Айрис Йохансен
Вихрената годеница (4)

Глава четвърта

— Жан Марк, мога ли да говоря с теб? — Катрин стоеше на вратата с ръка върху дръжката. — Знам, че работиш, но ти обещавам, че ще ти отнема само минутка. Трябва да те питам нещо.

Жан Марк овладя нетърпението си и остави настрана книжата, върху които тъкмо работеше.

— Сигурно искаш да знаеш кога ще тръгнем за Версай? Е, само след няколко дни ще съм съвсем здрав. Скучаеш ли тук?

— Не, никак, дори много ми харесва. — Катрин затвори вратата след себе си, пристъпи, за да се отпусне върху крайчеца на стола до леглото. — Всичко е толкова различно, откакто съм с Жулиет — каза тя и скръсти ръце в скута си.

Жан Марк се подсмихна.

— Да, различно е точната дума. Що се отнася до Жулиет. През последните два дни ти прекара достатъчно време с нея, за да го усетиш.

— Жан Марк, аз я харесвам. — Катрин зачупи пръсти от неудобство. — Тя не заслужава… — Отново мъчителна пауза. — Не ти ли е направило впечатление, че винаги носи дрехи с дълги ръкави?

Усмивката на Жан Марк се стопи.

— Какво искаш да кажеш?

— Маргьорит. — Катрин срещна погледа на Жан Марк. — Защо причинява болка на Жулиет? Клер не ме е удряла, откакто бях съвсем малка. — Тя продължи задъхано: — Ръцете на Жулиет са покрити с ужасни сини петна.

— Сигурна ли си? — Жан Марк я изгледа смаян.

— Видях ръцете й… целите са покрити със следи от ощипване. На мен направо ми прилоша… — Катрин тръсна глава. — Попитах я от какво са, а тя само ми подхвърли, че Маргьорит била постоянно в лошо настроение, откакто я принудили да напусне двореца и да стой тук.

Гневът, който се надигна като гореща вълна у Жан Марк, беше толкова силен, че той сам се изненада. Жулиет му беше споменала веднъж, че Маргьорит не е очарована от престоя си тук, но той не беше обърнал внимание. Отвърна с някаква шега и темата беше изчерпана. Защо, по дяволите, не му беше казала какво прави онази вещица с нея?

— Чудя се какво сега е най-добро за Жулиет — прошепна Катрин. — Тя ми каза, че не мога да направя абсолютно нищо и трябва просто да забравя. Но няма да е справедливо. Можеш ли да й помогнеш?

— Разбира се, че мога. — Най-добре щеше да е да извие мършавия врат на онзи дракон, но при сегашните обстоятелства се налагаше да почака. — Не се бой, ще се погрижа за това.

— Скоро ли?

— Още днес.

— Благодаря, Жан Марк. — Катрин се изправи и изтича към вратата. — Прости ми, че ти отнех време и бързам да те оставя да работиш. Исках само…

Вратата се затвори след нея.

На Катрин не й беше никак лесно да дойде при него. Жан Марк осъзна това, загледан объркано пред себе си. Тя винаги е била особено страхливо, нежно дете, което по неизвестна причина изпитваше огромен респект от него. Навярно дръзкото държане на Жулиет вече й бе повлияло. Или пък малтретирането на другото момиче толкова я беше разтърсило, че се бе осмелила да действа.

Мислете за нещо хубаво.

Сега разбираше откъде Жулиет знае толкова много за понасянето на болки. Той стисна по-здраво завивката, когато си спомни думите на Катрин.

Ужасни сини петна.

На мене направо ми прилоша.

 

— Раната зараства много добре. — Жулиет завърза здраво превръзката, помогна на Жан Марк да облече батистената си риза и започна да я закопчава. — Скоро ще може отново да пътувате.

— Още вдругиден, надявам се — отвърна той. — Наредих утре рано сутринта да пристигне карета, която да откара теб и Маргьорит във Версай.

Пръстите на Жулиет замръзнаха на копчето, което държеше.

— Още утре ли? — Тя поклати глава. — По-добре следващата седмица. Вие още не сте…

— Ти ще отпътуваш утре. — Устните на Жан Марк заприличаха на тънка черта. — И твоята любезна Маргьорит ще може отново да се грижи за майка ти, вместо да се занимава с теб.

Жулиет го погледна въпросително.

— Катрин ви е казала? Не биваше да го прави. Синините са дреболия…

— Аз обаче не мисля така — прекъсна я рязко Жан Марк. — Няма да допусна да страдаш заради мен. Какво си мислиш всъщност?… — Той не продължи мисълта си. — Утре тръгваш.

Жулиет отпусна безпомощно ръце и го погледна учудено.

— Защо сте толкова сърдит? Не е дошъл краят на света, нали?

Жан Марк мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.

— Лека нощ, Жулиет — каза той накрая, — няма да ти кажа сбогом, тъй като съм сигурен, че ще се срещнем във Версай.

— Да. — Жулиет го каза беззвучно. Всичко беше свършило — игрите с Катрин, часовете на оживен разговор с Жан Марк. Помъчи се да се усмихне: — Наистина ли не мога да ви убедя, че е неразумно да тръгвате, преди да сте оздравели както трябва?

— Не.

— В такъв случай няма да си губя времето. — Тя понечи да тръгне.

Той я улови за ръката.

— Не още. — Обичайният му ироничен израз беше изчезнал. — Не преди да съм ти благодарил.

Тя примигна.

— Не е необходимо. Аз не ви правех услуга. Бях ви задължена и трябваше да ви се отблагодаря. Защо вие… — Тя замлъкна, когато Жан Марк вдигна нагоре широкия ръкав на роклята й и впи поглед в пурпурно жълтите белези, обезобразяващи гладката й кожа. — Само е отекло, имало е и по-тежки случаи. Просто аз твърде лесно посинявам от ощипване. — Тя посочи едно жълто-черно петно на китката си. — Виждате ли? Това ми е от вас, когато се бяхте вкопчили в мен… докато лекарят вадеше камата от рамото ви.

Лицето му доби съкрушен вид.

— Аз ли съм го направил?

— Не нарочно. Казах ви, че кожата ми посинява лесно. — Тя се престори, че не забелязва отчаянието му. — Ето защо няма причина да бързате, преди да сте се възстановили напълно.

— Не, съвсем не е така — възрази той, без да откъсва поглед от ръката й. — Винаги съм мислел, че имаш най-великолепната кожа, която въобще съм виждал. Рози и мляко… и сякаш сияе отвътре. Не мога да понасям тази инквизиция! Не мога да търпя гледката!… — Той се овладя, обърна ръката й и се загледа в белезите върху по-нежната кожа от вътрешната й страна. После я вдигна бавно и притисна устните си към едно от най-тъмните петна.

Жулиет замря, загледана в черната му коса, сведена над ръката й. Изведнъж започна да възприема всичко наоколо необикновено ярко и отчетливо: миризмата на лоената свещ, играта на светлини и сенки върху бузата му, шума от собственото си дишане в тишината на стаята. Устните му бяха топли, твърди и нежни, и непозната тръпка разтърси ръката и цялото й тяло.

Когато вдигна глава и срещна погледа й, той се усмихна накриво.

— Виждаш ли? Ако не заминеш, може да стана за теб по-опасен и от твоя дракон Маргьорит — Той пусна ръката й и се облегна на възглавниците.

Жулиет не искаше да се разделя с него. Копнееше той отново да я докосва със силните си ласкави ръце. Но беше ясно като бял лен, че той гледаше да се отърве от нея, а бе унизително да го моли да остане.

Обърна се толкова бързо, че полите на черната й рокля се разпериха широко:

— Всъщност предпочитам да замина. Вие ми създавахте само грижи, а Катрин е просто едно глупаво момиче, което не знае абсолютно нищо! — Тя грабна картината си от статива и тръгна към вратата. — Според Маргьорит, кралицата сега е в селската си къща и може да ви приеме там. — Тя го погледна за последен път, в очите й блестяха сълзи; — Но все едно, тя никога няма да ви ще „Вихрения танцьор“.

 

На мостчето пред селската къща на кралицата Жан Марк, Катрин и Филип видяха самотната изправена фигура на Жулиет.

Жан Марк усети огромна радост и същевременно болка. Откакто се разделиха преди три дни, той се стараеше да не мисли за момичето. Но сега видът й му подейства като гръм.

— Жулиет! — Катрин изтича към нея. — Ужасно се страхувах, че няма да се срещнем повече. Защо си тръгна, без да кажеш нито дума за сбогом?

— Знаех, че ще те видя тук. — Жулиет се усмихваше. — Трябва да присъствам, когато Кралицата ви приеме. — Тя хвърли предизвикателен поглед на Андреас. — Ако остане на Жан Марк, той може да се покаже вироглав и да раздразни Нейно величество. Елате с мен. Тя е на терасата.

Минаха по живописния мост, който се извиваше над огледалната повърхност на езерото. Жулиет ги поведе през грижливо поддържаните поляни към селското имение на кралицата.

Къщата се състоеше всъщност от две сгради, свързани помежду си с галерия, до която се стигаше по външна вита стълба. Жан Марк беше слушал много за това селце, построено за баснословна сума недалеч от двореца Пти Трианон. Имението съответстваше съвсем точно на очакванията му — очарователна идилия в селски стил, взета сякаш от книга с картинки. Тук кравите ухаеха на парфюм, а кофите за мляко бяха от най-фин севърски порцелан.

Снежнобяло агънце с розова панделка около врата лежеше в краката на Мария Антоанета, а една крава на кафяви и бели петна пасеше на тревата до терасата. Върху жълти копринени възглавници блажено спеше малкият Луи Шарл.

Жан Марк спря за миг с вдигнати вежди, но веднага се окопити и продължи напред. Ако селцето отговаряше точно на очакванията му, то видът на Мария Антоанета го изненада. Жената, която седеше до масата от розово дърво, изглеждаше скромна почти като мадона в простата си рокля от бял муселин. Единственият намек за екстравагантност в нейния тоалет беше огромната сламена шапка с развяващи се бели пера. Кестенявите коси на Кралицата не бяха напудрени, а гладко сресани назад по модата.

Когато Жулиет се приближи и направи поклон, кралицата я погледна с очарователна усмивка.

— Водиш при мен смелия си спасител, нали, Жулиет?

— Това е мосю Жан Марк Андреас, Ваше величество. — Момичето падна на колене пред купчината възглавници. Лицето й изразяваше разочарование, когато погледна спящото дете. — Ах, той вече спи сладко, а аз исках да си поиграем.

Кралицата поклати развеселено глава.

— Жулиет, ти обожаваш малките деца, а към по-големите си съвсем безразлична.

— Малките още не знаят що е жестокост. Тепърва ще се сблъскат с нея. Да, обичам малки деца. — Жулиет погали момченцето по копринената косичка. — И Луи Шарл също ме обича.

Кралицата премести поглед към Жан Марк.

— Bonjour^[1], мосю Андреас. Добре дошли във Версай! Ние ценим смелите хора. Безкрайно сме ви задължени.

Жан Марк се поклони дълбоко.

— Ваше величество беше твърде милостива да ме приеме. За мен най-голямото щастие е да ви служа.

— Но това няма да ви попречи, надявам се, да си пожелаете някакво възнаграждение. Жулиет ми спомена за една услуга, за която сте искали да ме помолите. — Мария Антоанета се наведе и погали агънцето с розовата панделка. — Какво мога да сторя за вас?

След кратко колебание Жан Марк произнесе бързо и задъхано:

— Бих искал да имам „Вихрения танцьор“.

Очите на кралицата се разшириха от изумление.

— Явно обичате да се шегувате! „Вихрения танцьор“ вече повече от триста години принадлежи на френските крале.

— Но преди това е принадлежал много векове на рода Андреас.

— Вие оспорвате нашите права върху статуетката?

Жан Марк поклати глава.

— Крал Луи XII я е получил през 1507 година от Лоренцо Вазаро, на когото пък тя е била подарък от Лионело Андреас. Както и да е, нашето най-съкровено желание е статуетката да се върне в семейството. Моят баща обича старинните предмети повече от всичко на света, а най-съкровената му мечта винаги е била да откупи обратно „Вихрения танцьор“. Той направи предложение на бащата на Негово величество, но то беше отхвърлено. Аз самият се осмелих да сторя същото вече два пъти. — Жан Марк спря за миг. — Реших, че случаят е подходящ да предложа още веднъж да откупя „Танцьора“.

Кралицата присви устни.

— На вас не ви трябват повече съкровища. Семейството ви е богато като Крез с всичките си корабостроителници и лозя, а вие самият утроихте семейното състояние, откакто се занимавате с кредити и банково дело.

Жан Марк сведе глава.

— Ваше величество е много добре осведомена.

— Но аз съвсем не съм паднала от небето. Моят съпруг често разчита на преценките и съветите ми. — Тя смръщи чело. — Не, няма да ви дам „Вихрения танцьор“. Обичам статуетката повече от всичко на света и вярвам, че тя носи щастие на кралското семейство.

— Наистина ли?

Мария Антоанета кимна разпалено.

— Малко преди смъртта си бащата на моя съпруг я подари на мадам Дюбари. Не смятате ли, че това е твърде странно?

— В реда на нещата е хората да умират. Кралете също не са безсмъртни.

— Той не биваше за нищо на света да дава „Вихрения танцьор“ на тази особа — Лицето й доби мрачен израз. — След смъртта му аз й отнех „Танцьора“ и я заточих в един манастир.

— Чух за това.

— И то ви развеселява?

— Моля за прошка, Ваше величество, но Жана Дюбари и манастир — признавам, че тази представа ми се вижда малко комична. Вие явно сте били на същото мнение, щом скоро сте заповядаш да я освободят.

— Но в края на краищата аз не съм чудовище.

— Сигурен съм, че сте въплъщение на доброта и благородство.

— Е, бих се радвала, ако е така — каза тя вече без гняв в гласа си. — Вярвах, че фигурата ще донесе щастие на кралското семейство и не се излъгах. Само няколко години след като „Вихрения танцьор“ се върна при мен, открих, че съм бременна.

Жан Марк не можа да скрие изненадата си. Цял свят знаеше, че Луи бе в състояние да консумира брака си едва след една хирургическа намеса, а от думите на кралицата излизаше, че тя едва ли не дължи любимите си деца на „Вихрения танцьор“.

— Позволете да забележа, че някои обстоятелства, които нямат нищо общо с „Танцьора“…

— Не, няма смисъл — прекъсна го Мария Антоанета остро. — Няма да се разделя със статуетката. — Тя се насили да се усмихне. — Все пак не мога да ви оставя да си тръгнете с празни ръце. Какво ще кажете за една благородническа титла? Като аристократ няма да бъдете облаган c данъци, а доколкото ми е известно, обикновените граждани дават мило и драго за такава привилегия.

— Ваше величество е твърде любезна и великодушна.

— Е, значи приемате благородническата титла — зарадва се кралицата. — Въпросът е уреден.

Той поклати глава със съжаление.

— Аз съм един обикновен човек и не бих се чувствал добре сред отбраното общество.

Мария Антоанета го изгледа критично от главата до петите.

— Нима се подигравате с честта, с която ви удостоявам?

— В никакъв случай… но все пак предпочитам да си остана такъв, какъвто съм.

— Какъвто сте? Един надменно парвеню от…

Внезапно Жулиет раздвижи ръката си и Луи Шарл се размърда неспокойно и промърмори нещо в съня си.

Кралицата се наведе над детето и лицето й в миг омекна и засия нежно.

— Шшт, Луи Шарл. Какво ли му е, Жулиет?

— Струва ми се, че вашият глас го събуди. — Жулиет оправяше завивката със сведени очи.

— Doucement, bebe^[2]. — Лицето на Мария Антоанета изразяваше най-съкровена обич. — Всичко е наред — Момченцето заспа отново, а кралицата се обърна към Жан Марк. — Значи, не приемате благородническата титла?

— Мога ли да предложа нещо друго? — Жан Марк успя да прикрие вълнението, което го беше обзело. — Дворът се нуждае спешно от пари за изплащане на военните дългове. Да допуснем, че аз дам назаем на Негово величество необходимата сума, като добавя един милион отгоре. — Гласът му премина почти в шепот. — Моля Ваше величество да обмисли предложението ми.

— Вие молите? Сигурно не ви е никак лесно. „Вихрения танцьор“ явно ви е обсебил напълно.

— Баща ми е на смъртно легло.

— Наистина щедро предложение. — Тя го погледна замислено, преди да поклати глава. — Няма да се разделя с „Вихрения танцьор“.

— Два милиона.

Мария Антоанета се намръщи.

— Откажете се. Не съм от жените, които се пазарят.

Разочарованието на Жан Марк беше толкова голямо, че не можа да промълви нито дума. Знаеше, че е отишъл твърде далеч, но отчаянието го бе направило дързък.

— Както ви е угодно, Ваше величество. Баща ми ще бъде отчаян. — Той замълча. — Но ако все още желаете да ме възнаградите, бих ви помолил за едно друго благоволение. — Жан Марк направи знак на Катрин да се приближи. — Това е моята братовчедка Катрин Вазаро.

Изразът на Мария Антоанета омекна, когато Катрин излезе напред и направи дълбок реверанс. Когато момичето се изправи, кралицата огледа с любопитство раздалечените сини очи, нежното лице и светло кестенявите коси, сплетени на плитки и вдигнати високо на кок като малка коронка.

— Наистина прелестно дете. Искате да го взема във Версай ли?

Жан Марк поклати глава.

— Чух, че Ваше величество покровителства едно прочуто манастирско училище — абатството дьо ла Рен край Париж, в което млади дами от видни семейства получават изключително добро образование. Осмелявам се да ви помоля да се застъпите пред игуменката братовчедка ми Катрин да бъде приета като послушница.

— Но вие току-що подчертахте, че не сте благородник. Предполагам, че същото се отнася и за Катрин?

Жан Марк кимна.

— Но един ден тя ще оглави дома Вазаро и трябва да е подготвена за задълженията си.

— Тя ще стане глава на дома? — Кралицата беше заинтригувана.

— Как така?

— Същият Лоренцо Вазаро, който подарил „Вихрения танцьор“ на Луи XII, се заселил в Грас и създал процъфтяващо имение, в което отглеждал цветя за производството на парфюми. Делата му вървели превъзходно, но той нямал семейство и когато умрял, оставил Вазаро на Катрин Андреас — първородната дъщеря на приятеля си Лионело Андреас. Условието му било следното: имението да се предава от най-голямата дъщеря на нейната най-голяма дъщеря, като след омъжването си наследничките трябва да запазват фамилното име Вазаро, а малкото им име трябва да е непременно Катерина или производно от него.

— Каква чудна история! — В сините очи на Мария Антоанета блестяха сълзи. — Нещастният човек сигурно много е обичал малката Катрин.

— Възможно е. Факт е обаче, че за една жена е много трудно да управлява голямо имение и знанията ще й бъдат от полза.

— Да, това е вярно. Аз самата изпитах на гърба си липсата на по-добро образование, когато станах кралица на Франция. Затова покровителствам училището за девойки. — Тя се намръщи леко. — Но то е предназначено за дъщерите на аристокрацията.

Жан Марк пристъпи крачка напред и извади от джоба си златна кутийка.

— До ушите ми стигна, че Ваше величество харесва аромата на теменужки. Позволих си дързостта да поръчам на моя парфюмерист, прочут майстор в занаята си, да създаде благоухание, което се надявам да одобрите. — Жан Марк поднесе кутийката и отстъпи назад. — Скромен дар в знак на безкрайната ми преданост.

Мария Антоанета го изгледа недоверчиво, после отвори кутийката.

— Скромен ли? — Лицето й светна, когато видя скъпия кристален флакон с огромен капковиден рубин вместо запушалка. — Мосю, вашият подарък е очарователен.

— Подаръкът на Катрин — поправи я Жан Марк. — флаконът е от мен, но парфюмът е от нейното имение Вазаро.

— Катрин… — Погледът на кралицата се премести върху момичето. — Искаш ли да постъпиш в манастирското училище, ma petite?

— Да, Ваше величество. — Катрин явно се колебаеше. — Разбира се, аз малко се боя да напусна Ил дьо Лион, но моят братовчед смята, че трябва много да уча.

— Хм, разбирам. — Мария Антоанета махна рубинената запушалка и се наведе, за да капне малко парфюм зад ухото на агънцето. — И думите на братовчед ти са винаги уместни и справедливи, така ли?

— Жан Марк знае кое е най-доброто за мен.

Подигравателна усмивка заигра по устните на кралицата.

— Склонна съм да се съглася, че това дете се нуждае от възпитание. Ще наредя на преподобната майка да приеме братовчедка ви.

— Ваше величество е безкрайно любезна и великодушна. — Жан Марк се поклони дълбоко. — Никога няма да забравя добрината ви.

— Да, да, добре. Можете да вървите. — Тя вдигна рубина срещу слънцето и се захласна в играта на светлината в него. — Не е ли прелестен, Жулиет?

— Изключителен — промърмори Жулиет учтиво.

Жан Марк направи последен дълбок поклон и напусна терасата. Провалих се с гръм и трясък, мислеше си той зашеметен.

Дявол да го вземе, не биваше да го допуска!

Беше се отдалечил доста, когато Филип и Катрин го настигнаха в коридора.

— Съжалявам, Жан Марк — каза Филип сериозно. — Сърцето ми се къса. Знам колко си разочарован.

Жан Марк направи усилие да се усмихне.

— Баща ми твърдеше, че „Вихрения танцьор“ всъщност почти не му трябва. По всяка вероятност ще трябва да се задоволи със своя блян.

— Блян ли?

— Точно така.

— Благородният камък, който й подари, би могъл да покрие половината от военните дългове на Луи. Дали тя ще му даде рубина?

— Съмнявам се, че въобще ще й хрумне такава мисъл. За нея подаръкът е само едно развлечение. — Жан Марк се усмихна саркастично. — Също като агънцето или кравата й.

— Но ти би могъл да я подсетиш.

— В случай че исках да се намеся. Но няма да го направя. Родът Андреас винаги сам се е грижел за своите интереси — нека и Бурбоните направят същото.

— Не е ли малко сурова тази философия?

— Философията на оцеляването ли? Защо нашият род е надживял безкрайните войни и лютите политически борби, докато толкова други са изчезнали от лицето на земята? Защото ние никога не сме се съюзявали с нито една от воюващите страни, а сме насочвали усилията си към запазване на създаденото. Не кралете владеят света, а банкерите.

— И затова целта ти е да станеш един от тях.

— Точно така. Няма как да избягам от данъците, но мога да ги намаля съществено, като вземам високи лихви от благородниците и от църквата. Намирам, че това е справедливо.

— Почакай!

Жулиет дьо Клеман тичаше към тях, а тъмните й къдрици се развяваха около поруменялото й лице. Тя спря задъхана пред Жан Марк.

— Не бива да изпращате Катрин в манастирското училище. Там няма да се отнасят добре към нея.

— Кой, монахините ли?

— Не, послушниците. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Катрин не е аристократка. Мислите ли, че ще я приемат като равна? Ще се отнасят с нея така, както тук, във Версай се отнасят с лакеите и пажовете… — Останала без дъх, тя продължи: — Не разбирате ли? Тя няма да е в състояние да се защити от подигравките и обидите. Щом няма смелост дори да каже на камериерката си да й разхлаби корсета.

Катрин се изчерви.

— Сигурна съм, че грешиш. Защо ще ме посрещат враждебно?

— Вече ти обясних защо. Ти не си една от тях. Това е предостатъчна причина.

— Но ти си благородничка и въпреки това станахме приятелки.

— Аз също не съм като тях. Майка ми е испанка, а на всичкото отгоре и кралицата я обича. Всички страшно й завиждат за това и ме мразят от дън душа. Всеки път се опитват да ме уязвят, но аз не се оставям да ме тъпчат в калта. — Жулиет се обърна отново към Жан Марк. — Обяснете й го. Тя няма никаква представа. Сякаш е паднала от небето.

— Но ти имаш, нали? — Жан Марк я гледаше с присвити очи. — Между другото, ти ли щипна принца, когато Нейно величество изливаше гнева си върху злочестата ми глава?

— Никога не бих го ощипала. Само го бутнах лекичко. — Жулиет се намръщи. — Жан Марк, вие се държахте глупаво и безразсъдно още миг и тя щеше да ви изгони и да поиска от краля да ви накаже. Той е добродушен, но в повечето случаи прави онова, което тя го посъветва: — Жулиет се върна на основната си мисъл. — Катрин ще бъде нещастна в манастира. Не я пращайте там.

— Ще помисля над доводите ти, защото трябва да призная, че в тях има зрънце истина. Катрин явно не е научена да се бори в живота.

Катрин се усмихна на Жулиет.

— Благодаря ти все пак за загрижеността.

— De rien^[3]. — Жулиет изчака още миг, вперила поглед в Катрин — Отваряй си добре очите. Ако отидеш в училището, не очаквай от тях нищо добро. Удряй първа, тогава навярно ще те оставят на мира. — С тези думи тя се обърна и тръгна.

— Жулиет!

Момичето се обърна за миг.

— Не искаш ли да ни кажеш adieu^[4]? — попита Жан Марк тихо.

— Не обичам да се сбогувам. — Очите на Жулиет блеснаха издайнически. — Казах онова, което исках да кажа.

И тя изтича към селската къща на кралицата. Жан Марк я изпрати с поглед, докато се скри вътре. Чак тогава и той тръгна.

— Тя е нещастна тук — каза Катрин.

Жан Марк се спря и погледна изпитателно братовчедка си.

— Тя ли ти го каза?

— Не. — Катрин не се решаваше да изплюе камъчето. — Но онова, което ми е говорила за майка си и за хората тук… Сигурно е доста трудно да се живее в двореца. — Между веждите й се появи бръчка. — А и тази отвратителна Маргьорит съвсем не е мила с нея.

Лицето на Жан Марк потъмня.

— Не и капчица милост няма у този дракон. Ти харесваш Жулиет, нали?

Катрин запримига, за да прикрие сълзите си.

— О, да, за първи път в живота си срещам момиче като нея. Надявам се да я видя отново. Тя никога не би си признала, но ми се струва, че тук е страшно самотна. Дали все пак не можем да й помогнем, Жан Марк?

— Мисия, че ще можем. — Той се усмихна дръзко, когато взе в сърцето си едно решение. Господ знаеше, че беше се борил с всички сили, за да не вземе момичето в обятията си. — Но кой съм аз, че да се опълчвам толкова упорито срещу съдбата? — Жан Марк вървя няколко минути мълчаливо, после неочаквано попита: — Кажи ми, Филип, само едно шишенце с парфюм ли взе от Вазаро?

 

Три дни по-късно Жан Марк Андреас помоли за аудиенция при кралицата. След него в приемната на Мария Антоанета остана още един флакон с парфюм. Всички, които го видяха, бяха единодушни, че великолепният сапфир, който служеше за запушалка, чудесно отива на блестящите сини очи на Нейно Величество.

На следния ден Кралицата съобщи на Жулиет дьо Клеман, че смята да я изпрати в абатството дьо ла Рен, за да получи образование, достойно за дъщерята на една от придворните й дами.

Осем месеца, след като Жулиет постъпи в манастирското училище, Жан Марк получи в разкошния си парижки дом един пакет. Подаръкът не се придружаваше от никаква бележка, ала когато го отвори и видя съдържанието, той се усмихна.

На платното беше нарисуван „Вихрения танцьор“.

 

Абатството дьо ла Рен

7 януари 1789 г.

Катрин! Сигурно беше Катрин.

Каретата се люшкаше по стръмния път към северния вход на манастира. Двата врани коня напрягаха и сетните си сили, ноздрите им трепереха, а пяната, която се стичаше от муцуните им, се смесваше със снежинките. Фенерите на екипажа горяха в зимния здрач.

Жулиет се загърна още по-плътно в наметалото си и закрачи напред-назад под колоните. Краката вече не я държаха, тялото й беше съвсем премръзнало, но ето че идваше краят на дългото чакане и след малко тя щеше да бъде отново с Катрин. Излезе във вътрешния двор и вихър от тежки, влажни снежинки в миг я заслепи.

Каретата изтрополи през отворената порта и спря на плочника. Беше Катрин.

Преди три седмици същият кочияш я беше откарал в Париж, за да прекара коледните празнини с братовчед си Жан Марк Андреас.

— Много закъсня. — Жулиет отваряше вратата на каретата. — Трябваше да си тук още по обяд… — Изведнъж тя млъкна смаяно, когато видя кой седеше до Катрин. Не беше виждана Жан Марк от онзи далечен ден преди две години, когато се разделиха във Версай. Той никак не се беше променил. Присмехулните му тъмни очи блестяха остри като толедска стомана.

— Добър ден, Жулиет. — Жан Марк се поклони усмихнат. — Колко мило, че ни посрещаш. Или може би вече трябва да те наричам мадмоазел дьо Клеман? Та ти си станала истинска млада дама.

— Може да си спестите официалностите. Не съм се променила през тези две години. — Тя откъсна очи от него, за да разгледа Катрин.

— Тревожех се. Нали щеше да тръгнеш рано сутринта?

— Тъй като Жан Марк имаше работа преди обед, а искаше, освен това да разговаря с преподобната майка, тръгнахме чак…

— За какво ще разговаряте с игуменката? — Жулиет усети, че я полазиха студени тръпки. — Нали няма да отведете Катрин със себе си?

Жан Марк отвърна на погледа й.

— Толкова ли е съдбоносно за теб дали ще я взема оттук?

Жулиет сведе очи, за да не види той израза им.

— Монахините казват, че Катрин е най-добрата им послушница. Ще бъде жалко, ако напусне, преди да е довършила образованието си.

— Ами ти? Какво казват за теб монахините?

— Аз не съм чак толкова добра.

— Само защото не внимаваш. — Катрин направи кисела физиономия. — Ако слушаше сестрите, вместо да ги изучаваш с очите на художник, успехите ти щяха да бъдат много по-големи.

— Но аз слушам. — Жулиет се усмихна. — От време на време. — После отново се обърна към Жан Марк, който слизаше от каретата:

— Наистина ли искате да вземете Катрин в Париж?

— Той само те дразни — усмихна се Катрин. — Според Жан Марк аз трябва да остана при монахините, докато навърша осемнадесет години…

— Чудесно. — Жулиет побърза да прикрие облекчението си: — За Катрин, разбира се.

— Косите ти станаха вир-вода. — Жулиет грижовно вдигна качулката на Катрин. — Гладна ли си? Ела в трапезарията, вечерята още не е свършила.

— Ядох, преди да тръгнем. — Катрин се усмихна. — Защо стоеше отвън на снета, вместо да си на масата? Сигурно пак рисуването е виновно?

Жулиет кимна.

— Не бях гладна.

Жан Марк махна на кочияша:

— Свали кошницата с плодовете от каретата. Дори младата дама да не е гладна в момента, по-късно сигурно ще се съблазни да ги опита.

— Благодаря — Жулиет се обърна към Катрин. — Сбогувай се с братовчед си и да влизаме вътре. Тук, на двора, е прекалено студено за теб.

Катрин кимна и се обърна към Жан Марк.

— Беше много мило от твоя страна да ме поканиш за Коледа. Прекарах вълшебно.

— Не е никак трудно човек да ти угоди. През последните години бях занемарил задълженията си на настойник.

— Напротив, ти винаги си бил много добър с мен. Зная колко си зает. — Катрин го гледаше със сияещи очи. — Освен това в манастира се чувствам щастлива.

— Не вярвам да си признаеш, дори да е обратното. Но игуменката едва ли ще бъде толкова деликатна и сигурно ще ме упрекне, че недостатъчно се грижа за теб. Но очаквам да чуя и за твоето държане тук.

— Катрин винаги е искрена — защити Жулиет приятелката си. — Предпочита да замълчи, вместо да излъже.

— Много добре. — Жан Марк погледна право в пламтящите очи на Жулиет. — А ако е щастлива тук, то това се дължи най-вече на теб. — Той подаде на Катрин кошницата. — Ако по Великден съм още в Париж, ще изпратя отново да те вземат. А сега бягай, Жулиет е права, вятърът е страшно студен.

— Aurevoir^[5], Жан Марк. — Катрин се обърна и изтича през двора. — Побързай, Жулиет — извика тя през рамо. — Имам да ти разказвам толкова много неща. На един прием в чест на Жан Марк трябваше да вляза в ролята на домакиня и цяла вечер се разхождах в прекрасна рокля от син сатен.

— Ей сега идвам. — Жулиет понечи да я настигне.

— Почакай!

Тя застина, когато Жан Марк докосна ръката й.

— Катрин ме чака — промълви, останала без дъх.

— Ще ти отнема само миг. — Снегът валеше на едри парцали, сякаш ги обгръщаше с бели завеси и ги пазеше от чужди погледи. Блестящи снежинки падаха по гъстата тъмна коса на Жан Марк и обсипваха като светулки сивата му пелерина. Погледът му беше впит настойчиво в Жулиет. — Както винаги ти разпали любопитството ми. Зная, че си стояла тук половината следобед да чакаш Катрин. — Пръстите му се плъзнаха по ръкавите й и уловиха тънките й китки. — Ръцете ти наистина са ледени. Защо не носиш ръкавици? Толкова си небрежна към себе си! — Вместо да я успокои, топлината на ласкавите му пръсти я накара да се почувства странно. Побърза да се освободи.

— Трябва вече да вървя.

— Разбира се, ей сега. — Жан Марк докосна раменете й. — И ти ли се чувстваш щастлива в манастира като Катрин?

— И тук е като навсякъде другаде. Мислех вече, че… — Настойчивият му поглед я накара да кимне. — Да.

— Толкова ли е трудно да признаеш, че ти е добре. — Мургавото лице на Жан Марк светна от усмивка. — Катрин ми каза, че откакто си тук, нямаш вест от кралицата.

— Няма нищо чудно в това — побърза да отвърне Жулиет. — Тя е прекалено заета, за да…

— А и от една пеперуда не може да се очаква добра памет.

— Не е болка за умиране, ако ме е забравила. В реда на нещата е. — За кой ли път Жулиет се дръпна, но сега той я пусна да си върви. Тя отстъпи крачка назад. — Много съм щастлива при монахините и ви благодаря, че внушихте на кралицата да ме изпрати тук.

Той повдигна едната си вежда.

— Хм, не си толкова щедра на благодарности като Катрин.

— Защото знам, че всъщност ме пратихте тук, за да я закрилям.

— Така ли?

Тя кимна сериозно.

— Както виждате, не ви подведох. Тя е добре.

— В такъв случай Катрин и аз сме щастливци. Никога ли не ти е хрумвало, че съм могъл да те изпратя тук и по друга причина?

Тя избягна погледа му.

— Не.

— И дори не искаш да ме попиташ каква е тя?

— Трябва да вървя. — Но изведнъж осъзна, че не й се тръгваше. Искаше да стои до него и гледа до насита забележителното му лице, което непрекъснато менеше израза си. В момента тъмните му черти бяха непроницаеми, високата му стройна фигура беше застинала, сякаш изваяна от гранит. Но въпреки това от него лъхаше такава пламенна сила, такава страст, че Жулиет почти очакваше снежинките да се разтопят веднага щом го докоснат.

— Да ти кажа ли защо си тук? — тъй пристъпи по-близо до нея. — Търговецът трябва да се запаси с търпение, докато инвестицията му донесе печалба.

— Но аз вече ви казах, че се грижех за Катрин. Печалбата е налице.

Той нежно вдигна качулката на Жулиет и покри косите й.

— Нима вече печеля? — Той я погледна в очите. — На колко си години, Жулиет?

Изведнъж дъхът й спря и тя запрегръща конвулсивно, за да се освободи от буцата, която беше заседнала в гърлото й.

— Скоро ще навърша шестнадесет.

Той я гледа дълго, преди рязко да се обърне.

— Върви на топло. Ще потърся игуменката, за да й засвидетелствам почитта си, както се очаква от един добър настойник. — Гласът му бе станал дрезгав. — И си вземи плодове от кошницата. Ти вече измръзна заради Катрин, не бих искал и да гладуваш заради нея.

— Но аз не бях излязла за това… — Жулиет замлъкна под погледа му. — Тя е моя приятелка. Липсваше ми — каза тя простичко.

— Най-сетне изплю камъчето. — По устните на Жан Марк затрептя усмивка. — Чудесно! Вече си мислех, че винаги ще се криеш зад бодлите си. Но може би няма да се наложи да чакам прекалено дълго.

Жулиет го погледна объркано, но в следващия миг той беше изчезнал в снежната виелица. Изведнъж се почувства страшно самотна, сякаш беше отнесъл душата й със себе си.

 

Жан Марк гледаше от прозореца на каретата как снежната вихрушка преминава в истинска буря. Беше разумно да отстъпи пред настояването на преподобната майка и да пренощува в манастира, вместо да тръгва за Париж в такова време.

Но представата, че ще прекара цяла нощ на твърд нар в някоя мизерна килия, му се беше сторила непоносима. Не, предпочиташе по-скоро да се върне в своя дом на Кралския площад, където го очакваше сегашната му любовница Жан Луиз. Тя щеше да го посрещне с обичайните си превземки, които с течението на нощта, както знаеше от опит, щяха да отстъпят място на страстта. Гордостта и предизвикателството бяха за него не по-малко важни от отдаването, а днес откри, че жадуваше за предизвикателства с цялата сила на душата си.

Докато се взирате навън в снежната виелица, той си представяше не пищната хубост на Жан Луиз, на която щеше да се наслаждава след няколко часа, а невинното лице на Жулиет дьо Клеман. Беше очаквал, че ще срещне момичето в манастира, но преживяването му дойде като гръм от ясно небе. Стройното като фиданка тяло на Жулиет беше неузнаваемо женствено под невзрачните сиви одежди.

Споменът за момичето го възбуди и трогна едновременно… как стоеше на двора срещу него, упорита, вироглава и все пак трогателно уязвима, с бузи, зачервени от студа, с очи, които говореха, че би се отдала, но никога не би се подчинила. В миналото беше избягвал да анализира чувствата си към момичето, но сега се улови, че прави тъкмо това.

Все пак беше избягнал най-голямата лудост. Когато Жулиет го погледна, бе изпитал безумния порив просто да я вземе със себе си в Париж.

И защо не го направи? Тя нямаше никакви средства, а той можеше да й предложи приятен и охолен живот. Според Катрин, откакто беше напуснала Версай, Жулиет беше забравена от майка си и от кралицата. Тя беше по-ранима и податлива, отколкото беше предполагал и сигурно лесно би й припомнил чувствата, пламнали между тях преди две години. Жан Марк умееше да разпалва желанията на една жена и Жулиет можеше да стане прелестна любовница, предизвикателна и нежна едновременно. Още преди години беше усетил редките й качества, и ето че целта беше вече съвсем близо.

Почти.

Дявол да го вземе, та аз не съм чак такъв негодник, че да прелъстя една послушница, помисли си той с отвращение. Каквото и да готвеше съдбата за двамата, трябваше да чака, докато тя съзрее достатъчно. А дотогава трябваше да се задоволява с удоволствията, които му предлагаха жени като Жан Луиз.

Но сега за пръв път се усъмни, че победата, която щеше да изтръгне тази нощ от Жан Луиз, няма да му достави нито удоволствие, нито удовлетворение.