Айрис Йохансен
Вихрената годеница (12)

Глава дванадесета

Жулиет се шмугна в предверието и побягна нагоре по стълбите.

— Каква интересна премяна! Не ми казвай само, че дрехата ти е от Жули Ламартин.

Жулиет се спря. Трябваше да й бъде като обица на ухото, че не е възможно всичко да мине по мед и масло. Като въздъхна, тя се обърна към Жан Марк, облегнал се на сводестата врата към салона и скръстил ръце на гърдите си.

Той я изгледа бавно от главата до петите.

— Ако е от ателието на Жули, тогава здравата са ме преметнали.

— От запасите на Мари е.

— Вехти парцали. Мигар това е най-новата мода? Щуротиите на модата винаги са ме смайвали. Я слез по-надолу и дай да те разгледам отблизо!

Говореше с подкупващ тон, ала устните му бяха неодобрително свити. В началото Жулиет се поколеба, а после заслиза бавно по стъпалата надолу и спря пред него.

— Много смешно! Излизах навън и затова се преоблякох така.

— А, така ли? — Той докосна бузата й и погледна изненадано саждите по върховете на пръстите си. — Та кого трябваше да представляваш? Някой коминочистач ли?

Тя се ограничи само с това да го изгледа.

Той извади батистена носна кърпа от джоба си и почна да трие грижливо пръста си.

— Мисля, че ти казах съвсем ясно какво ми е мнението за твоите излети. И така, къде беше? На разходка ли?

Тя не отвърна нищо.

— Или на обиколка с карета? Моля те, не си прави труда да се криеш зад камари от лъжи. Разбрах, че си се измъкнала още преди час и видях от прозореца, когато каретата спря пред дома. — Той си пое шумно дъх. — Каретата на Дантон, ако не се лъжа. Разпознах кочияша. Дантон ли беше в колата?

— Не, Франсоа.

Нямаше никакъв изход. Жан Марк нямаше да я пусне лесно от лапите си.

— Твоя е вината, дето трябва да се измъквам като крадец от къщи. Ако беше по-снизходителен, щях без… — Във възбудата си тя въобще не забелязваше, че му говори на ти, а той също не обръщаше никакво внимание на това.

— Къде беше?

— В Тампл!

Жан Марк се втрещи.

— В Тампл?

— Да, трябваше непременно да разговарям с кралицата. Как иначе бих могла да разбера къде е скрила „Вихрения танцьор“? Ти твърдеше, че тя била единствената, която знаела скривалището му.

— И ти, значи, си се осмелила да отидеш в Тампл, за да я питаш. — Думите на Жан Марк отекнаха заплашително. — И хич не ти е дошло на ум, че биха могли да те пипнат за вратлето и с почти абсолютна сигурност да кацнеш пред някоя комисия на трибунала и Дюпре да те разпознае на място?

— Защо е целият този шум? Теб нищо не те заплашваше. Ако ме бяха хванали, никога нямаше да призная, че си ми давал подслон.

— Аз не бях застрашен? Какво… — Той занемя, а когато продължи, тонът му беше безизразен. — Голямо успокоение, няма що!

Жулиет кимна удовлетворено.

— Така си и помислих. — Тя понечи да се обърне. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Би ли казал на Мари да изчака още малко с яденето?

— Не, няма да казвам нищо на Мари. — Жан Марк хвана Жулиет за раменете и я обърна към себе си. — И ти си придумала Франсоа да ти помогне при тези щуротии?

— Не бяха никакви щуротии. Беше разумен начин на действие. — Тя се опита да се измъкне от клещите на ръцете му. — В действителност аз се обърнах към Дантон, а той беше човекът, който придума Франсоа да ми окаже помощ. Ала ми се струва, че Дантон във всички случаи би ме подкрепил. Той е странен човек. Останах с впечатлението, че нямаше да му е неприятно, ако…

— Разказа ли му за „Вихрения танцьор“?

— Естествено, не. Да не съм паднала от небето. Ти нали твърдеше, че републиката възнамерявала да превърне статуетката в свой символ. Какво по-близо до ума от това министърът на правосъдието да се възползува от шанса да получи фигурата? Аз му обясних само, че би било в интерес на собствената му безопасност, ако не ме разкрият при посещението ми в Тампл и той се съгласи с мен. — Тя свъси вежди. — Ала за съжаление не мога да очаквам от нито един от двамата помощ за в бъдеще. Надявах се, че някак бих могла да склоня Франсоа да ми помогне да вляза във Версай, ала той беше твърд като…

— Във Версай ли?

Жулиет кимна.

— Кралицата е скрила фигурата във Версай… както цял свят предполага.

— И тя ти каза къде е, така ли? — попита той изненадано.

— Естествено!

— Никак не е естествено. От две години насам тя отказва да обясни на когото и да било какво се е случило с „Вихрения танцьор“. Всемогъщи Боже, никога не бих повярвал, че ще успееш! — Жан Марк я погледна изпитателно. — И защо го каза на теб?

— Защото знае, че не бих я измамила.

— Че възнамеряваш да ми продадеш „Вихрения танцьор“?

Тя го погледна учудено.

— Ала аз си мислех, че си наясно по въпроса. Нали парите са определени за него?

— За тази част от нашата спогодба не беше ставало дума.

— Но аз не бих окрала пладнешки кралицата!

— Моля за прошка! — Клещите на ръцете му се поохлабиха. — Мнението ми за човешката природа не е от най-добрите, а пък два милиона ливри са съблазнителна сума.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изглежда се беше усъмнил в мен. Така е, нали?

— Възможно е и да е така. — Той се усмихна. — Съвестта ми се мята насам-натам като риба на сухо, що се отнася до намеренията ми спрямо теб.

Жулиет отклони погледа си.

— Тя изглеждаше ужасно — прошепна тя. — Хиляди пъти съжалих, че отидох при нея. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я съхраня в паметта си такава, каквато я познавах от Версай.

— А ти какво очакваше?

— Мислех, че е изстинала в сърцето ми. Всичките тези години, които прекарах в манастира, тя ме беше пренебрегвала, а от това… болеше. Навярно бих могла да я забравя, когато й дам парите, с които да откупи бягството си от онова отвратително място. Мисълта за нея ми пречи да рисувам.

— А рисуването е над всичко, нали?

— Би ли допуснал нещо да ти пречи при твоите сделки?

— Touchi!^[1] — Жан Марк го каза с усмивка. — Ние много си приличаме, нали?

Тя кимна и раздвижи смутено раменете си. Би желала да я пусне. Не я стискаше болезнено, ала кожата й потръпваше толкова странно под ръцете му. Тя отстъпи крачка назад и той я пусна.

— Армията окупирала ли е Версай?

— Само една рота на Националната гвардия е там, за да възпрепятства евентуални грабежи.

— Добре. В такъв случай навярно ще успея и без чужда помощ.

— Вече ти казах, че Франсоа ще ми помогне единствено за да получа пропуск за контролните постове. Положението ми не е чак толкова опасно, тъй като Дюпре е напуснал Париж. Марат го е натоварил с някаква мисия. Навярно ти би могъл да помолиш Франсоа…

— В случай, че получа пропуск за теб до Версай, то оттам ще отпътуваш направо за Вазаро.

Трябваше да й е ясно, че няма да е толкова лесно да промени решението на Жан Марк да я отдалечи от Париж.

— Та как бих могла да продължа за Вазаро, когато трябва да се върна в Париж, за да ти предам „Вихрения танцьор“?

— Аз ще дойда с теб.

— Ти искаш да ми помогнеш? Чудесно! — Но веднага след това Жулиет се намръщи. — Че защо? За това не ставаше дума в нашето споразумение.

— Мога да променям споразумението, както ми скимне. В края на краищата аз съм човекът, който плаща за „Вихрения танцьор“.

— И ти ще ми дадеш двата милиона, въпреки че ще ми помагаш? Спогодбата все още е в сила, нали?

Той помълча малко.

— Мислиш ли, че бих те измамил? Доколкото си спомням, ти беше окачествила алчността ми като честна и почтена.

Видя ли да пробягва по лицето му сянка на уязвено честолюбие? Не, трябва да се беше заблудила, тъй като в тона му се долавяше само язвителност.

— Защо не допуснеш, че и моето мнение за човешката природа не е от най-добрите? Отгоре на всичко винаги ми е трудно да те разбера.

— Необходимо ти е да разбереш само едно — искам да имам „Вихрения танцьор“ — каза той. — В случай, че те заловят с плячката ти, ще ми бъде дяволски трудно да го откопча от Конвента. Ето защо би било по-добре да ти помогна при търсенето и да го взема.

— Това е така. — Тя свъси замислено вежди. — Не бива да казваш нищо на Франсоа за нашето пътуване до Версай. Като го молиш за пропуска, кажи му, че в документите трябва да сме представени като мъж и жена. Значи… ние сме гражданите Анри и Мадлен да Кроа и сме били на служба при един аристократ. При кого, ще реша по-късно. Аз ще избера най-простоватата рокля и най-незабележимата шапка, ти също ще се облечеш по-простичко. Навярно би могъл да уредиш някои от стражите при вратите на Версай да бъдат подкупени. — Жан Марк се усмихна.

— Ти си като дете, което едва изчаква да се костюмира за маскарада. — Усмивката му отново изчезна. — Още нещо. Преди да дам парите за „Вихрения танцьор“, бих желал да получа подписан от Мария Антоанета документ за прехвърляне на собствеността.

— Това пък какво ще рече? Републиката и без друго би конфискувала фигурата, ако стане известно, че ти я притежаваш.

— „Вихрения танцьор“ съществува от хиляди години. А републиките и монархиите идват и си отиват, изгряват и залязват. Кой може да каже колко дълго ще просъществува тази република? Аз имам нужда от документа.

— Значи ще трябва да ходя отново в Тампл?

— Merde, не! Може да отнеме известно време, ала аз ще намеря начин да вкарам контрабандно бележка от теб в Тампл, в която молиш кралицата за това. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Добре тогава. Скоро ще се храним. Иди и се измий, че мръсотията ти ме смущава!

— Мислиш ли, че мен не ме смущава? — отвърна Жулиет невъзмутимо. — Трябваше да се предреша като дъщерята на човека, който пали фенерите. Мигар смяташ, че нося мръсотията като изкуствена бенка за разхубавяване? Нечистотията спада към маскарада ми.

— Ти изобщо не се нуждаеш от изкуствени бенки. — Погледът му стана настойчив.

Жулиет усети, че се изчервява. Тя знаеше, че не е хубавица, но той я намираше привлекателна. Колко бързо държанието му можеше да премине от пронизваща студенина в гореща чувственост.

— Прав си. — Тя припряно се обърна към стълбите. — Съзнавам, че никакво изкуствено средство не би могло да ме направи хубава като Катрин или като майка ми. А и не бих желала да съм като тях. Щеше само да ми пречи. — Тя се изкачваше задъхано стъпало след стъпало. — Имаш късмет, че не съм хубавица, иначе щеше да останеш до полунощ без вечеря. Дори при помощта на три слугини на мама й отиваха най-малко четири часа дневно за тоалета.

— Да, в това отношение ми е провървяло.

Унинието в гласа му я накара да хвърли поглед назад. Лицето му беше гладко като огледало.

 

Емблемата на краля — слънце върху най-високата точка на портата проблясваше на лунната светлина в цялото си златно великолепие. За миг Жулиет се върна назад във времето, когато я бяха спрели на същото това място. Споменът беше толкова силен, че тя здравата се стресна, когато видя вместо швейцарските гвардейци някакъв войник с черна тривърха шапка с кокарда и с трицветна лентичка върху униформата.

Напрежението на Жулиет видимо нарасна, когато караулът се приближи строго по военному към каретата, в която седяха тя и Жан Марк. Светлината от фенера в ръката на войника падаше върху обветрено от слънцето и годините лице с продълговат нос и изпъкнали скули. Той присви очи и заразглежда документите, които Жан Марк му подаде.

Жулиет придърпа по-плътно наметката, пронизаха я тръпките на лошо предчувствие. Пазачът отдели прекалено много време на документите и не даваше вид, че е подкупен. Какво щеше да стане, ако са попаднали на погрешна стража? Книжата, които проверяваше войникът, бяха приготвени набързо и не бяха подправени твърде умело, ала Жан Марк я уверяваше, че това нямало да има никакво значение. Документите били предназначени само за да придадат елемент на правдоподобност, ако пред портата се окаже повече от един войник. Сега обаче не беше така. Ако този човек беше пазачът, който беше взел подкупа на Жан Марк, то ставаше излишна и легендата, която бяха измислили като предлог.

— Идвате твърде късно, гражданино. Току-що удари осем часа. — Войникът държеше документите близо до фенера.

— Тръгнали сме за Вандея и искахме само да ни върнат покъщнината, която оставихме тук преди две години, когато нашият господар избяга от двореца.

Пазачът погледна Жан Марк с пронизващ студен поглед.

— Тук пише, че сте били кочияш на дук дьо Грамон.

Жан Марк вдигна безпомощно рамене.

— Времената бяха лоши, а това беше по-добре, отколкото да пукнем от глад. Слава на революцията! Жена ми и аз държим едно хубаво кафене на улица „Риволи“, където няма нужда да слугуваме на никого.

— Защо в такъв случай сте тръгнали за Вандея?

— Само на посещение. Родом съм оттам и искам да отнеса вехториите на брат ми, който нямаше късмет като мен.

Беше друг пазач и задаваше прекалено много въпроси. Войникът вдигна фенера, за да освети Жулиет.

— Това съпругата ви ли е? И тя ли беше на служба при дук дьо Грамон? Какво правеше при него?

— Работеше като прислужница.

Лицето на пазача ставаше все по-мнително.

— Защо го залъгваме? — чу се Жулиет спонтанно да казва. — Цял свят знае що за canaille беше господарят. Той ме държеше като своя любовница. Бях едва на тринадесет години, когато дойде в леглото ми. — Тя се притисна нежно до Жан Марк. — Наистина знам, че се опитваш да скриеш позора ми, ала този добър човек сигурно е чувал как херцогът привличаше деца, за да удовлетворява страстите си.

— Вярно е… Откакто служа тук, съм чувал много истории за похожденията му. — Пазачът се усмихна сладострастно. — Положително сте се зарадвали, когато миналия месец херцогът беше обезглавен в Ла Форс, а, гражданко?

— Бих му размазала не черепа, а нещо съвсем друго!

Като се разсмя от сърце, мъжът наведе надолу фенера.

— Влизайте, гражданино. — Той подаде обратно книжата на Жан Марк. — Идете в преддверието на кралицата. Там все някого ще намерите, който ще ви покаже стаичките, в които се съхраняват всички сандъци. Вие знаете къде е това, нали?

— Разбира се.

— В случай, че караулът не е на мястото си, извикайте го. Сигурно се развличат и убиват времето си с карти.

— Да, на драго сърце ще последвам съвета ви. — Жан Марк подръпна юздите, а колата бавно се задвижи през портата към кралския двор.

Колелата заскърцаха, когато каретата заподскача по плочника на огромния двор.

— Беше друг пост — прошепна Жулиет.

— Човек никога не може да разчита, че подкупът ще си изиграе ролята. Всичко е възможно да се случи. Понякога изневиделица ги връхлита страх. Друг път може да се промени графикът на караулната служба. Цяло щастие беше, че знаеше за перверзните на херцога. Твоята лъжа го обезоръжи съвсем.

— Съвсем не беше лъжа! — Погледът й опипваше масивната постройка на двореца. Някои прозорци на партера бяха осветени, но пусти и без признаци на живот. — Карай към източното крило и спри пред него! Нека не рискуваме повече срещи с каретата на път за Белвелере. Ще изминем остатъка от пътя пеш.

Ненадейно лицето му беше потъмняло.

— Какво имаше предвид с тези думи… че съвсем не било лъжа? Мигар херцогът те е изнасилил?

— Какво? Ах, не, Грамон беше любовникът на майка ми.

— И това му даваше правото на…

— Сега съвсем не е време за такива глупости — изрече Жулиет, обзета от нетърпение. Тя скочи от пътната кола и изтича през двора. — Ако побързаме, ще стигнем до Белведере за четиридесет минути. Вземи фенера, но не го пали, преди да е потрябвал!

— Глупости ли? Оскверняването на едно дете не са никакви… — Той не продължи, защото забеляза, че тя беше вече доста далеч и една ли го чуваше. Взе фенера от каретата, изтича подире й и я настигна, когато тя се беше приближила до ъгъла на крилото.

— Мислиш ли, че и вратите на по-малките дворци се охраняват?

— Възможно е. Рискувах да събудя подозрение, ако се бях опитал да науча нещо по-конкретно за тях. Ако са под контрол… това поражда ли затруднения?

Жулиет тръсна глава.

— Аз познавам много добре местността около Пти Трианон. — Тя се усмихна игриво. — Крила съм се от Маргьорит на всяка полянка, зад всеки водоскок и във всяка сграда.

— Маргьорит ли? Ах, да, твоята любима бавачка. А какво стана с нея?

— Тя избяга в нощта на клането заедно с майка ми в Испания. — След басейна Жулиет сви надясно. — Франсоа се опита да убеди майка ми да вземе мен и Катрин със себе си, ала тя не искаше и да чуе. Той се разгневи ужасно и на двете.

— Разбираемо е.

— Аз предварително му бях казала, че няма да има никаква полза. — Тя намръщи чело. — Трябва да побързаме.

 

Вълшебният павилион Белведере украсяваше малко възвишение. Грациозната осмоъгълна постройка гледаше от високото към една рекичка, която извираше от изкуствено езерце зад Пти Трианон. Белведере беше заобиколен от стълби и пазен от сфинксове, разположени на равни разстояния по четирите стъпала.

— Тя каза, че фигурата се намирала зад един от обърнатите към езерото сфинксове — прошепна Жулиет, когато продължиха по криволичещата пътека. — Левият сфинкс.

— Фигурата в земята ли е закопана?

— Не, пъхната е в скривалище.

Те бяха изкачили четирите стъпала до павилиона и Жан Марк спря пред един сфинкс.

— Изглежда като…

— Тихо! Чувам нещо. — Жулиет хвърли поглед през рамо към Пти Трианон. Светещи точки пронизваха тъмнината. — Света Богородице! Фенери! Идвай бързо! — Тя изтича задъхано нагоре по стъпалата към павилиона. Какво ли щеше да стане, ако вратите бяха заключени? Слава Богу, бравата поддаде, тя притегли Жан Марк вътре и притвори стъклената врата.

Жан Марк отмести Жулиет настрана и надникна през прозореца.

— Гвардейци!

Сърцето на Жулиет почти престана да бие.

— Нас ли търсят?

— Възможно е. — Жан Марк отново погледна навън, а после поклати глава. — Няма причина за страх. Навярно е само патрул, който прави дежурната си обиколка. Цяло щастие е, че по пътя си не се натъкнахме на тях.

Ала павилионът съвсем не предлагаше надеждна закрила, мислеше си тя. Четирите врати бяха остъклени от горе до долу. Сякаш бяха затворени в кристална клетка.

— Към нас ли идват?

— Не знам… да! — Жан Марк се сниши, когато един светлинен лъч пробягна по стъклото и озари вътрешността на павилиона. Той притегли Жулиет отдясно до вратата и я притисна към стената.

Чуха гласове и тежки стъпки на ботуши по стъпалата. Вратата до тях се отвори със замах.

Жулиет не смееше да диша, някаква исполинска фигура се появи в коридора. Светлината се отразяваше в проблясващите стъкла на вратата срещу тях. Тя съзря там пламъка на фенерите.

Жулиет усети как мускулите на Жан Марк се напрегнаха за скок.

— Всичко наред ли е, сержант?

— Всичко е наред. — Гвардеецът затвори вратата. Ботушите му затрополяха надолу по стъпалата и той се присъедини към останалите.

Сърцето на Жулиет биеше толкова силно, че тя се боеше да не би мъжете отвън да го чуят.

Отдясно Жан Марк надничаше крадешком от прозореца.

— Отдалечават се.

— Към двореца ли?

— Не, по посока на Льо Амо. Нека изчакаме още малко, дано изчезнат вдън земя. После ще трябва да побързаме. Дай Боже да не попаднем в прегръдките им на връщане.

— Вече ми се струваше, че ни е видял.

— Проверката му не беше много щателна и видя само онова, което очакваше да види.

Жулиет се строполи на пода и се облегна на стената, като полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Тя трепереше цялата, а студът на мраморната мозайка проникваше през вълнения плат на роклята й чак до костите. Питаше се дали Жан Марк беше забелязал какъв страх я тресе. Обзета от нервност, тя облиза напуканите си устни.

— Не се е променил.

— Кой?

— Този павилион. Версай. Дори за градината продължават старателно да се грижат. — Тя посочи с ръка към прелестните арабески по стените, към синьото, наситено с облаци небе по купола над тях. — Очаквах, че е загубил облика си. Париж се е изменил толкова много. Кралицата организираше тук, в градината на Трианон, бляскави тържества. Веднъж тя разпореди да изкопаят ров около този павилион, а когато се здрачи, запалиха големи огньове и изглеждаше така, сякаш светлината се носеше на облаци насам. — Искаше й се Жан Марк да престане да се взира в нея. Не биваше да забележи колко разклатена се чувства. Беше опасно да се показват слабостите, а пред Жан Марк беше още по-опасно. — Опитах се да съхраня впечатлението върху лененото платно, но за съжаление с огъня претърпях крах.

— Бих казал, че отношението ти към празненствата се е променило. — За нейно облекчение той отвърна поглед от нея. — Заблуждавам ли се или наистина долових съжаление в гласа ти?

Тя разтърси глава.

— Колкото и хубаво да е тук, в манастира се чувствах по-добре. — Тя мълчеше. — Защо се застъпи пред кралицата да ме приемат в училището?

— А ти защо мислиш, че го направих?

— Заради Катрин?

— Отчасти заради Катрин. — Когато я погледна отново, гласът му звучеше дрезгаво. — Престани да тракаш със зъби! Безсмислено е да се тресеш от страх.

Би могла да се сети, че не е в състояние да го заблуди.

— Изпитвам съвсем мъничко страх.

— Но се опитваш да го прикриеш. Не даваш нищо да се забележи външно. — Той коленичи до нея, притегли я в прегръдките си и я притисна до себе си. — Престани най-сетне да криеш страха си!

Усети твърдостта и силата му, а и ухаеше толкова приятно. Зарови лице в рамото му.

— Беше ми казал, че не трябвало да ти показвам слабостите си.

— Така ли съм казал? — Ръката му гладеше нежно косите й. — Ах, наистина, забравил съм го.

— Ей сега ще се успокоя. Беше много внезапно и…

— И аз бях загубил ума и дума от страх.

Тя погледна смаяно към него.

— Наистина ли? Не ти личеше.

— Имам няколко години повече опит от теб в криенето на чувства.

Не познаваше друг мъж, който би признал, че се страхува, ала той не постъпваше като останалите мъже. Беше си Жан Марк, а подаръкът, който й направи днес, беше неповторим като самия него. Беше спасил честолюбието й чрез простичкото признание, че и той се беше изплашил.

— Ти си изключителен човек!

— Вече си го казвала.

— Понеже е така. — Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му. — Никога не мога да отгатна следващата ти постъпка.

— В момента няма да предприемам нищо. Тихо!

Тя притихна за известно време и се наслаждаваше на уюта и силата, които се излъчваха от него. Обля я топлина, но не тръпнещият огън на насладата, а нещо по-дълбоко, по-задушевно. Ненадейно се разсмя.

— Струва ми се, че изглеждам твърде глупаво… така коленичила. Сигурно приличаме на две порцеланови фигурки.

— Значи се чувстваш много по-добре, щом като вече можеш да мислиш в картини. — Жан Марк хвърли поглед през прозореца, изправи се и отвори вратата. — Мисля, че можем да рискуваме.

Жулиет се изправи и грабна фенера.

— Да го запаля ли?

Жан Марк беше изтичал вече надолу по стъпалата.

— Не, само в краен случай! Биха могли да ни видят. — Като коленичи до сфинкса, той го заопипва внимателно. — Не мога да открия никакъв механизъм за отваряне. — Той удари с всичка сила по цокъла. — Да, масивен е. — После почука отстрани по торса на сфинкса.

Статуята се размърда.

Той й нанесе отново удар, този път по-силен.

Статуята се заклати и в десния й ъгъл се откри вдлъбнатина с размер две на две стъпки.

— Не мога да видя нищо. Запали сега фенера!

С треперещи ръце Жулиет изпълни нареждането му. Тя се приближи до сфинкса, като се опитваше да закрие светлината с тялото си.

Чу как Жан Марк процеди някакво проклятие.

Скривалището беше празно!

 

Когато каретата минаваше под златната емблема на краля — слънце, Жан Марк помаха усмихнато на поста при главната порта.

Замахна с камшика, той изсвистя във въздуха и в отговор конете се понесоха в тръс. Когато пътната кола се задруса по улиците на градчето, от усмивката му не остана и помен.

— Къде може, значи, да бъде „Вихрения танцьор“?

— Не знам. Тя ми каза, че бил в Белведере.

— В такъв случай се лъжеш, че ти се доверява. Тя нарочно те заблуждава.

— Не вярвам.

Жан Марк й хвърли нетърпелив поглед.

— „Вихрения танцьор“ не беше там, Жулиет!

— Сигурна съм — тя не е знаела, че той вече не е там, където го е… — Жулиет се ококори, защото си спомни точните думи на Мария Антоанета в Тампл. — Самата тя не е слагала „Вихрения танцьор“ в скривалището!

— Така ли?

Жулиет поклати глава.

— Тя каза: „Аз заповядах да го скрият в Белведере.“ Някой го е сторил вместо нея.

— За да си го присвои сетне, без тя да знае. Кой обаче?

— Някой, на когото се е доверявала. — Жулиет сви в недоумение рамене. — Това би могъл да бъде всеки. В това отношение кралицата беше твърде наивна и се доверяваше почти на всички в двора. На придворните дами, на слугите, на семейството си. Трябва да я попитаме.

— И как ще стане това?

— Ще отида още веднъж в Тампл.

— Не! — Тонът на Жан Марк беше остър като нож. — В никакъв случай!

— Но аз трябва да я попитам… — Тя помълча. — Франсоа каза, че втори път няма да ми помогне. По всяка вероятност е прав. Не би трябвало да я посещавам повече, но сигурно съществува и някакъв друг начин да се узнае. — Тя се замисли. — Твърде вероятно е Уилям Даръл да има достъп до кралицата.

— Кой пък е този Уилям Даръл, за Бога?

— Не знам точно. Името звучи като английско, нали? Кралицата ми каза, че на него трябвало да дам парите, които ще получа, от теб. Ако той може да й помогне при опит за бягство, значи трябва да е и в състояние да й доставя сведения.

— Може би. Каза ли ти къде можеш да го намериш?

Жулиет кимна.

— Трябва да питам за него в едно кафене на Пон Ньоф. Утре ще отида там.

— В твоя тоалет на коминочистач ли? — попита той усмихнато.

— Ами! Това би било най-неподходящото. Ще трябва да измисля нещо друго.

— Аз ще отида там вместо теб.

Жулиет тръсна енергично глава.

— Няма да ти кажа къде да го търсиш, ако не ми обещаеш, че ще те придружа!

— В случая това кафене положително е място за срещи на верните на кралското семейство хора, което значи, че ще гъмжи от съгледвачи на правителството.

— Преувеличаваш! Досега установих, че правителството се състои от надути пуяци и глупаци. Помисли си само колко лесно получих достъп до кралицата. И днес при стражите на вратите всичко мина гладко и безшумно…

— И едва не ни хвана караулът — довърши вместо нея Жан Марк. — Не навсякъде са надути пуяци и глупаци. Забравяш нашите приятели Франсоа и Дантон.

— Те не представляват опасност за нас. Рискът си струва усилията. Ти ще получиш „Вихрения танцьор“, а пък аз двата милиона.

Те бяха оставили зад себе си селото и Жан Марк обърна каретата към Париж.

— Мисля си, че в бъдеще ще съжалявам горчиво. Би следвало да те оставя тук в някоя странноприемница и да ти дам нари за пътуване до Вазаро.

— Ще те последвам в Париж.

— Пеша ли?

— Че защо не? Аз съм млада и силна и…

— Не си немощен и треперлив човечец на…

— На тридесет и две години.

— Точно това исках да кажа. Взе ми думата от устата.

— Не се отнасяй така господарски с мен!

Той й хвърли кос поглед.

— Че защо не? Ти явно си възвърнала самообладанието си и недвусмислено се опитваш да ме ядосаш. Човек би могъл да си помисли, че ти носи удовлетворение. — Той се усмихна криво. — Радвай се от душа на това, Жулиет! Защото, когато разбереш защо го правиш, едва ли ще ти достави голямо удоволствие.

Тя самата вече се питаше, обзета от неприязън, защо й доставяше такова наслада да го вбесява. Сега обаче осъзна, че възбудата и желанието да го дразни бяха изчезнали, откакто я беше държал в обятията си в павилиона.

— Няма никакво значение. Днес се връщам с теб обратно в Париж, а утре ще отида в кафенето и ще издиря този Уилям Даръл. Спорът е приключен!

— Не съвсем.

Жулиет му хвърли недоверчив поглед.

— Пътуването до Париж отнема много време. Бих искал да ме развличат. Разкажи ми няколко историйки от интересното си минало във Версай.

— За интересни неща и дума не може да става. Аз винаги само съм рисувала.

— Ала ти си имала и много очарователни познанства — каза Жан Марк тихо. — Така че сега, например, е крайно време да ми разкажеш всичко за тази „глупост“, както ти я наричаш. Кой беше дук дьо Грамон?