Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9


Глава V

Чарлз, без да продума, се покачи през дупката и изскочи на покрива. Гледката, която се разкри оттук, го стресна: цветущата долина беше станала неузнаваема; навсякъде се виждаха в безпорядък камъни и грамадни скали; всичко беше разрушено, изпочупено, разбито. От разораните ниви и ливадите не бе останала и следа.

Като се промъкваше с мъка през този хаос, Чарлз намери най-после Джек — момчето седеше на къс от висока скала и плачеше със сълзи.

— Какво се е случило? — попита го Чарлз.

— О, Чарли — отвърна момчето, — я погледни каква картина! Как ще излязат нашите от къщата, когато е затрупана с камъни? А и да излязат, как ще тръгнат? Навярно всичките ни коне са се изгубили!

Чарлз утеши момчето и двамата започнаха да оглеждат къщицата отвън. Оказа се, че една грамадна скала беше преградила пороя от камъни към покрива и с това беше спасила жилището от пълно разрушаване. Джек и Чарлз вдигнаха едно от повалените дървета, изправиха го като стълба и лесно се озоваха на покрива, а оттам слязоха в жилището, където вече с нетърпение очакваха завръщането им.

Незабавно възникна въпросът, кой е най-добрият начин да се измъкнат от полуразрушеното жилище и решиха да свалят как да е гредите и покрива. Така и сториха. В тази работа ги завари нощта. А на сутринта веселият рев на мулето разбуди всички. Алмагро със сълзи на очи поздрави вярното животно. След закуската, на мулето качиха госпожа Мъртън, после натовариха припасите на ламите и тръгнаха на път.

По пътя трябваше да заобикалят цели грамади повалени дървета и скали, а при потока ги чакаше ново разочарование: от нищо и никакво поточе той се беше превърнал от пороя в буйна непроходима река със стремително носещи се вълни.

— Няма как — въздъхна Луис, — ще трябва да се прави мост. Другояче няма да можем да минем. Алмагро ще ни помогне.

Гаучото помисли малко и съобщи плана си.

По негово указание отсякоха две достатъчно дълги дървета, очистиха ги от клоните и, като опираха края на всяко о един голям камък, повдигаха другия му край с помощта на ласа и го полагаха на отсрещния бряг. Дърветата легнаха по такъв начин, че помежду им не остана повече от един фут празнина, после оригиналният мост бе застлан с клони и листа и така стана възможно по него благополучно да преминат и хората, и животните.

На другия бряг бързо накладоха огън и разпънаха палатка за нощуване. Нощта премина без каквито и да било приключения. На сутринта ги разбуди кресливата песен на папагалите и на едни хубави чернобради птици — Fringilla Barbata, както обясни Луис.

След като закусиха от запасите си, пътешествениците бавно се заизкачваха по склона на планината сред рядък храсталак. Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-редки и по-малки ставаха дърветата, толкова повече се снишаваше и оредяваше и тревата. Надеждата за дивеч изчезна, наложи се да се хранят само с готовото „чарки“ (пушено сушено месо, което трябваше да се очуква, за да се яде) и царевица. За щастие, още не се чувстваше недостиг на вода.

Така изминаха няколко дни в уморителен път. Неочаквано, една вечер, когато вече се готвеха да се разположат за нощуване, някакъв тропот привлече вниманието им. Всички учудени се спогледаха и на светлината на огъня видяха благородната муцуна на Нигър. Конят изглеждаше здрав и бодър. Хванаха го с мъка и го предадоха на мистър Мъртън, който качваше при себе си ту едната си дъщеря, ту другата. Другите вървяха както преди пеша, от което всеки ден им отичаха и ги боляха краката, а обувките им станаха на парцали.

— Ей, мистър Джек — си позволи да забележи веднъж Нана. — Като гледам вашите обувки, не мога да ги сравня с моето „сабо“! Подарявам ви го, аз си имам още един чифт!

Излезе, че предвидливата мома си беше приготвила за из пътя „сабо“ — дървени обувки, които свършиха добра работа. Джек, на когото краката бяха само рани, с благодарност събу обувките и обу „сабото“. Другите го поглеждаха със завист. Дори изтънченият Чарлз, който за кратко време скъса няколко чифта изящни лондонски ботинки, заяви че при пръв удобен случай ще се снабди със „сабо“.

Независимо от несгодите, всички бяха здрави и весели. Дори мисис Мъртън значително се поправяше от студения, укрепващ планински въздух. Ръката на Алмагро почти оздравя. С една дума, всичко щеше да е наред, ако не бяха оскъдността на храната и трудностите на пътя. Колко пъти вече те се изкачваха в планината и се спускаха в долините, а пред тях отново и отново възправяше исполинския си гръбнак главното било на Кордилерите. Момичетата с трепет поглеждаха увенчаните с вечен сняг върхове и не спираха да се обръщат към Алмагро с тревожни въпроси, дали няма да се наложи да ги прехвърлят и тях. Но той ги успокояваше, че ще ги преведе през клисурите.

Най-после, след дълъг и уморителен път, те достигнаха най-горната точка на превала. Това беше обширно плато, върху което снегът се задържаше през цялата година. В средата му се виждаше замръзнало езеро — очевидно кратер на угаснал вулкан. От двете страни на превала се чернееха навъсени планини, а отпред планината се диплеше, потънала в преспи. И там, на самия хоризонт, зад този широк, безкраен склон се виждаха, подобни на лека синкава мъгла, пампасите.

Обнадеждени, нашите пътешественици започнаха да се спускат надолу, като забравиха дори глада и умората и дълго не срещаха ни най-малък признак на зеленина. Животните, които от дълго време не си дояждаха, едва се влачеха.

Но ето че най-сетне навлязоха в долинка, където изпод снега се показваха няколко сухи растения и миналогодишна трева. Животните лакомо се нахвърлиха на тази оскъдна паша. Предстоеше да се спуснат на още неколкостотин стъпки по-надолу, за да стигнат до един дол, където Алмагро знаеше няколко пещери, в които можеха да се скрият от толкова честите по тези места планински виелици. Гаучото сподели, че по време на странстванията си неведнъж му се беше случвало да почива в тези пещери.

Но как да слязат в дола? Наклонът беше наистина доста полегат, но плъзгав, а пътечката много заобикаляше и, ако вървяха по нея, щяха напразно да изхабят много сили. Алмагро разреши просто този въпрос, като предложи да се хлъзнат в дола по снега. Първоначално едно такова слизане им се видя чудновато, но после всички се убедиха, че нищо друго не им остава. Хлъзнаха сандъците, куфарите, след тях подкараха животните, от които мулето и ламите (сред тях вече имаше една мъничка, която се появи на бял свят насред планината по време на пътуването) се заспущаха като на шега, а конете — с усилие. Най-накрая се спуснаха благополучно и хората. Издириха и пещерите, за които казваше Алмагро. В едната от тях намериха храсти, събрани преди време от гаучото, за да се намират; под тях беше затрупана цяла торба царевица, която също намериха.

Тази находка развесели нашите приятели, а хванатият случайно от Алмагро в пещерите огромен, тежащ десетина килограма пампаски заек, който се среща и в Андите, окончателно ги доведе до възторг, защото обещаваше за вечеря отдавна изчезналото за тях печено.

Нана действително сготви от заека вкусна гозба, от която всички хапнаха с охота.

През нощта ги разбуди страшен вятър и шум на падащи от планината камъни, придружен от цвиленето и блеенето на изплашените животни.

— Ето от кое се страхувах през цялото време — каза Алмагро, когато се обърнаха към него. — Това са темпоралес[4] — страшните есенни виелици. — Сигурна смърт очаква онези нещастници, които застигнат в планините! Трябва да благодарим на Бога, че навреме стигнахме до надеждно убежище!

И наистина, когато отмахнаха камъните, с които вечерта бяха запушили входа на пещерата, видяха че беше натрупало два фута, а снегът продължаваше да вали, въртейки се в дива вихрушка.

Снегът не спря да се сипе още цели три денонощия и нашите приятели започнаха вече да губят смелост — запасите им почти напълно се изчерпаха, а и животните беше трудно да се изхранят.

Само мистър Мъртън, който беше дълбоко вярващ човек, не се отчайваше.

— Не унивайте, приятели — казваше той. — Щом Господ простираше досега десницата си над нас, и сега няма да ни изостави!

Сякаш за да се оправдае неговата дълбока вяра, на четвъртия ден времето внезапно утихна.

Всички, с нетърпение очаквали този момент, побързаха да излязат на чист въздух. Пред очите им се показа неизгледна бяла пелена, която покриваше планини и долини.

Но нямаше избор — трябваше да се отиде на лов, да се намери нещо за ядене. Незабавно Луис и Алмагро се приготвиха за път; към тях се присъедини и неукротимият Джек, въоръжен с копие, ласо и бола.

Ловците тръгнаха. По някое време вървящият напред Джек, се затича към една стръмнина, което подсказваше, че е видял дивеч и… внезапно изчезна от погледите на ловците. Оказа се, че беше пропаднал в снега. Но колко дълбоко, никой не знаеше. Тогава Луис повика младежа и скоро от едно място се показа края на копието му; едновременно с това се чу и глухият, като изпод земята глас на Джек. Нашите приятели веднага решиха какво да правят. Свързаха здраво две копия, завързаха на края им едно дълго ласо и като спуснаха примката му в снежната дупка, извикаха на Джек да се върже, за да го измъкнат. След няколко безуспешни опита им се удаде да издърпат момчето невредимо, но пребледняло, с натъртени ръце и навехнат крак.

— Е, благодаря! — продума Джек. — Сега ме оставете да полежа, а вие недейте изпуска гуанаките — именно заради тях пропаднах!

Наистина, недалече се виждаше цяло стадо от тези животни, които спокойно разриваха тревата изпод снега. Ловците не чакаха да ги подканят отново и тръгнаха в указаната посока. Скоро те успяха да повалят два хубави екземпляра, които едва довлякоха до мястото, където лежеше Джек. Да мъкнат дивеча до пещерата нямаха вече сили, затова Алмагро отиде за мулето си и за въжета, с помощта на които успяха да закарат лова, а също и Джек, когото поставиха върху гуанаките. Докторът прегледа пострадалия крак, сложи му компрес, превърза го и всички седнаха на обяд, който чевръстата Нана приготви набързо.

Бележки

[4] Temporales (исп.). — Бел.ред.