Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (4)

Глава 4
Гласът на тунелите

Неуверената светлина на фенера в ръцете на командира бродеше във формата на бледожълто петно по стените на тунела, облизваше влажния под и изчезваше безследно, когато фенерът се насочеше към далечината. Отпред беше дълбок мрак, жадно поглъщащ слабите лъчи на джобните фенерчета още на разстояние десет крачки. Дрезината поскърцваше натрапчиво и жално, поклащайки се в нищото, тишината се разкъсваше от тежкото дишане и равномерните стъпки на подкованите ботуши на крачещите по бетона хора.

Всички южни кордони вече бяха останали назад, отблясъците от огньовете им отдавна бяха помръкнали зад гърбовете на пътниците — те бяха напуснали територията на ВДНХ. И макар участъкът между ВДНХ и „Рижка“ да се смяташе в последно време за практически безопасен заради добрите отношения със съседите и доста оживеното движение между двете станции, уставът изискваше да останат нащрек.

Опасността далеч не винаги идваше от север или от юг — двете възможни посоки в тунела. Тя можеше да се таи отгоре, във вентилационните шахти, отляво или отдясно, в многобройните разклонения, зад затворените врати на бившите служебни помещения или тайните изходи. Тя дебнеше отдолу, в загадъчните люкове, останали от строителите на метрото, забравени и изоставени от ремонтните бригади, където, на дълбочини, притискащи с менгеме от ирационален ужас съзнанията дори на най-отчаяните смелчаги, нещо страшно бе започнало да се заражда още когато метрото е било просто средство за придвижване…

Ето защо лъчът на командирския фенер блуждаеше неспокойно по стените, а пръстите на вървящите отзад непрекъснато поглаждаха предпазителите на автоматите, готови всеки момент да ги фиксират на автоматичен режим на стрелба и да легнат върху спусъците. Ето защо и пътниците бяха толкова немногословни: бърборенето те кара да се отпуснеш и ти пречи да се вслушваш в дишането на тунелите.

Артьом, започващ вече да се уморява, продължаваше да работи и да работи; ръчката, отишла надолу, отново се връщаше на старото си място, механизмът скърцаше монотонно, отново и отново се превъртаха колелата. Той безуспешно се вглеждаше напред, а в такт с потропването на колелата, също толкова тежко и истерично, в главата му се въртеше фразата, чута предишния ден от Хънтър, думите му, че властта на мрака е най-разпространената форма на управление в московския метрополитен.

Опитваше се да мисли как точно да се добере до Полиса, пробваше да гради планове, но бавно разливащата се по мускулите му пареща болка и умората, надигаща се от полусвитите крака през кръста и обливаща ръцете му, прогонваше от главата му всякакви по-сложни мисли.

Горещата солена пот първо изби бавно на малки капки по челото му, но после капките нараснаха и натежаха, потекоха обилно по лицето му, заливайки очите му, и нямаше възможност да се избърше, защото от другата страна на механизма стоеше Женя и да пусне ръчката би означавало да остави цялата работа на него. Кръвта туптеше в ушите му все по-силно и Артьом си спомни, че когато беше малък, обичаше да заема някаква по-неудобна поза, за да чуе как кръвта тупти в ушите му, защото този звук му напомняше маршовата стъпка на войници по време на парад… И като затвореше очи, можеше да си представи, че е приемащият този парад маршал и верните дивизии, набивайки крак, минават покрай него, а всеки краен в редицата се равнява по него… Както е нарисувано в книгите за армията.

Най-накрая командирът, без да се обръща, каза:

— Добре, момчета, слизайте, смяна на местата. Минахме половината път.

Артьом се спогледа с Женя, скочи на земята и двамата, без да се уговарят, седнаха на релсите, макар че трябваше да заемат места пред и след дрезината.

Командирът ги погледна внимателно и промърмори със съчувствие:

— Сополанковци…

— Сополанковци — призна си с готовност Женя.

— Ставайте, ставайте, няма какво да се заседавате. Тунелът ни зове. Ще ви разкажа една хубава приказка.

— Ние също можем да ви разкажем много неща! — заяви уверено Женя, не желаейки да се изправя.

— Вашите ги знам всичките. За черните, за мутантите… За тези ваши гъби, разбира се. Но има и някои, за които нищо не сте чували. Това може и да не са никакви приказки, само че никой не може да провери… Тоест имало е такива, които са опитвали да проверят, но те със сигурност не могат да ни кажат какво са установили.

На Артьом това встъпление му се стори достатъчно, за да му дойде нов прилив на сила. Сега за него имаше значение всяка информация за онова, което започва след станцията „Проспект на мира“. Той побърза да стане от релсите и, прехвърляйки автомата си от гърба на гърдите, зае мястото си зад дрезината.

Лек тласък за засилване — и колелата отново запяха скръбната си песен. Отрядът тръгна напред. Командирът се вглеждаше напрегнато в тъмнината пред тях, затова не всичко се чуваше добре.

— Интересно, какво ли знае изобщо вашето поколение за метрото? — говореше командирът. — Разказвате си всякакви измишльотини един на друг. Кой наистина ходил някъде, кой сам всичко си измислил. Един лъже друг с разказ, прошепнат му от трети, който, на свой ред, е поукрасил история, чута на чаша чай от четвърти, и я е представил за свои собствени преживявания… Ето кой е основният проблем в метрото: няма сигурни средства за комуникация. Няма възможност да се добереш бързо от единия до другия му край: тук не може да се мине, там е преградено, на трето място стават някакви безумия и обстановката с всеки изминал ден се променя… Мислите ли, че целият този метрополитен е много голям? На влак може да се мине открай докрай само за час. А сега хората ходят със седмици и най-често не достигат до края. И никога не знаеш какво всъщност те очаква зад следващия завой. Ето, ние сме тръгнали да караме хуманитарна помощ на „Рижка“… Но проблемът е там, че никой — включително аз и Дежурният — не е готов да гарантира сто процента, че когато пристигнем там, няма да ни посрещнат с ураганен огън. Или че няма да намерим изпепелена станция без нито една жива душа. Или изведнъж няма да си изясним, че „Рижка“ е станала част от Ханза и поради това вече нямаме излаз към останалата част от метрото и никога няма да имаме. Няма точна информация… Получил си вчера вечерта сведения — край, до вечерта вече са остарели и не можеш да разчиташ на тях днес. Все едно да търсиш път през плаващи пясъци по карта отпреди сто години. Куриерите вървят толкова дълго до местоназначението, че съобщенията, които носят, често се оказват или вече ненужни, или вече неверни. Истината се изкривява. Хората никога не са се оказвали в такива условия… И е страшно да се помисли какво ще стане, когато ни свърши горивото за генераторите и няма повече електричество. Чели ли сте „Машината на времето“ на Уелс? Там имаше едни морлоци…

За Артьом това беше вече вторият подобен разговор за последните два дни и той знаеше за морлоците и Хърбърт Уелс, и нещо изобщо не му се искаше да слуша още веднъж за тях. Затова, въпреки опитите на Женя да протестира, той върна решително разговора в първоначалното му русло:

— Е, а какво знае за метрото вашето поколение?

— Ммм… Да се говори за дяволските работи в тунелите е лоша поличба… За Метро-2 и за Невидимите наблюдатели? Не, няма да говоря за тях. Но мога да ви разкажа нещо интересно за това кой къде живее. Знаете ли например, че там, където по-рано беше „Пушкинска“ — там има преход до още две станции, „Чеховска“ и „Тверска“, — сега фашистите са превзели всичко?

— Какви са тези фашисти? — попита Женя с недоумение.

— Съвсем истински фашисти. Някога отдавна, когато още живеехме там — командирът посочи с пръст нагоре, — имаше едни такива. Имаше едни с бръснати глави и други, които се наричаха РНЕ^[1], трети, които бяха против имиграцията, разни ПНИ^[2] и най-различни други — такава мода имаше по това време. Дявол знае какво означават всичките тези съкращения, сега вече никой не ги помни, сигурно и самите те не ги помнят. После като че ли изчезнаха. Нищо не се чуваше за тях. И преди известно време внезапно се появиха на „Пушкинска“. „Метрото за руснаците!“ Чували ли сте такова нещо? Или „Добро върши — метрото почисти!“ Изгониха всички, които не са руснаци, от „Пушкинска“, а после и от „Чеховска“, добраха се до „Тверска“. Накрая вече озверяха, започнаха жестоки разправи. Сега имат там Райх. Четвърти или пети… Нещо такова. Засега май не стигат по-далеч, но нашето поколение още помни историята на двайсети век. И не са само фашистите… Мутантите от Филевска линия, между другото, наистина съществуват. А черните какво ни струват! Освен това има и разни сектанти, сатанисти, комунисти… Сбирщина. Просто сбирщина.

Преминаха покрай разбити врати на изоставени служебни помещения. Не беше ясно дали са били санитарни помещения, или убежища… Всичко, което е било някога вътре — железни легла на два етажа или груба санитарна техника, — отдавна беше разграбено и сега никой не си пъхаше носа в празните тъмни стаи, разхвърляни из тунелите. Макар и да знаеха, че там май няма нищо… Но дяволът си няма работа!

Отпред започна да се забелязва леко сияние. Приближаваха се към „Алексеевска“. Станцията беше слабо населена и имаше само един патрул, на петдесетия метър — повече не можеха да си позволят. Командирът даде заповед да спрат на четирийсет метра от огъня, разпален от патрула на „Алексеевска“, и включи и изключи няколко пъти фенера в определена последователност, давайки условния сигнал. На фона на пламъка се появи черен силует — към тях идваше проверяващият. Още отдалеч той извика:

— Стойте на място! Не се приближавайте!

Артьом се запита дали наистина може да се случи така, че някой път да не ги познаят на станция, която винаги се е смятала за приятелска, и да ги посрещнат с щикове?

Без да бърза, човекът се приближи към тях. Беше облечен с протрити камуфлажни панталони и ватенка с изрисувано с блажна боя „А“ — очевидно първата буква от името на станцията. Хлътналите му бузи бяха небръснати, очите му проблясваха подозрително, а ръцете му поглаждаха нервно цевта на окачения на врата му автомат. Той се вгледа в лицата им, усмихна се, разпознавайки ги, и в знак на доверие преметна автомата на рамото си.

— Здравейте, момчета! Как сте? Към „Рижка“ ли сте? Знаем, знаем, предупредени сме. Да вървим!

Командирът се зае да разпитва нещо патрулния, но неразбираемо, и Артьом, надявайки се, че него също няма да го чуят, каза тихичко на Женя:

— Някакъв изгладнял ми се вижда. Струва ми се, че не заради добрия си живот искат да се обединят с нас.

— Е, и какво от това? — отговори приятелят му. — Ние също си имаме свои интереси. Ако нашата администрация иска да предприеме такава стъпка, значи е необходимо. Едва ли смятаме да ги храним от благотворителност.

След като премина покрай огъня на петдесетия метър, до който седеше вторият патрулен, облечен по същия начин като посрещналия ги човек, дрезината достигна до станцията. „Алексеевска“ беше слабо осветена, а населяващите я хора изглеждаха мълчаливи и унили. Впрочем те гледаха дружелюбно към гостите от ВДНХ. Отрядът се спря до средата на платформата и командирът обяви кратка почивка. Артьом и Женя останаха на дрезината, за да я пазят, а останалите бяха поканени край огъня.

— Досега не съм чувал нищо за фашистите и за Райха — каза Артьом.

— На мен са ми споменавали, че някъде в метрото има фашисти — отговори Женя. — Само че казаха, че са на „Новокузнецка“.

— Кой ти го е казвал?

— Льоха — призна си неохотно Женя.

— Той още много интересни неща ти е разказал — напомни му Артьом.

— Но нали наистина има фашисти! Е, сбъркал е човекът мястото. Но не е излъгал! — заоправдава се приятелят му.

Артьом замълча и се замисли. Почивката на „Алексеевска“ трябваше да продължи не повече от половин час: командирът имаше да говори нещо с местния началник, вероятно за бъдещото обединение. После те трябваше да продължат нататък, за да могат да стигнат до „Рижка“ до края на деня. След като пренощуват там, разрешат всички въпроси и разгледат намерения кабел, трябваше да изпратят обратно куриер с молба за по-нататъшни указания. Ако кабелът може да се приспособи за комуникация между трите станции, щяха да го прекарат и да осъществят телефонна връзка. Ако се окажеше негоден, щеше да се наложи да се върнат веднага в станцията.

Така че Артьом имаше на разположение не повече от два дни. За това време трябваше да измисли предлог, чрез който да премине през външните кордони на „Рижка“, още по-придирчиви и подозрителни от външните кордони на ВДНХ. Недоверчивостта им беше напълно обяснима: там, на юг, започваше голямото метро и южният кордон на „Рижка“ бе подложен на много по-чести нападения. Макар и опасностите, заплашващи населението на „Рижка“, да не бяха толкова тайнствени и страшни като заплахата, надвиснала над ВДНХ, те се отличаваха с невероятно разнообразие. Бойците, отбраняващи южните подходи към „Рижка“, никога не знаеха какво точно да очакват и затова им се налагаше да бъдат готови на всичко.

От „Рижка“ до „Проспект на мира“ водеха два тунела. По някакви причини не беше възможно да се затрупа единият от тях и на жителите на „Рижка“ им се налагаше да отбраняват и двата. За целта отиваха прекалено много сили, затова за тях беше жизненоважно да обезопасят поне северната посока. Обединявайки се с „Алексеевска“ и преди всичко с ВДНХ, те прехвърляха бремето на защитата на северното направление на раменете на съседите си и осигуряваха спокойствие в тунелите между станциите, а значи и възможността тези тунели да бъдат използвани за стопански цели. А във ВДНХ виждаха удобна възможност да разширят по този начин своето влияние, своята територия и могъщество.

Във връзка с бъдещото обединение външните застави на „Рижка“ проявяваха повишена бдителност: трябваше да докажат на бъдещите си съюзници, че може да им се има доверие по въпроса за отбраната на южните граници. Така че преминаването през кордоните както в едната, така и в другата посока не беше никак лесна задача. И Артьом трябваше да реши тази задача за един, максимум за два дни.

Обаче въпреки своята сложност тази задача съвсем не изглеждаше неразрешима. Въпросът беше какво да прави след това. Дори ако му се удадеше да премине през южните застави, след това трябваше да намери относително безопасен път до Полиса. Тъй като му се налагаше да взема решение спешно, на Артьом не му бе останало никакво време да обмисля пътя си до Полиса, докато беше във ВДНХ. Вкъщи би могъл да разпита за опасностите познатите му пътуващи търговци, без да предизвика ничие подозрение. Артьом не искаше да пита Женя за пътя до Полиса, а още по-малко пък някой друг от отряда, тъй като прекрасно разбираше, че това неизбежно ще предизвика подозрения, а Женя със сигурност ще разбере, че Артьом замисля нещо. Той нямаше приятели нито на „Алексеевска“, нито на „Рижка“, а по такъв важен въпрос не смяташе да се доверява на непознати.

Възползвайки се от това, че Женя отиде да си поговори със седнала близо до тях на платформата девойка, Артьом крадешком извади от раницата си малката карта на метрото, отпечатана на обратната страна на овъглена по краищата рекламна брошура, възхваляваща отдавна изчезнал битпазар, и загради няколко пъти Полиса със счупения си молив.

Пътят до него изглеждаше толкова лесен и кратък… В отдавнашните митични времена, за които говореше командирът, когато не е било необходимо хората да взимат със себе си оръжие при пътешествието си от станция в станция, дори и да се е налагало да направят прекачване и да се озовават на чужда линия; във времената, когато пътят от единия до другия край на метрото не е отнемал и час; във времената, когато тунелите са били населявани само от движещи се бучащи мотриси — тогава разстоянието между ВДНХ и Полиса е можело да се преодолее бързо и безпрепятствено.

Направо по линията до „Тургеневска“, оттам, през прехода — до „Чистите езера“, както се наричаше станцията на старата карта на Артьом, или „Кировска“, както се казваше, след като комунистите бяха върнали старото й име, после по червената, Соколническа линия — и право в Полиса… В епохата на мотрисите и лампите с дневно осветление такъв поход не би отнел и трийсет минути. Но откакто фразата „червена линия“ започна да се пише с главна буква и червеното знаме увисна над прехода за „Чистите езера“, а и самата станция спря да се нарича така, не можеше и да си помисли да се опитва да попадне в Полиса по най-прекия път.

Поради добре известни причини ръководителите на Червената линия изоставиха опитите за насилствено ощастливяване на населението на цялото метро чрез разпространяването на властта на Съветите над него и възприеха новата доктрина, допускаща възможността за построяване на комунизма върху една отделно взета линия. Макар и да не беше по силите им да се откажат от мечтата си и продължаваха да наричат метрото с амбициозното наименование метрополитен „В. И. Ленин“, те вече отдавна не предприемаха никакви действия в тази посока.

Обаче, въпреки че режимът беше наглед миролюбив, вътрешната му параноична същност изобщо не се бе променила. Стотици агенти от службата за вътрешна сигурност, наречена по навик и с известна носталгия КГБ, постоянно следяха щастливите обитатели на Червената линия, а интересът им към гостите от другите линии беше направо безграничен. Никой не можеше да проникне на нито една от станциите без специалното разрешение на ръководството на червените. А постоянните проверки на паспортите, тоталното следене и общата клиническа подозрителност незабавно разобличаваха както случайно заблудилите се странници, така и изпратените шпиони. Първите биваха приравнявани към вторите, а съдбата и на едните, и на другите беше много печална. Затова не си струваше Артьом дори и да си помисля да се добере до Полиса през трите станции и трите участъка между тях, принадлежащи на Червената линия.

А и навярно не можеше да има толкова лесен път до самото сърце на метрото. До Полиса… Дори само това име, произнесено от някого в разговор, караше Артьом благоговейно да млъкне, а и не само него.

Той и сега помнеше ясно как чу за пръв път непознатата дума в разказ на някакъв гост на втория му баща, а после, когато гостът си тръгна, Артьом попита тихичко Сухия какво означава тази дума. Вторият му баща го погледна внимателно и с едва доловима тъга в гласа си каза: „Това, Артьомка, е вероятно последното място на Земята, където хората живеят като хора. Където още не са забравили какво означава да си човек и как трябва да звучи тази дума.“ Сухия замълча и добави тъжно: „Това е Градът…“

Полисът се намираше на площта на най-големия преход в московския метрополитен, в пресечната точка между четири линии, и заемаше цели четири станции от метрото: „Александровска градина“, „Арбатска“, „Боровицка“ и „Библиотека «Ленин»“, заедно със съединяващите тези станции преходи. На тази огромна територия се намираше последното истинско огнище на цивилизацията, последното място, където живееха толкова много хора, че провинциалистите, веднъж попаднали там, вече не можеха да наричат това място иначе освен Градът. Някой беше дал на Града друго название, впрочем, означаващо същото — Полиса. И може би защото в тази дума се усещаше далечното и едва доловимо ехо на могъщата и прекрасна древна култура, сякаш обещаваща да покровителства населението, чуждото име се наложи.

Полисът си оставаше напълно уникално явление за метрото. Там и само там все още можеха да се срещнат пазителите на онези стари и странни познания, за които просто не можеше да се намери приложение в суровия нов свят, с неговите променили се закони. Тези познания и техните пазители бяха станали безполезни за почти всички останали станции, всъщност — за цялото метро, бавно затъващо в бездна от хаос и невежество. Гонени отвсякъде, тези пазители намираха единствен пристан в Полиса, където винаги ги чакаха с разтворени обятия, защото там управляваха техни събратя. Ето защо в Полиса и само в Полиса можеха да се срещнат грохнали професори, които някога са имали свои катедри в знаменити университети, сега полуразрушени, опустели и превзети от плъхове и плесен. Само там живееха последните художници, артисти, поети. Последните физици, химици, биолози… Тези, които съхраняваха във вътрешността на черепите си всичко онова, което човечеството бе успяло да научи и постигне за хиляди години непрекъснато развитие. Тези, с чиято смърт всичко това би било изгубено завинаги.

Полисът се намираше на мястото, където някога е бил самият център на града, на чието име бе наречено метрото. При това точно над Полиса се издигаше сградата на Библиотека „Ленин“ — най-обширното хранилище на информация на заминалата си епоха. Стотици хиляди книги на десетки езици, вероятно обхващащи всички области, в които някога е работила човешката мисъл и в които са се трупали сведения. Стотици тонове хартия, нашарени с всевъзможни букви, знаци, йероглифи, част от които вече нямаше кой да ги чете, тъй като езиците, на които бяха написани, си бяха отишли заедно с говорещите ги народи…

От всички малко на брой конфедерации, империи и просто могъщи станции, които бяха в състояние да пращат експедиции на повърхността, само Полисът изпращаше сталкери за книги. Само там знанията имаха такава ценност, че се намираха доброволци, готови да рискуват живота си заради тях, и хора, готови да плащат баснословни хонорари на наемници и да се отказват от придобиването на материални блага в името на духовните блага.

И въпреки привидните непрактичност и идеализъм на ръководството му, Полисът оцеляваше година след година и бедите го заобикаляха, а ако нещо заплашеше безопасността му, сякаш цялото метро бе готово да се сплоти за неговата защита. Отзвуците от последните сражения, станали там по време на паметната война между Червената линия и Ханза, вече бяха утихнали и около Полиса отново се бе появила вълшебната аура на неуязвимост и благополучие.

И когато Артьом си мислеше за това удивително място, изобщо не му се струваше странно, че пътят до него просто не може да бъде лек, той непременно трябва да е заплетен, пълен с опасности и изпитания, иначе самата цел на похода би изгубила част от своята загадъчност и очарование.

Ако пътуването през „Кировска“, по Червената линия до „Библиотека «Ленин»“ беше невъзможно и прекалено рисковано, то преминаването през патрулите на Ханза и пътуването по Околовръстната беше нещо, което може да се пробва. Артьом се вгледа по-внимателно в овъглената карта.

Ако му се удадеше да проникне във вътрешната територия на Ханза, като измисли някакъв предлог или баламоса охраната на кордона, или си пробие път с бой, или по някакъв друг начин, тогава пътят до Полиса би бил доста кратък. Артьом тикна пръст в картата и го прекара по линиите. Ако тръгне от „Проспект на мира“ и се спусне надясно по Околовръстната, само след две станции, принадлежащи на Ханза, би стигнал до „Курска“. Там би могъл да се прехвърли на Арбатско-Покровската линия, а оттам вече има една ръка разстояние до „Арбатска“, тоест до Полиса. Наистина на пътя му заставаше „Площад на революцията“, даден след войната на Червената линия в замяна на „Библиотека «Ленин»“, но нали червените гарантираха свободно транзитно преминаване на всички пътници и това беше едно от главните условия на мирния договор. И тъй като Артьом изобщо не възнамеряваше да излиза на самата станция, а само да мине покрай нея, то би трябвало да го пропуснат безпрепятствено. След като поразмисли, реши засега да се спре на този план и по пътя да се опита да разузнае подробности за станциите, през които му предстоеше да мине. Ако нещо се обърка, каза си той, винаги ще може да се намери резервен маршрут. Вглеждайки се в преплетените линии и в изобилието на станции, при които имаше преходи между линиите, Артьом си помисли, че командирът може би леко е прекалил, описвайки трудността дори на най-кратките походи по метрото. Например можеше да се спусне не надясно от „Проспект на мира“, а наляво — Артьом прекара пръст по Околовръстната — до „Киевска“, а там да се прехвърли или на Филевска, или на Арбатско-Покровска — и по двете линии оставаха само два участъка до Полиса. Задачата вече не изглеждаше неизпълнима на Артьом. Това малко упражнение с картата го накара да се почувства по-уверен в себе си. Сега знаеше как да действа и вече не се съмняваше, че когато керванът стигне до „Рижка“, той няма да се върне с отряда обратно във ВДНХ, а ще продължи похода си към Полиса.

— Изучаваш ли я? — попита до самото му ухо Женя, чието приближаване унесеният в мислите си Артьом не бе забелязал.

От изненада Артьом подскочи и смутено се опита да скрие картата.

— А, не… Аз… Исках да намеря на картата станцията, където е този Райх, за който ни разказаха днес.

— Какво, намери ли го? Не? Ех, ти, дай да ти покажа — изрече Женя с чувство на превъзходство.

Той се ориентираше в метрото много по-добре от Артьом, а и от останалите си връстници, и много се гордееше с това. От първия опит уцели безпогрешно тройния преход между „Чеховска“, „Пушкинска“ и „Тверска“. Артьом въздъхна — от облекчение, но Женя реши, че е от завист.

— Нищо, ще дойде ден, в който ще се ориентираш по картата не по-зле от мен — реши той да успокои приятеля си.

Артьом направи физиономия на признателност и побърза да смени темата на разговора.

— А колко време ни е почивката? — попита той.

— Младежи! Тръгваме! — разнесе се в този момент звучният бас на командира и Артьом осъзна, че повече няма да почиват, а не е успял да похапне.

Отново беше ред на него и на Женя да се качат на дрезината. Ръчките заскърцаха, непромокаемите ботуши затропаха по бетона и групата пак влезе в тунела.

Този път нямаше общ разговор — командирът бе извикал до себе си Кирил, пристъпваше в такт с него и двамата обсъждаха нещо тихичко. Артьом нямаше нито сили, нито желание да се опитва да ги подслушва — проклетата дрезина отнемаше цялата му енергия.

Последният в отряда, оставен сам, явно не се чувстваше в свои води и постоянно се оглеждаше боязливо назад. Артьом стоеше върху дрезината с лице към него и прекрасно виждаше, че отзад няма нищо страшно, но все му идеше да погледне през рамо, към тунела отпред. Тези страх и неувереност го преследваха винаги, и не само него. Това усещане беше познато на всеки самотен пътник. Даже му бяха измислили специално наименование: „страх от тунела“ — когато вървиш по някой тунел, особено ако си със слаб фенер, винаги ти се струва, че опасността е точно зад гърба ти. Друг път това чувство толкова се изостря, че усещаш нечий тежък поглед с тила си, и дори не поглед… Знаеш ли кой или какво е там и как възприема света… Понякога усещането е толкова непоносимо, че не издържаш, обръщаш се мълниеносно, насочваш лъча към тъмнината — а там няма никой… Тишина… Пустота… Като че ли всичко е спокойно. Но докато си обърнат назад и така се взираш в мрака, че чак очите те заболяват, опасността вече се сгъстява зад гърба ти, отново зад теб, и отново ти се иска да се обърнеш мълниеносно напред, да осветиш тунела с фенера — дали няма някой там, дали не се е промъкнал, докато си гледал в другата посока… И отново… Тук най-важното е да не загубиш самообладание, да не се поддадеш на този страх, да убедиш себе си, че всичко това е бълнуване, че няма от кого да се боиш, че нищо не се чува…

Но е много трудно да се справиш със себе си, особено когато вървиш сам. Някои хора така губеха разсъдъка си. Просто вече не можеха да се успокоят, дори когато достигнат до обитаема станция. После, разбира се, идваха донякъде на себе си, но не можеха да се принудят да влязат отново в тунела — отново ги обземаше тази потискаща тревога, позната на всеки жител на метрото, но превърнала се за тях в пагубна илюзия.

— Не се бой, аз гледам! — каза ободряващо Артьом на последния в групата. Човекът кимна, но след две-три минути не издържа и отново се огледа. Трудно е…

— Един познат на Серьога точно така полудя — прошепна тихо Женя, съобразявайки какво има предвид Артьом. — Наистина при него причината беше по-сериозна. Той, представи си, решил да мине сам през оня същия тунел след „Сухаревска“, за който ти разказвах по-рано, нали си спомняш? Там, където не трябва да минаваш сам, а с керван няма проблем. Човекът оцелял. И знаеш ли защо е оцелял? — Женя се усмихна накриво. — Защото не му достигнала смелост да продължи нататък след стотния метър. Когато тръгвал, бил храбър, решителен. Ха… След двайсет минути се върнал — ококорен, косите му настръхнали от страх, не може да каже нито дума както трябва. Така и не успели да изтръгнат нищо смислено от него — оттогава си говори някак несвързано и се влошава. И вече никой не може да го накара да стъпи в тунел — така си виси на „Сухаревска“, проси… Сега е местният малоумен там. Ясна ли е поуката?

— Да — кимна Артьом неуверено.

Известно време отрядът се движеше в пълна тишина. Артьом отново потъна в размишленията си и дълго време се опитваше да измисли нещо правдоподобно, с което би могъл да излъже заставата на изхода от „Рижка“.

Това продължи, докато не разбра, че му е трудно да мисли заради постепенно нарастващия странен шум, носещ се от лежащия пред тях тунел. Този шум, почти недоловим отначало, намиращ се някъде на границата между ултразвука и това, което може да се чуе от човек, съвсем бавно се увеличаваше, така че не беше възможно да се определи момента, в който Артьом започна да го чува. Когато осъзна наличието му, шумът вече звучеше доста силно, напомняйки най-много за свистящ шепот — неразбираем, нечовешки.

Артьом бързо хвърли поглед към останалите. Всички се движеха координирано и безмълвно. Командирът вече не говореше с Кирил, Женя мислеше за нещо свое си, последният в групата гледаше спокойно напред, престанал да се върти нервно. Никой от тях не проявяваше ни най-малко безпокойство. Те не чуваха нищо. Нищичко! На Артьом му стана страшно. Спокойствието и мълчанието на целия отряд на фона на усилващото се съскане бяха напълно необясними и плашещи. Той пусна ръчката на дрезината и се изправи в целия си ръст. Женя го погледна учудено. Погледът му бе ясен, в него нямаше нито следа от упойване или нещо подобно, каквото Артьом се страхуваше, че ще намери там.

— Какво ти е? — попита Женя недоволно. — Да не се умори? Да беше казал предварително, а не да пускаш така ръчката.

— Нищо ли не чуваш? — попита Артьом с недоумение и нещо в гласа му накара Женя да пребледнее.

Той се заслуша, без да престава да работи с ръце. Обаче дрезината забави хода си, защото Артьом продължаваше да стои с объркан вид, улавяйки отзвуците от загадъчния шум.

Командирът забеляза това и се обърна.

— Какво ви стана? Батериите ли ви се изхабиха?

— Нищо ли не чувате? — попита го Артьом.

И заедно с това вътре в него се прокрадна ужасното усещане, че всъщност няма никакъв шум — и затова никой не чува нищо. Просто му са се разхлопали дъските, счува му се от страх… От всякаквите разкази и от неотстъпно пълзящия подир тях, на крачка зад последния в отряда, мрак.

Командирът даде знак за спиране, за да не му пречи скърцането на дрезината и тропането на ботушите, и застина. Ръцете му се плъзнаха към автомата, той стоеше неподвижно и се вслушваше напрегнато, обърнал едното си ухо към тунела.

Странният звук продължаваше да увеличава силата си, Артьом вече го чуваше ясно, и колкото по-ясен ставаше, толкова по-внимателно младежът се вглеждаше в лицето на командира, за да разбере дали и той чува това, което изпълваше Артьомовото съзнание с нарастващо безпокойство. Но напрегнатото изражение на командира постепенно се отпускаше и Артьом изпита чувство на парещ срам. И как иначе: беше спрял отряда заради някаква дреболия, бе се паникьосал и даже беше успял да уплаши и другите.

Женя очевидно също не чуваше нищо, макар и да се опитваше. Най-накрая изостави това занимание, погледна Артьом в очите и попита с ехидна усмивка:

— Халюцинации?

— А, защо не вървиш на майната си! — подхвърли неочаквано раздразнено Артьом. — Какво ви става на всичките, оглушахте ли?

— Халюцинации! — заключи Женя доволно.

— Тишина. Съвсем нищичко. Сигурно ти се е сторило. Нищо, случва се, не се тревожи, Артьом. Хайде, вземи се в ръце и продължаваме — изрече командирът меко, усещайки ситуацията, и тръгна напред.

На Артьом не му оставаше нищо друго, освен да се върне на мястото си. Той честно се опита да убеди себе си, че шепотът му се е счул, че всичко това е от напрежение, пробва да се отпусне и да не мисли за нищо, смятайки, че заедно с тревожните мисли, от главата му ще си отиде и този дяволски шум. Успя да спре за известно време мислите си, но звукът прокънтя в опустялата му за миг глава, стана по-силен и ясен. И ставаше все по-мощен с напредването им на юг, а когато се усили толкова, че сякаш изпълни цялото метро, Артьом изведнъж забеляза, че Женя работи само с едната си ръка, а с другата, очевидно без да обръща внимание на това, потрива ушите си.

— Какво ти е? — прошепна му Артьом.

— Не знам… Като запушени са… Сърбят ме някак… — отвърна Женя.

— А нищо ли не чуваш? — попита Артьом с плаха надежда.

— За чуване — не чувам, но усещам някакъв натиск — прошепна Женя в отговор и от предишната ирония в гласа му не беше останала и следа.

Звученето достигна апогея си и изведнъж Артьом осъзна откъде идва. Една от тръбите, проточваща се покрай стената на тунела и предназначена за комуникации и дявол знае какво още, на това място сякаш се бе спукала и именно черното й гърло, завършващо с разкъсани, стърчащи в различни посоки железни краища, издаваше този странен шум. Той идваше от дълбините на тръбата и тъкмо когато Артьом се зачуди защо там, вътре, няма нито проводници, нито нещо друго, а само пълна пустота и тъмнина, командирът внезапно спря и бавно, с усилие изрече:

— Момчета, хайде тук… Да направим почивка, че нещо не ми е добре и главата ми се мае…

Той се приближи с несигурна походка до дрезината, за да седне на края й, но на крачка от нея изведнъж се строполи като чувал на земята. Женя го гледаше объркано и разтриваше уши вече с двете си ръце, без да се помръдва от мястото си. Кирил, кой знае защо, продължаваше да върви сам напред, сякаш нищо не се е случило, и изобщо не реагираше на подвикванията. Последният в групата седна на релсите и неочаквано заплака, по детски безпомощно. Лъчът на фенера му се спря в тавана на тунела и осветената картина отдолу стана още по-зловеща.

Артьом изпадна в паника. Очевидно от целия отряд само той не беше с размътен разсъдък, но звукът бе станал абсолютно непоносим, не му позволяваше да се съсредоточи върху никоя по-сложна мисъл.

Отчаян, запуши ушите си и това му помогна донякъде. Тогава той със замах заби шамар в лицето на Женя, който продължаваше да разтрива ушите си с глупав вид, и му закрещя, стараейки се да надвика шума, забравил, че само той го чува:

— Вдигни командира! Сложи командира върху дрезината! Не бива да оставаме тук в никакъв случай! Трябва да се махаме оттук!

Хвана падналия фенер и хукна след Кирил, който крачеше като сомнамбул и се отдалечаваше все повече и повече, вече на сляпо, защото без фенер тъмнината отпред беше непрогледна.

За негово щастие Кирил вървеше доста бавно. Артьом успя да го настигне с няколко дълги скока и го удари по рамото, но Кирил продължаваше да върви и двамата се отдалечаваха все повече и повече от останалите. Артьом притича напред и, не знаейки какво да прави, насочи фенера право в очите на Кирил. Те бяха затворени, но Кирил изведнъж се намръщи и наруши ритъма на крачките си. Тогава Артьом, удържайки го с едната си ръка, вдигна единия му клепач и насочи фенера право срещу зеницата му. Кирил извика, запримигва, тресейки глава, и след част от секундата сякаш дойде на себе си и отвори очи. Погледна неразбиращо Артьом. Заслепен от фенера, той не виждаше почти нищо и се наложи Артьом да го води за ръка обратно до дрезината.

Върху дрезината лежеше неподвижното тяло на командира, до него седеше Женя, с все същото глупаво изражение. Артьом остави Кирил до дрезината и се хвърли към човека отзад, който продължаваше да плаче, седнал върху релсите. Артьом надникна в очите му и срещна поглед, изпълнен с болка и страдание, и това усещане беше толкова остро, че той отскочи назад, чувствайки, че против волята му очите му се насълзяват.

— Те всички загинаха… всички… Толкова ги болеше! — чу Артьом през риданията.

Той се опита да повдигне човека, но онзи се изтръгна и извика с неочаквано озлобление:

— Животни! Нехора! Никъде няма да ходя с вас, искам да остана тук! На тях им е толкова самотно тук, толкова ги боли, а вие искате да ме вземете оттук? Вие сте виновни за всичко! Никъде няма да ходя! Никъде! Пусни ме, чуваш ли?!

Артьом в първия момент искаше да му забие един шамар, надявайки се, че това ще му помогне да дойде на себе си, но се уплаши, че в такова възбудено състояние онзи може да му се нахвърли. Вместо това коленичи пред човека и с усилие, преодолявайки шума в главата си, заговори меко, без сам да разбира докрай за какво става въпрос:

— Но ти можеш да им помогнеш, нали? Искаш те повече да не страдат?

Онзи погледна Артьом и изрече с плаха усмивка:

— Разбира се… Разбира се, че искам да им помогна.

— Тогава трябва да помогнеш на мен. Те искат да ми помогнеш. Иди на дрезината и хвани ръчката. Трябва да ми помогнеш да се добера до станцията.

— Те ли ти казаха така? — погледна го недоверчиво човекът.

— Да — отговори уверено Артьом.

— А после ще ме пуснеш ли обратно при тях?

— Давам ти думата си, че ако поискаш да се върнеш, ще те пусна обратно — увери го Артьом и преди събеседникът му да е успял да се опомни, го поведе към дрезината.

След като нареди него, машинално подчиняващия се Женя и Кирил на ръчките, и настани лишения от съзнание командир по средата, Артьом застана начело на отряда, насочил автомата към тъмнината, и с бърза крачка тръгна напред. Учуден сам на себе си, той слушаше как дрезината потегли подире му. Артьом си даваше сметка, че извършва недопустимото, оставяйки тила им неприкрит, но осъзнаваше, че сега най-важното е да се махнат колкото се може по-бързо от това страшно място.

Сега на ръчките работеха трима и отрядът се движеше по-бързо, отколкото преди спирането, и Артьом усещаше с облекчение как утихва отвратителният шум и чувството за опасност леко се разсейва. Той постоянно подвикваше на останалите да не намаляват темпото и изведнъж чу отзад напълно трезвия и учуден глас на Женя:

— Какво си се разкомандвал?

Артьом даде знак за спиране, осъзнаваше, че са минали опасната зона, върна се при отряда, безсилно се отпусна на земята и облегна гръб в дрезината. Всички постепенно идваха на себе си. Плачещият престана да хлипа и само потриваше слепоочията си с пръсти, като се оглеждаше с недоумение. Командирът се размърда и се надигна с приглушен стон, оплаквайки се, че го цепи главата.

След половин час вече бяха в състояние да продължат напред. Никой освен Артьом не помнеше нищо.

— Знаеш ли, изведнъж ме налегна някаква тежест, главата ми се замая, някак внезапно — и всичко угасна. Веднъж ми се случи същото от газ в един тунел, далеч оттук. Но ако е газ, би трябвало да действа по друг начин, на всички едновременно, а не да подбира… А ти през цялото време чуваше този твой звук? Да, странно е всичко това, няма спор… — размишляваше на глас командирът. — И това, че Никита е плакал… Василич, кого жалеше? — попита той.

— Дявол знае… Не помня. Тоест преди минута още помнех нещичко, а после някак се изпари… Знаеш ли, това е като при сънищата: когато се събудиш, помниш всичко, и картината е такава ярка пред очите ти. А като минат няколко минути и се посъвземеш — край, няма нищо. Само някакви късчета… И сега е същото. Помня, че ми беше много жал за някого… А за кого и защо — нямам представа.

— А вие искахте да останете там, в тунела. Завинаги. С тях. Съпротивлявахте се. Обещах ви, че ако поискате, ще ви пусна да се върнете обратно — каза Артьом, поглеждайки с крайчеца на окото си Никита. — Та така, пускам ви — добави той и се усмихна.

— Не, благодаря — отговори мрачно Никита и потрепери. — Нещо размислих.

— Добре, мъжаги. Стига сме дрънкали. Няма защо да висим насред тунела. Първо да стигнем до станцията, после ще обсъдим всичко. Че след това трябва и да се върнем по някакъв начин… Макар че, при такова чудо, дано даде Бог поне да попаднем където трябва. Да вървим! — подкани ги командирът. — Слушай, Артьом, ела да вървиш с мен. Ти си нещо като герой днес — добави неочаквано той.

Кирил зае мястото зад дрезината, Женя, въпреки протестите, остана на ръчките заедно с Никита Василиевич и групата потегли напред.

— Спукана тръба имало там, казваш? И от нея идваше този шум? Знаеш ли, Артьом, може всъщност всички ние да сме глухи тъпаци и да не чуваме нищо. Ти сигурно имаш някакво особено сетиво за тази гадост. Явно ти е провървяло с тази работа, момче! — заразсъждава пак командирът. — Много странно, че е идвало от тръбата. И тръбата беше празна, казваш? Дявол знае какво тече по нея сега — продължаваше той, поглеждайки боязливо преплетените като змии тръби покрай стената на тунела.

До „Рижка“ оставаше още съвсем малко. След четвърт час заблещукаха отдалеч отблясъците на огъня при заставата. Командирът забави ход и даде условния знак с фенера. Пропуснаха ги бързо през кордона, без протакане, и дрезината се дотътри до станцията.

„Рижка“ беше в по-добро състояние, отколкото „Алексеевска“. Някога отдавна на повърхността над станцията е имало голям пазар. Сред онези, които успели да дотичат до метрото и да се спасят, е имало доста търговци от този пазар. Още оттогава там живееше предприемчив народ, а и близостта на станцията до „Проспект на мира“, съответно и до Ханза, до главните търговски пътища, също бе повлияло на благополучието й. Осветлението там беше електрическо, аварийно, като на ВДНХ. Патрулите бяха облечени със стари, поизносени камуфлажни дрехи, които все пак изглеждаха по-внушително, отколкото надписаните ватенки в „Алексеевска“.

Дадоха на гостите отделна палатка. Сега не се предвиждаше скорошно връщане — не беше ясно що за нова опасност се криеше в тунела и как да се справят с нея. Администрацията на станцията и командирът на малкия отряд от ВДНХ се събраха на съвещание, а останалите се оказаха с предостатъчно свободно време. Артьом, уморен и свръхнапрегнат, веднага се строполи по корем на леглото си. Не му се спеше, но нямаше абсолютно никакви сили. Бяха обещали да организират тържествена вечеря за гостите след два-три часа и ако се съдеше по многозначителните намигвания и шушукания на домакините, можеха да се надяват на месо. Засега им оставаше да лежат и да не мислят за нищо.

Шумът зад стените на палатката се усилваше. Мястото на пира щеше да е направо на платформата, където гореше главният огън. Артьом не се стърпя и погледна навън. Няколко души чистеха пода и разпъваха брезент, недалеч върху коловоза разфасоваха заклана свиня и режеха на парчета намотка от стоманена тел, което предвещаваше шишчета. Стените тук бяха необичайни: не мраморни, както беше при ВДНХ и „Алексеевска“, а от наредени червени и бели плочки. Това съчетание сигурно е създавало много празнична атмосфера някога. Наистина сега фаянсът и мазилката бяха покрити със слой сажди и мазни петна, но все пак се бе запазила част от някогашния уют. А най-главното — на коловоза от другата страна стоеше, наполовина навлязла в тунела, истинска мотриса, но с разбити прозорци и отворени врати.

Мотрисите се срещаха далеч не във всеки участък и на всяка станция. За изминалите две десетилетия много от тях — особено тези, които бяха заседнали в тунелите и не бяха годни за живот — постепенно бяха разглобени от хората на части и колелата, стъклата и корпусите им бяха приспособени за някакви цели, различни за всяка станция. Сухия беше разказвал на Артьом, че в Ханза единият от коловозите специално е изчистен от мотрисите, за да могат товарните и пътническите дрезини да се движат безпрепятствено между станциите. Според слуховете на Червената линия бяха постъпили по същия начин. В тунела от ВДНХ до „Проспект на мира“, по който бе пристигнала групата на Артьом, не беше останал нито един вагон, но това най-вероятно бе случайно.

Местните постепенно започнаха да се събират, от палатката излезе съненият Женя, след половин час пристигна местното ръководство заедно с командира на Артьомовия отряд и първите парчета месо бяха сложени на огъня. Командирът и ръководството на станцията се усмихваха широко и се шегуваха, явно доволни от резултатите от преговорите. Донесоха бутилка с напитка от някаква местна гъба, започнаха да се вдигат тостове, всички се развеселиха. Артьом похапваше от шишчето си и облизваше стичащата се по ръката му гореща мазнина, гледайки тлеещите въглени, от които прииждаше топлина и необяснимо усещане за уют и спокойствие.

— Ти ли си този, който ги е измъкнал от капана? — обърна се към него непознатият човек, седнал от едната му страна, който го наблюдаваше внимателно през последните няколко минути.

Артьом потрепна. До момента беше напълно съсредоточен върху мислите си и върху червените главни в огъня и се бе откъснал от всичко наоколо.

— Кой ви каза това? — отговори с въпрос Артьом, вглеждайки се в непознатия. Той беше късо подстриган и небръснат; под грубото, но здраво на вид кожено яке се виждаше дебела блуза. Артьом не успя да види нищо подозрително — по външност събеседникът му изглеждаше напълно обикновен човек, каквито на „Рижка“ с лопата да ги ринеш.

— Че кой? Вашият бригадир ни разказа — кимна човекът към седналия по-надалеч и обсъждащ нещо с колегите си командир.

— Да, аз — призна си неохотно Артьом. Макар съвсем неотдавна все още да планираше да завърже няколко полезни запознанства на „Рижка“, сега, когато вече имаше отлична възможност за това, кой знае защо се почувства зле.

— Аз съм Бърбъна. А ти как се казваш? — продължаваше да се интересува човекът.

— Бърбъна? — учуди се Артьом. — Защо така? Това не беше ли някакъв крал?

— Не, момче. Имало е такъв вид алкохол. Огнена вода, разбираш ли. Разправят, че много е вдигала настроението. Та как се казваш? — поинтересува се отново мъжът.

— Артьом.

— Слушай, Артьом, а кога се връщате обратно? — попита Бърбъна, карайки Артьом да се усъмни в него още повече.

— Не знам. Сега никой не може да каже кога точно ще се върнем. Ако сте чули какво се случи с нас, трябва да разбирате това — отговори недружелюбно Артьом.

— Слушай, говори ми на ти, не съм чак толкова по-стар от теб… Накратко, защо те питам… Имам работа за теб, момче. Не за отряда ви, а точно за теб, лично. Нуждая се, такова… от помощта ти. Разбираш ли? За малко…

Артьом нищо не разбираше. Мъжът говореше заплетено и от начина, по който изговаряше думите, Артьом настръхваше. По-малко от всичко на света сега му се искаше да продължава този неразбираем разговор.

— Слушай, момче, не се стряскай — сякаш усетил съмненията му, Бърбъна се опита да ги разсее. — Няма нищо рисковано, всичко е наред… Е, почти всичко. Накратко, работата е такава: преди няколко дни група от нашите тръгна до „Сухаревска“, знаеш я, направо по линията… И не са стигнали там. Само един се върна. Нищо не помни, дотичал е на „Проспект на мира“ целият сополив, ревял е като вашия, за когото ни разказа командирът ви. Останалите не се върнаха. Може по-късно да са се добрали до „Сухаревска“… А може и да не са се добрали доникъде, защото вече трети ден, откакто на Проспекта не е идвал никой оттам и вече никой не иска да тръгва от Проспекта в тази посока. Не им се ходи нещо натам, кой знае защо. Накратко, мисля, че и нашите хора са попаднали на същата гадост като вас. Аз, щом чух какво разказва командирът ви, веднага си го помислих… Разбрах го, един вид. Нали линията е една и съща… И тръбите са същите… — В този момент Бърбъна се обърна рязко и погледна през рамо, навярно проверявайки дали някой не подслушва. — А теб тази гадост не те лови — продължи той тихо. — Разбираш ли?

— Започвам да разбирам — отговори неуверено Артьом.

— Накратко, сега трябва да отида там. Много е важно, разбираш ли? Много. Не знам със сигурност, но шансовете там да ми се разхлопат дъските, както е станало с вашите момчета, сигурно са същите като на вашата бригада. На всички от бригадата ви освен теб.

— Ти… — изрече Артьом неуверено, сякаш пробваше как е на вкус тази дума, чувстваше колко му е неудобно и непривично, когато се обръща към подобен тип на „ти“ — … искаш да те преведа през този тунел? Да те отведа до „Сухаревска“?

— Нещо такова — кимна Бърбъна с облекчение. — Не знам дали си чувал, но там, след „Сухаревска“, има тунел, един вид още по-чист от този… Каква гадост, ще ми се наложи да минавам и през него. А сега стана и тази история с момчетата. Всичко е наред, не се притеснявай, ако ме преведеш, няма да ти остана в дълг. Наистина после трябва да продължа нататък, на юг, но там, на „Сухаревска“, имам свои хора, те ще те изпратят обратно, ще се погрижат за теб и така нататък.

Артьом, който отначало мислеше да каже на Бърбъна да се маха по-надалеч със своето предложение, изведнъж осъзна, че е получил шанс да премине без бой и без никакви проблеми през южните застави на „Рижка“. И по-нататък… Бърбъна, макар и да не говореше надълго и нашироко за по-нататъшните си планове, бе казал, че ще премине през проклетия тунел между „Сухаревска“ и „Тургеневска“. Именно оттам можеше да се опита да премине и Артьом. „Тургеневска“ — „Тръбна“ — „Цветен булевард“ — „Чеховска“… А оттам до „Арбатска“ е една ръка разстояние… Полисът… Полисът…

— Как ще ми заплатиш? — реши да се попазари Артьом, за да не предизвика подозрение.

— Както поискаш. Общо взето, плащам с валута — Бърбъна погледна Артьом със съмнение, опитвайки се да определи дали събеседникът му разбира за какво става въпрос. — Сещаш се, например патрони за калашник. Но ако искаш някаква кльопачка, алкохол или мухоморки — той намигна, — мога да го уредя.

— Не, с патрони става. Два пълнителя. И храна за пътя дотам и обратно. Не се пазаря — назова цената си колкото се можеше по-уверено Артьом, опитвайки се да издържи изпитателния поглед на Бърбъна.

— Делови човек… — отвърна събеседникът му с неопределена интонация. — Добре. Два пълнителя за калашник. И кльопачка. Е, добре — измънка той, очевидно говорейки на себе си, — струва си… Добре, момче, как беше, Артьом? Ходи сега да спиш, ще дойда да те взема скоро, когато тази лудница тук утихне. Събери си партакешите, може и да оставиш бележка, ако умееш да пишеш, за да не ни организират хайка тук… Такова… Да си готов, когато дойда. Чуваш ли?