Айрис Йохансен
Вихрената годеница (5)

Глава пета

Абатството дьо ла Рен

2 септември 1792 г.

— Катрин, няма да те разпитвам къде мога да намеря Жулиет… — Сестра Мари Мадлен се направи, че не забелязва умолителния поглед на Катрин. — Бих искала да я видя в магерницата преди обедните камбани, иначе наказанието й ще се удвои. Разбра ли ме добре?

— Сигурно не е искала да пропусне сутрешните молитви — осмели се да каже Катрин. — Когато рисува, тя губи всяка представа за време.

— В такъв случай ще трябва да й го внушиш. Господ я е дарил с голяма дарба, но тя трябва да му се отблагодари с молитви и смирение.

Жулиет и смирение? Ако не беше толкова възмутена от държанието на приятелката си, щеше да прихне с цяло гърло.

— Жулиет се стреми всеки миг да усъвършенства таланта си. Не е ли и това някаква форма на молитва, преподобна майко?

Сестра Мари Мадлен погледна Катрин по-меко.

— Катрин, твоята лоялност ти прави чест. — В сериозните сиви очи проблясваха дяволити пламъчета. — Имаш голям късмет, че не поставям на изпитание верността ти към Жулиет, като не те питам къде се е скрила този път, нито те принуждавам да търкаш с нея каменния под в магерницата. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Страхувам се, че няма да има никаква полза от наказанието. През петте години, откакто е тук, Жулиет сигурно е лъскала неведнъж всяка педя от манастирския под.

— Тя никога не се оплаква — напомни й Катрин. — Служи с радост на Бога. Сигурно така трябва…

— Знам, че понася наказанията си, без да изпада в мрачно настроение. — Преподобната майка изглежда развеселена. — Но не ти ли е направило впечатление, колко истински изглеждат зидовете и стените от картините й? Струва ми се, че вместо да се моли богу, тя изучава структурата на каменните настилки.

Катрин отдавна знаеше за този навик на приятелката си, но тайно се надяваше никой друг да не го забележи. Едва доловима усмивка пробягна по лицето й.

— Учите ни, че знанието е благодат.

— Не хвърляй моите камъни по моята глава! И двете знаем, че Жулиет е твърде непослушна. Помни, преди обедните камбани! — Тя се обърна и изчезна в параклиса.

Проклинайки, Катрин се втурна към южния двор на манастира. Когато преди зазоряване видя Жулиет да излиза от църквата, беше я помолила настойчиво да се върне навреме за молитва. Но можеше ли да излезе на глава с нея? Пак си навлече гнева на преподобната майка.

Обувките на Катрин прогизнаха от росата и полите на сивите й монашески одежди се намокриха, докато прекосяваше зеленчуковата градина и изкачваше малкото баирче към оградата на гробището.

Бодливи репеи се полепиха по роклята й, когато свърна към старинните надгробни паметници в дъното на гробището. Когато пристигна преди пет години, в манастира нямаше никакви храсталаци, бурени и плевели, гробището се поддържаше старателно, а монахините имаха достатъчно пари, за да плащат на селяните да обработват манастирските имоти. Всичко това беше рухнало след превземането на Бастилията. Откакто държаха кралицата в Тюйлери почти като пленница, беше настъпил краят и на нейната щедрост. Монахините бяха принудени да искат пари от родителите на послушниците, за да могат поне донякъде да крепят училището и манастира.

Когато Катрин се приближи до надгробните паметници, сърцето й се сви от страх и същевременно от странна възбуда. Щеше да трие сол на главата на Жулиет, за да се научи най-сетне на въздържаност и дисциплина. Никой не можеше да прави цял живот само онова, което му харесва, а търпението на игуменката вече се изчерпваше.

Белият мраморен паметник в края на редицата се беше превърнал с времето в порутена сива грамада. Крилатата статуя на архангел Гавраил над входа гледаше заплашително с изпъкналите си очи. Катрин спря пред ръждясалата желязна порта да си поеме дъх и да събере кураж, преди да влезе в гробницата. Как мразеше да идва тук! Тази глупава Жулиет! Резето беше дръпнато, а вратата открехната с цяла педя, но Катрин едва успя да я отмести и да се шмугне във вечното жилище.

— Затвори вратата. — Жулиет дори не вдигна поглед от работата си. — Тъкмо рисувам сенките и не ми трябва светлина. Свещта ми е достатъчна.

— Няма да затворя вратата — По гърба на Катрин полазиха тръпки, когато предпазливо заобиколи мраморния саркофаг, върху който лежеше скулптура на сестра Бернадет. Милостиви Боже, споменатата от Жулиет свещ стърчеше между сключените ръце на статуята и хвърляше мека светлина върху нейните строги, майсторски изваяни черти. — Как издържаш тук с часове?

— Харесва ми.

— Но това е гробница.

— Е и какво? — Жулиет добави към кафявата боя върху четката си мъничко жълто. — Тук е тихо като в гроб и отгоре на всичко е единственото място, в което няма опасност сестрите да нахлуят всеки моменти.

— Сестра Мари Мадлен би нарекла това светотатство. Човек не бива да нарушава спокойствието на мъртвите.

— Откъде си толкова сигурна? — Жулиет се усмихна през рамо на Катрин. — Спокойствието може да бъде ужасно скучно. — Тя потупа с длан гладката мраморна буза на статуята. — Сестра Бернадет и аз се разбираме много добре. Убедена съм, че се радва на посещенията ми, след като е лежала самичка повече от век. Знаеш ли, че е умряла едва на осемнадесет години.

— Не. — Катрин като опарена отмести поглед от фигурата върху саркофага. Потискащата атмосфера на гробницата й вдъхваше такъв страх, че въобще не се беше замисляла за живота на жената, чиито останки лежаха тук. — Каква трагедия е да напуснеш този свят, когато животът ти току-що е започнал! Колко печално… толкова млада. — Жулиет направи кисела гримаса.

— Не трябваше да ти го казвам. Когато дойдеш следващия път, ще бъдеш тъжна и унила, вместо наплашена като сърна. Много по-весело е да те гледам трепереща от страх и с ококорени от ужас очи.

— Въобще не се страхувам! — Сопна се Катрин, възмутена до дъното на душата си. Сълзите й бяха пресъхнали. — И дори да изпитвах страх, не е хубаво от твоя страна, да говориш така презрително за мен. Не знам защо си губя времето с тебе. Трябваше да кажа на преподобната майка къде се криеш…

Погледът на Жулиет се върна към лененото платно.

— Забелязала ли е, че ме няма на утринната молитва?

— Разбира се — каза Катрин троснато. — Когато имаше повече послушници, беше друго. Откакто обаче сме само тридесет и шест момичета, от пръв поглед се забелязва кой отсъства от молитва или храна. Сестра Матилд има грижата да съобщи на преподобната майка, ако някой липсва.

— Тя не ме обича. — Жулиет спря и замислено заразглежда картината си. — Тридесет и шест момичета. Миналата седмица бяха четиридесет и две. Както е тръгнало, скоро всички ще си заминат по родните места.

Катрин кимна.

— Бащата на Сесил дьо Монтар пристигна след утринната молитва и я отведе. Сега товарят багажа й в голямата берлина^[1] с четирите коня. Семейството й заминава за Париж, а оттам за Швейцария.

Жулиет отвърна тихо, без да поглежда приятелката си:

— Учудвам се, че Жан Марк още не е изпратил кола да те вземат. Трябва да е получил писмото на преподобната майка, че Националното събрание затваря манастирските училища. Сигурно вече е изпратил човек, но Марсилия е доста далече. Всеки миг някой може да пристигне и да те отведе.

Катрин смръщи чело. Жулиет говореше празни приказки.

— Врели-некипели. Жан Марк иска да остана още една година тук.

— Нещата се промениха. Всичко вече е различно. — Гласът на Жулиет се оживи, когато каза: — Мислех си, че съм успяла да ти налея малко ум в главата.

— А пък аз си мислех, че съм успяла да те отуча да се държиш грубо с мен. — Катрин вдигна ръка, когато Жулиет понечи да протестира. — И не ми казвай, че откровеността никога не е груба. До гуша ми е дошло и не го вярвам!

Неволна усмивка заигра по устните на Жулиет.

— Сега е глупаво да вярваш, че можем да останем в манастира завинаги.

— Завинаги не, но може би още поне година. Монахините наистина не могат вече да ни преподават, но могат да ни оставят тук. В края на краищата аз не съм от благородническо потекло и нямам причина да се спасявам с бягство от страната. — Без да поглежда приятелката си, Катрин продължи: — Ти спомена, че майка ти била под закрилата на същия богат търговец, който й осигурявал безопасността и в Париж. Тя няма ли да те вземе?

— Очевидно майка ми е забравила, че има дъщеря.

— О, не! — Очите на Катрин се разшириха от ужас. — Сигурно не може да те вземе при себе си, но се измъчва от чувство за вина…

Жулиет тръсна гневно глава.

— Престани да ме гледаш така, сякаш всеки миг ще избухнеш в сълзи. Радвам се, че никога няма да ме вземе при себе си. На мен ми харесва в манастира. — Тя духна свещта. — Хайде вече да вървим. Как да работя, когато коленете ти толкова силно треперят, че не мога да се съсредоточа?

— Не се страхувам. — Катрин забърза към вратата. Неволно въздъхна от облекчение, когато прекрачи прага на вечното жилище и излезе на дневна светлина. — Крайно време е да се връщаме. Ще ти наложат двойно наказание, ако не се появиш преди обедните камбани.

— Има време. — Жулиет последва приятелката си навън, затвори тежката врата и я залости с резето. После седна на земята и се облегна на стената на гробницата. — Остани още мъничко с мен. — Тя отметна глава назад, затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. — Трябва да събера сили. Един Господ знае колко километра каменен под ще трябва да търкам този път.

— Може би преподобната майка ще разреши да ти помогна.

— Защо ще ми помагаш? — Очите на Жулиет останаха затворени. — Та аз се държа грубо, богохулствам и непрекъснато ти създавам ядове.

Катрин разбра, че е безполезно да кара Жулиет да бърза и седна срещу нея.

— Изглежда, все пак не си ме излекувала съвсем от моята глупост.

Усмивката на Жулиет се изпари.

— Защо?

— Кажи ми защо оставаше до леглото ми нощ след нощ и се грижеше за мен, когато миналата зима ме измъчваше онази ужасна кашлица?

— Това е нещо друго. Ти си различна. Всички искат да ти помагат.

— Ти си толкова самоуверена и силна, Жулиет. Когато онази нещастна селска женица избяга от мъжа си и роди в манастира, ти не се отделяше ни за миг от нея и гледаше детето й, докато тя се възстанови и сама ни напусна.

— Обичам малки деца.

— А за майката какво ще кажеш? Посвети й почти цяла година, докато я научи да чете и пише, за да си намери по-добре платена работа в Париж.

— Е, не можех да допусна Йоланд да се върне отново при онзи негодник, мъжа си. Той щеше набързо да я вкара в гроба от побои, а бебето щеше да загине от глад. И тогава щях да му забия някоя вила в търбуха и естествено, да ме изгонят от манастира. — В очите й проблеснаха зли пламъчета. — Както виждаш, постъпих така от егоизъм. Катрин, откажи се. Никога няма да стана светица като теб.

Катрин усещаше как бузите й пламтят. Погледна объркано Жулиет. Не си спомняше да е виждала приятелката си в подобно настроение.

— Просто се опитвам да постъпвам както трябва. Съвсем не съм светица.

— Но както върви, скоро ще станеш. — Жулиет сбърчи нос отвратено. — Но ти прощавам, защото не си скучна. Ще ми липсваш.

— Казах ти, че съм…

— Ти винаги вярваш, че всичко ще свърши добре и за двете страни. И вълкът сит, и агнето цяло. Но ние бяхме щастливи през тези години, нали? Поне аз бях щастлива. — Жулиет сведе очи към изпоцапаните си с боя ръце. — В началото ми се струваше, че няма да издържа… всички тези правила, колениченето и търкането на каменния под…

Катрин се засмя от сърце.

— После се опитах да открия грозното у сестрите, но открих, че няма нищо грозно. Те са… добри. Дори сестра Матилд не осъзнава, че не може да ме търпи. Тя искрено вярва, че ме наказва заради вечното спасение на душата ми.

— Но мисля, че въпреки всичко те харесва. Тя и с мен често е доста несдържана.

Жулиет поклати глава.

— Тя е по-млада и по-умна от останалите сестри. И разбира колко съм себелюбива.

Катрин се почувства безпомощна. Жулиет, винаги толкова самостоятелна, сега като че ли искаше нещо от нея, а тя не знаеше какво е то.

Жулиет се закиска неудържимо.

— Ама ти не ми възразяваш.

— Когато искаш, можеш да бъдеше толкова мила и добра! Но понякога си толкова заета със своята живопис, че направо забравяш другите хора.

— А пък ти мислиш прекалено много за другите. Опасна склонност. Много по-сигурно е да изключиш всички останали и да живееш собствения си живот.

— Защо тогава не ме изключиш?

— Стига да можех, щях да го сторя. Но ти не ми позволяваш. — Пръстите на Жулиет започнаха да мачкат плата на дрехата й. — Но нея успях да я изключа.

— Кого?

— Кралицата — прошепна Жулиет. — Изключих я и си наложих да не мисля повече за нея. За първи път тук, в манастира, се почувствах щастлива. Нима и аз нямам това право? Бих желала да остана сред сестрите, да си рисувам колкото искам и да те дразня, когато си противно благопристойна и примерна. Затова ще остана тук, докато Жан Марк те вземе.

Погледът на Жулиет отново се зарея към розово-червените зидове на църквата, а напрежението в израза й постепенно изчезна.

— Тук цари тишина, красива тишина. Преди да дойда в манастира, не знаех, че тишината може да се рисува.

Жулиет помълча малко, после каза:

— Имам подарък за теб.

— Подарък ли?

Тя порови в джоба на сивата си рокля и накрая извади една завързана на възел, изпоцапана с бои кърпа.

— Ето нещо, което ще ти напомня за мен. Когато се омъжиш за твоя Филип и родиш десет деца…

— Говориш глупости. Откакто съм в манастира, съм виждала Филип не повече от три пъти. За него аз съм дете.

— Но ти си наследница. Той ще промени мнението си. — Жулиет прехапа смутено устни. — Не исках да кажа точно това. Ала ти познаваш необуздания ми език. Твоят Филип може би е толкова почтен, колкото и прелестен. Откъде да знам?

— И ти ще се омъжиш. С изключение на монахините, повечето жени се омъжват.

— Едва ли някога ще се омъжа. Та кой би ме взел за жена? Аз не съм красива и нямам никаква зестра. — Жулиет вирна своенравно брадичка. — Освен това не виждам какво му е хубавото да си собственост на един мъж. Струва ми се, че мадам Помпадур и Дюбари са водили много по-интересен живот, отколкото добродетелните съпруги. — Тя се усмихна. — Не искам да съм робинята на някой мъж. Бих предпочела да стана известна художничка като мадам Виже льо Брюн. Дори още по-знаменита.

Катрин най-сетне успя да развърже възела на носната кърпа.

— Ти не мислиш сериозно дори и частица от онова, което говориш. — Тя разгърна кърпата. — И ти доставя особено удоволствие да ме… — Не успя да довърши, когато погледът й падна върху златния овал, украсен с едно-единствено, гравирано от майсторска ръка люляково клонче. Веднага позна медальона. Това беше единственото бижу на Жулиет, което беше виждала само няколко пъти през годините, които прекараха заедно. — Не мога да го приема. Казвала си ми, че ти е подарък от кралицата за твоя осми рожден ден.

Жулиет се беше затворила в себе си.

— Не съм сантиментална. Кралицата отдавна ме е забравила. Тя винаги е обичала само майка ми, а за мен се е сещала единствено, когато съм се изпречвала на пътя й и е нямало как да ме заобиколи или прескочи. — Последва пренебрежително вдигане на раменете. — Отвори медальона — настоя тя.

— Ах, той се отваря, така ли? Помислих, че е само висулка. Цепнатината едва личи… — Катрин буквално си глътна езика от изумление, когато медальонът се разтвори. Изгубила ума и дума, тя се втренчи в нарисуваната миниатюра. — Тя е, направо фантастична! — прошепна Катрин.

— Да, наистина е добре направен, струва ми се. За първи път рисувам такова нещо. Беше много интересно… — Жулиет погледна неодобрително Катрин. — Света Дево, да не вземеш да се разплачеш?

— Защо не? — Катрин вдигна очи. Сълзите течаха по бузите й. — Плача, когато ми се плаче.

— Нарисувах я просто, за да изпробвам тази техника, но нямаше да ти я дам, ако знаех, че така ще се разревеш.

— Ще я пазя като очите си. — Катрин надяна нежната верижка през главата си и оправи висулката отпред. — Няма да я сваля никога. А когато остарея, ще я показвам на внуците си и ще им разправям, че я е нарисувала най-скъпата ми приятелка. — Тя избърса сълзите си със смачканата кърпичка. — А когато ме питат защо ме е нарисувала много по-хубава, отколкото съм се надявала да бъда. — Катрин спря да си поеме дъх и срещна погледа на Жулиет. — Ще им кажа, че приятелката ми е била малко странна и не е знаела друг начин, за да ми покаже колко много ме обича.

Жулиет погледна Катрин удивено.

— Но това е само една дрънкулка… Радвам се, че ти харесва. — Тя скочи на крака. — Сега трябва да се връщаме. Сестра Мари Мадлен ще… — Краят на изречението се изгуби, тъй като тя вече тичаше през високата трева и скоро изчезна зад паметниците.

Катрин бавно се изправи. Ръката й любовно галеше гладката повърхност на златния медальон. Той още пазеше топлината на Жулиет. Колко ли време приятелката й беше носила изцапаната с боя, несръчно вързана носна кърпа? И колко й подхождаше да представи един добре премислен жест на обич като чист егоизъм. Беше много по-смела от нея, когато ставаше дума за сериозните неща в живота, но и при най-малкия намек за чувства бягаше през глава като подплашена катеричка. Неизразима обич обля Катрин с горещия си полъх, на гърлото й сякаш заседна буца, от очите й бликнаха толкова презираните от Жулиет сълзи.

Катрин последва Жулиет между надгробните кръстове. Когато стигна портите да гробището, видя как огромната карета на граф дьо Монтар трополеше с багажа на дъщеря му към южната врата. Кочияшът плющеше с камшика си над напрегнатите гърбове на конете. Сесил дьо Монтар започваше пътешествието си към Швейцария.

Промени. Катрин усети тръпки да я побиват, сякаш отново престъпваше прага на гробницата. Нямаше представа какъв ураган се беше надигнал и как той застрашаваше живота й. От превземането на Бастилията насам над Франция бушуваха страшни сили. Размирици и глад, селски бунтове, масови кланета, забрана на религиозни ордени, преминаването на властта на краля и дворянството към Законодателното събрание, войната с Австрия и Прусия.

Катрин затича към високите, здрави манастирски стени, докато усети кръвта си да бие по-силно във вените. Нямаше причина да се тревожи. Слънцето грееше, тя и Жулиет бяха млади и безгрижни и щяха да останат приятелки за цял живот.

 

Камбаните забиха!

Жулиет отвори очи. В килията беше съвсем тъмно. Но това беше обичайно, в манастира ставаха за молитва винаги преди пукването на зората.

Необичайни бяха крясъците.

Пронизителни, ужасяващи писъци раздираха тишината. Нима беше избухнал пожар?

Жулиет разтърси глава да прогони съня и скочи на крака. Опасността от пожар винаги бе реална — някой горящ въглен, търкулнал се от голямото огнище на магерницата, или свещ, забравена в параклиса…

Тя запали свещта на масата и бързо наметна халата си.

— Жулиет! — Катрин стоеше в рамката на вратата, дългите й кестеняви коси бяха разпилени по раменете, а очите й бяха станали кръгли от уплаха. — Камбаните… виковете… какво се е случило?

— Откъде да знам? — Жулиет нахлузи обувките си и взе свещта. — Да вървим. Не искам да се опека жива, ако манастирът гори.

— Мислиш ли…

— После ще мислим… — Жулиет улови Катрин за ръката и я повлече в коридора. Цял рояк полуоблечени момичета се блъскаха и задръстваха тесния проход.

— Така никога няма да излезем на двора. Ела! — Жулиет се обърна кръгом и си запробива път в обратна посока към една малка сводеста врата. — Класната стая. Тя има прозорец.

Катрин я последва в празното помещение. Трябваше да заобикалят дългите писалищни маси, за да се доберат до дълбоката ниша на прозореца. Жулиет дръпна резето и разтвори дървените капаци.

— Пожар е! Гледай…

Факли. Мъже с факли. Извадени саби. Мъже с раирани панталони и пуснати ленени ризи, някои със странни червени шапки. Стотици може би. Пиянска глъчка. Кикот. Ругатни.

И писъци.

— Боже милостиви — прошепна Жулиет стъписано. — Сестра Матилд…

Монахинята лежеше върху плочника, дрехите й бяха разкъсани на парцали, бедрата й неприлично разтворени. Двама крещящи с цяло гърло мъжаги я държаха здраво, докато трети с червена фуражка брутално я насилваше.

— Трябва да й помогнем! — Катрин понечи да се покатери върху перваза на прозореца. — Не можем да чакаме. Трябва да им помогнем на всичките.

Все същата страхотна сцена се разиграваше по целия двор. Измъкваха монахините насила от килиите им, събличаха ги голи и ги тръшваха на земята.

— Не можем да им помогнем. — Жулиет дръпна Катрин от прозореца. — Не виждаш ли колко са много? Но можем поне да попречим на онези глупави овци в коридора да излязат навън. — Тя понечи да се върне в коридора.

Катрин я улови за ръката.

— Почакай — зашепна тя. — Късно е вече.

Първите послушници вече бяха излезли на двора. Гледката, която се откри пред очите им, ги накара да спрат като заковани. Един от мъжагите нададе дрезгав смях.

— Я вижте, идва свежа плът! Хей, зарязвайте престарелите гарги! — Тук имало прелестни млади кокошчици, които само чакат да им оскубят перцата.

Нови крясъци се понесоха над двора.

— Защо? — попита Катрин. — Защо правят това? Те ги измъчват.

— Защото са разгонени животни — промърмори Жулиет, която отчаяно търсеше някакъв изход.

— Не можем да се доберем до задния двор, а не можем и да останем тук, защото сигурно ще претърсят целия манастир.

— Анриет Балвур! — Катрин не можеше да откъсне погледа си от страхотния развой на събитията в двора. — Виж какво правят ония двамата с нея. Та тя е едва на десет години!

— Няма да гледам. А и ти не гледай. — Жулиет издърпа Катрин по-далеч от прозореца и затвори капаците. Угаси свещта и я сложи на перваза. — На тях вече не можем с нищо да им помогнем. Но за нас навярно още има надежда.

— Та тя е само на десет години — продължаваше да повтаря Катрин.

Жулиет я улови за раменете и я разтърси с всички сили.

— Ако излезем навън и се опитаме да им помогнем, с нас ще се случи същото. Това ли искаш?

— Не, но ние…

— Никакви възражения! Няма да допусна да им паднеш в ръцете! — Жулиет се помъчи да надвика страховитите звуци, които проникваха в класната стая през затворените капаци. Писъците бяха ужасни, но още по-сърцераздирателни бяха стоновете и риданията. Едно момиче викаше майка си. Може би малката Анриет? — Трябва да намерим скривалище!

— Но къде ще го търсим? Те са навсякъде…

Жулиет сграбчи Катрин за ръката и двете затичаха по коридора към северния двор.

Катрин се помъчи да се отскубне.

— Натам не става. Нали каза…

— Няма да влизаме в двора. Ще минем по коридора с аркадите до камбанарията. Една вратичка в кулата води към южния двор.

— Какво ще стане… ако и там вършат същото?

— Тогава ще му мислим. По-лошо от сега не може да бъде.

Вратата към северния двор зееше отворена, а когато стигнаха до нея, Жулиет, която се притискаше плътно до стената, накара Катрин да мине откъм засенчената страна.

Катрин цялата настръхна.

— А ако ни видят? Толкова ме е страх!

— Мене също. Сърцето ми ще се пръсне. — Жулиет надникна предпазливо в двора. Под аркадите не се виждаше жива душа. Всички жени бяха измъкнати навън, където дивашката вакханалия все още продължаваше. — Изтичай бързо до камбанарията и внимавай да не те видят. Аз ще тръгна след тебе. Ако ми е писано да ме хванат, продължавай да бягаш. Не можеш да ми помогнеш с нищо, а няма никакъв смисъл и двете да ни… — Катрин разтърси отчаяно глава, заради което Жулиет й хвърли свиреп поглед. — Прави, каквото ти казвам! Обещай ми!

— Не мога да си представя, че ще ти сторят нещо. — Въпреки неудържимото треперене на тялото й, гласът на Катрин беше твърд като стомана. — При всички случаи ще се опитам да ти помогна.

— О, Боже! — изстена отчаяно Жулиет. — Ако тези свине те пипнат, трябва ли да се нахвърлям върху тях и да те спасявам?

— Не, но аз не мога да не…

— Значи се разбрахме! Ако ни разделят, всяка се опитва да се спасява както може.

Катрин не отвърна нищо.

— Никога няма да позволя тези canailles^[2] да ме надвият — каза разпалено Жулиет. — Ще намеря начин да се освободя. А сега няма време за възражения, разбра ли ме добре?

Катрин се двоумеше, но после кимна неохотно.

— Добре. — Ръката на Жулиет хвана Катрин. — Като стигнеш до южния двор, бягай към гробището.

— Към гробището ли?

Жулиет кимна.

— Сестра Бернадет трябва да ни даде убежище, докато всичко премине и бандитите се оттеглят.

— Сигурно няма да е скоро. — Настръхнала, Катрин си запушваше с длани ушите, за да не чува страхотните викове и писъци. — Това продължава цяла вечност.

— Те ще се оттеглят. Мъжете ще се наситят на разврата. Майка ми веднъж ми каза… — Жулиет не довърши мисълта си. Това тук беше по-различно от сцените, които се бяха разигравали в будоарите на Версай. В парфюмираните, потънали в коприна салони на двореца поне се демонстрираше някакво подобие на нежност. Онова, което ставаше тук, беше необуздана вакханалия на жестокостта и насилието. — Остави отворена вратата към камбанарията и най-напред се огледай добре, преди да влезеш в южния двор. И не забравяй да ме чакаш в гробницата. Готова ли си? Хайде!

Катрин се прокрадна край вратата и затича, плътно притисната към стената.

Жулиет чакаше изтръпнала да отекне самотен пронизителен вик или някой от мъжагите да се отдели от всеобщата оргия и да подгони Катрин по петите.

Но Катрин достигна портичката на кулата, отвори я със замах и изчезна във вътрешността.

Опасенията на Жулиет лека-полека се разсеяха, но поизчака, за да е напълно сигурно, че никой не ги е видял. После тя самата преодоля късата отсечка между килиите на послушниците и камбанарията, изтича по трите стъпала, прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Непрогледен мрак.

Сърцето й се беше качило чак в гърлото, когато, безкрайно облекчена, опря гръб в тежката дъбова врата и зачака очите й да привикнат към полумрака. Успя да различи витата дървена стълба, която водеше нагоре към скелето на камбаната. Зад стълбата зееше отворена врата и лунната светлина проникваше във вътрешността. Катрин трябва да е видяла, че южният двор е пуст и вече се е осмелила да напрани втората си крачка към свободата.

— Нима искате да избягате, гражданко?

Жулиет се вцепени.

Някаква дребна, слабовата сянка изникна от мрака под витата стълба. В едната си ръка държеше сабя, а в другата — въже.

— Но, разбира се, няма да стане, след като аз толкова дълго и търпеливо чаках — продължи гласът. Жулиет видя, че силуетът сочеше към зеещата врата. — Твоята малка приятелка толкова бързаше, че не успях да се спусна навреме от скелето на камбаната. Но все някой ще улови котенцето, преди да е избягало твърде далече. Макар че само бегло я зърнах, мисля, че е очарователна. Тъкмо щях да я последвам, когато се появи ти.

Жулиет направи крачка назад, без да откъсва поглед от сабята. Само преди миг свободата беше толкова близо! Света Дево, как не искаше да умира!

— О, и ти не си съвсем грозна, макар да си малко кльощава. Разреши ми да се представя. Раул Дюпре. А как се казваш ти, малката? — Мъжът излезе изпод сянката на стълбата и погледна лицето й.

Жулиет не обели нито думица.

— Искаш ли да те хвърля на сганта в двора?

— Какъв въпрос! Разбира се, че не!

— Много благоразумно. За съжаление праведните сестри и твоите съученички трябва да изтърпят ужасни неща. Наистина жалко, но за да накарам храбрите си патриоти да тръгнат към Париж и да изпълнят дълга си, трябваше да им обещая да задоволят похотта си с тези благородни аристократки.

— Те насилват и монахините.

— Ами да, марсилците съвсем не са приятели на църквата. — Дюпре разтърси глава. — Трябва да призная, че гледката на толкова съвкупление ме възбужда, ала не ме привлича употребената вече плът. Затова забих камбаната. — Той се закикоти на съобразителността си. — Исках да получа само за себе си някоя сладка малка девственица. За съжаление онези там забелязаха твоите съученички, когато излязоха от вратата и аз бях започнал да мисля, че ще остана излъган в надеждите си. — Той притисна острието на сабята към гърлото на Жулиет. — Страхуваш ли се? Не казваш нито дума.

Жулиет преглътна.

— Естествено, че се страхувам. Би било глупаво да не се страхувам.

— Ти действително не си глупава, защото иначе щеше като същинска овца да паднеш право в ръцете на онези развратници. Мисля, че ще изпитам голяма наслада с теб, малка аристократко.

— Няма да изпитате много радост с мен.

— Грешиш. — Той й подаде навитото на кълбо въже. — За съжаление в момента нямам никакво време. Трябва да организирам процесите. Направи възел и го омотай около китките си.

Жулиет не помръдна.

— Трябва ли да ти обяснявам какво ще се случи, ако не изпълняваш заповедите ми? Или ще забия тази сабя в гърлото ти, или ще те замъкна в двора и ще те хвърля на зверовете. Не бих искал да го правя, затова предпочитам да те вържа и да те оставя тук. И когато намеря време, ще се върна в твоите обятия. И така, какво предпочиташ?

Жулиет преценяваше трескаво положението си. Дюпре искаше да я запази за себе си. Докато го нямаше, тя можеше да опита да се освободи от въжетата. А не беше изключено той да я забрави, ако се включеше в оргията навън. Така или иначе, не й оставаше никакъв друг избор. Тя взе въжето и оформи възел, който надяна на китките си.

— Много благоразумно. — Дюпре затегна здраво възела и омота въжето около тялото й. — Ако не беше проявила разум, сега и ти щеше да си на двора при другите, нали? Ела насам, под стълбата. — Той пъхна сабята в ножницата и повлече Жулиет към тъмното пространство. После омота три пъти въжето около едно стъпало отдолу, и го завърза със сложен възел. — Това би трябвало да е достатъчно. Сега ще стоиш тук и ще ме чакаш. — Той се наведе и я погали по бузата. — Колко е нежна кожата ти! Не викай, за да не те чуе някой от онези простаци навън. Ние с тебе не искаме това, нали?

Тя не отвърна нищо, а опита незабелязано дали дебелото въже не поддава малко.

— Не, ние не искаме това. — С отмерени ситни стъпки той тръгна към вратата, която водеше към северния двор. Отвори я широко и тогава светлината на факлите й позволи да огледа по-добре фигурата му. С изпосталялото си триъгълно лице и леко скосените кафяви очи Дюпре й напомняше котка. Дори телосложението му беше котешко, — гъвкаво, пъргаво, макар и не съвсем мършаво. Вместо грубите, развлечени панталони и ризи на мъжагите в двора, той носеше елегантен светлосин жакет, гарниран със златист брокат и тъмносини панталони до коленете.

— Au revoir, гражданко. Ще се върна веднага, щом успея да откъсна тези добродетелни мъже от забавленията и ги насоча към дълга им, тоест към процесите.

С тези думи той затвори вратата след себе си.

Процеси. За втори път Дюпре споменаваше гази дума. Жулиет си забрани да мисли за това, тъй като трябваше да се съсредоточи върху собственото си отчаяно положение. Въжето беше омотано твърде здраво, а възелът не помръдваше.

Тя се приведе и започна да гризе със зъби омотаното около стъпалото й въже.

 

И в южния двор гъмжеше от мъже!

Катрин спря на половината път и се притисна в сянката на високия кладенец. Беше помислила, че дворът е пуст, но хлипането на някаква жена и дрезгав мъжки смях долитаха от пътя, който свързваше двата двора и не можеха да се сбъркат с нищо.

Портата изглеждаше безкрайно далеч. Бяха само четири или пет мъже, скупчени около проснатото тяло на някаква жена, но Катрин не биваше да рискува някой случайно да хвърли поглед към портата.

Горещите молби, хлипането и молитвите, които излизаха от устата на жената, й подсказаха, че се касае за някоя от монахините, но коя, не знаеше. Може би сестра Терез? Или сестра Елен? Би било непростим грях да не помогне на клетницата.

Катрин направи импулсивно крачка напред, но после спря измъчвана от съмнения. Нейно свещено право беше да рискува собствената си безопасност, но не биваше да застрашава Жулиет. В случай че приятелката й видеше, че Катрин е заплашена, тя щеше да забрави всички благоразумни аргументи и щеше да й се притече на помощ. Трябваше бързо да вземе решение! Или тя и Жулиет, или злочестата жена, която насилваха тези зверове в човешки образ.

Катрин падна на колене до кладенеца и се помъчи да не чува хълцанията на жената и мръсните псувни и подвиквания на мъжете. Искаше да изчака със смътната надежда, че мъжете ще се оттеглят, след като задоволят похотта си с монахинята.

Затвори очи и започна да се моли безмълвно. Милостиви Исусе, избави ни от злото…

Къде беше Жулиет? Може би беше видяла мъжете и чакаше в камбанарията, докато се изтеглят най-сетне?

Върви при сестра Бернадет, беше казала Жулиет. Да, в гробницата щеше да е на сигурно място. Защо винаги беше изпитвала страх от мъртвите, когато животът беше далеч по-жесток? Обви тялото си с ръце, за да потисне неудържимото си треперене.

Моля те, Жулиет, ела, толкова съм самотна!

Света Дево, не допускай да ме видят!

Направи така, че Жулиет да е в безопасност!

Направи така, че клетите жени повече да не страдат!

— О, какво виждаме тук?

Сърцето й подскочи като на пиле.

— Колко невъзпитано от твоя страна! Не биваше да я изкарваш тук навън. Добре знаеш споразумението. Братски делим всичко.

Единият от мъжагите избухна в оглушителен смях.

— Няма много нещо за делене. Една кльощава стара гарга.

— Въпреки това… като плячка тя принадлежи на всички ни.

Катрин се наведе напред, за да хвърли бърз поглед иззад кладенеца. Видя още два силуета да се приближават към останалите. Изглежда бяха някакви началници.

— Веднага престанете и я върнете обратно във вътрешния двор.

Мърморейки под носа си, мъжете най-после оставиха на мира нещастницата, която остана да лежи неподвижна.

— Ставай, пачавро!

— Не помръдва. — Дрезгав смях. — Виждате ли? Не желае да се върне при останалите, харесахме й.

— В такъв случай я пренесете оттатък.

С недоволно мърморене голата жена беше вдигната на ръце и отнесена към чакащите в тъмнината силуети.

— Защо е всичко това? Тук има достатъчно жени за делене.

— Правилата съществуват, за да се спазват!

Катрин се вледени. Погледът й беше прикован неотклонно към фигурите, които вече се отдалечаваха. Най-сетне се стопиха в тъмнината, а стъпките им заглъхнаха. В този миг тя скочи и се шмугна през зеещата порта.

Зад гърба й се чу вик!

Света Дево, някой я беше видял!

Тичаше през глава през зеленчуковата градина.

Сега не чуваше нищо след себе си. Дали защото тичаше по мека земя, вместо по плочника, или преследвачите се бяха отказали?

Сърцето й биеше до пръсваме.

Кръвта блъскаше в слепоочията й.

Тичаше на зигзаг между гробовете. Как така никога не й беше направило впечатление, че растящият върху кръстовете мъх приличаше на струйки кръв?

Сестра Бернадет. Трябваше да стигне до сестра Бернадет.

В този миг дочу нещо зад себе си. Присмех ли? Побоя се да се обърне, за да види.

Може би беше вятърът. Дано е вятърът!

Крилете на архангел Гавраил светеха на лунната светлина. Гробницата на сестра Бернадет. Трескаво дръпна резето, втурна се във вечното жилище и затвори вратата след себе си.

Не сложи резето от вътрешната страна.

А и защо ли. Мъртвите не се нуждаят от резета.

Пристъпи по-навътре в гробницата.

Хълбоците й се блъснаха в мраморния саркофаг.

Почти не усети болката, когато падна на колене до статива на Жулиет. Мракът напираше от всички страни, отнемаше й дъха.

Като опря горещата си буза до студения мрамор, тя поглеждаше напрегнато към вратата.

Закриляй ме, сестра Бернадет. Ти си била едва на осемнадесет години, когато е трябвало да умреш. А сигурно ти се е искало да живееш.

Милостиви боже, защо беше дошла тук? Гробницата съвсем не беше сигурно скривалище.

Тя беше клопка.

Вратата се разтвори със замах.