Айрис Йохансен
Вихрената годеница (7)

Глава седма

Тридесет и шест изящни сгради се издигаха около площада като елегантен декор. Всички те си приличаха като две капки вода с полегатите си покриви и мансардни прозорци, но все пак всяка притежаваше свои, присъщи само за нея особености и… потайности. Зад каменните фасади се простираха великолепни вътрешни дворове и прелестни градини с водоскоци и мраморни пейки, на които човек можеше да седи часове, омаян от ромона на водата и уханието на рози и теменужки.

Откъде са ми познати тези градини, питаше се Катрин в своето вцепенение. После се досети, че Жан Марк живееше в една от тези къщи. Сега стояха пред неговата врата и някой чукаше. Не беше стъпвала тук от онази Коледа преди три години, когато Жан Марк я беше поканил за празника. Тогава имаше и една изненада — великолепна синя рокля, ушита по мерките, които игуменката беше изпратила от манастира. Но въпреки чудесния тоалет като цяло празникът я беше разочаровал, тъй като не присъстваше Филип.

Филип.

Болката я прониза изведнъж и заприижда на безкрайни талази, които я погълнаха. Съзнанието й отново се замъгли и тя потъна в своя унес.

На Франсоа му се наложи дълго да чука, докато накрая портата се открехна и отвътре запримигва изплашено един старец. Слабото му лице беше покрито с бръчки, под оскъдните кичури побеляла коса проблясваше розовото му теме. Щом видя Франсоа, той понечи бързо да затвори и залости вратата.

Франсоа обаче не му позволи да затвори и безцеремонно прекрачи прага на мраморното преддверие.

— Приготви две спални — нареди той и повлече Жулиет и Катрин в къщата. — Тези млади дами ще прекарат следващите дни тук. Ако някой започне да разпитва, ще му кажете, че домът е необитаем. Разбрахте ли?

— Какво значи това, вие не може ей така да нахълтвате и… — Старият човек срещна погледа на Франсоа, но не успя да отговори, защото зърна двете момичета. Пристъпи колебливо и вдигна с трепереща ръка свещника. — Мадмоазел Катрин?

Жулиет пристъпи напред:

— Тя е ранена и се нуждае от грижи. Как се казваш?

— Робер Дамерю. Аз съм градинарят и наглеждам къщата, когато мосю Андреас е в Марсилия. — Погледът му все още беше вперен в Катрин. — Pauvre petite^[1]. Бледа е като восък…

— Робер. — Катрин погледна сбръчканото му лице. — Теменужки. Ти ми даваше бели теменужки.

Старецът кимна.

— Като малка вие обичахте цветята ми.

— Изглеждаха толкова… толкова чисти. Сякаш откакто са се родили нищо не ги е докосвало. Мислех си… — Тя се олюля и щеше да се строполи на пода, ако младият мъж не я беше прихванал. Кой беше той? Не можеше да си спомни, Франсоа, май така го нарече Жулиет в каретата…

— Заведете ме в една спалня — нареди той кратко и вдигна Катрин на ръце.

Робер кимна и мина пред тях, за да показва пътя.

Франсоа обгърна Катрин по-здраво и я понесе по стълбите. Катрин видя отражението си в огромното огледало в златна рамка. Нима това беше тя — мръсна и раздърпана, докато Франсоа изглеждаше опасен и същевременно будеше доверие. Обзе я паника. Не биваше никой да я докосва. Болка. Мръсотия. Никога нямаше да се почувства истински чиста.

— Престани да трепериш. Нищо няма да ти направя. — Тихият му глас прозвуча дрезгаво, но в думите му се долавяше някаква особена сила и Катрин се успокои. Жулиет вървеше по петите им и не казваше нищо. Ако мъжът представляваше заплаха, тя нямаше да му позволи да я носи на ръце. А на Жулиет можеше да се довери.

Той е толкова силен, мислеше си тя унесена, по-силен, отколкото изглежда. Под плата на жакета мускулите му се усещаха твърди като стомана. На шията му пулсираше вена и Катрин се загледа в мощния й ритъм. От този мъж се излъчваше невероятна жизненост. Лицето му беше спокойно и твърдо, но в зеленикавите очи блестяха воля и енергия.

Робер отвори една врата и те го последваха вътре.

— Спомняте ли си тази стая, мадмоазел? Харесвахте я, защото прозорците гледат към градината.

Да, златистите тапети, леглото, потънало в синя коприна, севърският порцелан в шкафа — всичко й беше познато. Беше седяла с часове до прозореца, за да наблюдава как Робер работи в градината.

— Mon Dien, тук вони на мухъл. — Жулиет побърза да разтвори широко един прозорец.

— Къщата е необитаема повече от година — започна да се оправдава Робер. — Вие пристигнахте, без да се обадите. Нямах представа, че…

— Трябва ми топла вода, ленено платно, нощници и някакви дрехи за утре. Каквото ви се намира — прекъсна го Жулиет. — Има ли други слуги тук?

— Жена ми Мари. Тя вече си легна.

— Ще имам нужда от помощта й. Иди да я доведеш.

Жулиет отново командува и се разпорежда с всички наоколо, помисли си Катрин. Бедният Робер, трябва да помоля Жулиет да бъде по-внимателна с него.

— Защо не я оставите най-после? — Обърна се Жулиет към младия мъж. — Сложете я на леглото — и без да дочака отговор, тя изтича навън.

Франсоа се подчини с мърморене.

— Не й се сърдете. Тя просто се държи малко по-властно — прошепна Катрин, докато той я полагаше върху копринената покривка на леглото.

— Същинска фурия.

— Не, тя е добра по душа. — Защо защитаваше Жулиет? Какво я интересуваше мнението на този непознат? Тя затвори очи и се помъчи отново да потъне в спасителната мъгла на своя унес.

Вече си мислеше, че младият мъж си е отишъл, когато чу гласа му.

— Бледа сте като мъртвец.

Тя отвори очи и забеляза, че той я гледа.

— Моля?

— Болката ще премине и всичко отново ще заздравее. Жените са така устроени, че могат да приемат мъж в тялото си.

Катрин поклати глава. Да, тя щеше да оздравее, но никога вече нямаше да бъде същата. Винаги щеше да се чувства мръсна и отвратителна.

— Не е вярно.

— Напротив, така е. Не бъдете глупава. Вината не е ваша, затова няма причина да се срамувате. Душевно вие сте чиста. Онова, което сте, няма нищо общо с тялото ви.

В погледа й се четеше изненада. Меката настойчивост на гласа му й внушаваше сила и сигурност.

— Чувате ли ме? Вие сте си все същата. Не са ви отнели нищо важно.

— Защо й крещите? — Жулиет се появи с леген и чисти кърпи. — Нямате ли капка ум в главата си? Трябваше да изтърпи онзи ужас, а сега вие й досаждате.

— Не съм й крещял.

Жулиет седна на леглото.

— Сега излезте. Трябва да я измия и да я приготвя за сън. Чакайте ме долу.

Не трябва да лежа като умряла и да оставям Жулиет да се грижи за мен, помисли си Катрин. Около очите на приятелката й имаше тъмни кръгове, а ръцете й трепереха. Личеше, че и тя е на края на силите си. Катрин взе кърпата от ръцете й.

— Мога и сама да се справя.

Жулиет отмести ръката й.

— Лежи мирно и кротувай. — После затвори за секунди очи, а когато отново ги отвори, в тях блестяха сълзи. — Света Дево, колко ми е жал за тебе.

— По-скоро ти си за съжаление — прошепна Катрин. — Аз съм такова бреме за теб.

— Стой мирно. — Жулиет се усмихна едвам. — Ще ми помогнеш, ако лежиш спокойно.

Слаба усмивка заигра по устните на Катрин.

— Колко странно. Никога не съм подозирала, че ще чуя от теб такива думи.

— Сега ми се присмиваш. Но това е добре. Щом можеш да се смееш, значи не всичко е така ужасно. Сега ме остави да ти помогна.

Катрин затвори очи и се остави в ръцете на Жулиет.

— Е, какво смятате да правите? — Час по-късно Жулиет влезе в салона и застана пред Франсоа. — Не можете да я оставите тук сама и беззащитна.

— Тя има вас — каза Франсоа. — Не мисля, че се нуждаете от помощ.

— Не съм толкова глупава да мисля, че можем сами да се измъкнем от Париж. — Тя издържа погледа му. — Тук също не сме в безопасност… Казвате, че Дантон бил един от героите на революцията. Ако хора на властта като него са замесени в клането, което се разигра снощи… — Тя пое дъх, борейки се с кошмарните спомени, които заплашваха да я надвият. Но после се овладя и продължи. — В такъв случай целият свят се е обърнал с главата надолу. — Тъй като не получи отговор, тя се хвърли в нова атака. — Трябва да знам срещу кого се боря — кои бяха мъжете, които нападнаха манастира. Дюпре ги наричаше марсилци.

— Това са закоравели негодници от Марсилия и Генуа, повечето избягали от затвора престъпници. Те бяха повикани от жирондистите да дойдат в Париж и да ги закрилят от Националната гвардия. Но когато пристигнаха в Париж, Марат им даде двойно повече пари, отколкото им бяха обещали жирондистите, и сега разполага с тях, както си иска.

— Жирондистите ли?

— Дори и в манастира човек трябва да е чувал за тях.

— Защо ми трябва да се интересувам от вашата идиотска политика? Хайде, кажете ми.

— Националното събрание се състои от членове на различни политически обединения, фактически съществуват три големи групировки, а именно: жирондистите, които почитат както конституцията, така и монархията; якобинците, радикалите, чиято цел е отмяната на монархията.

— И тази Парижка комуна?

— Повечето от тях са корделиери. Те владеят Националната гвардия, а с това и Париж. — Той се усмихна криво. — Мечът действа по-убедително и от най-красивата реч.

— А Дюпре корделиер ли е?

Франсоа кимна.

— Жан Пол Марат владее Парижката комуна, а Дюпре е неговата дясна ръка.

— А към коя групировка принадлежи вашият велик Дантон?

— Той е водачът на корделиерите и принадлежи към Парижката комуна. — Франсоа побърза да добави: — Но по принцип той съвсем не е краен. Всичко, което върши, е за благото на революцията.

— Клането на жени също, така ли? — Тя отхвърли възраженията му с нетърпелив жест. — Бих ли могла да се обърна към тези жирондисти и да ги помоля за помощ?

— Не и срещу Комуната. Жирондистите наистина говорят много, но правят малко.

— Не мога, значи, да разчитам на тях, а и в правителството няма нито един, който да е запазил все още капчица здрав разум и трябва сами да се оправяме. — Тя разсъждаваше напрегнато. — Вие трябва да се погрижите никой да не узнае, че сме в Париж. После при първия удобен случай трябва да ни изведете от града.

— Ах, така ли? Е защо тъкмо аз? Това, че днес ви помогнах, беше чиста случайност.

— За какво случайност ми говорите? — Тя стисна юмруци. — Бясна съм от яд и трябва да си го излея на някой. Вие ще платите!

— Защо?

— Защото бяхте там, на местопрестъплението! Ако нямате нищо общо е онези зверства, какво търсехте в манастира? — Тя се усмихна язвително. — А ако се нуждаете от някаква допълнителна причина, за да ни помогнете, то знайте, че аз убих мъжа, който изнасили Катрин. Мислите ли, че Комуната би ви простила, че сте помогнали на убийцата на един комунар?

Той се обърна рязко и тръгна към вратата. Жулиет извика подире му:

— Още нещо! Преди да си тръгнете, поговорете със стария Робер. Малко сплашване не би навредило.

— Не ми е по вкуса да плаша безпомощни старци.

— Напротив. Мисля, че обичате да плашите всеки, който ви се изпречи на пътя.

Франсоа спря пред вратата към салона.

— Старецът не е опасен. Той, изглежда, обича много вашата приятелка.

— Страхът е по-сигурно средство от обичта.

— Какво нежно сърце имате, гражданко!

— Катрин е нежна. Помогна ли й с нещо нежността? — Тя прокара уморено длан по челото си. — Всъщност не мога да се доверя никому. Разбирате ме, нали?

Франсоа я погледна.

— Да. — Той се обърна да върви. — Ще говоря с Робер.

Когато излезе, Жулиет усети, че й прилошава и се олюля. Протегна ръка и се опря на масата до себе си, за да не падне. Не биваше да се поддава на слабостта. Катрин се нуждае от нея, а тук нямаше никой, на когото би могла да се довери. Помощта на Франсоа Ечеле беше случайна и несигурна, той всеки момент би могъл да се отметне. Дантон щеше да помогне само ако Франсоа го придумаше. А Жан Марк Андреас се беше запилял някъде точно когато Катрин крайно се нуждаеше от него. И ако Франсоа и Дантон бяха абсолютно чужди хора, Жан Марк носеше цялата отговорност за Катрин. Защо не я отведе навреме от манастира, преди да започнат зверствата?

Пристъпът на гняв към Жан Марк, който се надигна у нея й възвърна енергията и тя си пое дълбоко дъх. Трябваше да напрегне всичките си сили и да издържи още мъничко, а после щеше да си отдъхне. Най-напред искаше да поговори с Робер и Мари и да си потърси ъгълче за през нощта. После можеше да се измие и да се наспи, за да събере сили за утрешни ден.

Беше взела свещника от масата и понечи да тръгне към вратата, когато нещо проблесна в ъгъла и привлече вниманието й. Погледна към стената и видя малка картина, която сияеше в златисто на светлината на свещите.

„Вихрения танцьор“!

Сега бих го нарисувала много по-добре, помисли си Жулиет, но и така не е зле. Наистина тя не беше Буше или Фрагонар, чиито картини украсяваха стените на салона и все пак… Картината й стоеше добре в това помещение, обзаведено с най-изискан вкус. Снежнобялата ламперия по стените беше украсена с фини златни арабески, мебелите бяха старинни и много скъпи. Всичко говореше за богатство и изтънченост. Защо тогава Жан Марк беше окачил картината й именно тук? Кой знае — сви тя рамене. — и защо въобще я беше нарисувала за него? Та той искаше истинския „Вихрен танцьор“. Навремето тя вярваше, че картината й е жест на благодарност, задето Жан Марк й даде възможност да посещава манастирското училище. Но това ли беше истинската причина? Споменът за дните и нощите в селската странноприемница беше още жив в душата й.

Глупости. Привлече я странното му лице, нищо друго. Тя беше изплатила дълга си и между тях нямаше неуредени сметки. Жулиет излезе в коридора и остави мракът да погълне „Вихрения танцьор“.

— Е, подслони ли ранените си овчици? — попита Дантон, когато Франсоа се върна при каретата.

Франсоа кимна сухо.

— Като че ли не е радваш много, че се отърва от тях?

— Работата е там, че не съм се отървал. Жулиет дьо Клеман току-що ми съобщи, че е убила един мъж, преди да напусне манастира.

Дантон подсвирна.

— Това ще рече, че ние скрихме не просто една обикновена аристократка, а жена, която убива героите на революцията. — Той се разсмя гръмко. — Длъжен съм да призная, че това момиче ме изпълва с възхищение. Тя има остри нокти на хищник и умее да си служи с тях.

— Срещу нас.

— Известно е, че Дюпре е готов на всякакви сделки със съвестта си, просто защото няма съвест. Би могъл да му я предадеш, а той в замяна да си затвори очите, че сме й помогнали да избяга.

Франсоа си спомни ненадейно напрегнатото и объркано лице на Катрин Вазаро. Прекрасно знаеше какво я чака в ръцете на Дюпре.

— Е?

Франсоа се качи на капрата и седна до Дантон.

— Само ще дадем на Дюпре опасно оръжие, с което да ни шантажира. По-разумно е да изведем жените от Париж.

Дантон го изгледа лукаво.

— А ние с теб сме разумни мъже, нали? Иначе щяхме ли да се присъединим към „разумните“ хора, които ще спасят нацията? — Той изплющя с камшика и конете потеглиха. — Прави, каквото искаш. Ако обаче се провалиш и завлечеш и мен, ще се отрека от теб.

Франсоа поклати глава със съмнение:

— Не, ти не би се отрекъл от мен!

— Не вярваш ли?

— Способен си да ме прокълнеш, дори да ми разбиеш черепа, но не би се отрекъл от мен. — Франсоа го погледна усмихнато. — Защо, мислиш, потърсих именно теб, когато преди две години пристигнах в Париж? Цял свят знае, че си най-верният човек, Жорж Жак.

Дантон направи кисела физиономия.

— Животът невинаги е толкова прост. В смутни времена лоялността може и да не издържи.

Франсоа не възрази.

— Вироглав безумецо, послушай ме! Аз съм най-обикновен простосмъртен. Страдам от страхове и изтощение и познавам алчността и завистта. Кой по-добре от теб, знае колко корумпиран мога да бъда? Не ми се доверявай! Не се доверявай никому!

Франсоа само се усмихна.

Дантон тежко въздъхна.

— Е, добре. Как смяташ да ги изведеш от Париж?

— Все нещо ще ми хрумне.

— Гледай обаче планът ти да не бъде прекалено заплетен. Кой твърдеше, че баските били простодушни хорица? Ти никога не би избрал правия път, ако има и лъкатушен.

Дантон поклати загрижено глава и камшикът му изплющя над конските гърбове.

 

— Нито следа от гражданката Справедливост — обясни Пирар на Дюпре. — Наши хора претърсиха всички села наоколо. Но не се тревожете, ще я намерим.

— За какво да се тревожа? Тази вещица не може да е отишла далеч пеша. — Изящният златен медальон в ръката на Пирар беше със скъсана верижка и целият покрит със засъхнала кръв. Дюпре му отне накита и го претегли на дланта си. — Намерил си я при мъртвия Малпан?

Мъжът кимна.

— Под трупа му.

— Само това ли намери?

— Освен това една рисунка на манастира. — Пирар се изкикоти. — По дяволите, да намериш такова нещо в гробницата на някаква монахиня! Но то си е изобщо щура работа да се зачерниш зад тия стени, нормална жена не би го направила, нали така гражданино?

— Да.

Дюпре продължаваше да съзерцава медальона, който нежно блестеше на слънчевите лъчи. Беше изискан накит, достоен за принцеса. Дюпре си представяше как украсява шията на хубава млада аристократка, дъщеря на някой маркиз или дук.

— Да хвърля ли картината при останалата плячка в каруцата?

— Какво? Ах, да. Хвърли я, не се бой.

— А верижката?

Пръстите на Дюпре се сключиха собственически около изящното украшение. Вкусът и майсторството, с които беше направено, издаваха, че е било носено в свят на най-голям разкош и блясък, може би дори в двореца. Ако предадеше украшението, щяха да го претопят или някой щеше да го открадне, за да краси после тлъстия врат на някоя буржоазка. Медальонът заслужаваше по-добра съдба.

— Забрави тази дрънкулка. Аз ще я предам, където трябва.

Пирар се ухили лукаво.

— А после ще я видим в деколтето на малката актриса, която ухажвате, нали?

Дюпре хвърли на Пирар презрителен поглед. Не проумява ли този момък, че плячка като тази трябваше да попадне в ръцете на човек, достоен за нейното великолепие? Камий Кадо заемаше в живота му важно място, ала това беше едно тъмно и потайно място, което нямаше нищо общо с изтънчеността и бляскавия разкош. Този Пирар беше не само кръгъл глупак, но проявяваше недопустима фамилиарност, откакто беше назначен за лейтенант при Дюпре. Ще трябва да предприеме нещо за затягане на дисциплината…

— Не, нямам намерение да я давам на Камий. — Щеше да нареди да почистят и поправят медальона и да полират златото, докато заблести така ярко, както по времето, когато са го носили във Версай. — Ще го дам на единствената жена във Франция, която е толкова чиста, че ще заслужава да го има.

— И коя е тя?

Дюпре извади поизцапаната носна кърпа от джоба си, за да изтрие една засъхнала капка кръв от гравираното люляково клонче.

— Моята майка.

 

Катрин крещеше е всичка сила.

Жулиет скочи мигом от леглото и се втурна към стаята й. Какво ли се беше случило? Преди малко приятелката й спеше дълбоко.

Старият Робер стоеше пред вратата на Катрин, която Жулиет беше оставила полуотворена и кършеше ръце от отчаяние.

— Мадмоазел Катрин не е…

— Тя има треска — каза Жулиет и профуча като хала покрай него. — Аз ще се погрижа за нея. Вървете да спите.

— Да спя ли? — запита той смаяно. — Но още е рано. Мари и аз тъкмо седнахме да вечеряме, когато чухме мадмоазел да крещи.

Да вечерят ли? Значи сега не беше сутрин, а вечер. Тя бе проспала целия ден.

Катрин отново изкрещя.

— Сега нямам нужда от вас. Щом свършите с вечерята си, донесете малко супа и вино за мадмоазел Катрин. — Жулиет затвори вратата зад гърба си.

Катрин се мяташе буйно в леглото, без да се събужда.

Жулиет се наведе над нея.

— Прозорците са отворени. Трябва ли всички съседи да разберат, че сме в къщата? Събуди се! — Тя сграбчи Катрин за раменете и я разтърси. Момичето повдигна клепачи и ококори подивели, изпълнени с ужас очи. Раздразнението на Жулиет в миг се стопи.

— Ти си в безопасност… всичко е наред, Катрин.

— Жулиет? — прошепна Катрин. — Сънувах, че — тя настръхна от мрачно предчувствие. — Истина е, нали?

Жулиет седна върху леглото.

— Да, истина е.

— Те ми причиниха болка. — Гласът на Катрин издаваше детинска почуда. — Така, както изтезаваха Анриет и сестра Матилд.

Жулиет стискаше силно ръката й.

— Разкъсаха ми дрехите и после… после разкъсаха и мен.

— Да. — Пръстите на Жулиет стискаха все по-силно. — Ала ти го надживя, а аз убих canaille, който направи това с тебе.

— Убийство. — Очите на Катрин плувнаха в сълзи. — Един от седемте смъртни гряха. Аз съм виновна, че на съвестта ти лежи смъртен грях.

— Нямаш никаква вина. Аз сама взех решение…

— Не, вината е моя. Ти никога нямаше…

— Направих го с удоволствие — прекъсна я Жулиет. — Радвах се, че го умъртвявам. На драго сърце бих ги избила всички до крак.

— Казваш го, но не го мислиш сериозно.

— Напротив — настоя Жулиет. — Бих искала да ги видя всичките мъртви. Не, по-добре да ги гледам как се пекат в пъкъла. Нима очакваш, че ще простя? Би ли простила на онова отвратително животно, което те изнасили?

— Аз… аз не искам да мисля за него. — Катрин извърна глава към прозореца. — Не искам да мисля за тях.

Жулиет замръзна. За тях? Беше прекалено уморена, за да обърне внимание, че Катрин говореше в множествено число.

— Катрин, колко бяха онези, които те нараниха?

Катрин прошепна едва чуто:

— Двама.

Див гняв обзе Жулиет, отне й дъха, накара кръвта й да бие в слепоочията.

— В гробницата имаше само един.

— Преди това бяха двама. Другият си тръгна, след като… — Гласът й не се подчиняваше. — Но вторият остана. Той го правеше отново и отново, докато аз…

— Шшт. Спи сега. — Жулиет я прегърна. — Вече не може нищо да ти стори.

— Напротив, може. Сънувах го. Беше тук, върху мен. Измъчваше ме. Гледаше ме, без да има лице. — Катрин трепереше неудържимо. — Разбираш ли, той нямаше лице. В гробницата беше много тъмно, за да го видя. Бяха само сенки без лица. Мислех си, че ще разбера защо ми причиняват това, ако успея да видя лицата им. Но те нямаха лица. — Катрин дишаше тежко. — А после забелязах, че и аз нямам лице. Бях нищо. Някаква дрипа, която можеше да се използува и после да се изхвърли на боклука. Онова, което правеха с мен, нямаше никакво значение, защото бях вече толкова нечиста, кална, омърсена, че не мажеше повече…

— Не е вярно — каза Жулиет. — Нищо от това, което говориш, не е вярно. Ти нямаш никаква вина за случилото се.

— И каква полза от това? Прекрасно знаеш, че една жена е длъжна да се пази чиста за своя мъж. Мислиш ли, че на този свят ще се намери поне един, който би взел такава като мене за жена?

Жулиет се колебаеше. Не можеше да излъже приятелката си, че всичко това няма никакво значение. За жените светът не беше нито справедлив, нито добър.

— Не е необходимо да се разгласява какво се е случило. Във Версай имаше много начини да се прати жениха за зелен хайвер, така че да повярва, че има девственица до себе си. Бихме могли…

— Лъжата ме отвращава. И без това съм достатъчно опетнена, за да прибавям и лъжа към греховете си. А и никога не бих посмяла да се омъжа. — Очите на Катрин потрепнаха под клепачите като на животно в смъртна агония. — Той би ми причинил болка. Никога няма да позволя да ме докосне мъж.

Жулиет трябваше да преглътне, за да разхлаби спазъма на гърлото си, от който направо се задушаваше.

— Никой няма да ти причинява болка. Сега се отпусни и се опитай да заспиш. Робер ще ти донесе супа и вино.

— Не съм гладна. Нали няма да ме оставиш сама? — Катрин шепнеше със затворени очи. — Страх ме е, че пак ще сънувам…

Но Жулиет забеляза, че Катрин задрямва. След всичко преживяно, беше съвсем естествено да иска да се свие на кълбо и да потъне в забрава, но тази безрезервна готовност, с която търсеше спасение в съня, никак не се харесваше на Жулиет.

Внезапно Катрин отвори очи и я погледна уплашено.

— Жулиет, на теб нали нищо не ти се случи? Успя ли да избягаш, без да…

Кръвта.

Преподобната майка, коленичила пред трибунала.

Златният потир на причастието.

Изящната ръка на Дюпре, която дава знак на мъжа с червената фуражка.

Жулиет пропъди спомена и се усмихна на Катрин.

— Разбира се, че избягах невредима. Как мислиш, толкова ли е лесно да ме хванат?

Лицето на Катрин се разведри.

— О, не! Ти не би допуснала да ти се случи такова нещо. Ти си силна.

Кръв.

Ръката на Жулиет застина около китката на Катрин.

— И ти си силна, Катрин. Ще се оправиш.

— Така каза и той. — Думите на Катрин едва се чуваха.

— Кой?

— Онзи човек… Франсоа.

Жулиет я изгледа невярващо. Ечеле не й приличаше на човек, който раздава утешения наляво и на дясно. Той очакваше от другите по-скоро враждебност, което съответстваше на собствения му характер.

— В такъв случай е по-умен, отколкото си мислех.

— Той беше не на себе си от гняв. Не знам защо…

— Не мисли сега за това. — Жулиет пусна ръката на Катрин и се изправи. — Прогони всички мрачни мисли. Аз ще седна оттатък в креслото и ще те пазя.

— Боже мой, изчезнала е. — Катрин опипваше шията си. — Верижката ми. Няма я.

Жулиет усети, че й прилошава. Как не беше забелязала още вчера, че верижката с медальона вече не е на шията на Катрин? Ако Дюпре беше намерил верижката до онзи труп, щеше да има в ръцете си портрета на Катрин… Но не биваше да се поддава на паниката… Медальонът може да е паднал, а портретчето трудно се откриваше, тъй като ключалката и цепнатината бяха почти невидими.

— Обичам тази верижка! Исках да я нося цял живот, а ето че е изчезнала.

Катрин явно не схващаше цялата опасност от случката да се намери до мъртвеца в гробницата, а Жулиет нямаше намерение да й обяснява.

— Ще ти нарисувам друга миниатюра.

— Няма да е същата. — Катрин затвори очи и прошепна: — Вече нищо няма да е същото.

Жулиет се отпусна на креслото и облегна изнурено глава на високата облегалка. Думите на Катрин почти съвпадаха с онези, които самата тя беше изрекла предишната вечер в салона. Как искаше да й възрази, но как, когато Катрин говореше самата истина?

До леглото гореше една свещ. Като капковиден топаз светлината висеше сред нежния мрак.

Най-сетне трябва да се науча да рисувам пламъци, помисли си Жулиет в просъница. Един или два пъти се беше опитвала, но беше много трудно върху лененото платно. Огънят се променяше непрекъснато, багрите преливаха от златисто и изумруденозелено до кехлибарено и рубиново. Жулиет възприемаше цветовете като непреходни ценности. Беше много по-просто да се рисуват хора, особено ако успееше да надникне зад фасадата им…

— Как е Катрин?

Плътен мъжки глас, пресипнал от напрежение, я изтръгна от унеса. Едва си наложи да откъсне очи от свещта и примигна срещу лицето, надвесило се над нея в мрака.

Жан Марк!

Той беше тук! Завладя я огромна, необуздана радост, инстинктивна и смущаваща. След всички години на очакване той беше тук!

— Отговори ми!

Тя скочи на крака и се изправи срещу него вече напълно будна, разгневена от остротата на тона му.

— Защо не я взехте? Вие поехте отговорността за нея и не беше честно да я оставяте беззащитна…

— Тихо. — С треперещи пръсти той й запуши устата. — За бога, не ме посрещай с упреци и обвинения. Идвам от манастира и ви смятах и двете за умрели. Препусках като луд насам. Значи Филип е успял да пристигне навреме?

— Филип ли?

— Изпратих Филип да… — Той не довърши мисълта си, когато забеляза обърканото й изражение. — Боже милостиви, значи той не е пристигнал?

— Вече ти казах, че никой не дойде да вземе Катрин.

Тя го погледна гневно.

— Вие допуснахте тези canaille да я изнасилят — а ако я бяха и убили, целият грях щеше да падне на вашата глава. От седмици насам една след друга пристигаха карети и отвеждаха послушниците, но за Катрин не дойде никой.

Жан Марк беше загубил дар слово от изумление и ужас.

— Изнасилена? — Наситеният маслинен цвят на кожата му изведнъж се превърна в мъртвешко жълто. — Боже милостиви… клетото дете!

— Те насилиха старите жени и децата.

— А ти? Здрава и читава ли си?

— Как бих могла да бъда след всичко, което видях…

— Merde! Жулиет, направиха ли ти нещо?

— Катрин беше изнасилена от двама мъже, а тя е…

— За Катрин вече чух. Питах те за тебе. — Той я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в очите. — Кажи най-сетне… изнасилиха ли те?

— Не.

Тежкото му дишане се смени от въздишка на облекчение.

— Какво щастие. Вината ми е достатъчно голяма и без това.

— Вашата вина е огромна. Защо не дойдохте?

— Наложи се да отпътувам по спешни сделки в Тулон. Когато преподобната майка ми писа, отидох във Вазаро и веднага изпратих Филип да ви прибере от манастира. Отдавна трябваше да е пристигнал при вас.

— Навярно и той е „пътувал по важни сделки“ и е решил, че съдбата на Катрин не е толкова важна, че да си губи времето за нея.

— Не знам какво го е задържало. — Жан Марк прехапа устни. — Но ще разбера.

— Много късно. Късно е, закъсняхте с два дни. — Жулиет усещаше как сълзите й ще рукнат и махна ядосано. — Нараниха я, Жан Марк.

— Знам. — Той я погледна настойчиво. — Няма никакъв смисъл, ако ти кажа, че ще се обвинявам, докато съм жив. Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да поправя нещата. Сигурна ли си, че нищо не ти се е случило?

— Нищо, което да има значение. — Тя смръщи чело. — Ах, забравих… наложи се да убия един мъж.

Напрегнатото изражение на Жан Марк се отпусна незабележимо.

— И ти смяташ убийството на човек за нещо незначително?

— Беше един canaille. Той изнасили Катрин.

Усмивката на Жан Марк помръкна.

— Да, един canaille. Съжалявам, че ми отне това удоволствие.

— Там е имало още един. Ако откриете кой е бил, ще можете да му отмъстите.

Той се поклони дълбоко.

— Колко великодушно от твоя страна, Жулиет. А сега ми разкажи как се измъкнахте от клането в манастира.

Тя разказа накратко какво се беше случило и каква роля бяха изиграли при бягството им Ечеле и Дантон.

— Франсоа Ечеле — измърмори той, потънал в размисъл. — Много съм му задължен.

— Бъдете уверен, че той ни помогна с крайно нежелание, буквално от немай-къде.

— С нежелание или не, той ви е спасил.

— Така е. Трябва да поговорим по-подробно. Елате долу в кухнята, ще ви потърся нещо за ядене.

— Аха, значи все пак ми се полага закуска? А пък аз вече си мислех, че моето закъснение завинаги ме обрича на немилост.

Умора и мъка се долавяха под подигравателния му тон, а Жулиет забеляза за пръв път дълбоките сенки под очите му и слоя прах върху елегантния му тъмносин жакет. Внезапен порив на почти майчинска милост към него стопи гнева й.

— Вие сте много привързан към Катрин. Знам, че никога няма преднамерено да й сторите зло. Но се показахте глупав и неразумен.

По устните му трепна лека усмивка.

— Вече бях забравил острия ти език. В спомените ми ти беше само… — Той замълча и я погледна. — Колко мило, че не откриваш у мене зла умисъл, а само глупост и неблагоразумие.

— Трябваше на всяка цена да я приберете. Какви са тези толкова важни сделки?

— През последната година Националното събрание конфискува осем от корабите ми за военноморския флот — прекъсна я Жан Марк. — Надявах се да спася нещо от складираната в Тулон стока, преди тези алчни чудовища да отмъкнат и нея. — Той поклати глава, сломен от мъка и разочарование. — Струваше ми се наистина важно.

— Осем кораба ли? Толкова много?

— Щяха да ми отнемат всичките, ако още преди две години не бях изпратил по-голямата част от флота си в Чарлстън.

— Знаели сте, че ще ви отнемат корабите?

Той кимна язвително.

— Да, при първа възможност и под какъв да е предлог. Много от героичните членове на Събранието са корумпирани като аристокрацията, чието място заемат. Подкупът и хитростта са единствените начини да се спасиш от тях.

Тя настръхна.

— Светът, изглежда, гъмжи от крадци и убийци, Франсоа се опита да ми обясни защо са нападнали манастира, но аз не разбрах нищо. Никога няма да проумея защо го направиха.

— Нападението е било пълно безумие. Как може да се разбере безумието? — Той потърси погледа й. — Господ ми е свидетел, никога не съм допускал, че някой би посегнал на манастира. Изпратих Филип да ви вземе, защото в Париж е твърде опасно. Ако смятах, че има такава опасност, щях да дойда сам. — Устните му потръпнаха конвулсивно. — Но ти имаш право, бях престъпно глупав и безотговорен.

Жулиет не можеше да не усети дълбоката болка, която се долавяше в думите му.

— Е, навярно не сте виновен за всичко — побърза да каже тя.

— Нима си готова да ми простиш? — Жан Марк поклати мрачно глава. — Вината е изцяло моя и ти имаш право да ме прокълнеш. — Той докосна една къдрица на слепоочието й, която се уви около показалеца му — Под острите бодли тук бие едно меко сърце.

Върхът на пръста му продължи леко да гали скулата й, плъзгайки се по копринената кожа. Това беше жест на почти непоносима нежност. Тя преглътна.

— Глупости.

— Не бива никога да показваш скритата си мекота. Във всеки случай не и пред мен. — Погледът му пламтеше в хипнотична възбуда. — Опасно е за теб, Жулиет, не ми позволявай да открия нито една твоя слабост.

— Аз… аз не разбирам, какво имате пред вид.

— Знам, че няма да разбереш. — Той се усмихна горчиво. — Един Господ знае защо ти го казвам. Трябва да е от чувството за вина. Но не се бой, като се наспя, пак ще дойда на себе си и ще ти бъда достоен противник.

— Противник ли? — попита Жулиет объркано. — Не бих искала да воювам с вас.

— Напротив — обясни той тихичко, — още от първата ни среща воюваш с мен. Това е част от играта.

— От играта ли?

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Да оставим това сега.

Жулиет си припомни, че Жан Марк веднъж вече бе казал нещо подобно. Отдавна, в доброто старо време.

— Не ви разбирам. Изглеждате твърде напрегнат. И не бива сега да си тръгвате. Ще ви приготвя нещо за ядене, а после трябва да поговорим за Катрин.

— В момента нямам намерение да говоря нито за Катрин, нито за каквото и да е друго. А и съм прекалено уморен, за да ям — каза Жан Марк. — От Тулон до тук не съм слизал от седлото и искам само да се изкъпя и да спя. Няма да се събудя дванадесет часа.

— Дванадесет часа ли? Не става! Трябва да обсъдим какво да правим с Катрин.

— Скъпа моя Жулиет. — Мекият му тон не беше в състояние да скрие желязната му решимост. — По-добре ще е, ако научиш веднъж завинаги, че правя само онова, което искам, и че ме отвращават фрази като „не става“.

Последното го разбирам добре, помисли си тя сърдито. Тя също не търпеше подобни изрази.

— И аз се чувствам по съшия начин, но ако вие…

— Утре. Bonne nuit^[2], Жулиет. — Вратата се затвори тихо подире му.

Удивена, Жулиет погледна към вратата, искаше да изтича след него и да го застави да я изслуша. После се обърна бавно, тръгна отново към леглото и изтегли завивката нагоре. Беше забравила колко упорит можеше да бъде той. Знаеше, че не допуска да му се натрапва нищо и навярно щеше да направи точно противоположното, ако тя продължи да настоява.

Обърна се настрана. Едно едва осезаемо тръпнещо чувство я обля. Той беше тук! Красив, блестящ, толкова тъмен и загадъчен, както го пазеше в спомена си. И докато го затрупваше с грамада от упреци и обвинения, буквално беше всмукала в душата си необичайната форма на неговите скули и се опитваше да проникне зад искрящите му черни очи. Идваше й да протегне ръка и да докосне твърдата му буза или силните мускули на бедрата му.

Да докосне ли? В началото отхвърли енергично този мисъл, за да се залови тутакси след това отново с нея. Желанието да изследва тялото му по всяка вероятност се дължеше на любопитството й на живописец.

Тя затвори очи и се помъчи да заспи. Да, онова, което чувстваше, не беше възбуда, а само любопитството на човека на изкуството, който е открил ново предизвикателство. Сигурно изпитваше и облекчение, тъй като пристигането на Жан Марк идеше да зарадва и успокои Катрин.

 

Жан Марк сви дланите си в юмрук, когато застана до леглото и погледна спящата Катрин. Защо беше дошъл тук? Трябваше да отиде да си легне, както беше казал на Жулиет. Във всеки случай сега не възнамеряваше да буди Катрин и още рано да се изправи пред съда на обвинителния й поглед.

Не, Катрин никога не би го упрекнала. Тя беше кротка и блага, както беше кротък и благ баща й. И като него щеше да страда и по-скоро щеше да се остави да й извият врата, отколкото да изрече дори една обвинителна дума.

И все пак вината беше негова и той знаеше защо е тук. Искаше да се убеди с очите си, че Катрин е поне жива. Но това не го успокои. Катрин лежеше като от восък, озарена от благост и кротост, пълно противоречие на енергичната виталност на Жулиет.

Жулиет.

Странно как съдбата след всичките тези години отново я беше довела в траекторията на неговата власт и закрила, както преди много време в селската странноприемница. Почти беше склонен да приеме това като доказателство, че невинността притежава ангел — хранител.

Почти. Катрин беше също невинна и целомъдрена, но ангелите не бяха я опазили.

Той погали нежно светлите коси на Катрин, разпилени върху възглавницата. Не беше се оказал на висотата на отговорността, която му бяха възложили. Винаги беше прекалено зает, прекалено нетърпелив и отгоре на всичко постоянно на път. Когато Катрин го посещаваше беше й обръщал само бегло внимание и никога не беше спирал за по-дълго и не се беше заинтересувал дали тя се нуждае от блага дума и малко разбиране.

Усети, че в гърлото му заседна буца. Самообвиненията бяха безсмислени.

Катрин и Жулиет бяха все пак живи.

Трябваше да се примирят с нещастието и да намерят начин да продължат да живеят с него.