Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава IV

След една студена, дъждовна нощ нашите пътешественици тръгнаха полека-лека на път, обмисляйки своето положение и главно — съобразявайки, къде биха могли да намерят някакво животно. Отслабнаха не само хората, но и конете. Един от товарните коне трябваше да изоставят, а товара да качат на друг, язден от Матилда и Том, които се наложи да тръгнат пеш.

Внезапно Джек, който вървеше няколко крачки напред, избърза и изчезна в гъсталака на гората. Страхувайки се да не би решителното момче да се изложи на някоя опасност, Луис изтича след него. Но да го стигне не беше лесно. Изведнъж се чу изстрел, което още повече усили безпокойството на Луис, понеже знаеше, че Джек не носеше пушка. Значи стрелял беше някой друг. Той се спусна към мястото на изстрела и, като се изкачи на една скала, погледна надолу. Какво беше учудването му, когато забеляза там Джек да стои пред един лежащ в безсъзнание непознат човек.

С голяма мъка докторът успя да слезе бързо долу и веднага се зае с ранения. В това време Джек започна да разказва за неочакваната си среща.

— Както вървях пред вас — започна той, — съзрях през гъсталака едно гуанако. Да се доближа до него и да хвърля топките, беше работа за една минута. Но топките се оплетоха около шията на животното и само го уплашиха — то зарева високо. Аз се наведох, за да допълзя още по-близко, когато внезапно се стреля. Ако бях прав, куршумът непременно би ме улучил. Но той удари гуанакото, което, полудяло от болка, ме прескочи, блъсна се в ловеца и заедно с него полетя в урвата. До ушите ми стигна охкането на ранения. Аз се смъкнах долу и тук намерих ловеца, облян в кръв. Не зная какво щях да правя, ако не бяхте дошли вие, докторе!

— Добре, Джек — забеляза Луис, — а сега върви да донесеш лекарското ми сандъче!

Момчето не чака да му повтарят и изкусно започна да се катери по урвата. През това време Луис обели кора от близкото дърво, обви с нея счупената ръка на непознатия и отложи окончателното й наместване за по-удобен момент.

Скоро се върна и Джек, придружен от Том и Нана, която донесе едно голямо одеяло. Тогава Луис даде на болния да вдиша амоняк и той дойде на себе си. Когато отвори очи, изгледа с почуда нашите приятели, после промълви на испански: „Оставете ме да умра!“

Луис, който прекрасно знаеше испански, попита защо не иска да го отнесат при домашните или приятелите му.

— Домашни, приятели… — с горчива усмивка повтори непознатият. — За съжаление, аз нямам никого!

— Тогава ние ще ви бъдем приятели! — от все сърце извика Джек. — Покажете къде живеете и ние ще ви отнесем там!

Момчето произнесе тези думи на някакво невъзможно наречие, наподобяващо испански, но непознатият все пак го разбра, защото посочи с ръка към една далечна поляна. Внимателно вдигнаха болния на одеялото и следвайки неговите указания, го понесоха през гората, която покриваше полегатия склон. След около миля излязоха на равно, открито място до брега на весел, бистър поток. Тук, обърната към скалата, имаше малка къщица, изплетена от клони и покрита с кожи. Вътре къщицата представляваше светла стая, застлана с животински кожи и мебелирана с плетени от пръти столове и едва-едва одялан пън наместо маса. В ъгъла имаше купчина сено, покрито с кожи — това беше леглото на домакина. На него положиха болния, който отново изпадна в безсъзнание от разтърсването при пренасянето.

Докторът веднага се зае за работа: намести счупената ръка, превърза раната и натъртванията и даде на болния успокоително, след което той заспа дълбоко.

Нашите приятели излязоха да разгледат наоколо. Малката долинка беше покрита със сочна трева и там пасяха едно муле и две питомни лами; в градината се виждаше царевица, фасул и картофи.

Свечеряваше се. Във въздуха се сгъстяваше тъмнина, предвещаваща буря и докторът, като поразмисли, помоли момчетата да изтичат до кервана и да го доведат тук за нощуване.

Нана, която седеше край болния, с любопитство разглеждаше вътрешността на къщицата. На гредите висяха дълги ивици сушено месо, а на полицата имаше груби дървени съдове, единият с вода, а другият — с мляко.

Като забеляза, че Нана се разтакава, докторът с усмивка я посъветва да накладе огън в огнището, понеже заваля дъжд и измокрените пътници навярно нямаше да откажат да се изсушат. Нана се разшета. Не беше лесно да се накладе огън, защото нямаше ни печка, ни кюнци, а димът излизаше от отвор в покрива, откъдето проникваше дъжд. Най-сетне светъл пламък огря жилището.

В това време измъчените пътешественици, водени от Джек, стигнаха до неочаквания подслон. Из пътя Джек, забелязвайки, че един кондор в небесата внезапно се стрелна надолу, отиде да види причината и за голяма своя радост откри мъртвото гуанако с омотаната около шията бола. След спречкване с крилатия грабител той успя да завладее скъпоценната плячка и я домъкна до кервана.

След пристигането си в жилището всички взеха участие в одирането и почистването на гуанакото. Нана опече месо и гладните пътници се спуснаха върху него, като пийнаха и чай с мляко. На болния също дадоха от това питие, което му беше съвършено непознато, и то много му хареса. После запознаха непознатия с положението, а той, със свойствената на испанците любезност, помоли гостите да смятат дома му и целия му имот за своя собственост. След това, по настояване на доктора, той взе още веднъж успокоително, но преди да заспи, помоли Нана да издои женската лама, която на няколко пъти доближаваше къщицата с жално блеене.

Къщата на гаучото, както наричат в Южна Америка живеещите в диви условия испански потомци, при цялата си сиромашия, представляваше за пътниците надеждно убежище в тази бурна нощ и те със задоволство се изтегнаха на одеялата си да нощуват.

Сутринта всички се събудиха бодри и весели. Болният също изглеждаше добре и можеше да отговори на зададения му въпрос, какво го е накарало да се крие в тази дива и безлюдна пустиня.

— Принуден съм да се крия тук от врагове — започна той разказа си. — Враговете направиха живота ми мрачен и безрадостен като дълга зимна нощ.

Наричам се Алмагро. Моя родина са онези обширни равнини, известни под името пампаси. Ние сме от рода Валдивия, първите завоеватели и цивилизатори на Чили. Баща ни много ни разказваше на мен и брат ми Педро за храбростта на този славен предводител, който с шепа смелчаци покорил цялата страна, като прекосил Перу от край до край, до южната граница на Чили. Дори отчаяно храбрите араукани не могли да противостоят пред доблестта на Валдивия и били принудени да признаят неговото господство.

Като раздавал завладените земи на своите сподвижници, Валдивия подарил и на нашия прадядо, негов роднина, богата част на изток от Андите, където скоро била създадена цветуща колония. Обаче южните, още непокорени индиански племена, разярени от жестокостта на испанските управители, решили да не оставят на спокойствие колонистите и малко по малко напълно опустошили колонията. Оцелелите от изтребването малко на брой семейства, в това число и нашето, трябвало да бягат в пампасите и там, в гъсталаците, да се крият от своите неумолими врагове.

Те, горките, живеели в голяма беднота. Жилищата им били разхвърляни из пампасите ниски къщици, плетени от клони, покрити със слама и обиколени с прасковни дървета. Такава къщурка, съвършено отстранена от другите жилища, имахме и ние. Изглеждахме съвсем откъснати от всякакво общуване със света. Но баща ми, който се страхуваше от индианците, се беше погрижил да загради къщицата и двора с непроходима ограда от бодливи кактуси.

Ние живеехме бедно, но не гладувахме: садяхме царевица, имахме си кон. Баща ми опитоми няколко лами, които ни даваха мляко и козина, от която мама тъчеше дрехи.

Баща ми ни учеше двамата с брат ми да яздим, да стреляме с пушка, освен това — да четем и пишем, а мама ни научи да свирим на китара.

Мир и съгласие царуваше в нашето семейство. Но от един момент нататък баща ми взе да ходи замислен и угрижен, докато веднъж — о, как добре помня този злочест ден! — връщайки се от лов, бледен и уплашен, завика: „Индианци! Да бягаме!“ Ние започнахме бързо да събираме най-необходимото от покъщнината, а в това време татко разказваше, че той отдавна бил забелязал следи на индианци и днес видял и тях самите. През това време едва бяхме събрали някои неща; оставаше само да се качим на конете, когато внезапно един писклив, пронизителен вик процепи въздуха. За минута оградата ни пламна от всички страни и цяла тълпа дяволи обградиха къщицата. Мама падна в несвяст. Баща ми се наведе да й помогне, но в този миг един удар с нож го остави на място. Брат ми Педро, който се застъпи за баща ни, беше постигнат от същата участ. Мене, тъй като бях най-малък, ме пощадиха, но ме взеха в плен.

След дълго и опасно скитничество из планините индианците ме закараха в селото си. Аз попаднах при вожда Кадегуала, под чиято власт бяха няколко араукански племена, живеещи в подножието на Андите. Той беше човек с благородна, войнствена външност. Аз неволно му се любувах, когато тръгнеше загърнат в дългите дипли на скъпото си пончо, с изкусно изтъкани по него пъстри цветове и разкошни дълги ресни.

— Кажете, моля ви се, Алмагро — намеси се Матилда, — какви са къщите на арауканите и как живеят?

— Нашата къща беше покрита със слама и измазана с глина — това беше най-хубавата сграда в цялото село. Тя беше разделена на две отделения: едното служеше за спалня, която чрез преградки от тръстика се делеше на няколко помещения, а другото — приемна; в нея имаше хубави рогозки, килими и ниски маси. В отделна къща се помещаваше кухнята, снабдена с комини, глинени тенджери, гърнета и кошници. Чашите и паниците бяха също такива, а за лъжици служеха мидени черупки. Храната беше доста разнообразна: хранехме се с мляко, пшеница, картофи, тикви; за месо, да не говорим — то беше в изобилие, имаше дори и домашни кокошки. И помня как на нас с Кариелпа, мъничката дъщеря на вожда, неведнъж ни се беше случвало да плачем, когато колеха някоя наша любимка…

Кариелпа се отличаваше с добро и нежно сърце. При това тя беше тъй прекрасна, каквито могат да бъдат само ангелите в небесата. От своята майка, креолка, тя се беше научила да жали християните, които нейните съплеменници ненавиждаха, и почиташе християнския Бог. Общата кръв още повече ни сближи и нищо чудно, че колкото по растяхме, нежните връзки на любовта все повече ни сближаваха. Междувременно аз възмъжавах, научих се да владея оръжие и станах отличен ездач. Само когато индианците нападнеха християни, аз не вземах участие — ужасно ме плашеше мисълта да проливам кръвта на своите едноверци, а може би и сънародници.

Неочаквано Токи заяви на дъщеря си, че тя трябва да се готви да стане жена на вожда на едно съседно племе. Това известие ме порази като гръм. Буквално си изгубих ума от скръб. Много мислихме с Кариелпа, но на нищо не можахме да се спрем. Тогава пристигна известие, че при едно нападение, завършило с пълно поражение за нашите, Токи бил убит. Верните му войни едва успели да спасят тялото на вожда си от поругаване. За нещастие, мястото на умрелия зае годеникът на Кариелпа. Нямаше време за бавене — оставаше ни само да бягаме. Аз приготвих два бързи коня и през една тъмна нощ ние напуснахме индианското село. Пътят ни минаваше през мрачните усои на Кордилерите, в подножието на които, знаех добре това, на един испански мисионер бе позволено да се засели. Ние скоро намерихме сиромашката му килия. Добрият свещеник преди всичко благослови нашия съюз, после ни даде мулета, по-годни за пътуване през планините, намери ни оръжие с нужните припаси и ни посъветва да се скрием някъде в планинската долина, а после, когато всичко се успокои, да слезем в пампасите и да заживеем като гаучоси.

Така и направихме. След няколкодневно скитничество из планините си харесахме една усамотена долина и решихме да се заселим там. Аз построих жилище, в което постлахме кожите на убитите от мене пуми и алпаки[3].

Дълго време нищо не нарушаваше нашето щастие. Аз ходех на лов, ловех вигони, от козината на които Кариелпа тъчеше облекло. Посях дадените ми от мисионера семена, така че освен месо, имахме на масата си и картофи, фасул и царевица. Освен това, опитомих няколко лами и трапезата ни се обогати и с мляко.

Сякаш в награда за този щастлив и спокоен живот, Господ ни даде прелестно момиченце. Сара, както я нарекохме, беше хубаво, умно детенце. Тя се катереше по планината, ловеше шарените папагали или нежните колибри, донасяше ни ароматни ягоди и безкрайно ни радваше с цветущото си здраве. Не можехме да се нарадваме на ненагледната си дъщеря.

Така изминаха повече от десет години. Сара беше вече на девет. Веднъж, най-неочаквано, когато отиде в гората за папагали, тя се позабави малко. Жена ми почувства безпокойство. По нейна молба хукнах да я търся, но напразно обходих всички околни височини. Какво се беше случило? Още веднъж, изгубил вече надежда да я намеря, се покачих на една стръмна скала и — кой би могъл да опише какво почувствах?! — съгледах далече долу да препуска цял отряд диви индианци и сред тях — развяващото се алено пончо на моята дъщеря!

Ужасен и отчаян се спуснах към къщи и изведнъж открих пред жена си цялата истина. Тя, горката, ме изгледа диво и падна в безсъзнание. Разбрах, че я убих със своята непредпазливост. Виках я, молих й се, внушавах й надежда, но жена ми, макар и да дойде на себе си, само клатеше глава, без да произнесе нито дума… Клетата, тя залиня от мъка и наскоро почина.

С нейната смърт жилището ни ми опротивя и аз натоварих на мулетата и ламите покъщнина и припаси и тръгнах да се скитам по планините, напразно търсейки дъщеря си. Най-после, изгубил всякаква надежда, измъчен телом и духом, си построих жилище на това усамотено място, където влачех печално съществуване. Животът ми е тежък и, право да си кажа, съжалявам задето вие, добри хора, ме избавихте!

— Стига сте се отчайвали — каза мистър Мъртън, — вярвайте, че Господ, който ви спаси, очевидно ви води към някаква цел, известна само Нему. Молете се и имайте упование!

От своя страна доктор Луис добави:

— Вие сте здрав, силен човек. Можете да се преселите в други страни и там да принасяте полза на хората, към което и ние се стремим.

— Благодаря ви, господа, за вашите утешения — продума Алмагро, — ще се постарая да последвам съвета ви. Случайно открих един още никому неизвестен проход през Андите и ще се опитам да ви преведа през него. Но не забравяйте, че по пътя ще срещнем големи опасности.

— Нека се надяваме на Бога и Той няма да ни остави без своята помощ! — произнесе набожно мистър Мъртън.

На общ съвет взеха решение да останат в това жилище още няколко дни докато Алмагро се поправи. През това време младежите се заеха да съберат посятото; изкопаха картофите, нарониха узрялата царевица, обраха фасула и изсушиха месо. Всички тези припаси, увързани в кожи, разпределиха за трите коня, които се бяха поправили, а другите два, които още не бяха събрали сили, решиха да пуснат тук на свобода. За товара се възползваха и от мулето на Алмагро — силно и едро животно, особено подходящо за планински места.

Най-сетне всичко беше готово и на другия ден решиха да тръгнат на път. В това жилище им оставаше да прекарат още една нощ.

Внезапно ясното до този час небе се покри с черни облаци и плисна страшен дъжд. През дупката на покрива, която служеше за комин, рукнаха потоци вода и за минута заляха цялото жилище. Едва с помощта на кожи успяха да поправят бедата. След това се чу подземен тътнеж, земята се залюля. Всички уплашени очакваха смъртта. Изведнъж се разнесе страшен трясък — сякаш планините се разпукаха и грамадните канари се изтърколиха в долината. За миг жилището бе затрупано от скални отломъци. През това време подземните удари не преставаха и се придружаваха от оглушително бучене и трясъци, които се сливаха в ужасен шум с рева на потеклите от планините буйни води.

Така измина дългата мъчителна нощ. Земетръсът престана едва на сутринта, но дъждът все още продължаваше да се лее. В такова време не можеше и да се помисли за освобождаване на жилището от затрупалите го камъни. Трябваше да дочакат спирането на пороя. Това стана след три дни. Едва тогава беше възможно да свалят от дупката в покрива кожите и да дадат достъп на пресния въздух.

— Пуснете ме да видя какво става навън! — каза Джек и с тези думи започна да се изкачва през дупката на покрива. Посъветваха го да се върне колкото е възможно по-скоро, но мина известно време, а момчето не идваше. Дългото му отсъствие започна да тревожи родителите му. Изведнъж се разнесе вик, изпълнен с болка.

Родителите погледнаха уплашено добрия си приятел и съветник доктор Луис.

— Няма нищо, не се плашете — успокои ги той, — викът изразява по-скоро учудване, а не уплаха. Все пак не е зле да се погледне. Качете се сега вие, Чарли, но си вземете и пушката.

Бележки

[3] Ед.ч. — „алпака“ (alpaca). Преживно животно в Южна Америка от рода на ламите с дълга и фина червеникава козина. — Бел.ред.