези думи той направи няколко широки крачки и се вряза в тълпата.

— Не бива да се остава тук! — прогърмя гласът му и говорът в тълпата утихна.

Хората слушаха думите му с предпазливо любопитство. Хан използваше могъщата си, почти хипнотична дарба да убеждава. Още след първите му думи чувството за опасност, надвиснало над всеки, който би се осмелил да остане на станцията, се стовари върху Артьом.

— Той е заразил целия въздух тук! Ако го подишаме още малко — свършено е с нас. Този бацил е навсякъде и непременно ще хванем тази гадост, ако останем дори още за малко тук. Ще пукнем като плъхове и ще гнием направо насред залата, на пода. Никой няма да се добере дотук да ни помогне, няма на какво да се надяваме! Можем да разчитаме само на себе си. Трябва по-скоро да се махаме от тая дяволска станция, където навсякъде е пълно с микроби. Ако тръгнем сега, всички заедно, няма да е никак трудно да минем през тунела. Но трябва да го направим веднага!

Хората зашумяха в знак на съгласие. Повечето от тях, подобно на Артьом, не можеха да се противопоставят на колосалната сила на убеждаване на Хан. След като чу думите му, Артьом послушно преживя всички онези състояния и чувства, които бяха заложени в тях: усещането за заплаха, страх, паника, безизходица, после — слаба надежда, която нарастваше, докато Хан продължаваше да говори за изхода от положението, който предлагаше.

— Колко сте?

Веднага няколко души се заеха да изброяват събралите се. Освен Хан и Артьом около огъня имаше осем души.

— Значи няма какво да чакаме. Вече сме десет, можем да преминем! — заяви Хан и без да позволява на хората да дойдат на себе си, продължи: — Събирайте багажа си, най-късно след час трябва да тръгнем!

Хан помъкна Артьом към техния лагер, шепнейки му:

— По-бързо, да се върнем при огъня, ти също трябва да си вземеш нещата. Най-важното е да не им дадем да се опомнят. Ако се забавим, ще започнат да се питат дали си струва да отиват оттук в „Чисти езера“. Някои от тях са тръгнали в различна посока, други просто живеят в това селище и няма къде да отидат. Очевидно ще се наложи да те отведа в „Китай-град“, в противен случай те ще загубят своята целеустременост в тунела или изобщо ще забравят накъде са тръгнали и защо.

Докато Хан свиваше брезента си и гасеше огъня, Артьом бързо прибираше онези неща от багажа на Бърбъна, които му се струваха полезни, и наблюдаваше с крайчеца на окото си случващото се в другия край на залата. Хората, които отначало оживено сновяха насам-натам, събирайки парцалите си, се движеха все по-вяло и несъгласувано. Ето че един приседна до огъня, друг, кой знае защо, тръгна към центъра на платформата, а двама се събраха заедно и си заговориха за нещо.

— Тези си говорят там — предупреди той Хан.

— Уви, общуването със себеподобните е неотделима черта от природата на човешките същества — отговори Хан. — И дори ако волята им е потисната, а самите те всъщност са хипнотизирани, общуването пак ги влече. Човекът е социално животно и нищо не може да се направи по въпроса. Във всички други случаи бих приел покорно всякакво човешко поведение като Божий промисъл или като неизбежен резултат от еволюционното развитие, в зависимост от това, с кого разговарям. Но в дадения случай такъв ход на мислите е вреден. Трябва да се намесим, мой млади приятелю, и да насочим мислите им в необходимото русло — обобщи той и метна на гърба си огромния походен денк.

Огънят угасна и от всички посоки ги обгърна плътен, почти осезаем мрак. Артьом извади от джоба си подареното му фенерче и натисна ръкохватката му. Вътре нещо забръмча и лампичката светна — от нея бликна неравномерна, примигваща светлина.

— Хайде, давай, натискай още, не се бой — ободри го Хан. — Може да работи и по-добре.

Когато се приближиха към останалите, застоялият въздух от тунелните течения вече бе успял да издуха от главите на всички увереността им в правотата на Хан. Най-отпред пристъпи същият онзи здравеняк с брадата, който по-рано се беше занимавал със санитарно-епидемиологичен контрол.

— Чуй ме, братче — обърна се небрежно той към спътника на Артьом.

Дори без да го поглежда, Артьом почувства с кожата си как се наелектризира атмосферата около Хан. По всичко личеше, че фамилиарниченето го довеждаше до бяс. От всички хора, с които Артьом се познаваше до момента, той най-малко би искал да види вбесен именно Хан. Наистина оставаше и Ловеца, но той се бе сторил на Артьом толкова хладнокръвен и уравновесен, че на младежа просто му беше невъзможно да си го представи разгневен. Той навярно дори убиваше със същото изражение на лицето, с което останалите чистят гъби или си варят чай.

— Ние тук се посъветвахме и си мислим — продължаваше здравенякът, — че говориш глупости. Аз например нямам никаква работа в „Китай-град“. Ето, и приятелите ми са против. Нали, Семьонич? — обърна се той към тълпата за подкрепа. Някой се съгласи с думите му, но засега доста плахо. — Ние изобщо отивахме към Проспекта, към Ханза, когато започна тази гадост в тунелите. Ще вземем да изчакаме и ще продължим нататък. И тук няма да ни стане нищо. Изгорихме вещите му, а за въздуха не ни баламосвай, това не е белодробна чума. Ако сме се заразили, вече сме се заразили, нищо не може да се направи. Затова пък не бива да пренасяме заразата в голямото метро. Само че най-вероятно няма никаква зараза, така че да не ти казвам какво да правиш с предложенията си, братче! — все по-безцеремонно разсъждаваше брадатият.

Артьом малко се стресна от този напор. Но когато погледна крадешком спътника си, той разбра, че положението на брадатия не е за завиждане. В очите на Хан отново пламтеше оранжевият адски пламък, той излъчваше такава животинска злоба и такава сила, че Артьом го побиха тръпки и косите му започнаха да се изправят, искаше му се да се озъби и да закрещи.

— А защо го погуби, ако не е имало никаква зараза? — попита коварно, с преднамерено мек глас Хан.

— За профилактика! — отговори здравенякът с нагъл поглед и играещи по лицето му мускули.

— Не, приятелче. Това не е медицина. Това е криминално престъпление. По кое право постъпи така с него?

— Ти не ми викай приятелче, аз не съм ти някакво куче, разбра ли? — озъби се брадатият. — По кое право постъпих така ли? По правото на по-силния! Чувал ли си за него? И ти, особено тук, не си такъв… А сега ще ви видим сметката — и на теб, и на твоето сукалче! Профилактично! Разбра ли?! — и с вече познатото на Артьом движение брадатият разкопча жилетката и сложи ръка върху кобура си.

Този път Хан вече не успя да спре Артьом и в следващия момент брадатият зяпна дулото на автомата му, преди да е успял да разкопчае кобура. Артьом дишаше тежко и слушаше как тупти сърцето му, кръвта пулсираше в слепоочията му и не му идваха наум никакви разумни мисли. Знаеше само едно: ако брадатият каже още нещо или ръката му продължи пътя си към дръжката на пистолета, той незабавно ще натисне спусъка. Артьом не искаше да загине като онзи човек. Нямаше да позволи стадото да го разкъса.

Брадатият застина на място и не помръдваше, само тъмните му очи проблясваха злобно. И в този момент се случи нещо непонятно. Хан, до този момент стоял безучастно встрани, с едно движение се озова срещу противника си, погледна го в очите и каза тихо:

— Спри. Ще ми се подчиниш. Или ще умреш.

Страшният поглед на брадатия помръкна, ръцете му увиснаха безсилно край тялото му като лиани, толкова неестествено, че Артьом не се съмняваше — ако нещо бе подействало на човека, това не беше автоматът, а думите на Хан.

— Никога не разсъждавай за правото на по-силния. Прекалено си слаб за това — посъветва го Хан и се върна при Артьом, като за най-голямо учудване на младежа дори не направи опит да разоръжи врага.

Здравенякът стоеше неподвижно на мястото си и се оглеждаше объркано. Глъчката бе утихнала и хората чакаха думите на Хан. Контролът над ситуацията беше възстановен.

— Ще смятаме, че дискусията е приключила и сме стигнали до консенсус. Тръгваме след петнайсет минути — изрече Хан и се обърна към Артьом: — Хора, казваш? Не, приятелю мой, това са зверове. Това е стадо от измети. Те искаха да ни убият. И биха ни убили. Но не са предвидили едно нещо. Те са чакали, но аз съм вълк. И има станции, където ме знаят само под това име.

Артьом мълчеше, поразен от видяното, най-накрая разбирайки за кого му напомня Хан толкова много.

— Но и ти си вълче — добави онзи след минута, без да се обръща, и Артьом усети в гласа му неочаквани топли нотки.

Бележки

[1] Чингиз Айтматов (1928 г.) — знаменит руски и киргизки писател. — Бел.прев.

[2] В оригинала Хънтър се нарича Хантър. — Бел.прев.