Айрис Йохансен
Вихрената годеница (14)

Глава четиринадесета

Някои отвори входната врата.

— О, Боже, дано само не почва отново! — измърмори Жан Марк, отмести стола си назад и забързано се насочи към вратата. Държеше я нарочно полуотворена. Трета нощ след онази случка вече се надяваше, че сомнамбулизмът на Жулиет е някакво еднократно премеждие, което нямаше да се повтори.

Входната врата отново зееше широко отворена. Това проклето момиче по всяка вероятност беше вече на половината път за манастира… Този път поне беше избрала нощ, в която не валеше като из ведро.

Ала когато стигна до вратата, оказа се, че тя е едва на най-долното стъпало. В следващия миг той вече беше при нея.

— Жулиет!

Тя не отвърна нищо. Със сподавено проклятие той я вдигна и я отнесе обратно в къщи.

Усещаше как се вдървява в прегръдките му.

— Манастирът…

— Не. — Той бутна вратата с крак и продължи да върви. — Всичко свърши.

Тя разтърси глава. Изцъклените й очи се взираха в празното.

Жан Марк изтича нагоре по стълбите.

— На това трябва най-сетне да се сложи край, глупаво същество! Нямам никакво желание да те гоня непрекъснато по улиците на Париж!

Защо въобще разговаряше с нея? Очевидно тя не възприемаше нищо от онова, което й казваше.

Вратата на стаята й беше отворена. Той влезе и я сложи на леглото. После я зави грижливо. През отворения прозорец нахлуваше свеж есенен вятър, а лунната светлина озаряваше напрегнатите черти на лицето на Жулиет.

Той стоеше унило и я гледаше, като полагаше неимоверни усилия да потисне болезненото съчувствие и нежността, които го изпълваха. Тези чувства бяха толкова различни от онова, което кроеше. Беше способен да се наслаждава, да се развлича, дори и да уважава някоя достойна противничка, но не мислеше, че е способен на такива чувства. Богородице, от пет години насам я желаеше и нямаше да допусне да му се изплъзне заради някакъв си прилив на милозливост и мекушавост!

— Оставете ме да го направя още веднъж — шепнеше тя.

Виждаше блясъка в очите й на лунната светлина и знаеше, че няма да може да напусне стаята, преди тези очи да се затворят и Жулиет да потъне в нормален и здрав сън. Седна до леглото, вторачен и напрегнат.

По дяволите, тъкмо това не беше искал!

— Този път ще го направя както трябва! Трябва да се върна обратно в манастира и да го направя още веднъж!

Очите й блестяха като мъниста, а мъката, която се четеше в тях, отприщи у него непоносима болка. Така не можеше да продължава…

— Боя се, че си права. — Той приглади нежно една палава къдрица по слепоочието на Жулиет и прошепна: — Е, добре, ma petite, ще се върнем обратно в манастира и ще го направим още веднъж.

 

— Трябва да се върна обратно към моите задължения, мадмоазел Жулиет — мърмореше старият Робер. — Седя вече толкова дълго на тази пейка, че костите ми направо се сраснаха с нея.

— Тихо, Робер, аз съм почти готова! — Жулиет оцветяваше бръчките под очите му в малко по-тъмно. — Кое е по-важно? Един портрет, който ще ти отреди безсмъртие, или изпълнението на задълженията ти?

— Мари би казала, че задълженията — отвърна Робер сухо. — Да чистиш и поддържаш огромната къща, да поднасяш яденето на трапезата… без друга прислуга в дома това никак не е лесно.

— Ала вие двамата се държите приказно. Великолепни сте! Аз ще ви помогна, като свършим тук. — Жулиет го погледна усмихнато иззад статива. — Сигурно би се зарадвал много, ако всички ние изчезнем вдън земя и къщата бъде заключена отново.

— И още как — отговори вместо Робер Жан Марк, който зашляпа по пътеката към тях. — Робер, спасен си!

— Merci! — Робер скочи като на пружини и забърза към къщата.

— Не биваше да го правиш! — Жулиет избягна погледа на Жан Марк. — И без друго скоро щях да го пусна да си върви. Какво търсиш тук? Нямаш ли си друго занимание, освен да се шляеш из градината и да ми пречиш да рисувам?

— Най-напред добро утро! — Жан Марк се спря замислено пред статива. — Добре си го схванала! Задоволително е!

— Задоволително ли? — Тя се почувства уязвена. — Аз не върша никога „задоволителна“ работа. Портретът е отличен!

— Но скучен.

— Как така скучен!

— Без замах на въображението, без дързост. Доколкото си спомням, ти никога не си се бояла от голата истина.

— Това е голата истина. Това е Робер!

— Когото очевидно си избрала за модел само защото, е един безобиден обект и не ти създава никакви главоболия. — Жан Марк вдигна рамене снизходително. — Ала какво да се прави? Много живописци предпочитат изобразяването на баналното пред предизвикателството.

— Аз не съм „много живописци“. — Жулиет го погледна буреносно и сложи четката върху статива. — Ти наистина не знаеш какво говориш. Винаги съм търсила предизвикателствата.

— А, така ли било? — Жан Марк седна на мраморната пейка срещу нея. — В последно време някак не забелязвам нищо от тези търсения. Ти избягна нарочно най-голямото предизвикателство за твоя талант.

— Например теб, нали? — Ненадейно разгорелият се интерес приглуши негодуването, изписано по лицето й. — Разрешаваш ли ми да те рисувам? Ако ми позираш, бих могла…

— Не, нямах предвид себе си. — Той посрещна невъзмутимо погледа й. — А манастирът! Ти още не си увековечила онова, което се е случило в манастира.

— Не! — Тя отстъпи назад, сякаш я беше ударил. — Онова, което се случи в манастира, не искам да го рисувам. То е грозно!

— А ти изпитваш страх от грозотата. — Той кимна. — Разбирам те.

— Не, не ме е страх от нея — никога през живота си не съм се бояла от нищо. Само че не искам да я рисувам.

— Не желаеш да я рисуваш или не си уверена, че ще успееш? Подобна тема може да се изобрази само от един истински майстор на четката и палитрата.

— Аз бих могла да я пресъздам!

— Но се боиш дори да опиташ.

— Че защо да се боя? — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, бих предпочела да си тръгнеш. Прекалено ме дразниш.

— Наистина ли? Като младо създание ти беше многообещаващ талант. Жалко, че си взела решение да се посветиш на посредствеността.

— Аз не се боя от нищо, а освен това не съм посредствена! Но кажи ми, защо да рисувам нещо, което нито една жива душа не би пожелала да погледне?

— Това ли ти е извинението? — Той се наведе напред и я загледа настойчиво. — Бих желал да видя какво се е случило в обителта, Жулиет. Бих искал да надникна в онова, което ти си видяла в манастира.

Със зачервени бузи и премрежени от сълзи очи тя бутна настрана статива и взе скицника.

— Ти би искал да видиш кръвта, нали? Сега ще ти я покажа! — Тя взе с трепереща ръка молива и започна да полага щрихи трескаво, със замах. — Искаш да видиш изнасилването ли? Сега ще ти го нарисувам! Искаш да видиш смъртта ли? Сега ще ти я нарисувам! Сега ще ти нарисувам…

За броени минути тя довърши скицата, хвърли я настрана и начена нова. Когато и тя беше готова, захвана следващата. Скиците се плъзгаха изпод ръцете й като сухи и безжизнени листа, които падаха от залиняло, прекършено дърво.

Жан Марк стоеше невъзмутимо и наблюдаваше как камарата от скици около него расте. Лицето на Жулиет беше напрегнато, очите й святкаха диво. От време на време промърморваше нещо неразбираемо под носа си, ала той знаеше, че не говори на него. Съмняваше се дали въобще съзнава, че той още седи там, до нея, на мраморната пейка.

Утрото превали отдавна, следобедът мина и настъпиха първите синкави часове на здрачаването, а грамадата от скици до Жулиет продължаваше да расте. Най-сетне тя спря задъхано и се втренчи като зашеметена в скицника, който държеше в ръката си.

— Свърши ли? — Жан Марк стана и пристъпи към пейката, където седеше тя. — Мога ли да ги разгледам?

Жулиет кимна.

Жан Марк започна да прелиства скиците. Ето че ми даде да разбера, мислеше си той мрачно. Беше му показала изнасилване, смърт и невероятна жестокост. Как е могла да преживее всичко това?

Той сложи листовете обратно на пейката.

— Мога ли да видя последната скица в ръката ти?

Тя му подаде листа и затвори очи.

— Коя е коленичилата?

— Сестра Мари Мадлен, преподобната майка.

— А мъжът с шапката на революционерите и с брадвата в ръка?

— Не му знам името. — Побиха я тръпки. — Колачът! Той беше колачът.

— А ти коя си?

— Да. Аз! Колачът!

— Колачът е бил той.

Тя скръсти ръце, за да уталожи треперенето им.

— Също!

Той се втрещи.

— Наредиха ти да убиваш монахините ли?

— Да.

Жан Марк онемя за миг.

— Как така?

— Кръвта!

— Каква кръв?

— Кръвта в потира. Не съм допускала, че някой може да извърши такова зверство. Аз не знаех. Не знаех!

— Ако знаеше, нямаше да го направиш, нали, Жулиет?

— Сестра Матилд. Дотътриха я пред трибунала и я накараха да падне на колене пред мен. Какъв страх изпитваше! Беше изписан на лицето й. Дюпре каза, че трябвало да пия за храбрите му марсилци и славната им работа в манастира. Някой донесе потира на светото причастие от параклиса. — Тя спря задъхано и облиза напуканите си устни. — Аз отказах.

— И сетне?

— Сетне прерязаха гърлото на сестра Матилда. — Тя затвори ужасена очи. — Те напълниха потира с кръвта й. Дюпре настояваше да я изпия до дъно, но аз отново отказах. Тогава доведоха сестра Мари Мадлен и ми казаха, че ще убият и нея, ако не пия от кръвта. — Тя отвори очи и се вторачи пред себе си като слепец. — Аз пих, но ми стана лошо и повърнах. Тогава убиха и преподобната майка, и напълниха потира отново. После довлякоха следващата монахиня, която също трябваше да коленичи пред трибунала. Тя горещо ме умоляваше да й помогна. Аз се опитах. Опитвах отново и отново, но всеки път ми ставаше лошо. Трябваше да успея! Налагаше се да бъда по-силна! Трябваше само да направя онова, което искаха от мен, а аз все не можех да го направя както трябва. — Сълзите потекоха като река по бузите й. — Те ги убиха! Шест монахини! Аз не успях и те убиха монахините!

— Недей! — Жан Марк я взе в прегръдките си. — Шшт, стига вече, вината не е твоя. При всички случаи щяха да ги убият. Ти знаеш добре, Жулиет!

Тя ридаеше беззвучно.

— Знам, знам. — Останала без сили, тя се облегна на гърдите му и прошепна: — Но невинаги! — Жан Марк я люлееше в обятията си и я притискаше към себе си. Боже Господи, колко болка е трябвало да потиска последните седмици в душата си! Беше се грижила за Катрин, беше управлявала домакинството, беше се опитвала да ръководи всички тях и през цялото това време се е мятана насам-натам под отвратителното бреме на ужаса и вината.

Дълго време Жулиет остана в прегръдките му, вкопчила се в него като невръстно дете.

Здрачът се стопи, повя вечерта, когато най-после тя погледна към него.

— Жан Марк, беше твърде жестоко от твоя страна.

— Да.

— Ала вярвам, че си имал добри намерения. — Тя се отдръпна и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Затова ти прощавам.

Усмивка заигра по устните му. Беше очевидно, че е оставила зад себе си този емоционален изблик на чувства.

— Много съм ти благодарен!

— Лъжеш! — Тя оправи яката на роклята си. — Хич не те е грижа дали ти прощавам, или не. — После го погледна крадешком. — Ала понеже ти дадох всички тези скици, сега си ми малко длъжник.

— И какво ще искаш в замяна?

— Би ли ми дал свободен достъп до някой от корабите си или безлихвен кредит?

Този път той не си даде труда да скрие усмивката си.

— Изобщо не си мисли за такова нещо!

— В такъв случай ще трябва да ми заплатиш по друг начин. — Тя кимна триумфално. — Трябва да ми позираш! Ще те рисувам и ще извадя наяве всичките ти тайни.

Той сви недоволно вежди.

— Много съм зает за такива щуротии.

— Тогава ще изчакам някой по-сгоден момент. Обещаваш ли ми?

Той се изсмя високо. Само Жулиет беше в състояние да превърне мига на своята слабост в триумф.

— Да, разбира се! Но — побърза да ограничи съгласието си той, — само когато имам време.

— Отлично!

Той почука с пръст по купа от листове.

— Понеже се съгласих със заплащането, мога ли сега да приема, че тези скици са моя собственост?

Тя не се осмели да хвърли поглед към тях.

— Разбира се!

— Следователно мога да постъпя с тях, както преценя, нали?

— Разбира се!

— Скъсай ги!

Тя се вторачи в него.

— Как така?!

— Казах да ги скъсаш.

— Всичките ли?

— Всичките.

— Защо?

Лека усмивка се появи на устните му.

— Прищявка! Направи ми това удоволствие. — Той й подаде първата скица. — Късай!

Жулиет я пое предпазливо от ръцете му и я скъса надлъж.

— Още веднъж!

Тогава тя разкъса листа напречно и пусна парчетата на земята.

Той й подаде следващата скица.

— И тази!

Тя скъса листа на половина и след това още веднъж.

Последва другата по ред скица, после още една.

Всички скици бяха вече накъсани, а тя продължаваше да седи и да разглежда хартиените късове по земята.

— Ти ме объркваш, Жан Марк.

— Защото отстъпвам пред прищевките си ли?

— Не, защото предполагам, че ми мислиш доброто и се питам защо. Понякога имам чувството, че си съставен от двама души… — Жулиет не изчака отговора му и скочи на крака. — Направих, каквото искаше от мен, а сега нека видим дали Мари ще ни намери нещо за ядене. Заради теб вече пропуснах обяда. — Тя се завъртя и затича към къщата.

Жан Марк я настигна с няколко крачки.

— Смея ли да ти напомня, че и аз не съм слагал залък в устата си? Мисля, че ти би трябвало…

— Пратка за вас, мосю Андреас. — Робер ги пресрещна на прага и връчи на Жан Марк един малък, завит в кърпа предмет.

— Благодаря, Робер! Ще предадеш ли на Мари, че чакаме вечерята? — Той разви пакета.

Жулиет се приближи и погледна предмета, току-що освободен от опаковката.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е ветрило.

Беше евтино ветрило, приличащо на онези, които Нана Сарпелие предлагаше за продан в кафенето. Жулиет взе ветрилото и го разпери. Върху грубия плат на заден фон беше нарисувано кафене, пред което се вееше знаме с някаква хилеща се котка. Липсата на вкус достигаше тук нови висоти.

— Трябва да отидем в кафенето. — Очите на Жулиет блестяха от възбуда, когато се обърна. — Позвъни на Робер и му кажи, че няма да сме тук за вечеря. Аз ще се преоблека набързо и ще си сложа перуката.

— Но защо трябва да отидем там на минутата?

— Че защо не? Защо да чакаме?

Той я погледна с удивление и съчувствие. Само преди минути тя беше безкрайно уязвима, а сега беше готова да се бори с титани.

— Няма никаква причина. Ти беше тази, която твърдеше, че изпитваш вълчи глад.

— Не бъди глупав! — Думите полетяха след нея, докато тичаше. — С един куршум ще ударим два заека. Този Раймон в кафенето се биеше в гърдите, че неговото агнешко рагу било безподобно.

 

— Вие говорехте за два милиона. — Нана Сарпелие постави цял куп ветрила върху масата. — Струваше ни големи усилия да ви помогнем. Преди да ви предоставим информацията, искаме парите!

— Това е абсурд. Не мога да ви дам парите, преди да… — Жулиет спря за миг, като премисляше как да продължи — …съм продала предмета, за който вие сте говорили с кралицата. В това се състои цялата работа. Вие трябва да ми имате доверие, че ще ви дам парите по-късно.

— Да ви имам доверие ли?

— Кралицата ми се доверява. Защо тогава вие да не го направите?

Нана Сарпелие я погледна изпитателно, после взе да събира ветрилата си.

— Хайде, кажи ни! — рече настоятелно Жан Марк.

Нана стана и хвърли изделията си върху таблата.

— Името! — не отстъпваше Жулиет.

Нана явно се колебаеше, после вдигна енергично таблата си от масата.

— Селест дьо Клеман.

В следващия миг тя вече си пробиваше път между масите към задната част на локала.

Жулиет се свлече като зашеметена на стола си.

Жан Марк поднесе чашата към устата си.

— Значи майка ти. Това е страшно интересно. И достойно за съжаление.

— Не очаквах… — Жулиет прокара длан по устните си. — Защо ли го е направила?

— Защо е откраднала „Вихрения танцьор“ ли? Ами че той представлява непреодолима съблазън за мнозина. Тя е имала подходящата възможност и я е използвала.

— Не, нямах предвид това. — Жулиет поклати замислено глава. — Естествено, тя го е взела. Ала защо е останала тук в Париж като любовница на търговеца, когато е притежавала Вихрения танцьор?

— Защото е знаела, че няма да може да го запази, ако някой узнае за кражбата. По онова време Националното събрание искаше на всяка цена да го обсеби.

— Значи тя през цялото време го е държала на улица „Дьо Ришельо“?

— По всяка вероятност.

— Аз… аз не вярвам в това. Тя говореше нещо за пропуски… — Жулиет свъси вежди замислено, като се опита да си спомни думите на майка си в нощта преди клането. — Тя разправяше, че трябвало да се пазари с Марат, за да получи пропуски за напускането на Париж. Заяви ми: „Тази свиня вярва, че аз ще му го изпратя, ала скоро ще види, че човек не може толкова лесно да ме измами!“ — Тя се наведе напред. — Нима не разбираш? Да се изпрати не значи да се даде. Тя е обещала да му изпрати цената за пропуска, щом като пристигне, където трябва. И каква е била тази цена, достатъчно висока, за да омилостиви Марат?

— „Вихрения танцьор“. — Жан Марк също се приведе напред. — Явно тя изобщо не е възнамерявала да му изпраща фигурата. Но кога е изнесла статуетката от страната?

Жулиет размишлявате трескаво.

— Монахините ми разказваха, че чули за някакво пътуване на майка ми до Андора. Това беше няколко месеца, след като принудиха кралицата да напусне Версай. — Жулиет се усмихна иронично. — Когато ми го съобщиха, направо се надпреварваха да ми засвидетелстват доброта и благост. Навярно си мислеха, че ме е оставила завинаги.

— Но се е върнала в Париж. Защо ли?

— Тя ненавиждаше Андора. За нея Париж и Версай са единствените цивилизовани места в цяла Европа. Вероятно си е правила сметката, че стрелките на часовника ще се върнат назад и кралят ще възвърне властта си.

— Възможно е. По онова време симпатиите към кралското семейство бяха все още твърде големи.

— Сега вече не е така. — Мравки полазиха по гърба на Жулиет, когато си спомни застрашителния мрак на Тампл и тя се опита да съсредоточи мислите си върху настоящия проблем. — При тези обстоятелства тя вероятно е оставила статуетката в Андора и се е върнала в Париж. Ако кралицата отново беше дошла на власт, майка ми щеше да извади „Вихрения танцьор“ и да й го върне, за да получи благословия за своята вярност и преданост. В противен случай е можело да се върне обратно в Андора, да извади скъпоценните камъни от статуетката и да ги продаде дискретно. Така или иначе, би получила онова, което иска. Не е съзнавала обаче, че ще трябва да се пазари с Марат за живота си.

— Търговия, при която тя очевидно е мамела на дребно.

Жулиет поклати уморено глава.

— Не мога да го проумея. Тя не е особено порядъчна, но не е и паднала от Луната. Трябва да е знаела, че Марат е опасен човек, когото не можеш току-така да измамиш. — С неуверена ръка тя приглади една златиста къдрица.

Жан Марк я заразглежда по-внимателно. Тъмни кръгове окръжаваха очите й и изглеждаха огромни върху тясното лице. Макар да твърдеше обратното, откритието, че кралицата беше измамена от майка й, беше засегнало дълбоко Жулиет. Към това се прибавяше и опресняването на спомените за обителта чрез скиците… Това беше достатъчно, за да разтърси всеки човек.

Жан Марк подхвърли няколко монети на масата и се изправи.

— Хайде да вървим!

Тя го погледна стъписано.

— Но ние трябва да обсъдим създалото се положение. Аз не се предавам лесно. Не желаеш ли вече да си получиш обратно „Вихрения танцьор“?

— Имам твърдото намерение да го получа. — Той вдигна Жулиет, загърна я в наметалото и я побутна към вратата. — Но няма да се оставя да ми потекат лигите и да прегладнея като вълк.

— Бихме могли да обмислим по-нататъшните си действия.

— Което може да стане и утре.

— Но аз искам…

— Жулиет! — Жан Марк отвори вратата. — Капнал съм от умора и раздразнение, а на хоризонта виждам да стърчи планина от проблеми, за които в момента не намирам разрешение. Ти може би не се нуждаеш от почивка, но аз ти казвам съвсем недвусмислено: нека обсъдим възникналото положение утре.

Тя го погледна крадешком и за негова изненада се съгласи.

— Е, добре, щом си толкова уморен. — В очите й присветнаха лукави пламъчета. — Съвсем бях забравила, че зад гърба ти стоят над тридесет години. — Тя вървеше пред него към чакащата ги карета. — Можеш да си отспиш, докато аз подготвя в леглото план за предстоящите действия.

— Благодаря! — Жан Марк не си направи труда да прикрие иронията в гласа си, докато й помагаше да се качи. Би могъл да се обзаложи на тлъста сума, че Жулиет бе съвсем изнемощяла и щеше да заспи още щом главата й се допре до възглавницата. А той трябваше да будува, за да провери дали освобождението, постигнато благодарение на скиците, беше достатъчно, или отново щеше да му се налага да я удържа за кой ли път от кръстосване по улиците на Париж. Боже милостиви, как се стигна дотам, че толкова се бе отдалечил от първоначалните си намерения? Ролята на съблазнител му беше далеч по-присърце, отколкото тази на изповедник и закрилник.

Е, поне щеше да има време повече от достатъчно, за да размишлява, докато носи нощния си караул. Как, по дяволите, би могъл да отнеме „Вихрения танцьор“ от Селест дьо Клеман?

 

— Назовах им името, понеже си помислих, че няма да имаме никаква полза, ако се покажехме неотстъпчиви и опърничави — прошепна Нана, когато бузата й лениво се притисна в голото рамо на Уилям. — Сбърках ли?

— Не. Но са ни необходими и другите части на тази мозайка.

— Тя вероятно няма да предприеме нищо. Жената, за която става дума, е нейната майка.

— Любовта на детето към родителите невинаги побеждава на този грешен свят.

Огорчението, което се долавяше в думите му, я накара да замълчи и едва след известно време тя попита:

— Какво съдържа последното известие от Мосю? — Нана усети как мускулите му се напрегнаха. — Уилям?

— Той става нетърпелив.

— Ние всички ставаме нетърпеливи. Това ли е всичко?

— Не.

— Какво още?

Уилям се обърна на хълбок.

— Спи сега, Нана!

 

— Взех решение да тръгнем веднага за Андора — оповести Жулиет, когато на следващото утро пристъпи прага на трапезарията за закуска и видя, че Жан Марк вече седеше на масата.

Жан Марк отхапа залък от кифлата си.

— А взе ли решение как да се осъществи намерението ти? Вероятно си забравила, че всеки момент можем да влезем във война с Испания. Тъй като Андора е разположена на хвърлей от границата, би могло да ни се наложи да се сражаваме както с испанците, така и с французите.

— Значи ще трябва да подирим отново съдействието на Дантон и на Франсоа. — Тя смръщи недоволно вежди. — Те по всяка вероятност ще се отзоват твърде неохотно, Франсоа не беше очарован при посещението ми в Тампл. Така или иначе… трябва някак да успеем да ги убедим в нашия начин на мислене.

— В нашия начин ли? — Жан Марк повдигна едната си вежда. — Ти не вземаш ли всички решения самостоятелно?

— Ами някой трябва нещо да прави. Ти седиш със скръстени ръце. Аз просто ти обяснявам какво да предприемем. Налага се да потърсим Дантон!

— Седни да закусиш! — Жан Марк отново отхапа залък от кифлата си. — Тази сутрин нямам намерение да тръгвам за никъде.

— Но трябва, Жан Марк!

— Извинявайте, мосю Андреас! — Робер се появи на вратата. — Пристигнали са мосю Ечеле и мосю Дантон. Както му е редът, аз ги въведох в Златния салон.

— Благодаря, Робер! — Жан Марк изтри внимателно устните си със салфетката, сложи я на масата и стана. — Моля те, предай на Мари, че трябва да опакова нещата на мадмоазел.

— Всичко ли?

— Всичко. — Жан Марк заобиколи масата и хвана Жулиет за лакътя. — Тя ни напуска завинаги.

Жулиет го погледна объркано.

— Те защо са тук?

— Защото им казах да дойдат. — Жан Марк я повлече като на буксир към сводестата врата. — Ела с мен! Би било неучтиво да ги оставяме да чакат. Сигурен съм, че такъв забележителен човек като Дантон не е свикнал да бъде разкарван преди закуска.

— Но защо си изпратил да ги повикат?

— Ами защото нощес аз самият взех някои решения. — Той отвори вратата към Златния салон. — Bonjour, господа! Благодаря ви, че дойдохте.

Двамата мъже се обърнаха към него.

— Вие знаехте, че щяхме да дойдем — рече Дантон. — Освен любопитството, което събуди у нас вашето настоятелно искане, вие ни предадохте радостната вест, че най-сетне можем да кажем сбогом на гражданката дьо Клеман. Ние вече два пъти давахме на дамата пропуск. Почти не смея да се надявам, че третият ни опит ще се увенчае с успех.

— Нейните куфари в момента се приготвят. — По лицето на Жан Марк просветна усмивка. — Но, моля ви, останете си на местата! Разположете се удобно, докато…

— Докато ни смъквате и ризата от гърба? — завърши сухо мисълта му Франсоа. — Кажете какво искате, Андреас!

— Естествено, на никого няма да смъкна нито ризата, нито кожата от гърба. — Жан Марк направи нарочно пауза. — Напротив, възнамерявам да сложа нещо в джобовете ви.

— Вие вече напълнихте джобовете ми с пари — отсече Франсоа. — Повече не ми трябват.

— Вас ви включих само от учтивост в разговора. — Жан Марк се обърна към Дантон. — Вие сте човекът, когото бих желал да вкарам в изкушение.

— Така ли?

— Вие сте благоразумен човек, който знае, че всичко в живота си има цена.

— Искате да ме подкупите ли?

— Да — призна Жан Марк без ни най-малко вълнение. — Но не така, че да се накърни вашата морална позиция като член на Конвента. Аз не съм толкова глупав, за да опитвам това. Мисля, че сте крайно угрижен от господството на якобинците в Конвента. Би ли ви харесало, ако купя достатъчно гласове от безпартийните членове на Конвента, за да ви обезпеча необходимото равновесие?

Дантон погледна Жан Марк с присвити очи.

— Това ще бъде доста скъпо начинание. Значи ще искате нещо твърде голямо в замяна.

— Необходими са ми документи, с които аз и Жулиет да стигнем до Вазаро. По-нататък ми е потребен един документ, който да ме представя като агент на републиката с особени пълномощия. Не бих желал да имам също така никакви главоболия, ако реша да изляза от пристанището на Кан в открито море с някой от корабите си или ако пресека границата.

— Границата ли?

— Ще предприема едно пътуване до Испания.

— С каква цел?

— Целта на моето пътуване е от частен характер и не представлява никаква заплаха за републиката.

— И къде възнамерявате да отидете в Испания?

— В Андора. Ще останем там най-много една или две седмици и после ще се върнем в Кан.

— И предполагате, че ще успеете да напуснете Испания невредими? — каза Дантон навъсено.

— Ще наредя на моя пълномощник Бардо да ви предостави необходимата финансова помощ. Следователно моята гибел няма да има никакво значение за вас.

— Значи не желаете да ми кажете каква работа имате в Андора?

— Че защо трябва да ви казвам?

Дантон погледна Жан Марк замислено. После изведнъж се обърна и тръгна към вратата.

— Във Вазаро ли искате да отидете най-напред?

— Да. — Погледът на Жан Марк се плъзна многозначително към Жулиет. — Имам да разтоварвам там багаж.

— Аз не съм никакъв багаж — възрази тя възмутено. — И няма…

— Дръжте я по-далеч от Париж — намеси се Франсоа. — Тя вече е твърде дълго тук. — И без да изчака отговор, той напусна салона.

Жулиет се обърна към Жан Марк и за негова почуда не го бомбардира с ругатни и хули.

— Ти постъпи много добре. Мислиш ли, че Дантон ще направи каквото трябва?

— Зависи доколко иска един уравновесен Конвент.

— За да си осигури равновесие, той самият разигра ролята на палач в септемврийските кланета. — Тя го погледна с любопитство. — Какво възнамеряваш да правиш, ако не се съгласи?

— Ще трябва да измисля нещо друго. — Жан Марк се усмихна жлъчно. — Може и да ти изглеждам твърде стар, но зрелостта ми си има и някои предимства. Тя ми позволява да черпя с пълни шепи от опита си и да взимам определени решения.

— Защо не ми каза, че си ги поканил тук?

— Нима съм имал възможност за това? Ти с такова настървение се стараеше да ми внушиш какво трябва да правя, че нямаше да ме чуеш.

— Ах, просто да ми беше казал да кротувам. Катрин винаги постъпва така. — Тя го погледна преценяващо от главата до петите. — Струва ми се, че си много умен, Жан Марк.

— Твоята похвала ме ласкае.

— Сега трябва да вървя. — Тя се втурна към вратата.

— Щом толкова скоро ще пътуваме за Испания, трябва още днес да завърша портрета на Робер. — Усмивка озари внезапно лицето й. — И тъй като ще спрем във Вазаро, той ще трябва да помисли и за подарък за Катрин.

— Май не си ме разбрала достатъчно добре. Ти ще останеш при Катрин във Вазаро. Пътуването до Испания ще е опасно. Не бих искал да си с мен.

— Ние с теб сключихме споразумение. „Вихрения танцьор“ трябва да ти го набавя аз. — Тя го погледна. Под лъчите на утринното слънце черната му като катран коса лъщеше, а по изящните му устни не долови нищо друго, освен ехидство и хладна решителност. — Знаеш ли, сега си различен. Ти се промени от онази първа вечер в кафене „Дю Ша“. — Бузите й се зачервиха. — Нали ти казах, че ще промениш намеренията си спрямо мен.

— Вярно е, че ги промених. Ти беше наранена тогава, а пък за мен е непоносима мисълта, че нещо такова би могло да ти се случи отново. Повярвай ми, това откритие ме удивлява повече, отколкото теб. — Устните му потрепнаха, когато я погледна. — Това е и причината да не ме придружиш до Испания. Аз съм много по-опасен за теб от испанските гранични патрули.

— Нима този риск е заради онова, което ти разказвах за манастира? Всъщност аз не съм пострадала. Никога не бих допуснала Дюпре да ми стори нещо. — Тя се втренчи вироглаво в него. — И няма да допусна и ти да ми причиниш каквото и да било.

— Не вярвам да се стигне чак дотам. Ти ще останеш при Катрин във Вазаро.

— Хм, ще видим. — С тези думи тя излезе от салона.

 

— Какво ли замисля тази лисица, а, Жорж Жак? — попита Франсоа, който гледаше през прозореца на каретата, потънал в мисли.

— Въртят се в главата ми разни хрумвания, а и на теб също, изглежда.

Франсоа кимна.

— Известно е, че Андреас преди няколко години отчаяно се стремеше да сложи ръка на „Вихрения танцьор“. Забелязах дори една картина на тази статуетка в салона му. Жулиет беше в Тампл, за да разговаря с кралицата. Сега Андреас ще пътува за Испания. — Той погледна въпросително Дантон. — Понеже Андреас не се меси в политиката, ако не може да извлече някаква облага за себе си, убеден съм, че не се отправя на път в услуга на роялистите. Навярно продължава да преследва „Вихрения танцьор“.

— Смятам за знаменателно съвпадение факта, че и Дюпре по същото време ще бъде в Андора.

— Мислиш ли, че Марат знае къде трябва да се търси „Вихрения танцьор“?

Дантон вдигна в недоумение рамене.

— Не бих искал да попадне в ръцете му. Марат вече има достатъчно власт и влияние, не е необходимо да го честват и като герой, който връща на републиката „Вихрения танцьор“.

— Е, и?

— Тези якобинци трябва да се държат изкъсо.

— Значи ще дадеш на Андреас това, което иска.

— Е, за това спор няма. Но ще му дам и още нещо, което той не иска. — Жорж Жак се усмихна злорадо. — И по-точно теб.

Франсоа беше смаян.

— Мен ли?

— Аз нося отговорност за това на Андреас да не му се случи нищо при това опасно пътуване. А кой по-добре от теб би могъл да гарантира безопасността му? Не само твоето обществено положение и длъжност те правят незаменим за изпълнението на тази задача, но ти, освен всичко друго, си баск и познаваш Пиренеите като петте си пръста.

— Ти искаш да тръгна с него, така ли?

Дантон кимна.

— След известно време ще конфискуваш „Вихрения танцьор“ в името на републиката и ще ми го донесеш.

— И ти да пожънеш славата вместо Марат?

— Разбира се. Кой би я заслужавал повече от мен?

— Никой. — Франсоа впери очи през прозореца, без да възприема нищо от гледката навън. — Може да се случи така, че да съм с месеци на път. Ще се оправиш ли без мен?

— Връщането на изгубения „Вихрен танцьор“ е толкова важно, че се отказвам от услугите ти за цяло десетилетие. А освен това аз може би ще трябва да отида за известно време на фронта. Е, съгласен ли си?

Франсоа помълча известно време, после каза:

— Добре, ще отида.