Серия
Мечо Пух (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House at Pooh Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2010)
Сканиране
?
Разпознаване
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

Надписите от картинките въведе Мирела.

 

Издание:

Издателство Отечество, София, 1988

Второ издание

Библиотека „Смехурко“

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Редактор: Майя Методиева-Драгнева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Стефка Русинова

Коректор: Мая Халачева

Илюстрации: Ърнст Шепард

 

A. A. Milne. The World of Pooh

Illustrated by E. H. Shepard

Methuen & Co. LTD, London


Глава осма,
в която Прасчо прави нещо велико

На половината път между къщите на Пух и Прасчо имаше едно Местенце за Мислене, където двамата понякога се срещаха, когато искаха да се видят. И понеже там беше топло и завет, те сядаха за малко и се питаха какво да правят сега, след като вече са се видели. Един ден, когато бяха решили да не правят нищо, Пух съчини едно стихотворение, за да узнаят всички за какво служеше това местенце.

Туй слънчево Местенце

е Пуховото място,

където той най-често

си мисли, мисли, мисли.

О, жалко — все забравям:

И Прасчо тука мисли!

Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят.

— Това, което мисля — каза Пух, — е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Ийори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.

— Аз пък мисля — каза Прасчо, — мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.

— Хайде да отидем да видим всички — каза Пух. — Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: „Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка“ — и ти си дошъл — това аз наричам Приятелски Ден.

Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо…

Пух можа:

— Ще отидем, защото е Четвъртък — каза той, — и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо.

Станаха. И когато Прасчо пак седна, защото не знаеше, че вятърът е толкова силен, Пух му помогна да стане и тогава тръгнаха. Първо отидоха в къщата на Пух и за щастие Пух си беше у дома тъкмо когато пристигнаха, той ги покани вътре и те хапнаха по нещо. Тогава се упътиха към къщата на Кенга, като се държаха един за друг и се надвикваха с вятъра: „Нали?“ и „Какво?“, и „Не те чувам!“ Най-сетне стигнаха до Кенга, но бяха така шибани от вятъра, че останаха на обяд. Когато пак излязоха, им се стори порядъчно студено, та колкото може по-бързо се втурнаха към Зайови.

— Дошли сме да ти пожелаем Много Щастлив Четвъртък — каза Пух, след като влезе и излезе един-два пъти, за да провери дали може да излиза.

— Защо, какво ще се случи в Четвъртък? — попита Зайо. И когато Пух обясни, Зайо, чийто живот се състоеше само от Важни Неща, каза: — О, помислих, че наистина сте дошли по някаква работа.

Те поседяха само малко… и после продължиха. Вятърът сега духаше в гърбовете им и нямаше защо да викат.

— Зайо е умен — каза Пух замислено.

— Да — каза Прасчо, — Зайо е умен.

— И има Мозък.

— Да — каза Прасчо, — Зайо има Мозък.

Последва дълго Мълчание.

— Предполагам — каза Пух, — че затова той никога не може да разбере някои неща…

Кристофър Робин си беше у дома по това време, защото беше следобед. И толкова много им се зарадва, че те останаха до закуска… след това имаха Почти Закуска — такава, която скоро забравяш, — затова забързаха към Кътчето на Пух, за да видят Ийори, преди да е станало много късно да получат след това една Истинска Закуска при Бухала.

— Здравей, Ийори — извикаха радостно те.

— О! — каза Ийори. — Пътя ли си загубихте?

— Дойдохме просто да те видим — каза Прасчо. — И да видим как е къщата ти. Виж, Пух, тя още стои.

— Знам — каза Ийори. — Много странно. Е, да! Някой трябваше да дойде и да я събори!

— Ние се безпокояхме да не би вятърът да я събори — каза Пух.

— О, предполагам, че за това никой не се е безпокоял.

Те сигурно са забравили.

— Е, ние сме много щастливи, че те видяхме, Ийори. А сега ще отидем да видим Бухала.

— Много добре! Всички обичате Бухала. Преди ден, два той прелетя насам и ме забеляза. Действително той нищо не каза — забележете, — но ме позна. Много приятелско от негова страна. Насърчително.

Пух и Прасчо се повъртяха малко и казаха:

— Е, хайде, довиждане, Ийори — като се стараеха да не личи, че бързат, а всъщност искаха по-скоро да тръгнат, защото ги чакаше дълъг път.

— Довиждане — каза Ийори. — Внимавай да не те отнесе вятърът, Малки Прасчо. Ще ни липсваш. Ще кажат: „Къде е издухан малкият Прасчо?“ Ще искат наистина да знаят. Е, хайде, довиждане. И ви благодаря, че ви се случи да минете край мене.

— Довиждане — казаха Пух и Прасчо за последен път и се втурнаха към къщата на Бухала.

Сега вятърът духаше срещу тях и ушите на Прасчо се опънаха назад като знаменца. Докато воюваше с вятъра, на Прасчо му се стори, че минаха часове, преди да се приютят в Голямата Гора и ушите му отново да се изправят, за да се вслушат с тревога как бушува бурята по върховете на дърветата.

— Представи си, Пух, че някое дърво падне, когато сме под него.

— Представи си, че не падне — каза Пух след внимателно обмисляне.

Прасчо се успокои и след малко те вече чукаха и звъняха, звъняха и чукаха много весели на вратата на Бухала.

— Здравей, Бухльо — каза Пух, — смятам, че не сме закъснели за… исках да зная как си, Бухльо? Ние с Прасчо просто дойдохме да видим как си, защото е Четвъртък.

— Седни, Пух, седни, Прасчо — любезно ги покани Бухала. — Настанете се удобно.

Те му поблагодариха и се настаниха колкото можаха по-удобно.

— Защото, нали разбираш, Бухльо — каза Пух, — ние бързахме, за да бъдем навреме за… да можем да те видим, преди пак да си тръгнем.

Бухала кимна тържествено.

— Поправете ме, ако греша — каза той, — но прав ли съм, като смятам, че вън е много Бушуващ ден?

— Много — каза Прасчо, като тихичко си разтриваше замръзналите уши и мечтаеше да е вече благополучно в собствения си дом.

— Така и мислех — каза Бухала. — Точно в един такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт, чийто портрет виси на стената — от дясната ти страна, Прасчо, — когато се връщал един късен следобед от… Какво става!

Чу се силно пукане.

— Погледнете! — извика Пух. — Часовникът! Махни се, Прасчо, Прасчо, ще падне върху теб!

— Помощ! — извика Прасчо.

Тази страна на стаята, където Пух седеше, бавно се надигаше и столът му почна да се навежда към Прасчовия. Часовникът леко се плъзгаше по корниза на камината, събираше вазите по пътя си, докато те се разпиляха на парчета по онова, което по-рано беше под, а сега се стараеше да се види как ще изглежда като стена. Чичо Роберт се готвеше да стане ново килимче пред камината, мъкнеше със себе си останалата част на стената за килим и се сблъска с Прасчовия стол точно когато Прасчо се канеше да го напусне. За кратко време стана много трудно да си спомниш къде наистина се намира север. После пак се чу силен трясък… всичко в стаята на Бухала трескаво се събра накуп… и настъпи тишина.

В един ъгъл на стаята покривката за маса почна да се гърчи. След това се събра на кълбо и почна да се търкаля по стаята. После подскочи нагоре и надолу и накрая щръкнаха две ушлета. Търкулна се още веднъж по стаята и се размота:

— Пух! — каза Прасчо разтревожен.

— Да? — отговори един от столовете.

— Къде сме?

— Не ми е ясно — каза столът.

— Не сме ли… не сме ли в Къщата на Бухала?

— Струва ми се, защото тъкмо щяхме да закусим и не можахме.

— О! — каза Прасчо. — Как мислиш, пощенската кутия на Бухала винаги ли е била на тавана?

— Там ли е?

— Да, погледни.

— Не мога — каза Пух. — Аз съм с лице към пода под нещо, а такова положение е много лошо за гледане към тавана.

— Ама тя е там, Пух!

— Може би Бухала я е преместил — каза Пух. — Просто за разнообразие.

Чу се шум зад масата в другия ъгъл на стаята и Бухала пак беше с тях.

— А, Прасчо — каза Бухала много обезпокоен. — Къде е Пух?

— Не ми е ясно — чу се гласът на Пух.

Бухала се обърна към гласа и погледна неодобрително малката част от Пух, която можеше да се види.

— Пух — строго каза той. — Ти ли направи това?

— Не — смирено каза Пух. — Не мисля.

— Тогава кой го направи?

— Мисля, че вятърът — каза Прасчо. — Мисля, че къщата ти е съборена от вятъра.

— О, така ли е? Мислех, че е Пух.

— Не — каза Пух.

— Ако е вятърът — обсъждаше случая Бухала, — значи не е Пух. Никаква вина не може да му се припише.

С тези любезни думи той хвръкна нагоре да огледа новия си таван.

— Прасчо! — силно пошепна Пух.

— Да, Пух?

Какво ще ми се припише?

— Каза, че не те обвинява.

— О! Мислех, че той иска… О, разбрах.

— Бухльо — каза Прасчо, — слез и помогни на Пух.

Бухала, който се възхищаваше на пощенската си кутия, пак слезе долу.

Заедно те заблъскаха и задърпаха креслото и след малко Пух се измъкна и можеше пак да се огледа наоколо.

— Хубаво се наредихме! — каза Бухала.

— Какво да правим, Пух? Можеш ли да измислиш нещо? — попита Прасчо.

— Ами тъкмо измислих нещо — каза Пух. — Нещо мъничко. — И почна да пее:

Аз лежах! По корем!

И объркан си мислех за мен:

„Във легло ли съм? Не, не сънувам!“

Лежа аз, лежа. А наум —

тананикам си, ей тъй — без думи,

но не става ни песен, ни шум:

мойта муцуна бе

не под синьо небе,

а разплескана тук, под кревата —

кат на Клоун, на стар Акробат!

Вместо Мече в легло,

това Мече — на зло —

се оказа под тежко кресло,

на носа — със голяма цицина!

Е, кажи ми, наистина,

що е туй, а? И — синявици

на гърба, под гърба, край очите…

Смачкани — даже ушите!

— Това е всичко — каза Пух.

Бухала се изкашля неодобрително и каза, че ако Пух е сигурен, че това е всичко, те могат сега да се заемат с Проблема за Спасението.

— Защото не можем да излезем през това, което по-рано беше врата — каза Бухала. — Нещо е паднало върху нея.

— А как ще можем да излезем? — попита тревожно Прасчо.

— Това е Проблемът, Прасчо, върху който искам Пух да употреби ума си.

Пух седна на пода, който някога беше стена, и се загледа в тавана, който някога беше друга стена, с врата на нея, която някога беше наистина врата, и се помъчи да употреби ума си.

— Можеш ли да излетиш до пощенската кутия с Прасчо на гърба си? — попита той.

— Не — бързо каза Прасчо. — Не може.

Бухала обясни, че са необходими Дорзални Мускули. Той го беше обяснявал вече на Пух и Кристофър Робин и оттогава все очакваше случай да го повтори. Защото това е нещо, което трябва да обясниш поне два пъти, преди да те разберат за какво говориш.

— Защото, виж какво, Бухльо, ако можем да вдигнем Прасчо до пощенската кутия, той ще може да се промъкне през отвора, в който пускат писмата, и после да слезе от дървото и да изтича за помощ.

Прасчо бързо обясни, че напоследък е станал по-голям и вероятно няма да може, колкото и да му се иска. Бухала каза, че наскоро е направил отвора на пощенската кутия по-голям, в случай че получи по-големи писма, затова може би Прасчо ще може. А Прасчо каза: „Но ти обясни, че са необходими… ти знаеш какво.“ и Бухала каза: „Вярно, така че няма смисъл да говорим повече за това.“ И Прасчо каза: „Тогава по-добре е да помислим за нещо друго.“ И веднага почна да мисли.

Но мислите на Пух се бяха върнали в деня, когато беше спасил Прасчо от наводнението, и колко много тогава всички му се възхищаваха. И понеже такова нещо не се случва често, много искаше сега пак да се случи.

И изведнъж, както беше станало и тогава, една идея му дойде.

— Бухльо — каза Пух, — измислих нещо!

— Ето едно пълно, пълно с Идеи и Помагащо Мече — каза Бухала.

Пух се огледа, горд, че са го нарекли пълно и помагащо мече, и скромно каза, че просто случайно му е дошло на ума: връзваш Прасчо с една връв и с другия край на връвта в клюна литваш до пощенската кутия, прекарваш връвта през кутията и сваляш края й долу и ти и Пух теглите силно връвта и Прасчо бавно се издига на другия край. И това е всичко.

— И Прасчо е горе — каза Бухала. — Ако не се скъса връвта.

— Представи си, че се скъса? — попита Прасчо, много заинтересуван от този въпрос.

— Тогава ще опитаме с друга връв.

Не беше много успокоително за Прасчо, защото с колкото и върви да се опитваха да го издигнат, падането му долу щеше да е все същото. Но това, изглежда, беше единственият начин. Затова, след като си спомни колко щастливи часове е прекарал в Гората, без да го теглят с връв до тавана, той смело кимна на Пух и каза, че това е Много Умен пл… пл… пл… Умен пл… пл… План.

— Няма да се скъса — пошепна успокоително Пух, — защото си Много Малко Животно и аз ще съм под тебе. А ако ни спасиш, това ще бъде Много Велико Нещо, за което после ще се говори. И може би аз ще съчиня Песен и другите ще казват, че това, което Прасчо е направил, е толкова Велико нещо, че Възпяваща Пухова Песен е съчинена за това.

Прасчо се почувства много по-добре след тези думи и когато всичко беше готово и той бавно се понесе към тавана, беше така горд, че му се искаше да извика: „Гледайте ме!“, ако не се боеше, че Пух и Бухала ще пуснат своя край на връвта, за да го погледнат.

— Отиваме нагоре! — радостно извика Пух.

— Издигането се осъществява според предвиждането — услужливо отбеляза Бухала.

Скоро Прасчо стигна. Отвори пощенската кутия и влезе вътре. После се отвърза и почна да се промъква през отвора, в който някога, отдавна, когато вратите бяха врати, се пускаха много неочаквани писма, които Бухала сам си пишеше.

Прасчо вече се измъкваше, изтирбушонваше се и накрая като тапа отхвръкна. Щастлив и възбуден, той се наведе и изквича за последен път към затворниците:

— Всичко е наред — извика той през пощенската кутия. — Твоето дърво е съборено, Бухльо, и един клон притиска вратата ти, но Кристофър Робин и аз ще го отместим. Аз мога да донеса едно въже за Пух, а сега отивам да кажа на Кристофър Робин. Мога да сляза доста лесно, при все че е… искам да кажа, това е опасно, но мога да го направя лесно и след около половин час ще се върна с Кристофър Робин. Довиждане, Пух! — И без да дочака да чуе отговора на Пух: „Довиждане, благодаря ти, Прасчо!“, той си отиде.

— Половин час — каза Бухала и се настани удобно. — Това време ще ми стигне, за да довърша разказа си за Чичо Роберт — портрета, който виждаш под тебе. Сега да видим докъде бях стигнал? О, да. Точно в такъв бушуващ ден като този моят чичо Роберт…

Но Пух си беше затворил вече очите.