Серия
Мечо Пух (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House at Pooh Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2010)
Сканиране
?
Разпознаване
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

Надписите от картинките въведе Мирела.

 

Издание:

Издателство Отечество, София, 1988

Второ издание

Библиотека „Смехурко“

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Редактор: Майя Методиева-Драгнева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Стефка Русинова

Коректор: Мая Халачева

Илюстрации: Ърнст Шепард

 

A. A. Milne. The World of Pooh

Illustrated by E. H. Shepard

Methuen & Co. LTD, London


Глава десета,
в която Кристофър Робин и Пух отиват в едно омагьосано място и ние ги оставяме там

Кристофър Робин си отиваше. Никой не знаеше защо си отива. Никой не знаеше къде отива. Всъщност никой дори не знаеше как знаеше, че Кристофър Робин си отива. Но по някакъв начин всички в Гората чувстваха, че това ще се случи най-сетне. Дори Най-Малкият от Всички Зайови приятели и роднини — комуто се струваше, че веднъж беше видял крака на Кристофър Робин, но не беше дори сигурен в това, защото можеше да бъде и нещо друго, — дори този Н. М. от В., си казваше, че Всичко ще стане Различно. И Ранобудника и Закъснялника — други двама от приятелите и роднините на Зайо — си казаха един на друг „Е, Ранобуднико!“ „Е, Закъснялнико!“ така безнадеждно, че просто нямаше смисъл да се отговаря.

Най-сетне, когато Зайо почувства, че не може повече да чака, измисли едно Съобщение и ето какво гласеше то:

Съобщение среща за всички да се срещнат в Къщата в Къта на Пух да вземат Ризолюция По Заповед Движи се в Ляво.

Подпис Зайо.

Трябваше да я преписва два-три пъти, преди Ризолюцията да почне да прилича на това, което той смяташе, че една ризолюция трябва да бъде. И щом най-сетне я свърши, той отиде при всички поред и им я прочете. И всички казаха, че ще дойдат.

— Е — каза Ийори този следобед, когато видя, че всички идват към неговата къща, — каква изненада! Поканен ли съм и аз?

— Не обръщай внимание на Ийори — пошепна Зайо на Пух. — Аз му разказах всичко тази сутрин.

Всички попитаха Ийори „Как е“ и той каза, че не е, но това няма значение. Тогава те насядаха и щом се настаниха, Зайо веднага се изправи.

— Всички знаем защо сме тука — каза той, — но аз помолих моя приятел Ийори…

— Това съм аз — каза Ийори. — Знаменито!

— Аз го помолих да Предложи една Ризолюция. — И той пак седна. — Хайде, Ийори — каза той.

— Не ми вади душата — каза Ийори, като бавно се изправяше. — Не ме хайкайте! — Той измъкна иззад ухото си парче хартия и я разгъна. — Никой нищо не знае за това. Това е Изненада!

Той важно се изкашля и продължи:

— Какво ли не още? И Тъй Нататък, преди да почна или може би по-добре да кажа, преди да свърша, искам да ви прочета малко поезия. Доденднешен… Доденднешен… дълга дума, която значи… е добре, вие сами ще видите какво точно значи… доденднешен, както казах, всичката Поезия в Гората беше съчинена от Пух — Мече с Приятни Маниери, но Несъмнено с Поразителна Липса на Мозък. Стихотворението, което смятам да ви прочета сега, е написано от Ийори или Мене в Спокоен час. Ако някой махне бонбоните от ръцете на Ру и Събуди Бухала, ние всички ще имаме възможност да му се насладим. Нарекох го… Поема.

Това беше тя:

Кристофър Робин си отива

поне аз мисля… мисля тъй.

Къде?

Не знае никой. Не.

Но той отива. Да.

Това аз го твърдя.

(Да се римува с „да“.)

Тревожи ли нас всички туй?

(Да се римува с „тъй“.)

Нас всички,

всички, да!

(Още нямам рима за „не“

от четвъртия стих!)

Неприятно!

(Сега пък нямам рима за

„неприятно“. Неприятно!)

Тези две неприятности

да се римуват помежду си!

Ду си.

Излиза по-по-трудно,

отколкото го мислех.

Чудно!

(Добре стана това

„чудно“.)

Дали да продължа?

По-честно е

да спра!

(Лъжа!)

Довиждане, Кристофър Робин!

Аз

(Добре е тъй.)

Аз,

и всички ние

ний — твоите приятели

(Неточно. Не!)

всеки твой приятел,

(Много тромаво стана това и продължава

да не е точно).

да, всеки твой приятел

ти праща

наша

обич!

(КРАЙ!)

— Ако някой иска да ръкопляска — каза Ийори, когато прочете това, — сега му е времето!

Всички изръкопляскаха.

— Благодаря ви — каза Ийори. — Неочаквано й Приятно, при все че не много бурно.

— По-хубаво от мойто! — каза Пух с възхищение. И той наистина мислеше така.

— Да — скромно обясни Ийори, — такова ми беше намерението.

— Ризолюцията — каза Зайо — гласи: всички да се подпишем и да го занесем на Кристофър Робин.

И то беше подписано: Пух, Бух, Присчо, Еор, Зайо, Кенга, Голямо Петно, Малко зацапано. После всички заедно отидоха при Кристофър Робин да му го поднесат.

— Здравейте всички — каза Кристофър Робин. — Здрасти, Пух!

Всички отговориха „Здравей!“ и изведнъж се почувстваха тъжни, защото това „Здравей“ звучеше като сбогом, а никак не им се искаше да мислят за това сега.

Те застанаха наоколо и чакаха някой да започне, побутваха се един друг с лакът и си казваха „почакай“ и постепенно Ийори беше избутан най-отпред и всички се струпаха зад него.

— Какво има, Ийори? — попита Кристофър Робин.

Ийори си размаха опашката за кураж и започна.

— Кристофър Робин — каза той, — ние дойдохме, за да ти кажем… да ти поднесем… то се нарича… написано е от… но ние всички… защото чухме, искам да кажа, че всички знаем… е, добре, сам виждаш, че… ние… ти… е, за да бъда колкото може по-кратък — е това е, което е!

Той му подаде поемата, после се обърна гневен към другите и каза:

— Всички сте се струпали в тази Гора. Няма вече Място. Никога през живота си не съм виждал такава Върволица и всеки не на мястото си! Не виждате ли, че Кристофър Робин иска да бъде сам? Аз си отивам! — И той прегърбен се отдалечи.

Без да им е ясно защо, всички един по един предпазливо се отстраниха и когато Кристофър Робин прочете Поемата и вдигна глава да каже „Благодаря“, само Пух беше останал.

— Това ще ми служи за утеха — каза Кристофър Робин, сгъна листа и го пъхна в джоба си. — Ела, Пух. — И тръгна бързо.

— Къде отиваме? — попита Пух, като бързаше след него и си мислеше дали това ще бъде някакво Изследване, или Какво да правим сега и нали знаеш…

— Никъде — каза Кристофър Робин.

И така те тръгнаха нататък и след като повървяха малко, Кристофър Робин попита:

— Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?

— Ами — каза Пух — какво обичам най-много… — И той се спря да помисли, Защото, при все че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза: „Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: «Какво ще кажете за нещо малко?», и аз да кажа: «Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?», и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят.“

— И на мен това ми харесва — каза Кристофър Робин. — Но най обичам да правя Нищо.

— Как го правиш Нищото? — попита Пух, след като дълго се чуди.

— Ами когато някой ти викне — точно когато си тръгнал да го правиш — „Какво ще правиш, Кристофър Робин?“, и ти отговориш: „О, нищо“, и тогава отиваш и го правиш.

— О, разбрах! — каза Пух.

— Ето това, което сега правим, е нищо.

— О, разбрах — каза пак Пух.

— То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.

— О! — каза Пух.

Те продължиха да вървят… да си мислят за Това и Онова… и полека-лека стигнаха до едно омагьосано място сред гората — една стръмна височинка, наречена Капитански Мостик, обкръжена от шестдесет и няколко дървета. Кристофър Робин знаеше, че това място е омагьосано, защото никой и никога досега не успяваше да преброи дърветата дали са шестдесет и три, или и четири, дори ако всяко преброено дърво го вържеш с връв!

Понеже мястото беше омагьосано, земята не беше както другаде в Гората — обрасла с папрат и разни храсти, — а покрита с гъста трева, тиха, мека и зелена. Това беше единственото място в Гората, където можеш да седнеш безгрижно, без изведнъж да скочиш и да търсиш друго място за сядане.

Седнали тук, той и Пух можеха да видят целия свят проснат пред тях… чак до небето, и всичко каквото имаше по света, беше с тях на Капитанския Мостик.

Неочаквано Кристофър Робин почна да разказва на Пух за някакви чудновати неща: за хора, наричани Крале и Кралици, и нещо, което се нарича Фактори, и някакво място, наричано Европа, и за остров сред морето, до който не стигат никакви кораби, и как се прави Помпа (ако искаш) и кога Рицарите са посвещавани в рицарство, и какво докарват от Бразилия. А Пух седеше облегнат на едно от шестдесетте и няколко дървета със скръстени лапи в скута и казваше: „О!“ и „Не знам“, и си мислеше колко чудесно би било да имаш Истински Мозък, който да ти разказва разни неща. Полека-лека Кристофър свърши разказа си, замълча и седна да гледа света, и му се искаше това никога да не свършва.

Но Пух, който също мислеше, внезапно каза на Кристофър Робин:

— Сигурно е било нещо Величествено да Седиш на Свещи, както го каза?

— Какво? — лениво попита Кристофър Робин, който в момента се ослушваше в нещо друго.

— Върху кон — обясни Пух.

— А, Рицар?

— О, така ли се казваше? — каза Пух. — Мислех, че е… Но така ли е Величествено като Крал и Фактори, и всичките други неща, за които разказваше?

— Е, не е чак толкова величествено като Крал — каза Кристофър Робин, но понеже Пух изглеждаше разочарован, той бързо прибави: — Но е по-величествено от Фактори.

— Може ли едно Мече да стане Рицар?

— Разбира се, че може! — каза Кристофър Робин. — Аз ще те направя. — И той взе една пръчка, докосна рамото на Пух и каза: — Стани, Сър Пух де Мечо, най-верен от всичките ми рицари.

Пух се изправи, после седна и каза: „Благодаря“, което е най-подходящо да кажеш, след като са те направили Рицар. После почна да си представя как той и Сър Помпа, и Сър Бразилия, и Факторите живеят заедно с един кон и са верни рицари (всички освен Факторите, които се грижат за коня) на Добрия Крал Кристофър Робин… но от време на време поклащаше глава и си казваше „май обърках всичко“. После взе да мисли за всички неща, които Кристофър Робин ще иска да му разкаже, когато се върне оттам, където ще отиде, и каква бъркотия ще настъпи в главата на едно Мече с Много Малко Ум, когато ще трябва всичко да запомни поред. „Затова може би — каза си тъжно той — Кристофър Робин няма да ми разказва повече.“ И не знаеше дали да си Верен Рицар означава, че продължаваш да бъдеш верен, без да споделят с тебе.

— Пух! — извика Кристофър Робин, като още гледаше света, подпрял брадичката си с ръце.

— Да! — каза Пух.

— Когато вече… когато… Пух?

— Да, Кристофър Робин?

— Вече няма да направя Нищо!

— Никога ли вече?

— Е, не толкова често! Не ти дават!

Пух очакваше да продължи, но той пак замълча.

— Да, Кристофър Робин! — подкани Пух.

— Пух, когато аз… ти знаеш… когато вече няма да правя Нищо, ще идваш ли тук понякога?

— Само аз?

— Да, Пух!

— Ти също ли ще идваш?

— Да, Пух, непременно ще идвам! Обещавам, Пух!

— О, така е хубаво!

— Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!

Пух помисли малко.

— А аз на колко ще бъда тогава?

— На деветдесет и девет.

Пух кимна:

— Обещавам!

Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.

— Пух — каза той сериозно, — ако аз… ако аз не съвсем… — Той спря и отново започна: — Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?

— Какво да разбера?

— О, нищо! — Кристофър Робин се засмя и скочи на крака. — Ела!

— Къде? — попита Пух.

— Навсякъде!

И те тръгнаха. Заедно. Но където и да отидат, каквото и да им се случи по пътя в това омагьосано място в средата на Гората — едно малко момче и неговото Мече винаги ще си играят.

Край
Читателите на „Къщичката в къта на Пух“ са прочели и: