Айрис Йохансен
Вихрената годеница (10)

Глава десета

— Преди малко… тези мъже, те изобщо не ми харесаха — обади се неочаквано Катрин. Това бяха първите думи, които произнесе, след като слугинята им донесе яденето и си тръгна.

Франсоа отпи глътка от виното си.

— Кои мъже?

— Мъжете долу в кръчмата. Те ми напомниха за… ох, не ми харесаха.

— Така и очаквах. — Той я погледна. — Изплашиха ли те?

Какъв любезен тон… В действителност хич не го е еня дали са ме, уплашили или не, помисли си тя тъжно. Съвсем преднамерено се беше спрял при тези яки и груби гуляйджии, беше ги насърчил към неприлични остроти за невестите изобщо и за Катрин в частност, докато не станаха направо вулгарни. В началото тя беше отбелязала присъствието им само мимоходом, както и всички останали събития през деня. Едва когато Франсоа изобщо не се постара да я защити от обидите; някои от намеците им стигнаха до нея и тя реагира с отвращение.

— Те хич не ми харесват — повтори тя.

— Няма да ти се налага да ги виждаш повторно.

— Благодаря! — Погледът й беше насочен в чинията.

— Хапнала си едва няколко залъка. Опитай говеждото месо, сосът е превъзходен. Дантон нареди да донесат яденето от съседното кафене „Шарпантие“. Една от причините за честите му посещения там беше отличната кухня. — По лицето му се мярна усмивка. — Втората причина беше щерката на съдържателя, която въртеше кухнята. Сега притежава и двете.

Тя остави вилицата си.

— Не бих желала да оставам повече тук. Може ли да си тръгваме?

— Не. — Франсоа я погледна над чашата си.

Тя повдигна дългите си мигли.

— Не се чувствам добре тук. Бих искала да се върна при Жулиет!

— Утре. — Той постави чашата на масата. — Не чу ли какво казах на Жан Марк?

Тя поклати отрицателно глава.

— Така си и помислих. Ти през целия ден си като зашеметена. — Той стисна чашата си. — Ако не си разбрала нищо, тогава защо сега си с мен?

— Жан Марк и Жулиет ми казаха, че нищо лошо няма да ми направиш.

— И откъде знаят двамата какво смятам да ти направя и какво не?

Очите й се разшириха от уплаха.

— Ще ми направиш ли нещо?

— Не, няма. — Той поднесе чашата към устните си, изпи я до дъно и я постави шумно на масата. — За Бога, не се втренчвай така в мен! Още не ти правя нищо.

— Защо крещиш тогава?

— Защото безумно ме… — Той се опита да намери подходящи думи, после навъсено каза: — Обещавам ти, че нищо няма да ти сторя. Беше казала, че ще ми се доверяваш.

— Ала ти си ми чужд!

— Ти познаваш само мъжа, който е сега пред теб.

— Не проумявам…

— Ти познаваш избухливия баск, мъжа, който люто мрази аристократите и е доносник на Дантон. Ти познаваш само този мъж, Катрин!

— Ти ме объркваш!

— С това искам да ти кажа, че всички ние притежаваме по няколко лица. — Франсоа я изгледа настойчиво, като че ли искаше да й втълпи разбиранията си. — Не мога да ти помогна, ако не ми се доверяваш. — Той впери поглед в празната чаша. — Когато слугинята влезе отново, за да разтреби масата, ще трябва да ни види заедно в леглото. — Той чу как тя уплашено си пое дъх. — Момичето ще разнесе това долу сред много кикот и смях и ще пожъне куп двусмислени подмятания. — Той спря за миг. — Затова пък утре на контролните бариери мъжагите, които ти днес намираш за толкова отвратителни, като те видят, ще си спомнят за очарователната млада жена на Франсоа Ечеле. Ще започнат да остроумничат как я е изтощила сватбената й нощ. — Той я погледна в очите. Катрин беше видимо разтревожена. — А после ще вдигнат бариерата и ще те оставят да отпътуваш за вкъщи, за твоето Вазаро. Ти нали това искаш?

— Да — прошепна тя.

Той отмести стола си назад и се изправи.

— В такъв случай да запретваме ръкави и да улавяме бика за рогата. — Той протегна ръката си. — Ела! Няма да е чак толкова ужасно.

Тя впери поглед в ръката му, сякаш това беше змия, готвеща се за нападение. После му предостави колебливо своята.

— Видя ли, никак не те заболя. — Франсоа й помогна да стане. — Е, как да бъде, можеш ли сама да се съблечеш или се налага да ти помагам?

— Сама мога.

— Добре. — Той я подбутна лекичко към леглото, после седна отново на масата и си наля вино.

— Извикай ме, когато си готова!

Разговаряше с нея като с малко дете. Защо се преструваше на самата кротост и благост, когато не беше благ?

— Смятам всичко това за излишно — каза тя.

— Аз пък не! И ако не желаеш да ми се подчиняваш заради себе си, то направи го заради приятелката си Жулиет. Тя също ще се намира утре в каретата, а рискът за нея е по-голям, ако ви задържат. — Той гледаше право пред себе си. — Всичко!

— Моля?

— Съблечи всичко!

— Не мисля, че…

— Съблечи се!

Повелята беше толкова рязка, че тя побърза да разкопчее роклята си. В тишината на стаята чуваше само собственото си учестено дишане. Защо правеше той това? Тя никога не биваше да се люби с него. На драго сърце би скочила сега и би избягала. Би изтичала по най-прекия път до дома на Кралския площад. Жулиет щеше да й помогне! Жулиет никога нямаше да допусне този недодялан, жесток човек да я командува, както му скимне!

Жулиет! Заради Катрин Жулиет беше убила някакъв мъж и затова се налагаха особени мерки на предпазливост. Може би Франсоа беше прав и благодарение на тази комедия Жулиет щеше да премине безпрепятствено контролните проверки? Внезапно Катрин осъзна, че стоеше, както майка й я беше родила. Гола-голеничка! Тя се втурна към постелята, шмугна се между завивките и ги притегли чак до брадичката си.

Франсоа продължаваше да гледа пред себе в някаква известна само нему точка и си пиеше виното. Минутите се нижеха, без да нарушават безмълвието.

У Катрин се надигна негодувание.

— Готова съм!

Когато той се изправи, към негодуванието й се прибави и паника.

— Добре, Катрин. Не бой се, няма да те докосвам. — Тонът му беше загубил остротата си и сега беше доброжелателен и успокояващ. — Съблече ли се? — Той бавно се обърна към нея.

Тя се беше изпънала като свещ в кревата, придърпала завивката чак до брадичката си, насочила подозрително и неодобрително поглед към него.

Набиваше му се в очи гладката кожа на раменете й, които бяха открити.

— Както виждам, ти си готова.

Той бавно тръгна към нея.

Тя се отдръпна към края на леглото.

Той се отпусна до нея.

— Няма да те притеснявам! Имаме време.

Тя го погледна безмълвно.

— Ти май зъзнеш? Да запаля ли огън?

Тя поклати отрицателно глава.

— Искаш ли чаша вино?

— Не!

Когато се наведе към нея, за да я чува по-добре, тя затрепери.

— Sacre bleu! — изруга той и подскочи. — Ще престанеш ли да трепериш най-сетне? Казах ти да не се страхуваш от нищо! Мислиш ли, че на мен ми е леко? Боже милостиви, аз…

— Престани с ругатните си! — Избухването му отприщи ответа реакция и у нея. Изпълнена с гняв, тя го стрелкаше с очи. — Не издържам повече! Най-напред допускаш тези отвратителни грубияни да говорят мръсотии по мой адрес, после ме командваш, както ти скимне, и на всичкото отгоре ругаеш в мое присъствие, както никой мъж с добри обноски не би си позволил.

Изненадан, Франсоа впери поглед в нея.

Тя посочи към леглото.

— Всичко това наистина може и да е нужно, но никак не ми е леко.

— Е, това вече не е по моя вина. Аз се държах благоприлично досущ като този франт Филип. Не мога да се сетя някога да съм се обръщал към жена с толкова красиви думи.

— Това ми е ясно като бял ден. Никак не си убедителен!

Гневът му сякаш се изпари. Той я разгледа бавно и по-внимателно.

— На теб като че ли повече ти допада, когато съм груб?

— Изглеждаш ми по-естествен. Изпитвам притеснение, когато се преструваш на кротко агънце.

— Така ли правя?

— Нима още никой не ти е казвал, че си груб? Защо си се втренчил така в мен?

— Мисля си, че току-що направих едно откритие. — Той я погледна с особена любопитна усмивка. — Да, наистина, който ме познава добре, знае, че нито владея добрите маниери, нито съм джентълмен. Тъй като обаче ти вече не се тресеш от страх и ужас, мога ли да ти предложа чаша вино?

— Не мога да заспя, ако пия нещо преди лягане.

— Не изглеждаш така, като че ли не можеш да спиш. — Той направи пауза. — Все още ли сънуваш кошмари?

— Да. — Тя отклони погледа си и побърза да смени темата. — Затова понякога, преди да си легна, Жулиет ми разчесва косата. Това… ме разтоварва.

— Това означава ли, че трябва да поема и това задължение?

Тя го погледна стъписано.

— Не…

— Напротив, струва ми се, че точно това имаше предвид. — Усмивка се разля по лицето му. — Мисля си, че си сърдита, защото ти заповядвах и сега би искала да ме унижиш.

Прав ли беше? Катрин не мислеше така, но вярно беше, че надменното му държание я беше ядосало ужасно.

— Казах го просто така.

Франсоа язвително се поклони.

— Като всеки патриот и републиканец не се срамувам от черната работа. — Той отиде до скрина в другия край на стаята. — Днес ще постъпим така, сякаш аз съм Жулиет. — Взе гребен и се обърна към Катрин. — Дори ти обещавам, че няма да те наскърбявам с острия си език, какъвто навик има тя.

Тя го погледна плахо, когато той се приближи към леглото.

Ръката й се вкопчи в завивката.

— Жулиет никога не ме е огорчавала.

— Значи ти си единственото изключение. — Той започна да разпуска косите й, като заизважда фуркетите, които ги придържаха. — Защо пак започна да трепериш? Та аз възнамерявам само да те разреша!

Тя силно стисна клепачи, а разпуснатите й коси падаха върху раменете.

— Нямам ни най-малкото желание да те докосвам. — Гребенът се плъзгаше енергично по косата й. Известно време се чуваше само тихият шум от разресване.

— Да, така ми е добре — прошепна тя. — Благодаря ти!

— Няма защо. За мен беше истинско удоволствие.

— Какво имаше предвид, като каза, че всеки човек имал по няколко лица?

— Точно това, което казах. — Той приглади косата й назад. — Огледай се ти например. Ти си приятелка на Жулиет и плашливата като сърна малка братовчедка на Жан Марк. Всеки от тях двамата те вижда различно.

— А теб как те виждат хората?

— Те виждат онова, което желаят да видят. — Той прехвърли тежък кичур коси през дясното й рамо и топлите краища на пръстите му погалиха тила й. Мравки полазиха по гърба й. После лекото докосване отмина и зъбците на гребена отново се заплъзгаха по косата й.

— А мен как ме виждаш? — попита тя импулсивно.

Той спря да движи гребена.

— Виждам те в една градина…

— Защото би искал да ме видиш там?

— Навярно. В моя живот не е имало много градини.

— Но ти каза, че не желаеш да живееш в градина.

— От моята логика не може да се иска много.

— Жулиет твърди, че си умен и много по-мил, отколкото се показваш.

— И ти вярваш на оценката на Жулиет?

— В последно време така правя. Така е… по-просто.

— Представям си как ще продължи всичко по-нататък. Май искаш вечно да си останеш дете…

— Аз не съм дете!

— Защото са те изнасилили ли?

Тя се вкамени.

— Не е много мило от твоя страна да ми напомняш за това.

— Щом се съмняваш в моята любезност, значи е възможно да се приеме, че Жулиет не е непогрешима.

Тя го погледна намръщено през рамо.

— Защо все се заяждаш с мен?

— Защото никой друг не го прави. На злочестото осквернено момиче всички му съчувстват. Нима желаеш и аз непрекъснато да те съжалявам?

С крайчеца на устните си тя се усмихна тъжно.

— Не, но и да бях желала, полза нямаше да има. Ти правиш само онова, което ти харесва.

— Е, най-сетне започнахме да се разбираме. Значи никакво състрадание.

Катрин почувства огромно облекчение. Сякаш товар се смъкна от плещите й.

— Никакво съжаление и никакво състрадание!

Той сложи гребена на нощната масичка.

— Вече си платих глобата за това, че те уязвих. Кажи ми, а какъв грях изкупва Жулиет?

Тя го погледна смаяно.

— Грях ли?

— Много е неестествено да те глези като малко дете.

— Аз не го искам. Тя твърди…

— Време е. — Той разкопча жакета си. — Слугинята скоро ще дойде да разтребва масата. Легни и се обърни с гръб към мен!

Объркването й надали можеше да бъде по-голямо.

Той свали ризата си.

— Света Богородице, не разбираш ли, че бих желал да ти спестя неудобството? Нима искаш да ме видиш гол?

— Пак почна да се караш. — Тя припряно легна и му обърна гръб. Усети зад себе си как се събличаше. Скоро щеше да се настани гол до нея. Всъщност би трябвало да я е страх, ала беше прекалено объркана, за да мисли за чувствата си.

— Направи ми малко място! — Франсоа беше застанал до леглото.

Тя се плъзна покорно на другия край. Усети нахлуването на хладен въздух, когато той отметна завивката и се пъхна до нея. Макар че не я докосваше, Катрин долавяше излъчващата се от тялото му жар. Боже милостиви, тя изпита такъв огромен страх, че отново се разтрепери.

— Престани да тракаш със зъби! — Тонът му беше рязък, ала я успокои. — Скоро всичко ще мине и ще се забрави.

— Да.

— Изобщо не те желая! Та всичко е само театър. Кльощавите жени изобщо не ме възбуждат. Трябва да знаеш, че не всички жени, които мъжете срещнат по пътя си, са достойни за желанията им.

— Тези жестоки и развратни мъже в манастира бяха…

— Това е нещо друго. То е като някакво заболяване, като треска.

— Анриет беше едва на десет години!

— Не всички мъже са еднакви. Някои се възбуждат само от един-единствен тип жени. А някои, като Робеспиер, живеят в пълно въздържание. Други пък не се интересуват от жени и предпочитат мъже.

Тя се стъписа.

— Наистина ли? Нима ти предпочиташ…

— Не, аз съвсем не съм хомосексуалист.

— Ах, така значи. — Тя се поколеба. — В такъв случаи ти си… — Тя прекъсна мисълта си, полазиха я тръпки. — Ти искаш да причиняваш болка на жените!

— То не е свързано задължително с болка. Ако някоя жена ми харесва, обикновено така се уреждат нещата, че тя също се наслаждава.

Катрин мълчеше.

— Такава е истината. Казвам ти го, то не е…

Леко почукване на вратата го накара да спре.

— Бързо! — Той се озова върху нея, плът до плът, преди още тя да осъзнае какво става. — Влез!

Вратата се отвори и същата пълничка жена, която им беше донесла вечерята, влезе вътре. Тя се спря като закована и измърмори нещо под носа си, преди да се залови с разтребването на масата.

— Побързай! — Гласът му беше дрезгав от нетърпение.

Жената се закикоти и нарочно взе да се бави.

Неовладян порой от чувства и мисли връхлетя Катрин, когато топлите мускулести гърди на Франсоа се прилепиха към нейната мека плът.

Гробницата! Още малко и щеше да изкрещи!

Погледът му се впи в нея, той прошепна:

— Недей!

Безпомощно и нямо тя погледна към него и лека-полека страхът я напусна. Това е същото и все пак е съвсем различно, мина й през ума. Тялото му беше топло, гладко, голо, а не в груби дрехи, които дращеха кожата й. То беше твърдо и мускулесто и се отдръпваше предпазливо назад, за да й спести тежестта си и ненужни докосвания. Съвсем не беше неизвестен и чужд човек този, който лежеше върху нея. Човекът беше Франсоа, с остро очертаното смело лице, чиито черти на светлината на свещта ясно се открояваха. Странно, но суровостта на лицето му я успокояваше.

— Духай свещта и дим да те няма! — нареди той на слугинята.

Още веднъж се разнесе приглушен кикот и ненадейно помещението потъна в мрак. Вратата се затвори.

Франсоа се отдръпна колкото можеше по-далеч от Катрин.

— Всичко мина. Нали ти казвах, че няма да е толкова ужасно.

Припряността, с която ме остави на мира, означава, че и за него физическата ни близост е също толкова отблъскваща, колкото и за мен, помисли си Катрин. Гърдите й още потрепваха от допира на тялото му. Едно не съвсем неприятно чувство, както изведнъж откри. Реално погледнато, не беше толкова ужасно, както й се струваше преди, а сега беше вече отминало. Тя въздъхна облекчено.

— А сега ще спим ли?

— Ако успеем да си го наложим.

Постепенно повярва, че днес нямаше да има затруднения със заспиването. Изпитанието беше зад нея, всеки отделен мускул на тялото й беше натежал и отпуснат.

— Тук при мен ли ще останеш?

— Доколкото виждам, в стаята има само едно легло.

Тя затвори очи.

— Да, наистина.

После настъпи продължителна тишина, преди тя отново да попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Да.

— Защо винаги си така невъздържан с мен?

Той се забави с отговора толкова дълго, че тя очакваше да не отвърне нищо.

— Защото душата ме боли, като те гледам.

— Какво каза?

— Спи сега!

И двамата замълчаха.

— Съжалявам, че бях толкова глупава и неразумна. Не бях разбрала.

— Какво не беше разбрала?

— Че не желаеш да ми причиняваш болка. — Тя се обърна към стената. — Мислех си, че всички мъже желаят жените само защото са жени. Твоето обяснение ме успокои. Сега се чувствам по-добре.

— Така ли?

— Да — прошепна тя сънено. — Успокои ме това, че не ти харесвам и че не ме желаеш.

— Да, аз не те желая.

Когато вече почти заспиваше, тя го чу да повтаря думите й. Странно, от устните му те отекваха като някоя от свещените литании, които й бяха преподавали монахините.

Не ми харесваш и аз не те желая.

 

Когато на следващото утро Франсоа и Катрин пристигнаха на Кралския площад, Жулиет ги посрещна на вратата.

— Всичко с теб наред ли е? — Погледът на Жулиет опипваше угрижено лицето на Катрин. С облекчение забеляза, че по Катрин нямаше и помен от насилие. Напротив, лицето й беше удивително бодро и свежо. — Нищо не ти е направил, нали?

— Само дето обиждаше ушите ми с развратния си език — отговори Катрин. — Езикът му е още по-невъздържан от твоя, Жулиет.

— Разполагам с известна допълнителна практика — каза с усмивка Франсоа. — И не съм прекарал детството си в някой манастир.

Катрин навъси чело.

— Въпреки всичко не биваше…

— Всичко свърши! — Жулиет помъкна Катрин към къщата, развърза панделките и свати сламената й шапка. — Отново си невредима вкъщи и аз ще се грижа за теб. Изморена ли си?

Катрин я погледна неуверено.

— Не. Спах много добре.

— Отлично! Навярно въпреки всичко би следвало да си отдъхнеш. Жан Марк и Филип са при мосю Бардо, за да уредят финансовата страна на пребиваването ти във Вазаро. Като се върнат, ще се нахраним и веднага тръгваме на път. Качи се в стаята си, аз ей сегичка ще дойда при теб.

Цялата живост изчезна от лицето на Катрин.

— Щом като мислиш така. — Тя тръгна покорно към стълбището.

— Почакай! Не го прави! — каза Франсоа тихичко. — Кажи не, Катрин!

Жулиет улови думите му и смръщи вежди.

— Защо да не го прави? Вие добре знаете, че тя още не се е поправила съвсем и трябва да отдъхне преди дългото пътуване. Погледнете я внимателно — с всяка измината минута тя става все по-бледа!

— Наистина съм малко уморена. — Катрин отмина с пренебрежение неодобрителното изражение на Франсоа и пое с натежала стъпка нагоре по стълбището. — Бих искала да се отбия още веднъж в градината преди заминаването. Имам ли още време на разположение, Жулиет?

— След като си починеш. — Жулиет се обърна към Франсоа. — Бих искала да поприказвам с вас.

— И аз мислех за същото. — Погледът му проследи Катрин, която се изкачваше по стъпалата. — Аз също бих искал да поприказвам с вас. Елате с мен!

Той се обърна и тръгна към салона.

Жулиет се подвоуми, преди да изтича подире му, изненадана от заповедническия му тон.

— Вие не биваше да я вземате при себе си миналата нощ. Нямахте никакво право на това! Можехте страшно да я изплашите.

— Аз я изплаших!

Жулиет настръхна цялата.

— Какво сте причинили на Катрин?

— О, аз не съм й се натрапвал, ако от това се боите. — Франсоа посрещна погледа й съвсем равнодушно. — Ала аз й вдъхнах страх и ужас, доведох я до гняв и направих така, че тя се сблъска с неприятни неща. — Той поспря за малко. — Така, както и вие се сблъсквате с тези неща, откакто сте напуснали манастира.

— Аз съм в състояние да се справя с тях. Катрин е все още прекалено слаба и немощна.

— Тя е по-силна, отколкото си мислят хората. Нощес тя се събуди за живот. Ако беше толкова слабовата, както вие си внушавате, то щеше да вие като подивяла или да загуби свяст, но нищо подобно не се случи. И все ми се струва, че открих защо здравословното й състояние става по-лошо вместо по-добро. — Той отново спря. — Вие сте виновна за това!

— Аз ли?

— Вие буквално я задушавате.

Жулиет го погледна недоверчиво.

— Това не е вярно! Вие не я познавате! Тя има нужда от мен!

— Наистина ли? — Той говореше съвсем тихо. — А не е ли по-скоро обратното — вие имате нужда от нея?

Жулиет сви дланите си в юмруци.

— Вие се заблуждавате! Без мен тя няма да се оправи. Тя очаква дете!

— Вчера тя се справяше. — Той разглеждаше Жулиет със студена безпристрастност. — Никак не се съмнявам, че тя е твърде близка на сърцето ви, но за Катрин в момента няма по-вреден човек от вас, Жулиет. Тя не бива повече да се обляга на никого. Тя най-сетне трябва да се изправи на собствените си крака, а аз не вярвам, че вие ще съумеете да престанете с грижите си по нея.

— Вие лъжете! Аз правя всичко, което е по силите ми, за да й помогна!

Той поклати отрицателно глава.

— Вие я задушавате с внимание и грижи. Твърде скоро тя вече няма да може да живее без вас. Ако продължите така и по-нататък, това ще бъде нейната гибел. Вие сте толкова привързана към нея, че не сте в състояние да я оставите да стане самостоятелна.

— А пък вие просто ще я оставите да се строполи, когато открие, че нещата не са по силите й.

Той сви равнодушно рамене.

— Какво да се прави? Ние двамата прекрасно знаем, че се бракосъчетах зарази зестрата. Щом като днес се качите на пътната кола, за мен въпросът е приключил. Предлагам ви само моя жизнен опит като незаинтересован наблюдател.

— Като доносник! — Жулиет го каза с треперещ от възмущение глас. — Филип разправя, че вършите подобни услуги на Дантон.

— Вярно е.

— И като убиец от засада!

— Убивал съм хора.

— И си позволявате нахалството да ми казвате, че аз…

— Попитайте все пак себе си защо във възбудата си ме хулите и очерняте? — Франсоа си тръгна. — В случай, че благоденствието на Катрин наистина ви интересува, уверявам ви, че във Вазаро ще се намери начин тя да поеме живота си в свои ръце.

Той излезе и веднага след това тя чу как входната врата се захлопна.

Не беше вярно! Катрин действително се нуждаеше от нея.

И все пак Катрин изглеждаше учудващо добре, когато днес пристигна. Не вглъбена в себе си и унила, както при напускането на дома. Едва когато Жулиет наново пое юздите в ръцете си и започна да й дава нареждания, Катрин изпадна пак в летаргия.

Жулиет усещаше как сълзи пареха очите й. Можеха да съществуват и други обяснения. От това още не следваше, че Франсоа е безусловно прав. Няма нужда да се отказва от Катрин само защото в думите му се съдържа зрънце истина.

Вие я задушавате!

Вие хвърляте всичките си усилия, за да я погубите!

Никой не е по-вреден за Катрин от вас!

Не е ли по-скоро обратното — вие имате нужда от нея?

Беше си вярвала, че постоянно се грижи за доброто на Катрин. Сега не беше вече толкова сигурна. Франсоа беше надникнал в душата й и тя чувстваше, че в думите му има истина.

Излезе замислена от салона и тръгна нагоре по стълбището.

Катрин лежеше на леглото. Празният й поглед беше насочен към тавана. Намираше се в състоянието, което Жулиет почти непрестанно беше наблюдавала у нея през последните седмици. След явната промяна при завръщането й у дома тази неподвижност и вдървеност стъписваха.

Жулиет се помъчи да се усмихне, като седна на края на леглото.

— Франсоа каза, че вчера си изпитала страх.

— Да, в странноприемницата бяха насядали мъже, които ме гле… — Катрин не довърши. — Искаше ми се да си дойда вкъщи, ала Франсоа не ми позволи. Знаех, че ти никога не би допуснала да се чувствам зле.

— При мен си в безопасност.

— Да, винаги. Когато си тук, не е необходимо да се тревожа за нищо. Ти ме отбраняваш от всичко.

Вие никога няма да я оставите да стъпи на собствените си крака!

Жулиет усети как надеждите й помръкват и улови ръката на Катрин.

— Кажи ми какво се случи последната нощ?

Катрин не я погледна.

— За това не бих желала да говоря. Мога ли сега да отида в градината?

Катрин щеше да се спусне долу в градината и там да потъне в мечтателно безмълвие. Щеше да отпътува за Вазаро и безмълвието щеше да я придружава. Защо? Защото Жулиет щеше да й бъде подръка и да я държи далече от всичко, което можеше да разчупи това безмълвие.

— Да, можеш да отидеш в градината — каза посърнала Жулиет. Света Богородице, тя вече беше склонна да признае пред себе си, че Франсоа има право.

 

Жан Марк помогна на Катрин да се качи в каретата и погледна към Филип, който беше заел срещуположно то място.

— Прати куриер, след като пристигнете във Вазаро!

Филип кимна.

— Ще се грижа и за двете.

— Да, така трябва. Къде е Жулиет?

— Тя изтича в двора, за да потърси кърпата, която Катрин е забравила в градината.

— Ечеле ще се присъедини към вас малко преди контролните проверки, за да се погрижи всичко да мине нормално. У теб ли са документите?

— Да, аз не съм вчерашен, Жан Марк.

Жан Марк не отвърна нищо. Обърна се и заизкачва стъпалата. Най-горе се сблъска с Жулиет, която току-що излизаше от къщата. Тя носеше тъмнозелена пътна рокля с шапка в съшия цвят. Синя копринена кърпа лежеше на лявата й ръка.

— Намери ли я? Добре, хайде, бързо се качвай!

— Защо вие не пътувате с Катрин? — попита тихо Жулиет. Лицето й беше засенчено от периферията на шапката. — Всъщност би следвало да я придружавате. В края на краищата носите отговорността за нея.

— Това вече си го казвала няколко пъти — отговори той сухо. — Сега не мога да се махна оттук. В момента Конвентът разисква дали трябва да се конфискуват още кораби за военноморския флот. Ако не съм си на мястото да им попреча, ще ми откраднат корабостроителниците и намиращите се още в строеж съдове.

— Значи отново сделките взимат връх?

— Филип ще ме повика, ако възникнат мъчнотии. Щом като минете контролните проверки, ще бъдете в безопасност. Вазаро представлява един малък свят.

— Безопасността не ми причинява главоболия. — Тя заслиза по стълбището надолу, наклонила глава, с поглед, вперен в пътната кола. — Само дето съм на мнение, че вие би следвало…

— Погледни ме! — Жан Марк я улови за ръката. — Бих искал да ти видя лицето. Изглеждаш зле.

Тя вдигна поглед и той съзря в очите й сълзи.

— Тя се нуждае от вас, Жан Марк.

Той поклати отрицателно глава.

— Тя има теб, а подир няколко месеца и аз ще пристигна във Вазаро. Това е най-доброто, ma petite. Така наистина не може да продължава. Твоите рани още не са зараснали, а пък аз не съм склонен, нито пък съм свикнал да не изпълнявам задълженията си докрай.

— Не разбирам какво имате предвид.

Усмивката му излезе крива.

— Аз обаче знам какво имам предвид. Ако сега тръгна с вас за Вазаро, ще разбереш значението на думите ми след няколко дни. Навярно дори ще се изкуша да взема на вересия къщата с цветята на Филип.

Тя отклони погледа си.

— Аз се отървах от манастира, без каквито и да е рани.

— Трябва ли да го разбирам като предизвикателство?

Кръвта се качи в бузите й. Тя слезе още едно стъпало.

— Всичко това няма нищо общо с Катрин. Вие говорите с недомлъвки и загадки.

— Това е загадка, която ти би могла лесно да решиш, ако си дадеш труда. Ти знаеш отговора през цялото време, но предпочиташ да избягваш истината. — Той я последва и спря редом до каретата, — А пък аз взех решение да те пренебрегна. — Той качи Жулиет в колата до Катрин. — Несъмнено без мен чудесно ще се оправите във Вазаро. — Той се усмихна. — Au revoir, Жулиет!

— Au revoir! — Погледът на Жулиет беше отчаяно вперен в него. — Наистина нямах предвид, че без вас не бихме се оправили. Мислех си само, че грижата за Катрин лежи върху вас…

— Au revoir! — повтори той, затвори вратичката и даде знак на кочияша.

Жулиет подаде главата си от прозореца и той се смая, когато видя, че сълзите, които по-рано само блестяха в очите й, сега се търкаляха неудържимо по бузите й. Съвсем не беше присъщо на Жулиет да излага на показ слабостта си.

— Вие не искате да ме чуете. Опитвах се да ви обясня…

Когато каретата рязко потегли, Жан Марк трябваше да отстъпи крачка встрани, за да не го прегазят, а Жулиет се олюля и падна назад. Жан Марк продължи да гледа след тях.

Всичко щеше да се нареди добре. Ечеле щеше да му изпрати вест веднага след преминаването на бариерата. Не можеше да се случи нищо лошо. Въпреки това не го напускаше натрапчивото чувство на страх и настроението му се развали, когато си спомни отчаяното изражение на Жулиет. Ненадейно съжали, че не беше заминал с тях.

Колко глупаво! Мястото му не беше във Вазаро, а тук, в Париж, където трябваше да се грижи за търговските си дела.

 

Вече се здрачаваше, когато Робер прекрачи прага на кабинета, където Жан Марк седеше зад писалището си, и запали свещите.

— Току-що пристигна съобщение от мосю Ечеле.

Жан Марк вдигна очи.

— Да?

— Разрешили са на каретата да мине.

Напрежението го напусна.

— Слава Богу!

Робер кимна.

— Да наредя ли на Мари да поднесе вечерята?

Жан Марк хвана перодръжката.

— Не веднага. Имам още работа. След около час.

Робер се спря в недоумение на вратата.

— Вече се питах какво да правя с картината, мосю?

Жан Марк отново вдигна очи.

— Коя картина?

— Картината, за която позирах на мадмоазел Жулиет. Тя я е оставила в градината върху статива. Сигурно я е забравила.

— Да, сигурно. — Рисуването беше прекалено важно за Жулиет, за да постъпва толкова немарливо… да забрави недовършена картина, това съвсем не й беше присъщо. Трябва наистина да не е била на себе си. Била е по-разстроена, отколкото беше предположил. — Най-добре я занеси в стаята й.

— Разбрах, мосю. — Робер затвори вратата.

Нейната стая ли? Жулиет беше гостувала твърде кратко в дома му, а изглежда, че по всичко, до което се беше докосвала, бе оставила неизлечими следи. Своеобразна, вироглава, възбуждаща, предизвикателна, тя беше съумяла да го трогне като никоя жена досега. Без нейното темпераментно и изискващо внимание присъствие къщата му изглеждаше особено тиха, а той самият се чувстваше странно неспокоен. В този миг чу, че вратата се отваря.

— Гладна съм. Ще кажете ли на Мари да поднесе вечерята?

Жан Марк се стресна. Бавно вдигна очи от лежащия на писалището документ.

На прага стоеше Жулиет, насочила предизвикателно поглед към него. Беше свалила тъмнозелената си шапка и я размахваше насам-натам за връзките. В отговор на недоумяващия му поглед тя нервно поглади немирните си тъмни къдрици.

— Няма нужда да ме гледате така. Вече ви казах, че всъщност вие сте човекът, който трябва да бъде с тях и да отпътува, а не аз, но вие не искахте да ме чуете. Сега тя има само Филип, а пък вие знаете какви са чувствата й към него.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Смятам да остана.

Прониза го чувство, което предпочете да не определя по-точно.

— Не звучи правдоподобно.

— А къде иначе да се дявам?

— Във Вазаро.

— Не можех да отида там. Франсоа твърдеше, че съм била на път да задуша Катрин. Наистина, аз не съм уверена дали това отговаря на истината, обаче… — Тя спря задъхано. — Не, не е вярно, той има пълно право.

— Щуротии.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не съм в състояние да я оставя на мира. Дори когато ми стана ясно, че е така, не можех да си наложа да не го правя. Мислите ли, че ми беше леко да се върна обратно? Освен Катрин нямам никого на този свят. В началото въобще не исках да повярвам на Франсоа.

— Хм, както виждам, ще трябва да водя сериозен разговор е мосю Ечеле — отбеляза неохотно Жан Марк, като прибра перодръжката в калъфката. — Предполагам, че той е бил човекът, който те е довел дотук?

За втори път тя поклати отрицателно глава.

— Франсоа няма никаква представа. Аз слязох преди бариерата. Наредих на кочияша да спре и после наблюдавах отстрани дали ще пропуснат Катрин. Едва тогава поех обратния път. Франсоа разговаряше само със стражите и не хвърли нито един поглед в каретата.

— И ти как стигна дотук?

— С тичане. Тъй като знаех, че ще се разсърдите, сметнах за най-добре пътната кола да се отдалечи колкото се може повече, преди да разберете, че не съм вътре в нея. Вие сте ядосан, нали?

— Да, доста.

— В такъв случай постъпих правилно, че…

— Не, не си постъпила правилно — прекъсна я той с леден глас. — А лекомислено, глупаво и безогледно. Защо, по дяволите, те държахме толкова време далеч от улиците? Какво щеше да стане, ако те бяха разпознали…

— Бях предпазлива. Носех си шапката ниско нахлупена над челото и държах главата си наведена. — Тя сбърчи чело. — И не питах никого за нищо, когато обърквах пътя.

— Цяло чудо е, че не са те задържали и хвърлили в тъмницата. Имаш ли въобще някаква представа как сега ще се измъкнем от Париж, след като ти сложи кръст на всичките ни планове?

— Няма да напусна Париж. Или поне не скоро. Мислите ли, че щях да всявам тревога у Катрин, да прекосявам сама половината град и после, сякаш нищо не е било, да се обърна кръгом и да я последвам послушно във Вазаро?

— Тогава какви са ти намеренията?

Тя го изгледа цялата нащрек.

— Мисля, че е по-добре да обсъдим това след вечеря.

— Не, сега!

— Гладна съм. Капнала съм от умора, а краката едва ме държат. Отивам да се измия, после ще се нахраним, а накрая ще можем да побъбрим. — Тя се обърна. — Уведомете Мари да приготви вечерята.

— Жулиет!

Тя се извърна към него.

Жан Марк изричаше думите си бавно, с желязна нотка в гласа.

— Ще изчакам с нашия разговор, но те предупреждавам, че за последен път се разпореждаш в моя дом.

Бузите й се оцветиха в розово. Искаше да възрази, но после размисли и се отказа. Тя се вторачи в него, а той неочаквано се изплаши, когато забеляза как дръзкото й държане се стопи в отчаяние. Припряно избягна погледа му и заяви с небрежно вдигане на рамене:

— Не вярвам да е така.