Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9


Глава IX

Настъпиха истински студове. Денем често се изливаха поройни дъждове. За лов в такова време не можеше и да се мисли, затова колонистите още по-ревностно се заеха с вътрешната наредба на новата къща, която за месец беше напълно готова и покрита със сламен покрив. На мъжката („кабинета“) и дамската стая поставиха две малки остъклени прозорчета, извадени от фургоните. Посред общата зала сложиха малка желязна печка — тя отлично сгряваше помещението без онзи неприятен пушек, който представляваше голямо неудобство в къщата на Мъртън. След това мистър Дълас и Джон, и двамата отлични работници, с помощта на момчетата снабдиха къщата с изработени от тях маси, скринове, столове и канапета, натъпкани с козина и покрити с кожи. Такива също кожи, опънати върху рамки с четири крака, служеха за кревати. Изобщо покъщнината беше много по-хубава от онази, с груба направа, с която подредиха жилището си първите колонисти, поради оскъдните си средства и по-малко умение. В „кабинета“ окачиха полички, на които наредиха цяла библиотека, състояща се от съчинения по минералогия, механика и инженерно дело, притежание на Дълас, и книги по естествознание и философия — собственост на семейство Керизърс заедно с многобройни английски и френски романи; към това се прибавяше и библиотеката на сестрата, мисис Дълас, наброяваща всичко на всичко шест книги: огромна библия, молитвеник, том на Шекспир, „История на Англия“ от Юм, готварска книга и книга по градинарство.

Най-после всичко беше готово и в една чудно хубава, ясна утрин малката община се събра в новата къща, за да отпразнува нанасянето в нея. В чест на този необикновен случай бе приготвена закуска в небивали размери: чай със захар, печени сладки, баница с гълъби и истинско масло от сметана, избито в малката буталка, която мисис Дълас беше донесла със себе си. Дори обикновено намръщената мисис Керизърс този път прояви снизходителност и изглеждаше толкова доволна, че след закуската удостои цялото общество със свирене на китара, което особено възхити девойките. Впечатлението за общо благополучие се засили още повече от свещите, които мисис Дълас приготви за новата къща от събраната в колонията лой, като използва вместо фитил тръстика. Разбира се, тези импровизирани свещи бяха далеч от истинския комфорт, но все пак несравнимо превъзхождаха нещастната пушлива лампа — една черупка от щраусово яйце, напълнена с лой, в която беше потопен фитил.

Този живот на мирен труд така се бе харесал на почти всички от новодошлите, че се чуха гласове да останат окончателно тук, заедно с Мъртънови, на което мисис Керизърс горещо се възпротиви:

— Да остана в такова място?! Където не можеш да отидеш никъде, където няма модни магазини, нито хора — роптаеше тя, — за нищо на света! Освен това, защо мъкнах със себе си от Англия толкова бални рокли, щом няма да ходя нито на концерти, нито на балове?!

Тези бални рокли решиха всичко — приеха да изчакат само зимата в Есперанса, а щом настъпи пролетта, да преминат Андите.

Засега, като си свършиха работата, всички се отдадоха на възможните в тази пустош развлечения, главните от които бяха лов и езда. В тези игри понякога вземаха участие и дамите. Джон, който между другото разбираше и от седларство, направи за тях удобни седла, покрити с кожи. Розичка (прекръстения Зефир), Нигър и мулето с примерна покорност се подчиняваха на женските ръце.

Тъй като водата в реката беше много придошла и газенето беше опасно, мъжете тръгнаха веднъж надолу по брега, за да изследват по-надалече течението. Прорязала цялата долина, реката извиваше покрай подножието на юг, после, излизайки от планинската теснина, се вливаше в голяма река, която се разливаше из пампасите.

По пътя мистър Дълас посочи на младите си приятели тлъстия чернозем край брега и ги съветваше да го заградят и засеят с житни растения.

— Вие несъмнено разбирате — казваше той, — че тази девствена почва е неизчерпаемо съкровище за един трудолюбив земеделец. Не случайно пословицата гласи, че „който разработва медна мина, той непременно ще забогатее; който взема сребърна мина, той, може би, ще стане богат; а който разработва златни рудници, навярно ще се съсипе“. Затова, ако нашите мечти за дирене на злато не се сбъднат, ние ще се върнем в Есперанса и заедно с вас ще се трудим над тази благодатна почва!

Ловците изходиха брега на реката до устието й при голямата река и тук срещнаха цяло стадо бикове, а после — и диви коне. Те успяха да уловят с ласо два коня, които решиха да обяздят за пътешествениците, и да убият два млади бика. Отрупани с придобитото от лова, те весело се завърнаха вкъщи.

— Защо, докторе, не построите мост над вашата река? — попита Керизърс Луис. — Така ще ви бъде много по-удобно.

— Няма съмнение — отговори запитаният. — Но вие забравяте, че от този мост биха могли да се възползват скитащите наоколо шайки от индианци. А това никак не е желателно!

В един момент времето започна да се оправя. Децата се възползваха от това и се заеха с полска работа. Определиха в околността няколко участъка, като ги оградиха с плет, прекопаха ги с една огромна волска челюст, поради липса на рало, и засяха картофи, царевица и пшеница. После влязоха в градината, направиха няколко лехи, наториха ги и посадиха фасул, грах, лук, ряпа, моркови, зеле и други зеленчуци. Не забравиха да посадят и цветя — сред тях и любимото на Мария „мъртвешко цвете“[12], както наричаха в Южна Америка обикновения нокът. Алмагро обясни, че според индианските поверия, това мрачно название било дадено на цветето, защото то било изникнало от кръвта на туземците, избити от испанските завоеватели. Впоследствие това название възприели и самите испанци.

Но сред общия жизнерадостен труд будното око на мисис Дълас започна да забелязва от няколко дни насам някакво замислено изражение на лицето на Алмагро. Освен това й направи впечатление, че между него и Луис се провеждат тайни съвещания.

Енергичната по натура, не обичаща скритостта, мисис Дълас не се стърпя и веднъж решително поиска от доктора да я посвети и нея в тайната.

Луис не се възпротиви и съобщи, че преди няколко дни, когато Алмагро ходил в пампасите през наскоро откритата тясна клисура, забелязал по брега на реката дири от цяла върволица коне и следа от влачено отстрани копие — верен знак, че оттам са минали индианци. Той знаеше, че колонията няма да може да се скрие от зоркото око на индианците, затова мислеше как да се погрижат за защитата.

— Само че не е необходимо предварително да бъдат тревожени жените! — завърши докторът.

Мисис Дълас от своя страна напълно одобри неговите грижи за безопасността, но добави, че на мъжете и момчетата все пак трябва да им се каже. После предложи да се въведе нощно дежурство, тъй като индианците нападат обикновено нощем.

— Това е вече направено — отговори Луис. — Последните няколко нощи аз, Джон и Алмагро дежурим един след друг на терасата до къщата, откъдето може да се види цялата околност на Есперанса, като в същото време сме закрити от кактусовата ограда. Но досега не сме забелязали нищо подозрително!

В това време дойдоха и повиканите на съвещание мъже. Известието за следите на индианците смути силно всички, само войнствено настроените младежи желаеха да се срещнат с врага.

— Ние ще им дадем да разберат! — заканваше се нетърпеливият Джек. — Добре, че сега имаме достатъчно барут и куршуми! Та ние вече сме цял отряд! Едно само трябва, както е прието — да си изберем главнокомандващ!

Всички се разсмяха, но одобриха предложението на момчето и единодушно присъдиха това почетно звание на доктор Луис.

Той поблагодари за честта и намери за нужно да произнесе една малка реч пред мъничката си войска.

— Храбри мои войници! Нека бъдем смели, твърди, единодушни и, ако е възможно, да не проливаме напразно кръвта на неприятелите — те, макар и да са езичници, все пак са наши братя. Нека нашият девиз бъде: „Съгласие и дисциплина!“

Словото бе приветствано с възторжени викове, а когато те престанаха, Луис предложи да си приготвят преди всичко вода, като се има предвид обичая на индианците да подпалват постройките.

За тази цел, още от по-рано, Джон се беше заел да изобрети кофи от кожа. На наблюдателницата, устроена от Алмагро на покрива, поставиха каци с вода, а във всяка каца пъхнаха дълъг гъвкав кожен ръкав, от който, като се държеше наведен, можеше да се излива вода не само върху плета, но и наоколо.

— Жалко само, че водата не е наблизо, а ще ни трябва много! — забеляза замислено Луис.

— Чакайте — намеси се мистър Дълас, — според някои признаци, на едно място до „корала“ трябва да има подземен поток. — Ще се опитам да го налучкам.

След тези думи, той отиде в „кабинета“ си и се завърна с голям железен прът в ръце. Вмъкна този прът в споменатото място и, за голямо учудване на присъстващите, от дупката бликна вода!

— Отлично! — извика Луис. — Сега дайте да изкопаем кладенец!

Копаха само на шест стъпки дълбочина, защото водата беше съвсем близо до повърхността. След това още до вечерта запълниха изкопаната дупка с камъни и водата можеше да се гребе с ръка.

По този начин водоснабдяването на „крепостта“ беше осигурено.

Тази нощ премина спокойно. Нищо не наруши мирния сън на колонистите.

Следващата нощ на пост пожела да стои мисис Дълас. Щеше да й прави компания и Мария, на която бе доверена голямата тайна за очакваното нападение на враговете. Увити в топли наметала, те седнаха на донесените в наблюдателницата възглавници и докато мисис Дълас обсъждаше на глас разни военни планове, Мария, с вродената й мечтателност, беше устремила поглед в осеяното със звезди небе. Миг, след като бе обърнала очи към дрезгавината, в която тънеха околните ридове, внезапно скочи и развълнувано хвана мисис Дълас за ръката.

— Какво има, дете? — уплаши се тя.

— Вижте, вижте! — с ужас прошепна момичето. — Там, далече, се вижда светлинка. Това са факлите на кръвопийците! Ние сме загинали!

Мисис Дълас, след внимателно взиране, наистина различи в далечината мяркащите се светлинки и побърза да слезе долу, за да разбуди гарнизона на крепостта.

За минута всички бяха на крака, напълниха пушките, поставиха постовете. Възможно най-предпазливо мисис Дълас извести дамите за опасността, а Мария, както преди, стоеше горе и оттам съобщаваше за наблюденията си.

Скоро се чу конски тропот и на светлината на факлите тя преброи около петнайсетина конника. Бяха все фигури на възрастни мъже, с дълги коси и обичайното пончо върху раменете… Пред тях препускаше вождът им, който се отличаваше от другите по дългите щраусови пера на главата.

Още минута и последните съмнения изчезнаха, тъй като се разнесе пронизителното виене, с което тези разбойници обявяваха, че нападат. Мария, която продължаваше да наблюдава отвисоко, съобщи, че като обиколили наоколо, диваците намерили вратата и се помъчили да я разбият, но, след като не успели, се отдръпнали и започнали да се съветват помежду си. После техният вой се разнесе отново, последван от чест кучешки лай.

— Господи, това е моят Уелс! — възкликна смаяна мисис Дълас и, като изскочи от къщи, завика високо: „Уелс, Уелс!“

Кучето очевидно позна гласа, защото лаят му се засили още повече. С него се смесваха диви гласове, които като че ли го насъскваха и внезапно, с един гигантски скок, то прескочи плета и се озова в краката на мисис Дълас. Невъзможно е да се опише възторгът на вярното животно: то тичаше в големи кръгове, скимтеше от радост, галеше се о господарите си; после, отгатнало с усета си отношенията, които съществуваха между тях и другите, непознати за него хора, засвидетелства и на последните приятелските си чувства.

Междувременно, както изглеждаше, индианците не можеха да разберат на какво се дължи радостното скимтене на кучето, от което те очакваха точно обратното — да изпоплаши и изпохапе техните врагове.

Те пак помислиха известно време, после събраха големи камъни и се приготвиха да разбият с тях вратата. Но точно срещу мястото, откъдето се канеха да нападнат, застанаха нашите колонисти и провирайки дулата на пушките през бодливия плет, дадоха залп. Стреляха без да се целят; въпреки това, по думите на Мария, двама от неприятелите паднали и само с помощта на другите успели да стигнат до конете си.

Ожесточени от съпротивата, диваците прибягнаха до обичайната си тактика — събраха смолисти клони, запалиха ги и ги хвърлиха върху плета. Той запращя, задимя и започна да гори. Но в това време насочената струя вода угаси огъня. Като видяха и този неуспех, диваците яростно се спуснаха към плета и го захълцаха с копията си… Тогава обсадените дадоха втори залп и повалиха вожда и други трима.

Това беше достатъчно — след като грабнаха ранените, разбойниците се качиха на конете си и бързо изчезнаха.

Едва тогава колонистите се решиха да напуснат постовете си и да влязат вкъщи, където намериха мисис Керизърс в състояние на силен истеричен припадък. Наистина, доктор Луис бързо го прекрати, плисвайки върху болната пълна чаша студена вода, но това предизвика жестока сцена на негодувание и сълзи.

— За Бога, Хенри — разкрещя се тя, — отведи ме по-скоро оттук! Не мога повече да стоя в тази кочина, където никой няма милост към мене! До гуша ми дойде вече този просешки и затворнически живот! Още утре си тръгваме!

Наложи се горкият мъж дълго да уговаря своята съпруга. Другите го оставиха в това „приятно“ занимание, а самите те отидоха в трапезарията, където пъргавата Нана вече се разпореждаше, слагайки всевъзможни гозби. Придирчивата друг път слугиня, сега бе станала цялата любезност и внимание. Дори Уелс, без каквото и да било напомняне, получи от ръката й изобилна храна, върху която прегладнялото куче се спусна стръвно. След това го заведоха до главния вход и го вързаха. Накрая всички легнаха да си починат след страшната нощ, а рано сутринта Алмагро и Луис се качиха на наблюдателницата, за да видят дали всичко в околността е спокойно. Внезапно бдителното око на гаучото забеляза близо до главния вход някаква помръдваща тъмна маса. Те повикаха мистър Дълас, слязоха долу с пушки в ръце и предпазливо излязоха вън от оградата. Оказа се, че там лежеше ранен конят на един от враговете. Луис прегледа раните му и грижливо ги превърза. Конят сякаш разбираше, че му желаят доброто и търпеливо понасяше операцията. След това докторът му даде някакво лекарство, благодарение на което той, макар и с мъка, можа да стане и го отведоха в „корала“.

Това беше един великолепен кон и по неговото снаряжение и дългото, изящно украсено копие, което беше наблизо, можеше да се съди, че бе принадлежал на вожда на племето. Юздата му беше посребрена, белият кожен чепрак беше обточен със сребърни ресни, а за седло служеше метната върху му ягуарова кожа. Явно само страхът от огнестрелното оръжие бе заставил диваците да оставят такива скъпи украшения.

Докато приятелите разглеждаха всичко това, Алмагро неочаквано изстена. Всички се обърнаха към него. Бледен, разтреперан, той посочи ъгъла на чепрака, където се виждаха шити със сребро буквите „S de V“, и едва има сили да произнесе:

— Велики Боже! Че това е работа на моята ненагледна Сара! Значи тя е още жива. Но къде да я търся, къде?

Всички се надпреварваха да утешават клетия баща, казвайки, че ако Бог е спасил живота на дъщеря му, то пак Той, без съмнение, ще я върне на баща й. Но не малко време беше необходимо, докато развълнуваният гаучо се поуспокои.

Индианците вече не се мяркаха. Общото мнение беше, че след като са се опарили, те за дълго ще забравят пътя към Есперанса. Във всеки случай нашите пътешественици не забравяха предпазливостта. Но всичко беше спокойно.

Времето течеше. Зимата наближаваше към края си. Скоро долината облече зелена пролетна премяна. Реката придойде от топящия се сняг и през нея не можеше да се мине нито пеша, нито с добитък, но затова пък пътешествениците всеки ден хвърляха в нея мрежата и я издърпваха пълна с риба.

Земята полека-лека изпръхна. Тогава засадиха царевица, картофи и зеленчук; цветя украсиха градината.

Всичко вървеше добре, ако не се смята мисълта за предстоящата раздяла. Нашите колонисти успяха така да се сприятелят помежду си през зимата, че на всички беше тежко да се разделят. Но най-много плачеше Мери, страхувайки се да не я лишат от малката Сесил, към която се бе привързала горещо.

— Но защо плачете? — каза й безгрижно майката. — Моля ви се, нека остане при вас, щом толкова ви е мила. Какво ще я правя из пътя!

По лицето на мъжа й се виждаше колко го огорчаваше тази безсърдечност. Но и мисис Дълас започна да го предумва да оставят Сесил, за да не я излагат на опасност по пътя.

— Освен това — казваше тя, — това ще бъде още една причина да се завърнем тук, за да поблагодарим на гостоприемните си домакини.

— Да се завръщам в тази дупка!? Не, това няма да стане! Покорно благодаря! — възрази празноглавата жена. — Нека Хенри сам дойде за Сесил и ми я донесе!

И тъй, беше решено да оставят детенцето в Есперанса. Мисис Керизърс се опита да изкуши Матилда и Чарлз с хубостите на градския живот, но те не се поддадоха. Тогава услужливият Алмагро обеща да придружи пътешествениците и с опита си да им помогне да избягнат опасностите по трудния и съвършено непознат път.

След това започна подготовката за заминаването. Нана приготви големи кожени торби, като ги натъпка със сланина, сушено месо, царевични хлебчета и осолено масло. Вода не беше нужно да вземат, защото в планините имаше. Книгите и инструментите на Дълас беше решено засега да оставят в Есперанса, както и по-голямата част от долните дрехи и от покъщнината, с които мисис Дълас молеше Мъртънови да разполагат като със своя собственост. Затова пък мисис Керизърс си взе всичките куфари, сандъците с дрехите, постелките, възглавниците и пр., така че се събра порядъчен багаж. Натовариха го на Нигър и на мулето на Алмагро. За дамите и Керизърс бяха определени двете мулета и конят, които бяха докарани от Буенос Айрес и които напълно се бяха възстановили в Есперанса. На мистър Дълас, Алмагро и Джон Мъртънови дадоха коне от своя „корал“.

Най-сетне настана и денят на раздялата. Дори лекомислената мисис Керизърс беше трогната: тя доста плака, нареждайки, че пътуването ще я убие и че никога вече няма да види детето си. Последната й молба беше да учат Сесил на музика и за тази цел остави на Матилда китарата си.

Бележки

[12] Flor de muerte (исп.). — Бел.ред.