Айрис Йохансен
Вихрената годеница (16)

Глава шестнадесета

Зелени очи, които святкаха диво.

Катрин познаваше тези очи, познаваше техния пламък, а познаваше и ръцете, които я държаха като в клещи.

Когато се размърда, нетърпима, сякаш огнена болка премина през главата й.

— Не се движи — каза Франсоа, който я гледаше.

— Ти пак си ми сърдит!

— Не на теб — отвърна той пресипнало. — Този път не на теб. Постарай се да стоиш кротко и мирно. Жан Марк се метна на коня и замина за Грас, за да доведе лекар.

— Жан Марк… — Но Жан Марк не беше ли в Париж? Или може би грешеше? Той не биваше да оставя Жулиет на произвола на съдбата.

— Но, Франсоа, той не бива…

Мисълта й се изплъзна, непрогледен мрак я погълна.

 

Катрин повдигна бавно клепачи и съзря кестеняви очи, познати кестеняви очи.

— Жулиет? — прошепна тя.

— Да, аз съм. — Жулиет се усмихваше на Катрин, топеше кърпа в един леген и много нежно разхлаждаше челото на Катрин. — Най-после дойде на себе си. Цели два дни беше в безсъзнание и ние вече се разтревожихме за теб.

— Ти си тук… — Катрин сграбчи ръцете на Жулиет и ги стисна здраво. Тя смаяно вдигна вежди, когато разгледа приятелката си по-отблизо. — Нещо по-различно има у теб. Косите ти… Болна ли си била?

— Не, косите ми пречеха и затова ги отрязах. Болната си ти.

— Ах, така ли? Толкова се радвам, че си при мен. Хубаво е тук. Можеш да рисуваш морето…

— Не се и съмнявам… но най-напред ще се грижа за теб, докато оздравееш.

— Ах, вярно, ти казваш, че съм болна. — Катрин едва сега усети, че я боляха кръстът и раменете. С болките се върнаха и спомените й. — Аз кървях!

Жулиет присви устни.

— Ти си се подхлъзнала по камъните и си се търколила надолу по хълма. — Тя спря за миг. — Загуби детето.

Катрин се вледени.

— Какво дете?

— Въобще ли не си забелязала? — Жулиет направи малка пауза. — Катрин, ти беше благословена от Бога.

Когато схвана цялото значение на думите й, Катрин затвори очи. Сводестото помещение. Едно дете от каменната гробница, което напираше да излезе от утробата й.

— Аз… аз трябваше да се сетя. Но въобще не помислих за това — прошепна тя. — Или по-скоро не желаех да осъзная, че би могло да ме сполети. — Тя отвори очи. — Ти си знаела, нали, Жулиет? Затова ли ме застави да се омъжа за Франсоа?

Жулиет кимна.

— Всички сте знаели. Трябвало е да ми кажете!

— Ти беше болна. Постъпихме така, както сметнахме, че ще е най-добре за теб.

— То беше част от тялото ми, част от живота ми. Трябвало е да ме оставите аз да реша! — Тя спря развълнувана. — И Филип е знаел!

От устните на Жулиет се изтръгна проклятие.

— Когато те видяхме на каруцата, на драго сърце щях да убия Филип!

— Каква каруца?

— Филип не бил много сигурен, че може да те пренесе на кон и затова се върнал в къщи и взел каруца. Жан Марк, Франсоа и аз бяхме пристигнали само няколко минути преди той да се върне в господарската къща.

Зелени, святкащи от гняв очи отново гледаха към Катрин.

— Не си спомням нищо за Франсоа.

— Той те отнесе горе в стаята, а Жан Марк и Филип хукнаха да доведат лекар.

— Но защо Франсоа е тук?

— Това е дълга история. Една такава история, от която Жан Марк съвсем не е възхитен. Но за нея ще говорим по-късно.

— Добре. — В момента Катрин не беше в състояние да мисли за недоволството на Жан Марк. Силите й изглежда намаляваха с всяка дума, която изричаше. — Къде е сега той?

— Отпътува с Франсоа за Кан, за да види дали е пристигнал корабът му от Марсилия. Преди да напуснем Париж, той уведоми писмено своя корабен агент, че трябва… — Жулиет поклати глава. — Но ти си вече почти задрямала. Лекарят каза, че през следващите дни ще да имаш голяма нужда от сън. Сега си тръгвам и ще те оставя на спокойствие. — След кратко колебание тя добави: — Филип иска да те види.

Катрин се вцепени.

— Не сега!

Жулиет кимна удовлетворено.

— Много добре! Този похотлив женкар не заслужава никаква милост.

— Ти знаеш ли какво стана?

— Да. Филип разказа всичко от игла до конец, когато те докара в господарската къща. Той наистина е голям развратник и суетен паун, но поне е честен. — Жулиет стисна ръката й. — Но вън на прага стои някакво дете, което според мен трябва да пуснеш да те види, щом си по-добре. То клечи отвън в предверието, а Филип всеки път излиза от кожата си, когато се препъне в него.

— Мишел! — Прилив на топлина пропъди част от студа, който беше обзел Катрин. — Да, искам да го видя.

Клепачите й отново се затвориха и тя заспа непробудно. Спа без помръдване чак до първите часове на утринното развиделяване. Когато се събуди, усети, че има някой в стаята.

— Жулиет, ти ли си?

— Не, аз съм. — Мишел седеше с кръстосани крака на килима в средата на помещението. — Тя ми нареди да чакам тук, щом й казах, че няма да си тръгна. — Той впери обвиняващо очи в нея. — Ти направо ме смрази. Помислих си, че ще предадеш Богу дух.

— Искрено съжалявам! Не исках да го правя! — Тя се усмихна изнемощяло. — Радвам се, че те виждам, но сега отивай си вкъщи да поспиш.

Той припълзя по-близо до леглото, кръстоса ръце върху завивката и опря дланите в брадичката си.

— Не биваше да те водя там. Исках само да видиш морето, когато е най-красиво!

— И то беше наистина хубаво… — Тя протегна ръка и го поглади по къдравата коса. — Не си виновен ти, че паднах. Видях нещо, което… ме развълнува.

— Мосю Филип и Леонор, които правеха онова нещо.

Катрин го погледна.

— Ти си знаел какво вършат там… — В гласа й се долавяше погнуса и отвращение.

— Мосю винаги води жените в къщата, когато иска да се забавлява с тях.

— Това не е за пръв път, така ли? Значи той принуждава цветоберачките…

— Не, не, жените отиват с него на драго сърце. Той им доставя наслада и те с радост отиват при него.

— С радост?! — Катрин преглътна с усилие. — Това не е никаква радост.

Мишел я погледна изненадано.

— Повечето мъже и жени на полето обаче го възприемат така. — Малката му ръка докосна и похлупи нейната. — Мъчно ми е, че си загубила детето. Знам, че щеше да го обичаш!

Щеше ли да обича детето, което й беше натрапено? Никога нямаше да узнае, а това откритие водеше след себе си пустота, меланхолия и униние. Всяко дете, което се ражда на този земен свят, заслужава любов.

— Майка ми не ме е обичала. — прошепна Мишел. — Тя е искала да умра!

— Не — възрази меко Катрин. — Навярно е била само много изплашена и не е знаела какво да направи.

Мишел поклати глава.

— Тя не ме е искала. Никога след това не ме потърси. Може би се е бояла, че мосю Филип ще й се кара.

— Защото те е оставила на полето?

Той отново поклати глава в знак на несъгласие. Извитите му мигли, черни като смола, бяха спуснати и скриваха погледа му.

— Защото не ме е взела със себе си. Всички жени трябва да вземат със себе си децата. Той им дава много пари, но те трябва да се грижат за тях. Майка ми го е измамила.

Катрин хвана по-здраво детската ръка.

— Не те разбирам, Мишел!

Учуденият му поглед срещна очите й.

— Майка ми беше от жените, които посещаваха с мосю Филип maisonette des Fleurs.

— Боже милостиви! — прошепна тя. Дете на Филип! Мишел беше дете на Филип! — Откъде знаеш всичко това?

Мишел вдигна в почуда рамене.

— Та това го знаят всички из градините. Много жени са били вече там, преди да се родя. Те знаят, че майка ми е измамила мосю Филип.

— Тя ли го е измамила? А какво е станало с теб? Тя е оставила новороденото в полето на съдбата му, а пък той дори не те е признал… — Тя не продължи мисълта си, защото забеляза, че Мишел я гледа объркано. — Не твоят баща е бил измамен…

— Моят баща ли? — Той повтори думата, сякаш му беше непозната. — Мосю Филип ли имаш предвид?

— Той е твоят баща!

Мишел за кой ли път поклати отрицателно глава.

— Той е мосю Филип!

Можеше ли да бъде обвиняван за това? От ранно детство Мишел беше израснал сред хора, които приемаха, че Филип е господарят, който има право да опложда жените. Дори го хвалеха, задето ги отпращаше с пари в пазвите. Мъж, допуснал детето му да стане полски ратай и не е проявил към него повече внимание, отколкото към останалите дечурлига на полските работници. Мъж, допуснал свещеникът да нарича Мишел дете на греха, а майка му блудница и не признал собствената си вина!

Тя усети как у нея се надига необуздан гняв. При все това овладя вълнението си, наведе се и докосна с устни тъмните къдрици на момчето.

— Да, имаш право, той е мосю Филип. Той не е твоят баща. Ти не се нуждаеш от него.

— Знам. Аз си имам цветята.

Горещи сълзи пламнаха в очите й. Мишел обичаше своите цветя. Тя си имаше Вазаро. Жулиет си имаше живописта. Увлечения, които носеха утеха и смекчаваха болката и самотата в живота, но не беше ли необходимо и още нещо?

— Ти винаги ще ги имаш и ще получиш даже повече!

— Не ми трябва нищо повече!

— Да, но отсега нататък ще имаш повече. — Тя прокара длан по косата му. — Сега отивай в леглото и ме остави да спя! Утре трябва да свърша много неща.

Той се намръщи.

— Дочух как лекарят каза на мадмоазел, че трябвало да останеш две седмици на легло.

— Дойде ми до гуша хората да ми казват кое е добро за мен и кое не. Сигурна съм, че ми мислят доброто, но на това трябва да се сложи край. Ще дойдеш ли отново следобед?

Той кимна.

— Да, ако си свърша работата на полето.

— Не, не ходи в градината. Ти няма нужда да… — Тя се сепна. Мишел обичаше брането на цветя и всичко, свързано с тях. Не биваше да му натрапва волята си само защото беше вбесена заради Филип. В края на краищата нея самата я привличаше работата на полето. Ала това беше нейно собствено решение, взето без чужда намеса. Мишел никога не е могъл да решава свободно и самостоятелно. — Да, в такъв случай ела след работа!

Той се усмихна и се изправи.

— Ще ти донеса цветя. Всяка стая става много по-хубава, когато в нея има цветя.

— О, да, моля те!

Тя го гледаше в захлас как върви към вратата — дребничък, дързък, раним и все пак притежаващ някаква сила, необичайна за едно дете на неговата възраст. Мишел беше син, с когото би се гордял всеки баща, ала Филип го беше оставил на произвола на съдбата, както и майка му! Това беше жестоко!

Щом вратата се хлопна, тя се мушна под завивката. Изпепеляващата тъга и мъка сега бяха по-осезаеми от преди. Но в този миг не тъгуваше за детето, което толкова малко беше живяло в утробата й, а за нещо скъпо и лелеяно, което в спомените беше й давало топлина и радост. Нима Филип, когото беше обожавала, действително някога е съществувал или се беше променил така, както се беше променил и целият свят?

Усети как сълзите потекоха по бузите й, но не направи нищо, за да ги удържи.

Всяка жена има право на сълзи, когато мечтата й е разбита.

 

— Какво си намислила? — Жулиет гледаше недоумяващо Катрин, която бавно се спускаше по стълбището надолу. — Върви веднага обратно в леглото! Лекарят каза…

— Чувствам се чудесно! — прекъсна Катрин упреците й и същевременно направи гримаса. — Е, не съвсем чудесно. Всичко така ужасно ме боли, че обличането ми отне почти цял час.

— Трябваше да ме извикаш!

— Защо? Знаех, че ще се справя сама. Само не биваше да се предавам.

— Ти си прекалено слаба, за да… — Жулиет въздъхна. — Не мога да превъзмогна себе си. Бях се заклела да не те задушавам повече с грижите си, а какво всъщност правя? Престъпвам обещанието, което си бях дала. — Тя й намигна. — Но за всичко си виновна ти! Какво друго може да очаква човек, когато при първата ни среща след раздялата изглеждаш така, сякаш те е прегазила карета?

Катрин се усмихна.

— Точно така се чувствам и аз. Прегазена от тежка карета — като берлината, с която взеха Сесил дьо Монтар от манастира. — Тя спря да говори и си пое дълбоко дъх. После бързо смени темата. — Къде е Филип? Бих искала да го видя.

— Заминал е на кон към градините.

— Къде по-точно?

Жулиет вдигна рамене и поклати в недоумение глава.

— По всяка вероятност към северната градина. Там само преди няколко дни имаше много за бране.

Катрин тръгна към вратата.

— Жулиет, ще се видим по-късно.

— Почакай! Ще наредя да те вземе някоя талига.

— Талига ли? — Катрин се изсмя презрително. — За да ме откара до полето! Та то е на малко повече от миля оттук. Преди два дни работех в тази градина от ранни зори до късен следобед.

— Филип вече ни каза. — Жулиет я погледна тъжно и погледът й се плъзна от загорялото лице на Катрин към нейното стройно, гъвкаво тяло. — Знаеш ли, ти изглеждаш… другояче!

— Станах по-силна. Вазаро ми се отрази добре.

— Личи си. — Жулиет ненадейно се обърна. — Щом като не мога да те вразумя, ще си извадя скицника. Ти си права. Мястото е превъзходно за рисуване.

Катрин остана с чувството, че някак беше уязвила Жулиет.

— Жулиет, какво ти е…?

— Хайде, дим да те няма! Но наистина не очаквай от мен, че ще се грижа за теб и ще треперя както преди, ако припаднеш на връщане. — Жулиет се изкачи бързо по стълбището. — Ще бъда страшно заета с моите скици.

— Не, не очаквам нищо от теб! — Катрин погледна угрижено след нея. — Ще се върна скоро.

Жулиет кимна.

— Защо стоиш като закована? Нали знаеш, че ще се тревожа за теб, докато не се върнеш!

Думите бяха изречени сурово, но сърдечно. По същия начин Жулиет изразяваше обичта си на времето в училище и Катрин изпита ненадейно копнеж по дните на общото им детство. Не, тогава те не бяха две деца! Само тя беше детето. Жулиет винаги виждаше живота такъв какъвто е в действителност.

— Не бой се, аз наистина съм много по-силна!

— Знам. — За миг на Катрин се стори, че вижда сълзи в очите на Жулиет. — Наистина го знам. — С тези думи тя продължи да изкачва стъпалата.

Катрин стоеше разкаяна и гледаше подире й. Дали не трябваше да изтича след нея и да я попита защо е излязла от кожата си?

Не го направи. Жулиет беше на път да се разплаче и не желаеше никой да я вижда в такова състояние. По-късно можеха да си кажат какво им тежи на сърцето.

Тя бавно се обърна, отвори вратата и излезе от господарската къща, за да потърси Филип.

 

Щом забеляза Катрин да приближава, Филип скочи от седлото. Той изтича да я пресрещне усмихнато.

— Катрин, ти изглеждаш великолепно отпочинала. Вече се страхувах, че щеше да… — Той помълча и продължи малко сковано: — Знам, че беше стъписана от гледката, но навярно не разбираш съвсем… Леонор е привлекателна, но тя не значи нищо за мен. Мъжът трябва все пак да си има своите удоволствия.

— Наистина ли? — Тя потърси погледа му, в който прочете искрена загриженост. Тревога за нея, а не за това, че той самият беше заловен в деликатна ситуация. Филип съвсем не беше чудовище, но не беше и сияещият в златен ореол млад бог, когото беше обожавала. Той беше мъж със слабости като всеки друг, но една от тези слабости тя не можеше да му прости. — Не знам какво „трябва“ да правиш с жените, скъпи мой, но знам, че всеки истински мъж трябва да поеме отговорността върху себе си, ако от това нещо се появи дете.

— Леонор не е благословена от Бога. Откъде знаеш изобщо…? — Той се вцепени, а погледът му се зарея към простиращите се в падината ниви. — Мишел!

— Мишел.

— Никога не ми е минавало през ум, че знае! — Филип се замисли дълбоко. — Някой от берачите трябва да му е казал.

— Мишел е твое дете. Как може да се отнасяш към него така пренебрежително?

Филип не смееше да я погледне в очите.

— Аз никога не съм бил дребнав!

— Ако беше дете на някой друг, щеше да е достатъчно, че не си дребнав, но той е твое дете!

— Слушай, Катрин, ти добре знаеш, че като последна издънка на своя род аз съм беден и без надежди за бъдещето. Когато Жан Марк ми предложи тук мястото на управител, за мен това беше като манна небесна. Не върви да ме преследва цяла орда копелета — обясни унило Филип. — Това Жан Марк никога не би търпял! Когато ми повери управлението на Вазаро, знаех, че трябва да проявявам известна предпазливост.

— И затова на всяка жена, която е забременявала от теб, си давал пари и си я отпращал далеч от Вазаро.

— Или се омъжваше за някой от берачите. Боже Господи, та тези жени не са чак толкова много! — Филип беше блед като вощеница, но не се забелязваше да страда от гузна съвест. — Катрин, ти си съвсем невинна и не ги разбираш тези неща! Подобни истории се срещат навсякъде и то не само във Вазаро. Аз никому не съм навредил. Жените се радваха, че могат да получат пари и да си заминат.

— А какво се случи с Мишел?

— За Мишел във Вазаро се грижат всички заедно.

— Всички, с изключение на теб!

— Вече ти казах, че давам пари на всяко семейство, което Мишел си избере…

— Престани с тези извъртания и оправдания! — сряза го тя несдържано. — Това не е достатъчно!

Филип я погледна жално.

— Един или два пъти исках да започна разговор с Мишел… но той… той не ми допада… Той е…

— … той не е като другите деца, нали? — довърши тя вместо него и го погледна недоверчиво. — Как е възможно, кажи ми!

— Мишел — Аз не го разбирам!

В този миг си спомни думите на Мишел: „Мосю Филип обича цветята, но не ги разбира!“

— Много жалко! Струва ми се, че той пък те разбира твърде добре!

— Какво ще направиш? — Той се помъчи, да се усмихне. — Допускам, че ще кажеш на Жан Марк. Той ще ме изгони!

— Не, няма да му кажа.

Филип въздъхна облекчено.

— Много мило от твоя страна!

— Никому няма да кажа. Ти обичаш Вазаро и вършиш добра работа. — Тя го погледна. — Но в момента не искам да те виждам тук! Замини за известно време!

— Къде?

— Някъде. Посети майка си и сестрите си за половин година! Тръгни още днес!

— Но ти ще имаш нужда от мен във Вазаро. Не знаеш нищо за нещата, които са необходими за доброто управление на имението!

— Ще се уча от мосю Опостен, от берачите и от Мишел. — Тя се спря. — А когато се върнеш, ще трябва да се примириш с факта, че Мишел живее в господарската къща и се възпитава както му се полага.

— Синът на една обикновена берачка… — Филип забеляза как чертите на лицето й се изопнаха и побърза да продължи: — Не мога да го призная за свой син. Жан Марк би побеснял от гняв и би ме освободил от длъжност.

— Жан Марк не е собственик на Вазаро. Аз решавам дали да си тръгнеш, или да останеш — каза Катрин нетърпеливо. — Но изобщо не бих желала да признаваш Мишел за свой син. Вече е прекалено късно!

— Да! — Филип кимна припряно. — Радвам се, че разбираш. Аз не му желая злото. Ако искаш, на драго сърце бих могъл да завържа с него и по-близко познанство.

— По-добре недей! — В гласа й се долавяше сарказъм. — Недей, щом като момчето не ти допада!

С тези думи тя се обърна и го остави в недоумение.

 

— „Вихреният танцьор“… — промърмори Катрин. Тя се приближи към канапето до прозореца, където седеше Жулиет и рисуваше. — Но не е ли прекалено опасно във времена като тези човек да пътува до Испания.

— Не мога да разбера защо. — Моливът на Жулиет нанасяше леки щрихи по листа на коленете й. Погледът й беше насочен към берачите из градините от долната страна на господарския дом. — В крайна сметка аз говоря испански, а ние все още не сме във война с Испания. Като слезе на сушата в Ла Ескаля, Жан Марк смята да купи коне и да стигне до Андора. Ако ни задържат на границата, винаги мога да кажа, че съм избягала от Франция, едва съм спасила живота си и търся убежище в дома на дядо си. Като знам колко емигранти има в Испания, моята история няма да прозвучи неправдоподобно. Всичко ще мине като по мед и масло. — Тя направи гримаса. — А с нас е и Франсоа, който може да предложи закрила на Жан Марк.

Катрин изглеждаше сащисана.

— Франсоа ще закриля Жан Марк, така ли?!

— Дантон каза, че точно затова пращал Франсоа да ни придружи до Испания. — Тя се усмихна. — Намирам го по-скоро смешно. Все едно пантера да защитава тигър, не смяташ ли?

— И какво казва Жан Марк?

— Той смята, че Дантон праща Франсоа с него, за да узнае какво ще прави в Испания. По всяка вероятност това е истинската причина.

— Вече съвсем се оплетох. Говориш единствено за Жан Марк, а после твърдиш, че искаш да заминеш с тях?

— Така и ще постъпя! — Жулиет рисуваше едно закръглено бебе, което лежеше в кошче близо до една берачка и ръкомахаше весело. — Но Жан Марк настоява да остана тук, във Вазаро и се държи така, сякаш е убеден, че ще ми се наложи!

— В повечето случаи той успява да се наложи. Аз бих предпочела да останеш тук.

— Вече ти казах защо трябва да замина с тях. Как да съм сигурна, че Жан Марк ще ми даде парите за „Вихрения танцьор“, ако тръгне да го търси сам и в края на краищата го намери?

— Той твърди, че ще ти даде парите.

— Ние сключихме договор. — Жулиет вирна войнствено брадичката си. — А един договор трябва да се спазва!

Катрин се отпусна на пейката и се облегна на стената на дрешника. Тя насочи поглед към Жулиет.

— Струва ми се, че и ти си се променила.

Жулиет поклати глава.

— Все съм си същата.

— Не, ти изглеждаш… по-мека.

— И ти сега ме гледаш с по-бистър поглед. Никога преди не съм се чувствала толкова безстрашна и силна. — Жулиет се взираше в скицата си. — Франсоа ми рече веднъж, че аз съм човекът, който има нужда от теб. Трябва да е бил напълно прав, понеже сега ти въобще нямаш нужда от мен. — Тя се усмихна с усилие. — Ти си ме надраснала с цяла глава! Как е възможно това?

— Вазаро направи чудеса с мен.

— А малкото момче на Филип?

Катрин ококори очи.

— Ти знаеш ли за Мишел? Откъде научи?

— Ах… очите и формата на устата са сходни.

Катрин трябваше да се сети, че острите очи на Жулиет ще открият онова, което на нея й беше убягнало. Това са все пак очи на художник…

— Мишел ще се пренесе при мен в господарския дом, стига да успея да го придумам.

Жулиет спря да движи четката.

— И ти ще се омъжиш за този суетен паун?

— О, не!

Жулиет се успокои.

— Някои жени много оглупяват, когато работата опре до мъже. — Тя се залови да рисува планините в дъното. — Ще се чувстваш по-добре с детето, отколкото с мъжа. На драго сърце бих нарисувала портрет на Мишел. В лицето му личи повече характер, отколкото в мутрата на оня суетен франт, баща му.

— Ще останеш ли във Вазаро, като се върнеш от Испания?

Жулиет поклати глава.

— Имам да върша много неща в Париж и няма да мога.

— Става дума за кралицата, нали?

— Жан Марк и аз се споразумяхме…

— Париж е прекалено опасен. Дюпре ще…

— Там е достатъчно сигурно… — Жулиет спусна мигли. — Дюпре е напуснал Париж, а мен никой няма да ме познае. Имам великолепна перука, която ме преобразява напълно.

Катрин поклати скептично глава.

— Не си блъскай напразно главата! За мен не представлява никакво трудност да ти разреша да се оправяш и без мен. — Жулиет й намигна весело. — Но не бих могла да изтърпя, ако сега пък ти започнеш да ме задушаваш с грижи и внимание.

— Но ти все пак ще минеш през Вазаро, преди да продължиш за Париж, нали?

— Ама разбира се! Нали ти казах вече, че искам да рисувам Мишел.

Катрин поклати глава, меланхолично усмихната. Жулиет наистина не се беше променила. Все още се срамуваше да признава чувствата си.

— В такъв случай ще впрегна цялото си красноречие и ще се помъча да те убедя, когато се върнеш. — Катрин се изправи. — Сега те оставям на скиците ти, а аз ще се погрижа за вечерята.

— Почакай! — Жулиет се изправи бавно и хвърли скицника на канапето. — Имам подарък за теб. — Тя изтича до писалището от розово дърво и изтегли средното чекмедже. — Трябва да ми обещаеш, че ще го използваш.

— Подарък ли? — Катрин си припомни деня, когато Жулиет й беше подарила верижката с медальона. Стори й се, че оттогава е изминала цяла вечност.

Жулиет извади от чекмеджето грамадна книга, подвързана с червена марокенова кожа.

— Това е дневник, в който е добре да записваш преживяванията си за всеки отделен ден. Аз съм написала датата на всяка страница.

Тя спря и си пое дъх.

— Започва от втори септември 1792 година.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Манастирът!

— Дневникът е предназначен само за твоите очи. — Жулиет прекоси стаята и подаде книгата на Катрин. — Ще ти помогне.

— Не…

— Аз получих помощ по подобен начин. Жан Марк ме застави да рисувам онова, което се беше случило там и… аз изпитах люта омраза, докато рисувах онези canailles. — Тя погледна приятелката си. — Но това ме освободи. Не искам ти да оставаш пленница на кошмарите, след като аз успях да се освободя!

Катрин се усмихна колебливо.

— Не умея да рисувам.

— Но можеш да рисуваш с думи. Там си много по-добра от мен. Обещай ми, че ще го направиш!

— Сега все още не мога.

Жулиет кимна с разбиране.

— В такъв случай остави първите страници празни и ги попълни по-късно. Но някой ден ще го сториш, нали?

— Някой ден.

— По-добре по-скоро!

Катрин прегърна бурно Жулиет и каза задавено:

— Да, скоро! — После пусна приятелката си и се обърна. — Сега ме остави да вървя, преди да съм ревнала и ти да ме обвиниш, че цивря като малко дете. — Тя се спря на прага. — Ще се върнат ли днес Жан Марк и Франсоа?

— Жан Марк не ми каза кога смятат да се приберат. Струва ми се, че ако можеше, би вдигнал веднага платна и би излязъл в отрито море, без да се връща обратно. Но той ще поиска да научи дали си се оправила напълно, преди да тръгне на път.

— В такъв случай на масата ще бъдем само трима.

— Трима ли? Мислех, че и момчето ще присъства.

— Отпратих Филип за известно време. Вече от доста отдавна не е навестявал семейството си. — Катрин отвори вратата. — В момента във Вазаро няма нужда от него.

— И господарката на Вазаро също няма нужда от него — добави Жулиет тихо.

— Да, аз нямам никаква нужда от него. — Катрин се чувстваше лека като птичка, сякаш товар се беше свлякъл от плещите й. Ръцете й обхванаха по-здраво дневника. — Въобще не се нуждая от него.

 

Жан Марк пристигна във Вазаро едва подир полунощ.

Франсоа не беше с него.

Когато Жулиет дочу приглушеното чаткане на копита пред къщата, тя скочи от леглото, изтича долу и отвори със замах вратата, докато Жан Марк се качваше насреща й по стъпалата.

— Имаме ли кораб на разположение?

— Имам един кораб — отвърна Жан Марк. — „Bonne Chance“^[1] стои готов за отдаване в пристанището, Франсоа остана в Кан, за да потърси някой пристанищен чиновник и да подготви отплаването утре вечер.

— Колко хубаво, че ти помага. — Жулиет го каза някак разсеяно, а погледът й беше прикован в Жан Марк. От двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки и беше достатъчно да го погледне човек, за да разбере, без да го пита излишно, че настроението му не е никак добро. — Ял ли си вече?

— Преди да тръгна от Кан. — Той я изгледа от главата до петите. — Никога ли не слагаш нощем нещо друго, освен тази невъзможна риза?

Жулиет погледна към широката си бяла нощница.

— Откъде накъде? Беше страшно мило от страна на Мари, че ми я даде, а е страшно топла и удобна. Нощите тук наистина не са толкова студени като в Париж, но все пак…

— Няма значение. — Жан Марк затвори вратата и тръгна към стълбите. — Лека нощ, Жулиет!

— Надявам се, че си разбрал. Аз ще пътувам с теб за Испания.

Както вървеше, той се спря, но не се обърна с лице към нея.

— Няма да стане!

— Говоря испански. Майка ми държи „Вихрения танцьор“. Ти се нуждаеш от мен.

— Прекалено съм уморен, за да споря с тебе. Сили не ми останаха. Цял ден, съм се разправял с алчни чиновници, които бих предпочел да удавя в морето, вместо да ги подкупвам. А преди да изляза в открито море, ще трябва да измисля начин да се отърва и от Франсоа.

— Но ти имаш нужда от мен!

Едва сега той се обърна с лице към нея и я погледна, а тя стоеше така, сякаш четката беше в ръката й и щеше да рисува портрета му.

— По време на това пътуване ще имам нужда от теб само за да задоволя плътските си страсти. Следователно, ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да поемеш и тази задача. Разбра ли ме добре?

Дъхът й секна и минаха няколко секунди, докато се окопити.

— Да разбирам ли това като заплаха?

— Не, като предупреждение. Последно при това! — Той се усмихна. — Само Бог знае защо. Не съм имал жена, откакто напуснах Марсилия и в момента съм толкова наежен, колкото твоят сладострастен дук дьо Грамон.

— Той не беше мой. Той беше любовник на майка ми.

— За което съм му безкрайно благодарен. Но дори да беше посещавала леглото на всеки царедворец от Версай, пак щях да те поканя в моето.

— Би било твърде неблагоразумно. Дребната шарка мореше много хора тогава.

— В сегашното ми състояние това изобщо няма да ме спре, повярвай ми.

— Много неразумно! Един нищожен миг на наслада, а сетне… — Тя спря неочаквано и пое дълбоко дъх. Чувстваше, че думите й са напълно безсмислени, тъй като в действителност усещаше само тръпка между бедрата си и горещина, която се надигаше към бузите й.

Жан Марк отправи сериозен поглед към нея.

— Не го прави. Жулиет! Намирам се в невероятното положение да ти угаждам за нещо, което според мен не се подразбира от само себе си. За първи път в живота си се опитвам да обуздая желанията си и да те пощадя. Това съвсем не е малка жертва от моя страна. — Той спря, изглежда, за да се убеди, че се е овладял. — Ти беше права. Никога не съм обичал нито една жена и освен това нямам намерение да обичам. За мен всичко е една игра, която, щом започна, трябва да спечеля, и никога не се отказвам, преди да съм я спечелил. Послушай съвета ми, плюй си на петите и беж да те няма. Ако не искаш нашата връзка да се превърне в сладострастна клопка, остани във Вазаро. — Той се изкачваше нагоре по стълбите. — А в случай, че решиш да дойдеш с мен, съветвам те изобщо да не вземаш със себе си отвратителната нощница, към която изглежда имаш особено предпочитание. Точно нея най-напред ще изхвърля зад борда!

 

— Кой е този? — попита Мишел.

Катрин хвърли още две рози в кошницата, преди да погледне към билото на хълма, накъдето сочеше ръката на Мишел.

Франсоа Ечеле стърчеше там като дърво и се взираше в Катрин.

— Това е Франсоа Ечеле, един от парижките гости.

— Знам това. Той беше тук и в деня, когато ти се подхлъзна и падна, но какъв ти е на теб?

— Вече ти казах.

— Той страшно се беше разгневил на мосю Филип — каза Мишел. — Даже си помислих, че иска да го убие, задето ти е причинил болка.

— Заблуждаваш се, хич не го е грижа за мен. — И все пак този мъж беше нейният съпруг, както малко потиснато й подсказа нейната памет. Макар и не в очите на Бога, но все пак в очите на Френската република. Споменът за оня ден се беше разсеял и беше заприличал на обикновена травма като всичко останало, което се беше случило, след като в онази паметна утрин погледна от прозореца на каретата и видя цветята. Вазаро беше сега нейната единствена действителност.

— Той те чака. По-добре иди при него — каза Мишел. — Убеден съм, че ще стои там, докато не отидеш.

Катрин се усмихна.

— Е, никак няма да ни хареса, ако пусне там корени. Ще бъде доста трудно да го извадим оттам, ако някой ден решим там горе да садим цветя. — Тя тръгна покрай редовете. — Ще се върна скоро, Мишел.

Той не отвърна нищо, а като се обърна, тя видя, че Мишел замислено е вперил поглед във Франсоа.

— Жулиет ми каза, че си тук. Не очаквах да те заваря в толкова добро състояние — каза Франсоа, когато тя застана пред него. Погледът му бавно се местеше от дебелата плитка към дървените обуща на краката й. — Мислех, че все още…

— Слаба и изнемощяла ще вардя леглото, така ли? Не, аз съм отново на крака.

— Виждам. — Погледът му остана прикован в лицето й. — Сънуваш ли още лоши сънища?

Тя потръпна.

— Вече бях забравила, че и ти знаеш за тази глупост. Съжалявам, че съм била такова бреме за всички. — Паузата беше достатъчна, за да промени темата. — Щастлива съм, че поне ти платиха добре заради мен.

— Много добре — съгласи се той равнодушно. — Но ти не ми отговори на въпроса. Преследват ли те още кошмарите?

— Само понякога, но едва ли може да се очаква друго. От последния кошмар е изминала вече цяла седмица. — Настойчивият му поглед я притесни и смути, и затова побърза да каже: — От Жулиет научих, че днес потегляш за Испания.

Франсоа кимна.

— Ще отплаваме в полунощ.

— В такъв случай вероятно ще искате да тръгнете доста рано. Ще заръчам вечеря за петима.

Неочаквано той се усмихна.

— Неуморима берачка на цветя и същевременно привлекателна домакиня. Питам се какви ли още страни на характера ти ще открия в бъдеще?

— И аз самата се питам. — Тя се обърна и се заспуска през възвишението към нивата. — Ще ти хареса виното на Вазаро — каза тя през рамо. — То е меко и удивително свежо.

— Интересно описание. — Дрезгавият му тон й подейства странно и тя смаяно се обърна. Лицето му беше безизразно. Той каза: — Радвам се, че ще имам възможност да го опитам.

Побиха я тръпки, сякаш над полето повя дъждоносен вятър. Усети как нещо я присви, а ненадейно пламнаха и гърдите й. От страх ли?

Тя се извърна и ускори крачки, докато стигна на нивата при Мишел. Започна да бере цветя с трескава бързина и да ги мята в кошницата.

— Загубила си ритъма — предупреди я Мишел, който гледаше към баира. — Той все още те наблюдава.

Движенията на Катрин станаха по-бавни и по-предпазливи.

— Защо се интересуваш от него?

— Тръгна си. — Мишел пак започна да къса цветята.

— Защо? — попита тя настойчиво.

— Струва ми се, че е от онези хора, които умеят да разбират цветята.

Катрин се разсмя звучно и поклати глава.

— Мишел, това съвсем не е кротък и благ човек. Той е всичко друго, но не и това.

— Не е нужна кротост и благост, а… — Той се постара да намери правилната дума. — Потребно е знание. Чувство.

— И според теб той притежава и двете, така ли?

— Убеден съм. — Мишел се замисли. — За тебе усещах, че ще ги разбереш. Той обаче е различен от теб.

Не, ние нямаме нищо общо помежду си, помисли Катрин. Но Франсоа притежаваше способността да я смущава. Колко е добре, че днес ще напусне Вазаро!

Смущението на Катрин се разрасна, когато същата вечер пристъпи прага на салона и срещна погледа на Франсоа. Учтивият поклон, който направи, като се надигна, не можеше да я заблуди. Погледът му не беше загубил нищо от своята настойчивост.

Ненадейно осъзна, че беше с голи рамене, които проблясваха в слънцето на късния следобед и които подчертаваха заоблеността на гърдите й над копринената рокля с цвят на слонова кост.

— Моля ви, седнете!

Тя се отпусна в едно кресло и погледна Жан Марк. Той вече беше в пътнически костюм. Със закъснение забеляза, че и Франсоа беше готов за път.

— След четвърт час вечерята ще бъде сервирана. Надявам се, че се чувствате добре.

— Абсолютно. Катрин, вино? — Жан Марк стоеше до шкафа в другия край на салона и наливаше вино. — Изглеждаш ослепително.

— Да, ослепително — повтори Франсоа тихо, като сядаше. Топлината на усмивката му мина през помещението и я обгърна цялата.

Катрин отмести погледа си от Франсоа.

— Вино ли? Ах, да, моля те. Къде е Жулиет?

— Още не е слязла. — Жан Марк се обърна и подаде една чаша на Катрин. После отиде при Франсоа и подаде и на него. — Не съм я виждал от снощи.

— Аз я видях днес сутринта, преди да изляза и да отида на полето. По всяка вероятност се е вглъбила в скиците си и отново е забравила за времето. — Катрин отпи от чашата си. — Ако не дойде скоро, ще отида да я видя.

— Няма защо да бързаш. — Жан Марк седна и изпъна обутите си в ботуши крака пред себе си. — Жулиет надали някога може да бъде точна. Пий си виното!

Катрин го погледна с любопитства.

— Ти вече си разбрал това, така ли?

— Разбрах някои неща за Жулиет. — Жан Марк хвърли равнодушен поглед към Франсоа. — Та вие изобщо не пиете!

Катрин се усмихна.

— Това е виното на Вазаро, за което ти разказах. Помниш ли?

— Да, помня. — Франсоа вдиша чашата си и отпи на големи глътки.

— Е, как го намираш? — попита Катрин. — Това е от добра реколта.

Франсоа кимна, когато срещна погледа й.

— Свежестта ми прави по-голямо впечатление от мекотата и понякога тъкмо тя е онова, от което се нуждае един мъж.

— А, така ли било? — Отново я обзе жар и тя припряно извърна погледа си. — Филип разправяше, че тази година гроздето щяло да бъде превъзходно. Дано излезе прав. Вие…

Звучно издрънчаване я прекъсна.

Стъписана, тя погледна Франсоа. Той се беше строполил върху облегалката на стола си. Чашата му беше паднала на пода, червеното вино образуваше локва върху дъбовия паркет.

Катрин скочи и изтича уплашено към него.

— Жан Марк, той не е добре!

— Ами! — Жан Марк също стана и се приближи до него. Той отмести главата на Франсоа назад и го погледна изпитателно в лицето. После изправи снага и каза спокойно: — Спи дълбоко и непробудно. Не е изпил всичко, но е достатъчно, за да го отстраним от пътя си, преди да излезем в открито море.

— Ти си го упоил?

— Реших, че така е по-мило от моя страна, вместо да му разбивам черепа — каза Жан Марк и допълни, като сви рамене: — Уважавам го. Затова не ми се искаше да го ранявам. — Той разкопча най-горните копчета на ризата на Франсоа и разхлаби твърдата яка. — Така, сега му е по-удобно. Конят ме чака оседлан в обора. Докато Франсоа дойде на себе си, „Bonne Chance“ ще е в открито море.

— Жан Марк, ти не постъпи добре — каза Катрин с леден глас. — В края на краищата той е гост в моя дом!

— Скъпа Катрин, щеше ли да е по-добре, ако бях изчакал до Кан и го бях оставил да лежи в някоя тъмна уличка, където крадците можеха да го оберат и да го убият?

— Не, но това, което стори, също не е правилно…

— Дантон го прати по петите ми, за да ме следи отблизо. Аз няма да тръгна да търся „Вихрения танцьор“ само за да ми го отнеме после някой и да го поднесе на републиката. Au revoir, Катрин, кажи на Жулиет, че аз… — Той спря по средата. — По всяка вероятност няма да имаш възможността да й кажеш нищо, след като открие, че съм тръгнал към пристанището без нея. Когато кипи от гняв, езикът й е остър като нож.

С тези думи той напусна салона, а веднага след това Катрин дочу и хлопването на входната врата.